Мушморочик отпразнува чудесен рожден ден.
На 28 юни - е, не на деня, но пък събота - ден, в който беше възможно да се случи целодневното семейно събиране; в Горна баня при наште (тенкю пипъл за организационната... помощ? класира ли се за помощ, когато съставлява 95 процента от действието?); на теферич на терасата и в градината на новата люлка - екстра си му беше!
Имаше шарени балони, навързани по цялата тераса; имаше лъскав балон с формата на цифрата "1", голям горе-долу колкото самия Деян; и един самопееще балон (=пеещ от само себе си като го пернеш с юмрук) с Мечо Пух на него. А ние точно в момента се занимаваме с едни Дисниеви анимации и съм се побъркала от МечоПуховци, та като го видех, все за работа се сещах :)
И островърхи шапчици имахме.
И разкошна лека лятна торта! От която за съжаление Деянски нямаше начин да хапне, ноооо пък имаше печена пуйка (специално ястие за специалния повод), от която за първи път Деян яде еднаква храна с нас! :) (Е, омешахме му я с тиква, щото малко суха му се стори като я пасирахме)...
Не знам кога ще се организираме дотолкова, че да пусна някоя снимка на Деянчик в огромния надуваем басейно-камион, който получи (специално донесен чак от далечна Дания). Изправен до кормилото и го върти с една ръка, почти както аз правя :)
Документирахме събитието и с видеокамера. Трябва да свалим материала, за което ми е нужна помощта на колегата Дени, но той в момента има толкова много работа, че не мога да го ангажирам. А и имаше рожден ден вчера баш :)
Това беше и последното публично показване на Деян с дългите мекички бебешки къдрици. Веднага щом го изпратихме в Ботевград за поредните две седмици, баба му го подстрига късичко късичко, та да му е прохладно в летните жеги. Как се подстригва такова активно детенце, което щъка нагоре-надолу почти непрекъснато, направо не мога да си представя!
Когато отидохме тази сряда да си го видим, че ни беше домъчняло вече, направо изглеждаше като друг човек. Вече му викаме Рапончо.
Веселин е отрязал кичур от бебешката косица и аз го скатах в един плик да си го пазим по сантиментални причини. И пъпчето пазим още.
И в Ботевград има едно кичурче. Да си го имат и там :)
Показване на публикациите с етикет първи. Покажи всички публикации
Показване на публикациите с етикет първи. Покажи всички публикации
Вторник, 2008, Юли 1
Вторник, 2008, Юни 24
Година
На този ден преди 1 година беше убийствена жега, както впрочем и в момента. Аз вече бях в отпуск от около седмица и обикалях магазините, за да попълня списъка с покупки, който бях изкопала някъде в нета. Нямах си и понятие какви са и за какво служат поне половината неща в него, и тепърва откривах колко много има да се учи оттук насетне.
Бах уморена. Дали този ден или предишния бях обикаляла и жегата ми беше дошла в повечко. Исках да си поостана вкъщи и да си почина.
Цецко ни дойде на гости, нещо трябваше да вземе. Ние с Веселин си правихме мекици (те са една от гордостите на кулинарния ни тандем) и много се зарадвахме, че ще има с кого да ги споделим.
Ходихме и до ЦБА-то да си купуваме някакви неща. Видяхме някакви шоколадови яйца и по някаква причина силно ги възжелахме. На път към къщи аз дуднах какви погрешни яйца сме купили, защото, сгърчени в ръката ми, и двете изглеждаха счупени. Впоследствие се оказа, че не били счупени, а за времето, през което сме ги донесли от магазина до къщи, са се размекнали толкова, че са добили неправилна форма, която през станиола ме заблуждаваше, че са се счупили.
Веселин си изяде своето, а аз моето си го зарязах в хладилника да се втвърдява и после го забравих.
Като си легнахме, сме провели някакъв разговор, който вече не си спомням, но Веселин помни. Обяснявала съм с примирена безнадеждност колко прекрасен празник е Еньовден, колко е важен в, ъм, културно-исторически план, и как, ех, го пропуснахме. Вече бяхме пропуснали да се вместим в Близнаците, а раждането беше насрочено за 28 юни (термин 5 юли) - изпреварвайки потенциално леснозапомняемата дата 4 юли и шанса за атрактивната комбинация 07.07.2007.
Коментирайки тия теми, и разпускайки след жегата в приятната ни новообзаведена спалня, в която скоро се бяхме пренесли, ей тъй съвсем естествено така взехме да почваме да си ставаме близки. Като стана ясно, че сме на път да скрепим дружбата си, аз надигнах туловище в невинно намерение да се отправя към банята.
В тоя момент водите ми изтекоха, щото човекът беше решил да се появява вече.
За неминалите по този път - разпознава се без никакво колебание, не може да се обърка с нищо :)
"Веси, това са водите"
Беше към 00:15. Отидох си аз накъдето се бях запътила, но няма в историята по-драстична смяна на намеренията... :)
Емоцията беше силна, като пред изпит - краката ми се поразтрепериха, а в гласа ми - една приповдигната веселост.
Измих се, върнах се в спалнята и в 00:30 набрах гинеколожката - с леко чувство на неудобство, че я будя по това време жената; после се обадих и на наште.
Метнах си бременската рокля, с която се шмитках в последно време, и се заех с багажа за родилен дом. Не ми беше приготвен още - аа, кой ти се е разбързал, - но знаех всичко което ми трябва къде се намира и методично и ефективно струпах необходимите неща в раницата.
Наште пристигнаха, тръгнахме към Младост да вземем Вики, тя навигираше по телефона докато я намерим, взехме я и бързичко стигнахме до Тина Киркова (Св. София). Хубаво че през нощта, иначе през деня това пътешествие не го виждам как щеше да стане.
Постъпването в болницата ще го прескоча, щото не знам как да го опиша по не-натуралистичен начин. Хубавото е, че всичко се случи без никакво помайване, защото при изтекли води трябва да се реагира бързичко. Нямаше време нито да ме хване страх, нито да се притесня, нито изобщо да се замислям кой знае колко за каквото и да било. Наште не ги пуснаха в болницата - ние крачехме бързо, те изостанаха някъде назад и нямах време да ги чакам, хукнах напред след Вики и останахме само с Веселин. Той остана пред вратата на приемното, да стиска вързопа с дрехите ми и да се попритеснява като истински чакащ татко. А аз подписах там формуляра който ми тикнаха в ръцете, дето е за упойката вероятно; бях поизгубила дар-слово от емоция и малко ми притреперваше гласецът и може би не съм изглеждала най-адекватно, но Вики ме преведе за ръчичка през цялата процедура и аз просто се подчинявах, с благодарност че така мило се грижат за мен. Сестрата, която ме прие, беше младичка, много мила, усмихната, след това и анестезиологичните сестри и акушерките също, а пък аз в този момент обичах всички тези непознати хора, които бяха толкова мили - бях трогната до сълзи колко добре се държаха, може би защото преди това се бях начела и наслушала на разкази за сопнати акушерки по родилните домове и за грубо отношение към постъпващи родилки...
Тези в предродилна зала бяха като в Спешно отделение - направо ми се искаше да ги заснема. Сложиха ме да легна и ме наобиколиха отвсякъде, като всяка нещо вършеше по мен - взимаха ми кръв, драскаха ме за алергичност към упойки, мериха ми кръвно, пулс - поне 4-5 сестри надвесени над мен, действащи много организирано и експедитивно и в същото време с внимание и добро отношение - и винаги имаше поне една, която ми се усмихваше и ме предупреждаваше неща от типа че сега тука като ми боцне веничката, малко ще ме заболи ама то бързо ще мине. Почувствах се много специална, истински ВИП - само дето ВИПщината ми беше в това, че си водя лекарката с мен, а това тези сестри изобщо не ги касае, така че нямаше нищо общо с парите цялата работа, което е най-хубавото. Бяха си просто мили хора; а и все пак трябва да се има предвид че подготвяха за секцио по спешност, т.е. не беше точно рутина, та да им е скучно. Внимаваха какво правят.
Анестезиологът беше пристигнал, дойде да ме нагледа и да ме пита алергична ли съм към нещо и прочие - щях да ходя за анестезиологична консултация при него идната седмица, ама ето че се прескочи този момент.
И кръвни изследвания ми бяха правили, но резултатите им не бяха излязли - трябваше да са готови в понеделник, а беше събота срещу неделя - затова се наложи да ги направят спешно.
Като приключиха с тия неща, ме занесоха в операционната. Контракции нямаше все още (Вики все това ме питаше) и най-внимателният на света анестезиолог ме обезболи кадърно и ефективно. Като изгубих чувствителност на краката си, видях как някой взе единия ми крак и го премести - сгъна го в коляното, после го пусна надолу - и да виждаш всичко това, а да ти липсва усещане, е доста шантаво. Сложиха ми ниско параванче на гърдите, анестезиологът седна до главата ми и нещо ме разпитваше - пак за алергии, какво кръвно имам по принцип, дали съм си го мерила (а, спомням си - точно той беше човекът, който ми каза, че дали има проблем с кръвното се познава по това дали си го знаеш. Ако не знаеш, значи всичко е наред :) ) - разговаряхме се така с него докато Вики и един друг доктор нещо се суетяха и ги чаках да започнат. Анестезиологът (Милко, ама не си спомням фамилията му) ме попита изпитвам ли някаква болка. Малко ме учуди този въпрос, казах не, и той рече - хубаво, щото операцията тече вече от 10 минути.
Чудесия, ей!
По-натам има един период, в който от упойката започва да се затруднява дишането и малко имах чувството, че ще се задуша. Точно преди да се случи това обаче, анестезиологът ме предупреди, че ще се случи, така че си бях спокойна, въпреки че беше гадно. След това има един период на съклет, който си трае до края - просто на човек си му е гадно да не може да се премести така както си е свикнал, а и операционната маса е една такава много неанатомична - равна, твърда, хич не е удобно за прекарване на дълго време в лежане върху нея.
Баш изваждането на бебето става доста в началото и се усеща като едни силни бутания и дърпания, за които също ме предупредиха. Изобщо, аз обичам така като си знам и ме държат в течение.
Деян не изплака като го извадиха. Акушерката ми го подаде да го видя, имам мъгляв спомен че се беше свил на кълбенце целият в едната й протегната към мене длан - което разбира се е невъзможно, най-вероятно го е държала с две ръце, но със сигурност в шепи и свитичък в утробната поза. Очичките му бяха отворени - не че ме е гледал, но така изглеждаше.
"Грозен!" - беше първата дума, която казах на сина си. По някаква причина се бях подковала, че бебетата като се новородят, са грозни, и няма какво да се очаква нещо различно и затова по-добре да си знам аз. Така че си бях един вид наумила да си му го кажа това, ама нали, с умиление да го кажа.
"Хубав! Хубав на мама!" - беше втората ми реплика, когато информацията от очите ми беше стигнала до мозъка и мозъкът беше осъзнал, че това бебе срещу мен за моя изненада е едно красиво (ей начи как ме е яд дето тука сигурно се подсмихвате под мустак невярващо) - едно _обективно_ красиво бебе!...
После го отнесоха да го покажат на Веселин.
След като приключиха с мен (от ваденето на бебето нататък до края е доста повече време) ме изведоха и мен и ни дадоха кратко свиждане. От този момент си спомням колко се радвах да го видя - близкият ми човек в тоя все пак непознат свят, в който бях сама - и как неистово се опитвах да споделя с него колко искам да се преместя някак (проклетия съклет!).
После той твърдеше, че съм говорила несвързано, защото съм искала била да се надигна, пък то нали очевидно че няма как да се надигна, като съм под упойка. А аз исках просто някакси да си надигна горната част на тялото - главата, раменете - за да не ми е толкова съклет!...
То и не беше толкова лесно да се обясни, защото към този момент упойката беше във фазата на треперенето - в края на операцията и след нея за известно време има един такъв период, в който се трепери неудържимо, с цялото тяло. Та докато ти тракат зъбите, иди се обяснявай какво искаш да кажеш :)
После Вики ме настани в реанимацията, подреди ми всички неща, които ми бяха нужни, на нощното шкафче, показа ми кое къде е, даде последни наставления да пия много вода и инструкции кога да пия Солпадеин, увери ме, че ще дойде да ме види веднага на сутринта, и тръгна да поспи няколко часа. Нямаше нито един друг лекар в реанимацията, който така да се грижеше за свойта родилка. И майка ми да беше на нейно място, едва ли имаше накъде по-грижовно да се отнесе.
В реанимацията е скучно и единственото разнообразие е да се пие вода - което пък е полезно :)
Да се пращат смс-и в 5 сутринта, които да осведомят тъкмо заспиващия Веселин, че на наша милост й е скучно, също е метод за малко по-интересно прекарване на времето.
Също така съм се щракнала с телефона сама себе си.
Излизането от упойка боли, но така, както боли рана - познат и съвсем приемлив тип болка. И досега не знам какво е контракция и не мисля, че искам да знам.
Аз по принцип съм забележително неамбициозен човек, с нулево състезателно начало, но в някои моменти - като този - в мен се отключва сремеж да съм първа в нещо, най-добра в нещо. В този случай бях добре подготвена теоретично какво предстои да се случи и знаех какво трябва да правя, а именно, да се раздвижа максимално рано, да пия много вода, и беше позволено малко да се дообезболявам. И ми стана цел да направя тези неща най-добре от всички.
Момичетата в реанимацията бяха на възраст все около мойта, все с първи раждания. Разговорите се въртяха около имената, с които ще си кръстим бебетата, и около семейни истории между снахи и свекърви. Всяка, която имаше какво да се оплаче, искаше да вземе думата, за да сподели опит.
Когато докарваха някое треперещо момиче, то обикновено беше уплашено и полагахме усилия да я посрещнем приятелски и да й обясним най-важните неща - че треперенето е нормално, след колко време се очаква да премине, че трябва да пие вода, че сестрата слага обезболяващи инжекции. Като заизлизахме от упойка, всяка си се пооплакваше, че я боли, едни повече, други по-малко, аз гледах да го раздавам най-стоик. Щото нали, аз тука в тая реанимация ще съм дъ бестест. И то не беше проблем, и досега нямам спомен да ми е било особено тежко в този период. Започнах да се мърдам най-рано, и като ми кажат "Леле как успяваш да го направиш това, не те ли боли?" - и на мене криле ми поникват и ми се приисква не просто да си преместя крака на 2 сантиметра, а да почна ръченица да играя.
На сутринта дойде Вики. Каза, че е ходила да види бебето, че е добре, че е много красиво, но беше ужасно притеснена и не можеше да си намери място от неудобство, като ми поднесе новината, че го е дернала със скалпела по бузката. Увери ме, че ще го оправят, че белегчето ще е миниатюрно или няма да остане изобщо, че сестрите там го третират с нещо, че по никой начин не е сериозно нараняване - но нали изтекли водите, тя като направила разреза, и закачила бузката отдолу - той е бил в такова положение... А то няма как да се предвиди колко надълбоко да реже, нито пък се вижда бебето в какво положение е.
Аз я успокоих доколкото можах, ясно ми е че не е нейна вината и че се случват такива неща, пожелах си на синчето ми това да му е всичкото страдане дето има да страда, и изобщо не се притесних. Е, остана белег, но се забелязва само ако го знаеш и ако специално го търсиш, и освен това така Деян е уникално чаровен :) така че може да се приеме даже за разкрасителна процедура.
Денят след реанимацията е труден. Чакаш, чакаш, чакаш. Сега ли ще те преместят в стаята, после ли, по-късно ли. Стаята, това означава бебето. Не си добре още, не можеш да ходиш стабилно, да се навеждаш, изправяш - не можеш да се грижиш за него, ако ти го донесат, но пък искаш да си го видиш вече.
Е, заедно го видяхме - Веселин дойде, когато ме преместиха, и чака заедно с мен докато ни го донесат за първи път.
Така че се запознахме заедно с нашето слънчице. Тогава спеше като ангелче, предимно това правеше, а когато биваше буден, се кокореше и се учеше да фокусира света. Прекрасният период преди борбата за закърмване, и преди коликите, шишетата, безсънните нощи вкъщи с всички домакински и бебегледачески задължения. Когато аз само си лежах и си почивах, Деян спеше в креватчето си на колелца, аз го придърпвах към себе си и го гледах, гледах - не можех да му се нагледам :) Идилия!
И така Деян е заченат с любов и роден с любов, в прекрасната нощ на Средлетния ден, в неделя, с белег на бузката :)
Честит рожден ден, мъничка рожбо, голямо мое момче!
Бах уморена. Дали този ден или предишния бях обикаляла и жегата ми беше дошла в повечко. Исках да си поостана вкъщи и да си почина.
Цецко ни дойде на гости, нещо трябваше да вземе. Ние с Веселин си правихме мекици (те са една от гордостите на кулинарния ни тандем) и много се зарадвахме, че ще има с кого да ги споделим.
Ходихме и до ЦБА-то да си купуваме някакви неща. Видяхме някакви шоколадови яйца и по някаква причина силно ги възжелахме. На път към къщи аз дуднах какви погрешни яйца сме купили, защото, сгърчени в ръката ми, и двете изглеждаха счупени. Впоследствие се оказа, че не били счупени, а за времето, през което сме ги донесли от магазина до къщи, са се размекнали толкова, че са добили неправилна форма, която през станиола ме заблуждаваше, че са се счупили.
Веселин си изяде своето, а аз моето си го зарязах в хладилника да се втвърдява и после го забравих.
Като си легнахме, сме провели някакъв разговор, който вече не си спомням, но Веселин помни. Обяснявала съм с примирена безнадеждност колко прекрасен празник е Еньовден, колко е важен в, ъм, културно-исторически план, и как, ех, го пропуснахме. Вече бяхме пропуснали да се вместим в Близнаците, а раждането беше насрочено за 28 юни (термин 5 юли) - изпреварвайки потенциално леснозапомняемата дата 4 юли и шанса за атрактивната комбинация 07.07.2007.
Коментирайки тия теми, и разпускайки след жегата в приятната ни новообзаведена спалня, в която скоро се бяхме пренесли, ей тъй съвсем естествено така взехме да почваме да си ставаме близки. Като стана ясно, че сме на път да скрепим дружбата си, аз надигнах туловище в невинно намерение да се отправя към банята.
В тоя момент водите ми изтекоха, щото човекът беше решил да се появява вече.
За неминалите по този път - разпознава се без никакво колебание, не може да се обърка с нищо :)
"Веси, това са водите"
Беше към 00:15. Отидох си аз накъдето се бях запътила, но няма в историята по-драстична смяна на намеренията... :)
Емоцията беше силна, като пред изпит - краката ми се поразтрепериха, а в гласа ми - една приповдигната веселост.
Измих се, върнах се в спалнята и в 00:30 набрах гинеколожката - с леко чувство на неудобство, че я будя по това време жената; после се обадих и на наште.
Метнах си бременската рокля, с която се шмитках в последно време, и се заех с багажа за родилен дом. Не ми беше приготвен още - аа, кой ти се е разбързал, - но знаех всичко което ми трябва къде се намира и методично и ефективно струпах необходимите неща в раницата.
Наште пристигнаха, тръгнахме към Младост да вземем Вики, тя навигираше по телефона докато я намерим, взехме я и бързичко стигнахме до Тина Киркова (Св. София). Хубаво че през нощта, иначе през деня това пътешествие не го виждам как щеше да стане.
Постъпването в болницата ще го прескоча, щото не знам как да го опиша по не-натуралистичен начин. Хубавото е, че всичко се случи без никакво помайване, защото при изтекли води трябва да се реагира бързичко. Нямаше време нито да ме хване страх, нито да се притесня, нито изобщо да се замислям кой знае колко за каквото и да било. Наште не ги пуснаха в болницата - ние крачехме бързо, те изостанаха някъде назад и нямах време да ги чакам, хукнах напред след Вики и останахме само с Веселин. Той остана пред вратата на приемното, да стиска вързопа с дрехите ми и да се попритеснява като истински чакащ татко. А аз подписах там формуляра който ми тикнаха в ръцете, дето е за упойката вероятно; бях поизгубила дар-слово от емоция и малко ми притреперваше гласецът и може би не съм изглеждала най-адекватно, но Вики ме преведе за ръчичка през цялата процедура и аз просто се подчинявах, с благодарност че така мило се грижат за мен. Сестрата, която ме прие, беше младичка, много мила, усмихната, след това и анестезиологичните сестри и акушерките също, а пък аз в този момент обичах всички тези непознати хора, които бяха толкова мили - бях трогната до сълзи колко добре се държаха, може би защото преди това се бях начела и наслушала на разкази за сопнати акушерки по родилните домове и за грубо отношение към постъпващи родилки...
Тези в предродилна зала бяха като в Спешно отделение - направо ми се искаше да ги заснема. Сложиха ме да легна и ме наобиколиха отвсякъде, като всяка нещо вършеше по мен - взимаха ми кръв, драскаха ме за алергичност към упойки, мериха ми кръвно, пулс - поне 4-5 сестри надвесени над мен, действащи много организирано и експедитивно и в същото време с внимание и добро отношение - и винаги имаше поне една, която ми се усмихваше и ме предупреждаваше неща от типа че сега тука като ми боцне веничката, малко ще ме заболи ама то бързо ще мине. Почувствах се много специална, истински ВИП - само дето ВИПщината ми беше в това, че си водя лекарката с мен, а това тези сестри изобщо не ги касае, така че нямаше нищо общо с парите цялата работа, което е най-хубавото. Бяха си просто мили хора; а и все пак трябва да се има предвид че подготвяха за секцио по спешност, т.е. не беше точно рутина, та да им е скучно. Внимаваха какво правят.
Анестезиологът беше пристигнал, дойде да ме нагледа и да ме пита алергична ли съм към нещо и прочие - щях да ходя за анестезиологична консултация при него идната седмица, ама ето че се прескочи този момент.
И кръвни изследвания ми бяха правили, но резултатите им не бяха излязли - трябваше да са готови в понеделник, а беше събота срещу неделя - затова се наложи да ги направят спешно.
Като приключиха с тия неща, ме занесоха в операционната. Контракции нямаше все още (Вики все това ме питаше) и най-внимателният на света анестезиолог ме обезболи кадърно и ефективно. Като изгубих чувствителност на краката си, видях как някой взе единия ми крак и го премести - сгъна го в коляното, после го пусна надолу - и да виждаш всичко това, а да ти липсва усещане, е доста шантаво. Сложиха ми ниско параванче на гърдите, анестезиологът седна до главата ми и нещо ме разпитваше - пак за алергии, какво кръвно имам по принцип, дали съм си го мерила (а, спомням си - точно той беше човекът, който ми каза, че дали има проблем с кръвното се познава по това дали си го знаеш. Ако не знаеш, значи всичко е наред :) ) - разговаряхме се така с него докато Вики и един друг доктор нещо се суетяха и ги чаках да започнат. Анестезиологът (Милко, ама не си спомням фамилията му) ме попита изпитвам ли някаква болка. Малко ме учуди този въпрос, казах не, и той рече - хубаво, щото операцията тече вече от 10 минути.
Чудесия, ей!
По-натам има един период, в който от упойката започва да се затруднява дишането и малко имах чувството, че ще се задуша. Точно преди да се случи това обаче, анестезиологът ме предупреди, че ще се случи, така че си бях спокойна, въпреки че беше гадно. След това има един период на съклет, който си трае до края - просто на човек си му е гадно да не може да се премести така както си е свикнал, а и операционната маса е една такава много неанатомична - равна, твърда, хич не е удобно за прекарване на дълго време в лежане върху нея.
Баш изваждането на бебето става доста в началото и се усеща като едни силни бутания и дърпания, за които също ме предупредиха. Изобщо, аз обичам така като си знам и ме държат в течение.
Деян не изплака като го извадиха. Акушерката ми го подаде да го видя, имам мъгляв спомен че се беше свил на кълбенце целият в едната й протегната към мене длан - което разбира се е невъзможно, най-вероятно го е държала с две ръце, но със сигурност в шепи и свитичък в утробната поза. Очичките му бяха отворени - не че ме е гледал, но така изглеждаше.
"Грозен!" - беше първата дума, която казах на сина си. По някаква причина се бях подковала, че бебетата като се новородят, са грозни, и няма какво да се очаква нещо различно и затова по-добре да си знам аз. Така че си бях един вид наумила да си му го кажа това, ама нали, с умиление да го кажа.
"Хубав! Хубав на мама!" - беше втората ми реплика, когато информацията от очите ми беше стигнала до мозъка и мозъкът беше осъзнал, че това бебе срещу мен за моя изненада е едно красиво (ей начи как ме е яд дето тука сигурно се подсмихвате под мустак невярващо) - едно _обективно_ красиво бебе!...
После го отнесоха да го покажат на Веселин.
След като приключиха с мен (от ваденето на бебето нататък до края е доста повече време) ме изведоха и мен и ни дадоха кратко свиждане. От този момент си спомням колко се радвах да го видя - близкият ми човек в тоя все пак непознат свят, в който бях сама - и как неистово се опитвах да споделя с него колко искам да се преместя някак (проклетия съклет!).
После той твърдеше, че съм говорила несвързано, защото съм искала била да се надигна, пък то нали очевидно че няма как да се надигна, като съм под упойка. А аз исках просто някакси да си надигна горната част на тялото - главата, раменете - за да не ми е толкова съклет!...
То и не беше толкова лесно да се обясни, защото към този момент упойката беше във фазата на треперенето - в края на операцията и след нея за известно време има един такъв период, в който се трепери неудържимо, с цялото тяло. Та докато ти тракат зъбите, иди се обяснявай какво искаш да кажеш :)
После Вики ме настани в реанимацията, подреди ми всички неща, които ми бяха нужни, на нощното шкафче, показа ми кое къде е, даде последни наставления да пия много вода и инструкции кога да пия Солпадеин, увери ме, че ще дойде да ме види веднага на сутринта, и тръгна да поспи няколко часа. Нямаше нито един друг лекар в реанимацията, който така да се грижеше за свойта родилка. И майка ми да беше на нейно място, едва ли имаше накъде по-грижовно да се отнесе.
В реанимацията е скучно и единственото разнообразие е да се пие вода - което пък е полезно :)
Да се пращат смс-и в 5 сутринта, които да осведомят тъкмо заспиващия Веселин, че на наша милост й е скучно, също е метод за малко по-интересно прекарване на времето.
Също така съм се щракнала с телефона сама себе си.
Излизането от упойка боли, но така, както боли рана - познат и съвсем приемлив тип болка. И досега не знам какво е контракция и не мисля, че искам да знам.
Аз по принцип съм забележително неамбициозен човек, с нулево състезателно начало, но в някои моменти - като този - в мен се отключва сремеж да съм първа в нещо, най-добра в нещо. В този случай бях добре подготвена теоретично какво предстои да се случи и знаех какво трябва да правя, а именно, да се раздвижа максимално рано, да пия много вода, и беше позволено малко да се дообезболявам. И ми стана цел да направя тези неща най-добре от всички.
Момичетата в реанимацията бяха на възраст все около мойта, все с първи раждания. Разговорите се въртяха около имената, с които ще си кръстим бебетата, и около семейни истории между снахи и свекърви. Всяка, която имаше какво да се оплаче, искаше да вземе думата, за да сподели опит.
Когато докарваха някое треперещо момиче, то обикновено беше уплашено и полагахме усилия да я посрещнем приятелски и да й обясним най-важните неща - че треперенето е нормално, след колко време се очаква да премине, че трябва да пие вода, че сестрата слага обезболяващи инжекции. Като заизлизахме от упойка, всяка си се пооплакваше, че я боли, едни повече, други по-малко, аз гледах да го раздавам най-стоик. Щото нали, аз тука в тая реанимация ще съм дъ бестест. И то не беше проблем, и досега нямам спомен да ми е било особено тежко в този период. Започнах да се мърдам най-рано, и като ми кажат "Леле как успяваш да го направиш това, не те ли боли?" - и на мене криле ми поникват и ми се приисква не просто да си преместя крака на 2 сантиметра, а да почна ръченица да играя.
На сутринта дойде Вики. Каза, че е ходила да види бебето, че е добре, че е много красиво, но беше ужасно притеснена и не можеше да си намери място от неудобство, като ми поднесе новината, че го е дернала със скалпела по бузката. Увери ме, че ще го оправят, че белегчето ще е миниатюрно или няма да остане изобщо, че сестрите там го третират с нещо, че по никой начин не е сериозно нараняване - но нали изтекли водите, тя като направила разреза, и закачила бузката отдолу - той е бил в такова положение... А то няма как да се предвиди колко надълбоко да реже, нито пък се вижда бебето в какво положение е.
Аз я успокоих доколкото можах, ясно ми е че не е нейна вината и че се случват такива неща, пожелах си на синчето ми това да му е всичкото страдане дето има да страда, и изобщо не се притесних. Е, остана белег, но се забелязва само ако го знаеш и ако специално го търсиш, и освен това така Деян е уникално чаровен :) така че може да се приеме даже за разкрасителна процедура.
Денят след реанимацията е труден. Чакаш, чакаш, чакаш. Сега ли ще те преместят в стаята, после ли, по-късно ли. Стаята, това означава бебето. Не си добре още, не можеш да ходиш стабилно, да се навеждаш, изправяш - не можеш да се грижиш за него, ако ти го донесат, но пък искаш да си го видиш вече.
Е, заедно го видяхме - Веселин дойде, когато ме преместиха, и чака заедно с мен докато ни го донесат за първи път.
Така че се запознахме заедно с нашето слънчице. Тогава спеше като ангелче, предимно това правеше, а когато биваше буден, се кокореше и се учеше да фокусира света. Прекрасният период преди борбата за закърмване, и преди коликите, шишетата, безсънните нощи вкъщи с всички домакински и бебегледачески задължения. Когато аз само си лежах и си почивах, Деян спеше в креватчето си на колелца, аз го придърпвах към себе си и го гледах, гледах - не можех да му се нагледам :) Идилия!
И така Деян е заченат с любов и роден с любов, в прекрасната нощ на Средлетния ден, в неделя, с белег на бузката :)
Честит рожден ден, мъничка рожбо, голямо мое момче!
Четвъртък, 2008, Май 29
Мммбауу!
Деян казва дума: Бау!
Дума е, защото означава. Научи го докато гледаше навън през прозореца и разни хора си разхождат кучетата на поляната край блока и леля Фани му ги показва и му обяснява, че това са "бау". Когато го изведохме с количката миналия уикенд, видяхме пред супера едно куче и Деян веднага включи и го поздрави с "Бауу!"... Даже няколко пъти го поздрави :) Докато стоеше кучето там, Деян му повтаряше "Бауу!"
Но всъщност "бауу" има по-широк спектър от значения.
Като питаме Деян - как казва кучето? - той отговаря: Бауу! (е, също така и "котето" казва бау, но това е различно от мацата - мацата казва мау... Алитерацията е мнемотична техника номер 1!)
Освен това докато е навън, среща хора, иска да ги поздрави или да им привлече вниманието към себе си, и също им казва: "Бауу!"
Те му отговарят: "Бауу!"
Бауу, струва ми се, означава "някой, който се движи навън" (което до момента се изчерпва с кучета и хора). Бауу, на всичкото отгоре, е начин за комуникация с този, който се движи навън. Нещо като "Здравей, ти, който се движиш навън!"
Докато сме вкъщи и играе с играчките, не се вижда бау и съответно не се казва бау. Като излезем навън и види куче, то е бау, но също така и човекът с кучето е бау.
Бау докато сме вътре се казва единствено когато иска да отпочне комуникация с нас, и то по един самохвално-демонстративен начин: съобщението е по-скоро "Ей, обърни ми внимание - аз мога да ти кажа Здрасти!"
А физиономията, с която казва "Бауу!" на хора, е уникална. Сериозна, с една пауза преди да го каже, и с леко свити устни, като че ще те плаши. Това е "Здрасти!" със замах!
Дума е, защото означава. Научи го докато гледаше навън през прозореца и разни хора си разхождат кучетата на поляната край блока и леля Фани му ги показва и му обяснява, че това са "бау". Когато го изведохме с количката миналия уикенд, видяхме пред супера едно куче и Деян веднага включи и го поздрави с "Бауу!"... Даже няколко пъти го поздрави :) Докато стоеше кучето там, Деян му повтаряше "Бауу!"
Но всъщност "бауу" има по-широк спектър от значения.
Като питаме Деян - как казва кучето? - той отговаря: Бауу! (е, също така и "котето" казва бау, но това е различно от мацата - мацата казва мау... Алитерацията е мнемотична техника номер 1!)
Освен това докато е навън, среща хора, иска да ги поздрави или да им привлече вниманието към себе си, и също им казва: "Бауу!"
Те му отговарят: "Бауу!"
Бауу, струва ми се, означава "някой, който се движи навън" (което до момента се изчерпва с кучета и хора). Бауу, на всичкото отгоре, е начин за комуникация с този, който се движи навън. Нещо като "Здравей, ти, който се движиш навън!"
Докато сме вкъщи и играе с играчките, не се вижда бау и съответно не се казва бау. Като излезем навън и види куче, то е бау, но също така и човекът с кучето е бау.
Бау докато сме вътре се казва единствено когато иска да отпочне комуникация с нас, и то по един самохвално-демонстративен начин: съобщението е по-скоро "Ей, обърни ми внимание - аз мога да ти кажа Здрасти!"
А физиономията, с която казва "Бауу!" на хора, е уникална. Сериозна, с една пауза преди да го каже, и с леко свити устни, като че ще те плаши. Това е "Здрасти!" със замах!
Сряда, 2008, Април 30
Снимка
Слагам нова снимка и оставям старата тук:
Човечецът се чувства чудесно на Вършец.
А на мен ми липсва.
Освен да щъка насам-натам (от момента, в който овладя изправянето (леле какво вълнение като го видях за пръв път!), овладя едновременно с него и лазенето... И сега си лази - като истинско бебе :) ), също се е научил да седи на стол - баща му го поставил и той си седи...
А на количката се вози бейски разположен, хванал с една ръка ограничителя отпред, а другата провесил отстрани, като италиански шофьор баровец.
Докторът позволи като излязат черешите и вишните, да му дадем. Иначе последно въведохме елда (голям хит), а в момента - тиквички.
Човечецът се чувства чудесно на Вършец.
А на мен ми липсва.
Освен да щъка насам-натам (от момента, в който овладя изправянето (леле какво вълнение като го видях за пръв път!), овладя едновременно с него и лазенето... И сега си лази - като истинско бебе :) ), също се е научил да седи на стол - баща му го поставил и той си седи...
А на количката се вози бейски разположен, хванал с една ръка ограничителя отпред, а другата провесил отстрани, като италиански шофьор баровец.
Докторът позволи като излязат черешите и вишните, да му дадем. Иначе последно въведохме елда (голям хит), а в момента - тиквички.
Петък, 2008, Април 18
Изправя се!!!
На мама слънчицето! :)))))))))
Вече се изправя!!!
Пълзи пълзи по килима, и като стигне до леглото, се набира по него и се изправя на крака! :))))))))))))))))
Ще се разплача от умиление :))))
И не съм го видяла още...
Нали е в Ботевград...
Само да свърши работното време, отпрашвам с мръсна газ да си го видя... съкровището!... :)))))
Вече се изправя!!!
Пълзи пълзи по килима, и като стигне до леглото, се набира по него и се изправя на крака! :))))))))))))))))
Ще се разплача от умиление :))))
И не съм го видяла още...
Нали е в Ботевград...
Само да свърши работното време, отпрашвам с мръсна газ да си го видя... съкровището!... :)))))
Четвъртък, 2008, Април 10
Седящия мъник
Докато ме е нямало, Деян се научил да сяда.
И да не си мислите, че ме е нямало месеци или седмици. 3 дни и половина бяха.
Досега стоеше - все по-стабилено - на ръце и колене, а сега се научил да се избута назад с ръцете и да се чучне, изкарвайки някакси краката си пред себе си - перфектно седнало положение. Голям кеф.
Освен това се изправя и прав, при наличие на подходящ релеф около него - някой възрастен, по когото да се покатери. Какъв е тоя зор да се изправи човек, ми е напълно неразбираемо - вместо да си лежи и да си спи, будалицата се чуди как да изхабява все повече и повече енергия.
Продължава да не спи добре - буди се по много пъти през нощта, понякога само за да му се даде биберонка, а друг път се разстройва повече и плаче, докато не бъде успокоен и приспан с гушкане и люлеене. Веселин по принуда е поел нощните смени, защото дори и да не ги поеме, пак се събужда и не може да спи. Аз нощем спя (т.е. къде спя, къде се посъбуждам и аз за малко, но не ставам), затова пък сутрин приготвянето на млякото, храненето и тия три неща са мое задължение. Лично време със съкровището - уви, в най-неподходящия момент - когато съм неадекватна и умирам за сън.
Бабите и гледачката получават най-добрите страни от гледането на бебе :)
Побърборва по малко - дадада, тата, айди; кара се понякога; повиква си като му е кеф да вика. Лъчезарно бебенце на мама.
Вечер като се прибера, ми се радва. Сутрин като дойде гледачката, направо просиява като я види. У нас се заражда ревност :)
Обича и бабите си, и дядовците, изобщо всички.
По никой начин не изглежда да сме му по-специални ние с баща му! (намус)
Ще мине още малко време и ще време да забранява и да го гушкаме даже... Да не го излагаме пред приятелчетата.
Вчера откри мобилния ми телефон. Разглежда го с такова задълбочение и интерес, и така внимателно опипва всеки елемент от релефа, че ще речеш че се кани да го моделира. Смени ми мелодията на звънене, трябва да си я променя обратно.
Умира си за всякакъв вид клавиатури. Трябва да му купя една клавиатура, ще има да й се радва сума време - със сигурност няма да ми излезе по-скъпо от някоя бебешка играчка, като се имат предвид цените по бебешките магазини. Сигурно скоро и мобилните телефони ще са по-евтини от играчките.
През последната седмица вече окончателно отказа единия сън - този след храненето в 17:30. Спи преди това, после се храни, и след това издържа до 20:10-15, когато го храним и слагаме да спи.
Кански е намразил карфиола - едва го пробутваме.
От заешкото се изрина и го спряхме.
И да не си мислите, че ме е нямало месеци или седмици. 3 дни и половина бяха.
Досега стоеше - все по-стабилено - на ръце и колене, а сега се научил да се избута назад с ръцете и да се чучне, изкарвайки някакси краката си пред себе си - перфектно седнало положение. Голям кеф.
Освен това се изправя и прав, при наличие на подходящ релеф около него - някой възрастен, по когото да се покатери. Какъв е тоя зор да се изправи човек, ми е напълно неразбираемо - вместо да си лежи и да си спи, будалицата се чуди как да изхабява все повече и повече енергия.
Продължава да не спи добре - буди се по много пъти през нощта, понякога само за да му се даде биберонка, а друг път се разстройва повече и плаче, докато не бъде успокоен и приспан с гушкане и люлеене. Веселин по принуда е поел нощните смени, защото дори и да не ги поеме, пак се събужда и не може да спи. Аз нощем спя (т.е. къде спя, къде се посъбуждам и аз за малко, но не ставам), затова пък сутрин приготвянето на млякото, храненето и тия три неща са мое задължение. Лично време със съкровището - уви, в най-неподходящия момент - когато съм неадекватна и умирам за сън.
Бабите и гледачката получават най-добрите страни от гледането на бебе :)
Побърборва по малко - дадада, тата, айди; кара се понякога; повиква си като му е кеф да вика. Лъчезарно бебенце на мама.
Вечер като се прибера, ми се радва. Сутрин като дойде гледачката, направо просиява като я види. У нас се заражда ревност :)
Обича и бабите си, и дядовците, изобщо всички.
По никой начин не изглежда да сме му по-специални ние с баща му! (намус)
Ще мине още малко време и ще време да забранява и да го гушкаме даже... Да не го излагаме пред приятелчетата.
Вчера откри мобилния ми телефон. Разглежда го с такова задълбочение и интерес, и така внимателно опипва всеки елемент от релефа, че ще речеш че се кани да го моделира. Смени ми мелодията на звънене, трябва да си я променя обратно.
Умира си за всякакъв вид клавиатури. Трябва да му купя една клавиатура, ще има да й се радва сума време - със сигурност няма да ми излезе по-скъпо от някоя бебешка играчка, като се имат предвид цените по бебешките магазини. Сигурно скоро и мобилните телефони ще са по-евтини от играчките.
През последната седмица вече окончателно отказа единия сън - този след храненето в 17:30. Спи преди това, после се храни, и след това издържа до 20:10-15, когато го храним и слагаме да спи.
Кански е намразил карфиола - едва го пробутваме.
От заешкото се изрина и го спряхме.
Понеделник, 2008, Март 24
Прав и буден
Деветмесечният (от днес) синчец бележи нови постижения в последната седмица.
Вече може да стои прав, като се държи за горната рамка на креватчето. От време на време захапва рамката. Понякога се опитва да я захапе, докато в същото време пружинира нагоре-надолу с крака, и в резултат така се набива в рамката, че се удря и ревва.
Като се умори, изгубва равновесие и пада по гръб, но не се разплаква. Даже ако си там (гледам винаги да съм там) и му се нахилиш като че кой знае какво смешно нещо е станало, се нахилва и той в отговор. От ония усмивки - "абе не знам защо го смяташ за забавно, ама щом казваш, вярвам ти" :)
Другото ново е, че следобедният сън е станал голям тормоз. Уморява се, но категорично отказва да се хоризонтира; в столчето за кола с яко люлеене се получава понякога, а друг път и там не става. Вече няколко пъти се случва да пропуска този сън.
За протокола, режимът му в момента е 4 пъти спане дневно по около 30 минути (понякога 40, в редки случаи повече) - между всяко хранене (а храненията са 5). През нощта спи от 21-21:30 до 07:00. Имаше един хубав период от около 2 седмици, в който спеше до 8 сутринта и дори не се будеше през това време, ама май безвъзвратно отмина. Сега като се събуди още не е озверял от глад, ами си стои в креватчето и си играе - само да има някой да го вдига, като падне по очи и се умори :) Към 7:30 замрънква за храна и го храня.
Не знам в кой момент е нормално да се отбие някоя от дневните дремки. Знам, че колкото повече спи, толкова повече спи :) И освен това, че е хубаво както за него, така и за егоистичните нас, да спи максимално. Но като не ще, не ще ся, не можем да го накараме насила.
С Веселин сме се разпределили вече не с редуване (1 нощ единият, 1 другият), ами си имаме специализации. Той е отговорник по нощните будения (напоследък са зачестили - средно по 5 пъти на нощ), а аз - по сутрешния тоалет и хранене. Опитвам се да си лягам вечер в 23, защото иначе просто няма издържане. Аз и бездруго обичам да спя по 10 часа, ако може, а сега е проблем да си набавя дори елементарно насъщните 8. Веселин пък направо не мога да го мисля.
Разбира се, и сравнение не може да става с първоначалния период от неколкомесечно недоспиване :) Сега сме си царе направо... А и с всяка втора седмица в Ботевград съвсем пък няма от какво да се оплакваме. Да са живи и здрави бабите и дядовците, ей!...
Вече може да стои прав, като се държи за горната рамка на креватчето. От време на време захапва рамката. Понякога се опитва да я захапе, докато в същото време пружинира нагоре-надолу с крака, и в резултат така се набива в рамката, че се удря и ревва.
Като се умори, изгубва равновесие и пада по гръб, но не се разплаква. Даже ако си там (гледам винаги да съм там) и му се нахилиш като че кой знае какво смешно нещо е станало, се нахилва и той в отговор. От ония усмивки - "абе не знам защо го смяташ за забавно, ама щом казваш, вярвам ти" :)
Другото ново е, че следобедният сън е станал голям тормоз. Уморява се, но категорично отказва да се хоризонтира; в столчето за кола с яко люлеене се получава понякога, а друг път и там не става. Вече няколко пъти се случва да пропуска този сън.
За протокола, режимът му в момента е 4 пъти спане дневно по около 30 минути (понякога 40, в редки случаи повече) - между всяко хранене (а храненията са 5). През нощта спи от 21-21:30 до 07:00. Имаше един хубав период от около 2 седмици, в който спеше до 8 сутринта и дори не се будеше през това време, ама май безвъзвратно отмина. Сега като се събуди още не е озверял от глад, ами си стои в креватчето и си играе - само да има някой да го вдига, като падне по очи и се умори :) Към 7:30 замрънква за храна и го храня.
Не знам в кой момент е нормално да се отбие някоя от дневните дремки. Знам, че колкото повече спи, толкова повече спи :) И освен това, че е хубаво както за него, така и за егоистичните нас, да спи максимално. Но като не ще, не ще ся, не можем да го накараме насила.
С Веселин сме се разпределили вече не с редуване (1 нощ единият, 1 другият), ами си имаме специализации. Той е отговорник по нощните будения (напоследък са зачестили - средно по 5 пъти на нощ), а аз - по сутрешния тоалет и хранене. Опитвам се да си лягам вечер в 23, защото иначе просто няма издържане. Аз и бездруго обичам да спя по 10 часа, ако може, а сега е проблем да си набавя дори елементарно насъщните 8. Веселин пък направо не мога да го мисля.
Разбира се, и сравнение не може да става с първоначалния период от неколкомесечно недоспиване :) Сега сме си царе направо... А и с всяка втора седмица в Ботевград съвсем пък няма от какво да се оплакваме. Да са живи и здрави бабите и дядовците, ей!...
Неделя, 2008, Февруари 24
Level up - level down
От днес на 8 месеца, Деян слиза на долното ниво на креватчето, защото вече е опасно да спи на високото. Взе твърде много да шари, особено откак се научи да си вири краката, с което добива устойчивостта на топка. Та по-добре да го свалим отсега, отколкото да чакаме да се катурне.
Направихме и разместване в неговата стая - сменихме местата на креватчето и гардероба, така че откъм креватчето да се открие повече гледка. Сега, като е на ниското и гледа през мрежестите стени на креватчето, е важно да не вижда пред себе си само стената на гардероба и стената на скрина, а цялата стая. Зер голям човек вече, участва в обкръжението си!
Планираме да се изнесем нанякъде покрай Националния празник. Много ни се ходи в Стара Загора, понеже сме чували, че е разкошен град, имало липи и перпендикулярни улици, а не сме ходили. Имаме братовчеди там. Но преди това ще минем през Ботевград да закараме Деянски на баба му и дядо му, за да направим сефте и на командировките - считаме го вече за достатъчно голям, че да го оставим да го гледат за 2 дена без нас и то на чуждо място. Ще товарим креватче на Вектра, ох леле, но поне няма да мъкнем вана , повивалник и стерилизатор, както като тръгнахме за Вършец.
Прасенцето яде като разпран, 1 бурканче на Хип (от малките) не му стига, изяжда по 2 на хранене и като че ли си остава гладен. На опаковката на кашите пише да се приготвят с 200 мл вода, но като ги приготвям с толкова не му стига, остава си гладен. Ще му ги увелича. И млякото не му стига.
А не е да кажеш че е заслабнал особено! Едни дебели бутчета е отпрал, едни ръчички ала Карлсон - като кълбенца със стърчащи от тях пръстчета - подозирам че просто млякото му липсва (вече е само на 2 млечни хранения дневно) и компенсира с количество. Надявам се като въведем месо, живот и здраве след седмица, да се поуталожи малко.
Трудно се приема пюрето Карфиол с картофи. Мръщи се, муси се, гнуси се - гадно му е, изглежда. Ама няма място за вкус, синковец. С тая алергия дето и моркови не ти дават, ще ядеш всичко дето може, че и без това не е много.
А е започнал да се буди все по-рано - чудя се дали защото огладнява, или има връзка с удължаването на деня. Преди си спеше сутрин до 8, от миналата седмица започна да става към 7:20, а вчера и днес ни вдигна в 6:10... Плашеща тенденция!
---
Edit: Опровержение! Веселин бил ходил в Стара Загора много пъти и държи да впиша това за протокола, за да не остане читателската аудитория излъгана и заблудена от моите инсинуации. Това, че имаме братовчеди там, обаче си остава самата истина, и те се явяват основната причина (а за него - и единствена) да отидем точно там.
Направихме и разместване в неговата стая - сменихме местата на креватчето и гардероба, така че откъм креватчето да се открие повече гледка. Сега, като е на ниското и гледа през мрежестите стени на креватчето, е важно да не вижда пред себе си само стената на гардероба и стената на скрина, а цялата стая. Зер голям човек вече, участва в обкръжението си!
Планираме да се изнесем нанякъде покрай Националния празник. Много ни се ходи в Стара Загора, понеже сме чували, че е разкошен град, имало липи и перпендикулярни улици, а не сме ходили. Имаме братовчеди там. Но преди това ще минем през Ботевград да закараме Деянски на баба му и дядо му, за да направим сефте и на командировките - считаме го вече за достатъчно голям, че да го оставим да го гледат за 2 дена без нас и то на чуждо място. Ще товарим креватче на Вектра, ох леле, но поне няма да мъкнем вана , повивалник и стерилизатор, както като тръгнахме за Вършец.
Прасенцето яде като разпран, 1 бурканче на Хип (от малките) не му стига, изяжда по 2 на хранене и като че ли си остава гладен. На опаковката на кашите пише да се приготвят с 200 мл вода, но като ги приготвям с толкова не му стига, остава си гладен. Ще му ги увелича. И млякото не му стига.
А не е да кажеш че е заслабнал особено! Едни дебели бутчета е отпрал, едни ръчички ала Карлсон - като кълбенца със стърчащи от тях пръстчета - подозирам че просто млякото му липсва (вече е само на 2 млечни хранения дневно) и компенсира с количество. Надявам се като въведем месо, живот и здраве след седмица, да се поуталожи малко.
Трудно се приема пюрето Карфиол с картофи. Мръщи се, муси се, гнуси се - гадно му е, изглежда. Ама няма място за вкус, синковец. С тая алергия дето и моркови не ти дават, ще ядеш всичко дето може, че и без това не е много.
А е започнал да се буди все по-рано - чудя се дали защото огладнява, или има връзка с удължаването на деня. Преди си спеше сутрин до 8, от миналата седмица започна да става към 7:20, а вчера и днес ни вдигна в 6:10... Плашеща тенденция!
---
Edit: Опровержение! Веселин бил ходил в Стара Загора много пъти и държи да впиша това за протокола, за да не остане читателската аудитория излъгана и заблудена от моите инсинуации. Това, че имаме братовчеди там, обаче си остава самата истина, и те се явяват основната причина (а за него - и единствена) да отидем точно там.
Понеделник, 2008, Февруари 4
Зъбче
Ето, похвалваме се - Първи Долен Десен вече прозира във венеца на Деян. Има формата на тясно правоъгълниче - само върхът на резеца - и е прозрачно, а не бяло, както бях очаквала.
Сега бързо трябва да наснимаме наснимаме колкото можем повече бебешки беззъби усмивки, защото никога вече моделът ни няма да има същата физиономия. Ще се промени много и аз откровено се опасявам, че ще погрознее, защото не си представям, че има накъде да е по-хубав, отколкото в момента.
Това са и последни дни, в които можем да го наричаме Венци (както го наричаме, когато се смее с тия ми ти голи венци); за сметка на това продължава да е Лъчезарчо и скоро вече ще е Съби. То затова не си знае името детето, щото какво ли не му викаме. Например като е рошав и му стърчи косата, е Косьо. Макар че тия опашки, дето му бяха на тила, вече опадаха. А плешивината отзад на главата, която се получава при всички бебета защото лежат предимно по гръб, май е почнала да си обраства отново с коса - пряко следствие от умението му да седи и любовта му към преобръщане от гръб на корем.
Като казах да седи - от днес вече го слагаме в кошарата, страшно е щастлив и успява да се задържи сума ти време седнал, преди да се капичне нанякъде. Пак си трябва постоянно наблюдение, но сравнено само с една седмица по-рано, е много задобрял в седенето. Седи като майстор! Неслучайно съм избрала тая снимка за блога за този месец - с такъв изправен гръб и аз не мога да седя! (ух на мама)
Днес за сефте омаа цяло бурканче пюре от броколи и вече считаме броколито за въведено. В резултат на успешното разнообразяване на менюто до 2 (два) вида храна (оризова каша и пюре от броколи с ориз) мен отново ме тресе захранваща треска - пак съм обзета от импулса да кроя безкръчмарни планове от сега до след 3 месеца кога каква храна ще въведем. И като вляза в магазин за детски храни, купувам всичко, което преценя, че става като за него (то и без друго е много малък процент от храните, така че гледам да си го складирам вкъщи да ми е под ръка). Много ми се иска да постигнем поне частично отбиване на млякото, щото подозирам, че продължава да реагира с алергия дори на Прегомина - ето вече 15 дена лечение, а след първоначалното подобрение (когато мазахме с КС) пак се влоши и си караме така - с червени и пресъхнали бузи.
Не че някой го интересува, но редът на въвеждане на храните ще бъде горе-долу такъв (абе просто ми е приятно да мисля за това):
- пюре от тиква
- каша Елда
- пюре "фин алабаш"
- пюре тиква с картофи
- пюре картофи с карфиол
- някаква царевична каша, ама не помня коя марка имаше такава
- пюре тиква с пуйка (оле! месо!)
- каша "Грис" на Милупа (ориз, царевица и тапиока)
После имаме картоф+спанак, може би още 1-2 вида пюре, и със зеленчуковите сме готови. А от плодовите - можем да въведем сини сливи. Тъкмо ще му правят кашата малко по-вкусна, че тя, честно, е егати блудкаша. На мен ми се струва, че като я приготвя с вода вместо с гадното му мляко, е по-поносима, но той не си я хареса така; аз пък ще си отстоявам постижението да отбием 2 от 5-те млечни хранения за деня, и ще трябва да се спазарим все някак.
А някой да знае откъде може да се купи рапично олио / рапично масло?
Сега бързо трябва да наснимаме наснимаме колкото можем повече бебешки беззъби усмивки, защото никога вече моделът ни няма да има същата физиономия. Ще се промени много и аз откровено се опасявам, че ще погрознее, защото не си представям, че има накъде да е по-хубав, отколкото в момента.
Това са и последни дни, в които можем да го наричаме Венци (както го наричаме, когато се смее с тия ми ти голи венци); за сметка на това продължава да е Лъчезарчо и скоро вече ще е Съби. То затова не си знае името детето, щото какво ли не му викаме. Например като е рошав и му стърчи косата, е Косьо. Макар че тия опашки, дето му бяха на тила, вече опадаха. А плешивината отзад на главата, която се получава при всички бебета защото лежат предимно по гръб, май е почнала да си обраства отново с коса - пряко следствие от умението му да седи и любовта му към преобръщане от гръб на корем.
Като казах да седи - от днес вече го слагаме в кошарата, страшно е щастлив и успява да се задържи сума ти време седнал, преди да се капичне нанякъде. Пак си трябва постоянно наблюдение, но сравнено само с една седмица по-рано, е много задобрял в седенето. Седи като майстор! Неслучайно съм избрала тая снимка за блога за този месец - с такъв изправен гръб и аз не мога да седя! (ух на мама)
Днес за сефте омаа цяло бурканче пюре от броколи и вече считаме броколито за въведено. В резултат на успешното разнообразяване на менюто до 2 (два) вида храна (оризова каша и пюре от броколи с ориз) мен отново ме тресе захранваща треска - пак съм обзета от импулса да кроя безкръчмарни планове от сега до след 3 месеца кога каква храна ще въведем. И като вляза в магазин за детски храни, купувам всичко, което преценя, че става като за него (то и без друго е много малък процент от храните, така че гледам да си го складирам вкъщи да ми е под ръка). Много ми се иска да постигнем поне частично отбиване на млякото, щото подозирам, че продължава да реагира с алергия дори на Прегомина - ето вече 15 дена лечение, а след първоначалното подобрение (когато мазахме с КС) пак се влоши и си караме така - с червени и пресъхнали бузи.
Не че някой го интересува, но редът на въвеждане на храните ще бъде горе-долу такъв (абе просто ми е приятно да мисля за това):
- пюре от тиква
- каша Елда
- пюре "фин алабаш"
- пюре тиква с картофи
- пюре картофи с карфиол
- някаква царевична каша, ама не помня коя марка имаше такава
- пюре тиква с пуйка (оле! месо!)
- каша "Грис" на Милупа (ориз, царевица и тапиока)
После имаме картоф+спанак, може би още 1-2 вида пюре, и със зеленчуковите сме готови. А от плодовите - можем да въведем сини сливи. Тъкмо ще му правят кашата малко по-вкусна, че тя, честно, е егати блудкаша. На мен ми се струва, че като я приготвя с вода вместо с гадното му мляко, е по-поносима, но той не си я хареса така; аз пък ще си отстоявам постижението да отбием 2 от 5-те млечни хранения за деня, и ще трябва да се спазарим все някак.
А някой да знае откъде може да се купи рапично олио / рапично масло?
Събота, 2008, Януари 19
Седяща количка
Днес за първи път изведохме младежа в "седящата" количка (stroller - наричат ги в България "лятна", но терминът е некоректен, защото кога бебето ще започне да сяда не е обвързано с лятото, а с възрастта на самото бебе).
Малко килнат на свое дясно, леко спихнат надолу, потънал в катовете дрехи, Деян гледа на света със сериозен, по-скоро неодобрителен поглед, сякаш му търси кусури, забелязва ги, но от него да мине, великодушно не ги повдига на въпрос.
Изглежда странно мъничък в тая количка, след като сме свикнали да го виждаме в столчето за кола, което изпълва изцяло.
Като богове на организацията, след като някъде към обяд решихме да излезем, в има-няма 17:15 успяхме да изпълним благото си намерение, точно 15 минути преди времето за следващо хранене. Временцето днес е чудно, меко и тихо, така че беше приятно и го нахранихме навън, след което пообиколихме доста. Също така показахме на Деян луната и се саморазкритикувахме, че с родители като нас ще има да почака, докато му покажем и слънцето някой ден.
Той се кокори през цялото време, с което подмина времето си за сън, стана кисел и се разрева, та по пътя обратно към къщи се наложи Веселин да го носи на ръце, докато аз с празната количка по навик минавах през по-грапавите участъци от пътя (което при други обстоятелства е метод за приспиване).
Другото първо нещо е първият Прегомин, който благополучно си е изял тази сутрин в 6:30. Не дава признаци да е забелязал, че сме му сменили млякото. Сървайвърчето на мама.
Последните 2 нощи е голям киселяк - събужда се често, приспива се трудно, а към сутринта не може и да се приспи - само реве неутешимо. Разбичка си режима - вчера е спал 4 часа за компенсация на нощното будуване, пропуснал едно хранене, после си размести останалите и не можа да се приспи вечерта сума време. Днес се опитваме да го вкараме отново в релси, ама ще видим как ще е приспиването вечерта. Аз много се изнервям, когато се налага да го приспиваме на ръце, особено като стане 2-3 пъти едно след друго - т.е. вече не е изключение.
От разходката навън бузите му се поуспокоиха, така че ако обривите са били причината за неспокойните нощи, може би тази нощ ще е по-добре. Ако пък са жъбите, пак ще е зле, само че аз няма да се изнервям, понеже ще си знам, че е нормално.
Малко килнат на свое дясно, леко спихнат надолу, потънал в катовете дрехи, Деян гледа на света със сериозен, по-скоро неодобрителен поглед, сякаш му търси кусури, забелязва ги, но от него да мине, великодушно не ги повдига на въпрос.
Изглежда странно мъничък в тая количка, след като сме свикнали да го виждаме в столчето за кола, което изпълва изцяло.
Като богове на организацията, след като някъде към обяд решихме да излезем, в има-няма 17:15 успяхме да изпълним благото си намерение, точно 15 минути преди времето за следващо хранене. Временцето днес е чудно, меко и тихо, така че беше приятно и го нахранихме навън, след което пообиколихме доста. Също така показахме на Деян луната и се саморазкритикувахме, че с родители като нас ще има да почака, докато му покажем и слънцето някой ден.
Той се кокори през цялото време, с което подмина времето си за сън, стана кисел и се разрева, та по пътя обратно към къщи се наложи Веселин да го носи на ръце, докато аз с празната количка по навик минавах през по-грапавите участъци от пътя (което при други обстоятелства е метод за приспиване).
Другото първо нещо е първият Прегомин, който благополучно си е изял тази сутрин в 6:30. Не дава признаци да е забелязал, че сме му сменили млякото. Сървайвърчето на мама.
Последните 2 нощи е голям киселяк - събужда се често, приспива се трудно, а към сутринта не може и да се приспи - само реве неутешимо. Разбичка си режима - вчера е спал 4 часа за компенсация на нощното будуване, пропуснал едно хранене, после си размести останалите и не можа да се приспи вечерта сума време. Днес се опитваме да го вкараме отново в релси, ама ще видим как ще е приспиването вечерта. Аз много се изнервям, когато се налага да го приспиваме на ръце, особено като стане 2-3 пъти едно след друго - т.е. вече не е изключение.
От разходката навън бузите му се поуспокоиха, така че ако обривите са били причината за неспокойните нощи, може би тази нощ ще е по-добре. Ако пък са жъбите, пак ще е зле, само че аз няма да се изнервям, понеже ще си знам, че е нормално.
Сряда, 2008, Януари 2
Мамамам
На 30 декември Деян рече първото си мама.
Рече също така мам, мамам и мамамам :)
Демек ясно ми е, че това мама не беше дума, а повтаряне на срички - упражнява си се човека. Но все пак, викам си да го отразя.
Имало някакво поверие, според което дали детето казва първо мама или тата указва пола на следващото дете - ако каже мама, ще е момиче, ако тата - момче.
Какво пък. Момиченце е хубаво :)
С пълзенето напредва. Пълзи със скорост от единия до другия край на спалнята в час.
Днес упражнихме и седенето - съвсем лекичко го придържах, или по-скоро го пазех с ръце да го хвана ако залитне, и си прекара така много време върху шарената постелка - пипа краката на слона, краката на кравата и собствените си крака. Собствените си крака за пръв път открива в седнало положение.
Рече също така мам, мамам и мамамам :)
Демек ясно ми е, че това мама не беше дума, а повтаряне на срички - упражнява си се човека. Но все пак, викам си да го отразя.
Имало някакво поверие, според което дали детето казва първо мама или тата указва пола на следващото дете - ако каже мама, ще е момиче, ако тата - момче.
Какво пък. Момиченце е хубаво :)
С пълзенето напредва. Пълзи със скорост от единия до другия край на спалнята в час.
Днес упражнихме и седенето - съвсем лекичко го придържах, или по-скоро го пазех с ръце да го хвана ако залитне, и си прекара така много време върху шарената постелка - пипа краката на слона, краката на кравата и собствените си крака. Собствените си крака за пръв път открива в седнало положение.
Петък, 2007, Декември 28
Дом
Имаме нововъведения и в дома.
Пристигна закупената преди месец секция от АИКО, която се оказа грандиозно предизвикателство за сглабяне, а ние не бяхме поръчали монтаж - не очаквахме да е такъв зор. Наложи се бащата на Веселин да повика на помощ даже един съсед, светнат в дървосглобителните дела, и двамата 2 дена поред се бориха с глупавия, неточен чертеж, с некачествените сглобки, предвидени в комплекта, и с липсите на това-онова в окомплектовката, докато накрая не решиха просто да използват нарязаните скроени дъски и да си сглобят всичко както си трябва, креативно, със собствени материали и инструменти.
В резултат имаме секция, която е значително по-стабилна от предвиденото, и хол като слънце, който най-накрая заприлича наистина на човешки дом - получи някаква завършеност.
Коледните покривки скриват грозотата на масите и допринасят за уюта, а черешката на тортата се явяват свещите в декоративните коледни свещници, с които ни снабдих при онова голямо пазаруване в Метро за украса на дома.
Имаме висока, кичеста и невероятно елегантна елха, на която духащия право в нея климатик скоро ще види сметката. Украсили сме я кичозно - нарочно, защото да се прави не-кичозна коледна украса съдържа вътрешно противоречие - и се получи добре, има разбира се и разноцветни лампички.
Първоначално мислех да си купим пластмасова, за да не караме Коледа "с труп в хола", но после се отказах. Пластмасовите елхи, които видях по магазините, бяха грозни и ми идваха твърде скъпо. Освен това пластмасата не е най-екологичния материал на света, а истинските дръвчета, ако не купуваш от бракониери, поне биват заменени с нови, така че не си навредил особено на "голямата картина".
Обмисляхме и варианта елха в саксия, но се оказа, че такива се продавали само малки. А на Коледа елхата трябва да е голяма, това е закон (понеже е традиция), а аз стриктно следвам коледните закони на Веселиновото семейство. При тях Коледа е голямо нещо. При нас пък тя не е била толкова от значение (повече празнувахме Нова година, и то най-вече като деца - баща ми умееше да създава празничен дух - а като големи вече и тя минаваше вяло). В нашето семейство големите празници бяха рождените дни - тогава човек се чувстваше наистина специален и тогава се подаряваха баш големите подаръци.
За Деяновото семейство мисля ще бъде уместна една комбинация от голяма Коледа и голям Рожден ден, особено предвид че се падат точно на срещуположните точки на годишния цикъл - т.е. няма да има струпване на много празници накуп, а ще си върви равномерно - рожден ден, Коледа, рожден ден, Коледа - като аванс, заплата, аванс, заплата :)
Пристигна закупената преди месец секция от АИКО, която се оказа грандиозно предизвикателство за сглабяне, а ние не бяхме поръчали монтаж - не очаквахме да е такъв зор. Наложи се бащата на Веселин да повика на помощ даже един съсед, светнат в дървосглобителните дела, и двамата 2 дена поред се бориха с глупавия, неточен чертеж, с некачествените сглобки, предвидени в комплекта, и с липсите на това-онова в окомплектовката, докато накрая не решиха просто да използват нарязаните скроени дъски и да си сглобят всичко както си трябва, креативно, със собствени материали и инструменти.
В резултат имаме секция, която е значително по-стабилна от предвиденото, и хол като слънце, който най-накрая заприлича наистина на човешки дом - получи някаква завършеност.
Коледните покривки скриват грозотата на масите и допринасят за уюта, а черешката на тортата се явяват свещите в декоративните коледни свещници, с които ни снабдих при онова голямо пазаруване в Метро за украса на дома.
Имаме висока, кичеста и невероятно елегантна елха, на която духащия право в нея климатик скоро ще види сметката. Украсили сме я кичозно - нарочно, защото да се прави не-кичозна коледна украса съдържа вътрешно противоречие - и се получи добре, има разбира се и разноцветни лампички.
Първоначално мислех да си купим пластмасова, за да не караме Коледа "с труп в хола", но после се отказах. Пластмасовите елхи, които видях по магазините, бяха грозни и ми идваха твърде скъпо. Освен това пластмасата не е най-екологичния материал на света, а истинските дръвчета, ако не купуваш от бракониери, поне биват заменени с нови, така че не си навредил особено на "голямата картина".
Обмисляхме и варианта елха в саксия, но се оказа, че такива се продавали само малки. А на Коледа елхата трябва да е голяма, това е закон (понеже е традиция), а аз стриктно следвам коледните закони на Веселиновото семейство. При тях Коледа е голямо нещо. При нас пък тя не е била толкова от значение (повече празнувахме Нова година, и то най-вече като деца - баща ми умееше да създава празничен дух - а като големи вече и тя минаваше вяло). В нашето семейство големите празници бяха рождените дни - тогава човек се чувстваше наистина специален и тогава се подаряваха баш големите подаръци.
За Деяновото семейство мисля ще бъде уместна една комбинация от голяма Коледа и голям Рожден ден, особено предвид че се падат точно на срещуположните точки на годишния цикъл - т.е. няма да има струпване на много празници накуп, а ще си върви равномерно - рожден ден, Коледа, рожден ден, Коледа - като аванс, заплата, аванс, заплата :)
Шейната спря пред нас...
Деянски като за първа Коледа намаза доста добре с подаръци от благия старец.
Получи столче за хранене и кошарка за игра, съответно от едните и от другите баба и дядо, и увеличи авоарите си с една приятна сума в брой от третите.
В столчето за хранене се чувства направо в стихията си. Изглежда като голям човек, седнал там зад масата като зад писалище и съсредоточен в играчките. Вече му е кеф и да удря и да блъска. Изглежда го кефи, че издава звуци :) Освен това като си е в столчето, го слагаме да седи с нас на масата когато се храним. Не че ни обръща внимание, но все пак сме си тримата заедно, не е изолиран :)
За кошарката още му е рано май. Сложихме го да седне, подпрян на мрежата, но той постепенно се изсули настрани (въпреки че се подпираше с едната ръка за пода), и после се капична по очи и ревна. Ще изчакаме малко и пак ще пробваме.
Дрешките ще започнат една по една да се показват по снимките, които качваме с променлива редовност на picasa-та, начело с космонавтчето, с което вече го извеждаме навън в кенгуруто.
Вчера и днес си направихме този експеримент, но младежът не беше голям ентусиаст да гледа външния свят отвисоко. Може би му е студено на бузите и на носа, а може би и му е твърде жега в космонавтчето, но след 15 минути навън почва да се самурайчи и после се разхленчва. Като се прибрахме, съблякохме го и го гушнах - всичко беше наред. И двата дена така.
Вече си има и спално чувалче. В нашия бебешки магазин от 3 месеца насам ги тормозя за спално чувалче и все нямат нашия размер. Добре, че дядо Коледа се е сетил да ни донесе. Това сега е чудно и младежът се чувства перфектно в него. То е декорирано отпред като жаба, с едни големи очи от допълнително пришити парчета плат (релефни демек), които се падат баш на идеалното местоположение за дъвчене и смучене когато човек се събуди от сън.
А като казах сън - ключът към проблемите с приспиването се оказа само и единствено навременната реакция. Трябва да се приспи точно когато даде първите признаци на умора, в противен случай превърта и истерясва. Последните 3 дена с Веселин не сме имали никакви проблеми с приспиването - младенецът си спи като къпан по 4, дори 5 пъти на ден, и то някой път дори по повече от 30 минути, а което е най-важното - заспива сравнително лесно. Нито веднъж не сме го приспали на ръце! :) (това е постижение).
Лошото е, че бузите и брадичката пламнаха отново в ужасни обриви, та пак съм се притеснила.
Или е от тиквата (последната въведена храна - само 2 дни съм давала), или е от морковите, ако са му се натрупали прекалено много (макар че съм правила сносни почивки между приемите - ама знае ли човек кога организмът ще реши, че му е станало много), или ... няма друго от какво. Освен ако оная дреха дето пусна в пералнята не е била примерно с гадна боя, която сега като е боядисала другите дрешки и аз като използвам някои от тях, от досега с нея нещо да реагира... Но това ми се струва твърде измислено вече. Сега съм спряла всякаква твърда храна и го държа само на мляко докато не се оправи. Днес е маалко по-добре от вчера, ще видим как ще е утре... Ако се оправи, значи е било или морковът, или тиквата. Ще изчакам още малко и ще въведа оризовата каша. Оризът е може би най-безопасната храна. И ще ми трябва да е въведен, за да мога при евентуални следващи такива изцяло млечни периоди да има все пак някаква по-човешка храна, на която да се разчита, защото само млякото вече като че ли не му стига (хем че увеличихме дозата).
Съответно след това, ако всичко е наред, ще направя провокация с тиква, за да видя това ли беше проблемът. Ако е това - лошо. Ако е от морковите - още по-лошо. Ако пък не е нито едното, нито другото, ще се объркам хептен, но поне човека ще се храни.
Получи столче за хранене и кошарка за игра, съответно от едните и от другите баба и дядо, и увеличи авоарите си с една приятна сума в брой от третите.
В столчето за хранене се чувства направо в стихията си. Изглежда като голям човек, седнал там зад масата като зад писалище и съсредоточен в играчките. Вече му е кеф и да удря и да блъска. Изглежда го кефи, че издава звуци :) Освен това като си е в столчето, го слагаме да седи с нас на масата когато се храним. Не че ни обръща внимание, но все пак сме си тримата заедно, не е изолиран :)
За кошарката още му е рано май. Сложихме го да седне, подпрян на мрежата, но той постепенно се изсули настрани (въпреки че се подпираше с едната ръка за пода), и после се капична по очи и ревна. Ще изчакаме малко и пак ще пробваме.
Дрешките ще започнат една по една да се показват по снимките, които качваме с променлива редовност на picasa-та, начело с космонавтчето, с което вече го извеждаме навън в кенгуруто.
Вчера и днес си направихме този експеримент, но младежът не беше голям ентусиаст да гледа външния свят отвисоко. Може би му е студено на бузите и на носа, а може би и му е твърде жега в космонавтчето, но след 15 минути навън почва да се самурайчи и после се разхленчва. Като се прибрахме, съблякохме го и го гушнах - всичко беше наред. И двата дена така.
Вече си има и спално чувалче. В нашия бебешки магазин от 3 месеца насам ги тормозя за спално чувалче и все нямат нашия размер. Добре, че дядо Коледа се е сетил да ни донесе. Това сега е чудно и младежът се чувства перфектно в него. То е декорирано отпред като жаба, с едни големи очи от допълнително пришити парчета плат (релефни демек), които се падат баш на идеалното местоположение за дъвчене и смучене когато човек се събуди от сън.
А като казах сън - ключът към проблемите с приспиването се оказа само и единствено навременната реакция. Трябва да се приспи точно когато даде първите признаци на умора, в противен случай превърта и истерясва. Последните 3 дена с Веселин не сме имали никакви проблеми с приспиването - младенецът си спи като къпан по 4, дори 5 пъти на ден, и то някой път дори по повече от 30 минути, а което е най-важното - заспива сравнително лесно. Нито веднъж не сме го приспали на ръце! :) (това е постижение).
Лошото е, че бузите и брадичката пламнаха отново в ужасни обриви, та пак съм се притеснила.
Или е от тиквата (последната въведена храна - само 2 дни съм давала), или е от морковите, ако са му се натрупали прекалено много (макар че съм правила сносни почивки между приемите - ама знае ли човек кога организмът ще реши, че му е станало много), или ... няма друго от какво. Освен ако оная дреха дето пусна в пералнята не е била примерно с гадна боя, която сега като е боядисала другите дрешки и аз като използвам някои от тях, от досега с нея нещо да реагира... Но това ми се струва твърде измислено вече. Сега съм спряла всякаква твърда храна и го държа само на мляко докато не се оправи. Днес е маалко по-добре от вчера, ще видим как ще е утре... Ако се оправи, значи е било или морковът, или тиквата. Ще изчакам още малко и ще въведа оризовата каша. Оризът е може би най-безопасната храна. И ще ми трябва да е въведен, за да мога при евентуални следващи такива изцяло млечни периоди да има все пак някаква по-човешка храна, на която да се разчита, защото само млякото вече като че ли не му стига (хем че увеличихме дозата).
Съответно след това, ако всичко е наред, ще направя провокация с тиква, за да видя това ли беше проблемът. Ако е това - лошо. Ако е от морковите - още по-лошо. Ако пък не е нито едното, нито другото, ще се объркам хептен, но поне човека ще се храни.
Петък, 2007, Декември 21
Опит за пълзене
Абе вчера забравих да напиша най-важното! Човека се опитва да пълзи вече.
Бях го сложила по корем, и гледам - забива крачета в леглото и си надига цялото дупе. А носът забит в пелената.
Подложих си ръката зад стъпалата му, за да може да се оттласква, и той бавно, упорито и с доста фрустрация (основна движеща сила на прогреса) успя да се избута цели 2 педи напред.
Педиатърката много се зарадва и каза да го карам колкото може повече да пълзи, че било страшно полезно.
Педиатърката и сестра й пък много се трогнали от коледните подаръци, които съм им направила. Аз на последната консултация (18 декември - тегло 7,315г, ръст 67см, Пентаксим III) им подарих по една ароматизирана свещ плюс ароматен сапун на Рефан (нали съм стара фенка на ръчно изработените сапуни) и вчера като отидох да си взема болничния, направо се шашнах какво посрещане ми направиха - накараха ме да се чувствам като ВИП клиент. Страшно съм впечатлена, че такъв дребен жест на внимание има такива последици. Аз винаги си мисля, че по Коледа и по професионалните празници разните лекари, учители и т.н. са заринати от подаръци и просто вяло приемат следващия и го пъхат в чекмеджето без да го погледнат. Помня една такава сцена от някакъв български филм - от времето, когато се считаше за уместно на жените да се подаряват чорапогащници - та на някаква секретарка й носят чорапогащник, уж за да я умилостивят с подкупващ жест на внимание, и тя с каменна физиономия го взе и го хвърли в чекмеджето на бюрото си, което беше пълно с чорапогащници. Мале, какви времена са били... Бонбони Амфора и Простор.
Бях го сложила по корем, и гледам - забива крачета в леглото и си надига цялото дупе. А носът забит в пелената.
Подложих си ръката зад стъпалата му, за да може да се оттласква, и той бавно, упорито и с доста фрустрация (основна движеща сила на прогреса) успя да се избута цели 2 педи напред.
Педиатърката много се зарадва и каза да го карам колкото може повече да пълзи, че било страшно полезно.
Педиатърката и сестра й пък много се трогнали от коледните подаръци, които съм им направила. Аз на последната консултация (18 декември - тегло 7,315г, ръст 67см, Пентаксим III) им подарих по една ароматизирана свещ плюс ароматен сапун на Рефан (нали съм стара фенка на ръчно изработените сапуни) и вчера като отидох да си взема болничния, направо се шашнах какво посрещане ми направиха - накараха ме да се чувствам като ВИП клиент. Страшно съм впечатлена, че такъв дребен жест на внимание има такива последици. Аз винаги си мисля, че по Коледа и по професионалните празници разните лекари, учители и т.н. са заринати от подаръци и просто вяло приемат следващия и го пъхат в чекмеджето без да го погледнат. Помня една такава сцена от някакъв български филм - от времето, когато се считаше за уместно на жените да се подаряват чорапогащници - та на някаква секретарка й носят чорапогащник, уж за да я умилостивят с подкупващ жест на внимание, и тя с каменна физиономия го взе и го хвърли в чекмеджето на бюрото си, което беше пълно с чорапогащници. Мале, какви времена са били... Бонбони Амфора и Простор.
Понеделник, 2007, Декември 17
Киселяк
Напоследък е много кисело говедцето. Ако не спи и не яде, то е едно непрестанно мрънкане, а като наближи часът за приспиване - ескалира към истеричен рев, който се успокоява не просто на ръце, не просто с дундуркане, а с Интензивно Дундуркане Почти С Подскачане...*
Подозирам, че ще стане любител на лунапаркови забавления - дори в столчето не върши работа да го люлея леко и (ужким?) приспивно, а трябва да го лашкам така, че главата му да се подмята и да се удря обратно в облегалката - само така се успокоява и заспива. Мен така ако ме лангъркат, ще си издрайфам червата, а синковецът заспива като ангел.
Хубавата новина е, че вече трета нощ нямаме нощно хранене. Решихме да пробваме и ако стане - стане, и то взе, че стана. Това е много добре, защото аз му давам количество като за 5 хранения на ден (170 мл), а го храня 6 пъти като включим нощта, и човекът бая се е поосвинил. Сега се надявам да се втали пак, както си беше.
Освен това съкровището на мама ме остави да спя тази сутрин до 8:45, което е световен рекорд. Предвид че го сложих да спи снощи в 21:45, това прави цели 11 часа сън (само с две събуждания, при които бързичко го приспах отново - дори не се наложи да давам залъгалка, само трябваше да го обърна на една страна и той си заспиваше веднага). Би било добре, ако и аз можех да си лягам толкова рано, колкото и той. 11 часа като нищо ще си откарам! Само че това би означавало да забравя Веселин как изглежда...
---
* Причината този постинг да не е в ноемврийски стил е, че напоследък си имам баби-помощнички и те поемат както товара на грижата за мрънкалото, така и известна част от самотата на вкъщистоенето. Благодарение на тях имах и забавления извън къщи - ходих цели 2 пъти на зъболекар, веднъж до НОИ и даже един път до офиса!!! (Където не могат да ми се начудят, че съм се нахилила като репа и се радвам на най-малкото нещо).
Подозирам, че ще стане любител на лунапаркови забавления - дори в столчето не върши работа да го люлея леко и (ужким?) приспивно, а трябва да го лашкам така, че главата му да се подмята и да се удря обратно в облегалката - само така се успокоява и заспива. Мен така ако ме лангъркат, ще си издрайфам червата, а синковецът заспива като ангел.
Хубавата новина е, че вече трета нощ нямаме нощно хранене. Решихме да пробваме и ако стане - стане, и то взе, че стана. Това е много добре, защото аз му давам количество като за 5 хранения на ден (170 мл), а го храня 6 пъти като включим нощта, и човекът бая се е поосвинил. Сега се надявам да се втали пак, както си беше.
Освен това съкровището на мама ме остави да спя тази сутрин до 8:45, което е световен рекорд. Предвид че го сложих да спи снощи в 21:45, това прави цели 11 часа сън (само с две събуждания, при които бързичко го приспах отново - дори не се наложи да давам залъгалка, само трябваше да го обърна на една страна и той си заспиваше веднага). Би било добре, ако и аз можех да си лягам толкова рано, колкото и той. 11 часа като нищо ще си откарам! Само че това би означавало да забравя Веселин как изглежда...
---
* Причината този постинг да не е в ноемврийски стил е, че напоследък си имам баби-помощнички и те поемат както товара на грижата за мрънкалото, така и известна част от самотата на вкъщистоенето. Благодарение на тях имах и забавления извън къщи - ходих цели 2 пъти на зъболекар, веднъж до НОИ и даже един път до офиса!!! (Където не могат да ми се начудят, че съм се нахилила като репа и се радвам на най-малкото нещо).
Събота, 2007, Декември 15
Кенгуру
От вчера открихме кенгуруто. Деян е във възторг. Много бързо се ориентира, че това е хубав начин за носене, и вече отказва да стои по всякакъв друг начин - легнал по гръб, по корем, седнал в столчето за кола, седнал у някой от нас, или дори гушнат изправен, както досега най-обичаше. Сега кенгуруто е хитът.
Размахва ръце и крака, запъхтява се от кеф и се хили на всичко и всички наоколо.
А пък аз съм все едно отново бременна - същата дебалансираща тежест опред :)
Размахва ръце и крака, запъхтява се от кеф и се хили на всичко и всички наоколо.
А пък аз съм все едно отново бременна - същата дебалансираща тежест опред :)
Четвъртък, 2007, Декември 6
Смехове
Има различен вид реакции на положителни стимули.
- Играчки от типа на "активната гимнастика" - цвили, рита с крака, задъхва се от прилив на енергия, от време на време поспира за да ги инспектира по-внимателно, после пак решава че са много яки и пак изцвилва
- Играчки от типа на Сънчо и телевизора (свети и свири) - гледа ги като омагьосан, без да отмества поглед и без изражение
- Играчки от типа на палячето Пальо и октопода Ото (свирят, като издърпаш едно въженце) - гледа ги с любопитство и лека изненада и им се усмихва - мисля, че тях ги приема за личности, не за предмети.
- Игри с мен - криеница (от 2 дена сме я открили) и "буба лази" - кикоти се с глас, маха с ръце и се опитва да ме пипне. След като се изкикоти, замлъква и чака още. Частен случай е когато се надвеся над него без да си играя - протяга ръце и ме хваща за бузите да ме пипа и щипе - демек ставам и аз "активна гимнастика".
А когато лежи в количката и е спал, и току-що се е събудил, гледа много сериозно и ако в тоя момент му се усмихна, ми се усмихва и той в отговор - много мило и много разтапящо.
Освен това като сме го оставили да заспива, а той не ще и скучае и мрънка, и като отиде някой от нас при него, целия грейва в такава радост, че ето дошъл е някой да го забавлява, ама тогава никак не ми е мило и разтапящо, ами се ядосвам, че вместо да се успокоява и заспива, той се активизира. Но пак не мога да се сдържа да не му се ухиля насреща. И отиде цялото заспиване... :)
- Играчки от типа на "активната гимнастика" - цвили, рита с крака, задъхва се от прилив на енергия, от време на време поспира за да ги инспектира по-внимателно, после пак решава че са много яки и пак изцвилва
- Играчки от типа на Сънчо и телевизора (свети и свири) - гледа ги като омагьосан, без да отмества поглед и без изражение
- Играчки от типа на палячето Пальо и октопода Ото (свирят, като издърпаш едно въженце) - гледа ги с любопитство и лека изненада и им се усмихва - мисля, че тях ги приема за личности, не за предмети.
- Игри с мен - криеница (от 2 дена сме я открили) и "буба лази" - кикоти се с глас, маха с ръце и се опитва да ме пипне. След като се изкикоти, замлъква и чака още. Частен случай е когато се надвеся над него без да си играя - протяга ръце и ме хваща за бузите да ме пипа и щипе - демек ставам и аз "активна гимнастика".
А когато лежи в количката и е спал, и току-що се е събудил, гледа много сериозно и ако в тоя момент му се усмихна, ми се усмихва и той в отговор - много мило и много разтапящо.
Освен това като сме го оставили да заспива, а той не ще и скучае и мрънка, и като отиде някой от нас при него, целия грейва в такава радост, че ето дошъл е някой да го забавлява, ама тогава никак не ми е мило и разтапящо, ами се ядосвам, че вместо да се успокоява и заспива, той се активизира. Но пак не мога да се сдържа да не му се ухиля насреща. И отиде цялото заспиване... :)
Мъжки мурафети
Деян много обича да стои по гол задник. Като го сложа на повивалника, отначало се начумерва, готов да заплаче, защото е хоризонтиран когато не е време за сън, но щом сваля памперса и го оставя по дупе - то е кеф, то е радост, то е чудо - кракорита, ръкомаха, цвили, смее се с глас (може би го гъделичкат мокрите кърпички, те са студени) и изобщо много е щастлив. Оставям го така малко да постои, да се нарита, да види въздух туй дупе - няма само да се спарва под тия памперси я.
В последни дни младежът откри, че има пишка. С извинение за термина, но пенис имат мъжете, бебетата си имат пишки. (Според педиатърката - членче, ама някак не ми върви.) Хваща я с ръка и си я държи, докато се оглежда насам-натам сякаш нищо. Ето значи кога се появявал тоя навик, от който някои мъже не се отървават до края на живота си! А пък аз изтръпвам, защото малките му пръстчета са като менгемета (а аз знам - нали ми стиска пръстите докато го храня с шишето - чак ми спира кръвта) и направо леденея да не вземе да стисне по-силно или да дръпне по-рязко :)) Е, досега не се е случвало.
А в един материал, който четох на тема фимоза (така се нарича срастването на кожата на върха на пениса, което навремето масово е било считано за показание за оперативна намеса), и там пишеше, че фимозата се предотвратява от това, че момченцата започват да си играят с пишките и в тоя процес извършват цялата необходима профилактика (а именно - да опънат кожата така, че да не се стигне до срастване).
Излиза, че дълбока медицинска логика се криела в думите "Нямаш ли си пишка да си играеш!" :)
А за захранването да кажа - засега приема моркова добре, а аз много се кефя да го храня с лъжичка - така ми е значително по-интересно. Нищо, че бастисахме с оранжеви лекета маса лигавници и едно любимо боди.
Освен това вече не се задоволява да стои полуседнал-полулегнал в столчето за кола, ами се опитва да се надига, като си изправя главата (все едно коремна преса прави) - иска да си е съвсем седнал. Слагам го в ъгъла на дивана и си седи така много време, преди да се хлъзне постепенно надолу.
Днес извърших и първото ресане. Много се беше разрошил :)) и си викам ае, да видим тия бебешки четки и гребенчета за какво аджеба служат. Четката е прелест! Толкова мекичка, и оставя косата да стои сресана, но пухкава, а не зализана.
В последни дни младежът откри, че има пишка. С извинение за термина, но пенис имат мъжете, бебетата си имат пишки. (Според педиатърката - членче, ама някак не ми върви.) Хваща я с ръка и си я държи, докато се оглежда насам-натам сякаш нищо. Ето значи кога се появявал тоя навик, от който някои мъже не се отървават до края на живота си! А пък аз изтръпвам, защото малките му пръстчета са като менгемета (а аз знам - нали ми стиска пръстите докато го храня с шишето - чак ми спира кръвта) и направо леденея да не вземе да стисне по-силно или да дръпне по-рязко :)) Е, досега не се е случвало.
А в един материал, който четох на тема фимоза (така се нарича срастването на кожата на върха на пениса, което навремето масово е било считано за показание за оперативна намеса), и там пишеше, че фимозата се предотвратява от това, че момченцата започват да си играят с пишките и в тоя процес извършват цялата необходима профилактика (а именно - да опънат кожата така, че да не се стигне до срастване).
Излиза, че дълбока медицинска логика се криела в думите "Нямаш ли си пишка да си играеш!" :)
А за захранването да кажа - засега приема моркова добре, а аз много се кефя да го храня с лъжичка - така ми е значително по-интересно. Нищо, че бастисахме с оранжеви лекета маса лигавници и едно любимо боди.
Освен това вече не се задоволява да стои полуседнал-полулегнал в столчето за кола, ами се опитва да се надига, като си изправя главата (все едно коремна преса прави) - иска да си е съвсем седнал. Слагам го в ъгъла на дивана и си седи така много време, преди да се хлъзне постепенно надолу.
Днес извърших и първото ресане. Много се беше разрошил :)) и си викам ае, да видим тия бебешки четки и гребенчета за какво аджеба служат. Четката е прелест! Толкова мекичка, и оставя косата да стои сресана, но пухкава, а не зализана.
Събота, 2007, Декември 1
Захранване
Днес за пръв път човекът вкуси истинска храна, а именно 2 лъжички пюре от морков.
Опитът беше успешен, ако съдя по това, че за втората лъжичка с готовност отвори уста.
После стои малко несигурен - "хубаво, озова се някаква субстанция в устата ми, а сега какво да правя?"
От моя страна следва стриктно следене на състоянието - дали няма да се активизира атопията. Надявам се да не е алергичен към моркови.
За мен храненето с лъжичка е... ура! - разнообразие :)
Да видим колко скоро ще изокам и от него :))
А пък Вектрата си има плюс един нов таван, минус една липсваща лайсна (незнайно къде се затрила в галимацията покрай таваноподмяната). Искам да возя някого.
Опитът беше успешен, ако съдя по това, че за втората лъжичка с готовност отвори уста.
После стои малко несигурен - "хубаво, озова се някаква субстанция в устата ми, а сега какво да правя?"
От моя страна следва стриктно следене на състоянието - дали няма да се активизира атопията. Надявам се да не е алергичен към моркови.
За мен храненето с лъжичка е... ура! - разнообразие :)
Да видим колко скоро ще изокам и от него :))
А пък Вектрата си има плюс един нов таван, минус една липсваща лайсна (незнайно къде се затрила в галимацията покрай таваноподмяната). Искам да возя някого.