Wynche Deyan

Претопяване на хоризонти

2010-11-30T23:58:00.004+02:00

В отговор на коментар на gimli, но го извеждам като отделна публикация, защото в коментарите не се приемат толкова дълги текстове :)

Цитирам първо откъс от коментара:

Нямам представа доколко е нормално едно дете да се ядосва за дреболии. Но как го научаваш да не се ядосва или да си съобразява реакцията? Да се нареве в другата стая, ок. Но ако нямаш друга стая в жилището? Ако имаш друго дете, което е бебе и спи? Тогава нареваването не е решение.

Аз на Калина най-редовно й вменявам колко е неприемливо да се гневи, понеже това е искреното ми мнение. Например като чуе, че под прозореца минава поредния кон, но не успява да се нагласи достатъчно бързо, за да го види и той е отминал, понякога страшно се ядосва, до степен да хвърля и къса неща. Не мога да реагирам по друг начин, освен да й кажа, че самият яд за такава глупост е нещо адски тъпо. Осъждам не само проявлението на емоцията, но и самата и поява.

Ти и в началото писа за това - кога си струва да се ядосваш за нещо и кога не.
Не ога да си представя в цялост гледната точка на малкия човек, колкото и да се опитвам. Но ето каква си мисля, че е основната постановка:
- от една страна - неясната мешавица на миналото: то не се простира до много далече - горе-долу половин - една година; а без ясна линейна концепция за време, в главата на Деян всичко от тази сутрин назад се брои за "някой път" и по-скоро изглежда като сума от случки; събитията от преди повече от 1 година минават в графа "дълбока древност" - детето не помни себе си и научава за себе си по разкази;
- от друга страна - мъгляво бъдеще, което без ясна концепция за време и най-вече - за количество и съизмеримост, изглежда безсмислено и не предизвиква никакъв интерес извън радостното очакване на някое събитие (Коледа, рожден ден), за което ние самите подкокоросваме децата, че предстои и че ще бъде нещо хубаво; Деян например по никакъв начин не може да си представи ние на каква възраст сме спрямо него;
- по средата - едно безкрайно разтегливо настояще, в което детето всъщност живее: днешния ден съдържа в себе си всичко, целия му живот: мама и тати, детската градина, пазаруването в магазина, возенето в колата, разходката, играта, филмчето, приказката. Изглежда ми, че децата са максимално близко до онова идеализирано състояние, което наричаме "живей за мига", и че това изпълва всеки един техен миг с много по-наситено значение, отколкото би имал за нас. Ние "имаме" много мигове, доколкото виждаме надалече напред и назад във времето и всичко, което виждаме, е по някакъв начин наше; децата имат само настоящия си и непосредствено предстоящия миг и това е всичко, което могат да обозрат. Затова им е толкова важно да получат подаръка / наградата / изненадата / бонбоните / флумастрите веднага и също така затова е толкова силно чувството им за загуба, като пропуснат да видят един кон. Няма как да обясниш че не си струва да се ядосва, като това е огромния и единствен и уникален кон на живота й, който тя навеки и безвъзвратно е пропуснала да види.

Та от тая гледна точка ми се струва напълно нормално дреболиите да се преживяват от децата като много големи и важни неща и да получават съответно също толкова интензивна емоционално наситена реакция. Друг е въпросът дали реакцията ще е гняв; може например да се реагира с тъга?

Деян много се натъжаваше, като се е опитал да ни посочи нещо от колата и ние кажем, че не сме го видели. Най-вече цистерни, бетоновози и кранове много държи да видим и да оценим високо тяхната интересност. Открих, че много ефективен начин да потуша разочарованието му като не съм видяла нещо, е да твърдя уверено, че нищо, другия път като минем оттам, ще го видим. И понеже минаваме по един и същ път всеки ден и вече му е познат, той също има основание да ми вярва и да може да си представи, че ще минем оттам и следващ път - т.е. в тая ситуация си помагам, като подсилвам в него представата за повтаряемост (пак ще мине цистерна и тоя път ще ми я покажеш и ще я видя) и пренасочвам миналото събитие, за което можем само да съжаляваме, към предстоящо такова, което можем да очакваме с надежда и трепет.

Другото, което работи, е като атакувам превантивно: ако знам че ще се разочарова, задето не съм видяла крана, почвам аз да се тюхкам: Тюю, как не го видях тоя кран бе, ама той къде беше, отляво или отдясно? Еее, бива ли такова нещо! Ама той сграда ли строеше тоя кран? А висок ли беше?
Така като го забия в някакви детайли и той забравя да мисли за "основното" и се заема да обяснява за крана; а оттам аз по детайлите по детайлите и прескачам на някаква друга тема.

По тая линия: възможно е Калина да реагира толкова бурно тъкмо защото ти си толкова спокойна - твоето спокойствие може в нейните очи да изглежда като незачитане на важността на уникалното и грандиозно събитие, пък това, съгласи се, си е предизвикателно поведение от твоя страна ;) Не казвам че е така, подхвърлям го като идея.

Ситуациите, в които нареваването в другата стая не е решение, мисля нямат единствен отговор, ами се разрешават според случая. Конкретно, ако имаш бебе, предполагам рецептата ще гласи да обясняваш че не трябва да се буди бебето и защо. Макар че то след 2-3 събуждания ще е очевидно и за ядосаното малко дете точно защо не е хубаво да се буди бебе ;)

Но да отбележа и нещо доста идиотско: след поредица консултации за мен почва да изкристализира една нова и досега невъобразима идея, а именно, че съществуват ситуации, в които няма верен отговор.
Ето пример от нашата практика: Деян отказва да се облече (примерно защото е вкиснат нещо), а навън е студено - мога да го облека насила като едновременно с това го и набия; а мога и да не го набия и да обяснявам 40 минути защо трябва да се облече, през което време той ще настине; или мога да намеря начин да му отвлека вниманието и докато го занимавам с нещо странично, той да се остави да бъде облечен, но пак не веднага, а след известно време, през което рискувам да настине.
И да, не е хубаво да настива и да, не е хубаво да се бие дете, и нито едното от двете не става по-хубаво или по-приемливо само поради факта, че са в една ситуация едно срещу друго. И това, по дяволите, е напълно ново за мен!
Все пак човек отива при психолог с идеята, че ще получи някакви насоки, корекции на поведението, препоръки - кога какво се прави, какво е ОК и какво не е, и ето в една такава dead-end ситуация как трябва да се постъпи? А няма такова нещо. Каквото и да направиш, все е лошо. Не е честно така.
Та си мислех и как да си родител те хвърля в изцяло друга игра от тази, която си играл цял живот - такава, в която е ОК да има нечестни правила.

Тикове: Мнение на психолога

2010-11-19T11:11:00.004+02:00

И така, разказах подробно за тиковете (и евентуално "стереотипните движения", които са тези със свиването на раменете и не са същото нещо като тикове), и обобщавам какво научих от психолога:

- нервната система като тип се наследява, но не и конкретното поведение; т.е. най-общо по-трудно справяне с натоварвания може да има като генетично заложено, но тази трудност не е задължително да се превърне точно в тикове; нервните системи имат широк диапазон от възможни реакции;

- да, определено има някаква тревога, натрупана в Деян, която води до такава изява;

- не можем със сигурност да установим конкретно обстоятелство или случка, които са причина за конкретното проявление; в този род неща се работи по-общо: приема се, че нервната система може да се справи с всеки натоварващ фактор поотделно, но не може с всички накуп - те се комбинират и й идва твърде много. Затова трябва да се опитаме да идентифицираме всички възможни фактори за тревожност / безпокойство / напрежение / стрес, и да се опитаме да облекчим който и да е от тях, колкото можем, за да се намали общият товар.

- това, че симптомът е от кратко време (1-2 месеца) е добре, защото означава, че с взимане на гореописаните мерки се очаква да отшуми. Ако след 3-4 месеца тиковете продължават, тогава вече ще се консултираме с детски психолог (т.е. Деян ще стане пациента). На този етап не е необходимо. По принцип детския психолог така или иначе ще започне оттам: от работа с родителите, насочена към промяна на средата и обстоятелствата, допринасящи за натрупването на безпокойство.
Дълго време би било, например, ако са минали 2 години.

- Идентифицирахме 3 основни фактора, които предполагаме с голяма сигурност, че са активни в момента:
(1) тръгването на детска градина като стрес само по себе си,
(2) напрегнатата обстановка вкъщи при тръгване сутрин (понеже винаги закъсняваме и се изнервяме) - като съпътстващ фактор,
(3) личната история на Деян с дългия период на нестабилност по времето, когато го отглеждахме на режим "1 седмица вкъщи - 1 седмица при баба" - резултатът от това усещане за несигурност ще отеква още дълго време в психиката му, като се очаква винаги в ситуации, които изискват от него да се адаптира, той да се справя по-трудно и по-бавно.

- Решението:
(1) да положим усилие да намалим времето, което прекарва в детската градина, за сметка на повече време, което прекарва с нас - понастоящем от 9:30 до 18:30 е един ужасно дълъг ден от гледна точка на едно дете и е желателно да го съкратим - да го взимаме на обяд или ранния следобед. Попитах за алтернатива - да намалим седмицата - да не ходи 5 дни, а 4, и единия ден да го гледа досегашната му детегледачка. Не било добра идея - няма да решим проблема с това, че ще трябва да се адаптира отново и отново всеки понеделник; ще допринесем отново за усещането, че се лашка, и като цяло ще го натоварим дори повече, ако постъпим така.
(2) да положим усилия да успокоим обстановката вкъщи, като ставаме по-рано за да имаме достатъчно време да се оправим спокойно, и без изнервяне;
(3) което е минало, е минало - не можем да повлияем.
Едно отклонение: стискането на очите може да се погледне и метафорично - като "искам да видя нещо, което не успявам да видя". Това, което Деян би искал да вижда повече, а почти не вижда, съм аз.

- Допълнителен щрих: тъй като в неделя го заведохме да види баба си и дядо си в Ботевград и той прояви желание да остане при тях и да не се прибира вкъщи, го оставихме. Вечерта беше плакал много за мен, искал да отидем да си го вземем и т.н. Взехме си го в понеделник. Разбирам, че за него срещите с баба му и дядо му са много интензивно преживяване - емоционално наситени с любов, липса, очакване и т.н. и попитах дали не е по-добре да не му ги причиняваме за определено време - просто да избегнем емоционалните бури, които предизвикват. Не било необходимо, защото проблемът не бил точно в това, че се вижда с тях, а по-скоро в това, че трябва да вижда или тях, или нас - за него при всички положения има загуба. Можем да му осигурим възможността да ги вижда, но без ние да си тръгваме - да елиминираме усещането за липса / изоставяне.

Сигналите, които нервната система изпраща, когато е натоварена, могат да изчезнат и без да сме направили всички тези неща. Те могат да се потулят и да се превърнат в нещо друго, което няма да е видимо. Неразрешените проблеми могат да се погребат дълбоко в човека и той да продължи нататък, без да има никакви симптоми, след което да излязат на повърхността много по-късно и под друга форма. Затова в ситуации, в които детето изпитва силна емоция, е хубаво емоцията да бъде не потисната / преглътната / потулена, а да бъде оставена да се прояви, да бъде изживяна, да се говори за нея и да се "разреши" по някакъв начин (наричат го "копиране").
В тоя ред на мисли, случката, когато Деян плаче в детската градина, е пример за потулване / забраняване на емоция. Алтернативата, която му е предложена (да стои сам в тъмната тоалетна) не е приемлива по никой начин, затова той овладява поведението си, за да не му се случи, но без да е получил възможност да изрази напълно емоционалното си състояние и то да бъде адресирано. Би било по-добре (в психологически аспект), ако го бяха гушнали и поуспокоили тихо-кротко. Разбираемо е, че реакцията им е отработена да бъде ефективна тъкмо в ситуации, където има и други деца, за които трябва да се помисли, и с оглед на това психологът смята методите им за правилни като цяло. Бях длъжна да добавя, че съм виждала много пъти Жени да гушка и дундурка някое плачещо дете при гардеробчетата, да му говори и да му отделя време и персонално внимание; ясно е, че това невинаги е възможно и че обикновено тя няма толкова време, което да му посвети, колкото детето има нужда, за да се нареве и успокои, така че трябва да бъде и пришпорено. Също така, в конкретната ситуация с Деян, проблемът беше още по-голям, защото бяхме закъснели и с пристигането си бяхме прекъснали работата на цялата група - изцяло моя вина.

Това, което предстои, е да измислим някакъв вариант чисто логистично да се справим с намаляването на детскоградинския ден - дали ще го водим по-късно, взимаме по-рано, или и двете, на какъв режим и на цената на какви служебни компромиси - засега нямаме ясен отговор.
С успокояването на сутрешната суматоха започнахме още днес.

Монтесори: Дейности

2010-11-16T13:10:00.003+02:00

Да напиша малко за допълнителните дейности в Детския Център "Камелини Монтесори", и някои допълнителни нещица, които ми направиха впечатление.

Свободноизбираемите занятия, които се провеждат ежеседмично, са по балет и йога. Записах Деян на балет по негово собствено желание. На йога не мога да го запиша, защото тя почва твърде рано сутринта, а пък ние и без това най-редовно си закъсняваме.
Балетът имаше един първи урок, отворен за всички деца, след което посещението е 20 лв месечно. Деян нищо не спомена след първия урок, но след като започнал първия от платените уроци и не му дали да се подреди в линийка с другите дечица дето играят на танц, вечерта сподели, че му било много мъчно. Още на другия ден го записах.

За народните танци съм споменавала - те са включени в програмата, не са свободноизбираеми, и са за всички деца. Това много ми допада.
Също част от програмата е занимание с изкуство - изобразително, приложно - някаква комбинация. Казаха, че ще рисуват, режат, лепят, моделират и какво ли още не. Това също много ми допада.

Сега започват да организират ски-училище за 5 дни през януари. Похвална инициатива, и смела, мога да добавя, като се опитам да си представя какво значи да водиш група от 20 дечурлига на възраст 3-5 години в планината. Грейки, якета, мокри чорапи, ски обувки, раници, обяд пакетиран от родителите, термосчета, какво ли не. Спомням си много добре моето собствено ски-училище в детската градина, споменът е изключително неприятен, защото го възприемах като гигантско изпитание. Беше ми студено и гадно, не умеех да се справям със задачите така добре както другите деца (а може и те да не са се справяли добре, за мен всяко падане беше провал), беше ми изтощително уморително и дори си спомням в някакви участъци как баткото ски-инструктор ме носеше на конче на раменете си, за да ме превози където нямаше да се справя, за да не бавя цялата група. Впрочем да, това е надеждно доказателство, че както и да са се справяли останалите, аз съм се справяла по-зле.
Но както и да е, Деян има непресъхващ източник на енергия и в това отношение е много различен от мен, така че сигурно за него преживяването ще бъде положително.
Цената е 200 лв и включва ежедневен транспорт до Алеко и обратно, екипировка, ски-инструктор и застраховка. Не включва храна (родителите приготвят от къщи). Карта за лифтове / влекове ще се плати допълнително.

Днес на дъската за информация имаше и друго, което ме впечатли: списък за съгласие, в което всеки родител трябва да попълни дали е съгласен снимка на детето му да бъде публикувана на сайта на детския център. Браво за това, че ни питат.

Не помня дали съм споменала, че ги водиха на театър. Не да дойдат актьори в детската, ами заведоха децата в истински театър. Гледали нещо за някакъв принц, повече от това Деян не можа да ми разкаже :)

За Коледа ще направят тържество, на което ще има Дядо Коледа. Той ще носи подаръци, еднакви за всички - малки пликчета с лакомства. Уговорката с него е, че големите подаръци ги носи вкъщи.
На тържеството децата няма да са длъжни да участват, а ще могат да се качват и слизат от сцената когато пожелаят и ще имат свободен достъп до родителите си в публиката; също така няма да се очаква от тях да декламират някакви неща самостоятелно, а по-скоро ще вършат нещо заедно. Целта е да не се подлагат на прекалено голям стрес - по думите на Жени, "нашата цел не е вие да гледате представление, а децата да си прекарат добре и да усетят празника".

Ей затова ги харесвам... Защото имат правилни цели :)

Единствен минус, който ще отбележа в името на обективността: групите се оказаха по-големи от очакваното. На срещата с Жени тя ми каза, или аз си мисля, че тя ми каза, че групите ще са от по 15 деца. На практика ще са по 25. Възможно е аз да не съм разбрала добре; възможно е и те впоследствие да са взели това решение - ако е имало много желаещи и разбира се по съвсем ясните икономически причини. Все пак предпочитам така, отколкото да се вдигне таксата толкова, че да не можем да си я позволим.

Тикове

2010-11-15T11:06:00.003+02:00

Една неприятна тема, притеснителна, смущаваща.

От 1 седмица Деян доби тик да си стиска силно очите - съвсем очевиден и често разпространен тик, който не може да се игнорира. Откак го забелязах, започнах да забелязвам и осъзнавам и други неща:
- от доста по-дълго - може би над месец, може два, не съм забелязала точно - редовно прави едно такова невротично движение - сгъва рамене и извива глава назад, както би го правил човек, на който му е схванат вратът и иска да се раздвижи. Не съм отчела появяването му като тик, точно защото го помислих за реакция на схващане; но оня ден вещите ръце на Марийка установиха, че Деян няма никакво схващане на врата. Веселин също разпознава движението като тик (не треперене на нерв, а силно непреодолимо желание да съкратиш даден мускул). Понякога свива двете рамена, понякога само едното.
- понякога вдига ръка странично и се докосва по тила или зад ухото; обикновено с лявата ръка го прави - като да се почеше, но не се почесва, а само се пипва. Това го прави като част от по-общото движение и досега го мислех наистина за почесване, но вече гледам под микроскоп и виждам тези движения в друга светлина.

В сряда ще се консултирам с психотерапевт и ще видим какво бихме могли да предприемем и точно колко да се притеснявам; засега се притеснявам умерено към доста.
Инструктирах всички в обкръжението му - учителките в детската и бабите - да се държат сякаш не забелязват, защото знам, че така се прави с тиковете.
Знам, че повечето от тях са преходни и преминават; много често са експериментални и се дължат на видян тик на друг човек, след което след известно време детето преминава към друг тип експеримент и оставя този, понякога може по този начин и заекване да се появи и после да отшуми; попитах в детската дали има друго дете с подобен тик (стискане на очите), но казаха че няма. Съчетанието на няколко подобни действия обаче е знак за нещо по-сериозно, и основания за притеснение дават най-вече действията, които засягат големи участъци / големи мускулни групи, както е това с раменете.

Не знам дали би могло да има наследственост в предразположеността на нервната система към такива неща. Веселин тази сутрин заяви, че ако Деян се окаже лабилен по този начин, отпадат идеите за строго и натоварващо образование (във връзка с това, че наскоро научихме и коментирахме помежду си на какъв стрес и уморителен дневен режим са подложени децата в СМГ). Ето това вече би било истински източник на фрустрация. Не че съм се завтекла да го бутам в СМГ, но ако трябва да подбера образованието му според някакво ограничение от здравословен характер, да го етикетирам от 3-годишна възраст като човек, който е неспособен да се справя със стрес и високи натоварвания... тогава притеснението ми би било основателно.

Ще пиша отново след консултацията в сряда.

Монтесори: Деян плаче за мама

2010-10-31T16:33:00.001+02:00

Обещаната втора случка от детската градина на Деян.

Вече стана 1 месец, откак Деян посещава градината, като след първата седмица прекара 1 седмица болен вкъщи и с това прекъснахме напредъка по отношение на привикването с непознатата обстановка. Затова периодът на свикване продължи малко по-дълго.
Та случката е от седмицата след прекъсването.
Водя Деян всяка сутрин и по пътя дотам основното, което го вълнува, е нали ще отида да го взема и в колко часа. Задава въпроса по 100 пъти и аз усърдно давам 100 еднакви и еднакво категорични отговора, така че да разсея у него всякакво съмнение: да, ще отида да го взема точно в 6 часа. Понякога пояснявам, че да, това е след като напази децата (думата е негова).
Отиваме поредния ден и сме закъснели, обувам му набързо пантофите и го изшитквам да влезе, с което прекъсваме заниманието на цялата група (нещо, за което съм предупредена че не е добре да се прави и много ме е срам, но въпреки всичкото ми старание закъснителността ми често е по-силна от мен).
Никой не ни се скарва. Деян влиза, ревящ за мама, една учителка скача от кръга, в който са насядали за да си говорят с децата, и идва до вратата да го посрещне; аз високо и отчетливо (за демонстрация пред Деян) й казвам, че ще дойда да го взема в ШЕСТ ЧАСА, тя показва на Деян ръчния си часовник и къде стои 6 часът на него. Деян продължава да реве, аз му казвам чао, той на мене също, учителката го хваща за ръка и влизат обратно двамата. Затваряме врата, аз се отдалечавам, но оставам да подслушвам - да видя кога ще спре да реве.
Съвсем очевидно, работата на цялата група е прекъсната. Сега всички гледат къМ Деян и учителките се опитват едновременно да го посрещнат и накарат да се чувства добре дошъл, но в същото време и това да не отнема прекалено много от времето и вниманието за останалите деца и общото занимание. Поставила съм ги в изключително трудна ситуация, в която, просто поради факта, че не са майка му, те нямат добър начин да успокоят това ревящо дете, което в момента пречи на всички.
Жени (тя си е действаща учителка и обикновено е там) поема водещата роля в овладяването на мини-сътресението, и взима следните решения, в този ред:
1. Приветства Деян с добро утро и го поканва да влезе.
Деян продължава да реве "искам мама".
2. Жени приканва всички деца: Хайде, деца, да кажем заедно на Деян - къде е отишла майка му?
Всички деца отговарят хорово: "На работа!"
Деян продължава да реве.
3. Жени отново приканва децата: "А кога ще дойде да го вземе майката на Деян?"
Всички деца: "В 6 часа!"
Деян продължава да реве.
4. Жени се обръща директно към него - с отчетлив и категоричен, но не каращ се тон:
"Ама ти не искаш да чуеш нашия отговор! Ти плачеш, защото искаш мама да дойде, но отказваш да чуеш това, което ти казваме - значи ти не търсиш отговор. Ти знаеш, че мама ще дойде да те вземе в 6 часа. Мъчно ти е за мама, добре - имаш право да ти е мъчно, на всеки понякога му е мъчно. Седни си ей там на това столче да си помислиш малко за мама и като си готов, ела при нас."
Деян реве "искам мама" и , изглежда, не отива да седне на предложеното столче.
5. Жени прави следващата стъпка:
"Деян, тук не може да се плачи, защото така се пречи на всички - ние си говорим за нещо интересно и не може да стоиш при нас и да плачеш. Ако искаш ела при нас, а ако предпочиташ да продължиш да плачеш, отиди в тоалетната, там е тъмничко и спокойничко и си поплачи там."
Деян продължава да реве и не тръгва към тоалетната.
6. Жени става, хваща го за ръката и го извежда от стаята - идват към тоалетната и застават заедно пред вратата й, Жени я отваря, но не светва лампата вътре:
"Ето, можеш да влезеш тук и да си поплачеш, или пък можеш да дойдеш долу при нас, но без да плачеш - можеш да си избереш, което повече ти харесва."
Деян ревва още по-силно и тръгва да се връща обратно в групата.
7. Жени го спира:
"Не, долу при нас се идва без да се плаче, а ако плачеш - ето тук можеш да плачеш. Ти как искаш да направим?"
Деян отговаря през рев: "Долу искааам!"
Жени: "Не разбрах, какво искаш?"
Деян, с по-малко рев, за да бъде разбран по-ясно - по-скоро с драматично измъчен хленч: "Долу искам."
Жени: "Добре, значи спираш да плачеш и идваш долу при нас, така ли?"
Деян, с последен остатък от хленч в тона: "Да."
Жени го хвана за ръка и го заведе обратно в групата.

В тоя момент, ако имах шапка, щях да я сваля: такова майсторско отиграване не бих могла да си представя - дори теоретично, ако ме попита някой, не бих могла да измисля такъв ход на реакциите и решенията си.
Случката е илюстративна за подхода, който наблюдавам всеки ден, и показва много ясно основните принципи, които водят поведението на учителките:
- уважение към личността / егото на детето;
- гъвкавост на реакциите, съобразяване с конкретната ситуация;
- предоставяне на пространство за изразяване на емоции (в Монтесори детска градина няма да се чуе "Я се стегни и спри да плачеш, нали си мъж - мъжете не плачат!");
- твърдост и увереност в управляването на ситуацията: абсолютно е ясно кой държи юздите и кой определя правилата. Уважението към детето и неговото - в този случай - стресирано поведение не преминава към разглезване, позволяване на всичко и прекрачване на граници.

Сещам се за множество други начини да се реагира, и се опасявам, че ако аз бях на мястото на Жени, щях да избера един от тях - защото ето какво ми хрумва, че може да се направи:
- да изгубя търпение и да се скарам на детето, защото пречи на останалите (с повишен тон да забраня да плаче);
- да го поставя силом да седне на стол или да го закарам силом до тоалетната;
- да го засрамя публично ("мъжете не плачат" или "ревльо такъв");
- да го игнорирам докато млъкне;
- да го накажа с изгонване извън стаята, така че да не го чувам, и да си продължа занятието; след известно време да отида да го пусна обратно срещу обещанието, че няма да плаче.
Има и твърде лесна противоположна крайност: да го обсипя с персонално внимание и докато го успокоявам и дундуркам, да пожертвам занятието на цялата група.

Балансирането между дисциплина и уважение е едно от по-трудните неща за мен като родител. В ежедневния си контакт с Деян по-често залитам в едната или другата посока (понякога скръцвам със зъби или викам, друг път махвам с ръка и оставям да прави каквото си ще). Липсва ми постоянството, волята и отдадеността да се контролирам толкова добре, че да се придържам в онази твърде тясна граница, в която двете неща се засичат. А когато се излезе извън нея, дисциплината не е дисциплина, а малтретиране, и уважението не е уважение, а глезене или разхайтване.
Нюансите са твърде нежни понякога - в ретроспекция и в спокойна обстановка, анализирайки репликите на Жени, осъзнавам дори, че има разлика между директно насоченото "спри да плачеш" (с по-слабия си по интензивност вариант "недей да плачеш"), което е заповед / команда и изисква отсрещния да се подчини; и избрания от Жени израз "тук при нас не се плаче", който със своята безлична форма не е насочен срещу някого конкретно, а е безстрастно-осведомително заявяване на правило, което важи за всички. Човек може да избере да спази правилото, без това да го накара да се чувства, че се е подчинил, и без да усети егото си уязвено.

Оценявам добре също така опита на Жени в началото да ангажира останалите деца с това да отговорят на Деян къде е отишла майка му и кога ще дойде да го вземе: от една страна, това би могло да свърши добра работа пред него, защото на своите равни той би могъл да се довери по-лесно; от друга, ангажирането на групата с общ проблем би могъл да насочи фокуса на всички обратно към общия им разговор, пък дори и темата в него да бъде изместена с нова - например какво правят майките и татковците докато децата са на детска градина, защо се ходи на работа, оттам - какво е това пари и с парите какво може да се купува (а оттам вече - във всевъзможни посоки). Ако Деян не беше толкова силно разстроен, а малко по-малко - например това се случваше 3-4 дни по-късно, т.е. по-напред в постепенното привикване, - може би точно така биха сработили нещата.

Като разказвам тази случка и начина, по който я интерпретирам за себе си, аз не просто искам да похваля конкретната детска градина и поведението на конкретната жена, а искам също така да споделя собствените си ограничения, защото в крайна сметка от всички нас, които сме родители, един твърде малък процент сме истински подготвени теоретично и практически за такова нещо и все се случва да се дъним в едно или друго и после да съжаляваме или да се чудим къде сме сбъркали. А един професионалист в гледането на деца разрешава ситуации, които се случват и на нас през цялото време; аз просто не очаквах да го прави чак толкова добре. Надявах се в детската градина (по принцип, не конкретната) да са в най-добрия случай приемливо-некадърни в подхода си към детето ми, което не познават и което е просто едно от многото за тях; оказва се обаче, че имам много какво да науча за отношението към децата от хората, на които избрах да поверя Деян. Защото са добре подготвени, опитни и интелигентни хора и има случаи, в които се справят по-добре от мен.

Ще продължа да ги наблюдавам внимателно.

Монтесори: Деян пази децата

2010-10-21T13:59:00.003+03:00

Деян посещава детския център Монтесори вече втора седмица. Ще разкажа две показателни случки, които дават информация за подхода към децата там.

Обедния сън

Голяма драма е обедният сън за Деян. Той категорично настоява, че няма да спи и отказва да съдейства по какъвто и да било начин. Не се поддава на никакви манипулации от рода на "само да подремнем" или "няма да спим, само ще си почиваме". В детската градина сигурно са му скръцнали със зъби и са го заплашили, защото следобед като го взимах все ми казваха, че е спал; а вероятно са го и оставили да плаче, че не иска да спи, докато се наплаче и заспи.
Аз когато съм с него през уикенда също имам голям проблем да го накарам да легне на обяд, но така или иначе повечето уикенди пътуваме и той заспива в колата, така че не ми се е налагало да се справям с проблема ежедневно.
Детегледачката, нашата баба Фани, го прилъгва, като казва: "Добре, ти ако искаш си стой, но аз съм много уморена и отивам да си лягам!", ляга и той по някое време се кротва до нея и заспива. (Когато аз опитвам да прилагам този метод, не работи).

Истината е, че Деян, колкото и да отрича, има нужда от обедния сън, защото щом бъде доведен до кротко състояние, дори и да обяснява че не му се спи, в един момент както обяснява, млъква, и като го погледнеш се оказва, че заспал - насред изречението може да заспи дори. И като не спи е, като всички деца, много кисел цял следобед, а привечер съвсем откача.

Та, отивам да го взема от Детския Център Монтесори, може би на третия - четвъртия ден. Първите дни стриктно сме му демонстрирали, че тук на това място _НЯМА_ да го карат да спи, и е оставен да си играе докато другите деца спят. Та отивам аз, и Жени ми казва: А пък Деян, мамо, днес много ми помага - двамата с него пазихме децата, докато спят! (и Деян много горд, потвърждава, че пазил и той). Жени продължава: - И първо ги пазихме заедно, но после аз трябваше да изляза за да свърша малко работа, и Деян остана да ги пази сам! (Деян - сияе колко е похвален и колко важен е бил)
Жени продължава с тих шепот, който чувам само аз: - И после погледнах обратно да видя и беше заспал, около час е спал. Та това бил значи ключът към задачата! - И пак, с демонстративно за пред Деян по-силен глас: - Така че, мамо, аз съм му много благодарна че така ми помогна и пазихме децата заедно, и утре пак ще ги пазим!

Оттогава насам Деян всеки ден "пази децата", а вечер, като го разпитваме, категорично отрича да е спал - твърди, че не е спал, не си е дремнал и не е почивал. А пък аз съм спокойна, защото:
- А ти днес, мамо, пази ли децата?
- Даа!
- И после какво направи?
- И после се събудих.

Колоната

2010-10-20T15:22:00.003+03:00

- Много се ядосвам, тати, защото колоната струваше много пари и беше подарък на мама. А сега като си я счупил така, няма да можем да слушаме от нея.
- Няма да говори ли?
- Да, няма да говори.
- А телевизора нали говори?

Туше.

(поводът: забучил пръстче в хартиения купол на говорителя на средните и той съответно се намачкал навътре beyond repair; нямаме решетки на пустите говорители. Забучването на пръстче се случи демонстративно пред мен вчера - с думите "Виж, пипам!", предназначени да изтръгнат от мен реакция в момент, когато ме беше обзел ступор. Та виновна съм си аз, че оставих да се случи, Деян просто търсеше подновяване на забраната и сигурен начин за контакт с мен.)

Завой с ръчна

2010-10-17T15:53:00.005+03:00

Едно дете се адаптира към всичко.
Деян ходи общо 4-5 дена на детска градина. Още толкова и щяха да са съвсем престанали сутрешните истерии, плачове, "мамо, не ме води там!", тръшкания, молби, постепенно преминали в хленчове и уплашени неспирни въпроси нали ще отида да го взема, кога точно, и нали няма да го карат да спи (нито да подремне, нито да легне, нито да си почива).
След ден 2, в който бяха най-големите драми (тогава Веселин го води, та аз не бях свидетел), от разказа на Веселин взех решение, че ще го водя аз и ще бъда, както казва Жоро, безмилостна. Минимум време за агония при гардеробчетата (както съветват и по форумите) - просто го пускам там и изчезвам.
На ден 3 реализирах плана и станах свидетел как наистина детето спира да плаче 3 мин след като е прекрачило прага на групата и майка му е изчезнала от зрителното поле.
На ден 4 го направихме още по-бързо - връчих го в ръцете на учителката и си бих камшика. Хленченето престана още преди да съм излязла от преддверието на групата.
Така се случи, че мед.сестрата мина покрай мен и ми се скара заради някакви липсващи, според нея, документи, и заръча да я изчакам пред кабинета й да проверим дали наистина, както казвам, сме й занесли всичко. И отхвърча нанякъде.
Останах да чакам. По едно време групата се застяга да ходи на "музикално", строиха се в коридора, аз се скрих надолу по едни стълби да не ме види Деян, и гледах оттам. Моичкият, строен сред останалите, слуша, изпълнява, гледа стреснато и съвсем очевидно се старае да се впише в непознатата все още обстановка.
Така стана, че почаках още, върнаха се от музикално, застягаха се да излизат навън - пак се прикрих, пак шпионирах - излязоха, Деян в строя, всички деца се втурнаха към площадката за игра, Деян гравитира повече около учителката. Медсестрата прелиташе покрай мен на няколко пъти, но без да ме погледне дори; а аз се изнервях, защото закъснявах за работа, но се възползвах от доброто оправдание (че съм помолена да изчакам), за да остана на вража територия и да пошпионирам още малко какво се случва с детето ми на това място.
Казвам на вража територия, защото получих неодобрителния поглед на всяка минаваща покрай мен детскоградинска персоналничка (не ги знам какви са били) и веднъж дори ми казаха "Не бой се, майче, всичко е наред" - уж успокоителни думи, но аз чух ехидност в тона и възприех дискомфорт от това, че съм там и наблюдавам.

Защо пиша това?
Защото открай време бях категорично убедена, че "държавната детска градина" е едно положително явление в живота на детето и има големи предимства пред "частната" - и това ей така, без да познавам конкретно детско заведение от единия или другия тип, а просто защото ми се струва логично да бъде така.
Ето систематизирано моите разсъждения:
- "Обикновената" детска градина е това, което се случва на всички деца с много малки изключения. Това я прави представителна за обществото и детето ми в нея, значи, ще получи равен шанс с останалите членове на обществото. При "частната" има риск това, което се окаже различно в нея (каквото и да е то - подход, образователен метод, отношение към децата и т.н.) да се яви впоследствие като недостатък, който ще попречи на Деян да се интегрира в "обикновеното" общество.
- В частната детска градина според мен дисциплината не би била толкова строга, защото водени от необходимостта да привличат високи ежемесечни такси от родителите, персоналът там би проявявал към децата по-голяма търпимост и повече би ги глезил.
- В държавната детска градина има мощен гарант за правилността на учебната програма и на хранителния режим, тъй като са установени като стандарт от самата държава, което значи, че са определени от експерти в съответните области и са изпитани в многогодишна практика и върху много деца. За разлика от това, в частната детска градина може би се правят компромиси с качеството на храната и/или не се следи за баланса на диетата, тъй като няма чак такъв контрол; същото се отнася и за образователните методи.

Мислех си всичко това, получавах насърчение от познатите ми родители, че "да, първите дни е така, много плачат ама за една седмица / месец свикват, бъди твърда", и цялостно всичко ми изглеждаше съвсем в реда на нещата (в оня неприятен ред на нещата, де - както е в реда на нещата да се измие наакано дупе и да се увива с мокри чаршафи пищящо дете, като е вдигнало температура 40 градуса).

И после станаха две неща.

Едното е, че някои изказвания на учителките на групата на Деян ми направиха негативно впечатление, ще ги изброя след малко. Обърнах им внимание, но бях готова да не правя от мухата слон, докато не се състоя и Родителска Среща, на която глупостите се накамариха по един вече съвсем категоричен начин и вече не можех да казвам на бялото черно.
Другото е, че междувременно Мордред и Гимли ни разказаха за детската градина, където ще записват Калина: детска градина по метода Монтесори, за който съм чувала, но нищо конкретно не съм знаела до онзи момент и не съм се поинтересувала да прочета, заради гореописаните си убеждения (всъщност по-правилно е да ги нарека предразсъдъци).

За метода Монтесори всеки може да прочете в Интернет, затова няма да го преразказвам. Посветих 3 дни и нощи на четене и мислене: какво е това нещо и то по-добро ли е за Деян, отколкото държавната утвърдена детска градина?
През това време имах следните дребни случки и диалози:
1. С "лелята" на групата: тя първо ми отговори на няколко въпроса една сутрин (относно какво е правил Деян, дали го слагат да спи, дали е плакал и т.н.), след което с голямо неудобство добави, че всъщност тя няма право да ми казва тези неща, защото на лелите е забранено да говорят с родителите и на родителите - с лелите, а за всички неща трябва да говорим само с учителките.
От тази случка научих, че детската градина не само изглежда непрозрачна заради невъзможността на родителя да разбере какво се случва в негово отсъствие - това е нормално; но тя е _нарочно поддържана_ непрозрачна система, в която информацията трябва да бъде подавана премерено и контролирано, т.е. не всички неща е ОК да бъдат разбрани от родителите.
2. С учителката на Деян имах само един по-дълъг (може би 3-минутен) личен разговор - беше като отидох да го взимам следобед, имаше още 2-3 деца на площадката можахме да поговорим.
- Я, - казвам, - на тази катерушка има сметало! Хайде, мамо, да броим, искаш ли?
- (Учителката) Първа група е едно и много.
- (аз) ???
- (тя) В първа група, госпожо, множествата се предават като "едно" и "много".
- Ама той може да брои до 10?
Тя дръпва едно топче на сметалото встрани от останалите и сочи:
- Ето това е "едно" а онова там е "много". Сега само това. А до 10 се учи в предучилищна.
От този разговор научих, че няма значение на едно дете какво му е интересно и колко знае. Никой няма да му каже какво следва след "10", докато не стане на необходимата възраст. Това няма нищо общо с разбираемата времева и чисто практическа невъзможност за "индивидуален подход", когато в групата са 24 деца и 1 учителка; тъй като ситуацията беше такава, че учителката в момента отговаряше за 4 деца, а другите си играеха на пясъчника, тя спокойно можеше да изслуша как Деян би броил до 10 и да му каже "браво", но не го направи, защото то _не е важно_. Тя игнорира конкретното дете заради зададената образователна програма, и всичко, на което мога да разчитам е, че ще си преподава стриктно по детскоградинския учебник през следващите 3 години и няма да пропусне нито урок, нито ще го преподаде по-бързо, нито по-бавно от предписаното от МОН; извън този коловоз обаче, тя ще предпочита да гледа в точка, отколкото да пообщува с някое дете.
3. В същия този разговор с учителката:
- Той вашият е голям философ!
- ???
- Цяла лекция ми изнесе - ама как мама ще го вземе, ама 4 часа, ама не знам си какво си...
Това е казано с тон "похвала".
От тази реплика научих, че когато едно 3-годишно дете може да каже няколко свързани изречения, учителката не вижда това като умение на детето да се изразява, а като досадно отнемане от времето й. Още по-малко мога да очаквам да го поощри допълнително в тази посока - да го предизвика да разкаже нещо, да води разговор с него.

Такива бяха изводите, които си бях направила, но ги обуздавах - внимавах да не им придам твърде голямо значение, защото все пак са откъслечни изказвания...
После дойде родителската среща.
На нея научих, че изводите ми са правилни, и получих материал за още много, много.
Имаше моменти, когато с Веселин се споглеждахме, изумени и без нужда да си обясняваме един на друг какво ни изненадва толкова... Без да сме разменили и една дума, след тая родителска среща знаехме, че това няма да е по-доброто място за Деян.
Описвам толкова изчерпателно, защото един ден Деян може да се поинтересува защо сме взели решението да го пратим в толкова специална детска градина, каквато е Монтесори.
Обобщеният отговор: защото се оказа, че учителките му в детската градина са едни глупави, ограничени, прости хора, на които не може да се разчита нито да му придадат солидна ценностна система, нито да го развият добре в интелектуално отношение.
Примерите:
- Събират пари от родителите - по 50 лв - за да купят играчки, защото няма достатъчно. С тези пари ще се купят "един център за момиченца и един център за момченца. Децата много ги обичат и много хубаво си играят на тях". За поколенията пояснявам: център за момиченца означава пластмасова кухня с готварски уреди, хладилници, пластмасови храни, ютии, перални и прочее домакинско оборудване; център за момченца съм виждала с работен тезгях и инструменти, а мисля че има и на тема автомобили.
- Подканят родителите да донесат играчки - например: "ето погледнете, има само 3-4 кукли за момиченцата, това е абсолютно недостатъчно, карат се за тях, в една група трябва да има поне 7-8 кукли за момиченцата".
- Ще организират заснемане на децата, за да им направят стикери за гардеробчетата със снимка на всяко дете - "и ще са сложени в рамчици - в синьо за момченцата, в червено за момиченцата".
- Употребяват първите 10 минути от безценния 1 час, който имаме, за да ни прочетат написаните на 2 страници Задължения на Родителя (общи приказки, които не мога да цитирам, защото не запомних). Които освен това са забучени долу при входа на корковата дъска и ние всички бихме могли да си ги прочетем сами.
- Употребяват 30 минути от безценния 1 час, който имаме, за да обсъждат с нас (а родителите пък - да възразяват по най-различни начини) необходимостта да се купи за децата water-cooler. Родителите пък стигнаха до извода, че не може просто така да приемат офертата, предложена от директорката, и трябва да съберат още няколко оферти (всеки който познава, откъдето намери и т.н.), които после да подложат на гласуване, като изготвят едни списъци и ги закачат на корковата дъска на групата и всеки родител запише за коя оферта гласува. От подобни криворазбрани демократични процедури, които възпират всяко действие и идея, ми се драйфа - не мога да търпя подобен булшит.
- Майка от групата предлага да закупим 3 вместо необходимите 5 учебни тетрадки за децата, защото 18 лв за учебници за детскоградинска първа група й се вижда прекалено скъпо.
- Учителките й се присмиват. Обясняват, че по никакъв начин МОН не би одобрило подобно нещо и че те това не са си го измислили сами, и я иронизират с непростима насмешка. Не се опитват да обяснят, че, например, системите за преподаване са еди-колко си, останалите са на цени еди-какви си, и те са избрали конкретната поради еди-какви си причини.
- Майка се кара на учителките да научат децата да си преобуват чорапите, за да не стоят децата с мокри чорапи.
- Избираме родителски комитет. По предложение на учителките Председателят трябва да е мъж, защото той ще представя интересите на групата по срещите на които ще се взимат решения засягащи цялата детска градина, и затова е хубаво да е мъж.
По предложение на учителките - "Вие искате ли? Хайде вие да сте." - бива "избран" един солидно изглеждащ баща със сако.
По предложение на учителките за Касиер се разбираме да продължи да бъде майката на детето еди-кое си, която е била Касиер миналата година и в момента не присъства, но сигурно няма да има нищо против, те ще я попитат като я видят.
Една майка се съгласява да бъде Член, защото е задължително да има и трети член на родителския комитет.
Учителките не могат да обяснят какво друго прави родителският комитет, освен дето Касиерът събира парите (въпросните 50 лв за полово-сегрегирани детски центрове, и на ротационен принцип - за нови туби с вода), а Председателят ходи на някакви събрания да решава неща от по-високо ниво, поради което е добре да бъде Мъж.
Един баща попита, по повод на детските центрове: Защо ще ги делите още от малки?
Учителките не разбраха въпроса. Отговориха нещо в смисъл: Ами как защо? За да има и един за момиченцата, и един за момченцата.

След родителската среща имах лична среща с Жени, собственичката на детски центрове Камелини-Монтесори, в Младост, където ще записват Калина.
Жени ми отдели 1 час; отговори изчерпателно и подробно на всичките ми въпроси; разказа ми и допълнителни неща. Не даде знак да иска да приключва разговора, преди аз самата да се изчерпя и да стана да си ходя. Обстановката беше уютна и предразполагаща и аз не бях нежелан посетител там. Видях играчките (т.нар. работни материали), видях изкуството, което са творили децата там, разказа ми за дневния им режим, за темите, които обсъждат, за ценностите, които са важни за тях...

Излязох оттам с крила.

Всичко, което си бях представяла, се беше преобърнало наопаки.
Детската градина не трябваше задължително да е някакъв вид казарма, в която те поомачкват и ти посвиват егото, така че да разбереш, че не си най-важният на света. Това не е, което ще те направи адекватен в обществото утре. Уважението към детското его има много по-голям шанс да изгради здрава психика, която да даде шанс на детето да бъде по-успешно и по-щастливо, понеже е спокойно и уверено в себе си.
Уважението към другите: Жени каза "За нас е важно да приемаме различните такива, каквито са, и да ги уважаваме заради това, което са."
Денят започва с едночасово упражнение-разговор, в което се разискват теми, подадени от децата. Какво по-хубаво от това, едно дете да получи шанса да бъде чуто, да сподели? Как по-добре би се научило да търси отговори на въпросите, които го интересуват? Че това, което детето има да каже, има значение и има пространство и време, в което да бъде споделено и да бъде чуто - това ме грабна. Няма такова нещо в детската градина, там има борба да получиш внимание... Способността да изразяваш емоциите си, да обсъждаш теми в група, да изслушваш събеседника си - безценни умения, необходими цял живот - някой се е сетил да намери начин да ги развива у децата и то точно в периода, когато те се учат на това.
Единичните бройки от играчките (в Монтесори от всяка играчка има по една): предизвикателството да намериш начин да се разбереш с околните - да се договориш за сътрудничество, или да почакаш търпеливо докато другото дете свърши и остави играчката, за да я вземеш ти. Да приемеш чуждата помощ, или пък да кажеш "не" - еднакво валидни варианти. Да се научиш да чуваш "не" и да приемеш отказа за валиден избор на околния - в крайна сметка, да се научиш да уважаваш чуждото пространство и да изискваш уважение към своето.
Индивидуално занимание: детето избира с какво да се занимава, а то се занимава с това, което му е интересно. Свобода на избора, която държи интереса буден, подхранва любопитството, дава отговори тогава, когато детето е дорасло да ги получи - напредване с неговото темпо.
Тази свобода обаче не е анархия. Строги, стриктни правила следят за отговорното поведение спрямо общия дом на децата и спрямо останалите деца и учителките. Задължително се връща играчката там, откъдето е взета. Яде се само на масичката, защото иначе се правят трохи. Почиства се, каквото си нацапал. Не се правят отстъпки в тези правила, но и не се въвеждат чрез викове и някой и друг шамар, както би било по-лесно.
Интелигентни хора!... Хора, които са учили с години, за да станат водещи по системата Монтесори, инвестирали са сериозни средства в обучението си (това е скъпо обучение!), положили са тежки изпити. Това са успешни, реализирани, будни хора, които са се борили за да получат тази работа, а не я работят от немай къде в следствие на куп независещи от тях обстоятелства.

Ето нещата, които преосмислих:

- Частната детска градина не е задължително разглезваща.
- Възможността за индивидуална работа, индивидуален директен контакт с децата, е важна (15 деца с 3 възрастни).
- Образователната система, за която държавата се явява гарант, че е правилна, всъщност е съобразена с усреднените нужди на по-бавно напредващите деца. Аз нямам амбиции да форсирам напредването на Деян по учебния материал, но пък искам да не чака още 3 години, за да му каже някой какво следва след 10.
- Здравословната храна в държавната детска градина включва кренвирши с пюре като основно ястие в четвъртък - толкова за стриктно преценения баланс в диетата. Кетъринга в Монтесори с нищо не е по-лош, затова пък Деян няма да е единственото дете, което яде специално ястие - тъй като в Монтесори яденето винаги има вегетарианска алтернатива, така че децата всъщност ядат различни неща. А самата Жени има опит с предишни деца с АБКМ и е много наясно какви неща могат да се дават и какви - не.

Но всичко това са детайли в сравнение с най-важното. Най-важното, което осъзнах, е следното: Освен че образова детето (учи го на неща) и го социализира (среща го с други деца, с които то се учи да общува), детската градина прави още едно много важно нещо: вменява му ценности. На детето се предават собствените ценности на човека, който се занимава с него. Изборът между конкретната детска градина с конкретните учителки, на които бяхме попаднали, и Жени в Монтесори, просто си се направи сам. Имахме късмета, че учителките ни се оказаха толкова глупави хора, хора със стени в мисленето си, ограничени, но затова пък уверени в правотата си. Такива хора биха откопирали щампата от мозъка си върху всяко едно детско мозъче без никакво усилие.
Всяко възпитание е индоктринация, и аз не искам Деян да бъде въвлечен в полово-сегрегирания им свят, в който човек трябва да не знае много-много и най-доброто, което може да научи, е да бъде послушен.

Дядото за ряпата...

2010-10-17T15:45:00.002+03:00

Неделя следобед. С Веселин сме се пльоснали на леглото и дремем, за да даваме положителен личен пример на Деян и демонстрационно да го съблазним да дойде да легне и той, та белки заспи.
Той пък от своя страна, след известно боричкане с нас, се е кротнал на земята някъде в далечния край на стаята, така че не го виждаме. След известно време тишина чувам:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето... мишката за котката...
Ясно, викам си, "чете" книжката за "Дядо вади ряпа". Обаче Деян почва пак:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето...
И пак, в непрекъснат общ изброителен ритъм:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата...
В тоя момент разбрах, че я "чете" наобратно - разлиства страниците отзад напред. Накрая стигна до само "Дядото за ряпата" и Веселин, развеселен, не се стърпя:
- А! Къде са се разотишли всички?

Общуване с дете

2010-08-19T01:03:00.006+03:00

Ето какво ми хрумна.
Да се общува с дете не че е трудно, но изисква много голяма пренастройка.
Най-лесният начин, по който общуваме с тях, е да ги учим - и сродно с него, да ги поучаваме. Ето това се прави ето така; това животно е енотовидно куче; тази буква е Д; слънце се рисува ето така. Като едни преподаватели, които трябва да предадат знанията си на своите ученици.
Другият начин е да играем. Тук претендираме да сме на тяхното ниво и да сме в обща ситуация, в която сме подчинени на еднакви правила, т.е. идеята в играта е да сме по-равностойни. Обаче не е така, понеже игрите са насочени към тях, предназначени за тях. Ние гейм-дизайнваме в крачка, и редизайнваме, когато установим, че нещо не работи. Участваме като админи, които са влезли за да изпълняват роля.
Това не е много равностойно. Създаваме за тях илюзия, но ние я наблюдаваме и отвън, не й се поддаваме.

Не е лесно да се общува с някой, който не ти е на нивото, като в същото време нито го поучаваш, нито се преструваш.
Та хрумна ми, че общуването с дете изисква много съществена промяна в самите нас.

Изисква да се отървем от представата си за това що е то дете и по какъв начин се очаква то да се забавлява. А тая представа е изграждана в нас толкова години, на колкото сме, и е много дълбоко втъкана. Родителите ни са дизайнвали игри за нас и са ни поучавали, и така ние знаем, че това се прави с децата. Ситуацията ни е позната, само трябва да влезем в отсрещната роля.

Например ето сега като бяхме на морето. Видяхме се с Ичо и Марийка. Хубаво ама Деян вижда Ичо за втори път в съзнателния си живот, отказа да влезе с него в морето, отказа да строят замък, отказа да се пръскат с водни пистолети, и на Ичо идеите му се изчерпаха и го обзе разочарование. На мен ми стана малко смешно, малко мило, и малко тъжно. Смешно защото идеите му бяха толкова малко - човек и не подозира какви задръжки има, колко дълбоко вкопани в съзнанието му, преди да се отпусне и да запее фалшиви песни с детето или да вземе първия попаднал му предмет и да го одушеви и превърне в кукла, с която да проведе цял разговор... или да измисли някаква друга спонтанна щуротия. Аз наистина знам колко е трудно, понеже съм най-неартистичния и фантазийно-задръстен човек, който може да съществува; вероятно на много хора тези неща им идват отвътре, но не и на мен.
Малко мило ми стана, защото Ичо не е виждал дете през живота си - е, да кажем по-скоро, че като голям човек не е общувал с деца по никакъв повод, и за него едно 3-годишно момченце е извънземно. Той няма никаква представа това дете какво може, както прави, какво му е интересно, как да говориш с него. И на мен така децата извън възрастта на Деян ми изглеждат извънземни - например като видим Алика, и аз съм забравила вече Деян какви ги вършеше на нейната възраст - в кой момент бебето разбира играта на "скривам се - показвам се", в кой - да му дрънчиш с нещо шарено, в кой - да му разкажеш нещо или изпееш песен.
Но най-вече тъжно ми стана, защото в разочарованието му видях какви големи очаквания е имал, колко са били стабилни представите му. Ичо беше излъган от Деян, беше се надявал да си прекарат добре заедно, а то не се случи. Как така едно дете отказва да строи замък на пясъка? Защо се дърпа от морето? След няколко опита Ичо като че се оттегли и зае пасивно-наблюдателна позиция.

Та това е, което ми хрумна: че да общуваш с дете е трудно, и че най-трудното в него е да надмогнеш очакванията си. Те са като задника, всеки си ги има. Обаче да разчистиш пространство, в което да можеш да приемеш всяко възможно поведение, желание, интерес, всякакъв вид комуникация, които детето може да предложи - това е тънкостта.

Да се освободиш от очакванията си и да приемеш това, което ти предложи отсрещната страна; да позволиш на детето да бъде себе си, а не да го напъхваш в калъпите си; да наблюдаваш и да приемеш като валидни изразените от него желания и интереси, и да си в състояние да им отговориш достойно.

Родителството ни учи да минимизираме егото си.

Наужким

2010-07-16T11:01:00.003+03:00

Аз съм псевдо-българист. Ще рече, никакъв българист не съм, но българският език ми е интересен и приятен, пък съм и филолог, така че сравнително добра подготовка ми се намира.
Та признавам си, че не мога да направя морфологичен анализ на думата наужким.
Ясно, че ще се раздели на на-уж-ким, но какво е това -ким? Като в санким, белким - прилича на падеж... прилича на "начин, по който се извършва; средство, чрез което се извършва" и ми бие на Творителния в руския.

Българистите да кажат, а аз междувременно да споделя за Деян - правим си, значи, една кошничка от пластилин и я пълним с плодове и зеленчуци от пластилин - правим банан, краставица, домати, диня и зелен портокал (идентичен по размери с динята и поради това напълно неотличим от нея, но ние си знаем кое кое е). Сплескваме и една питка и я мушваме и нея.
Пристига баба Фани.
- Бабо Фани, виж! Това е банан, това е домат, това е краставица, а това е питка.
- Ммм, колко вкусно, ще я папкаме ли?
- (възмутено) Ама тя е от пластилин!!!

По подобен начин ме е поправял, че животните не говорят, или пък - "Ама то е играчка!".

Бива, бива да конструираш измислени реалности, но да си знаем, все пак, докъде се простира реалността и откъде натам почва измислицата.

За мен беше изненада, че изобщо държи на тази граница. Че я забелязва и че сам я налага, когато ние - големите, отговорните - говорим като да не отчитаме нейното съществуване.

Правилата, границите, структурата, яснотата са неща, които са важни на малките човеци. Светът е толкова хаотичен, богат и все още предимно необясним, че не можем току-така да нарушаваме дребните неща, които вече разбираме и си обясняваме.

Трудната концепция за време

2010-07-15T18:53:00.003+03:00

- Кога ще [се случи нещоси]?
- Утре.
- Сега утре ли е?

- Довечера.
- Сега довечера ли е?

Много са му неразбираеми някакви назовани времена, които никога не са "сега", съответно никога не съществуват. Как да разбере човек кога е утре? "Когато се наспинкаме и се събудим." Кога е довечера? "Когато стане тъмно и запалим лампите."

Друг вид относителни понятия са му още по-чудни, и въпреки това се опитва да борави и с тях, за да води адекватен разговор с нас:
- То [представлението] още започнало ли е?
- Не, маменце, не е започнало още.

Той очаква моят отговор да бъде, че "още не е", и го търси с въпроса дали "още е".

Резюме

2010-07-12T18:43:00.002+03:00

В изтеклата половин година се случиха неща.
А аз имам традиция - досега изпълнена 2 пъти, значи е традиция - на рождения ден на Деян да пиша резюме на изминалата година.

Със сигурност ще пропусна множество важни неща, но ето това, за което се сещам, че непременно трябва да се каже.

1. Алика
Понеже на нея е посветен най-скорошният ми постинг, нейната поява на бял свят не е толкова отдалечена в блоговремето, колкото в реалното време.
В реалното време двамата братовчеди имаха шанса да се запознаят наживо, напук на разстоянията, и това, надявам се един ден да мога да кажа, беше началото на едно прекрасно приятелство :)

2. Илина
Другото важно бебе се роди на Илинден 2009 и към днешна дата вече дори ходи. Деян обича да й подава играчки и освен това среща трудност да произнесе "Илина", та по някаква причина все я произнася "Елина".
Деян веднъж направи знаменития извод, че понеже Алика му е братовчедка, и Илина му е братовчедка, и Елена му е братовчедка - значи "Всички момичета са ми братовчедки!"

3. Алергичният въпрос
Бележим първи и неочакван напредък в това отношение. През февруари направихме изследвания, които показаха ниски нива на всичките алергени: яйчен белтък, краве мляко, ДПМК, куче и плесен - всички със стойност 1, за разлика от преди, когато стойностите бяха 4 и 3 (по скала от 0 до 4).
Докторът отпусна режима, като сега вече пазим Деян само от преките алергени (мляко), но не и от производните (месо). Въведохме пилешкото месо и от време на време даваме по някоя топлиннообработена молекула домат. Сега сме подели въвеждане на козе сирене, обаче Деян не е фен - след първото ядене повече не ще и да чуе, било му горчиво, било му кисело... Обясних му, че то не е горчиво или кисело, а само има миризма, на което той отговори "Искам да се махне миризмата!". Разбираемо желание. Ще пробваме да го топлиннообработим и да го скрием в някоя попара, за да го пробутаме - козето сирене е необходим преходен етап, за да се мине към овче и един ден, живот и здраве, краве.

4. Памперсите
Нямат отказване. Деян отказва да използва гърне, тоалетна, поставка за тоалетна, дърво, леген, кофичка и всякакъв друг не-памперсов начин за цивилизовано облекчаване на физиологичните нужди. Не че не може, напротив - много добре знае кога му се ходи, но просто отказва. При последните 2 къпанета обаче у мен се появи нова надежда: прояви интерес към играта "да улучим канала на ваната". Ще видим дали ще излезе нещо.

5. Учене и игра
Деян учи много, бързо, жадно. С любопитство към всяко нещо. Като празен съд, който копнее да се запълни с информация - каквато и да е, колкото може повече. Запомнил е различни видове динозаври, като диметродон, спинозавър, раптор, трицератопс, диплодок, тиранозавър, стегозавър, птеродактил - общо взето, всички, които знаехме и му казахме. Разпознава нечувани преди от нас животни, като окапи, дик-дик и wombat ;)
Разпознава букви (на мама, на тати, на Деян, на баба Зори, на дядо Пенко, на баба Фани, на дядо Бисер, на баба Руми, на Алика). Някои цифри. Всички цветове. Брои до 14. Пее "Мила моя мамо", "Баба меца от медеца", "Еж беж таралеж" и други подобни. Измисля си мелодии и ги тананика. На пластилина е вманиачен фен, а особено ако и аз съм там и ме използва да правя по-интересни фигурки (щото той засега може да прави само змии).
Разпитва за много неща - стигнали сме етапа с нескончаемата поредица от въпроси "защо".
Не обича много вода, подхожда подозрително към влизане в басейн и много внимава да не се намокри повечко. Затова пък обича да стреля с водния пистолет.
Реденето на пластмасови животни в "посоки" се разби и разнообрази в различни под-форми, от което съм доста доволна. Сега ги събира около някаква обща цел, като например да пият вода, а последно го видях, че ги сортираше по видове ("...да сложа малкото зебърче при мама зебра...").
Няма достатъчно координация за подаване на топка, но има горе-долу за балон (все пак достатъчно слаба, че да го изпуска често и да става весело).

6. Културно-масови мероприятия ;)
Какъв прелестен термин!
Заведохме го на първия в живота му куклен театър ("Слончето с розовите уши", седеше като омагьосан) - в Ателие 313 в Красна поляна, че ни е наблизо. Повторихме опита със Столичния куклен театър, където обаче и костюмите, и постановката (по Р.Киплинг) бяха малко прекомерно артистични и не мисля, че той разбра нещо. Потретихме опита с "Трите прасенца", за чието представление закъсняхме (еми кво да прайш) и двамата с Калина прекараха страхотен ден в съвместна игра на открито в парка.
А точно онзи ден го заведохме и на първия му цирк. Погали истинска игуана и се снима с нея.

Опит за завръщане

2010-07-12T13:41:00.002+03:00

Само накратко, понеже пиша от работа и нямам много време.

Исках да обявя, че имам намерение да започна да пиша тук отново.

Всъщност аз никога не съм имала намерение да спирам, но така се получи. Непосредствено след изтичането на 1-месечната ми Деянска януарска отпуска, въртележката на работното ежедневие ме завихри така здраво, че не мога да намирам никакви пролуки, в които да промъкна по няколко изречения в блога.
Мисля си и друго нещо - че ако приемем психотерапевтичното схващане, че за всяко едно действие или бездействие истинските причини се коренят не точно в обстоятелствата, а повече - в изборите, които правим, съответно - приоритетите, които си определяме - то трябва да приема, че в последната половин година просто моят избор не е бил да пиша в блога. Позачудих се защо и търся обяснение във факта, че този блог се роди от конфликта, който имах със себе си като майка - от самото начало той е дефиниран като родителски блог, не бебешки / детски, и основната ми тема е преживяванията на родителя - нещата, които откривам, дилемите, пред които се изправям; какво ми се случва и какво ме вълнува, какви очаквания съм имала за родителството и каква се е оказала реалността според начина, по който аз я преживявам. Та в тая връзка, може би замирането на активността ми отразява замиране на целия тоя конфликт, на вълнуващата, плашеща и озадачаваща новост на родителската роля, която, 3 години по-късно, вече като че ли съм започнала да приемам. (Мда, от бавно схватливите съм). Не без цената на целенасочени усилия, мисля, че най-накрая и вътре в себе си станах майка, някакъв вид - е, далеч от идеална разбира се, но все пак някаква. Ставането на майка не беше за мен автоматично следствие от раждането на дете, то е дълъг и сложен психологически процес, в който беше необходимо цялата ми нагласа към света да се пренастрои. Този процес далеч не е завършен, но пикът му е преминал - съдя по това как вече безрезервно приемам, че Деян има място в живота ми; по това, че като съм с него, не ме гризе онова силно чувство, че би трябвало да съм някъде другаде и да правя нещо друго; по моментите, в които сме заедно и не ми е скучно - както когато изобретих как се правят костенурки от пластилин.

Ще възобновя писането тук под малко по-различна форма, по-скоро като хроника на това, което се случва, и за запазване на моментите, които са твърде скъпи, за да си позволим да ги забравим. Това вече е Деянов блог.

А пролука... ще трябва да се намери.

:)

Dear Alika,

2010-02-01T23:16:00.000+02:00

By the time you are able to read this, your English will surely be much stronger than you Bulgarian, so here goes: some random thoughts that I feel like sharing with you.

I want to tell you what is so special about today.

Today you were born. Not "so-and-so-many years ago today"; the real today. You are less than a day old. Come to think of it, yesterday already belongs to the pre-Alikan era, and that's something which will always seem a little shady for you. We all have the feeling that the time before we existed belongs to some distant, shapeless, surreal "past". The world comes into existence when we do, and your world was born today for you. Enjoy it! It's a nice world, and from what I've seen, it's getting better every day. (Like it did today.)

Every moment of our life we make choices that ultimately shape us and define us, and events happen around us that affect us. For you, today is the start of it - today, on the day of your birth, your potential knows no limits. It is amazing just to think about it. Life abounds in opportunities and chances. Seize the ones that make you happy.

Your parents, whom you know so well, have not always been your parents. They became parents today. You probably cannot quite imagine them as non-parents, but that's all they have been so far. Their learning how to parent you starts today.
Enjoy your time with them, and when they make mistakes, cut them some slack - it's because at parenthood they are just babies, less than a day old at the moment.

Your uncle was nobody's uncle yesterday, and I was nobody's aunt. From today on, we are aunt and uncle. I hope we will have the chance to be close with you, so when you are reading this, it doesn't sound like a letter from a stranger.
More importantly, I hope distance and language will not be an obstacle to getting to know your cousin Deyan. For the sake of both of you, I hope we will be able to make it possible for you to spend time together so you can feel comfortable with each other. Cousins are immediate family, and let me tell you from experience that the Efremov cousins in particular are a real treasure.

So there, I had my first conversation with you, little baby!
Welcome to the world, and have a nice life :)

Последен ден от отпуската

2010-01-29T19:39:00.003+02:00

Последен ден вкъщи с Деян - последен ден от едномесечната ми Деянска отпуска.
Връщането на работа в офиса ще ми е приятно, доколкото в момента представлява същия онзи ескейпизъм като когато Деян беше на 6 месеца и за първи път го "оставих" - бягство от далеч по-отговорната работа, която имам тук и която, отново се уверявам, не умея да върша добре.
Но независимо от моите (незавидни) способности като майка, си давам сметка, че за него съм незаменима. И че му е по-добре, когато аз детегледствам криво-ляво, отколкото когато който и да е друг детегледства дисциплинирано, правилно, възпитателно и по всякакъв друг начин перфектно.
Чудна работа е това родителството.

Не поради собствени заслуги, а въпреки собствените ми недостатъци, през този един месец свърших чудесна работа. Деян е по-спокоен. Светът му се закрепи около него. Личи си във всичко. Позволява ни дори да го оставим в детския кът да си играе с каките. Мога да липсвам 2 часа, той да е на чуждо място, и това не го притеснява. Чудесна подложка за детска градина - която, впрочем, отваря врати на 10 февруари, а все още не знаем какво ще се случи там: дали сме приети всъщност, и какво ще правим с алергичния въпрос. Както и с детегледаческия въпрос.

Абе хаосът е пълен, ремонтът кипи, но ще си кипи така до края на март (поне), не можем все още да се преместим и аз не потърсих друга детегледачка, а все още задържам, поради всичките тия неизвестни. И все пак отчитам успех на начинанието и се чувствам доволна. Колко е хубаво да правиш това, което знаеш, че трябва.

Само че беше по-добре 3 месеца вместо 1, ама не можеше.
Ех, искам всяка година така да отпускарствам по 1 месец!... :)

Голям човек

2010-01-14T14:52:00.002+02:00

- Мамо, какво е това?
- Това е пастет.
- Искам!
- Не може, мамо. Много си малък.
- Не съм малък! Аз съм голям! Мамо, аз съм голям човек.
- ...Да, мамо, голям човек си... Но си алергичен.
- Не съм алергичен, аз съм Човек!

Заклевам се, че чух главната буква.

още няколко

2010-01-13T10:53:00.004+02:00

- Мамо, какво прави този влак?
- Кой влак?
- Ето този.
- Това е климатик.
- Климатик. Да. Боже, боже, аз се обърквам!

***
Деян: Мамо, много те обичам.
Аз: И аз те обичам, маменце.
Деян: И аз те обичам, сине.
(току-що, гледайки Търсенето на Немо, разбирам, че това е реплика на Марлин към Немо, съвсем в края на филма.)

***

- И от коремчето се излюпило едно малко пиленце и една голяма пиленка... пиленца...

Кратка актуализация

2010-01-11T01:00:00.003+02:00

Да чукна на дърво, Деян е много по-добре. Маха ни за чао, когато излизаме сутрин - няма ги ония истерии, ония драми. Не реве, не се плаши и не се вкопчва в мен, когато дойде леля Фани. Оставя ме да мръдна нанякъде, като спокойно добавя: "и после ще дойдеш". Определено си личи, че се усеща по-сигурен, и е станал по-сговорчив, което прави отглеждането му по-лесно (т.е. от моя гледна точка вече е почти възможно ;) )

Същевременно е пуснал всички лостове на лиготията и си е издействал нови аванси, което трябва да спре: късно лягане, дълго приспиване, мама да държи бузка до неговата, той да поскубва и подръпва мама за косата докато си заспи - такива неща. Започвам да настъпвам обратно, за да си отвоювам територията, тази вечер имах известен успех и съм оптимистична. Ще използвам неговата тактика: натиск докъдето поддава. Досега все аз поддавах, но я да видим в новата, успокоена обстановка, как ще сработи обратното.

За гърне не ще и да чуе. Ще видим по тоя въпрос какво ще се предприеме. Недоволствам аз, бетонира се положението с тия памперси и не виждам как ще се отучи :(

Като цяло съм позитивна, но на мен така ми се отразява натрупването на благотворни фактори като целонощен здрав сън със спокойно събуждане (бяхме в Ботевград тая нощ и той спа при баба си) + успешното приспиване вечерта, последвано от 3 часа лично време (оползотворено с цяла поредица епизоди на Californication - чак до финалето).
Абе мисълта ми е, че до утре по това време може вече да съм на друг акъл ;)

Фонетични

2010-01-07T20:26:00.007+02:00

Някои съгласни не ги улавя добре:

- Почва филнааа!

- Нещо не-удовно! (неудобно)

(между другото, за филна - това го съобщава, като види Луксо Джр.; а като почне да подскача, Деян озвучава: боинг, боинг, боинг...)

Толкова са ни сладурски тия малки специфични фрази, че ги приемаме и стават наши, и си ги ползваме помежду си.

- По дяголите!

(казва също и: П'оклятие!)

Актобус.
Богли.

Не чуват

2010-01-07T20:21:00.003+02:00

Свикнал да е виновен за всяко "ох" от наша страна (понеже обикновено го е причинил), Деян веднага започва да се извинява и да се зарича, че нямало повече така да прави.
Баба му си удря пръста, започва да охка и да се вайка, и Деян веднага пуска милото гласче:
- Бабо извинявай! Баабо, извиняявааай, повече няма да... (мисли, мисли)... не знам какво!

***

Влакът от Женева за Грион; Деян се заплеснал по момиченце на неговата възраст. Колебливо и тихо, се осмелява да я заговори:
- Ти как се казваш?
Момиченцето не отговаря.
- Ти как се казваш?
Момиченцето си мълчи и се усмихва.
- Ти как се казваш?
Пак няма отговор. Деян се обръща към мен:
- Тя не чува!

***

Веселин разяснява картинките в книжка:
- Това е игуана. Игуаната, тати, е вид гущер.
Деян разбира:
- Да. А петелът е вид кокошка.

Фило-логика

2010-01-07T20:17:00.003+02:00

Обичам парадигматично издържаните езикови "грешки" на малките деца - толкова са логични:

1. тази, тези, този; онази, онези, следователно: онози
2. изяж, да изям, ще изям, следователно: изях (както и: Мамо, ти го изя!)

Има ли истински скунксове в Африка

2010-01-07T19:58:00.002+02:00

Деян учи и повтаря не само от нас, а и каквото чуе по филмчета и по телевизия, въпреки че се стараем да не гледа много. Ето няколко дословно повторени "възрастни" фрази:
------------

Деян идва и си признава:
- Бие главата на тати.
Аз:
- Ударил си тати по главата?
- Да.
- Аааа, това не ми харесва! Това никак не ми харесва. Искам да се извиниш на тати!
Деян(хваща се за главата с две ръце и започва да обикаля в кръг):
- Господи! Само това ми липсва!... Само това ми липсва... на живота ми!

***

Двамата с Веселин мием на Деян нааканото дупе във ваната. Деян нещо се притеснява като го пипнем по пишката и се дърпа.
- Какво има мамо, какво те притеснява?
- (хленчи) Стах ме е. Става голяма пишката.
- Ама това не е лошо, мамо. То това е хубаво, няма страшно.
(мисли, мисли...)
- Ти май се шегуваш!
Овладявам се да не се разхиля и продължавам:
- Не, мамо, наистина - питай тати, ако не ми вярваш.
- Мамо... не говори глупости моля те!

***

Ядосано, че не го разбирам какво ми казва:
- Има ли истински скунксове в Африка, питам!!!

***

Разглеждат книжка с баба Фани. Деян възкликва:
- Боже, боже, колко много животни, божеее!

***

- Не ме тормози! Не ме тормози толкова много.

***

- Остави ме! Имам си работа. Правя си ремонт.

Коледа в картинки

2010-01-03T17:50:00.013+02:00

Слънчево зайче

2009-12-12T23:45:00.003+02:00

Днешният ден вероятно ще се окаже важен.

Получих съобщение от системата на детските градини, че Деян е приет в 98-ма ОДЗ "Слънчево зайче" (страхотно име) - новооткритата детска градина в Младост 2.
На първото класиране той не влезе там, и аз честно казано си отдъхнах, но ето - открили 25 нови места и той беше 17-ти поред в лист на чакащи (от 249 деца!) за своята яслена група, и беше очаквано, че при това класиране вече ще влезе.

Усещането е някакси хубаво, още повече и че е голям късмет - без новооткритата градина, с темпото с което се покачваше в списъците на чакащите, редът му щеше да излезе сигурно след 15-тина години.

Но ме връхлитат и страховете:
- разделите сутрин
- отношението на учителките и лелите
- другите деца от групата - как ще се социализира, какво ще бъде мястото му сред тях
- с алергията какво ще правим
- с детегледачеството как ще се организираме
- очакваното често боледуване

Една камара разправии ще си имаме и докато го запишем, а срокът е до петък. Лични карти с новия адрес, медицински документи на Деян, но вероятно и някакви медицински прегледи, свързани с тях - кога ще успеем с всичко (а и като си помисля колко е натоварено в работата...)

Обаче имам някакво усещане, че класирането за детска градина е добра новина, и ми се искаше да споделя и да се похваля. Че и с такова хубаво име, все пак :)

Място за Деян

2009-12-04T10:44:00.005+02:00

Схемата на отглеждане, която сме възприели - повече по силата на обстоятелствата и поради съобразяване с чужди решения, отколкото по наше собствено решение - дава кофти резултати.
От много време се тормозя по този въпрос и след като напоследък поведението на Деян се влоши до непоносимост (тревожност, безпокойство, рев, капризност, страх от изоставяне, невъзприемчивост към правила и дисциплина), взехме решение и направихме първите стъпки това да се промени.

Първо, лашкането му насам-натам трябва да спре. Не е нормално човек да няма дом - това е страхотен източник на несигурност и липса на равновесие дори за голям човек (спомням си Лили как се чувстваше, когато като тийнейджър живееше едновременно при майка си и при баба си; спомням си и на мен какво ми беше, като живеех едновременно в София и Осло) - в чисто психологическо отношение това е един постоянен стрес, непрекъсната нужда от адаптиране - наново и наново всеки път като се преместиш - а в организационно отношение е пълен хаос, особено за разсеян човек, който, като мен, и бездруго не помни къде последно си е видял чорапите на зелени чертички. За Деян проблемът е по-голям: той трябва да се адаптира към различна обстановка, различни играчки/книжки/игри, различен дневен режим и различни дейности извън дома. Комбинацията от тези неща съставлява целия му свят. Освен това с добавянето на Вършец и Горна баня към София и Ботевград като временни домове за гледане, номадското усещане е дори още по-силно.

Второ, гледането му от различни хора - което е по-съществен проблем от различните места - може и да продължи засега под някаква форма, която ще гледаме все пак да олекотим, а в по-дългосрочен план и то трябва да се прекрати. Нужно е да преминем към един постоянен човек за през деня, а самите ние да сме налични винаги вечер, нощем, сутрин и през уикендите. Баби и дядовци да се превърнат в бонус - от време на време, за кратко, за голяма радост и глезене ;), след което обратно към ежедневието и доскучалите вече мама и тати.
Гледачка + родители са напълно достатъчни и приемливи за едно дете. В комбинация с постоянното местоживеене цялата ситуация за него ще се нормализира, светът му ще се закрепи.

Време е да станем родители на 100% - разбира се, доколкото е възможно на работещите родители. Подобрението ще е неимоверно. Деян се успокоява, когато е с нас по-дълго. Ние самите ще се успокоим, че правим каквото знаем, че трябва, и не го ощетяваме. Успокоени, ще можем да отстояваме по-добре и изискванията си към него. В момента не можем да налагаме никакви правила, не можем да го учим на нищо, не можем да го възпитаваме и дисциплинираме - толкова рядко и толкова малко време прекарваме заедно, че никаква последователност не е възможна. Нашето собствено чувство за ограничено време ни кара да му се наслаждаваме, да играем, да общуваме с него, но и да позволяваме всичко - понеже е "за малко". Когато вече не е "за малко", а стане "за постоянно", нещата ще се променят - Деян ще може наистина да навлезе в нашия живот като част от него, а не като временна притурка. Ще има място за него.

Тогава може би вече няма да нарежда тихичко и примирено "Мамо, защо ме остави", докато си реди животните едно до друго, или да се вкопчва в мен уплашено, като разбере че тръгвам за работа, и да ме моли: "Мамо, не си отивай!"
Ще знае, че ще се върна, че не съм го оставила, че го обичам и че може да разчита на мен. И когато заяви, че "И Деян отиде на работа!", какво пък, някой път ще го взема :)

Този целият прекрасен план ме прави много щастлива, макар че в него има и неизвестни. На практика е необходимо първо да се направи ремонта на апартамента в Младост и да се нанесем там. Това го стартираме от понеделник. Имаме ключ, бригадата вече беше на оглед, почти всички решения са взети, така че заданието към тях е ясно, чакам оферта. Финализираме заданието, плащам първата вноска и започват.

Междувременно си взех отпуск за целия януари. Ще си седя при детето и ще му омръзвам :) Ще наглеждам ремонта, ще взимам решения (навреме и без обсъждане, за да не се бавим - пък нека са и грешни, майната му) и ще координирам различните групи (колкото и да се стремях, все пак не успях да сведа страните по проекта до една - ще бъдат поне 4, а и обикаляне по магазини ще има).
Ще си придвижа личните дългоотлагани здравословни грижи - цял списък, за който нямам време.
Ще си купя кола, защото Веселин ми отмъква Фабията ;) и дотогава вече ще си ходи сам на работа с нея, но и на мен ще ми трябва. Няма да го мисля кой знае колко, хващам Карло и избираме някоя спретната, читава Микра - искам климатик и да е в добро състояние, останалото не ме интересува. Нали съм женка, Микрата ми е идеална, хем за град.
Ще уредя формалностите с продавачите на апартамента - паркомясто, прехвърляне на земята.
Ще заведа Деян при д-р Мустаков, да видим какво ще правим - дали пак ще тестуваме за алергия към белтък, дали ще пробваме нови неща - цитруси, банани от пазара, домати.
Ще му готвя разни неща с позволените продукти, стига вече си е ял едни и същи кюфтенца с ориз. Той може да яде много повече неща, отколкото му готвим, просто все нямаме време.
И ще търся гледачка. Щото леля Фани надали ще се съгласи да пътува до Младост, че и за повече дни от сегашните й 8 дни месечно. Така че предполагам че ще се откаже, за моя най-голяма скръб, но какво да се прави.
И ще преглеждам детски градини. Деян е в списък на чакащи за 3 детски градини в Младост, но навсякъде е все още доста назад. Вероятно частна градина ще остане единствената опция, но за тая цел трябва да се обиколи, разпита, проучи, провери... и ако се вредим някъде, постепенно да започнем да го водим, за да привикне плавно.
Може би няма да ми стигне 1 месец за всичко, но не можах да си взема повече. Хубавото е, че в съчетание с Коледно-новогодишните празници общо ще се събере почти към месец и половина... постоянно родителство.

Еееех, ех! Животът е хубав! :)
А с недоспиването все някак ще се справим ;) Щом всички други могат...

Менюто на орлите, урок по смятане и други някои историйки

2009-11-26T01:48:00.005+02:00

По принцип, за да създаваме у Деян любов към хигиената и миенето, при всяко миене на ръце ахкаме възхитено колко хубаво миришат: Мирише на сапун! Той гордо ни ги тика в носовете винаги като са насапунисани, пта: "На какво мирише?" и чака да чуе точно тоя окуражителен коментар - "Ммммм, на сапун!"
А пък вчера нещо си играе с мен и в някакъв момент му е интересно да ми пипа краката, а аз му се карам - Не пипай краката на мама, защото са мръсни.
А тази сутрин тръгвам към банята и обяснявам:
- Мама отива да се къпе.
- Да.
- И ще си измие и косичката.
- Да. И после - крачетата. И станат... на сапун!

А пък баща му го предупреждава да не прави еди-какво си, и Деян се съгласява и пояснява:
- Щото ще стане бельо!

А тази вечер ни разсмя като взе да обяснява откритието си, че орела, също както хамелеона (за хамелеона си знаем, но за орела е ново), яде: "мравкиии, мухиии, червейчетаааа... като хамелеона! И мравкиии... И динозавърииии..."
И ние прихваме да се смеем и започваме да си представяме как орела, като преяде с динозаври, си казва - уффф, стига с тия динозаври, от утре вече само на мухи и мравки!
И Деян много нахилен че такъв фурор е предизвикал, повтаря успеха: "Орела и хамелеона ядат и мухиии, и мравкии, и диплодоциии."
Хем е много смешно да стоят мравките до диплодоците в едно изречение, хем се питаме - с тия книжки, от които ги учи животните, като всяко едно е на голяма картинка - мравката увеличена хиляди пъти, диплодока пък намален толкова - дали Деян има представа за мащаба на животните едно спрямо друго? Хайде тези които може да види около себе си, не са проблем, но тези дето са само на картинка - откъде да знае. Че и не са само диплодоците това, ами и бронтозаврите (наречени в други книжки брахиозаври и/или апатозаври - та и мен ме объркаха!), изобщо, трябва да се мине на филмчета - не става инак...

А пък го питах тая вечер кой му е приятел, и той мисли мисли и каза:
- Батко Жоро.
Батко Жоро е шефът ми, когото Деян е виждал само няколко пъти - последния път в офиса му показваше, че трябва да натисне интервала (ама после да го пусне! ;) ) за да си play-не отново филмчето което сме му пуснали. То пък беше с една Баба Мравка, която Деян е запомнил и преди няколко дни ми изреди какви неща има в работата на мама по следния начин:
- И кака Албенкаа, и Здравкоо, и батко Жороо... и баба Мравкаа...

Деян много се кефи на идеята за работата и почти всяка сутрин, като тръгна да излизам, се опитва да се вреди и той:
- И Деян дойде! И Деян ще ходи на работа! И отидеме заенно!

Изобщо, той е голям в изреждането. А също така - в самопризнанията. Документиран е на филмче как го питам кой счупи хобота на слончето и той с готовност отговаря: Деян Ефремов! Но по-интересно тази вечер си лежат с Веселин и Веселин му обяснява, че ние много го обичаме, и дори като понякога му се караме, пак го обичаме - а му се караме когато той ни хапе и щипе. А Деян се хванал на изрежданката: "...и удряш, и скубеш..."

А урок по смятане номер едно - от тази сутрин:
- Е те убия!
- Това е закачалка, мамо. Ето ти държиш една, а ако вземеш още една, колко ще имаш?
- Къде е?
- Ето там в онази торба.
(отива, изважда я)
- И като имаш една, и сега взимаш още една, колко ще станат?
- Две!
- Браво, мамо, точно така - ще станат две. А сега като имаш две, ако вземеш още една, колко ще станат?
- Три!
- Точно така, мамо, три. (Веселинееее, ела бързо да чуеш колко е умно детето!) А ако имаш три, и вземеш още една, колко ще станат?
- Две!
И тук свърши урока :)

А големите числа не го плашат малкия герой - преди малко ми съобщи, че "А на Ботевград има епесе лева!"
Епесе лева е 50 лв, а той наистина разглеждаше някакви 50-ки в Ботевград последния път като бяхме там, и изглежда са го впечатлили.

И като казах герой - играят си с Веселин на криеница, Деян се крие в гардероба, а Веселин се прави че го търси - изрежда на висок глас разни чудения къде ли може да е Деян, прави разни смешни предположения, а Деян отвътре си трае и понякога се кикоти тихичко. Веселин се чуди: "А дали не е в гардероба? Ама то е много тъмно в гардероба, дали не го е страх?"
Деян се обажда отвътре: "Не. Ти си юнак!"

За естественото раждане

2009-11-18T11:01:00.003+02:00

Този текст е коментар на следната статия в Openly Feminist (моля, прочетете първо нея и линковете, които са дадени в нея).

Потресаваща история. И аз, като някоя от другите коментиращи в темата в БГ-мама, спрях да влизам там защото се натоварвам прекалено много.
Аз съм раждала в тази болница - със секцио по спешност, с избран от мен лекар и анестезиолог, за което платих на болницата, после ВИП стая и т.н. Отношението към мен беше безупречно (нивото на компетентност не го коментирам).
Когато трябваше да взема решение как искам да раждам - естествено или със секцио - точно тази реалност, описана в разказа, беше определяща за избора ми да родя със секцио, въпреки всичките му недостатъци пред естественото раждане. Защото не съм чувала в България да има медицински екип, способен да проведе естествено раждане правилно. Тук действат касапски, а раждане с окситоцин и епизиотомия за мен е толкова далече от "естественото", колкото и секциото - затова просто предпочетох да не ме мъчат и да не минавам през допълнителните рискове на такова раждане. Изборът пред българската родилка всъщност не е между "естествено" и "секцио", а между груба касапница (отживели методи, грешно изпълнени манипулации, грешни решения, водещи до тежко и в много отношения рисковано раждане) и цивилизовано секцио (ясни и в общия случай - правилно изпълнени хирургически процедури, рисковете са предвидими, последствията се знаят). Опция за наистина естествено раждане просто няма.

Категорично смятам, че по време на раждане решенията за начина на провеждането му трябва да се взимат от лекар, а не от родилката. Тя не е специалист, може да не разсъждава трезво в този момент, може да няма цялата информация за да вземе информирано решение. В много случаи се налага да се прибегне до сурови мерки - лекарят трябва да осигури на първо място безопасност, това е негово задължение. Ако залогът е живота на бебето или майката и няма друг избор, за мен е оправдано да прояви дори насилие.

Но проблемът е многопластов и засяга цялата система. В идеалния случай трябва всяка родилка да може да говори предварително с лекаря, който ще й проведе раждането, и да се разбере с него какви са предпочитанията й. Той от своя страна трябва да направи всичко възможно да се съобрази с тях по време на раждането - до момента, в който не се _наложи_ да се отклони от тях.
За да сработи това, трябва да съществува доверие между двамата. Трябва да има личен контакт и лекарят трябва да може да отдели достатъчно време, за да се подготви и да проведе това раждане. Нашите лекари нямат това време, те израждат по няколко бебета на ден, в претъпкани болници, чака се на опашка за операционна, за легло, за стая. Не знам статистика за броя родилки, които се падат на един лекар (или лекарски екип) в България, но очаквам, че оттук идва част от проблема.

Другото много съществено нещо е, че трябва лекарят да е информиран, да е в час с постиженията на _съвременната_ наука по отношение на техниките за естествено раждане: как то може да бъде подпомогнато и улеснено. Масаж на перинеума, топла вода, компреси - има ли макар и една болница, макар и един лекар в БГ, който дори е чувал за тези неша? Майката с този разказ се е подготвила предварително и ги знае, но целия екип в болницата й се смее, защото е неосведомен и некомпетентен. И освен това защото е свикнал да мисли за тези неща като за екстри и глезотии. Искала била да не се разкъса - ами да не си забременявала, мила моя, ако не искаш да се разкъсваш сега. Ти какво, да не мислиш че е лесно. Или любимия им лаф - "Какво си се развикала сега, да си мислила когато си го правила!" Тази арогантност идва от незнание, от убеденост, че друг начин няма. За тях не съществува дори концепцията, че естественото раждане може да протече по много лек и безпроблемен начин, стига да се проведе правилно.
Нашите лекари и акушерки си израждат на конвейер по начина, който си знаят от години. Това е проблем не само на АГ-тата, а на целия здравен персонал в България: не се отделя време за продължаваща квалификация, не следят нови публикации, не се интересуват, не се информират - правят си едно и също, като занаятчии.

Така че проблемите с лекарите са два: първо, не знаят, и второ, не им пука. Най-редовните оправдания на гилдията ги знам: много сме претоварени, нямаме време, системата е такава, а и с тези заплати вие какво искате.
Така че преди да застана пред Тина Киркова и да им кажа "не се дръжте с нас като с животни", трябва да имам някаква алтернатива, която да им предложа - какво искам всъщност от тези хора? Те ще се оправдаят със "системата" и аз няма да мога да им кажа нищо. Защото ежедневието на един лекар в никакъв случай не е леко и не мога да искам префинена чувствителност от него, когато пред кабинета му чакат на опашка тълпи от необслужени пациенти. Той просто не може да смогне с всичко.
А на тези сред тях, които са по-внимателни и по-чувствителни, им е най-трудно, защото съвсем пък не могат да намерят баланса и се борят с това всеки ден, обикновено за своя сметка. Тези, които се стараят да са в час, крадат от личното си време, за да се образоват.

Затова искането към лекарите ще се преформулира в искане "системата" на здравеопазването да ги подпомогне по някакъв начин: да им даде повече време за пациент, да организира обучения по отношение към пациента, да подпомогне участието им в симпозиуми, семинари, международни обучения свързани с най-новите постижения в областта им, да им осигури достъп до литература и специализирана периодика, да им осигури и времето да се възползват от този достъп - всичко това ще ги остави без оправдание, но и тогава хората, за които тази професия е призвание, ще получат възможността да станат наистина добри лекари. Но разбира се всичко това струва, първо, пари, и второ - реформи (компетентно проведени). Ще отнесем въпроса към министъра на здравеопазването, той ще каже - няма пари, а за реформи - няма пари. И някъде там нещата замират, до следващия протест, породен от следващата кошмарна история.

Извинете за песимизма. Междувременно, раждащите в България - раждайте със секцио, плащайте си за екип и за ВИП стая, и приемете, че това е един от многото компромиси, които правим, избирайки да живеем в бедна и корумпирана държава. (А то не че някъде по света здравеопазването е цъфнало и вързало, но това е друг въпрос.)

За тайнството кръщение

2009-11-16T19:21:00.004+02:00

Мордред ми е задал много хубав въпрос в коментарите към един по-ранен постинг и аз ще изведа отговора тука, защото често се случва да пояснявам позицията си по въпроса за кръщението, или по-точно - защо съм против да се кръсти Деян.

Мордред пита:

Чакай малко, как така е "необратимо" кръщението?

Или смяташ, че кръщението "прави" нещо, при което окей, необратимо е, но пък иначе се ходи в ада, така че си е хубаво и положително нещо (което всеки отговорен родител загрижен за душата на детето си трябва сам да направи, без съмнение)

Или кръщението "не прави" нищо, при което обратимостта като свойство е неинтересна.

Не разбирам как може да си по средата между двете, това някакъв вид агностицизъм ли е? (Освен ако нямаш предвид посегателството над личността и на детето и на родителя, когато някой прави КАКВОТО И ДА Е с детето ти без разрешение)

Ще се опитам да обясня, засега хаотично, както ми хрумва, а впоследствие може да се постарая и да го формулирам по-добре (ама после, защото сега съм гладна и бързам ;) ).

Краткият отговор е - да, агностицизъм. Но ми се иска да поясня повече.

Възможно е да съм неконсистентна в отношението си към християнството като цяло и кръщението в частност. Темата е доста важна за мен и мнението ми е много силно, макар и позицията ми да се поддава на критика (може би?).

Не смятам, че кръщението "прави" нещо, но го допускам. И при допускането следвам нататък по веригата сякаш че е истина. С това влизам вътре в християнския светоглед (доколкото го познавам) и се опитвам да разсъждавам on its own terms. Roleplay-вам, демек.

In character ми се струва, че на кръщение трябва да подложи сам себе си съзнателен индивид, и това решение трябва да е основано върху вътрешно убеждение и вяра.
Едно малко дете не е осъзнат индивид, способен да вземе такова решение. Но аз като родител не трябва да "извършвам" това върху него, защото причисляването му към общността на вярващите трябва да е акт на свободна воля, която е толкова важна в християнството и аз не мога да не я уважа.

С други думи, смятам че това е валидно не просто за мен, а за всички вярващи християни: не може да кръщаваш дете, или с други думи, да кръстиш дете е неуважение към свободната му воля.

Според мен моментът, в който един пораснал, разумен човек осъзнава нуждата и желанието си да се причисли към общността на вярващите - т.е. нуждата и желанието да се _покръсти_, е много важен в духовното му развитие. Това е ключов момент в живота на човека. Кръщението е много силен ритуал като преживяване и е хубаво той да бъде наистина преживян - тогава, когато му е времето, когато човек е готов за него и го е поискал. Кръщавайки едно малко дете, аз бих му отнела възможността за това силно духовно преживяване по-късно. Защото второ кръщение не се извършва. Поради тоя факт кръщението е необратимо.

Родителите-християни обаче мога да ги разбера: те кръщават децата не "от името" на децата си, а поради собствената си вяра, т.е. заради себе си, от свое име. Правят нещо, което според мен е нередно (доколкото е неуважително към ключови елементи на тая религия), обаче все пак донякъде е приемливо - дотолкова, доколкото е вид мисионерство и самата ти искрена вяра не допуска да допуснеш алтернатива. А ако няма алтернатива, за теб няма друг избор (и пред детето не стои реален друг избор) освен да стане християнин и с други думи ясно е, че пътят е един, а ти просто извършваш стъпката вместо него и на по-ранен етап (щото ако умре междувременно все пак да има шанс да отиде където трябва).

Продължавам да съм in character и все пак бих поспорила с тези родители, защото пътят може и да е един, но човек има право да се отклони от него. Както на Адам и Ева е било дадено правото да ядат от дървото на познанието, и само им е казано, че това не е желателно. Всеки един от нас, във всеки един момент от живота си, може да избере да се отклони от Господ - и ние всъщност непрекъснато го правим. Това отклоняване може да е поради слабата ни воля (мързи ни да живеем според правилата), а може и да е поради гордост (бунт някакъв). Човек има право на своя бунт и на своя протест, и отношението му с Господ си е лично между него и Господ. Може пък после блудният син да стане най-любимият. Всеки има своя път на търсене.

Има един вододел, една граница, която е важно човек да усеща: първо си "отвън" на нещо, а после си "вътре". Важно е да можеш да го преживееш това преминаване. И за да е истинско това преживяване, то трябва първо да се случи по-късно (на осъзната възраст), и второ, трябва да съществува реалната възможност да не го извършиш.
Като кръщаваме дете, ние му отнемаме тази възможност. Ето това е вторият начин, по който кръщението е необратимо.

И сега излизам от парадигмата на християнството и вече гледам отвън (out of character).
Ако бях убеден атеист, за мен щеше да е най-лесно да кръстя Деян с едно махване на ръка, като нещо предвидено да радва бабите и което всъщност няма никакво значение и изобщо не ми пречи.
Но аз не съм убеден атеист, а действително по-скоро не знам :) поради което искам да държа различни опции отворени, доколкото е възможно. Искам те да са отворени за самия Деян, за да усеща, че има избор (а може би и да знае, че има отговорност). Нека му тежи тоя избор... щото то не е лесно да се причислиш към вяра и изобщо да избереш духовния си път, ако подходиш отговорно към въпроса... но няма да го правя вместо него.
Трябва да призная също, че най-важната опция, която според мен трябва да бъде държана отворена, е именно християнската. Ако не беше толкова важно, нямаше да съм толкова категорична и нямаше да отделям толкова мисъл на тоя въпрос с кръщението. Но за другите потенциални възможности ми е все тая (не съм се и замислила какво би означавало да му държа отворена опцията за ислям, за някое езическо вярване, за хиндуизъм или за някой шаманизъм...) - но за християнството ми е важно, поради някакво лично убеждение или по-скоро лична привързаност и уважение, което изпитвам към него. Може би защото ми е най-познато, а може би и защото много рядко виждам истински практикувано християнство около себе си. Дори ми е леко мъчно, че е толкова сведена до битово-ежедневното тая иначе достойна за уважение религия (с всичките ми забележки ;) ) и най-вече колко се е изгубила в стандартната езическа ритуалност, колко по-слаба от нея се е оказала с времето. Сантимент някакъв, ама нали наскоро беше Задушница и се позасили това усещане.

И накрая един disclaimer: Сега като се замисля, ако бях убеден християнин, сигурно все пак щях да постъпя като християнските родители и да го кръстя заради себе си - "от свое име" - доколкото аз съм голям егоист и бих послушала повече собствения си религиозен страх, отколкото аргументите, изказани по-горе. А и в тая ситуация биха се намесили авторитетите на институциите, които в момента не са ми фактор (дори в разсъжденията in character по-горе).

A day in the life: Разговори

2009-11-15T12:54:00.003+02:00

С Деян вече може да се разговаря дълго и смислено.
Забележително е как е наизустил разни фрази и приема правилата, които налагаме, чрез ясни, кратки и устойчиви формулировки, които изговаря с важен тон и назидателно вдигнат пръст:
- Децата не пипат ножове и ток! (Като поасне, ще пипа.)
- Децата не пипат ножове и ток и това! (сочейки говорителите в тонколоните)
- Няма да пипаме! Само ще гледаме!
- Децата не пият би'а! Тя го'чи!
- Деян не пие би'а, само мама пие би'а. И тати не пие би'а, и баба не пие би'а, и дядо не пие би'а. Само мама пие. И дядо Битеф пие.
- Ето тука Деян спинка, ето тука мама спинка.

Станал е силен в пазарлъците:
- Посленно! Посленно и к'ай! Няма повече!
- Няма а миеме косичката!
- Пъ'во облечеме, после пиеме млекото, и после пуснеме динозавъ'ите!

Звучат като едностранни декларации, но в контекст са си съвсем интерактивни. Може да се договаряш някакви неща с него, само че после не спазва договорките ;)

Помни вече доста - прави връзки с минали събития и минали неща, които сме казвали. Например вкъщи Веселин взима лекарство и обяснява, че само тати взима лекарство, а Деян не. Ден или два по-късно сме в Горна баня и баба ми обяснява, че взима някакво лекарство. Деян свързва: "Само баба Златка и тати пият лека'ство. Деян не пие лека'ство, и мама не пие, и баба Диди не пие."
Сравнява: мозайчето е червено "като това" - и го слага до червено кубче.
В сравненията се раждат ново поколение бисери - неочаквани и неудобни:
- Това е чичко ковач. Той кове с един голям чук върху тази наковалня. Виж каква шапка има, и какви голеееми мустаци има!
- Като баба Диди!
Или пък:
- Това какво е? (сочи в книжката)
- Това, мамо, е скункс. Той мирише гадно! (бърча нос)
След 3 дни:
- Баба Златка ми'ише ганно. Като един скункс! (и бърчи нос)

Помни и особено много се впечатлява от бременни жени и от концепцията, че в големия корем "има едно малко бебе". Но в една книжка има нарисуван един цар и аз показвам колко голям корем има царя. На другия ден споменаваме леля Мими и Деян казва: "Има голям ко'ем! Като ца'я!"

Има концепция за минало и за това, че е бил малък, а сега вече не е:
- Като беше малък, казваше: топтоптам! А не се казва топтоптам, а казва се: хи-по-по-там!
Много му е забавно да му казваме какви други неща е казвал като малък, и да го изпитваме дали си ги спомня. Към тях спадат: деба (а казва се: зеб'а), мокото (а казва се: мле-ко-то), а някой го е научил и той назидателно ми казва дори, че "Не се казва ждивко здавко! Казва се: назд'аве!"
Има малко объркана концепция за дядо Мраз и дядо Коледа, но знае, че носят подаръци и това е важното. Аз съм заела позицията, че това е един и същ дядо, който може да се нарича по два начина.
Любимата му песничка за в колата е за дядо Мраз, и завършва така: "че с кош подаръци за нас пристига вече дядо Мраз" - което Деян чува като: "И стига вече дядо Мраз!"
Другата любима песничка е "Хипопотама" - а именно, "The Lion Sleeps Tonight".

Можем да си говорим и по телефона. Като е при някоя от бабите, сам си поисква "да се обадиме на мама" и като ми се обади, обикновено ме кара да видя нещо (мамо, виж!). Ако не иска да говори, слуша слуша и заявява "Не чувам!" и дава телефона на някой друг.

Доловил е някои фрази, които звучат смешно от неговата уста:
- Тука кома'че ухапало и съ'би. Кома'че ли ее, гуще'че ли ее, и аз не знам какво е.
Или:
(аз) - А третото прасенце си построило къщичка от камъни.
(Деян) - Точно така! Точно така!
В някакъв пазарлък заковал баба си, като рекъл:
- Честна дума!
А веднъж дълбокомислено отбеляза, след като току-що се беше събудил от сън в колата:
- Има облаци обаче!

Разсъжденията му са особено трогателни:
- Какво е това животно? П'илича на куче, ама не е куче.
Или, за логото на някаква строителна фирма:
- П'илича на кокошка, ама е к'ава!

Наблюдавам го как усвоява езика и хем знам, че е предимно с натрупване на повторения и имитация, хем виждам и как сортира правилата и мисли парадигматично - откъдето излизат чести граматически грешки, произнасяни с несигурност в търсене на корекция от нас, за да успее да го каже правилно. Все се каня да запиша примери, ама забравям - като се сетя, ще ги добавя.

A day in the life: Игри

2009-11-14T12:52:00.009+02:00

Животни
Най-любимото занимание на Деян вкъщи е да си играе с животните. Има една камара пластмасови животни, които си умира да подрежда по масата.
Съществен въпрос е "Това може ли да стои?" - защото някои са произведени не дотам качествено и не могат да се задържат на 4-те си крака. Тези, които не могат да стоят, "тябва да ги подп'еме" - ги подпираме на някое друго животно, което да ги крепи изправени. Надявам се, че и вторичния смисъл на това действие някак неусетно се набива в главата му, и един ден, когато трябва да му обяснявам за помагането на по-слабите и други такива концепции, ще мога да се позова на тия животни, които сега подпираме на другите.
При наличие на родител, играта с животните може да се разнообрази по интересни начини.
Много му е забавно да си играем на лъженка: подавам му зебра и казвам - вземи това слонче. Деян се ухилва и ме поправя:
- Това не е слонче, това е зебра!
И така с останалите животни, докато изредим всичките.
Може и театър да се играе. Аз съм много неумел кукловод, но все мога да срещна една пума с едно магаре - и какво, мамо, казала пумата?
- Добър деееен!
Трудно измислям какво да правят след това, обикновено се питат как са и отговарят, че са добре.
Започнал е да сортира. Баба му Диди го учи да реди животните на 2 групи - месоядни и тревопасни. Деян стриктно следва инструкциите.
Сортира и според вид - в Ботевград, където животните му са най-много, има и най-много повтарящи се - малки, големи и още по-големи мечки, слончета, жирафи... И той ги реди всяко при вида си.
В Горна баня, където са животните, които ги е донесъл вуйчо Ичо, има семейства животни: "това е мама лъв, това е тати лъв, а това е Деян лъв".

Пластилин
Неустоима магия има пластилинът за малкото дете. Възможността да го мачкаш из пръстите си е очарователна, а мама и тати правят фигурки каквито си пожелаеш - това е просто изумително. Мама и тати като недобри моделери правят предимно охлювчета и стотинки (стотинката е сплескано топче); тати все пак се беше хванал веднъж и направи цяла камара разнообразни животни. Деян се опитва да имитира - прави лентичка, кара ме да му правя топче, за да си го сплеска собственоръчно и да го направи на стотинка - след което си подрежда внимателно произведенията едно до друго или едно върху друго.
За съжаление все още понякога се опитва да го налапа - знае, че не трябва, но като провокация или просто за да пробва дали все още не трябва - и това ни ядосва и прекратяваме игрите с пластилин.
А освен това той се изчерпва - на ситни-дребни парченца, полепени по подметките ни, и на по-едри, които сме изхвърлили защото са пресъхнали необратимо.

Лего
Деян имаше конструктори и преди, но с Легото е много по-забавно - може би понеже на нас самите ни е по-забавно. Строим къщи с много вътрешни стаи и разбира се с много прозорци. Деян внимателно реди динозаврите вътре в къщата и ги поставя така, че всеки динозавър да гледа навън през прозореца. Допринася и за градежа, но не много.
Не е забравил и кофата с дървените кубчета - изсипва я на пода и реди вече цели комплекси, които по някакъв начин приличат на пейзажи от Санторини. Обича също да направи "къщичка на мама, къщичка на тати и къщичка на Деян". Защо ни слага в различни къщи, не знам :)

Мозайка
Аз разбира се оборудвам Деян с нещата, които на мен самата са ми били най-интересни като дете. И с мозайката, както с легото, се занимавам повече аз, отколкото той, но на него му е забавен и интересен самия факт, че аз съм седнала да се занимавам по някакъв начин с него. Подава ми мозайчета, следва инструкции за цвят, и ме кара да правим "гладичко" (само че го нарича "младичко" :) ) - това е като наредя плътно мозайката, така че да има усещане за гладкост отгоре, като го погалиш.
Последния път му дадох едни панички и чашки и сортирахме всички мозайчета по цвят. Деян с най-голямо усърдие ги раздели абсолютно правилно и много се забавляваше, когато например в купата с оранжевите е попаднало червено - а! тука едно червено е при оранжевите! - и страшен кеф какво е хитро червеното но ние как още по-хитро сме го уловили и ще го сложим където принадлежи.
Цветовете, които различава без проблем, са червено, синьо, зелено, жълто, оранжево и лилаво. Малко по-встрани са останали кафяво, черно и бяло - то няма такива мозайчета :)

Рисуваме и пишем
Аз все разчитам, че като тати е художник, ще рисува всякакви забавни неща за кеф и възхищение на дребоса. Обаче на практика аз съм човекът, който повече рисува, Деян обаче не ме критикува кой знае колко за некадърността ми. На него му харесва, че си имам определен набор от неща дето рисувам, и може да си избира какво да ме накара. А аз рисувам: къща, цвете, охлювче, слънце и човече (момиченце и момченце). За заявки извън тоя списък, моля обръщайте се към тати :)
На Деян му е много приятно да драска и той, само че все не може да уцели баш само по листа да е. Преди малко прибирах разни животни от пода и забелязах изрисуваните крака на масата отвътре, изрисуваните очи на жабата и дъна на кутийките от пластилин. Всяка повърхност се тества за податливост към надраскване :)
В Ботевград пък дядо му Пенко е подел ограмотителен курс. Пише букви и цифри на един лист, Деян наблюдава и се опитва да познае кое какво е. Например написват думите "мама, тати, Деян, баба, дядо" и после питат: тука какво пише? Деян налучква напосоки, знаейки че все ще е едно от тия пет неша.

На мама малкия помощник
Деян има стрхотно чувство за мисия. Като си науми, че трябва да извади едно по едно всички животни от плика и да ги подреди едно до друго на масата (самостоятелно занимание за около половин час), той се съсредоточава и се потапя в задачата изцяло. Реших да се позова на очевидното му удоволствие да изпълнява мини-куестове и започнах да го ангажирам да ми помага. Като го извикам и го питам дали иска да ми помогне да направим еди-какво си, няма случай да не грейне от щастие. За него е интересно и освен това изпитва някаква особена гордост да бъде полезен. В Книгата също пише, че децата трябва да бъдат ангажирани от малки с разни дребни задължения.
Ние сме постигнали следния списък от забавни мисии, в хронологичен ред:
- да подредим книжките: обикаля из целия хол и издирва книжките като айтеми от компютърна игра, взима ги една по една и ги носи на определеното за тях място в библиотеката
- да почистим пода: с мокри кърпички хващаме заедно и мама чисти и Деян чисти. Търка с голямо удоволствие, имитирайки моите движения. Няма голям коефициент на полезност ;) но пък цялото нещо, като изглежда като игра, е мотивация за мен самата да позачистя пода някой път ;)
- да полеем цветята на баба: това е градинско занимание, овладяно във Вършец, където дядо му му пълни лейката от чешмата на двора и Деян усърдно ходи да полива.
- да направим кафе на мама: отива до кутията с кафета, внимателно я сваля от перваза на прозореца, избира капсула и ми я носи;
- да заредим пералнята: зареждането на пералнята се състои от прехвърляне на шарени дрехи от един кош в един леген и в кръглия отвор на пералнята - това е игра по всички правила на игрите и поради това е много забавно. Застава до мене и усърдно вади дрехи от коша и ги слага където му посоча (сортираме светло от тъмно пране, памучно от деликатно). После наблюдава и ме инструктира, че "мама тук слага отровното" (а именно праха за пране, който съм обяснила че е отровен и децата не го пипат) и държи да помирише омекотителя, защото му харесва как мирише. Накрая мием ръцете, щото, все пак ;)
- да прострем дрехите: това означава да ги изважда една по една от легена и да ги размахва силно нагоре-надолу, удряйки пода с тях ;) Опитвам се да му покажа, че удрянето на пода и събирането на праха от него с току-що изпраната тениска на тати не е най-добрата идея; Деян обаче е намерил за съществено изтръскването на дрехите преди да бъдат прострени, а е твърде нисък за да го направи без да стигне пода :) Помощта му при простирането е истински ценна, защото така не се налага да се навеждам до легена; той пък е ентусиаст да кляка и да се изправя милион пъти.
- да сложим масата: опитваме се да вечеряме семейно, въвеждайки добрата практика да отделим единственото възможно време на деня, когато можем да бъдем заедно, на това наистина да се съберем и да ни бъде приятно. Връчвам на Деян салфетки, които той реди по масата, после внимателно слага върху тях вилици (не ножове: "Децата не пипат ножове и ток!"), после реди до тях и празните чинии. Всеки си има място, където обикновено седи, Деян вече си седи на "голям" стол, и съвсем като големи хора си вечеряме заедно. С малки разлики, че обикновено гледаме да не слагаме на масата неща, които той не може да яде заради алергията, и после си дояждаме тайно в кухнята.

Криеница
Най-новата игра е да се завре под масата и да се търси сам - ако не го викаме ние, се вика сам, за да ни подсети - "Деянеее? Деянеее? Къде е Деянн? Ск'ил се е!"
Като се хванем на хорото и започнем ние да го викаме, отговаря: "Тука съм!"
Ние се правим, че не можем да го намерим, и той услужливо пояснява: "Тука съм, под масата!"
Страшна криеница е това :)

A day in the life: Разходки

2009-10-20T23:30:00.003+03:00

Мразя да извеждам Деян на разходка. Обичам да е навън, но не и да го извеждам.
Постигнатата с труд и пот победа за смяна на памперса и навличане на един анцуг и пантофки изведнъж нищо не струва пред перспективата да започне всичко отначало, за да го преоблека с дрехи за навън. Проблемът с багажа го нямам вече, предвид че Деян е един самостоятелен 2-годишен индивид, а не, да кажеш, някое бебе: може да му се купи вода в шише от половин литър, могат да му се купят солетки да си хрупа, памперс не е необходим осен за по-дълго отсъствие.
Ако от мен зависи, най- ми е добре да си стоим вкъщи и да си се занимаваме с нещо. И без друго нямам сили да излизам. Но не, детето - на чист въздух (ужким), трябва навън.

Любимото място на Деян в Овча купел е "п'и дядо Поп!" -в двора на кварталната църква. Там са сложили един детски пясъчник и поддържат постоянна наличност от играчки за пясък - какво повече му трябва на човек. Ходят и други деца понякога, Деян се запознава или ги гледа как играят.

Атракцията на всяка една разходка навън е да се търсят охлюви. Охлювите са най-любимия предмет на Деян и той би домъквал с тонове вкъщи, ако имаше как да ги донесе и в какво да ги държи - а то напълни си шепите и повече просто не може да поеме... каква дилема пада в такива случаи - не е никак лесно решение.

В Ботевград си имат установен маршрут през центъра и там най-проблематичното е да се мине покрай магазин за играчки. Деян ми се тръшка веднъж насред площада в опит да ме изнуди да му купя един комплект животни, какъвто той вече има (да не кажа че има поне 3-4). Ляга на земята по корем и реве - и ревейки, се ослушва и оглежда да се увери, че го наблюдавам, и да ми види реакцията.
В Ботевград има много неща, които да прави едно хлапе - клатушки, люлки, пързалки, чешмички - но най-вече има в парка едни големи каменни животни, по които може тати да го покатери и това е просто много яко. Обича да зяпа и по дворовете на хората - някъде има котка, някъде зайци, кокошки - никак не е претенциозен Деян: стига да е животно, той е запленен от него и иска да постои и да го погледа. В отделни случаи се опитва да пипа - и при строгите ни погледи обещава: "Няма а пипаме! Само гледаме!"

На Вършец също е пълно с интересни дворове. Там маршрутът минава по 2 моста над реки - наречени съответно "малката река" и "голямата река". Деян си носи към малката река нещо специално, което да хвърли в нея и да го проследи къде отива - може камъче, може охлюв, може пръчка. След този ритуал се упътваме към големия мост и Деян пътьом се зарежда с нов предмет за хвърляне. Междувременно всички охлюви, които ни се изпречат пред зорките очички, трябва да бъдат събрани и пренесени от точка А до точка Б (все едно къде се намират точките), а най-добре да бъдат и подредени. Ако се осмелят да мърдат, ще бъдат подредени пак.

В Горна баня баба ми го води в параклиса на училището, разбирам че даже го е научила да се прекръства. Лошо няма, тя и мен ме е учила пък какво - големият християнин дето излезе от мене. Аз нямам против - щом не е кръщене, да го учат каквото решат. Само кръщението е необратимо.

A day in the life: Мамо, ставай!

2009-10-20T23:01:00.005+03:00

Един Деяноден започва рано - между 7 и 7:30, в някои случаи още в 6. След дълга нощ на неваляшене и понякога дори капризи, тоя безбожен час ни сварва неспособни да се помръднем, с единствената мисъл в главата как да прехвърлим топката на другия да се погрижи тоя път: кой се пада по-недоспал и на кого му е вече ред да се заеме.
(Думата "неваляшене", глагол "неваляши се", е производна от ония кукли-неваляшки, дето имахме навремето - клатят се на всички страни, но каквото и да правят, се връщат обратно в изправено положение. Това е горе-долу поведението на Деян през нощта. Той е наследил бащиния си съклет и преди заспиване по 1 час се върти из леглото да си търси удобно място, доста като Сид от Ice Age върху оная скала - сяда, оглежда се, пада в някаква посока, извърта се от гръб на корем или обратно, решава че не му е удобно така и пак сяда- за да падне тоя път в някоя друга посока.)

Набеденият за по-отпочинал бива завлечен от Деян "п'и хола" и е длъжен веднагически и без секунда помайване да пусне:
а) М'авките
б) Слончето и бебето
в) Джунглата
г) (от оня ден) Големите динозавъ'и
Съответно това са A Bug's Life, Ice Age (I), The Jungle Book, и Walking with Dinosaurs / Monsters / etc. - някакви серии на BBC, които са най-новото ни откритие.

По това време навън е още тъмно и като вляза в хола и светна лампата, ми блесва неприятно в очите. Екранът на лаптопа, в който трябва да се облещя, за да пусна съответното желание, ме кара да примижавам и ми насълзява очите.

Докато Деян гледа, е моят шанс да мина през банята. Никой родител на дете с толкова крехък сън не може да си позволи да отиде до тоалетната през нощта - ние сме една зорко вардена порода родители и опитът ни научава от 5 следобед нататък да не поемаме течности.

После приготвям млякото, връчвам го и се пльосвам до Деян да зяпам - не че ми се зяпа, но нямам сили да се движа.

Известно време минава така. Горе-долу докато на Деян му омръзне да гледа, или аз притисната от времето се посъвзема и отида да си направя кафе. Между другото, Деян напоследък много се кефи да ми помага да си правя кафе - отива право при кутията, сваля я на земята, рови рови из нея и по някакви негови си критерии избира коя от всичките 100 идентични капсули да ми донесе. Толкова му е интересно да бъде полезен по тоя начин, че би ме карал да пия по 5 кафета на ден, ако от него зависи.

Следва смяната на памперс и преобличането от пижама и спален чувал в дневните домашни дрехи.
Това е първият конфликт за деня. Моята флегматичност среща неговата кипяща енергия и нищо добро не излиза от тая комбинация. Деян се дърпа и вика "Не, не!", понякога - "Остави ме!" (на бабите пробутва дори: "Остави ме, имам 'абота!"). Бута ми ръцете, изплъзва се по неговия си изтичащ начин (вдига нагоре ръце и се отпуска със свити колене така, че не можеш да го задържиш под мишниците), бяга, започва да подскача по дивана, по гърба ми, по главата ми и при проява на по-голяма упоритост от моя страна, преминава към крути мерки - хапе, бие и краде очила. Аз отпускам ръце и гледам тъпо и безволево, чакам го да се надивее и после посягам пак - докато се мобилизирам достатъчно, че да успея да го прилъжа с разговори, игри и много тактичност.
В зависимост от подхода, това може да отнеме над 1 час. Когато съм на работа, понякога се отказвам и леля Фани го преоблича, като дойде. Ако е уикенд и сме си вкъщи, чакам Веселин да стане, за да му се оплача и да му връча диването. Но ако междувременно пълният от през нощта памперс, под напора на новоизпитото сутрешно мляко вземе че пропусне, тогава няма накъде и преобличането се извършва по спешност. След това упражнение имам нужда от душ, защото съм се препотила 8 пъти; Деян обаче ходи по мене, дърпа ме в някаква посока и не ме пуска. Сутрешният душ е забравен лукс.

Оттам нататък денят преминава под знака на 4 основни дейности: хранене, тоалетна, игра и разходки.

Interrupted

2009-10-12T17:22:00.004+03:00

Петък вечер.
Прибирам се от купон - с блясък в очите, ритъм в кръвта, леко задъхана, тъкмо подгряла, влизам си вкъщи - тихо.
Имам нужда от музика, отварям YouTube, намирам - Skid Row, Youth Gone Wild. Перфектно - чувствам се точно млада и точно леко щура. Зазяпвам се в размятащите се коси на Себастиан от времето, когато беше красив, разбирам много добре по какъв начин беше секс-символ (макар и не мой); гледам им светлите скъсани дънки и кубинките, с които търчат; много motion blur, енергия, адреналин - слушалките на макс и съм изцяло потопена в оня свят, който вече го няма - но в тоя момент го има и аз съм там.
През лудницата дочувам далечно проплакване. Свалям слушалките - "Маааамооо! Къдее сии?"
Обратно в света, бегом към стаята, влизам тихичко, Деян седи в леглото и плаче насън - смъквам дънки и квото там и се намъквам при него, той успокоен си заспива пак, с ръчичка преметната през шията ми. Пак съм майка.
Половин песен бях... аз. Онова аз, което ми липсва.
Липсвам си на себе си.

Цял уикенд се опитвам да компенсирам тоя прекъснат момент, и не може. То е все така частично, половинчато: ето ти True Belief, идва кулминацията, готвя се мислено да припея на Ник Холмс когато се разлее най-мощния припев... и припявам, със слушалки на ушите и очи, вперени в Деян, който в този момент рисува с флумастер по стола.

Не става така. Ядосвам се все повече и търся все по-тежко. Пусто що си нямам нищо такова в колата да си пусна на връщане от Ботевград, ами Amorphis се яви най-тежкото налично. Пък то сватбена музика, не става - ама поне вокалът реве, не че имам колонки за него.

Настана понеделник, дойдох на работа. Тук има спасение - цял ден тормозя колегите с ранните албуми на Paradise Lost и My Dying Bride, когато бяха тежички още. Не стига.

Ето сега, като написах, ще ми мине.

Провокацийки

2009-10-12T17:16:00.004+03:00

Деян (към Веселин): Тука са пИкали кучета!
Веселин: Тука са пишкали, тати, казва се пишкали.
Деян: Тука са пикАли кучета!
Веселин: Не, Дени, така не се казва, казва се пишкали.
Деян: Пикали!
Веселин: Пишкали.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Лайно!

Виждаш ли, че можеш!

2009-10-02T17:35:00.000+03:00

[5:33:00 PM] Morgoth says: deyan dyrpal baba si da si igraiat s jivotnite
[5:33:04 PM] Morgoth says: i tia vse - ne moga, ne moga
[5:33:10 PM] Morgoth says: toi pyk - mojesh, mojesh!
[5:33:14 PM] Morgoth says: nakraia tia kandisala i otishla
[5:33:16 PM] Morgoth says: i toi rekyl:
[5:33:19 PM] Morgoth says: Vijdash li che mojesh!

[5:33:33 PM] Morgoth says: a sega go goni da go hrani s kiufenca
[5:33:36 PM] Morgoth says: i toi tyrchi i ne shte
[5:33:38 PM] Morgoth says: i nakraia i kazal:
[5:33:44 PM] Morgoth says: babo, shtom ne shtesh kiuftence, znachi iskash vodichka!

...На мама умното :)

Свят без дискриминация

2009-09-27T00:15:00.006+03:00

Като скромни привърженици на идеята за свят без дискриминация, и двамата с Веселин при всяко влизане в магазин за детски играчки изпитваме споделено възмущение от профилирането на играчките по полов признак и то от най-ранна детска възраст. При играчките за момичета проблемът е особено остър, защото огромната част от тях директно отразяват представата на обществото за ролята на жените в него:
а) кухненски комплекти
б) игри от тип ръкоделие, които служат за изработване на всякакви шарени украшения
в) кукли - сред които разбира се на първо място Барби - с ясно послание относно представата за женска красота
г) и отделни турбо-изцепки като: "РАЗСИПНИЦА: Как да изхарчим повече пари (Игра за момичета!)"

Винаги съм много затруднена, когато търся подарък за момиченце, защото категорично не бих подарила никое от гореизброените и изборът силно се ограничава.
При книжките пък има други драми - масата от тях са с покъртително грозни илюстрации, а особено пък тези от издателство (или поредица, не знам) "Златното пате" са и с наистина малоумни текстове - нека цитирам едно стихче по памет:
"Жабчо каза възхитен:
като блато съм зелен!"
(това е цялото, да не си помислите че го вадя от някакъв контекст. Стихчето има за цел да каже на детето, че жабата е зелена. В книжка, която представя цветовете чрез различните животни.)
Като говорим за художествени качества, безспорно Дисниевите герои са добре изпълнени, но пък аз имам едно подчертано нехаресване може би най-вече към тяхната преекспонираност, към доминирането на вкусовете от Дисни-стилистиката (твърде клиширано ми е). С времето отстъпих и допуснах вкъщи тайфата на Мечо Пух; за останалите все още се дърпам.
На всичкото отгоре ако книжката е с приказки, аз държа приказките да са политически коректни, а пък самата същност на (народната) приказка по принцип е такава, че те са всичко друго но не и това. Ако няма насилие и разни страхотии, има злорадство; има глупост; има надлъгване; и разбира се, има натрупвани с хилядолетия джендър стереотипи. С една дума, приказките учат на ценностна система, която напълно противоречи на моята собствена.

И ето, става вечер и искам някой път да разкажа на Деян приказка, и се опитвам - напъвам се да се сетя нещо друго освен Червената шапчица и се сещам за Пепеляшка - приказка, която ни учи, че за едно момиче най-голямото щастие е да се омъжи за някой принц, а пък подходящият жених ще хареса момичето на база красивата му рокля, която непременно трябва да е по-красива от тази на всички останали, защото това е единственият начин момичето да бъде забелязано.
Тегля една майна на Пепеляшка и се сещам за Рапунцел. Това е приказка, която ни учи, че сексуалното съзряване на момичетата е опасно и освен това, че поведението и контактите на момичето в този период следва да бъдат контролирани; научаваме също, че умното момиче може с хитрост да се измъкне от ситуацията, като прибегне до тайно нарушаване на забраните (защото разбира се това е начинът, по който жената следва да постига целите си: потайно и чрез хитрост, а не в открит конфликт); и накрая, че ултимативната цел на едно момиче е да бъде обладано от съответния обожател, който обаче всъщност е перспективен, защото е принц (никак нямаше да е ОК, ако беше някой льохман). Също така важно е сексуалният акт да се извършва тайно, иначе следва наказание; и изобщо хем сексът е кофти работа, хем тия дето ни го забраняват са още по-кофти. Все пак момичето е красиво, нали има нечовешки дълга руса коса.
Решавам че на Деян му е рано да слуша за сложната ситуация около сексуалното съзряване в миналото и днес, пък и темата е встрани от него понеже конкретно тая приказка е за женската гледна точка, и търся други истории, други мотиви.
Деян лесно запаметява ритмична и римувана реч, и вече знае наизуст "Бабо Мравке, де така? / Тичам, Щурчо, за храна..." - и т.н., та чак до покъртителния край, в който разбираме, че да си музикант е недостойно и презряно занимание и не се счита за работа, поради което разумната и предвидлива баба злорадо ще остави щурчето да гладува през зимата, чрез което справедливостта ще възтържествува. Е това вече съвсем лично го приемам, не само от името на приятелите си музиканти, а от името на всички, заети в entertainment индустрията, какъвто се явява дори и собственият ни отруден Тати.

Аз и друг път съм коментирала тия и подобни тям въпроси (макар че сега не ми се търсят линкове към конкретни постинги), та който ме чете от по-отдавна, да прощава, ако се повтарям. Обаче днес попаднах на блога на Виктория и Беатрис, които планират да имат дете и са решени да изградят за него свят без стереотипи, без дискриминация, да възпитат в него определени ценности в тая посока - и цялата тема, която чувствам много близка, отново ме предизвика да я коментирам. Не можах да не се обадя и там с присъщата си многословност, и понеже ми беше малко, просто продължих и тук :)
Конкретният постинг е този, а блога ще го линкна отстрани.

На море

2009-09-09T21:45:00.006+03:00

Знайно е, че Деян има слабост към каките. Особно го очарова тук едно мило момиче на 11 години, което с добър опит от отглеждането на брат си, има точно правилния тренинг, за да се хареса на Деян. Дори проявява инициатива, идва и го кани на разходка, води го на пързалката и го учи да се пързаля, на плажа го учи да копае дупка и да строят двамата замък. Положи големи усилия да го придума да влезе в морето, но Деян не рачи. Иначе във всичко друго я следва сляпо и омагьосано - зяпнал я с един предан поглед, като кученце, хваща я за ръчичка и забравя и маматати, и всичко - щом е с кака Стефи, е изцяло неин. А ние неочаквано се озовахме с детегледаческа помощ и време да останем замалко сами - толкова сме неподготвени за ситуацията, че дори не знаем какво да си кажем... Погледите, мислите ни на това море са обърнати изцяло към Деян. Както ни предупредиха овреме, "ти не отиваш на море, детето отива на море" - и ние сме се настроили съответно.

Не мога да си кривя душата, добруваме си тук. Очаквах да е кошмарно трудно, но засега напротив, всичко е наред и се чувствам в някаква идилия - изненадващо за мен самата, толкова перфектно минават дните ни, че чак не мога да повярвам. Е, не без отелни моменти на "д'уг пампе'с, не тоя!; д'уга тениска!; д'уги чо'апи!; д'уги сандалки!" и прочее изстъпления (хехе), а дори, в момент на особено голямо заинатяване - "д'уга мама!". Не и без насъщните ни здравословно-алергични несигурности - неприятен обрив под памперса точно след като се оказа, че по невнимание сме дали кравешки протеин (задушени зеленчуци, в които били сложили краве масло - кой ти да предположи, че в заведение за обществено хранене се предлагат такива екстри...) В същото време, бяхме мазали със слънцезащитен крем от неубедителната марка Elea и все си представям, че кремът, недоизмит добре от кожата след прибирането от плажа, в комбинация със запарващото действие на памперса, може да е причинил тоя обрив, локализиран почти само по местата, където памперсът е стегнат - ластиците около крачетата и на кръста. Днес и подсичане има - Деян се чеше под пишката и обяснява "Тука съ'би, кома'че ухапало!"

Но това е просто колкото да има щипка реалистичност в почивката, инак щях да си помисля, че съм в рая.
На първо място, трябва да се похвалим с най-неочакван успех: махнахме биберонката! Аз тъкмо вече се бях притеснила много, щото една жена сподели как нейната дъщеря била до 2 години с биберонка и започнала да фъфли, та я карали после 1 година на логопед докато се оправи - нещо се изкривявало там... Което не че не го пише по книгите, ама друго си е някой да ти го каже, дето лично го е преживял. Та беше ми станал голям тормоз тая биберонка, а Деян такъв наркоман на биберонска тема - биберонкоман, може да се каже - че изобщо не си я представях тая работа как ще стане. Очаквах страшни ревове и истерии и категорично не смеех да приложа изгаряне на мостовете - изхвърляне на биберонките наистина, така че и ние да не се изкушим. Но още първия ден тук, след като отидохме на плаж и Деян видя морето, като се върнахме в стаята за обеден сън му обяснихме, че биберонката сме я хвърлили в морето и я няма. Той попита още 2 пъти, колкото да се увери, че правилно е разбрал какво му казваме, и сякаш рече - аа, така ли, ми добре - и заспа. Направо ни шашна. Същата вечер - пак попита, но още първия отговор го задоволи. На следващия ден вече въобще не се сети. Чак на ден 3 или 4 при едно особено измъчено (щото беше особено закъсняло) приспиване, попита отново, и пак му стигна един-единствен отговор, потвърждаващ, че да, биберонката я няма щото я хвърлихме в морето. Голямо черпене имам да черпя за тая биберонка, значи!

И второ, понеже сме максималисти, иска ни се и да махнем памперса и да го приучим да си казва, като му се пишка и ака. Това обаче не върви толкова гладко. Оставяме го да се шмитка по гащи, но той намира за необходимо да отрича убедено винаги, щом го попитаме дали има пиш или ако. Дори наакан и миришещ отдалече, уверено обяснява, че не, няма ако. Все гледа да се свре в някой ъгъл и да свърши работата дискретно, включително, ако някой от нас го гледа, той прави жестове с ръце да се обърнем и да не го гледаме и ни пъди. Или пък сам извръща поглед настрани. И пак от тая пуста дискретност продължава да настоява, че "не наакал", дори когато се чудиш как да се преместиш да не си му от подветрената страна.

Няколко фрази са на мода, сред тях - "Мама тати купат лилави, сини и 'озови мото'чета"; "Ти стой тука, Деян, а тати (до)несе мидички"; "Много т'опат тия ъседи! Кажеме ей, ъседи, няма да т'опате!" - както и "Пупаши се от ъседите!". Това последното щото тука като се тропне и той нали си е стреслив, все пита - Кой чука? И аз обяснявам, че съседите. Сигурно си мисли, че съседи, това са някакви тайнствени, враждебни същества, които предимно тропат и чукат. Аз оня ден му обясних, че ще отидем при съседите и ще им кажем "буф!" и те ще се уплашат. Днес преди да заспи ми го разясни той на мене - "Отидеме п'и ъседите и кажеме "буф!", и те ше се упуашат!"

Много се кефи да рецитира каквито стихчета и песнички знае, и да повтаря фрази дето често е чувал. Смешно си преправя гласа, като играе ролите на Червената шапчица и Вълка в диалога:
- Че'вена шапчице, къде отиваш?
- Отивам п'и баба, тото е болна!
От това наизустяване следват и такива ситуации - Веселин оправя Деян, а аз се мотая из банята. По някое време Деян се отскубва и тръгва към мен. Веселин го пита:
- Деяне, къде отиваш?
- Отивам п'и мама... тото е болна!

Морето не му е особено интересно, повече се дърпа да влезе в басейните - първия ден посочи и рече "Малкото мо'е!" На плажа му носим басейнче, което първо е атракция докато се напълни - за ръка с баща си до морето и обратно да носят кофички с вода, после се влиза в него и се плацика, като от време на време се загребва пясък отвън и се сипва с шепи вътре; после е атракция докато кофичка по кофичка се излее на пясъка отстрани, и накрая идва кака Стефи да води Деян на разходка. Мидичките не са толкова интересни, колкото охлювчетата, още наречени "барабанчета" (това е досътворяване на изглежда недостатъчно цялостната дума "рапанчета"). Те вървят винаги по две - "голямото охлювче" и "малкото охлювче". Сравнението между голямо и малко е много на дневен ред.

Играем на пържоли, той се кикоти и залива от смях. Показваме как ходи леопарда (тъка-тъка-тъка) и току вмъкваме в разговора какви животни е имало в зоопарка ("Имаше и леопаааа'т, имаше носо'оооооог, имаше хипопотааааааам, имаше ... малък хипопотаааааам...") - и лъже много, щото каквото и да го попиташ, вс твърди, че го е имало. А то хипопотам например нямаше.
Много се гушкаме. Не ни изнудва толкова да го носим, но като има интересни неща, разположени на високо, настоява "Мама вдигне!" и обещава "Само гледаме! Няма а пипаме! Видиме отблизко."

Днес като го сложих в креватчето и той употребяваше цялото си красноречие да ме убеди да го извадя оттам, дори ми обеща: "Няма да мъ'даш!" - това във връзка, че онова споменато вече трудно приспиване мина през момент, в който Деян дава зор да го извадим от креватчето, но понеже преди това неуспешно се е въртял покрай нас без да може да заспи, Веселин тоя път го предупреждава, че ще го извади, ама той ще легне и няма да мърда и ще спинка (а Деян отривисто се съгласява с всякакви условия, само и само да го върнем при нас на спалнята).

Най-често си заспива при нас. Особено като и аз съм тук, не ще и да чуе да си стои в креватчето - "п'и мама искаме!" и това е. Силен фаворитизъм, незаслужен при това - освен дето аз предимно го храня, във всички останали ситуации Веселин много повече се грижи за него отколкото аз - а особено трябва да се подчертаят сутрините, щото аз първите 3 часа след като се събудя съм напълно неадекватна.

Обаче е много мил, когато заспива. Гледа ни с любов, гали ни, гушка се в нас, държи ни за ръчичка и с тънко и миличко гласче току се уверява - "Мамо, чуваш ли ме?" или само "Мамо? Мамо?" - по 100 пъти, ей така колкото да чуе гласа ми или да получи и някакъв знак за присъствие и участие от моя страна - не е достатъчно, че ме вижда. Понякога ми бърка в очите - "Мамо, отво'и очички!" - или ме гризка лекичко по носа с тихо, задъхано нетърпение, едва удържащ се да не ме ухапе наистина, но все пак проявява самоконтрол - вече може :)

По пътя дотам и обратно се държа геройски, нямахме никакви проблеми. "Тате пусне песничка" и "Не тая, тая нЕ хубава!" бяха съпътстващите реплики (освен дето припяваше с тия, дето намира за хубави).

Но може би най-важното от всичко е, че се отвори социално - станал е любимец на цялата станция - сервитьорки, почиващи - родители и деца, каки и батковци и по-малки от него дечица, охраната, лелките на рецепцията и в лоби бара - всички, които го видят, се размазват от кеф и си умират да му се радват. А той върви и очарова.
Покрай него се запознахме и с родителите на деца, с които той реши да контактува, както и, разбира се, със самите деца:
* братчетата батко Дими (на 6г., горд собственик на 4 пре-интересни войника, въоръжени кой с автомат, кой с пластмасова шпага от коктейл) и батко Юли (някъде на 13-14) барабар с родителите им - по думите на бащата - "батко Митко и леля Валя" (батко Митко собственик на още по-забавни 3 кутии цигари Ротманс, от които става и къщичка да се направи, и стълба, и дори да се отворят - чудеса направо...);
* споменатата кака Стефи (11) и братчето й Мартин (6),
* бебето Паола (на 7 месеца),
* малката Росица (на 1.5 г, тъкмо проходила, ситни навсякъде с грациозна походка на пръсти, и винаги облечена като кукла за разлика от нашия вагабонтин с неговата черна фанелка с Дарт Вейдър),
* връстничката Мими (на 3, която сме документирали на филмче как Деян отива и умилено започва да я гали по косата);
* кака Габи (на 13);
* Йоан,
* Добри,
* и разни други каки и батковци на които дори не научих имената.
Деян си умираше да ходи да гледа "дечицата" как играят "на топките" (сиреч билярд) и понеже го пускахме там, тй редовно се връщаше хванал някоя кака или батко за ръка и го води и му обяснява да седне ето тука - като му сочи някой от столовете на нашта маса. Веднъж дойде с две каки наведнъж, по една във всяка ръка, а последната вечер доведе три. Не преставам да се учудвам, че дори големи деца му обръщат внимание и се държат мило с него, от тях аз очаквам да се отърват по-бързо от досадното хлапе, а не да му ходят по гайдата.
Интересно е как 6-7 годишни момченца, когато решат да контактуват с Деян (по-скоро когато той им се натрапи), се държат с него като с равен - те изглежда нямат концепция за това колко много той не разбира. Например на Деяновия въпрос "Къде е мо'ето?" (на който ние бихме отговорили "Ей там" с най-общо посочване), те отговарят: "Като тръгнеш оттука надолу, завиваш наляво по едни стълби, пресичаш улицата, минаваш покрай едни коне, оттам надясно и покрай табелата..." - и му обяснили целия път как се стига от станцията до плажа. На нас ни е смешно, но всъщност, оказва се, че той все повече държи на обяснения (а също аргументи и мотивации) и все по-малко се задоволява с прост императив или мъгляво съждение. Например вчера при приспиването с Веселин имали спор къде да легне Деян, защото Деян отказвал да си легне в креватчето и викал "не тука, не тука!", а пък Веселин настоявал, че Деян си има креватче и трябва да си спи в него и туй то - както обикновено правим. Спорът най-накрая се разрешил леко и безболезнено, когато Веселин обяснил на Деян, че ако спи на леглото на мама и тати, може да падне и да се удари - при което Деян се съгласил да бъде сложен в своето креватче. Разбира сякаш, диването???

В обобщение - чакам с нетърпение следващата възможност да прекараме 9 безметежни дни заедно, тримата, някъде... :) И пизнавам си, не бях очаквала точно аз да напиша такова нещо. Оказа се, че на море с детенцето не беше една постоянна мъка, а шанс да открием най-приятните страни на родителството. Не бях подготвена за това :)

Снимка

2009-09-09T21:41:00.000+03:00

Старата остава тук:

shorti

2009-08-28T22:19:00.001+03:00

a sutrin po okolovrystnoto kato poglednesh napred, pokrivite na kolite probljasvat na slynceto kato ribki.
Vse se kanja da napisha kak e hubavo da se kara ponjakoga.
A posle si vikam, kakvi ribki - koga, sobstveno ste vijdali kak blestjat gyrbovete na pasaj ribki, uvajaema? Taka - che po-skoro na vylnichki, ajde, neka prilichat :)

shorti

2009-08-28T22:13:00.001+03:00

prispivam deyan. Telefonyt mrynka che mu svyrshva bateriata, Deyan pita: koj zvyni?

Stjaganeto na bagaj za Deyan e neshto, koeto ne iskam da si prichinjavam nikoga poveche. Ako taka shte e vseki pyt, otkazvam se i ot moreta, i ot vsichko. Shte vidim utre i samiat pyt kak shte e.

София 24

2009-08-25T23:31:00.004+03:00

Обичам да карам, но ме и уморява, и си ме е страх.
Пътя Ботевград - Овча купел 2 съм го минавала вече толкова пъти, колкото уикенди има от миналия рожден ден на Деян до днес. Може би повече. Към средата на този път има една табела - София 24. Хем я обичам тая табела, хем я мразя: според зависи как погледнем на нещата, София или вече е само на 24 километра, ще рече половината път вече го минахме, ето, още съвсем мъничко остава; или е все още на цели 24 километра, докато аз вече искам да спра тая пущина, да се пльосна на дивана с бира в ръка, и да си почивам.
Страх ме е да пътувам. Като фаталиста, който съм, винаги когато тръгвам на път без Деян, през ума ми минава сянката на мисли от сорта на "...горкото дете, което може би никога вече няма да види майка си" (тук има неявна препратка към тънкия познавач на женската душа Джером К. Джером) Дори известно време си представям какъв живот би имал Деян евентуално в тая ситуация - ще се карат ли бабите за него, или нашите спокойно и цивиизовано ще се оттеглят, за да го гледат на Веселин техните; как няма да помни нищо от мен, освен може би че ще му е смътно мила мелодията на някоя песничка от тия, дето му пеех като бебе; как ще му показват снимки и ще ме сочат на тях, и нито снимките ми, нито филмчетата ще са достатъчно, за да му обяснят каква съм била - понеже пък на снимките и филмчетата е преобладаващо той, а ние с баща му се мяркаме само от дъжд на вятър, когато се подсетим, че на него ще му е интересно да ни гледа след години какви сме били, когато е бил малък. (В моя сценарий обикновено с баща му загиваме заедно.)
В цялата драма на това черногледство, аз си давам ясна сметка, че тая сълзлива емоционалност е не просто пресилена, а и опасна: тая ми склонност към фатализъм трябва да бъде държана под контрол, да не би да предам нещо от нея на Деян - страхове, чувство за нестабилност или неясна вина някаква.
Сега в събота ни предстои семейно пътуване до морето - за първи път с кола до Варна, за първи път с Деян на толкова дълго пътуване. И какво правя в 11:30 през нощта, вместо да спя? - Чета статии в Капитал за "войната по пътищата".

А тоя постинг изобщо не трябваше да е на тая тема. Както казах в началото, аз обичам да карам. Трябваше да е за ония, готините моменти - когато се прибирам към къщи, посред нощ из празна София, и попадна на готина песен по радиото.

Снимка

2009-08-01T09:50:00.000+03:00

Махнеме тати

2009-07-24T21:19:00.003+03:00

Три кратки.

Днес в Горна баня при наште Деян упорито сочел една купа с джанки и питал "А ко е?" ("Това какво е?"). Майка ми обаче упорства да го накара да си каже правилно целите думи във въпроса, защото той може, и отговаря: "Нищо не ти разбирам какво ме питаш". И така отказва няколко пъти да му отговори, след което се очкава Деян да си каже "Това какво е?" и тя да даде отговора. Обаче тоя път Деян посочил купата и казал: "Тука има много джанки!".

А оня ден си лежи Веселин на дивана и става време Деян да си пие млякото - дейност, която обикновено извършваме на дивана, заедно. Приготвям шишето, връчвам го на Деян, той отива при Веселин и казва: "Махнеме тати!"
Диването му с диване, също така го гони през нощта от леглото - тази нощ му казваше "Тати нЕ тука!" и му отместваше ръцете и го избутваше, за да си направи място за себе си да се пльосне между нас напряко на леглото, с целите си изпружени 93 сантиметра - и така си спа доволно до сутринта, докато ние се гърчехме по краищата.

А пък доста отдавна беше, ама да го запиша да не го забравим, както забравихме едни други две много смешни... Та, закопал Веселин със следното: Веселин му давал да яде парченца шунка (абе, мамка им, защо колбасопроизводителите блъскат млечен протеин в призведения от свинско месо - само за да ги направят неядливи за Деян ли?!) - та хапвал Деян с огромен кеф, а Веселин му комбинирал хапчици от месо и хляб - мини-сандвичета. Докато Деян в един момент му светнало и си поискал: "Махнеме хлебчето!"

Изобщо, настъпил е сезонът на тарикатлъците :)

Мама да не пее

2009-07-23T19:32:00.004+03:00

Возим се вчера с Деян към партито за рождения ден на Ема.
По пътя аз обяснявам, че Жоро е таткото на Ема, а Милена е майката на Ема. След обяснението изпитвам: я кажи, мамо, коя е майката на Ема?
Деян ме посочва и казва убедено: "Ето я майката!"

После си поиска да му пусна музика ("Музиката сви'и!"), и аз заредих диска с детските песнички и по светофарите се обръщам назад и припявам. Мисля си, хей ръчички хей ги две, толкова пъти съм я пяла, сега я слуша в по-непознато изпълнение, дай да му я сведа до познатото. Той ме слуша, слуша, полу-усмихнат, пък по едно време набърчи нос, заклати глава отрицателно и замаха с ръце, като да ме отмахне от пред очите си: "Мама нЕ пее, не!"
Изкомандори ме да млъкна, критикът му с критик! Тъкмо си бях повярвала, след 2-годишни упражнения, че има шанс да не пея пък чак толкова кошмарно, и глей начи...
Той си и припява между другото - песничките, на които им знае текста, си ги прошепва тихичко където успее да се вреди. Само че е свикнал на по-бавно темпо, щото аз всички песни ги обръщам на приспивни (само за приспиване пея) и те така стават много протяжни :)

На рождения ден обаче обра всички точки, като нарече шефа ми "батко Жо'о". Мисля, че ми спечели благоволението му поне за седмица напред :)

Между другото, станал е по-плах с децата, отколкото беше преди. Притиска се до крака ми, гуши се в мен и вика "Пупаши се, пупаши се!". Оня ден на една детска площадка едно момиченце на година и половина дойде, удари го по гърба, след което тръгна да го целува. Но той може би реши, че ще го хапе, и като ревна... Майката дотича обезпокоена какво е направило детето й на нашето, и взе да се извинява - а ние се скъсваме от неудобство, че Деян реве задето момичето искало да го целува...

На рождения ден беше пълно с каки и той не отиде да гали по ръцете и косата никоя от тях - това е много нехарактерно за него.
А пък 4-годишните момиченца, наконтени с роклички като принцески и с нарисувани лица, изпраскаха най-великите пожелания за рождения ден на връстничката си:
"Да си жива и здрава и да си много любезна с мама и тати!"
"Да не умираш много-много!"
"Като пораснеш и имаш дете, то много да те слуша!"
- направо ме утрепаха.
А една майка сподели, че нейната дъщеря й обяснила: Мамо, ти като умреш, да ми оставиш бележка на кой облак отиваш. Защото аз като порасна и имам деца и после стана баба, и като умра, да знам къде да дойда да те намеря!

Penelope Trunk

2009-07-23T02:08:00.003+03:00

Penelope Trunk изглежда като новия ми любим блогър. Непременно да се провери отново.
А междувременно, всички които споделят гениалния девиз "Procrastinate later!" - бегом да четат тази статия.

1651

2009-07-23T00:02:00.003+03:00

Таксиметровите шофьори са една особена порода: приличат си единствено по това колко колоритни, интересни и различни личности са. Откак си купихме Фобията и си карам до работа и обратно, малко ми липсват срещите с тия разнообразни типажи и отрезвяващия досег с тяхната перспектива към живота.
Ето днес например ми се случи да се возя на един много дълъг курс, по време на който научих интересната история за страданията на шофьора ми, които така силно са разтърсили душата му, че отишъл и си направил татуировката, предизвикала любопитството ми (понеже беше изложена на показ под специално запретнатия нагоре ръкав на тениската, и очевидно беше нова, я сметнах за повод за любезна размяна на реплики).
Комбинацията от едрото, грубиянско телосложение на човека, и покъртително сантименталната история, която ми разказа, ме впечатли и трогна. Той започна с такова отчаяние в гласа, такава трагедия се излъчваше от него, че реших, че е изгубил някой близък - дете или поне жена. След 40 минути возене и пълен отчет на коя дата кой на кого се обадил и какво казал той и какво казала Тя, разбрах, че всъщност никой не е умрял, никой не възнамерява да умре и никой не страда от неизлечима болест, ами цялата драма се свежда до някакви пренебрежимо объркани и като че ли изкуствено усложнени взаимоотношения между двама емоционално не особено зрели и интелектуално не особено надарени индивида. Не искам да омаловажавам драмите, които преживяват, но ми е толкова хубаво, че никой не умря в тая история, че за мен тя всъщност имаше хепи енд.
И не знам защо го пиша това тук, но има нещо в цялата случка, което ме кара да продължавам да мисля за нея. Може би начинът, по който тоя човек беше тръгнал на куест за отговори, за съвети, беше толкова затрогващ: искам, казва, да се консултирам с тебе, консултирам се с всички, кажи ми - какво да направя? - Или пък самия факт как сподели с мен, напълно непозната, толкова лични и дълбоко преживявани неща. А може би, че ми напомни за сложността на човешките отношения и колко много знаене има да се знае, за да се оправя с тях човек и да бъде щастлив. Сигурно е адски трудно да се бориш с динамиката на семейните ситуации, когато не разбираш нищо от това, което се случва, и когато евентуално нямаш и добри примери, които да следваш, и компетентни хора, от които да получиш насока.
В рамките на някакво семейство - двойка, двойка с дете, с 2 деца, с брак или без, в разширен вариант - с родителите на единия или другия - вариантите са много, ролите са много и се променят, динамиките са объркващи и подвеждащи, ако не ги разбираш, и подводните камъни са много.
В едно семейство трябва да има много ясна представа, и то споделена, кое как трябва да бъде, за да успяват да си щастливи отделните му членове. Но понеже с тия хора не те събира силата на някакъв договор, породен от свободна воля, тия неща не могат да се сложат на масата и да се дефинират правила. А дори и да можеха, човек много рядко знае толкова много за себе си, че да дефинира такива правила, които да го правят щастлив.
Изобщо, трудно нещо е човек да е щастлив в рамките на някакво семейство.
В училище ни учат на много неща - как да мислим, как да разбираме обществото около нас, историята, науките, изкуството - но кой и кога може да ни научи как да бъдем щастливи? Часовете по психология, може би. Ако е така, нека са повече и структурирани по-добре. Хората не умеят отношенията помежду си... половете не се разбират взаимно, очакванията се сблъскват, никой не разбира какво му се случва и "в какъв филм се е вкарал". Ето, човекът търси изход и понеже не знае, разказва историята си на всички, които вози - консултира се! - белким някой му даде правилното решение, проста и ясна инструкция: какво да направи, за да стане всичко наред.
Защо учим хиляди други неща, а не учим най-важното: да разбираме себе си, тоя до нас, детето си, родителите си...

Снимка

2009-07-12T22:10:00.002+03:00

Старата остава тук:

Тук сме вкъщи, по домашо разрошени, Деян седи до мен на дивана и си правим нещо сутрешно - редим мозайка или правим фигурки от пластилин ("чевения пашалин") или гледаме Pocoyo в YouTube.
Хубава седмица беше, и ми се стори, че бързо се изтърколи. Сдадохме го обратно, преди да съм му се наситила след дългата раздяла.
Ще му папа мама качетата, обути в оранжеви чорапки за маратонки, с изящната извивчица на свода и малките пръстчета :) (мдам, изпадам в мамешка лиготия понякога)

Сеул - Истанбул

2009-07-07T23:13:00.000+03:00

Как са ме нервирали само тия корейци! Това на нищо не прилича, това са скандинавците на Азия!
Мене най-много на света ме нервира да съм уморена, да ми е студено и да съм гладна. Към гладна спада и да си навия на пръста да ям нещо, пък да се окаже, че не мога.
Седим си тука на Incheon Intl Airport и имаме за убиване около 5-6 часа. Пошопингувахме колкото можахме и се упътихме към фудкорта (това не знам как е на български) да ядем, и там - каква прекрасна изненада! - във витрината с експонати (ще спомена след малко) виждаме нашата любов от първа хапка - Omuto Tomato с неговите fusion omurice(s).
[Отварям скоба, за да кажа за експонатите във витрините. Тука явно имат изключителни фуд-стилисти, които се занимават масово с производството на подредени порции ястия от пластмаса. Изработката е изключително реалистична и детайлна и така подредени в чиниите и поставени във витрини, човек може още от улицата да си избере какво ще иска да си поръча, като влезе в ресторанта. Тези витрини са навсякъде - имат ги и по ресторантите, и по обикновените тукашни еквиваленти на къща Тропс, и по фудкортовете до съответните сергии. Много удобни менюта - не се налага да си представяш какво ли означава като корееца срещу теб ти жестикулира "абе бибимбап, бе! най-обикновен бибимбап, с кимчи!" - ами можеш просто да го видиш нещото как изглежда и ако те убеждава, че става за ядене, го сочиш с пръст и отово с пръст указваш бройката. Така не се и налага обслужващият сергията да знае английски. Отново да подчертая, изработката на всичките тия порции е впечатляващо майсторска. Ние отначалото си мислехме, че е истинска храна, покрита отгоре с някаква глазура, за да се фиксира. Отне много взиране и разглеждане, докато установим, че е пластмаса. Сега като си мисля, може пък восък да е. Хората от восък Чарли Чаплин правят, тия тук що да не могат един бибимбап да докарат?]
Та навихме си на пръста да ядем омуриси (тва представлява ориз, покрит отгоре и запечатан с омлет, и отгоре му някакъв сос, бил той чили кон карне, чили скариди, мешани гъби или нещо по-азиатско - много, много вкусно и минимално екзотично!), и отивам аз да питам мацката кога затварят. Тя ми обяснява, че сега е 20:15. Обяснявам пак, помагайки си с ръце. Аааа, вика, в 10 затваря. Окей хубаво. Хубаво ама в 21:15 като отидохме, наточени за омуриси и предвкусвайки и подскачкайки от радост как си мислехме, че вече няма да ядем в Омуто Томато а то я глей какъв късмет, да го има баш на летището - и се оказва, че всички сергии във фуд корта са затворили и можеш да си поръчаш само от един кратичък списък от 6-7 вида корейски ястия.
Разочарованието ни беше огромно. Корейско ястие с някакви гадни морски измишльотини (аз много мразя) и непоносима лютост и странно миришещи подправки - точно това е, което му трябва на човек преди 11-часов полет. Благодаря.
И се упътихме другаде из летището да си търсим късмета.
Уви, Дънкин Донътс (ние в тоя Сеул си отядохме на донуци!) решил да затвори в 21:30 днес, въпреки официално обявеното си работно време до 22:00. Аз горчиво подметнах, че са подранили, корееца ме погледна въпросително и вдигна рамене, че не разбира какво му казвам. Втория фудкорт вече беше хлопнал кепенците, някакви други местенца за хранене също и сега чакаме милите турци да ни нахранят в самолета (много трябва да ги похваля тия турци, ама ще е в някоя по-следваща скоба!).
Та почвам аз да си мисля вече едно такова излъгано-огорчено, и си казвам, хубаво бе, тия корейци. Нали искат туризъм да правят? Искали били 5 милиона туристи да докарат в Сеул до еди-кога си, да го промотират като туристическа дестинация. И как, по-точно, питам, ще стане това? Като обслужващия персонал на международното летище не знае бъкел английски? Като обслужващия персонал където и да е в града не се оправя с английския на най-елементарно ниво? От кварталната Тропс къща до персонала на рецепцията в Шератън, не сме срещнали ни един да говори сносно и да можеш да го попиташ нещо извън наизустените му диалози. По работа - да, по работа срещнахме професионални преводачи. Които превеждаха на хората, които се занимават с експорт на продукцията си на международния пазар. Как, мили корейци, се прави туризъм без английски, и как се прави експорт без английски?
Корея е много загрижена как светът я приема, иска да се рекламира, да изнася навън културата си, да промотира своята история, традиции, обичаи и индустрия. Дава страшно много пари за тая цел. Но нещо се усеща куцо в цялата работа. Някакъв почти агресивен дух на "вие трябва да чуете за нас, вие трябва да дойдете тук", който не е балансиран от "ние искаме да чуем за вас, ние искаме да внесем вашата култура и вашите обичаи тук; ние искаме да се разберем с вас, искаме да се смесим". Трудно е да се прави експорт без обмен - самоцелно и насилено. Ние сме турсти, тук сме за 5 дни и вече си личи - личи от един бърз поглед в сувенирните магазинчета: корейците не разбират какво очакваме да получим там. Изработили са сувенири със символи, които са ясни само на тях, но на мен нищо не ми говорят. Хора, първо правило на туризма: чужденецът е тъп и неосведомен, ако искате да купи нещо - обяснете му го! Гледам през цялото време едни много интересни възли например, и си казвам, тия ще да са силни във възлите. Един и същ тип възел, по една камара ключодържатели и книгоотбелязки. И случайно зазяпвайки се на летището в някаква книжарница със сектор "книги на английски - за Корея", на най-долния рафт най-забутана вляво забелязвам някаква книга, посветена на "традиционното корейско изкуство на връзването на възли", която книга е обучителна как се връзват тия възли. Добре де, така ли се прави?! Едно листче с надпис "The traditional Korean knot for good luck" или някаква подобна простотия би продал стократно повече бройки от тия ключодържатели. Ами маската? Гледам повтаря се по сувенирите някакъв символ. В един-единствен магазин го открих обяснен - в кутийката на ключодържателя пъхнато листче на няколко езика, сред тях английски, който разправяше, че този символ бил от еди-кога си и значел еди-какво си. Човек иска да купи не просто елемент от корейската култура, а елемент от корейската култура, с който се е свързал, който е разбрал, който може да отнесе към себе си.

Ей такава една недомислена работа е корейската. Много умни хора и много подредени, а фантазия като че ли не им достига...
Но и тук се раждат гении, и аз непременно трябва да споделя и супер вдъхновяващата измислица на корейската доброволческа организация BBB: Before Babylon Brigade. Очевидно проблемът с английския се отчита и от тях, и някакви пичове са направили ИТ разрешение: единен номер на мобилен оператор, на който туристът може да се обади, да избере от IVR езика, на който говори (поддържат 10-11 езика), и системата го свързва с един от цялата мрежа доброволци, които са съгласни да превеждат между корейски и съответния език, който владеят. В брошурката си пише: моля ви недейте да звъните ако е много късно, защото повечето ни хора са доброволци и може да ги притесним по това време. Предполага се, че ще звъниш, когато си в някаква ситуация, в която се опитваш да се разбереш с някого и не можеш, и човекът доброволец ще влезе в ролята на дистанционен преводач между вас.
Такова нещо ако има в България, аз ще искам да съм доброволец. Пишеше, че имало университетски преподаватели, разни шефчета по големи компании и всякакви хора общо взето, и набираха още доброволци.
Самите туристи, за да имат достъп до съответния единен номер, трябва да си закупят специална карта от еди-къде си. Фактът, че се плаща, не ме притеснява, защото цялата тая система, за да работи, й е нужна някаква поддръжка.
Та ето, има неща, за които да се каже: евала!

Аз не знам дали ще успея да привлека корейски бизнес в България. Като туристическа дестинация не ме спечелиха и не копнея да се върна. Бих пътувала извън Сеул, но предупрежденията са, че там с английския е още по-зле - та не смея особено.

Чудя се дали и България изглежда така недостъпна на чужденците, които ни посещават...

Токио - Сеул

2009-07-06T00:18:00.000+03:00

На пристигане на токийското летище се опитвахме да си припомним какви неща знаем за Япония, без никога да сме се интересували от историята и културата на тази страна, просто ей така, какво ни хрумва. Това пътуване беше организирано в последния момент и не бяхме отделили никакво време за проучване. Но както Корея е почти напълно непозната в България (ние знаехме за нея предимно каквото ни е достигнало от света на компютърните игри: че много играят StarCraft и че по телевизията дават турнири - геймингът се явява мейнстрийм спорт), така за Япония сме дочували доста повече неща и това беше предпоставка за едно по-различно преживяване от корейското.
Манга, сумо, гейша, икебана, бонсай, чаена церемония, суши, претъпкано метро със спящи в него преуморени работници, недостиг на площ, влак-стрела, оригами, хай-тек тоалетни, странно чувство за хумор, j-pop, автомобилите на нашите приятели, самураи, нинджи, хайку, калиграфия, саке, бойни изкуства но не смеем точно да назовем кои, за да не се изложим зловещо :)
Горе-долу това е знанието ни за Япония, като на летището се сетихме за около половината неща, останалите си припомняхме впоследствие. Например в една брошура с организирани екскурзии имаше посещение на завода на Тойота и оттам се сетих, че ама разбира се, това е нещо дето знаем за Япония :) Сборници с хайку видяхме в една книжарница в сектора за англоезични книги, а нинджите ни подсетиха за себе си чрез рекламата на някакъв ресторант, в който обслужващите (салонен управител и сервитьори) били облечени като нинджи.
И така, пристигаме ние, без Lonely Planet в джоба, без Japan for Dummies в главата, изтърсваме се право от подреден и леко скучноват Сеул с неговите прилични и спретнати обитатели.

По пътя от летището към града ни става ясно, че това тука е the real thing. Виадуктите, любимите ми виадукти: като видя 3 пътя да се пресичат един над друг и като се движа на нивото на 6-тия етаж на сградите и гледам директно на хората в прозорците, знам, че съм на правилното място. Банкок ме заплени за пръв път с тая пътна организация, Куала Лумпур ме накара да я очаквам навсякъде, където отида и знам, че е пренаселено, и Сеул ме беше поразочаровал с добре планираното си метро и предимно подземната организация на транспорта. Тук нещата са строени, както е дошло: формите им не са унифицирани, вждаш шантави хрумвания, виждаш недомислици, виждаш как външни тела на климатици и тръби минават по калканите на почти долепените една до друга високи, тесни сгради; виждаш ръжда и нитове по долната страна на виадуктите: да, вече е ясно, че е правилното място, още преди да сме се добрали до центъра с неговата шарения.

Пристигаме и попадаме в лабиринт от отместени едно спрямо друго хоризонтални пространства и множество вертикални нива, свързващи части от тях; объркваме се така, че всички карти, планове и дори 3Д модела на сградата не успяха да ни създадат ясна представа в какво сме се озовали. Изгубваме се по пътя от спирката на автобуса до входа на хотела (15 метра има-няма - сега е мистерия за мен за къде сме хванали първия ден), и с прошляческите си раници на гърба и вече полуразпадналия се куфар на колелца прекосяваме половин шикарски мол, шарим нагоре-надолу с асансьори и ескалатори, въртим вратове и се заглеждаме в табелите, търсейки надписи на латиница, докато накрая намираме на 3-тия етаж входа за хотела, който със специален, умело прикрит асансьор ни води до рецепцията на 5-тия, а оттам трябва да вземем друг асансьор, за да се настаним в стаята си - все съм свикнала да се прекачам от автобус на автобус или от метро на метро, за да си стигна вкъщи, но да сменям 2 асансьора с прекачане не ми се беше случвало.

Хотелът се оказа на пъпа на пъпа - и добре че, щото ако трябваше да губим време да се обучаваме в токийската система за градски транспорт, щеше да настане обърквация.
Имахме 48 часа. Първото, което направихме, след като се настанихме, беше да излезем обратно на улицата и да видим какво, аджеба, има там. Изглеждаше шарено отдалече, но отблизо направо избухна в сетивата ни: гмежта от екстравагантен народ, водовъртежа от цветове и стилове, виковете на продавачите пред магазините с разпродажби, огромните светещи реклами по фасадите на всички сгради, препълнените улички - не можехме да местим очи достатъчно бързо, за да възриемем всичко, което си заслужаваше да бъде възприето, и мозъците ни не са устроени така, че да могат да обработят цялата входяща информация, която постъваше.
Имахме на разположение 48 часа и трябваше да вземем решение: на какво да посветим скъпоструващото ни време?
Още със стъпването ни на улицата извън хотела стана ясно: всичко, което някога сме си мислили, че е Япония, отпада. Няма време за култура и забележителности, нито за обиколка по бързата процедура. Всичко беше твърде голямо. Така навремето като трябваше да пишем дипломни работи, в университета ни научиха, че да стесниш обекта на изследване е ценност, да разширяваш темата си не е предимство, а недостатък - значи, че не знаеш колко по-голямо от теб е това голямо нещо, с което си се заел. Ще да са останали някакви навици оттогава, а пък на Веселин обучение му не требе, той това много добре си го знае защото си е роден умен, така че дори не беше необходимо да го обсъждаме - решението си беше ясно: всичко друго отпада, оставаме в Shibuya и се отдаваме на people-watching :)

За 5 дена в Корея можах да започна да говоря обобщаващо за корейците, малко набързо така, смеличко; но за японците изобщо нищо не мога да кажа. За токийците също не мога. Виж за Шибуянците ще се опитам :) Защото за това кратко време видяхме предимно шибуянци: младежите, които се шмиткат из района, наречен Shibuya. Най-шарения народ, който съм виждала. Най-еклектичната тълпа. Най-смелите решения по отношение на личния стайлинг. Истинска наслада.
Артистични хора са шибуянците. Нещо много интересно: нямам никаква представа дали японките са красиви. Изобщо не видях лицата им, не ги запомних, не им обърнах внимание. Гледах виолетови коси, невъобразимо странни кубинки, чорапи до средата на бедрото (каквито се носеха за кратко в България, когато аз бях 11 клас), къси плисирани поли, дантелени фустички с волани, с мотиви на златисти паяжини, с платформи високи 4 пръста, ботуши до коляното, прозрачни рокли, с клинчета под тях, клинчетата до средата на прасеца, с дантелка в долния край, или чак до долу, но оставящи пръстите и петата открити; ученички с бели ризи и вратовръзки, с мокасини и прилежно вдигнати 3/4 чорапи; ръкавици - с пръсти, без пръсти, с някои пръсти, донякъде на пръстите, дълги до над лакътя, до под лакътя, до средата на предмишницата или само на китката, опънати, набрани, плътни, дантелени, лъскави, с пайети по тях; прокъсани потници и под тях други потници и под тях - трети, на пластове, всичко се показва едно изпод друго, горна пола и долна пола, горна рокля и долна рокля, и това заедно с клинчето, и върху всичко широка прозирна наметка, развяна, и шалче, шарено, примерно...
Невъзможно ми е да го опиша.
Преди да си тръгнем се разхождахме из района по обедно време и нямаше много хора. Веселин предположи, че тъкмо са започнали да се приготвят, за да излязат довечера.
Тук нямаш чувството, че нахлузваш дънките и маратонките и хукваш навън. Ако на входа на Шибуя имаше фейс контрол, нас нямаше да ни пусне вътре поради скучност. Тук всеки се е накиприл и наконтил с огромно внимание, защото стайлингът му, очевидно, има цяла история да разкаже. За съжаление аз не разчитам тези истории - момичета, които ми приличат на goth, може тук да не се възприемат така; в една обява видях формулировката "магазин за субкултури: punk, gothic, cosplay, Lolita..." Лолита очевидно е стил или субкултура, виждаш ги на улицата и разбираш защо, те са като на карнавал, специално облечени, за да персонифицират някакви, де да знам, сигурно манга-героини (или не, това всъщност е cosplay - макар че мангата изобилства с Лолити).
Признавам си, че нищо не разбирам от всичко онова, което ме заобикаляше в последните два дни; трябва да призная обаче и че го харесвам. Приятно ми е около мен да са толкова артистични хората. Интересни са ми, според мен са красиви, и скоростта, с която влизат и после излизат от полезрението ми е много правилна: позволява ми да се насладя естетически на някакъв стайлинг, но не ми позволява да се спра и да го анализирам до детайл, така че да го запомня добре. По тоя начин не виждам недостатъци. Всички са прекрасни. Ходещи произведения на изкуството. Не ми трябват галерии и музеи, дайте ми шибуянки и ме оставете да си зяпам :)

Втория ден пак се разхождахме из района. Попаднахме в някакъв гордо наричащ себе си най-големия магазин за манга (в Токио, в Япония или в света - нямам никаква представа), и почти насила завлякох Веселин вътре, въпреки че и двамата сме отявлени не-фенове на мангата. Еееегати магазина... Повярвах им, че са най-големият :)
Там проведохме разгорещен спор коя кукличка да изберем за подарък на Здравко; накрая стана на моето - сигурно съм извадила по-добрите аргументи, де да знам ;))

Оттам проължихме напред из квартала, докато стигнахме до парка, който си бях набелязала, че може би ще е приятно да видим. Там се озовахме насред някакъв хипарски хепънинг на тема опазване на околната среда, и видяхме, че ония парцаливите в Шибуя не са по същия начин парцаливи като тия парцаливите тука. Различен вид артистична парцаливост и шареност можели да имат хората - важен житейски урок :)
Като прекосихме хипарския панаир с неговите шатрички и сергийки, стигнахме в самия парк, и там видяхме ей такава огромна пеперуда, която ме пупаши! И май сме я снимали, ма да видим кога ще се оправим с подбора на снимките... Голяма - колкото дланта ми! Ужас! Летяща гад.
Като вече бяхме в парка, излязохме от другата му страна, където вече тъкмо да преминем в съседния квартал (там също било известно с шаренията и модерността си), и какво да видим - шинтоистко светилище! И в гайда пише - the best било, не знам в Токио ли, в Япония ли или в света :) Ми като сме тука, рекохме си, дай да го видим, да се отчетем с един храм, те останалите сигурно са същите. Ми, отидохме, отчетохме се. Там попаднахме на 2 сватби. Младоженците - по самурайски облечени (Веселин искрено се възхити на идеята да си отидеш на сватбата по джапанки), а булките - с кимоната и панделките на гърба и онези специални гейшови прически, дето сме виждали по филмите.

Вечерта се отчетохме с Roppongi, което беше разочарование - сигурно защото нямаше шибуянки. Но пък попаднахме в едно от топ3-те места за хранене в Токио, съвсем по случайност. Каза ни го някакъв филипинец, който седеше до нас и ни заприказва, бил от 7 години там и с това заведение сме били ударили кьоравото. Пък ние просто се шмиткахме и се чудехме къде да ядем и това ни вдъхна доверие. В менюто, което се състоеше от различни комбинации по формулата "нашата супа плюс нещо друго", се обясяваше как основателят на заведението прекарал 6 години в проучвания и експерименти как да докара Ултимативния Супен Вкус. И накрая успял :) Признавам му на човека, добра беше супата - но да дойде у нас да опита една пилешка с картофки и фиденце, застроена със сметана - да го питам после.

После смелият ми мъж яде суши в истинска сушеджийница - за мен по-скоро беше атракцията да наблюдавам сръчните движения на готвачите (ок, изказвам се не много коректно за хора които все пак кълцат сурова риба, а не я готвят, но какво, касапите ли да кажа?) Изобилието от местни беше окуражаващо. След дълги увещания се осмелих да опитам едно с варена скарида върху него. Поне се надявам, че беше варена.

Накрая туристическата съвест ни загриза и ние виновно решихме, че ето, утре сутринта вече ще станем рано, за да имаме време преди полета следобед да отидем да разгледаме Императорския дворец. Същото го бяхме решили и в Сеул за последния ден, и трябва да признаем, че при все цялата сила на волята и върховната самодисциплина, с които сме прочути нашир и надлъж, и там не реализирахме този иначе добре звучащ план.

Отлитаме от Токио с усещането, че тук ще имаме какво да правим някой път, когато дойдем поне за месец. Е, хубаво е тогава да сме и по-подготвени.

П.П. Реализирахме добър книжен улов в Roppongi и след прочитането на сборника със стара японска поезия, може би вече имам своя лична врата към Япония.

Сеул - Токио

2009-07-05T16:32:00.002+03:00

Seoul

На някой сеулчанин му е хрумнало да се възползва от играта на думи и е създал туристическия слоган на Сеул - Soul of Asia. Но душата на тоя град ми убягна на мене, а я търсех през цялото време.
Не че е лошо там. Има много възхтителни неща. Но е широко, високо, гигантско и най-вече, усеща се нецентрализирано. Ново е, няма усещане за история, за натрупани пластове предишни значения. Строителството е ново и добре планирано, жилищните блокове (комплексчета от по 15-20 блока, средно 30-40 етажа всеки) са еднакви, подравнени като по конец; бизнес сградите - изпълнени в общ стил, сякаш построени в рамките на едно десетилетие - а може и така да е, не знам нищо за Корея. Строежи, строежи - в центъра на пъпа на средата на downtown-а се намира прословутия City Hall, където сменяш метрото, където е City Hall Square (сниман по картичките) и Hotel City Hall Plaza - решихме да отидем да я видим тази очевидно важна забележителност и се оказа строеж. На острова със сградата 63 (известна с това, че на летището има брошури за "Сграда 63") - крайбрежен парк по протежението на брега на тази голямата река, Хан. Не малката, за която ще кажа после. Едни изгледи, едни градини, едни алеи, една красота - ум да ти зайде. Отиваме да се разходим на това прелестно място - оказва се строеж. Разкопано, заградено и набучкани фиданки. Същото за Dongdaemun Designer Park and Plaza - още на втората вечер отидохме да проверим футуристичната форма на входната козирка, подстриганите ливадки и шарено светнатите водни площи - и... строеж :) Душата на Сеул се създава в момента. Трябва да се върнем след 3 години, да проверим докъде са стигнали тези многообещаващи проекти, и тогава може би това ще е градът, който очаквахме сега. Днес е миналото.

Че е измислен добре, измислен е. Това си личи навсякъде. Как например 10-милионен град се справя с трафика, без да се превърне в кошмар? Ето как: 6 ленти във всяка посока по обикновените градски улици в центъра. Дълги-дълги пешеходни пътеки ги пресичат на кръстовищата. Самите пешеходни пътеки са разделени на две части и е указано по коя част да минеш - т.е. по идея са двупосочни, та да не се сблъскват тълпите, които пресичат. По-често от пешеходните пътеки са подлезите - а подлезите са шопинг центрове. Центърът на Сеул е цял един подземен град сам по себе си, в който можеш да вървиш с километри по дълги коридори с магазинчета от двете страни, да минеш 3 или 5 станции на метрото пеша, да живееш дори, без да излизаш на повърхността изобщо, защото под земята можеш да извършваш всичко необходимо: да се храниш (гофрети, сандвичи, кафенета, ресторантчета, 7 Eleven и Family Mart), да си купиш дрехи, обувки, аксесоари, електроника, хардуер на старо (много Star Wars усещане е да видиш такова магазинче - занемарено, мръсно и хаотично, и втора ръка хардуер е накамарен покрай витрините на зле скалъпени рафтове), да отидеш до тоалетната, да поседнеш на пейка, да минеш покрай изложба (с много красиви визуализации на строящ се парк, например), и разбира се, да се прекачваш от една линия на друга, докато ги изръшнеш всичките.

Подлезите са досадни - искаш да минеш отсреща, а за тая цел трябва да слезеш 2 нива под земята и после пак да се качиш. Затова пък не ти закриват градската гледка, както надлезите. Над земята си гледаш само пътища и покрай тях - високите сгради с изчистени форми и огледални стъкла. Архитектурата е приятно модерна, но консервативна, твърде подредена - ако не бях на content market, бих казала, че говори за липса на въображение. Не видяхме нито една смело замислена, впечатляващо изпълнена сграда, никоя не се откроява от останалите, няма разчупени форми, няма фантазия, няма експерименти.

Липсата на горни нива (надлези, виадукти) създава усещане за подреденост и чистота на градския пейзаж, а множеството квадратни километри подземна обитаема площ, която се добавя към наземната, отнемат от натовареността на човешкия трафик. Така че и при 10 милиона, не се усещаш притиснат от бързаща тълпа, засмукан от човешки водовъртеж. Движението е спокойно, в пиковите часове метрото идва на 2-3 минути - време, достатъчно целият перон да се запълни с хора, които все пак са на известно разстояние един от друг и малко преди да започнат да се побутват и неволно да се докосват, новият влак пристига. Композиции от сигурно 20 вагона - не знам колко, но когато потегли с рязко увеличаваща се скорост, отнема много дълго време, докато се извърволи целия покрай тебе.

В метрото прекарахме основната част от времето си в Сеул. Да слезем от хълма на Шератон до градската вътрешна кръгова линия (2, зелена) и оттам да се довозим до баш центъра, ни отнемаше поне по час и половина в едната посока. Докато отидем дотам, трябва да се връщаме. Навсякъде можеш да стигнеш с едно прекачване, но това прекачване означава около половин час за трансфер - нагоре, надолу по тия стълби, към станцията на другата линия, пак нагоре, пак надолу... Пътьом огладнееш, ожаднееш, пък се отбиеш да си купиш нещо. Някоя леля прави бухтички с яйцевидна форма и някакъв кремест пълнеж; някакъв чичко тъкмо вади гофретка и трябва да се пробва дали и тази е толкова добра като оная пред Doosan tower, и ако не е, на следващата гофретаджийница - непременно да се пробва пак.

Много е лесно да си купиш дрехи. Едното удобно място са тия катакомби от подлези и метростанции, другото - откритите пазари (Myeong-dong, Namdaemun), но най-вече - масово посещаваните многоетажни шопинг центрове и цели райони от шопинг центрове. Местата, обозначени на картата като интересни за туристите, се оказаха все такива места. Нещо много неправилно си ме представят корейците - мен като турист и интересите ми. Какво, като има 30% намаление в Gap и какво като ето тука е Zara, а там - Adidas? Това да си го потребяват местните - 10 милона души все трябва да са облечени по някаква мода и да са обути, нали, разбирам нуждата от такова изобилие - просто не мисля, че има какво да видя по тези места.

Аз никога не съм била шопинг турист, няма и да бъда надявам се, но и отдавна не съм типът турист, който има нужда само да види и да научи. Обикалянето по забележителности беше до преди някоя и друга година, но се изморих и се препълних и не ме вълнуват вече никакви храмове, дворци, музеи и други видове исторически свидетелства. Особено щото напоследък повече посещавам дестинации, за чиято история и култура не знам нищо и не мога да се развълнувам. Това, което търся, са преживявания, възможността да си свидетел на нещо краткотрайно, което отминава сега и после го няма - събития, спектакли, гледки, усещания - както големи и специални, така и дребни ежедневни нещица. Electronic Fire на кулата N Seoul Tower, разходка покрай малката река - канала - нощем, сърдития готвач, който ни сготви неназовимо ястие направо на масата, на една голяма газова горелка, в пръстен съд; корейката, която, докато чакаше метрото, изваждаше босия си крак от елегантната обувка и той беше целият зачервен и видимо болящ на местата, където я стяга. Всичките млади хора в метрото - преобладаваща възраст около 20-30 и тук-таме някой по-възрастен или баба. Всички до един държат хай-тек устройства в ръце - гледат телевизия или играят игри или слушат музика, на телефони, портативни конзоли, плейъри - квото има. Всички до един с телефоните в ръцете. Дори когато спят.

Модерно облечени и приятни хора са корейците. Спретнати и чистички, елегантни и спортно-елегантни, без да прибягват до непрактичност. Полите и роклите са къси и се носят както със сандали с висок ток, така и с кецове и маратонки, без ни най-малко някой да се притеснява, че равната подметка скъсява силуета. Тесните дънки често са съчетани с токче на босо, което си мислех, че е характерно за рускините. Потници и тениски в комбинация, която прави дори прозрачните дрехи не прекалено разкриващи - носят се поне 2 пласта и общо стават непрозрачни, така че няма да успеете да различите формата на сутиена или къде свършват дънките. Мъжете са предимно с една много типична азиатска прическа, с леко дългичка коса на врата и с дълги бакембарди, малко залюхано едно такова - но почти няма да видите кореец с късо подстригана коса, щръкнала нагоре на клечки, или пък дългокос. Корейките са красиви - високи, стройни, с хубави лица. Спомням си, че в Норвегия споделяхме един апартамент с две корейки и още тогава ми беше направило впечатление, че те са много красиви за разлика от китайките, които по откъслечни впечатления смятам за преобладаващо непривлекателни.

Толкова любезни хора не съм виждала никъде. Имам чувството, че само седят и дебнат някой да почне да изглежда така леко несигурен или пообъркан, или да се застои пред картата на поредната метростанция, та тутакси да му се притекат на помощ и да го ориентират, насочат, посъветват. Една мила жена като разбра къде отиваме, направо тръгна да ни води. Ние решихме, че е в същата посока, но тя, след като ни остави на перона, който ни трябваше, и ни пожела довиждане и приятно прекарване, се обърна и отпраши обратно, а ние гледахме след нея изумени и не можехме да повярваме.

Непременно трябва да споделя, че след като известно време се чудихме къде са им на тия хора децата и майките с колички (не бяхме видели ни едно за 3 дена обикаляне из града), накрая ги видяхме всичките вкупом в споменатата вече сграда 63, където има аквариум. Ние сме големи фенове на аквариуми и бяхме отишли в тая сграда, щото разбрахме че има, както и защото си мислехме, че сградата ще е някаква впечатляваща, щом даже брошури има за нея. Не била нищо особено, но аквариум наистина имаше и то много по-голям отколкото изглеждаше на брошурката, и беше пълно с дечурлига на групи и със семейства с малки деца. И как няма, като се оказа, че освен акула (която Веселин много отдавна не беше виждал и се беше затъжил, той обича да ги гледа най-вече тях), можело да видиш пингвин! Не един, ами 2 вида пингвини - кралски и т.нар. jackass - сигурно гадняр пингвин :) Бяха съвсем съвсем наблизо, ако протегнеш ръка над стъклото, можеш да го пипнеш. Гмуркаха се, изплисквайки много вода, разхождаха се важно-важно, а един беше застанал под табелата с надпис, вероятно, "Не хранете пингвините!", и вдигнал глава нагоре, изглеждаше сякаш я чете - въртеше клюн наляво-надясно и беше много смешен. Много ни липсваше Деян в тоя момент, той така си умира за пимпинк и за нунки и за много, мнооого дибки... Искаше ни се да нагушкаме всичките тия деца около нас, представяйки си, че гушкаме него :)

И продължава много да ни липсва това хлапе. Не е като друг път, когато пак за 1 седмица не го виждаме, ама знаем, че ако искаме, можем да палнем колата и да отидем. И животът си тече нормално междувременно, всяка седмица е като следващата. А сега не е така, виждаме много неща и времето ни се струва много разтеглено, в един ден се побират толкова много гледки, впечатления, информация и преживявания, че сякаш ни няма от незапомнени времена... И искаме вече да си нагушкаме детето!
Другия път сме се заканили да пътуваме с него. Някъде по-наблизо трябва да е, щото тия разстояния едва ние ги издържаме, пък с него ще е още по-кошмарно, но да се отиде на ново място и да се преживяват нови неща не е същото, като непрекъснато си казваш - ех, да беше сега Деян тук да го види това!...

Камен 2

2009-06-26T18:27:00.004+03:00

Бебето Камен известно време задържа състоянието си и после се влоши, от вчера е на командно дишане.
Разбрах, че е нулева кръвна група - каквато е и Деян. Представям си Деян с една тръбичка в ръката, в интензивното при бебето в кувьоза, свързан към него, да му прелива кръв. То не може, но си го представям. Иска ми се Деян да е добър човек, който би се радвал да направи такова нещо за милото бебе, което се бори за живота си. Не изпитвам скрупули от идеята, че съм готова да дам от кръвта на детето си заради чуждото бебе - някакси усещам, че може би е ужасно нещо една майка да каже така, но от друга гледна точка, бебето в момента се нуждае от такава кръв, а Деян ще си направи нова.
Освен това ние много държим Деян да не бъде кръстен освен ако сам не пожелае, но ако бях на мястото на тези родители и Деян беше бебето в кувьоза, сигурно сега щях да водя поп за ръката там, да няма нещо което съм пропуснала да направя - колкото и ирационално да е това поведение, понякога човек не може да контролира суеверието си (това си е чиста проба суеверие, не е вяра).
Готова съм да търгувам - бих обещала да кръстим Деян, ако бебето Камен се оправи. Веселин, като по-здравомислещ, каза твърдо "не" - било ябълки и портокали. Не съм съгласна - такава търговия е типична за езическото мислене на обикновения човек, в това число аз, и е характерна и за хората, определящи себе си като християни. Искам да кажа, нехристиянско е, но какво от това, на мен типично по езически не ми пука да подкупвам християнския бог с такива неща, защото не изключвам съществуването му, и предпочитам да се подсигуря.
Абе какво да кажа, полудели сме, говоря глупости, но това ми е в мислите в момента.
Всеки път, когато таткото се обади да даде нова информация, вдигам със страх какво може да чуя. "Без промяна" минава за добра новина, защото оставя място за надежда.

Утре заминаваме на другия край на света за 10 дни и няма да сме тук, когато и каквото и да се случи през това време.
Бори се, мило бебенце! :'(

Ние, родителите - Година 2

2009-06-24T21:39:00.004+03:00

Преди година днешният ден ми се струваше в необозримо далечно бъдеще, а днес се обръщам назад и се питам - какво толкова ни се случи в последната година? Не че нещо, ама миналогодишният постинг беше бая дълъг, и се опасявам да не би сегашният да остане по-назад. Но всъщност има доста какво да се каже.

Във втората година от живота на Деян се роди братовчедка му Ели. Живот и здраве очакваме братовчедския кръг да се разшири и още, но за това - след година :)

Около нас основната промяна е, че си купихме Апартамента на Нашите Мечти. Нашите мечти са скромни и практични и се характеризират предимно с идеята да не пътуваме по час и половина до работа ежедневно. Но и всичко друго на Апартамента му е прекрасно, само малко е тесничък в раменете ама ще свикнем :) По тоя повод се оженихме за една банка и затънахме до гуша и в допълнителни лични дългове. Но това никак не ни гнети, защото само като си представим гледката към Витоша от хола, искаме час по-скоро да се пренесем там. Стартирали сме и процедура по начален ремонт, като ще почнем с банята и още не сме се спрели на Идеалната и Перфектна Във Всяко Едно Отношение комбинация от плочки; не смеем да взимаме решенията и за оборудването за баня - да избереш точния модел мивка изведнъж изглежда плашещо отговорно. Всяко такова нещо има усещане за окончателност, което парализира способността ни да го извършим все някога тоя ремонт. Е, липсата на време си е също така реална както винаги.

Купихме си и кола, тъй както се бяхме заканили. Засега не ни създава проблеми, макар че успяхме да я раздрънкаме доста за 6-те месеца, през които я притежаваме. Прилична колица, малко флегматична ама всичко друго си й е наред.

В пътешественическо отношение реализирахме една Швейцария и няколко Виени. Виените предимно по работа за мен, но преди това - за кеф, на истински туризъм. Веселин самостоятелно се зашмитка по Будапеща и Франкфурт. Освен това отидоха със Здравко на трето море в Анталия. Инициативата и организацията, между другото, бяха изцяло мои. За което много държа да си получавам кредита винаги, щом стане на дума.

Мими се омъжи.
Заведохме Деян на сватба.
Пътувахме с Деян в чужбина.
Деян се вози на самолет.
Горните четири събития са всъщност едно :)

Някои колеги се бракуваха - Косьо и Ира, ей сега в събота - Орлин и Надя (това е за догодина ама ще го забравя кога точно се е падало). Разбира се, бебето Камен.

Не сме изгубили никой близък човек. Изгубихме Миша (доколкото тя не беше наша, но имаше място в сърцата ни).

В работно отношение, фирмата на Веселин беше купена от Crytek и сега той се оказа работник в някаква гигантейша международна фирма, за която преди време не му е и хрумвало да мечтае да работи. Моята пък фирма откри офис във Виена (оттам и мойте ходения за по 1 ден, или както вече съм споменавала - the fastest there-and-back-agains).

Гледахме In treatment (заразителен сериал, сега сме се вдъхновили да се третираме), Dexter, нищо друго интересно на филмовия хоризонт.
В книгите още по-постно.

Ъмм, аз отслабнах с 15 кила. Какво, постижение си е. Настоящото ми тегло е като в първите години откак се събрахме.

Деян беше здрав, изключенията (няколко температури) са пренебрежими. Алергията... бавно и славно... не ми се говори за нея.

Камен

2009-06-24T01:43:00.004+03:00

Всеки момент Деян ще навърши точно 2 годинки.
Но не мога напълно да се зарадвам на рождения ден. В мислите ми е бебето Камен, което е само на 20 дни и е с тежка инфекция, в болница, в кувьоз, на хранене със сонда, на 4 антибиотика, и лекарите казват - надяваме се на него самото, да има достатъчно силен организъм, за да се оправи.
Допреди малко бях с родителите му. Смели хора. От 20 дни са родители, а вече толкова смелост са мобилизирали, толкова са пораснали. Още не са имали време да се опомнят какво им се случва, и вече - това.
Тези от нас, които имат на кого, се молят; останалите просто много силно искаме и се надяваме бебето Камен да се оправи, да се пребори, да успее да се отърве от инфекцията и да е добре. А ужаса за родителите - той ще си им остане завинаги, това е ясно. A parent is born означава и това - вече има много неща, които могат да се объркат. Във всеки един момент животът ти може да се промени напълно. Рискове на всяка крачка, кошмари, от които никой не може да те измъкне, решения, които тежат - и на това отгоре не си компетентен да вземеш. Самообвинения, отговорност, невероятна уязвимост. А само до вчера най-голямата ти житейска дилема е била къде да вечеряме днес, най-голямата драма - 2-те кила, които май си качил.
Мисля си за бебето Камен и преливам от благодарност, че толкова много неща, които са могли да се объркат и при нас, не са се объркали. За всички ужасни неща, които не са ни се случили - благодаря.

Малки победи

2009-06-23T14:56:00.004+03:00

Вчера имахме прекрасна вечер. Бях си я мислила цял ден как ще я направим и я направихме, и стана.
А именно, голямото ни притеснение от напоследък е все по-големия проблем на Деян с къпането. То като си помислим сега, погледнато назад във времето, тоя проблем си е възникнал постепенно и се е задълбочавал непрекъснато, но в последните седмица - две стигаме до истински истерии. По думите на Веселин, повече от това едно дете не би могло да крещи, дори и ръцете да му режеха. Къпането е за Деян мъчение, от което по-голямо не може да съществува. Навремето беше така само докато миехме косата, но последното ни преживяване беше разтърсващо - самата идея да го доближим до ваната, да го сложим в нея го изпълваше с неистов страх, той се вкопчваше в мене с ръце и крака и пищеше, а аз трябваше силом да го изтръгна от себе си, а Веселин бързо-бързо да полива и да плакне дупето - дори не михме косата тогава...
Като приключи тормоза и го завихме в хавлийка, отне много дълго време, докато се успокои. Хлипаше уплашено, отказваше дори биберонка, говореше с тихо плачливо гласче, през задъхани хлипове - "тати къпе", "не, не". Това никак не е характерно за него, обикновено каквито драми се случват в банята, се забравят тутакси щом излезем оттам.
Та много се ошашавихме.

И вчера предприехме лечебна тактика - обърнахме го на игра и не пристъпихме към никакво къпане. Занесохме едно шарено легенче в банята, насипахме в него играчки и подканихме Деян да си плацика в него. Отначало дори не във ваната - сложихме легенчето върху капака на тоалетната чиния и Деян прав до него, облечен, да си цапоти. Като се заигра така, постепенно го съблякох. Той не че беше кооперативен (напоследък имаме големи драми и при събличането - отказва и се бори срещу), но по-скоро не забеляза какво се случва, защото беше улисан в играта. Като го съблякохме, преместихме легенчето във ваната и той сам поиска да влезе вътре. Пълнихме легенда с нова и нова вода и го изливахме във ваната, докато не се понапълни тя самата - което ни позволи да измием дупето без проблеми. Дадохме го много лежерно - не настояхме за повече.
После си го облякохме, дадохме млякото и той ме инструктира, че "Ето тука двамата пинкаме" и ми направи предложение, на което не мога да откажа - а именно, пльосна се безцеремонно на възглавницата ми на спалнята и ме изкомандва да "лягаме двамата". Гушкахме се, после го убедих някак да ме остави да го пренеса в креватчето му, туширах бързо разрастващото му се недоволство с приказката за трите прасенца (опитвам се да налагам уговорката, че мама разказва приказка само когато Деян е легнал, докато е прав не разказвам - и той май го понаучи това), и накрая го изчаках да заспи, преди да се измъкна.
За къпането с играчките го питахме дали иска "уте пак" и той потвърди, че да, иска. С нетърпение чакам следващите възможности за такива приятни и спокойни вечери и се надявам, че постепенно ще свикне, че водата е добро.
Главата не виждам как скоро ще спре да е проблем - не мога да му обясня как да си я държи, че да не му влиза вода в носа и устата, евентуално мога само да пробвам да го накарам да стиска очи, че то детски детски ама шампоан си е - няма как да не е неприятно, ако попадне в очите.

Приказки

2009-06-20T23:47:00.003+03:00

Vesselin iska da mi demonstrira, che Deyan se e nauchil da kazva "patica".
- Deni, kaji na mama "patica"!
Deyan se usmihva samouvereno i mi kazva:
- Gyska!

----
Pyk otskoro nali si razkazvame prikazki. Dnes reshih, che Chervenata shapchica veche e jasna, i reshih da vyveda Trite prasenca. Stigame do momenta, v kojto Golemia Losh Vylk otishyl pri prasenceto, i kakvo kazal? Spored Deyan:
- Chervena shapchice, kyde otivash?

Снимка

2009-06-06T00:00:00.004+03:00

Старата остава тук:

Сега е в колата на дядо си, на Вършец.

Затъжено

2009-06-05T00:53:00.004+03:00

Утре ще видим детенцето и цял ден ще го караме да повтаря "Ето тука!", и също: "Тъмно? Добъден."
Пък имало едно бебе дето не щяло биберонка и Деян изумено и невярващо повтарял, с вдигнати рамене и разперени встрани ръце: "Бебето не иска бонка!"
А пък днес хвърлил един черпак на баба си в тоалетната.

П.П. 05 юни: А пък днес баба му кихнала и той казал "дико дако!" (живко здравко!)
Няма да ходим днес, оказа се. Утре ще свършим малко работа и тогава.

Keep flying

2009-05-31T02:12:00.001+03:00

Аз съм ужасно надут и самовлюбен човек. Имам се за невероятно умна и си мисля, че знам всичко по-добре от всички.

Не знам откъде произлиза това убеждение. Може би в училище така ни научиха - че сме по-велики от останалите. А може би баба ми създаде легендата за умното Силве, което хвалеше непрекъснато и пред всеки - като всяка баба, която може до припадък да хвали внучето си за досада и отегчение на всички останали, с тая разлика, че аз й вярвах.

За първи път се почувствах не толкова велика (да си кажем направо глупава) в университета. Оказа се, че това, което ми е интересно да уча, било елитна специалност, и колегите ми бяха бест ъф дъ бест - отвсякъде събрани топ умовете. Всички до един (ок, с изключение на един всъщност) със същото това съзнание на най-велики. Само че аз - легенда, а те - наистина.

Втория път получих това прозрение в работата си. След големи вътрешнофирмени промени новият ни шеф, Алексис, ме научи по трудния начин, че съм си въобразила прекалено много. Паднах от високо. И до днес съм благодарна на този човек за всичко, на което ме научи - но най-много за това, че ми натри носа, когато имах нужда.

Но изграденото в детството е много силно и аз продължавам и до днес да имам тенденция да "си вярвам". Добила съм подобна арогантност и в настоящата си работа. Минало е доста време от последното ми сриване със земята и постепенно, постепенно самоувереността ми, която расте като плевел, се увеличи до предишните нива.

За трети път ми се случи вчера.
Имам късмета да попадам все на разбрани и човечни шефове, които вместо да ме уволнят с присмех поради самозабравеност, седят и ми обясняват позицията си. Никога не съм го разбирала настоящия ми шеф, винаги съм се чувствала леко или повече некомфортно от усещането за хаотичност около него и заради неговата непредвидимост, но съм го уважавала неимоверно заради огромната грижа, която полага за нас (и заради куп други неща, които не са ми темата сега). Но вчера ми се отвориха очита и видях, че съм започнала да се държа като хората, които най-много мразя в работата си - като колегата "1", който е арогантен до небесата, но некадърен колкото си иска, и като колегата "2", който е алчен и тъпо-инатлив. Превърнала съм се в една корпоративна кучка, която измерва всичко с цифри и уравнения, ламти за повече и повече и не прощава проявата на слабости у околните.

Имах този голям проект, за който си мислех - нека ми гласуват доверие да го движа изцяло аз, ще ги науча аз тях как се прави и как ще бъде най-добре. Ще направя всичко правилно и то ще е успешно.
Опитвах се да правя всичко по правилата - само че съм избрала грешния комплект правила. Поставих математиката над хората, принципа за справедливост над принципа за човечност, стремежа към точност над представата за общата картина. Целите ми са били напълно погрешни.

Целта да получиш обратно каквото си дал... логична и разбираема, но глупава цел, която, съчетана с грешния подход - с мойта безкомпромисност и нечувствителност към хората - поражда опасността да изгубиш всичко.

Сведох всичко до жизнено необходимата ми измеримост на резултатите - а по какъв друг начин, ако не чрез сметки? Оказа се, че имало друг начин. Как ще разбереш дали си успял, попитах го. "Ами - като още си в бизнеса, като работата върви, като идват проекти и си ги работиш - значи си успял."

Keep flying.

Това било, значи.

Имало такива хора и в реалността. Можело и така да се мисли.

Никога не съм го разбирала изцяло, но сега се опитвам да се пренастроя към тази съвсем нова за мен концепция, и колкото повече се пренастройвам, толкова повече го разбирам.

Той ми е казвал, при различни случаи - Хвърли зад себе си, за да намериш пред себе си. Не бъди алчен, бъди отстъпчив. Важното е за всички да е добре, а не да постигнеш каквото си наумил с цеата на това отсрещния да се чуства прецакан. Да, така е, в някои случаи е несправедливо. Да, така е, вътре сме с този проект. Но не си го слагай на сърце, ето идва новият проект и продължаваме да работим.

Keep flying. Това е целта.
И аз ще се харесвам повече, когато изоставя максимализма и квадратното си мислене и се науча това да ми е достатъчно.

Отново съм благодарна и смирена. Поне за известно време.

Червената Шапчица

2009-05-26T12:38:00.004+03:00

Каква съм застреляна майка.

Прибирам се вчера, излизаме с Деян на разходка щото сега като е светло докъсно, спокойно можем да останем навън 1 час (аз се прибирам в 19:30) - обиколихме, ходихме на люлките, на кончето, на клатушката в магазина, да видим ибките (които на брой бяха "още една" в аквариума и "мноооого мноооого ибки" умрели във витрината).
После пред блока чинно се оставихме да ни се порадва съседката, дойде си и Тати, и се прибрахме.
И си викам аз - давай сега експедитивно и организирано, не като друг път. Измих на Деян ръцете (той тъкмо откри какъв невероятен фън е да запушиш частично чучура на чешмата), махнахме външната блуза с нейните вече изцяло мокри ръкави, заведох го в спалнята (ммм това е ново, вече не го нося, а го водя) и го преоблякох за сън.
Той много дърпаше към креватчето, където да си легне ("Ето тука. Деян. (Л)яга.") и ме инструктира и аз да сторя същото (посочи моето място на спалнята и изкомандва "Ето тука. Мама. (Л)яга.). Хубаво, дотук добре се разбрахме.
И като трябваше да легна при него, си викам - бе това хлапе оня ден така внимаваше като баба му му разказваше за Червената Шапчица... Я да се пробвам.
И взех да разправям.

Ама аз не съм разказвала приказки от... никога :) И много се бъркам, връщам се назад да се поправям, изобщо ужасен разказвач съм, но Деян слуша много внимателно и ме подсеща. Например:
- Имало едно мааалко момиченце, което се казвало Червената Шапчица. Един ден...
- Гъбки! Гъбки!
- ...отишла в гората да бере гъбки. Ама преди това майка й й дала една кошница и казала: Червена Шапчице, тук съм сложила...
- Баба! Болна!
- ...Червена Шапчице, отиди при твоята баба, защото тя е болна, и й занеси тази кошница, в която съм сложила баааницаааа...
- Питкаааа-м.
- ...питкааа, сиииренцееее...
- Ма(съ)лцеееее-м.
- ...масълцеее и доматите. И тръгнала Червената Шапчица през гората и срещнала кой?"
- Аууууууу!
(и така нататък)

Та разправяме си така измъчено, аз пренагласям приказката според това, което Деян вече е научил и си изисква да чуе отново, и тъкмо стигам до момента, в който Кумчо Вълчо АМ!!! - и изял и Червената Шапчица и понеже преял и му станало тежко-тежко, легнал да поспинка... - и се плесвам по челото - ама че съм Червена Шапчица, сложила съм детето да заспива, пък не съм го нахранила!
И извиках на Тати, който беше на stand-by с мляко в ръка и чакаше да го извикам като е подходящ момент, извадих Деян от креватчето и си го нахраних, той пи жадно, жадно милия, и после си заспа без проблем.

Та такива ми ти едни... То едно е да си забравяш насам-натам чантата, телефоните... а съвсем друго - да сложиш хлапето гладно да спи. Майка-заплес.

А, между другото, новото откритие: Деян заспива по-бързо и по-спокойно вечер, не когато се стараем да му пазим тишина и да се измъкнем от стаята му незабелязано, а напротив, като излезем съвсем явно и продължим да трополим из другите стаи и да си говорим, така че да ни чува че сме там - дори отначало да измрънка, че излизаме, после като ни чуе че сме наоколо, се кротва. И снощи така стана. Откритието е на Веселин.

Филологически наброски - 3

2009-05-19T22:52:00.004+03:00

Няма толкова забавно нещо като да изпълниш задача. Едно е да разглеждаш книжка и в нея да видиш хипопотам, друго си е да намериш хипопотама в книжката. Деян просиява целият от гордост и чувство за изпълнена мисия, когато намери предварително поръчана картинка - толкова много, че понякога дори не казва "Ето гооо", ами само се обръща към мен и ме гледа победоносно - виждаш ли, намерил съм го, похвали ме - сякаш сме отвъд посочването, то ни е ясно... :)
Малко по малко започва да се учи да съгласува. Но все още преобладаващите случаи са "ето гоо мамаа", "гуаааамо тита'ка" (голяма шишарка), "нама гооо букитеее" (няма ги обувките). Все повече овладява числото ("маааалки камъчета", "ето гиии доматитеее"), по-труден му е родът.
Обявил е всички за момичета и много трудно почва да проумява, че той и Ради са момчета, за разлика от Калина и Руми, които са момичета. Какво е Руми? Момиче. А какво е Ради? Момиче. А ти какво си? Момиче.
На картинка обаче ги различава и безпогрешно идентифицира момчето от момичето.

Вече го наричаме най-много Деян. Отдавна няма вече "човека". Станал е, значи, човек наистина :) Понякога е "детенцето", "хлапето". Той самият си се нарича Деян.

Умира от кеф да ни гледа с Веселин да се целуваме или прегръщаме. Засиява в такова възхитено умиление, че го усещам как почти затаява дъх да не прекъсне момента, погледът му залепен за нас - не ни изпуска от очи; ухилен до ушите. И най-често идва да се присъедини, веднъж дори си го заяви. Ние демонстрираме: "ето сега мама ще цунка тати. Ето сега тати ще цунка мама." - и той реши да се вмести, като отсече: "Деян!" - и дойде и той да цунка.

Придобили сме помежду си говор, който много силно е инкорпорирал Деянови любими думи и фрази. Например вече няма начин да кажа "ето тука", без да си мисля за него - как сочи нещо или подрежда нещо и сладурския начин, по който старателно изговаря "ето тука". "Пинка" (спинка), "ута тая" (другата стая), "каааййй" (край), нинки (книжки), нунки (костенурки) - последните се бяха поизгубили напоследък, та се питахме един друг - "Абе, къде е втората нунка?" и "А, гледам че и двете нунки се намерили?"

Бяхме го научили, че като е тъмно, се казва "добъ детъф". Обаче нещо май прекалихме с уроците, защото някакси подминахме и сега е на някаква следваща фаза - като почна да го тормозя да каже какво се казва, и какво казваме като е тъмно, той отговаря: "Тъно? Добъден." - с една абсолютно неописуема интонация, която просто се надявам никога да не забравя, защото няма как да я запиша, а е толкова сладурска :)

Искам да помня колкото може повече, ужасявам се като погледна назад и видя колко много неща сме забравили. Как е изглеждал, как се е държал, какво е правил, какво е говорил. Тъжно, някак, всички тези неща, които днес са ежедневие и ги познаваме и са ни мили и близки, само след още няколко месеца ще избледнеят и няма да можем да възстановим днешния Деян в спомените си.

А днешният Деян е един щастлив Деян, защото ял диня :)

Снимка

2009-05-09T23:32:00.002+03:00

Старата остава тук:

Деян внимателно излиза от коритото на чешмичката, след като е нахранил каменната даба с оехчета.

Деян в маргаритки - нагледно

2009-05-09T23:09:00.001+03:00

Ненагледно.

Итки, тоетки, все там

2009-05-04T23:24:00.002+03:00

Деян много обича "Зайченцето бяло", а от него особено много обича да рецитира края му -а именно: "Отишло при Зайка, свойта мила майка" - което в негов вариант по-скоро звучи като "Отио Дайка, тойта миа майка".
Та пристигаме тука първия ден, излизаме на балкона с него, наслаждаваме се на следобедното слънце, и в един момент Деян се провиква - ама така, балкански се провиква: "Тойта миа майкааа!"
С кеф едно такова :)
Ще има след време да се обясняваме със съседите...

А пък той също така много умее да си поиска, каквото си е наумил да си поиска, и особено като е полу-гладен, да се тъпче с бисквитки ("итки").
Споменавала съм за омонимията в неговата реч - че различни думи, като ги произнася, звучат еднакво, но на него не му пречи - той като че ли си ги разпознава.
Та завел го Веселин един ден навън и му обяснил, че тези мъничките бели цветенца са маргаритки. Деян разбрал и дори повторил - итки.
На следващия ден излезли пак навън и Веселин го питал - какви цветенца ще берем сега? Деян помислил помислил, па предположил - Тоетки? (солетки)

А пък майка ми го учила, че той е на баба Диди душичка. И го изпитва после - Какво си ти на баба Диди? Ду-...?
- ...пе!

Деян в маргаритки

2009-05-04T23:22:00.001+03:00

Поради присъщата ни разсеяност, понеже не взехме фотоапарата със себе си тия дни като излизахме на разходки, пропуснахме едни от най-прелестните кадри, които Деян щеше да има от началото на живота си до сега. Пропуснахме го ухилен до уши в поляната, осеяна с маргаритки и жълтурчета, да тича към мене, стиснал в юмруче маргаритка; как пристига и ми подава оклюмало глухарче, смачкано от несръчното откъсване, и с усърдие извива глас - "буадааай!"
И също как сяда до дърво и се подпира на дънера му, съвсем като човек :) Как си реди шишарка до шишарка, внимателно и съсредоточено, докато си пее под нос последните куплети на "Зайченцето бяло" или "Антън Тънчо", как сяда върху бордюрчето и размахва крачета, как се надвесва над реката, за да хвърли пръчката и да проследи как отминава по течението, но на "1, 2, 3" все се размисля и не я хвърля :)

Чудно е да се разхожда с човек с детенце някъде, където е чудно да се разхожаш с детенце. Има дворчета с кучета и котки и любезни стопани, които ни пускат да влезем; има каменна жаба в коритото на неработеща чешмичка, и Деян се навежда до нея и се опитва да й пъха орехови черупки в устата, като й казва "буадаай"; невероятно атрактивен пуяк, който от време навреме казва "кольо кольо кольо", а Деян се притиска в крака ми или се вгушва още повече в баща си и шепне "пупаши се", но за нищо на света не иска да се махне оттам и да свали очи от магнетичното животно. Офлю-бофлювци, които се шмугват в храстите докато Деян така и не се престрашава да ги пипне, кокошки с петел, козички с подрънкващи камбанки и Деяновите ликуващи възгласи, като ги види - по няколко пъти на ден откриване на света, на най-изумителното, най-впечатляващо, най-интересно и прелестно нещо на тоя свят.

Та снимки няма, но идилията е пълна и все ми се струва (знам, абсолютно погрешно), че има някои неща - образи, случки, усещания - които не се забравят - като Деян в поляната с маргаритки.

Шофьорче

2009-04-25T14:22:00.003+03:00

Деян го качили вчера на електрическите колички, с които напоследък гледам дечурлигата много бръмчат по площадите. Последно, като минавахме покрай тях с него, аз му обяснявах, че тези колички са за по-големите деца, и му обещах като стане по-голям, непременно да го кача да се вози на тях. Но под "по-голям" определено нямах предвид "с една седмица" :)

Според мен беше абсолютно невъзможно да схване концепцията за, от една страна, натискането на педал за да се движиш, и от друга, въртенето на волан, за да насочваш. Оказало се обаче, че тия сложни операции ни най-малко не го затрудняват. Натискал си и си карал и си завивал накъдето реши - точно като "по-голямо" дете.

Трябва да го видя, за да го повярвам - той е на 1 година и 10 месеца (става днес), а според мен тези колички са предназначени поне за 3+. Трябва да се поинтересувам и какво пише на тях.

Като всяка майка, в момента съм непоколебимо убедена, че детето ми е гениално.

Преобладаващото мнение (не мога да не го напиша и тук, няма да се изтърка скоро), е че Деян ще вземе книжка преди баща си :)

И освен дето се справя, изглежда му и харесва страшно много, защото настанал голям рев и тръшкане, когато трябвало да си тръгват. Ревал и викал "колите, колите".

Между другото, доколкото си спомням като малка официалната версия какво правят колите беше "бууууу" (дори бебешката дума за кола беше "бу-то"). За Деян няма "бу" (не сме го учили на такава дума), а какво прави колата? - "имчии" (="бръмчи").

Уша

2009-04-23T16:49:00.003+03:00

Вчера ходихме със Здравко да си вземе котенце. Харесаха се взаимно, дребосът се казва Уша и е момиче и има мъничка муцунка и светещи като фенери оцъклени очички. Черно. Аз като бивш коткостопанин бях главен консултант на тема котешки шопинг и дадох съвети относно основна грижа за натлапончето.

И отново ми залипсва Миша. Не оня тип липсване, който се оправя, когато отидеш и я видиш за малко, а онзи, който е свързан с цялата промяна на ситуацията: липсва ми животът, в който се прибирам вечер и тя е вкъщи, прави своите си магарии, своите си фасони, своите си пози - такива, които не са като на никоя друга котка. Липсва ми нейната уникалност, характерът й, навиците й, на които бях свидетел всеки ден.
Днес обяснявах на Здравко как котката се различава от кучето най-вече по това, че нейният характер не зависи от твоя. Тя те учи да зачиташ правото на "някакво си" животно да има собствена личност, желания и поведение; учи те на уважение и на приемане - котката няма собственик, има само стопанин - и хубавото на съжителството с котка е, че противодейства именно на нашите собственически пориви, на егоцентризма и самовлюбеността ни.

Разбира се, Деян е по-важен. Няма дискусия по този въпрос. Аз знам, че не съм зарязала Миша заради невалидна причина. Но би ми се искало някой ден да имаме котка вкъщи и Деян също да съжителства с котка, стига да е възможно... Може би след пубертета, когато евентуално отшумяват алергиите на детството. Но след пубертета ще е късно да се използва този добър начин за градене на характер; а и за отшумяването на алергиите няма гаранция. Веселин също има алергия към котка (все се чудеше защо постоянно го сърби носът, и сега докато пренасяхме Уша изведнъж установи, че откак сме без Миша не го е сърбял по точно този начин) - но срещу алергиите пък си има Зиртек... де да знам. Най-тъжното е, че дори в едно такова хипотетично бъдеще нашата евентуална бъдеща котка няма да е Миша, а някоя друга, с цялата тъжна различност и неизбежните сравнения "а помниш ли как Миша правеше така и така...".

Снимка

2009-04-14T22:31:00.003+03:00

Дължимата за 24 март снимка - качвам я сега. И е по-късно от тогава направена, големи измамници сме ей.
Старата остава тук:

Новата е направена в парка Заимов... голяма игра падна тогава с тия пъчки и кенкени; а на всичкото отгоре се научи да е пързаля на пързалка. И да се катери на катерушка. Последното не се е учил, ами като плъпна нагоре си изглеждаше роден научен.

Пробвахме да го пуснем да скача на ония надуваемите замъци, ама се пупаши.
Което ни спестява по 2 лв на 10-минутка ;)

Бра ми цветенца и ми ги носи и казва "Буадаай!" ("заповядай")
С Руми бяхме, баща ми не успя да дойде... Прелестен ден - слънчево, пролетно, хората разхождат кучета (Деян в момента е открил "гоамо" и "малко" и сравнява всяко нещо, вкл. кучетата наоколо. Разбира се, когато не се пупаши от тях).

Деян в офис

2009-04-14T09:54:00.004+03:00

Вчера заведох Деян в офиса. Бях си взела един ден неплатен отпуск, защото нямаше кой да го гледа, и постоях постоях вкъщи с него, времето гадно, ветровито, не върви да излезем навън, и след обедния сън го грабнах и айде на "(р)абота".
Колегите ми реагират много смешно :)
Повечето гледат да спазват дистанция. Гаче някакво извънземно виждат и не знаят откъде ще извади някое пипало и ще ги нападне. От безопасно разстояние го разглеждат и зорко не го изпускат от поглед. Дени заяви, че не иска да има нищо общо, и си взе обратно пингвина, който Деян му беше откраднал от бюрото. Уви, след като го беше треснал в земята, от което клюнът му се счупи.
Тези, дето имат деца, са свикнали на тодлъри - Чоки гледа и сравнява с Боянчо, но не се доближи, защото Боянчо е болен в момента. А Росен много приятелски настроен - личи си как като има опит човек, спира да се страхува от децата :) Но пусто много едър като телосложение и Деян по-скоро се стъписа от него. Което разбира се не му попречи да му открадне една дибка и една даба от бюрото. Нахално детенце :)
Албенка ("кака Мбенка") тутакси спечели Деяновото доверие и се превърна в безспорна любимка, като го гушна, сложи го да седне в скута й, и взе да го учи да рисува. Рисуваха, мазаха, драскаха - аз излизах и влизах от стаята, а Деян изобщо не забелязваше - при положение че нормалната ситуация е да стои вкопчен в моя крак за уверение, че съм там, никъде няма да избягам и че той ще бъде в безопасност сред всичките тези непознати и потенциално враждебни хора.
Здравко включи на ignore, обърна се към монитора си и взе да си работи - че даже успя и да свърши добра работа :) междувременно Деян сочеше към него и викаше "Дако. Еее там!" и ходеше да го гледа отблизо и да му носи и взима неща. Здравко щедро сподели с него плюшената си панда, след като Деян в продължение на 3 минути сочеше към нея и настоятелно повтаряше "Панда! Панда! Панда! Панда!" Като я получи, рече "Гуши!", гушна я и хукна към другия офис да им я показва.
Тая нощ се събужда на 2 пъти с плач "Мамо, мамо" - май така прави, като се е превъзбудил от емоции през деня :) Ще трябва да забележа дали има зависимост.

Мазньо

2009-04-08T12:07:00.002+03:00

Деян се е научил да ни играе по тънките струнки.
Цяла сутрин ме налага по главата и като кажа "мама я боли така!", веднага минава на режим "оо, оо, оо" и ме гали и ме целува. Аз се усмихвам, то мое ли да не се усмихнеш, и казвам добре, мама прощава. И после той почва пак да налага.

Пък като ме ухапе, питам:
- Защо ухапа мама?
- Упапа?
И сега официално думата за ухапване е "упапа".

Пък като го питаш "Деян чий?", понякога се сеща да каже: "Меов!"
Толкова му стига артикулацията на детето :) Но е ясно, че в главата му е "Ефремов" :)

А като баща му го води към банята да му мием дупето, Деян се провиква: "Гольо, гольоо!"
Щот ние така му викаме като е голичък :)

Днес ме застреля с някаква дълга поредица. Гледа към библиотеката, където обикновено стои кофата с кубчетата, и заявява: Кофа! Намияяя... (няма я). После се обръща през дивана към постелката зад дивана, където всъщност стои кофата с разпилените кубчета, посочва и обяснява: Еее там!

На мама умното.
;)

Мамо, пъчка!

2009-04-07T00:33:00.004+03:00

Папица е култовата дума за патица.
И как пропуснах да кажа Дудаи!
Дудаи ее тук! (и сочи къде се е ударил)
Опаи ее тук! (и си сочи недозарасналите рани по дланта от опарването на котлона миналата седмица)
Епка! - лепка (и показва напред пръстчета, омазани с нещо); а също: Маза! (демек - омаза)
Не. (отказва съвсем адекватно разни неща които не го кефят, като например да си вземе лекарството)
Буадаай! (и ти връчва нещо - демек "заповядай!")
Тои! = Отвори ми това!

Онкан конче - морско конче
Кума-кумай - искам веднага да ми дадеш ето това, което ти соча.
Бионка - новата дума за бом-бомбонка (биберонка). Бавно се приближава до истината.

Антън тънчо гоица даи кажа еа ноч чица чее тънно ече ън...
Абчо, мина, кета = Бързо есенният ден отмина, спи на топло Врабчо край комина, спят градчета (вероятно го чува като "крачета") и селца, лека нощ деца, лека нощ деца. Това го помни от оня път когато му пусках старите Сънчовци, и сега си го иска да му го пея за приспиване. Зер той си знае кой е Врабчо и какво е крачета, а вероятно и останалото някакси си го догажда :) Много ми се ще да знам какво си мисли като чува из песничките такава мешавица от познати и непознати думи...

И се е научил да целува. Цункай мама, цункай тати - изпълнява детето. Ние се размазваме :) И настава едно взаимно всесемейно нацелуване, любов и прегръдки - идилия :)

Днес с леля Фани като били навън, ми намерили цвете и си го кътат тука да ми го дадат. Та се връщам аз и леля Фани като си затръгва, се подсещат за цветето - а то пръчка от оня пролетния храст с жълтите цветенца - и тя му го дава да ми го връчи и го подсеща да ми каже "Мамо, заповядай!". Деян обаче настоятелно го протяга към мен, без да обели и дума, и ме гледа в упор, да го взема. Аз не взимам, чакам да ми каже "заповядай". Решавам да го подсетя: "Мамо, заповядай!" - на което той най-накрая отвръща: "Мамо, пъчка!" :)

А, научих го да вика на баща си за разни неща. Например като го преобувам, викаме: Татии, пампес! И тати търчи да носи памперс.

А като пръцне, се ухилва гордо и оповестява: пъц! И се оглежда да си обере лаврите от присъстващите, които неизменно се развеселяват :)

Пък бях споменала, че го научихме да казва "о, боже!" - днес като се върнах, с тия думи ме посрещна: "Ооо, божеее, ооо, божеее!"
Неимоверно сладък, излишно е да казвам.

Още на антибиотик, кашля и се сополиви, утре сутринта сме на лекар да видим какво ще се прави оттук нататък.

pak bolen - ep.4

2009-04-01T23:28:00.002+03:00

ne gi broja ama maj stavat 4 razboljavaniata tazi godina (i izobshto).
Men me summonnaha v Botevgrad i updatevam ot telefon. mnogo sym dovolna ot taja nokia e63: izpolzvaemo udoben internet i super udobna qwerty klaviatura.
Ta za Deyan mi beshe dumata, tozi pyt osven T i zapushen nos e dobil i kashlica. Tova hich ne mi haresva i moje bi shte si narusha pyrvonachalnite namerenia i vse pak shte si go otkaram v sofia da go vidi d-r Petrova. S nashata ugroza ot astma samo sme za kashlica. Ne stiga che d-r Mustakov zabrani da go razboljavame izobshto..
V toja red na misli, gradinata shte pochaka malko - kolkoto da reshim che sme OK pak da se razbolee. No mejduvremenno si dvijim dokumentite.
Iskam da vidja bebe Elena.
Dnes beshe prikazno hubav slynchev den v Sofia - a kato dpidoh tuka, mygla i dyjdelivo.
Deyan me iznudi da go zaveda pri kokoshkite v myglata. Tuka sreshtu bloka ima edna kyshta s dvor kydeto si gledat kokoshki - deyan si umira za tjah. Vecher kato se vyrne djado Penko, obiknoveno toj e choveka za razhodki. No dnes bjah vip ;)
Bjah se nakanila da si vzimam malko neplatena otpuska ama njama da mi se otvori parashuta - ima rabota.
A pyk Albena e super! Ako dava vse taka, skoro shte moga da se pensioniram! :)))
Hodi mi se v Stara zagora za maiskite praznici.
Ne uspjah da vidja Rumi dnes i da idem na Kamen Donev s Vesselin. Drugia pyt :)