Нещо ми е много криво вчера и днес. Отвеяна съм, не мога да се съсредоточа и се чувствам глупава и мудна. Мисълта ми тече като петмез.
И съм агресивна! Ядосвам се на клиентите, дразня им се, склонна съм да ги режа и отсичам за най-малкия типично клиентски каприз (каквито има много и никога не са ме изкарвали от равновесие досега).
Може би е време за отпуска. А може би влошаващото се ПМС (с напредването на възрастта) си казва тежката дума и ме изкарва от редиците на нормално мобилизираните за работа хора. Отвратително нещо са това хормоните.
В неделя закарахме Деян на Вършец (тука са се заредили едни все такива ентрита - ту го закарахме, ту си го взехме, ту пак го закарахме - само тва си правим...). И ми липсва, хем че ми е по-спокойно без него и мога да се наспя или пък, както сега, да не бързам да си тръгна вечерта след работа и да си дам малко време в офиса след като си тръгнат колегите - да ми се развърти пружинката...
А Деянчески тича :) Държи се здраво с две ръце за моите пръсти и супер уверено перка напред, с огромни крачки, с широка усмивка, и се задъхва от нетърпение и от кеф. Не е да ходи като хората това диване, той вместо да проходи, направо ще протича.
Бяхме на Гризлито в събота с хейзъл, тя също потича малко с него, а и аз тогава за пръв път го видях да измине толкова голямо разстояние. И усетих частица от болката в кръста, която ме очаква ;)
Мен по-малко от бабите, обаче. Мен твърде малко...
Мечтая си за онзи апартамент в Младост. Като тръгна оттук, да съм си вкъщи след 15 минути. Да имам с Деян 2 часа вместо 30 минути - това е 4 пъти повече време на вечер...
Показване на публикациите с етикет поведение. Покажи всички публикации
Показване на публикациите с етикет поведение. Покажи всички публикации
Вторник, 2008, Юли 22
Вторник, 2008, Юли 15
Ходещо човече
Деян шляпа насам-натам изправен, като го държим за двете ръце, но не смее да се пусне само с една. Още не го считам проходил, демек :)
Гледам го вчера, достига вече до второто ниво ратове на библиотеката. Ще трябва и оттам да се оберат дребните нещица. И по-ценните едри такива.
Взехме си го от Вършец, почернял като циганче - коленете му чак лилави. Има едни пъпки пак, дето не знам дали са от някое лазещо животно, от прегряване, или от храна - примерно ябълка.
Сега чакаме. Спрели сме пак ябълката, не въвеждаме глутена, държим го на хладно на климатик вкъщи и гледаме да видим кога ще се скрият. Много я чакам тази ябълка да може да си я яде вече като хората, щото много ще успея да му разнообразя менюто така...
Колегите дойдоха, бягам да бачкам... Повече - другия път като се озова с 5 минути свободни.
Гледам го вчера, достига вече до второто ниво ратове на библиотеката. Ще трябва и оттам да се оберат дребните нещица. И по-ценните едри такива.
Взехме си го от Вършец, почернял като циганче - коленете му чак лилави. Има едни пъпки пак, дето не знам дали са от някое лазещо животно, от прегряване, или от храна - примерно ябълка.
Сега чакаме. Спрели сме пак ябълката, не въвеждаме глутена, държим го на хладно на климатик вкъщи и гледаме да видим кога ще се скрият. Много я чакам тази ябълка да може да си я яде вече като хората, щото много ще успея да му разнообразя менюто така...
Колегите дойдоха, бягам да бачкам... Повече - другия път като се озова с 5 минути свободни.
Вторник, 2008, Юли 8
Муцуни
Вчера чух Деян по телефона - заливаше се от смях, докато баба му му правеше смешни физиономии. Тя специално ни се обади, за да го чуем.
Като беше по-мъничък, не разбираше фиозиономиите като нещо смешно - пробвала съм го. От известно време обаче - малко преди рождения му ден - открих, че му е много забавно да му се правят муцуни и да си кривиш лицето по смешни начини.
Разбира се, това е съвсем логично. Първоначално човек усвоява, приема информацията, за да разбере какво е "нормално". Когато вече знае как изглежда лицето на мама, когато е нормално, изкривената физиономия става смешна.
Между другото, като малко бебе той и гъдел нямаше. А сега определено има - под мишниците, по стъпалата.
Но пък гъделът е садистичен начин да предизвикаш кикот у дете. Понеже е най-лесния път към смеха, е твърде изкушаващо да го нагъделичкаш едно хубаво и къщата ти да се огласи от звънкото детско гласче. Обаче при гъделичкането детето няма избор, то не може да не се засмее, дори да не му е до това в момента и дори да не му е приятно. Смехът при гъдел невинаги е от удоволствие. По-скоро е физическа реакция, неизбежна и неконтролируема като рефлексите.
На Деян винаги му е било много смешно да го ръчкаш в гърдите. Не да го бодеш с пръст, което би било гадно, а заиграването с това, че можеш да проникнеш зад "бариерата" на ръцете му. Той наблюдава, че мама е по-сръчна и движенията й са по-бързи и по-точни от неговите, докато той не може да улови навреме подхвърлената топка или да хване приближаващата се играчка - опитва се, не успява (но с малко), и това изключително много го забавлява.
В неделя бях на рожден ден на Бобчо. Той е с 2 седмици по-малък, но бая по-напред с дъвченето (хапва си пица човекът!) и с ходенето (заболява ме кръста само като ги гледам майка му или баба му приведени до него да го държат за ръчичка докато той търчи устремено насам-натам, пу пу да не му е уроки! :) ) Та, на Бобчо също са му много смешни физиономиите. Аз си спомням като беше малка Жужи, имаше един период в който Надя ми показаше как й прави физиономии и колко й е забавно на бебката, но не помня точно колко е била голяма по това време. А Бобчо беше през по-голямата част от времето доста сериозен, дълбоко заинтригуван от всичките нови играчки и хора около себе си, и чак като си тръгвах взе да ми се усмихва - като се сетихме да му направим муцуни :)
Смешна работа са родителите, кривящи лица пред кикотещите се дечица. Но искреният детски смях е такава награда, нещо толкова уникално прекрасно, че не може да не се възползваме от този период. Колкото по-големи стават децата, толкова по-трудно е да ги забавляваш.
Като беше по-мъничък, не разбираше фиозиономиите като нещо смешно - пробвала съм го. От известно време обаче - малко преди рождения му ден - открих, че му е много забавно да му се правят муцуни и да си кривиш лицето по смешни начини.
Разбира се, това е съвсем логично. Първоначално човек усвоява, приема информацията, за да разбере какво е "нормално". Когато вече знае как изглежда лицето на мама, когато е нормално, изкривената физиономия става смешна.
Между другото, като малко бебе той и гъдел нямаше. А сега определено има - под мишниците, по стъпалата.
Но пък гъделът е садистичен начин да предизвикаш кикот у дете. Понеже е най-лесния път към смеха, е твърде изкушаващо да го нагъделичкаш едно хубаво и къщата ти да се огласи от звънкото детско гласче. Обаче при гъделичкането детето няма избор, то не може да не се засмее, дори да не му е до това в момента и дори да не му е приятно. Смехът при гъдел невинаги е от удоволствие. По-скоро е физическа реакция, неизбежна и неконтролируема като рефлексите.
На Деян винаги му е било много смешно да го ръчкаш в гърдите. Не да го бодеш с пръст, което би било гадно, а заиграването с това, че можеш да проникнеш зад "бариерата" на ръцете му. Той наблюдава, че мама е по-сръчна и движенията й са по-бързи и по-точни от неговите, докато той не може да улови навреме подхвърлената топка или да хване приближаващата се играчка - опитва се, не успява (но с малко), и това изключително много го забавлява.
В неделя бях на рожден ден на Бобчо. Той е с 2 седмици по-малък, но бая по-напред с дъвченето (хапва си пица човекът!) и с ходенето (заболява ме кръста само като ги гледам майка му или баба му приведени до него да го държат за ръчичка докато той търчи устремено насам-натам, пу пу да не му е уроки! :) ) Та, на Бобчо също са му много смешни физиономиите. Аз си спомням като беше малка Жужи, имаше един период в който Надя ми показаше как й прави физиономии и колко й е забавно на бебката, но не помня точно колко е била голяма по това време. А Бобчо беше през по-голямата част от времето доста сериозен, дълбоко заинтригуван от всичките нови играчки и хора около себе си, и чак като си тръгвах взе да ми се усмихва - като се сетихме да му направим муцуни :)
Смешна работа са родителите, кривящи лица пред кикотещите се дечица. Но искреният детски смях е такава награда, нещо толкова уникално прекрасно, че не може да не се възползваме от този период. Колкото по-големи стават децата, толкова по-трудно е да ги забавляваш.
Четвъртък, 2008, Май 29
Мммбауу!
Деян казва дума: Бау!
Дума е, защото означава. Научи го докато гледаше навън през прозореца и разни хора си разхождат кучетата на поляната край блока и леля Фани му ги показва и му обяснява, че това са "бау". Когато го изведохме с количката миналия уикенд, видяхме пред супера едно куче и Деян веднага включи и го поздрави с "Бауу!"... Даже няколко пъти го поздрави :) Докато стоеше кучето там, Деян му повтаряше "Бауу!"
Но всъщност "бауу" има по-широк спектър от значения.
Като питаме Деян - как казва кучето? - той отговаря: Бауу! (е, също така и "котето" казва бау, но това е различно от мацата - мацата казва мау... Алитерацията е мнемотична техника номер 1!)
Освен това докато е навън, среща хора, иска да ги поздрави или да им привлече вниманието към себе си, и също им казва: "Бауу!"
Те му отговарят: "Бауу!"
Бауу, струва ми се, означава "някой, който се движи навън" (което до момента се изчерпва с кучета и хора). Бауу, на всичкото отгоре, е начин за комуникация с този, който се движи навън. Нещо като "Здравей, ти, който се движиш навън!"
Докато сме вкъщи и играе с играчките, не се вижда бау и съответно не се казва бау. Като излезем навън и види куче, то е бау, но също така и човекът с кучето е бау.
Бау докато сме вътре се казва единствено когато иска да отпочне комуникация с нас, и то по един самохвално-демонстративен начин: съобщението е по-скоро "Ей, обърни ми внимание - аз мога да ти кажа Здрасти!"
А физиономията, с която казва "Бауу!" на хора, е уникална. Сериозна, с една пауза преди да го каже, и с леко свити устни, като че ще те плаши. Това е "Здрасти!" със замах!
Дума е, защото означава. Научи го докато гледаше навън през прозореца и разни хора си разхождат кучетата на поляната край блока и леля Фани му ги показва и му обяснява, че това са "бау". Когато го изведохме с количката миналия уикенд, видяхме пред супера едно куче и Деян веднага включи и го поздрави с "Бауу!"... Даже няколко пъти го поздрави :) Докато стоеше кучето там, Деян му повтаряше "Бауу!"
Но всъщност "бауу" има по-широк спектър от значения.
Като питаме Деян - как казва кучето? - той отговаря: Бауу! (е, също така и "котето" казва бау, но това е различно от мацата - мацата казва мау... Алитерацията е мнемотична техника номер 1!)
Освен това докато е навън, среща хора, иска да ги поздрави или да им привлече вниманието към себе си, и също им казва: "Бауу!"
Те му отговарят: "Бауу!"
Бауу, струва ми се, означава "някой, който се движи навън" (което до момента се изчерпва с кучета и хора). Бауу, на всичкото отгоре, е начин за комуникация с този, който се движи навън. Нещо като "Здравей, ти, който се движиш навън!"
Докато сме вкъщи и играе с играчките, не се вижда бау и съответно не се казва бау. Като излезем навън и види куче, то е бау, но също така и човекът с кучето е бау.
Бау докато сме вътре се казва единствено когато иска да отпочне комуникация с нас, и то по един самохвално-демонстративен начин: съобщението е по-скоро "Ей, обърни ми внимание - аз мога да ти кажа Здрасти!"
А физиономията, с която казва "Бауу!" на хора, е уникална. Сериозна, с една пауза преди да го каже, и с леко свити устни, като че ще те плаши. Това е "Здрасти!" със замах!
Събота, 2008, Май 17
Пантелейци
Ние пак ще отпрашваме нанякъде. Сега имаме една пауза от 3 седмици, през които Деян си е плътно с нас (за съжаление съботите са работни де), след като преди това стоя 10-тина дни на Вършец между Великден и Гергьовден, докато ние се мотахме по Халкидики. Баба му, която в момента е на обиколно пътешествие из Европа, се връща идната неделя, през което време ние ще сме заминали за един уикенд във Виена (да се окултурим, според едни, и да се повозим на Колело, или пък да се шляем по улиците и да киснем по кръчмите, знам ли и аз какво ще се случи); а по-следващия уикенд го удряме на release party по повод WorldShift, което ще се състои на Доспат.
Покрай нашите странствания, Деян също странства от малък. Преди да го вземе баба му, ще е отседнал за 2 нощи в Горна баня при наште (отсега ми е притеснено как ще бъдат нещата ама дано е наред всичко), след което ще забегнат или на Ботевград, или пак на Вършец.
Онази нощ е била безсънна за Веселин, болезнена за Деян, и вчера забелязахме как прозира новото зъбче - този път долу. Зъби се прогресивно човекът.
И хапе, леле как хапе! Вероятно на всеки вече съм споделила как ще му закачим на вратата табела с надпис "Внимание! Зло внуче"
В приспиването вечер опитахме 2 нови неща.
Оная вечер Веселин си игра с него дълго и интензивно, докато Деян капна от умора - белким се наиграе и наизтощи физически, та да спи по-добре. Резултатът беше плачевен, в буквалния смисъл. Много рев и неспокойство докато заспи, и след това често будене и плач (ама то най-вече зъбът е бил виновен де).
А снощи го нахраних по-рано и го сложих още в 8:10 да спи, при което след сравнително кротка съпротива и известен брой изправяния и замерване на паркета с биберонки, заспа успешно към 9. През нощта нямаше драми - само няколко краткотрайни събуждания.
И заспа много смешно перпендикулярно на леглото, по корем, със свити под корема крачета и щръкнало дупе. Ама няма как да ги снимам тия хитове щот тъмно... :)
Покрай нашите странствания, Деян също странства от малък. Преди да го вземе баба му, ще е отседнал за 2 нощи в Горна баня при наште (отсега ми е притеснено как ще бъдат нещата ама дано е наред всичко), след което ще забегнат или на Ботевград, или пак на Вършец.
Онази нощ е била безсънна за Веселин, болезнена за Деян, и вчера забелязахме как прозира новото зъбче - този път долу. Зъби се прогресивно човекът.
И хапе, леле как хапе! Вероятно на всеки вече съм споделила как ще му закачим на вратата табела с надпис "Внимание! Зло внуче"
В приспиването вечер опитахме 2 нови неща.
Оная вечер Веселин си игра с него дълго и интензивно, докато Деян капна от умора - белким се наиграе и наизтощи физически, та да спи по-добре. Резултатът беше плачевен, в буквалния смисъл. Много рев и неспокойство докато заспи, и след това често будене и плач (ама то най-вече зъбът е бил виновен де).
А снощи го нахраних по-рано и го сложих още в 8:10 да спи, при което след сравнително кротка съпротива и известен брой изправяния и замерване на паркета с биберонки, заспа успешно към 9. През нощта нямаше драми - само няколко краткотрайни събуждания.
И заспа много смешно перпендикулярно на леглото, по корем, със свити под корема крачета и щръкнало дупе. Ама няма как да ги снимам тия хитове щот тъмно... :)
Вторник, 2008, Май 13
Вечери
Свободна минутка в офиса - време за блог.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)
Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.
Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.
От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.
Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.
Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.
Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)
Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.
Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.
От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.
Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.
Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.
Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.
Сряда, 2008, Април 30
Снимка
Слагам нова снимка и оставям старата тук:
Човечецът се чувства чудесно на Вършец.
А на мен ми липсва.
Освен да щъка насам-натам (от момента, в който овладя изправянето (леле какво вълнение като го видях за пръв път!), овладя едновременно с него и лазенето... И сега си лази - като истинско бебе :) ), също се е научил да седи на стол - баща му го поставил и той си седи...
А на количката се вози бейски разположен, хванал с една ръка ограничителя отпред, а другата провесил отстрани, като италиански шофьор баровец.
Докторът позволи като излязат черешите и вишните, да му дадем. Иначе последно въведохме елда (голям хит), а в момента - тиквички.
Човечецът се чувства чудесно на Вършец.
А на мен ми липсва.
Освен да щъка насам-натам (от момента, в който овладя изправянето (леле какво вълнение като го видях за пръв път!), овладя едновременно с него и лазенето... И сега си лази - като истинско бебе :) ), също се е научил да седи на стол - баща му го поставил и той си седи...
А на количката се вози бейски разположен, хванал с една ръка ограничителя отпред, а другата провесил отстрани, като италиански шофьор баровец.
Докторът позволи като излязат черешите и вишните, да му дадем. Иначе последно въведохме елда (голям хит), а в момента - тиквички.
Четвъртък, 2008, Април 10
Седящия мъник
Докато ме е нямало, Деян се научил да сяда.
И да не си мислите, че ме е нямало месеци или седмици. 3 дни и половина бяха.
Досега стоеше - все по-стабилено - на ръце и колене, а сега се научил да се избута назад с ръцете и да се чучне, изкарвайки някакси краката си пред себе си - перфектно седнало положение. Голям кеф.
Освен това се изправя и прав, при наличие на подходящ релеф около него - някой възрастен, по когото да се покатери. Какъв е тоя зор да се изправи човек, ми е напълно неразбираемо - вместо да си лежи и да си спи, будалицата се чуди как да изхабява все повече и повече енергия.
Продължава да не спи добре - буди се по много пъти през нощта, понякога само за да му се даде биберонка, а друг път се разстройва повече и плаче, докато не бъде успокоен и приспан с гушкане и люлеене. Веселин по принуда е поел нощните смени, защото дори и да не ги поеме, пак се събужда и не може да спи. Аз нощем спя (т.е. къде спя, къде се посъбуждам и аз за малко, но не ставам), затова пък сутрин приготвянето на млякото, храненето и тия три неща са мое задължение. Лично време със съкровището - уви, в най-неподходящия момент - когато съм неадекватна и умирам за сън.
Бабите и гледачката получават най-добрите страни от гледането на бебе :)
Побърборва по малко - дадада, тата, айди; кара се понякога; повиква си като му е кеф да вика. Лъчезарно бебенце на мама.
Вечер като се прибера, ми се радва. Сутрин като дойде гледачката, направо просиява като я види. У нас се заражда ревност :)
Обича и бабите си, и дядовците, изобщо всички.
По никой начин не изглежда да сме му по-специални ние с баща му! (намус)
Ще мине още малко време и ще време да забранява и да го гушкаме даже... Да не го излагаме пред приятелчетата.
Вчера откри мобилния ми телефон. Разглежда го с такова задълбочение и интерес, и така внимателно опипва всеки елемент от релефа, че ще речеш че се кани да го моделира. Смени ми мелодията на звънене, трябва да си я променя обратно.
Умира си за всякакъв вид клавиатури. Трябва да му купя една клавиатура, ще има да й се радва сума време - със сигурност няма да ми излезе по-скъпо от някоя бебешка играчка, като се имат предвид цените по бебешките магазини. Сигурно скоро и мобилните телефони ще са по-евтини от играчките.
През последната седмица вече окончателно отказа единия сън - този след храненето в 17:30. Спи преди това, после се храни, и след това издържа до 20:10-15, когато го храним и слагаме да спи.
Кански е намразил карфиола - едва го пробутваме.
От заешкото се изрина и го спряхме.
И да не си мислите, че ме е нямало месеци или седмици. 3 дни и половина бяха.
Досега стоеше - все по-стабилено - на ръце и колене, а сега се научил да се избута назад с ръцете и да се чучне, изкарвайки някакси краката си пред себе си - перфектно седнало положение. Голям кеф.
Освен това се изправя и прав, при наличие на подходящ релеф около него - някой възрастен, по когото да се покатери. Какъв е тоя зор да се изправи човек, ми е напълно неразбираемо - вместо да си лежи и да си спи, будалицата се чуди как да изхабява все повече и повече енергия.
Продължава да не спи добре - буди се по много пъти през нощта, понякога само за да му се даде биберонка, а друг път се разстройва повече и плаче, докато не бъде успокоен и приспан с гушкане и люлеене. Веселин по принуда е поел нощните смени, защото дори и да не ги поеме, пак се събужда и не може да спи. Аз нощем спя (т.е. къде спя, къде се посъбуждам и аз за малко, но не ставам), затова пък сутрин приготвянето на млякото, храненето и тия три неща са мое задължение. Лично време със съкровището - уви, в най-неподходящия момент - когато съм неадекватна и умирам за сън.
Бабите и гледачката получават най-добрите страни от гледането на бебе :)
Побърборва по малко - дадада, тата, айди; кара се понякога; повиква си като му е кеф да вика. Лъчезарно бебенце на мама.
Вечер като се прибера, ми се радва. Сутрин като дойде гледачката, направо просиява като я види. У нас се заражда ревност :)
Обича и бабите си, и дядовците, изобщо всички.
По никой начин не изглежда да сме му по-специални ние с баща му! (намус)
Ще мине още малко време и ще време да забранява и да го гушкаме даже... Да не го излагаме пред приятелчетата.
Вчера откри мобилния ми телефон. Разглежда го с такова задълбочение и интерес, и така внимателно опипва всеки елемент от релефа, че ще речеш че се кани да го моделира. Смени ми мелодията на звънене, трябва да си я променя обратно.
Умира си за всякакъв вид клавиатури. Трябва да му купя една клавиатура, ще има да й се радва сума време - със сигурност няма да ми излезе по-скъпо от някоя бебешка играчка, като се имат предвид цените по бебешките магазини. Сигурно скоро и мобилните телефони ще са по-евтини от играчките.
През последната седмица вече окончателно отказа единия сън - този след храненето в 17:30. Спи преди това, после се храни, и след това издържа до 20:10-15, когато го храним и слагаме да спи.
Кански е намразил карфиола - едва го пробутваме.
От заешкото се изрина и го спряхме.
Четвъртък, 2008, Март 20
Оранжево детето
Реших да впиша за протокола песните, които пея на Деян.
Топ хитът е "Оранжево небето". Аз на него знам само припева, останалото тананикам с "та-та-ра-та". Любимият момент е когато, в началото на припева, се започва с едно "Оооо - ооооо (- ранжево небето" и т.н.) - на което Деян се ухилва до ушите, защото знае, че следва песничка.
Като по-малък пеех много "Две калинки" и "Пеят, скачат палците". Опитвала съм с "Тихо се сипе първият сняг", но не е толкова вървежна, понеже при нас песничките не са за приспиване, а за развеселяване когато се ядоса или му досади нещо, например че лежи по гръб твърде дълго време докато го преобличам.
"Нани, нани бебе" на мелодията на "Мила моя мамо" беше опитът ми да го приспивам докато беше коликавият период и го разнасях на ръце из апартамента за да спре да плаче. Спомените ми от онзи период не са много ясни. Малко не мога да си представя, че лъчезарното, усмихнато дете, което имам сега, е същото онова все ревящо бебе, което толкова ме изнервяше понякога - добре, че е документирано... защото наистина, забравя се. А макар и да признавам, че имам малко уклон да пиша по-скоро за негативните страни на майчинството, отколкото за радостите, все пак негативните са тези, които се забравят повече и поради това повече подлежат на записване.
Деян обича, докато заспива, да си държи нещо. Обикновено взима одеялцето, вдига си го пред лицето и си покрива с него очите. После си вдига краката нагоре - в най-трудната коремна преса - и се капичва настрани. Много обича, докато ужким заспива, да се обръща по корем. Надига се на ръце (а вече и на колене) и почва да зяпа наоколо, съответно цялата сънливост му се изпарява, а май не схваща много добре защо така не му е много удобно да заспи и изобщо какво е това мъчение, когато човек е толкова изморен. И се размрънква. Същото го прави и нощем, насън. По няколко пъти. Биберонка оправя положението.
Понякога пък обича да си разглежда ръцете. Оня ден като го приспивах в Ботевград (беше много кисел и яко люлеене падна в столчето за кола), отдели сигурно 10 минути да си разглежда ръката, извъртайки дланта си отпред и отзад на равномерни интервали.
Ако е сложен в креватчето да спи, и му подам ръката си, задължително я хваща и започва да си играе с пръстите ми, с часовника, с мартениците.
Особено много обича връвчици от всякакъв вид. Улавя ги и започва да ги върти между пръстите си с такава съсредоточеност, че все едно се кани да върже морски възел. И ги лапа, разбира се.
Понякога така го забавлявам, като ужким му подам нещо, но го дръпна обратно преди да е успял да го хване. Винаги следва голям кикот, но радостта е най-пълна, когато нещото е връвчица и аз му докосна леко с нея отворената длан - гъделичка го. А реакциите му са още твърде бавни, и въпреки че се опитва да се съсредоточи и да сграбчи нещото докато съм му го подала, не успява и фрустрацията го кара да се смее.
В друг случай фрустрацията го нервира - когато се е надигнал успешно на ръце, но в стремежа си да се задвижи нанякъде, се избутва с ръце назад вместо с крака напред (може би защото владее ръцете си по-добре) и така тръгва да се отдалечава от нещото, към което е тръгнал. Намирам го в долния край на креватчето и по корем, след като съм го сложила в горния, по гръб. И си хленчи за биберонката и някой да го обърне по по-човешки начин.
Краката са атракция, когато е седнал в столчето за кола. Освен че си ги вдига и държи, а от време на време и захапва, много обича да си събува чорапите. Те предоставят известно време забавление докато ги измъкне, след което започва да се опитва да си измъкне ританките или чорапогащника, което естествено не му се отдава и той се ядосва по малко.
Докато го храня, протяга ръце към лъжичката в опит да я сграбчи и да си я натика в устата. Това го тушираме като му връчим друга лъжичка, която да служи само за държене. Но понякога все пак успява да натопи пръсти в бурканчето с пюре или в купичката с каша. И стиска толкова здраво, че едва ги отклещвам оттам.
Много обичам да го храня. Все още не ми е омръзнало храненето с лъжичка, напротив, голямо удоволствие ми е :) Радвам се, като яде с удоволствие и апетит; като виждам изграждането на рефлекси - отварянето на устата като поднеса лъжичката, реакцията на вкусното ядене - одобрителното "мммммммммммм" при всяка приета лъжичка. И почти не се клепаме.
Огромно удоволствие му е да скача. Ти само го дръж изправен - той може да си стои на краката, но трябва някой да го подкрепя да не загуби равновесие и да падне - и гледай какво скачане пада. Може да пружинира половин час без прекъсване. Ако го придвижваш леко напред, мести крака един пред друг и ходи - това си го прави още от 6-месечна възраст де.
Обожава Веселин да го качи на конче и да го друса. Е няма такъв празник! Страшен кикот и търси с поглед всички околни да им се покаже.
Продължава си очарованието му от огледала. Все още не мога да разбера дали знае, че това дето вижда е той самият, или си мисли, че е друго бебе. При всички положения е много приятелски настроен. Усмихва се широко и приветливо на отражението си и посяга с ръце, за да го пипне.
В количката седи изправен напред и активно наблюдава какво се случва около него. Понякога се навежда напред, за да захапе предпазната рамка. В колата се държи за дръжката на столчето си за кола и зяпа през прозореца, сякаш е на обиколка из имението си и инспектира.
Понеже вече има 5 зъба (2 отдолу и 3 отгоре), се кефи да си ги скърца - щото може. Усмивката му откак има зъби също е различна понякога - усмихва се със стиснати челюсти и цялата му физиономия се раздърпва настрани.
Плешивината на тила му е почти скрита вече, само ние си я знаем, иначе изобщо не си личи. Скоро ще обрасне съвсем.
Фонтанелата не съм проверявала.
Не обича да пие вода. Но леля Фани му я пробутва някак.
Скоро трябва да го учим да пие от чашка. Не е голям фен, предвид че не обича да пие това дето му предлагам с чашката.
Любимата му храна е тиквата. Умира си за тиква! Поради което трябва да призная, че е почнал леко да оранжевее. Промених му менюто така, че да има максимално големи паузи от тиквата (а то не е лесно, понеже изборът ни на храни продължава да се свежда до 5-6 вида основни неща и техните комбинации: ориз, царевица, картофи, броколи, карфиол, пуйка, и разбира се тиква. А, от тази седмица - и заешко).
Ще видим дали ще се от-оранжеви.
Утре отиваме в Ботевград да си го видим и вдругиден си го караме обратно да си го гледаме ние - тая седмица е наш ред.
Докато ми липсва, мисля за всичките тия неща. И най-вече си представям усмивката му. И наведената главица и голото вратле, когато е седнал и си майстори нещо, съсредоточен.
Топ хитът е "Оранжево небето". Аз на него знам само припева, останалото тананикам с "та-та-ра-та". Любимият момент е когато, в началото на припева, се започва с едно "Оооо - ооооо (- ранжево небето" и т.н.) - на което Деян се ухилва до ушите, защото знае, че следва песничка.
Като по-малък пеех много "Две калинки" и "Пеят, скачат палците". Опитвала съм с "Тихо се сипе първият сняг", но не е толкова вървежна, понеже при нас песничките не са за приспиване, а за развеселяване когато се ядоса или му досади нещо, например че лежи по гръб твърде дълго време докато го преобличам.
"Нани, нани бебе" на мелодията на "Мила моя мамо" беше опитът ми да го приспивам докато беше коликавият период и го разнасях на ръце из апартамента за да спре да плаче. Спомените ми от онзи период не са много ясни. Малко не мога да си представя, че лъчезарното, усмихнато дете, което имам сега, е същото онова все ревящо бебе, което толкова ме изнервяше понякога - добре, че е документирано... защото наистина, забравя се. А макар и да признавам, че имам малко уклон да пиша по-скоро за негативните страни на майчинството, отколкото за радостите, все пак негативните са тези, които се забравят повече и поради това повече подлежат на записване.
Деян обича, докато заспива, да си държи нещо. Обикновено взима одеялцето, вдига си го пред лицето и си покрива с него очите. После си вдига краката нагоре - в най-трудната коремна преса - и се капичва настрани. Много обича, докато ужким заспива, да се обръща по корем. Надига се на ръце (а вече и на колене) и почва да зяпа наоколо, съответно цялата сънливост му се изпарява, а май не схваща много добре защо така не му е много удобно да заспи и изобщо какво е това мъчение, когато човек е толкова изморен. И се размрънква. Същото го прави и нощем, насън. По няколко пъти. Биберонка оправя положението.
Понякога пък обича да си разглежда ръцете. Оня ден като го приспивах в Ботевград (беше много кисел и яко люлеене падна в столчето за кола), отдели сигурно 10 минути да си разглежда ръката, извъртайки дланта си отпред и отзад на равномерни интервали.
Ако е сложен в креватчето да спи, и му подам ръката си, задължително я хваща и започва да си играе с пръстите ми, с часовника, с мартениците.
Особено много обича връвчици от всякакъв вид. Улавя ги и започва да ги върти между пръстите си с такава съсредоточеност, че все едно се кани да върже морски възел. И ги лапа, разбира се.
Понякога така го забавлявам, като ужким му подам нещо, но го дръпна обратно преди да е успял да го хване. Винаги следва голям кикот, но радостта е най-пълна, когато нещото е връвчица и аз му докосна леко с нея отворената длан - гъделичка го. А реакциите му са още твърде бавни, и въпреки че се опитва да се съсредоточи и да сграбчи нещото докато съм му го подала, не успява и фрустрацията го кара да се смее.
В друг случай фрустрацията го нервира - когато се е надигнал успешно на ръце, но в стремежа си да се задвижи нанякъде, се избутва с ръце назад вместо с крака напред (може би защото владее ръцете си по-добре) и така тръгва да се отдалечава от нещото, към което е тръгнал. Намирам го в долния край на креватчето и по корем, след като съм го сложила в горния, по гръб. И си хленчи за биберонката и някой да го обърне по по-човешки начин.
Краката са атракция, когато е седнал в столчето за кола. Освен че си ги вдига и държи, а от време на време и захапва, много обича да си събува чорапите. Те предоставят известно време забавление докато ги измъкне, след което започва да се опитва да си измъкне ританките или чорапогащника, което естествено не му се отдава и той се ядосва по малко.
Докато го храня, протяга ръце към лъжичката в опит да я сграбчи и да си я натика в устата. Това го тушираме като му връчим друга лъжичка, която да служи само за държене. Но понякога все пак успява да натопи пръсти в бурканчето с пюре или в купичката с каша. И стиска толкова здраво, че едва ги отклещвам оттам.
Много обичам да го храня. Все още не ми е омръзнало храненето с лъжичка, напротив, голямо удоволствие ми е :) Радвам се, като яде с удоволствие и апетит; като виждам изграждането на рефлекси - отварянето на устата като поднеса лъжичката, реакцията на вкусното ядене - одобрителното "мммммммммммм" при всяка приета лъжичка. И почти не се клепаме.
Огромно удоволствие му е да скача. Ти само го дръж изправен - той може да си стои на краката, но трябва някой да го подкрепя да не загуби равновесие и да падне - и гледай какво скачане пада. Може да пружинира половин час без прекъсване. Ако го придвижваш леко напред, мести крака един пред друг и ходи - това си го прави още от 6-месечна възраст де.
Обожава Веселин да го качи на конче и да го друса. Е няма такъв празник! Страшен кикот и търси с поглед всички околни да им се покаже.
Продължава си очарованието му от огледала. Все още не мога да разбера дали знае, че това дето вижда е той самият, или си мисли, че е друго бебе. При всички положения е много приятелски настроен. Усмихва се широко и приветливо на отражението си и посяга с ръце, за да го пипне.
В количката седи изправен напред и активно наблюдава какво се случва около него. Понякога се навежда напред, за да захапе предпазната рамка. В колата се държи за дръжката на столчето си за кола и зяпа през прозореца, сякаш е на обиколка из имението си и инспектира.
Понеже вече има 5 зъба (2 отдолу и 3 отгоре), се кефи да си ги скърца - щото може. Усмивката му откак има зъби също е различна понякога - усмихва се със стиснати челюсти и цялата му физиономия се раздърпва настрани.
Плешивината на тила му е почти скрита вече, само ние си я знаем, иначе изобщо не си личи. Скоро ще обрасне съвсем.
Фонтанелата не съм проверявала.
Не обича да пие вода. Но леля Фани му я пробутва някак.
Скоро трябва да го учим да пие от чашка. Не е голям фен, предвид че не обича да пие това дето му предлагам с чашката.
Любимата му храна е тиквата. Умира си за тиква! Поради което трябва да призная, че е почнал леко да оранжевее. Промених му менюто така, че да има максимално големи паузи от тиквата (а то не е лесно, понеже изборът ни на храни продължава да се свежда до 5-6 вида основни неща и техните комбинации: ориз, царевица, картофи, броколи, карфиол, пуйка, и разбира се тиква. А, от тази седмица - и заешко).
Ще видим дали ще се от-оранжеви.
Утре отиваме в Ботевград да си го видим и вдругиден си го караме обратно да си го гледаме ние - тая седмица е наш ред.
Докато ми липсва, мисля за всичките тия неща. И най-вече си представям усмивката му. И наведената главица и голото вратле, когато е седнал и си майстори нещо, съсредоточен.
Петък, 2008, Февруари 22
Чорапи
Аз:
12:05:49 PM: sutrinta te poiznervi maj?
Веселин:
12:06:05 PM: ne mnogo :)
opitvashe se da si iziade krakata, a tva mnogo prechi na spaneto
12:06:20 PM: tegli si chorapite, az mu gi obuvam i taka
nakraia go ostaih bez chorapi :)
Чорапите са много интересна играчка. Изобщо краката. Като е седнал човек, пръстите на краката са му на една ръка разстояние. Може да си играе с тях и да си тегли чорапите. Егати кефа!
Но това е валидно предимно докато човек е бебе. С напредването на възрастта разстоянието до чорапите се увеличава, с което животът става значително по-скучен.
Ето затова пушат хората. Опитват се да компенсират за изгубената възможност да си напъхат чорапите в устата.
Четвъртък, 2008, Февруари 21
Бабо, не ходи в кухнята!
Деян днес се държал много странно.
По принцип напоследък го държим седнал в "зимния кош" за количката, който поставяме на дивана. Деян там си седи и си играе с играчките, като в кошарка само че мини-вариант. (Точно това, което се вижда на снимката вдясно).
Обаче днес баба му в един момент се показва от кухнята и какво да види - Деян обърнал коша и изпълзял на дивана... Ужас... (за хората без деца обяснявам: озове ли се пълзящо бебе на дивана, има голяма опасност да се претърколи и да падне от него, което само по себе си е достатъчно неприятно, дори да не е придружено от допълнителната опасност да си тресне главата в масата, докато пада)
Хубаво, баба му решила че зимният кош е безвъзрватно в миналото, прибрала го и закарала в хола баш истинската кошарка и го курдисала там.
Стои си той в нея, играе си с играчките и си блее. Обаче! В момента, в който баба му влезе в кухнята, той надава рев. Защо, не мога да проумея. Кошарата е сложена на такова място, че той да вижда вратата на кухнята и да вижда баба си, докато тя е там да му приготвя яденето. Но въпреки това се разревава - точно в момента, в който я види че прекрачва прага, или, ако се е заблял нанякъде - в момента, в който се огледа за нея и установи, че тя е в кухнята.
Тя казва също, че през всички други врати като излиза, е ОК. Той я вижда, че излиза през тях, и никак не реагира. Но точно през кухненската - не може.
И не е да е свикнал да е все с човек около себе си, да кажеш, че се плаши щото е сам. Когато го оставяме сам в неговата стая - дали в кошарката, дали в леглото му - няма никакъв проблем. Той не се притеснява да е сам (по-скоро му омръзва де).
Много странно.
Стресирало се е нещо детенцето, май.
По принцип напоследък го държим седнал в "зимния кош" за количката, който поставяме на дивана. Деян там си седи и си играе с играчките, като в кошарка само че мини-вариант. (Точно това, което се вижда на снимката вдясно).
Обаче днес баба му в един момент се показва от кухнята и какво да види - Деян обърнал коша и изпълзял на дивана... Ужас... (за хората без деца обяснявам: озове ли се пълзящо бебе на дивана, има голяма опасност да се претърколи и да падне от него, което само по себе си е достатъчно неприятно, дори да не е придружено от допълнителната опасност да си тресне главата в масата, докато пада)
Хубаво, баба му решила че зимният кош е безвъзрватно в миналото, прибрала го и закарала в хола баш истинската кошарка и го курдисала там.
Стои си той в нея, играе си с играчките и си блее. Обаче! В момента, в който баба му влезе в кухнята, той надава рев. Защо, не мога да проумея. Кошарата е сложена на такова място, че той да вижда вратата на кухнята и да вижда баба си, докато тя е там да му приготвя яденето. Но въпреки това се разревава - точно в момента, в който я види че прекрачва прага, или, ако се е заблял нанякъде - в момента, в който се огледа за нея и установи, че тя е в кухнята.
Тя казва също, че през всички други врати като излиза, е ОК. Той я вижда, че излиза през тях, и никак не реагира. Но точно през кухненската - не може.
И не е да е свикнал да е все с човек около себе си, да кажеш, че се плаши щото е сам. Когато го оставяме сам в неговата стая - дали в кошарката, дали в леглото му - няма никакъв проблем. Той не се притеснява да е сам (по-скоро му омръзва де).
Много странно.
Стресирало се е нещо детенцето, май.
Петък, 2007, Декември 7
Смехове - 2
Сетих се още :)
- Когато Веселин го подхвърля във въздуха, то е неистов смях с глас, кикотене и голяма радост.
- Когато е гладен и е мрънкал, и му приготвим бутилката и я види, тогава протяга ръце към нея и се задъхва от нетърпение и се усмихва.
- Разбира се, има знаменитата "точка в тавана", което е да си избере несъществуващо забавление в тавана, да се одзвери в него и да прави бухалски звуци (няма как да ги напиша) и да се усмихва, дори цвили понякога - през цялото време вперил поглед в някакво място, където, уверявам ви, нищичко няма :) Само бял таван!
- Когато Веселин го подхвърля във въздуха, то е неистов смях с глас, кикотене и голяма радост.
- Когато е гладен и е мрънкал, и му приготвим бутилката и я види, тогава протяга ръце към нея и се задъхва от нетърпение и се усмихва.
- Разбира се, има знаменитата "точка в тавана", което е да си избере несъществуващо забавление в тавана, да се одзвери в него и да прави бухалски звуци (няма как да ги напиша) и да се усмихва, дори цвили понякога - през цялото време вперил поглед в някакво място, където, уверявам ви, нищичко няма :) Само бял таван!
Четвъртък, 2007, Декември 6
Смехове
Има различен вид реакции на положителни стимули.
- Играчки от типа на "активната гимнастика" - цвили, рита с крака, задъхва се от прилив на енергия, от време на време поспира за да ги инспектира по-внимателно, после пак решава че са много яки и пак изцвилва
- Играчки от типа на Сънчо и телевизора (свети и свири) - гледа ги като омагьосан, без да отмества поглед и без изражение
- Играчки от типа на палячето Пальо и октопода Ото (свирят, като издърпаш едно въженце) - гледа ги с любопитство и лека изненада и им се усмихва - мисля, че тях ги приема за личности, не за предмети.
- Игри с мен - криеница (от 2 дена сме я открили) и "буба лази" - кикоти се с глас, маха с ръце и се опитва да ме пипне. След като се изкикоти, замлъква и чака още. Частен случай е когато се надвеся над него без да си играя - протяга ръце и ме хваща за бузите да ме пипа и щипе - демек ставам и аз "активна гимнастика".
А когато лежи в количката и е спал, и току-що се е събудил, гледа много сериозно и ако в тоя момент му се усмихна, ми се усмихва и той в отговор - много мило и много разтапящо.
Освен това като сме го оставили да заспива, а той не ще и скучае и мрънка, и като отиде някой от нас при него, целия грейва в такава радост, че ето дошъл е някой да го забавлява, ама тогава никак не ми е мило и разтапящо, ами се ядосвам, че вместо да се успокоява и заспива, той се активизира. Но пак не мога да се сдържа да не му се ухиля насреща. И отиде цялото заспиване... :)
- Играчки от типа на "активната гимнастика" - цвили, рита с крака, задъхва се от прилив на енергия, от време на време поспира за да ги инспектира по-внимателно, после пак решава че са много яки и пак изцвилва
- Играчки от типа на Сънчо и телевизора (свети и свири) - гледа ги като омагьосан, без да отмества поглед и без изражение
- Играчки от типа на палячето Пальо и октопода Ото (свирят, като издърпаш едно въженце) - гледа ги с любопитство и лека изненада и им се усмихва - мисля, че тях ги приема за личности, не за предмети.
- Игри с мен - криеница (от 2 дена сме я открили) и "буба лази" - кикоти се с глас, маха с ръце и се опитва да ме пипне. След като се изкикоти, замлъква и чака още. Частен случай е когато се надвеся над него без да си играя - протяга ръце и ме хваща за бузите да ме пипа и щипе - демек ставам и аз "активна гимнастика".
А когато лежи в количката и е спал, и току-що се е събудил, гледа много сериозно и ако в тоя момент му се усмихна, ми се усмихва и той в отговор - много мило и много разтапящо.
Освен това като сме го оставили да заспива, а той не ще и скучае и мрънка, и като отиде някой от нас при него, целия грейва в такава радост, че ето дошъл е някой да го забавлява, ама тогава никак не ми е мило и разтапящо, ами се ядосвам, че вместо да се успокоява и заспива, той се активизира. Но пак не мога да се сдържа да не му се ухиля насреща. И отиде цялото заспиване... :)
Мъжки мурафети
Деян много обича да стои по гол задник. Като го сложа на повивалника, отначало се начумерва, готов да заплаче, защото е хоризонтиран когато не е време за сън, но щом сваля памперса и го оставя по дупе - то е кеф, то е радост, то е чудо - кракорита, ръкомаха, цвили, смее се с глас (може би го гъделичкат мокрите кърпички, те са студени) и изобщо много е щастлив. Оставям го така малко да постои, да се нарита, да види въздух туй дупе - няма само да се спарва под тия памперси я.
В последни дни младежът откри, че има пишка. С извинение за термина, но пенис имат мъжете, бебетата си имат пишки. (Според педиатърката - членче, ама някак не ми върви.) Хваща я с ръка и си я държи, докато се оглежда насам-натам сякаш нищо. Ето значи кога се появявал тоя навик, от който някои мъже не се отървават до края на живота си! А пък аз изтръпвам, защото малките му пръстчета са като менгемета (а аз знам - нали ми стиска пръстите докато го храня с шишето - чак ми спира кръвта) и направо леденея да не вземе да стисне по-силно или да дръпне по-рязко :)) Е, досега не се е случвало.
А в един материал, който четох на тема фимоза (така се нарича срастването на кожата на върха на пениса, което навремето масово е било считано за показание за оперативна намеса), и там пишеше, че фимозата се предотвратява от това, че момченцата започват да си играят с пишките и в тоя процес извършват цялата необходима профилактика (а именно - да опънат кожата така, че да не се стигне до срастване).
Излиза, че дълбока медицинска логика се криела в думите "Нямаш ли си пишка да си играеш!" :)
А за захранването да кажа - засега приема моркова добре, а аз много се кефя да го храня с лъжичка - така ми е значително по-интересно. Нищо, че бастисахме с оранжеви лекета маса лигавници и едно любимо боди.
Освен това вече не се задоволява да стои полуседнал-полулегнал в столчето за кола, ами се опитва да се надига, като си изправя главата (все едно коремна преса прави) - иска да си е съвсем седнал. Слагам го в ъгъла на дивана и си седи така много време, преди да се хлъзне постепенно надолу.
Днес извърших и първото ресане. Много се беше разрошил :)) и си викам ае, да видим тия бебешки четки и гребенчета за какво аджеба служат. Четката е прелест! Толкова мекичка, и оставя косата да стои сресана, но пухкава, а не зализана.
В последни дни младежът откри, че има пишка. С извинение за термина, но пенис имат мъжете, бебетата си имат пишки. (Според педиатърката - членче, ама някак не ми върви.) Хваща я с ръка и си я държи, докато се оглежда насам-натам сякаш нищо. Ето значи кога се появявал тоя навик, от който някои мъже не се отървават до края на живота си! А пък аз изтръпвам, защото малките му пръстчета са като менгемета (а аз знам - нали ми стиска пръстите докато го храня с шишето - чак ми спира кръвта) и направо леденея да не вземе да стисне по-силно или да дръпне по-рязко :)) Е, досега не се е случвало.
А в един материал, който четох на тема фимоза (така се нарича срастването на кожата на върха на пениса, което навремето масово е било считано за показание за оперативна намеса), и там пишеше, че фимозата се предотвратява от това, че момченцата започват да си играят с пишките и в тоя процес извършват цялата необходима профилактика (а именно - да опънат кожата така, че да не се стигне до срастване).
Излиза, че дълбока медицинска логика се криела в думите "Нямаш ли си пишка да си играеш!" :)
А за захранването да кажа - засега приема моркова добре, а аз много се кефя да го храня с лъжичка - така ми е значително по-интересно. Нищо, че бастисахме с оранжеви лекета маса лигавници и едно любимо боди.
Освен това вече не се задоволява да стои полуседнал-полулегнал в столчето за кола, ами се опитва да се надига, като си изправя главата (все едно коремна преса прави) - иска да си е съвсем седнал. Слагам го в ъгъла на дивана и си седи така много време, преди да се хлъзне постепенно надолу.
Днес извърших и първото ресане. Много се беше разрошил :)) и си викам ае, да видим тия бебешки четки и гребенчета за какво аджеба служат. Четката е прелест! Толкова мекичка, и оставя косата да стои сресана, но пухкава, а не зализана.
Абониране за:
Публикации (Atom)
