Wynche Deyan

Даже - тичащо такова

2008-07-22T18:30:00.005+03:00

Нещо ми е много криво вчера и днес. Отвеяна съм, не мога да се съсредоточа и се чувствам глупава и мудна. Мисълта ми тече като петмез.
И съм агресивна! Ядосвам се на клиентите, дразня им се, склонна съм да ги режа и отсичам за най-малкия типично клиентски каприз (каквито има много и никога не са ме изкарвали от равновесие досега).
Може би е време за отпуска. А може би влошаващото се ПМС (с напредването на възрастта) си казва тежката дума и ме изкарва от редиците на нормално мобилизираните за работа хора. Отвратително нещо са това хормоните.

В неделя закарахме Деян на Вършец (тука са се заредили едни все такива ентрита - ту го закарахме, ту си го взехме, ту пак го закарахме - само тва си правим...). И ми липсва, хем че ми е по-спокойно без него и мога да се наспя или пък, както сега, да не бързам да си тръгна вечерта след работа и да си дам малко време в офиса след като си тръгнат колегите - да ми се развърти пружинката...

А Деянчески тича :) Държи се здраво с две ръце за моите пръсти и супер уверено перка напред, с огромни крачки, с широка усмивка, и се задъхва от нетърпение и от кеф. Не е да ходи като хората това диване, той вместо да проходи, направо ще протича.

Бяхме на Гризлито в събота с хейзъл, тя също потича малко с него, а и аз тогава за пръв път го видях да измине толкова голямо разстояние. И усетих частица от болката в кръста, която ме очаква ;)
Мен по-малко от бабите, обаче. Мен твърде малко...

Мечтая си за онзи апартамент в Младост. Като тръгна оттук, да съм си вкъщи след 15 минути. Да имам с Деян 2 часа вместо 30 минути - това е 4 пъти повече време на вечер...

Ходещо човече

2008-07-15T10:05:00.000+03:00

Деян шляпа насам-натам изправен, като го държим за двете ръце, но не смее да се пусне само с една. Още не го считам проходил, демек :)
Гледам го вчера, достига вече до второто ниво ратове на библиотеката. Ще трябва и оттам да се оберат дребните нещица. И по-ценните едри такива.
Взехме си го от Вършец, почернял като циганче - коленете му чак лилави. Има едни пъпки пак, дето не знам дали са от някое лазещо животно, от прегряване, или от храна - примерно ябълка.
Сега чакаме. Спрели сме пак ябълката, не въвеждаме глутена, държим го на хладно на климатик вкъщи и гледаме да видим кога ще се скрият. Много я чакам тази ябълка да може да си я яде вече като хората, щото много ще успея да му разнообразя менюто така...

Колегите дойдоха, бягам да бачкам... Повече - другия път като се озова с 5 минути свободни.

Муцуни

2008-07-08T10:13:00.003+03:00

Вчера чух Деян по телефона - заливаше се от смях, докато баба му му правеше смешни физиономии. Тя специално ни се обади, за да го чуем.

Като беше по-мъничък, не разбираше фиозиономиите като нещо смешно - пробвала съм го. От известно време обаче - малко преди рождения му ден - открих, че му е много забавно да му се правят муцуни и да си кривиш лицето по смешни начини.
Разбира се, това е съвсем логично. Първоначално човек усвоява, приема информацията, за да разбере какво е "нормално". Когато вече знае как изглежда лицето на мама, когато е нормално, изкривената физиономия става смешна.

Между другото, като малко бебе той и гъдел нямаше. А сега определено има - под мишниците, по стъпалата.
Но пък гъделът е садистичен начин да предизвикаш кикот у дете. Понеже е най-лесния път към смеха, е твърде изкушаващо да го нагъделичкаш едно хубаво и къщата ти да се огласи от звънкото детско гласче. Обаче при гъделичкането детето няма избор, то не може да не се засмее, дори да не му е до това в момента и дори да не му е приятно. Смехът при гъдел невинаги е от удоволствие. По-скоро е физическа реакция, неизбежна и неконтролируема като рефлексите.

На Деян винаги му е било много смешно да го ръчкаш в гърдите. Не да го бодеш с пръст, което би било гадно, а заиграването с това, че можеш да проникнеш зад "бариерата" на ръцете му. Той наблюдава, че мама е по-сръчна и движенията й са по-бързи и по-точни от неговите, докато той не може да улови навреме подхвърлената топка или да хване приближаващата се играчка - опитва се, не успява (но с малко), и това изключително много го забавлява.

В неделя бях на рожден ден на Бобчо. Той е с 2 седмици по-малък, но бая по-напред с дъвченето (хапва си пица човекът!) и с ходенето (заболява ме кръста само като ги гледам майка му или баба му приведени до него да го държат за ръчичка докато той търчи устремено насам-натам, пу пу да не му е уроки! :) ) Та, на Бобчо също са му много смешни физиономиите. Аз си спомням като беше малка Жужи, имаше един период в който Надя ми показаше как й прави физиономии и колко й е забавно на бебката, но не помня точно колко е била голяма по това време. А Бобчо беше през по-голямата част от времето доста сериозен, дълбоко заинтригуван от всичките нови играчки и хора около себе си, и чак като си тръгвах взе да ми се усмихва - като се сетихме да му направим муцуни :)

Смешна работа са родителите, кривящи лица пред кикотещите се дечица. Но искреният детски смях е такава награда, нещо толкова уникално прекрасно, че не може да не се възползваме от този период. Колкото по-големи стават децата, толкова по-трудно е да ги забавляваш.

Рождения ден

2008-07-01T17:34:00.001+03:00

Мушморочик отпразнува чудесен рожден ден.
На 28 юни - е, не на деня, но пък събота - ден, в който беше възможно да се случи целодневното семейно събиране; в Горна баня при наште (тенкю пипъл за организационната... помощ? класира ли се за помощ, когато съставлява 95 процента от действието?); на теферич на терасата и в градината на новата люлка - екстра си му беше!
Имаше шарени балони, навързани по цялата тераса; имаше лъскав балон с формата на цифрата "1", голям горе-долу колкото самия Деян; и един самопееще балон (=пеещ от само себе си като го пернеш с юмрук) с Мечо Пух на него. А ние точно в момента се занимаваме с едни Дисниеви анимации и съм се побъркала от МечоПуховци, та като го видех, все за работа се сещах :)
И островърхи шапчици имахме.
И разкошна лека лятна торта! От която за съжаление Деянски нямаше начин да хапне, ноооо пък имаше печена пуйка (специално ястие за специалния повод), от която за първи път Деян яде еднаква храна с нас! :) (Е, омешахме му я с тиква, щото малко суха му се стори като я пасирахме)...

Не знам кога ще се организираме дотолкова, че да пусна някоя снимка на Деянчик в огромния надуваем басейно-камион, който получи (специално донесен чак от далечна Дания). Изправен до кормилото и го върти с една ръка, почти както аз правя :)

Документирахме събитието и с видеокамера. Трябва да свалим материала, за което ми е нужна помощта на колегата Дени, но той в момента има толкова много работа, че не мога да го ангажирам. А и имаше рожден ден вчера баш :)

Това беше и последното публично показване на Деян с дългите мекички бебешки къдрици. Веднага щом го изпратихме в Ботевград за поредните две седмици, баба му го подстрига късичко късичко, та да му е прохладно в летните жеги. Как се подстригва такова активно детенце, което щъка нагоре-надолу почти непрекъснато, направо не мога да си представя!
Когато отидохме тази сряда да си го видим, че ни беше домъчняло вече, направо изглеждаше като друг човек. Вече му викаме Рапончо.

Веселин е отрязал кичур от бебешката косица и аз го скатах в един плик да си го пазим по сантиментални причини. И пъпчето пазим още.
И в Ботевград има едно кичурче. Да си го имат и там :)

Ние, родителите

2008-06-24T22:43:00.002+03:00

За тази година, първата от живота на сина ни, се случиха разни неща, които аз ще взема да изброя.

Веселин си отряза косата. Като се запознахме, беше с подрастваща коса, след това тя допорасна и оттогава си я държеше дълга ("под мою давление", както казва баба ми), но трябва да се признае, че от доста време вече беше редно да мине в лагера на порасналите хора. Простих се с един от елементите на идеалната сватба, а именно - дългокосия младоженец ;) но поне Деянски успя да види баща си дългокос - не че ще помни разбира се, но ги има на снимки за доказателство :)
А ние между другото ако продължим така да се мотаем, току виж един ден сме се дотътрузили в гражданското с бастунчета - procrastinate later, дето има една дума.

Попътувахме доста. Да са живи и здрави бабите, че си гледат внуците ;) докато ние си хайманосваме като млади гаджета (разбира се и работодателите да са живи и бизнесите да процъфтяват, та да има и за детегледачка да се плаща).
Отидохме за пръв път в Гърция - изкарахме една тридневна почивка на Халкидики и беше чудно.
Разходихме се и до Виена, където аз стъпвах за първи път, видях наживо любимия си Schiele, пих прясна бира и ядохме 2 метра наденица (от която ни останаха към 40 сантиметра). И се изненадах много приятно, че Виена всъщност е прекрасен град. На 30-годишна възраст човек е благодарен, когато се намери какво да го изненада.
Планираме следващото low-cost пътуване да е до Рим (където съм се отбивала все за малко и бих искала да имам повече време, за да си го разгледам със собствено темпо) или Барселона (където не съм била още, но чувам, имало височки кули за качване).
Веселин се качи с мен на Виенско колело.
Из България обиколихме, за да я обикнем, на 2 фирмени пътувания - в Доспат с Веселиновата фирма и в Сандански с нашата. За първи път бях на СПА.
Успяхме да наминем и към Стара Загора - прекрасен град - за да се видим с братчедите.
Досега не сме се осмелили да предприемем пътуване с Деян. Той обикаля по самостоятелен маршрут - между Вършец, Ботевград, Овча купел и Горна баня :)

С триста зорове и перипетии най-накрая завърши и излезе играта, по която Веселин работи в последните 3 години. Това е втората игра, която изкарва изцяло, и първата му като арт директор.

Аз отсъствах от работа половин година, след което се върнах и си продължих оттам, където бях оставила нещата. Отскоро имам асистентка, малко нестандартна си я избрах, та ще видим какво ще излезе от тая авантюра.

Скоро не е имало MAS, затова пък има openlyfeminist и Петя и Кайл. С Надя се виждахме по-често за известно време, но напоследък пак се затрихме - откак съм на работа. Хубавото е, че се събрахме пак с Лили. Плейбек театърът потенциално се връща в живота ми.

Родиха се бебета: Боян (2 седмици след Деян), Калина (на равноденствието), бебета на колеги (Боян на Чоката) и на клиенти (Боян на Мартето).

Брат ми се ожени (се ожениЛ всъщност), даже и сватба щеше да вдига ама нещо се ската в крайна сметка. Мими се сгоди, събра се с мъжа си и се премести от кооперацията с претенциозните аристократки. Добре се представят по фронта на вуйчовците и лелите, все пак за Деян са нужни братовчеди! Лошото е че ще са далечни все (в разстоятелен смисъл) - ако не са женевско/амстердамско/лондонски българоавстралийчета, то ще са българоканадчета. Това за Канадската емиграция на брат ми и Марийка не го считам към добрите новини (егоистично погледнато), но пък е реализация на отколешна тяхна мечта, така че си е постижение.

Веселин държи да бъде вписано за протокола, че миналото лято играл StarCraft 2 (словом, ДВЕ).

Открихме цяла вселена от интересни книги. Веселин изобрети нов подход към подбора на литература. Нямаме достатъчно дълги животи, за да си позволим да четем плява, само защото се намира на българския пазар и/или е преведена на български, и веднъж осъзнали изолираността и неадекватността на българската книжна действителност, гениално се сетихме да искаме препоръки и книги от чужбина.
В резултат на този подход в къщата ни влязоха автори като John Irving, Cormac McCarthy, Georges Perec, Iain Banks, Mo Yan, Richard Feynman, Dave Eggers.
Имаме много за четене и това вече ни радва - читателският опит вече не се характеризира с усещане за компромис, жертва, с дистанцирана насмешка към некадърността на автора и/или преводача.

Ходихме на концерти. Още с големия корем (преди повече от година, хехе) видях наживо Blind Guardian; а есента на 2007 дойдоха Amorphis.

За пръв път карахме Коледа вкъщи. Това е огромно скъсване с традицията с дълбок символичен смисъл: Деян е изместил центъра на семейството.

За пръв път бяхме домакини на новогодишно парти. Получи се прилично, отчитайки липсата ни на опит в цивилизования тип купони.

Веселин даде няколко интервюта за разни телевизии, списания - български, чужди. Ама ги нямам събрани.

Аз пък бях на една много интересна командировка в Осло, на семинар, озаглавен Digital Storytelling, и слушах лекции от разни топ шотс в областта на специалните ефекти и превиз-а. Запознах Здравко с милите ми кумци, ходихме в парка Вигеланд и в кръчмата Джекил'с (където в тоалетната се влиза като бутнеш на специално място в стената с книгите), ядохме знаменитите ословчански хоци доци (от по 9 кинта парчето за едно нюнюфче). Беше ми много приятно да съм пак в Осло.

Дообзаведохме си апартамента, така че - не че е финален - но вече се живее нормално в него. Купихме си диван, секция, ъмм, това не е интересно...

Имахме първото си ПТП. На път към Ботевград след работа, бързахме да стигнем до Вършец за да си видим Деян и да прекараме с него почивните дни, а то валеше като из ведро. Един камион намали рязко, колата зад него успя да спре на косъм, но аз поднесох и изгубих контрол над Вектрата. Прекосихме, пързаляйки се, лявата лента, ударихме се в мантинелата, после се изпързаляхме наобратно и някъде там я овладях.
Тъкмо си я взех от ремонт. Но е крайно време да си купим друга кола.
В резултат от удара си открихме PSP-то - било се закопало някъде под седалките... А ние си мислехме, че са ни го откраднали!
Подариха ни нов XBOX (стария ни го откраднаха ама наистина), изиграхме Mass Effect.
Гледахме разни филми, като за най-добър се класира No Country for Old Men; останалите ще да са били толкова безлични, че дори не ги помня.

В следващия постинг от този тип, след година, се надявам да прочетете:
- купихме си кола, много е яка
- направихме първата си вноска за апартамент, намира се на страхотно място и вече ще сме близо до работа и ще можем да прекарваме повече време с Деян
- пътувахме :)

Снимка

2008-06-24T00:35:00.000+03:00

Година

2008-06-24T00:01:00.002+03:00

На този ден преди 1 година беше убийствена жега, както впрочем и в момента. Аз вече бях в отпуск от около седмица и обикалях магазините, за да попълня списъка с покупки, който бях изкопала някъде в нета. Нямах си и понятие какви са и за какво служат поне половината неща в него, и тепърва откривах колко много има да се учи оттук насетне.
Бах уморена. Дали този ден или предишния бях обикаляла и жегата ми беше дошла в повечко. Исках да си поостана вкъщи и да си почина.

Цецко ни дойде на гости, нещо трябваше да вземе. Ние с Веселин си правихме мекици (те са една от гордостите на кулинарния ни тандем) и много се зарадвахме, че ще има с кого да ги споделим.

Ходихме и до ЦБА-то да си купуваме някакви неща. Видяхме някакви шоколадови яйца и по някаква причина силно ги възжелахме. На път към къщи аз дуднах какви погрешни яйца сме купили, защото, сгърчени в ръката ми, и двете изглеждаха счупени. Впоследствие се оказа, че не били счупени, а за времето, през което сме ги донесли от магазина до къщи, са се размекнали толкова, че са добили неправилна форма, която през станиола ме заблуждаваше, че са се счупили.
Веселин си изяде своето, а аз моето си го зарязах в хладилника да се втвърдява и после го забравих.

Като си легнахме, сме провели някакъв разговор, който вече не си спомням, но Веселин помни. Обяснявала съм с примирена безнадеждност колко прекрасен празник е Еньовден, колко е важен в, ъм, културно-исторически план, и как, ех, го пропуснахме. Вече бяхме пропуснали да се вместим в Близнаците, а раждането беше насрочено за 28 юни (термин 5 юли) - изпреварвайки потенциално леснозапомняемата дата 4 юли и шанса за атрактивната комбинация 07.07.2007.

Коментирайки тия теми, и разпускайки след жегата в приятната ни новообзаведена спалня, в която скоро се бяхме пренесли, ей тъй съвсем естествено така взехме да почваме да си ставаме близки. Като стана ясно, че сме на път да скрепим дружбата си, аз надигнах туловище в невинно намерение да се отправя към банята.

В тоя момент водите ми изтекоха, щото човекът беше решил да се появява вече.

За неминалите по този път - разпознава се без никакво колебание, не може да се обърка с нищо :)
"Веси, това са водите"
Беше към 00:15. Отидох си аз накъдето се бях запътила, но няма в историята по-драстична смяна на намеренията... :)
Емоцията беше силна, като пред изпит - краката ми се поразтрепериха, а в гласа ми - една приповдигната веселост.
Измих се, върнах се в спалнята и в 00:30 набрах гинеколожката - с леко чувство на неудобство, че я будя по това време жената; после се обадих и на наште.

Метнах си бременската рокля, с която се шмитках в последно време, и се заех с багажа за родилен дом. Не ми беше приготвен още - аа, кой ти се е разбързал, - но знаех всичко което ми трябва къде се намира и методично и ефективно струпах необходимите неща в раницата.

Наште пристигнаха, тръгнахме към Младост да вземем Вики, тя навигираше по телефона докато я намерим, взехме я и бързичко стигнахме до Тина Киркова (Св. София). Хубаво че през нощта, иначе през деня това пътешествие не го виждам как щеше да стане.

Постъпването в болницата ще го прескоча, щото не знам как да го опиша по не-натуралистичен начин. Хубавото е, че всичко се случи без никакво помайване, защото при изтекли води трябва да се реагира бързичко. Нямаше време нито да ме хване страх, нито да се притесня, нито изобщо да се замислям кой знае колко за каквото и да било. Наште не ги пуснаха в болницата - ние крачехме бързо, те изостанаха някъде назад и нямах време да ги чакам, хукнах напред след Вики и останахме само с Веселин. Той остана пред вратата на приемното, да стиска вързопа с дрехите ми и да се попритеснява като истински чакащ татко. А аз подписах там формуляра който ми тикнаха в ръцете, дето е за упойката вероятно; бях поизгубила дар-слово от емоция и малко ми притреперваше гласецът и може би не съм изглеждала най-адекватно, но Вики ме преведе за ръчичка през цялата процедура и аз просто се подчинявах, с благодарност че така мило се грижат за мен. Сестрата, която ме прие, беше младичка, много мила, усмихната, след това и анестезиологичните сестри и акушерките също, а пък аз в този момент обичах всички тези непознати хора, които бяха толкова мили - бях трогната до сълзи колко добре се държаха, може би защото преди това се бях начела и наслушала на разкази за сопнати акушерки по родилните домове и за грубо отношение към постъпващи родилки...

Тези в предродилна зала бяха като в Спешно отделение - направо ми се искаше да ги заснема. Сложиха ме да легна и ме наобиколиха отвсякъде, като всяка нещо вършеше по мен - взимаха ми кръв, драскаха ме за алергичност към упойки, мериха ми кръвно, пулс - поне 4-5 сестри надвесени над мен, действащи много организирано и експедитивно и в същото време с внимание и добро отношение - и винаги имаше поне една, която ми се усмихваше и ме предупреждаваше неща от типа че сега тука като ми боцне веничката, малко ще ме заболи ама то бързо ще мине. Почувствах се много специална, истински ВИП - само дето ВИПщината ми беше в това, че си водя лекарката с мен, а това тези сестри изобщо не ги касае, така че нямаше нищо общо с парите цялата работа, което е най-хубавото. Бяха си просто мили хора; а и все пак трябва да се има предвид че подготвяха за секцио по спешност, т.е. не беше точно рутина, та да им е скучно. Внимаваха какво правят.

Анестезиологът беше пристигнал, дойде да ме нагледа и да ме пита алергична ли съм към нещо и прочие - щях да ходя за анестезиологична консултация при него идната седмица, ама ето че се прескочи този момент.
И кръвни изследвания ми бяха правили, но резултатите им не бяха излязли - трябваше да са готови в понеделник, а беше събота срещу неделя - затова се наложи да ги направят спешно.

Като приключиха с тия неща, ме занесоха в операционната. Контракции нямаше все още (Вики все това ме питаше) и най-внимателният на света анестезиолог ме обезболи кадърно и ефективно. Като изгубих чувствителност на краката си, видях как някой взе единия ми крак и го премести - сгъна го в коляното, после го пусна надолу - и да виждаш всичко това, а да ти липсва усещане, е доста шантаво. Сложиха ми ниско параванче на гърдите, анестезиологът седна до главата ми и нещо ме разпитваше - пак за алергии, какво кръвно имам по принцип, дали съм си го мерила (а, спомням си - точно той беше човекът, който ми каза, че дали има проблем с кръвното се познава по това дали си го знаеш. Ако не знаеш, значи всичко е наред :) ) - разговаряхме се така с него докато Вики и един друг доктор нещо се суетяха и ги чаках да започнат. Анестезиологът (Милко, ама не си спомням фамилията му) ме попита изпитвам ли някаква болка. Малко ме учуди този въпрос, казах не, и той рече - хубаво, щото операцията тече вече от 10 минути.
Чудесия, ей!

По-натам има един период, в който от упойката започва да се затруднява дишането и малко имах чувството, че ще се задуша. Точно преди да се случи това обаче, анестезиологът ме предупреди, че ще се случи, така че си бях спокойна, въпреки че беше гадно. След това има един период на съклет, който си трае до края - просто на човек си му е гадно да не може да се премести така както си е свикнал, а и операционната маса е една такава много неанатомична - равна, твърда, хич не е удобно за прекарване на дълго време в лежане върху нея.

Баш изваждането на бебето става доста в началото и се усеща като едни силни бутания и дърпания, за които също ме предупредиха. Изобщо, аз обичам така като си знам и ме държат в течение.

Деян не изплака като го извадиха. Акушерката ми го подаде да го видя, имам мъгляв спомен че се беше свил на кълбенце целият в едната й протегната към мене длан - което разбира се е невъзможно, най-вероятно го е държала с две ръце, но със сигурност в шепи и свитичък в утробната поза. Очичките му бяха отворени - не че ме е гледал, но така изглеждаше.
"Грозен!" - беше първата дума, която казах на сина си. По някаква причина се бях подковала, че бебетата като се новородят, са грозни, и няма какво да се очаква нещо различно и затова по-добре да си знам аз. Така че си бях един вид наумила да си му го кажа това, ама нали, с умиление да го кажа.
"Хубав! Хубав на мама!" - беше втората ми реплика, когато информацията от очите ми беше стигнала до мозъка и мозъкът беше осъзнал, че това бебе срещу мен за моя изненада е едно красиво (ей начи как ме е яд дето тука сигурно се подсмихвате под мустак невярващо) - едно _обективно_ красиво бебе!...

После го отнесоха да го покажат на Веселин.

След като приключиха с мен (от ваденето на бебето нататък до края е доста повече време) ме изведоха и мен и ни дадоха кратко свиждане. От този момент си спомням колко се радвах да го видя - близкият ми човек в тоя все пак непознат свят, в който бях сама - и как неистово се опитвах да споделя с него колко искам да се преместя някак (проклетия съклет!).
После той твърдеше, че съм говорила несвързано, защото съм искала била да се надигна, пък то нали очевидно че няма как да се надигна, като съм под упойка. А аз исках просто някакси да си надигна горната част на тялото - главата, раменете - за да не ми е толкова съклет!...
То и не беше толкова лесно да се обясни, защото към този момент упойката беше във фазата на треперенето - в края на операцията и след нея за известно време има един такъв период, в който се трепери неудържимо, с цялото тяло. Та докато ти тракат зъбите, иди се обяснявай какво искаш да кажеш :)

После Вики ме настани в реанимацията, подреди ми всички неща, които ми бяха нужни, на нощното шкафче, показа ми кое къде е, даде последни наставления да пия много вода и инструкции кога да пия Солпадеин, увери ме, че ще дойде да ме види веднага на сутринта, и тръгна да поспи няколко часа. Нямаше нито един друг лекар в реанимацията, който така да се грижеше за свойта родилка. И майка ми да беше на нейно място, едва ли имаше накъде по-грижовно да се отнесе.

В реанимацията е скучно и единственото разнообразие е да се пие вода - което пък е полезно :)
Да се пращат смс-и в 5 сутринта, които да осведомят тъкмо заспиващия Веселин, че на наша милост й е скучно, също е метод за малко по-интересно прекарване на времето.
Също така съм се щракнала с телефона сама себе си.
Излизането от упойка боли, но така, както боли рана - познат и съвсем приемлив тип болка. И досега не знам какво е контракция и не мисля, че искам да знам.
Аз по принцип съм забележително неамбициозен човек, с нулево състезателно начало, но в някои моменти - като този - в мен се отключва сремеж да съм първа в нещо, най-добра в нещо. В този случай бях добре подготвена теоретично какво предстои да се случи и знаех какво трябва да правя, а именно, да се раздвижа максимално рано, да пия много вода, и беше позволено малко да се дообезболявам. И ми стана цел да направя тези неща най-добре от всички.

Момичетата в реанимацията бяха на възраст все около мойта, все с първи раждания. Разговорите се въртяха около имената, с които ще си кръстим бебетата, и около семейни истории между снахи и свекърви. Всяка, която имаше какво да се оплаче, искаше да вземе думата, за да сподели опит.
Когато докарваха някое треперещо момиче, то обикновено беше уплашено и полагахме усилия да я посрещнем приятелски и да й обясним най-важните неща - че треперенето е нормално, след колко време се очаква да премине, че трябва да пие вода, че сестрата слага обезболяващи инжекции. Като заизлизахме от упойка, всяка си се пооплакваше, че я боли, едни повече, други по-малко, аз гледах да го раздавам най-стоик. Щото нали, аз тука в тая реанимация ще съм дъ бестест. И то не беше проблем, и досега нямам спомен да ми е било особено тежко в този период. Започнах да се мърдам най-рано, и като ми кажат "Леле как успяваш да го направиш това, не те ли боли?" - и на мене криле ми поникват и ми се приисква не просто да си преместя крака на 2 сантиметра, а да почна ръченица да играя.

На сутринта дойде Вики. Каза, че е ходила да види бебето, че е добре, че е много красиво, но беше ужасно притеснена и не можеше да си намери място от неудобство, като ми поднесе новината, че го е дернала със скалпела по бузката. Увери ме, че ще го оправят, че белегчето ще е миниатюрно или няма да остане изобщо, че сестрите там го третират с нещо, че по никой начин не е сериозно нараняване - но нали изтекли водите, тя като направила разреза, и закачила бузката отдолу - той е бил в такова положение... А то няма как да се предвиди колко надълбоко да реже, нито пък се вижда бебето в какво положение е.
Аз я успокоих доколкото можах, ясно ми е че не е нейна вината и че се случват такива неща, пожелах си на синчето ми това да му е всичкото страдане дето има да страда, и изобщо не се притесних. Е, остана белег, но се забелязва само ако го знаеш и ако специално го търсиш, и освен това така Деян е уникално чаровен :) така че може да се приеме даже за разкрасителна процедура.

Денят след реанимацията е труден. Чакаш, чакаш, чакаш. Сега ли ще те преместят в стаята, после ли, по-късно ли. Стаята, това означава бебето. Не си добре още, не можеш да ходиш стабилно, да се навеждаш, изправяш - не можеш да се грижиш за него, ако ти го донесат, но пък искаш да си го видиш вече.

Е, заедно го видяхме - Веселин дойде, когато ме преместиха, и чака заедно с мен докато ни го донесат за първи път.
Така че се запознахме заедно с нашето слънчице. Тогава спеше като ангелче, предимно това правеше, а когато биваше буден, се кокореше и се учеше да фокусира света. Прекрасният период преди борбата за закърмване, и преди коликите, шишетата, безсънните нощи вкъщи с всички домакински и бебегледачески задължения. Когато аз само си лежах и си почивах, Деян спеше в креватчето си на колелца, аз го придърпвах към себе си и го гледах, гледах - не можех да му се нагледам :) Идилия!

И така Деян е заченат с любов и роден с любов, в прекрасната нощ на Средлетния ден, в неделя, с белег на бузката :)

Честит рожден ден, мъничка рожбо, голямо мое момче!

Снимка

2008-06-02T00:35:00.004+03:00

Старата остава тук:

Нова вдясно - на разходка пред блока, в някой от първите по-горещи майски дни - по Мишовите къси гащи и тънка блузка :)

Мммбауу!

2008-05-29T14:24:00.003+03:00

Деян казва дума: Бау!
Дума е, защото означава. Научи го докато гледаше навън през прозореца и разни хора си разхождат кучетата на поляната край блока и леля Фани му ги показва и му обяснява, че това са "бау". Когато го изведохме с количката миналия уикенд, видяхме пред супера едно куче и Деян веднага включи и го поздрави с "Бауу!"... Даже няколко пъти го поздрави :) Докато стоеше кучето там, Деян му повтаряше "Бауу!"

Но всъщност "бауу" има по-широк спектър от значения.
Като питаме Деян - как казва кучето? - той отговаря: Бауу! (е, също така и "котето" казва бау, но това е различно от мацата - мацата казва мау... Алитерацията е мнемотична техника номер 1!)
Освен това докато е навън, среща хора, иска да ги поздрави или да им привлече вниманието към себе си, и също им казва: "Бауу!"
Те му отговарят: "Бауу!"

Бауу, струва ми се, означава "някой, който се движи навън" (което до момента се изчерпва с кучета и хора). Бауу, на всичкото отгоре, е начин за комуникация с този, който се движи навън. Нещо като "Здравей, ти, който се движиш навън!"

Докато сме вкъщи и играе с играчките, не се вижда бау и съответно не се казва бау. Като излезем навън и види куче, то е бау, но също така и човекът с кучето е бау.
Бау докато сме вътре се казва единствено когато иска да отпочне комуникация с нас, и то по един самохвално-демонстративен начин: съобщението е по-скоро "Ей, обърни ми внимание - аз мога да ти кажа Здрасти!"

А физиономията, с която казва "Бауу!" на хора, е уникална. Сериозна, с една пауза преди да го каже, и с леко свити устни, като че ще те плаши. Това е "Здрасти!" със замах!

Сънчо

2008-05-19T17:45:00.002+03:00

Тази нощ добричкото детенце спа непробудно чак до сутринта. (ъмм, доколкото 06:40 е сутрин)

Изглежда ключът от бараката наистина бил в по-ранното лягане. Като го сложих в 20:10, към 20:50 си заспа.

Хъм!

Пантелейци

2008-05-17T14:55:00.004+03:00

Ние пак ще отпрашваме нанякъде. Сега имаме една пауза от 3 седмици, през които Деян си е плътно с нас (за съжаление съботите са работни де), след като преди това стоя 10-тина дни на Вършец между Великден и Гергьовден, докато ние се мотахме по Халкидики. Баба му, която в момента е на обиколно пътешествие из Европа, се връща идната неделя, през което време ние ще сме заминали за един уикенд във Виена (да се окултурим, според едни, и да се повозим на Колело, или пък да се шляем по улиците и да киснем по кръчмите, знам ли и аз какво ще се случи); а по-следващия уикенд го удряме на release party по повод WorldShift, което ще се състои на Доспат.
Покрай нашите странствания, Деян също странства от малък. Преди да го вземе баба му, ще е отседнал за 2 нощи в Горна баня при наште (отсега ми е притеснено как ще бъдат нещата ама дано е наред всичко), след което ще забегнат или на Ботевград, или пак на Вършец.

Онази нощ е била безсънна за Веселин, болезнена за Деян, и вчера забелязахме как прозира новото зъбче - този път долу. Зъби се прогресивно човекът.

И хапе, леле как хапе! Вероятно на всеки вече съм споделила как ще му закачим на вратата табела с надпис "Внимание! Зло внуче"

В приспиването вечер опитахме 2 нови неща.
Оная вечер Веселин си игра с него дълго и интензивно, докато Деян капна от умора - белким се наиграе и наизтощи физически, та да спи по-добре. Резултатът беше плачевен, в буквалния смисъл. Много рев и неспокойство докато заспи, и след това често будене и плач (ама то най-вече зъбът е бил виновен де).
А снощи го нахраних по-рано и го сложих още в 8:10 да спи, при което след сравнително кротка съпротива и известен брой изправяния и замерване на паркета с биберонки, заспа успешно към 9. През нощта нямаше драми - само няколко краткотрайни събуждания.
И заспа много смешно перпендикулярно на леглото, по корем, със свити под корема крачета и щръкнало дупе. Ама няма как да ги снимам тия хитове щот тъмно... :)

Вечери

2008-05-13T10:20:00.002+03:00

Свободна минутка в офиса - време за блог.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)

Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.

Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.

От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.

Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.

Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.

Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.

Снимка

2008-04-30T11:06:00.004+03:00

Слагам нова снимка и оставям старата тук:

Човечецът се чувства чудесно на Вършец.
А на мен ми липсва.

Освен да щъка насам-натам (от момента, в който овладя изправянето (леле какво вълнение като го видях за пръв път!), овладя едновременно с него и лазенето... И сега си лази - като истинско бебе :) ), също се е научил да седи на стол - баща му го поставил и той си седи...
А на количката се вози бейски разположен, хванал с една ръка ограничителя отпред, а другата провесил отстрани, като италиански шофьор баровец.

Докторът позволи като излязат черешите и вишните, да му дадем. Иначе последно въведохме елда (голям хит), а в момента - тиквички.

Изправя се!!!

2008-04-18T17:32:00.002+03:00

На мама слънчицето! :)))))))))
Вече се изправя!!!

Пълзи пълзи по килима, и като стигне до леглото, се набира по него и се изправя на крака! :))))))))))))))))

Ще се разплача от умиление :))))

И не съм го видяла още...
Нали е в Ботевград...
Само да свърши работното време, отпрашвам с мръсна газ да си го видя... съкровището!... :)))))

Yawn

2008-04-11T10:03:00.001+03:00

Оооох спи ми се... :)

Седящия мъник

2008-04-10T22:37:00.003+03:00

Докато ме е нямало, Деян се научил да сяда.
И да не си мислите, че ме е нямало месеци или седмици. 3 дни и половина бяха.
Досега стоеше - все по-стабилено - на ръце и колене, а сега се научил да се избута назад с ръцете и да се чучне, изкарвайки някакси краката си пред себе си - перфектно седнало положение. Голям кеф.

Освен това се изправя и прав, при наличие на подходящ релеф около него - някой възрастен, по когото да се покатери. Какъв е тоя зор да се изправи човек, ми е напълно неразбираемо - вместо да си лежи и да си спи, будалицата се чуди как да изхабява все повече и повече енергия.

Продължава да не спи добре - буди се по много пъти през нощта, понякога само за да му се даде биберонка, а друг път се разстройва повече и плаче, докато не бъде успокоен и приспан с гушкане и люлеене. Веселин по принуда е поел нощните смени, защото дори и да не ги поеме, пак се събужда и не може да спи. Аз нощем спя (т.е. къде спя, къде се посъбуждам и аз за малко, но не ставам), затова пък сутрин приготвянето на млякото, храненето и тия три неща са мое задължение. Лично време със съкровището - уви, в най-неподходящия момент - когато съм неадекватна и умирам за сън.

Бабите и гледачката получават най-добрите страни от гледането на бебе :)

Побърборва по малко - дадада, тата, айди; кара се понякога; повиква си като му е кеф да вика. Лъчезарно бебенце на мама.
Вечер като се прибера, ми се радва. Сутрин като дойде гледачката, направо просиява като я види. У нас се заражда ревност :)
Обича и бабите си, и дядовците, изобщо всички.
По никой начин не изглежда да сме му по-специални ние с баща му! (намус)
Ще мине още малко време и ще време да забранява и да го гушкаме даже... Да не го излагаме пред приятелчетата.

Вчера откри мобилния ми телефон. Разглежда го с такова задълбочение и интерес, и така внимателно опипва всеки елемент от релефа, че ще речеш че се кани да го моделира. Смени ми мелодията на звънене, трябва да си я променя обратно.
Умира си за всякакъв вид клавиатури. Трябва да му купя една клавиатура, ще има да й се радва сума време - със сигурност няма да ми излезе по-скъпо от някоя бебешка играчка, като се имат предвид цените по бебешките магазини. Сигурно скоро и мобилните телефони ще са по-евтини от играчките.

През последната седмица вече окончателно отказа единия сън - този след храненето в 17:30. Спи преди това, после се храни, и след това издържа до 20:10-15, когато го храним и слагаме да спи.

Кански е намразил карфиола - едва го пробутваме.
От заешкото се изрина и го спряхме.

Снимка

2008-04-04T15:08:00.003+03:00

Много набързо да пусна нова снимчица, че вече отекохме в следващия месец...

Старата остава тук:

... и на десктопа ми в офиса...
Веднага ми оправят настроението тия засмени очички :)

Прав и буден

2008-03-24T17:01:00.004+02:00

Деветмесечният (от днес) синчец бележи нови постижения в последната седмица.
Вече може да стои прав, като се държи за горната рамка на креватчето. От време на време захапва рамката. Понякога се опитва да я захапе, докато в същото време пружинира нагоре-надолу с крака, и в резултат така се набива в рамката, че се удря и ревва.
Като се умори, изгубва равновесие и пада по гръб, но не се разплаква. Даже ако си там (гледам винаги да съм там) и му се нахилиш като че кой знае какво смешно нещо е станало, се нахилва и той в отговор. От ония усмивки - "абе не знам защо го смяташ за забавно, ама щом казваш, вярвам ти" :)

Другото ново е, че следобедният сън е станал голям тормоз. Уморява се, но категорично отказва да се хоризонтира; в столчето за кола с яко люлеене се получава понякога, а друг път и там не става. Вече няколко пъти се случва да пропуска този сън.
За протокола, режимът му в момента е 4 пъти спане дневно по около 30 минути (понякога 40, в редки случаи повече) - между всяко хранене (а храненията са 5). През нощта спи от 21-21:30 до 07:00. Имаше един хубав период от около 2 седмици, в който спеше до 8 сутринта и дори не се будеше през това време, ама май безвъзвратно отмина. Сега като се събуди още не е озверял от глад, ами си стои в креватчето и си играе - само да има някой да го вдига, като падне по очи и се умори :) Към 7:30 замрънква за храна и го храня.

Не знам в кой момент е нормално да се отбие някоя от дневните дремки. Знам, че колкото повече спи, толкова повече спи :) И освен това, че е хубаво както за него, така и за егоистичните нас, да спи максимално. Но като не ще, не ще ся, не можем да го накараме насила.

С Веселин сме се разпределили вече не с редуване (1 нощ единият, 1 другият), ами си имаме специализации. Той е отговорник по нощните будения (напоследък са зачестили - средно по 5 пъти на нощ), а аз - по сутрешния тоалет и хранене. Опитвам се да си лягам вечер в 23, защото иначе просто няма издържане. Аз и бездруго обичам да спя по 10 часа, ако може, а сега е проблем да си набавя дори елементарно насъщните 8. Веселин пък направо не мога да го мисля.
Разбира се, и сравнение не може да става с първоначалния период от неколкомесечно недоспиване :) Сега сме си царе направо... А и с всяка втора седмица в Ботевград съвсем пък няма от какво да се оплакваме. Да са живи и здрави бабите и дядовците, ей!...

Оранжево детето

2008-03-20T23:39:00.004+02:00

Реших да впиша за протокола песните, които пея на Деян.
Топ хитът е "Оранжево небето". Аз на него знам само припева, останалото тананикам с "та-та-ра-та". Любимият момент е когато, в началото на припева, се започва с едно "Оооо - ооооо (- ранжево небето" и т.н.) - на което Деян се ухилва до ушите, защото знае, че следва песничка.
Като по-малък пеех много "Две калинки" и "Пеят, скачат палците". Опитвала съм с "Тихо се сипе първият сняг", но не е толкова вървежна, понеже при нас песничките не са за приспиване, а за развеселяване когато се ядоса или му досади нещо, например че лежи по гръб твърде дълго време докато го преобличам.
"Нани, нани бебе" на мелодията на "Мила моя мамо" беше опитът ми да го приспивам докато беше коликавият период и го разнасях на ръце из апартамента за да спре да плаче. Спомените ми от онзи период не са много ясни. Малко не мога да си представя, че лъчезарното, усмихнато дете, което имам сега, е същото онова все ревящо бебе, което толкова ме изнервяше понякога - добре, че е документирано... защото наистина, забравя се. А макар и да признавам, че имам малко уклон да пиша по-скоро за негативните страни на майчинството, отколкото за радостите, все пак негативните са тези, които се забравят повече и поради това повече подлежат на записване.

Деян обича, докато заспива, да си държи нещо. Обикновено взима одеялцето, вдига си го пред лицето и си покрива с него очите. После си вдига краката нагоре - в най-трудната коремна преса - и се капичва настрани. Много обича, докато ужким заспива, да се обръща по корем. Надига се на ръце (а вече и на колене) и почва да зяпа наоколо, съответно цялата сънливост му се изпарява, а май не схваща много добре защо така не му е много удобно да заспи и изобщо какво е това мъчение, когато човек е толкова изморен. И се размрънква. Същото го прави и нощем, насън. По няколко пъти. Биберонка оправя положението.

Понякога пък обича да си разглежда ръцете. Оня ден като го приспивах в Ботевград (беше много кисел и яко люлеене падна в столчето за кола), отдели сигурно 10 минути да си разглежда ръката, извъртайки дланта си отпред и отзад на равномерни интервали.
Ако е сложен в креватчето да спи, и му подам ръката си, задължително я хваща и започва да си играе с пръстите ми, с часовника, с мартениците.

Особено много обича връвчици от всякакъв вид. Улавя ги и започва да ги върти между пръстите си с такава съсредоточеност, че все едно се кани да върже морски възел. И ги лапа, разбира се.

Понякога така го забавлявам, като ужким му подам нещо, но го дръпна обратно преди да е успял да го хване. Винаги следва голям кикот, но радостта е най-пълна, когато нещото е връвчица и аз му докосна леко с нея отворената длан - гъделичка го. А реакциите му са още твърде бавни, и въпреки че се опитва да се съсредоточи и да сграбчи нещото докато съм му го подала, не успява и фрустрацията го кара да се смее.
В друг случай фрустрацията го нервира - когато се е надигнал успешно на ръце, но в стремежа си да се задвижи нанякъде, се избутва с ръце назад вместо с крака напред (може би защото владее ръцете си по-добре) и така тръгва да се отдалечава от нещото, към което е тръгнал. Намирам го в долния край на креватчето и по корем, след като съм го сложила в горния, по гръб. И си хленчи за биберонката и някой да го обърне по по-човешки начин.

Краката са атракция, когато е седнал в столчето за кола. Освен че си ги вдига и държи, а от време на време и захапва, много обича да си събува чорапите. Те предоставят известно време забавление докато ги измъкне, след което започва да се опитва да си измъкне ританките или чорапогащника, което естествено не му се отдава и той се ядосва по малко.

Докато го храня, протяга ръце към лъжичката в опит да я сграбчи и да си я натика в устата. Това го тушираме като му връчим друга лъжичка, която да служи само за държене. Но понякога все пак успява да натопи пръсти в бурканчето с пюре или в купичката с каша. И стиска толкова здраво, че едва ги отклещвам оттам.

Много обичам да го храня. Все още не ми е омръзнало храненето с лъжичка, напротив, голямо удоволствие ми е :) Радвам се, като яде с удоволствие и апетит; като виждам изграждането на рефлекси - отварянето на устата като поднеса лъжичката, реакцията на вкусното ядене - одобрителното "мммммммммммм" при всяка приета лъжичка. И почти не се клепаме.

Огромно удоволствие му е да скача. Ти само го дръж изправен - той може да си стои на краката, но трябва някой да го подкрепя да не загуби равновесие и да падне - и гледай какво скачане пада. Може да пружинира половин час без прекъсване. Ако го придвижваш леко напред, мести крака един пред друг и ходи - това си го прави още от 6-месечна възраст де.

Обожава Веселин да го качи на конче и да го друса. Е няма такъв празник! Страшен кикот и търси с поглед всички околни да им се покаже.

Продължава си очарованието му от огледала. Все още не мога да разбера дали знае, че това дето вижда е той самият, или си мисли, че е друго бебе. При всички положения е много приятелски настроен. Усмихва се широко и приветливо на отражението си и посяга с ръце, за да го пипне.

В количката седи изправен напред и активно наблюдава какво се случва около него. Понякога се навежда напред, за да захапе предпазната рамка. В колата се държи за дръжката на столчето си за кола и зяпа през прозореца, сякаш е на обиколка из имението си и инспектира.

Понеже вече има 5 зъба (2 отдолу и 3 отгоре), се кефи да си ги скърца - щото може. Усмивката му откак има зъби също е различна понякога - усмихва се със стиснати челюсти и цялата му физиономия се раздърпва настрани.

Плешивината на тила му е почти скрита вече, само ние си я знаем, иначе изобщо не си личи. Скоро ще обрасне съвсем.
Фонтанелата не съм проверявала.

Не обича да пие вода. Но леля Фани му я пробутва някак.
Скоро трябва да го учим да пие от чашка. Не е голям фен, предвид че не обича да пие това дето му предлагам с чашката.

Любимата му храна е тиквата. Умира си за тиква! Поради което трябва да призная, че е почнал леко да оранжевее. Промених му менюто така, че да има максимално големи паузи от тиквата (а то не е лесно, понеже изборът ни на храни продължава да се свежда до 5-6 вида основни неща и техните комбинации: ориз, царевица, картофи, броколи, карфиол, пуйка, и разбира се тиква. А, от тази седмица - и заешко).
Ще видим дали ще се от-оранжеви.

Утре отиваме в Ботевград да си го видим и вдругиден си го караме обратно да си го гледаме ние - тая седмица е наш ред.
Докато ми липсва, мисля за всичките тия неща. И най-вече си представям усмивката му. И наведената главица и голото вратле, когато е седнал и си майстори нещо, съсредоточен.

За крадците и майките

2008-03-17T12:55:00.003+02:00

Отново сме без Деян - оставихме го вчера в Ботевград за седмицата, но утре отиваме да си го видим. Този път ме е обзела сантименталност. На тръгване си го гушках гушках и ми беше много мъчно, че го оставям. Като се върнахме вкъщи, зарових нос в едно негово одеялце и ми беше миличко и близко да ми мирише на него. Деян много хубаво мирише. Всяко бебе мирише хубаво.

Вчера беше безкъсметен ден - минахме през мола да гледаме Акули 3Д, което се оказа непредставимо скучен филм (човек като чуе филм с акули, не може да си представи как може да се направи да е скучно, ама на - можело), и лошото е, че бидейки чиста загуба на време и пари, не можа да компенсира, че ни обраха - докато зяпахме в книжарницата (май), от затворения с цип джоб на Веселиновото яке успяха да ни задигнат цялото богатство, състоящо се от една флашка и едно PSP с чисто нова 4-гигабайтова карта и качен God of War, който Веселин чакаше с нетърпение и тъкмо беше започнал да играе. Имаше и снимки на Деян вътре. Не че ги нямаме другаде, ама сега някакъв гаден крадец ще има властта да изтрие от картата снимките на детенцето ми, и това е обидно по някакъв начин.

Снимките на Деян ми ги крадат още от преди да се роди - сещам се как ми задигнаха чантата в един стол и в нея бяха разпечатките от ехографа от началото на бременността до тогавашния момент. Имах някаква надежда, че когато крадецът види, че е откраднал чанта на бременна жена, може пък да му се смили сърцето и да я върне (всички документи бяха вътре, вкл. визитки - определено беше лесно да бъда намерена), но това не се случи. По-късно имах възможността да се уверя от личен опит за колко маловажна се счита бременността в обществото, когато се наложи да се повозя няколко пъти на маршрутка с достатъчно очевидния си 7-8-9-месечен корем (беше прекалено голям, за да карам - имах чувството, че няма да мога да се процедя между волана и седалката, хихи) и никой не ми направи място да седна - не само това, ами и правостоящи хора, возещи се до мене, се втурваха да заемат преди мен местата, когато се освобождаваха от слизащите. Не ми беше възмутено, нито пък ми развали настроението, не бях и кой знае колко уморена, но у мен остана едно усещане на почуда и неразбиране... Наскоро бях свидетел на същата ситуация в претъпкана маршрутка с возеща се в нея правостояща бременна жена - реакциите бяха същите, по-точно липсата на реакции, и дори когато една друга жена се развика, че някой трябва да стане за да седне бременното момиче, никой от седящите не се помръдна.

Нямах намерение точно сега да пиша за тези неща. За отношението на околните когато забременееш и родиш се каня да споделя от много отдавна, защото много ме впечатлява, само че още не съм си го изяснила и исках да ми се поизбистри малко, преди да подхвана темата.

Всъщност то няма и да ми се изясни, защото отношението е двояко. 90% от возещите се по маршрутките са жени и тяхното безхаберие, като видят бременна жена, ми е необяснимо. В същото време бременността и раждането са инициация, преминаване на праг, който дотогава дори не си представях, че е съществувал. Никога не съм срещала толкова непосредствено, спонтанно приятелско отношение от страна на далечни познати и дори непознати хора, колкото като бях бременна. Всички са толкова доброжелателни, усмихват ми се, радват ми се, умиляват се. Касиерки, фризьорки, продавачки, клиентки; жени, работещи в съседни офиси; майки, седящи на съседна маса в кафето - всички изведнъж са станали страшно приветливи, формалността, че не се познаваме, няма никакво значение, и непринудено отпочват разговори с мен на тема бременност и раждане. Сякаш има една голяма общност - общността на майките - и никой не подозира за нейното съществуване, докато не стане майка. Станах част от тази общност и имам чувството, че се докоснах до натрупвана с хилядолетия позитивна енергия - бях приета топло и радушно и получих разбиране, помощ, подкрепа, усмивки, съпричастност - толкова естествено и толкова безвъзмездно, че съм задължена да ги предам нататък, когато нови майки се присъединяват към... НАС. Старая се да го правя. Не съм забравила как, докато аз не знаех на кой свят съм - първа седмица вкъщи и бебето реве постоянно - Милена, жената на моя шеф, отиде след работа да купи Espumisan L и загряващ компрес и ми ги донесе вкъщи, за да помогне срещу коликите на Деян. Връщам жеста, като взимам такси след работа и отивам при Деси, жената на един колега, да й занеса стерилизатор за шишенца. Очаквам тя да го върне, като помогне някак на следващата нова майка, която, също като нас, не знае, че има нужда от помощ и как да си я поиска.

Обратно към темата за отношението на околните - вече не в контекста на майчинската общност: когато с Веселин излизаме от блока да разхождаме Деян с количката, възрастните вече ни поздравяват като равни - приемат ни сред тях, не сме вече ония хлапета, дето живеят в студентския апартамент с изподрасканите стени, а сме и ние големи, възрастни, отговорни граждани като тях самите. Минали сме от другата страна на барикадата. Оня ден едно младо момиче - да беше тийнейджърка или на 20 най-много - на излизане от входа се размина с мен и понеже изглежда ме разпознава по физиономия, първо каза по инерция "Здрасти!", след което се поправи със засрамена усмивка - "Ъъъ, имам предвид, добър ден!"
Смешна работа, да те приемат толкова сериозно, когато ти самият още не си свикнал да се приемаш сериозно...

Ботевград

2008-03-10T14:47:00.002+02:00

Едва след като прекарахме цял уикенд с Деян в Ботевград, си дадох сметка колко наистина отвратително мръсно е в София.
Седяхме с него и с Веселин в едно кафе на пешеходното площадче в центъра на града - чистичко, светличко, приветливо, има си пейчици, има си фонтанчета, хора щъкат насам-натам - чудно! - и само като си помислих за гнусната Овча купел, ми стана гадно дори да си представя как разхождаме Деян в оня прахоляк, сред носените от вятъра прокъсани найлонови торбички и отрупаните с боклуци смърдящи кофи.
Аз винаги съм си харесвала София. Винаги съм считала за досадно постоянното мрънкане, че било мръсно - на мен никога не ми е пречело, защото съм си свикнала. А и къде ходя аз толкова - предимно съм на закрито: офиса, вкъщи, кръчмите, Арените...
И почти не ме касае какъв е светът "навън" - не извън София, а извън стените, които ме заобикалят почти през цялото време.
Пък и парковете. Чудно място е Южния парк, но за да идем дотам, все пак си трябва да имаме около 3 часа свободни - да отидем, да се разходим и да се върнем. Минимум!
А в Ботевград сме на пъпа на центъра - излизаме и сме в толкова приятно обкръжение, все едно сме в парк - може за час и половина, може за час, може за по-малко. Това позволява и гъвкавост спрямо дневния режим на Деян - хранене, разходка, после се прибира и си спи в креватчето... след което пак може да излезе. В София, дори да отидем в парк, сме вързани да липсваме цял ден и да дреме навън, седнал в количката. Да, мога да го нахраня навън, мога и да му сменя памперса направо в количката (ако е достатъчно топло), но не мога примерно да го измия.

Определено ще дам заден по въпроса с "детето трябва да се гледа при родителите си" и ще започнем да го командироваме за по-често и по-продължително при баба му.

Основен плюс на Ботевград е, че е близо до София. Ще си го взимаме за уикенда да се шляем с него по парковете и да се показваме с него пред света, пък през седмицата да си стои там. Една седмица там, една - тук. Нещо такова... А дори през седмицата, в която е там, може да отидем за една нощ сряда срещу четвъртък да си го видим за малко синковеца, и после обратно на работа. Времето за път до офисите ни е едно и също, независимо дали тръгваме от къщи или от Ботевград.