Сънчо

Тази нощ добричкото детенце спа непробудно чак до сутринта. (ъмм, доколкото 06:40 е сутрин)

Изглежда ключът от бараката наистина бил в по-ранното лягане. Като го сложих в 20:10, към 20:50 си заспа.

Хъм!

Прав и буден

Деветмесечният (от днес) синчец бележи нови постижения в последната седмица.
Вече може да стои прав, като се държи за горната рамка на креватчето. От време на време захапва рамката. Понякога се опитва да я захапе, докато в същото време пружинира нагоре-надолу с крака, и в резултат така се набива в рамката, че се удря и ревва.
Като се умори, изгубва равновесие и пада по гръб, но не се разплаква. Даже ако си там (гледам винаги да съм там) и му се нахилиш като че кой знае какво смешно нещо е станало, се нахилва и той в отговор. От ония усмивки - "абе не знам защо го смяташ за забавно, ама щом казваш, вярвам ти" :)

Другото ново е, че следобедният сън е станал голям тормоз. Уморява се, но категорично отказва да се хоризонтира; в столчето за кола с яко люлеене се получава понякога, а друг път и там не става. Вече няколко пъти се случва да пропуска този сън.
За протокола, режимът му в момента е 4 пъти спане дневно по около 30 минути (понякога 40, в редки случаи повече) - между всяко хранене (а храненията са 5). През нощта спи от 21-21:30 до 07:00. Имаше един хубав период от около 2 седмици, в който спеше до 8 сутринта и дори не се будеше през това време, ама май безвъзвратно отмина. Сега като се събуди още не е озверял от глад, ами си стои в креватчето и си играе - само да има някой да го вдига, като падне по очи и се умори :) Към 7:30 замрънква за храна и го храня.

Не знам в кой момент е нормално да се отбие някоя от дневните дремки. Знам, че колкото повече спи, толкова повече спи :) И освен това, че е хубаво както за него, така и за егоистичните нас, да спи максимално. Но като не ще, не ще ся, не можем да го накараме насила.

С Веселин сме се разпределили вече не с редуване (1 нощ единият, 1 другият), ами си имаме специализации. Той е отговорник по нощните будения (напоследък са зачестили - средно по 5 пъти на нощ), а аз - по сутрешния тоалет и хранене. Опитвам се да си лягам вечер в 23, защото иначе просто няма издържане. Аз и бездруго обичам да спя по 10 часа, ако може, а сега е проблем да си набавя дори елементарно насъщните 8. Веселин пък направо не мога да го мисля.
Разбира се, и сравнение не може да става с първоначалния период от неколкомесечно недоспиване :) Сега сме си царе направо... А и с всяка втора седмица в Ботевград съвсем пък няма от какво да се оплакваме. Да са живи и здрави бабите и дядовците, ей!...

За крадците и майките

Отново сме без Деян - оставихме го вчера в Ботевград за седмицата, но утре отиваме да си го видим. Този път ме е обзела сантименталност. На тръгване си го гушках гушках и ми беше много мъчно, че го оставям. Като се върнахме вкъщи, зарових нос в едно негово одеялце и ми беше миличко и близко да ми мирише на него. Деян много хубаво мирише. Всяко бебе мирише хубаво.

Вчера беше безкъсметен ден - минахме през мола да гледаме Акули 3Д, което се оказа непредставимо скучен филм (човек като чуе филм с акули, не може да си представи как може да се направи да е скучно, ама на - можело), и лошото е, че бидейки чиста загуба на време и пари, не можа да компенсира, че ни обраха - докато зяпахме в книжарницата (май), от затворения с цип джоб на Веселиновото яке успяха да ни задигнат цялото богатство, състоящо се от една флашка и едно PSP с чисто нова 4-гигабайтова карта и качен God of War, който Веселин чакаше с нетърпение и тъкмо беше започнал да играе. Имаше и снимки на Деян вътре. Не че ги нямаме другаде, ама сега някакъв гаден крадец ще има властта да изтрие от картата снимките на детенцето ми, и това е обидно по някакъв начин.

Снимките на Деян ми ги крадат още от преди да се роди - сещам се как ми задигнаха чантата в един стол и в нея бяха разпечатките от ехографа от началото на бременността до тогавашния момент. Имах някаква надежда, че когато крадецът види, че е откраднал чанта на бременна жена, може пък да му се смили сърцето и да я върне (всички документи бяха вътре, вкл. визитки - определено беше лесно да бъда намерена), но това не се случи. По-късно имах възможността да се уверя от личен опит за колко маловажна се счита бременността в обществото, когато се наложи да се повозя няколко пъти на маршрутка с достатъчно очевидния си 7-8-9-месечен корем (беше прекалено голям, за да карам - имах чувството, че няма да мога да се процедя между волана и седалката, хихи) и никой не ми направи място да седна - не само това, ами и правостоящи хора, возещи се до мене, се втурваха да заемат преди мен местата, когато се освобождаваха от слизащите. Не ми беше възмутено, нито пък ми развали настроението, не бях и кой знае колко уморена, но у мен остана едно усещане на почуда и неразбиране... Наскоро бях свидетел на същата ситуация в претъпкана маршрутка с возеща се в нея правостояща бременна жена - реакциите бяха същите, по-точно липсата на реакции, и дори когато една друга жена се развика, че някой трябва да стане за да седне бременното момиче, никой от седящите не се помръдна.

Нямах намерение точно сега да пиша за тези неща. За отношението на околните когато забременееш и родиш се каня да споделя от много отдавна, защото много ме впечатлява, само че още не съм си го изяснила и исках да ми се поизбистри малко, преди да подхвана темата.

Всъщност то няма и да ми се изясни, защото отношението е двояко. 90% от возещите се по маршрутките са жени и тяхното безхаберие, като видят бременна жена, ми е необяснимо. В същото време бременността и раждането са инициация, преминаване на праг, който дотогава дори не си представях, че е съществувал. Никога не съм срещала толкова непосредствено, спонтанно приятелско отношение от страна на далечни познати и дори непознати хора, колкото като бях бременна. Всички са толкова доброжелателни, усмихват ми се, радват ми се, умиляват се. Касиерки, фризьорки, продавачки, клиентки; жени, работещи в съседни офиси; майки, седящи на съседна маса в кафето - всички изведнъж са станали страшно приветливи, формалността, че не се познаваме, няма никакво значение, и непринудено отпочват разговори с мен на тема бременност и раждане. Сякаш има една голяма общност - общността на майките - и никой не подозира за нейното съществуване, докато не стане майка. Станах част от тази общност и имам чувството, че се докоснах до натрупвана с хилядолетия позитивна енергия - бях приета топло и радушно и получих разбиране, помощ, подкрепа, усмивки, съпричастност - толкова естествено и толкова безвъзмездно, че съм задължена да ги предам нататък, когато нови майки се присъединяват към... НАС. Старая се да го правя. Не съм забравила как, докато аз не знаех на кой свят съм - първа седмица вкъщи и бебето реве постоянно - Милена, жената на моя шеф, отиде след работа да купи Espumisan L и загряващ компрес и ми ги донесе вкъщи, за да помогне срещу коликите на Деян. Връщам жеста, като взимам такси след работа и отивам при Деси, жената на един колега, да й занеса стерилизатор за шишенца. Очаквам тя да го върне, като помогне някак на следващата нова майка, която, също като нас, не знае, че има нужда от помощ и как да си я поиска.

Обратно към темата за отношението на околните - вече не в контекста на майчинската общност: когато с Веселин излизаме от блока да разхождаме Деян с количката, възрастните вече ни поздравяват като равни - приемат ни сред тях, не сме вече ония хлапета, дето живеят в студентския апартамент с изподрасканите стени, а сме и ние големи, възрастни, отговорни граждани като тях самите. Минали сме от другата страна на барикадата. Оня ден едно младо момиче - да беше тийнейджърка или на 20 най-много - на излизане от входа се размина с мен и понеже изглежда ме разпознава по физиономия, първо каза по инерция "Здрасти!", след което се поправи със засрамена усмивка - "Ъъъ, имам предвид, добър ден!"
Смешна работа, да те приемат толкова сериозно, когато ти самият още не си свикнал да се приемаш сериозно...

Ботевград

Едва след като прекарахме цял уикенд с Деян в Ботевград, си дадох сметка колко наистина отвратително мръсно е в София.
Седяхме с него и с Веселин в едно кафе на пешеходното площадче в центъра на града - чистичко, светличко, приветливо, има си пейчици, има си фонтанчета, хора щъкат насам-натам - чудно! - и само като си помислих за гнусната Овча купел, ми стана гадно дори да си представя как разхождаме Деян в оня прахоляк, сред носените от вятъра прокъсани найлонови торбички и отрупаните с боклуци смърдящи кофи.
Аз винаги съм си харесвала София. Винаги съм считала за досадно постоянното мрънкане, че било мръсно - на мен никога не ми е пречело, защото съм си свикнала. А и къде ходя аз толкова - предимно съм на закрито: офиса, вкъщи, кръчмите, Арените...
И почти не ме касае какъв е светът "навън" - не извън София, а извън стените, които ме заобикалят почти през цялото време.
Пък и парковете. Чудно място е Южния парк, но за да идем дотам, все пак си трябва да имаме около 3 часа свободни - да отидем, да се разходим и да се върнем. Минимум!
А в Ботевград сме на пъпа на центъра - излизаме и сме в толкова приятно обкръжение, все едно сме в парк - може за час и половина, може за час, може за по-малко. Това позволява и гъвкавост спрямо дневния режим на Деян - хранене, разходка, после се прибира и си спи в креватчето... след което пак може да излезе. В София, дори да отидем в парк, сме вързани да липсваме цял ден и да дреме навън, седнал в количката. Да, мога да го нахраня навън, мога и да му сменя памперса направо в количката (ако е достатъчно топло), но не мога примерно да го измия.

Определено ще дам заден по въпроса с "детето трябва да се гледа при родителите си" и ще започнем да го командироваме за по-често и по-продължително при баба му.

Основен плюс на Ботевград е, че е близо до София. Ще си го взимаме за уикенда да се шляем с него по парковете и да се показваме с него пред света, пък през седмицата да си стои там. Една седмица там, една - тук. Нещо такова... А дори през седмицата, в която е там, може да отидем за една нощ сряда срещу четвъртък да си го видим за малко синковеца, и после обратно на работа. Времето за път до офисите ни е едно и също, независимо дали тръгваме от къщи или от Ботевград.

Невидени очи

Докато съм в офиса, съм същият човек, както преди. Работата, ежедневието, грижите ми са същите - все едно Деян не съществува. Забравям го напълно.
Това нормално ли е?

Чудя се дали няма да се отчуждя от него. Старото ми, егоцентрично "аз" се е градило вече (скоро) 30 години, докато майка съм едва от 6 месеца и малко. Познавам малкия човек, но не толкова добре, че да ми е вродено и естествено близък, както например е Веселин, чието същестуване е вплетено във всеки миг от моето. Деян съществува само вкъщи. Когато не съм там, се превръща в мираж.

Може би трябва да зарина бюрото си със снимки. Може би има и други хора, при които това не е израз на "не мога да живея без децата си и имам нужда да са пред очите ми всеки миг", а тъкмо на този страх, че ако не са пред очите им всеки миг, ще спрат да ги обичат. Дори несигурността дали изобщо това, което има от моя страна към него, се нарича обич - все се каня да пиша на тая тема, но ми е твърде трудно и май няма да мога. Накратко, думите обич, любов, са ми странни и не бих ги употребила по отношение на Деян просто така, без замисляне, естествено да ми дойде. Ако някой ме попита "обичаш ли Деян", отговорът не е "Да!", а "Формулирай "обичаш"." Имам някакъв проблем с тоя термин, не знам. Отнесен към романтична любов, да, но от майка към дете трябва да има друга дума може би.

Оказва се, че е необходимо повечко време, за да може Деян да проникне по-дълбоко в моя живот. Все още е чужденец в него.
И да се има предвид, че това досега не беше моят живот - стоенето вкъщи и обслужването на бебе. Животът ми е това, което се случва в момента - офиса, колегите, работата, шефовете, задръстванията, пътешестването от единия гъз на географията до другия и обратно. (Ако не друго, то от този постинг се разбира поне, че географията е двугъза.)
Изглежда ми твърде лесно Деян да остане встрани от всичко това и никога да не намери място в него. То си и няма място, претъпкано е, винаги е било. Той не е създаден, за да запълни някаква усещана празнота в мен. Никога не съм усетила празнота, недостатъчност, та да реша да имам дете. Може би ще трябва да си пробива път с лакти в живота, ежедневието и мислите ми; а и аз ще трябва да се старая целенасочено да му направя малко свободно място, където да се настани.
Надявам се, че с неговото напредване в комуникацията и с моите съзнателни усилия да оставя време и място за него в живота си ще успеем да се сближим "на равна нога", т.е. като всеки бъде себе си. Защото, както казах, това досега не се брои, защото аз не бях себе си - животът ми беше on hold.

Интегрирането на Деян в семейството (горното се отнася не само за мен лично, но и за нас с Веселин като семейство, по мое усещане) изисква да положим усилия, защото по-лесното е друго - да продължаваме да делим живота и времето си на "с Деян = посветено на Деян" и "без Деян = както досега". Мисля, че трябва да започнем по-смело да излизаме с него навън в обществото. Например защо да не отидем утре с него до офиса, където Здравко и Косьо ще се трудят през уикенда?...

Някой друг ще ми гледа детето

За идеята друг да ми гледа детето - продължавам тема, засегната в коментарите, но имам доста какво да кажа и затова - в нов постинг.

Първо, ще оставя други хора да гледат Деян, защото нямам опция да не се върна на работа. Това е кухо оправдание, разбира се. Не е да няма алтернативи, а именно:
(1) бих могла да притисна шефовете си да ми дадат още отпуска
(2) ако не се съгласят, бих могла да напусна.

Вариант (1) е гаден, защото ми се бие със съвестта. Бях казала 6 месеца и е мижитурско да не си удържа на думата. Да, може би ще се съгласят. Но аз не искам да ги поставям в такова положение, че да се съгласят защото ще са принудени. Проблемът би бил огромен за тях, особено сега като стана ясно, че заместничката ми, която намерихме с 300 зора, в средата на януари напуска (тя пък ще емигрира). Те са толкова яки хора, че въпреки това, пак биха се съгласили да ми позволят още отпуска, ако настоя. Но това би било чисто изнудване от моя страна.
А майката на Деян не е непочтен човек. Това е по-важно от това кой ще му забърква млякото още 3 месеца.

Вариант (2) е глупав, защото Деян няма да е цял живот бебе, а аз няма да съм цял живот домакиня (това е сигурно), и ако сега си напусна хубавата работа, и то с неприятни чувства и от двете страни, после къде ще търся място, което да стъпи и на малкия пръст на това. А и като добавим, че тогава бих била съвсем ръждясала и няма да мога и да се продам както трябва. Т.е. развитието на този сценарий е горе-долу такова: с всяка следваща година вкъщи аз ставам все по-неуверена в себе си и все по-негодна за труд в социална среда. Съответно подмотвайки се от печката до пералнята никога няма да събера куража и волята да кандидатствам сериозно за работа, да ходя по интервюта и изобщо, да се "стегна". Вместо това, ще се разплувам все повече и повече, докато накрая целия свят ще ми е крив за това, че съм си останала нереализиран трудов талант и че съм могла да имам много по-интересен живот, отколкото на практика имам. Начело на целия свят в списъка с виновниците наред с Деян ще е и Веселин, който е имал наглостта да продължи да работи, след като аз съм си останала вкъщи. Комплекси, завист, неудовлетвореност и натрупван гняв - такива неща рушат семейства.
А за Деян здравото семейство е по-важно от това кой ще му забърква млякото още Х месеца и манджите още Х години.

Второ.
Ще оставя други хора да гледат Деян, защото трябва да се отвържа от него.
Бях писала навремето, че едно от най-важните неща за възпитанието на едно момче според мен е да не се превърне в мамино синче. Капанът е много опасен, защото е много лесно майката да се хване в него.
Да, може би е по-добре отвързването да стане на малко по-късен етап, може би е още твърде рано. Не знам. За него - сигурно. За мен - бих казала, че дори вече е късничко - имам предвид, че пак ще ми е много трудно.
Когато го оставихме на майка ми да го гледа, за да отидем на концерта на Аморфис, й давах инструкции половин час и се върнах от вратата не помня колко пъти, за да преповторя някои неща, изрично да подчертая други и да се уверя, че не съм пропуснала трети. Когато го оставих снощи на Веселин, за да отида на фирменото парти, си погледнах часовника петнайсет пъти, докато стане 9 часът, за да му звънна да му припомня да не забрави да даде Зиртека. (Да отворя една скоба - удивително е как паметта ми се мобилизира, когато става въпрос за Деян. Аз съм толкова разсеян човек по принцип, че никога не бих поела ангажимента насред някакво парти да звъня на някого в определен час, за да му припомням нещо си. Това, че се сетих, беше изненада и за самата мен. Както и че днес се сетих, че е 20-то число от месеца - денят, в който се записват часовете при алерголога за следващия месец - и се обадих и си записах час (ура!). Това се сетих сама, без да съм го записала никъде - никакви бележки, никакви ремайндъри - което е направо нечувано за мен, за моя мултибележков начин на работа по принцип.)
Изобщо, и сега ми е трудно да се отделям от него, а с времето едва ли ще ми става по-лесно. Аз съм човек, склонен към вманиачаване и към развиване на зависимости, и определено бих могла да стана зависима от Деян. Както вече писах в коментарите, вече си давам сметка, че съм станала прекалено протективна спрямо него. Трябва известна доза лежерност в отглеждането на бебета. Трябва да успеем да ги впишем в нашия си ритъм на живот, а не да си прекъснем ние живота, за да ги отглеждаме тях. На мен такава лежерност вече абсолютно ми липсва и трябва да се постарая да си я изградя.
Тя е ключова и от възпитателна гледна точка - именно това е отношението, което ще спомогне по-късно на порасналото дете да се остави достатъчно пространство, в което то да диша.

По тези две причини някой друг ще ми гледа детето от началото на януари.
Звучи ми като трагедия, но това са хормоните.
На практика не вярвам да има проблем. Какво толкова, и ние с брат ми сме отгледани от баба.

Фирменото парти

Върнах се рано-рано. Днес било скучната част. Всички си тръгнаха рано, откапали от снощното пиене. Единодушно заявиха, че снощи било много приятно... Грррт.
Веднъж да ми се случи да изляза за последния месец - и то такъв късмет да извадя.

Чувствам се много неадекватна сред хора. Имам чувството, че българският ми е станал чужд език, изобщо че членоразделната реч ми е станала несвойствен начин на изразяване. Агуу агаа гаа бвввв гигиги, да не повярваш, вече ми е първичната комуникативна настройка. (Като пиша е друго).

Не успявах да говоря смислено с хората. Например с шефа ми в колата (той дойде да ме вземе от къщи и после ме върна - ама златни шефове си имам и аз!) направо не знаех какво да приказвам. Добре че той си е бъбрив, ама него като го остави човек и се отплесва да обяснява подробности около тунинга на новата си кола, от което аз нищичко не му разбирам какво казва, а би ми било по-интересно да ми разкаже за работата например :)

То "партито" не беше наистина парти, ами хапване-пийване в някакво ново заведение на Графа - много приятна обстановка, но на кухнята, макар и с претенции, й липсва истинско галистомахче (и това е възможно най-краткото ревю на заведение, на което съм способна).

Девойките от клиентската фирма много ми се израдваха, и аз си поговорих доста с тази от тях, която чака бебе през февруари, като разбира се внимавах да не се оливам в неискани съвети. За съжаление булшитването извън този разговор не ми се удаде. Непростими издънки бяха, че не успях да разпозная цели две от девойките, с които, по техни думи, сме се запознали и сме работили заедно още преди да изляза в отпуск. Едната дори като си каза името, пак не я разпознах. Чак към края на вечерта включих коя е и ужасно се засрамих как не съм я познала. Говорили сме по телефона и сме се виждали десетки пъти. Страшно е обидно от моя страна. Една от дизайнерките пък я и познах, и си спомням името й, но не обелих и дума с нея, защото буквално не можех да измисля какво да й кажа, понеже не бяхме станали близки преди да изляза в отпуска (тя тогава им беше сравнително нова - изкарали сме само 4-5 проекта с нея).
Имаха ново момиче, но като се запознах с нея, не можах да кажа нищо духовито или забавно, което да ме представи като мил и приятен човек - като първия малоумник я забих с въпроса "Ти какво си работила преди това?", все едно че ми е на интервю за работа, и след като ми разказа накратко, единствената реакция, която можа да ми хрумне, беше глупаво-дебелашката шега "Добре, взимаме те!" и пресилен смях.
Всичките ми разговори тази вечер бяха пълен провал.

Единственото, за което съм компетентна в момента, са бебешките теми. Мога подробно да обясня на някого за същността на алергиите и видовете проявления, да коментирам схеми на захранване, да обменям опит за начините да се приспи бебе, да сравнявам дневни режими. Максималния булшит, който мога да постигна, е да обяснявам, че гледането на бебе не е страшно и че бебешките усмивки са невероятно разтапящи. Просто се очаква от мен да казвам нещо подобно. Предполагам.

Аз си мислех, че жените като си останат вкъщи да гледат бебе, после могат само за него да приказват по причина, че само тази тема им е интересна вече.
Нищо подобно!
Темата бебе ми е омръзнала и досадна. На сменянето на памперсите, преобличането, дундуркането и пренасянето от креватче в столче в шезлонгче на повивалник на спалня и обратно в разбъркан ред няма какво толкова да им се разказва, а хилядите дребни радващи моменти - усмивки, гукане, наблюдаването как изучава някой предмет или как заспива - така или иначе не могат да се разкажат - нито мога да ги сложа в думи, нито да ги препредам на някого, нито дори искам да се ровя в собствените си чувства, за да изкарам тези неща навън - това би предполагало да ги насиля в някаква класификация, а те са много мънички и нежни и такава грубост би ги смачкала.

Чудя се и се опитвам да си спомня за какво съм си говорила навремето с тия хора. Какви теми сме имали. И освен работата, нищо друго не мога да предположа. Може би за пътуване сме си говорили, може би за заведения, за филми. Нямам никакъв спомен. Някак съм успявала да бъда част от обществото, а сега вече не знам как.

И да, знам. Като се върна на работа, вероятно ще вляза в крак отново. Но хубаво е, че ме нямаше само 6 месеца - има шанс да е обратимо. Ами ако беше година? Бррр.

Задачки-закачки

Задача за сръчност:
Да се нахрани бебето, като едновременно с това му се изрежат ноктите.
Привидно е лесно, нали - с едната ръка държиш бебето, с другата биберона, с третата хващаш пръстчетата и с четвъртата режеш с нокторезачката.
За двуръките сред нас задачата изисква да разделят ръцете си на зони, които да ползват поотделно, така например главата на бебето се подпира не на цялата лява ръка, а на частта й от лакътя нагоре, така че предмишницата да дойде пред него и самата ръка да е свободна да оперира. Биберонът се подпира с брадичка, след като бебето го е засукало добре, за да не го изпусне. При рязането на ноктите се мери 5 пъти и се реже половин, защото порязването не би било добра идея докато бебето се храни (ще трябва да си поеме въздух, за да зареве, и може да се задави). В същото време трябва да се действа експедитивно, защото за 5 нокътя имате 8 минути (времето, за което бебето изконсумира дозата в биберона); приемаме за улеснение, че с другата ръка ще се занимаем на следващото хранене. Ако не стане нещо и не го отложим, разбира се. Деян си ходи с изрязани нокти на едната и дълги на другата вече четвърти ден.

Задача за сръчност + организация:
Да се даде на бебето лекарство от лъжичка, преди да бъде нахранено. Лекарството е под формата на капки, разтворени в мляко.
С едната ръка се държи бебето, отново в горната й част, за да може да го обхванем и отпред със същата ръка по такъв начин, че да приберем ръцете му към тялото, в противен случай разгневеният гладник ще блъсне лъжичката с лекарството и ще го разлее.
Тук ключът е в подготовката. Бебето не трябва да се взима в ръце, преди да са извършени всички необходими предварителни действия:
- да се приготви формулата или да се стопли кърмата до необходимата температура
- да се развинти биберона с храната и да се гребне от него със стерилна лъжичка
- лъжичката се балансира в хоризонтално положение на подходящо място, така че да не се излее. Аз ползвам за поставка винта, който затваря помпата за кърма.
- шишенцето Зиртек се отваря, като се постави на плота, с лявата ръка се държи, а с дясната се натиска силно надолу с дланта и едновременно с това се завърта. Капват се 3 капки в хоризонтираната лъжичка.
- биберонът се затваря и му се сваля капакът, за да е удобен да се подаде веднага след лъжичката. Иначе бебето е недоволно заради гадния вкус на Зиртека и прави смешни физиономии. (Задача с повишена трудност е да се заснемат физиономиите. Изисква се автоснимачка и перфектна времева координация.)
- да се сложи на бебето лигавник
Чак сега се взима бебето в ръце и се наглася по гореописания начин. В случай, че до този момент то се е вбесило и се мята в ръцете ви, реве и си върти главата рязко насам-натам, жертваме лекарската препоръка Зиртека да се дава преди хранене, защото просто нямаме шанс. Вместо това бутаме биберона и когато някъде към средата на храната бебето се успокои, го вадим, даваме лъжичката и продължаваме храненето.

Задача за организация:
Имате бебе, количка със зимен кош и столче за кола (защракват се на общо шаси), една торба багаж, и лек автомобил в напреднала възраст с багажник, чиято врата, ако не се държи с една ръка, ще ви падне на врата. Трябва да се натоварите на колата, без бебето да бъде оставяно без надзор.
Решение:
Слагате зимния кош на количката, бебето - в него, торбата овесвате на дръжката на количката. Слизате по стълбите, отивате до колата. Торбата слагате пред седалката до шофьора, бебето вадите от коша и го поставяте да легне на шофьорската седалка, разглабяте зимния кош от шасито и го поставяте върху седалката до шофьора. Сгъвате шасито, подпирате го на крака си и отваряте багажника. Придържайки багажника с една ръка, с другата вдигате кората и с внимателно балансиране и малко напрягане на мускулите натоварвате сгънатото шаси в багажника. Затваряте, заключвате, заобикаляте и взимате бебето. Заключвате колата и се връщате в апартамента, гушкайки бебето. Посаждате бебето в столчето за кола, защраквате го с предпазните колани и го сваляте до колата, носейки столчето за дръжката.

Събирам за сборник.

Книгите

Нашата Книга за отглеждане на бебе е чудесна, няма спор.
За протокола, това е What to Expect the First Year by Arlene Eisenberg, Heidi E. Murkoff, and Sandee E. Hathaway (Paperback - May 4, 2004)
От същата серия беше и пътеводната ни Книга за бременността (What to Expect When You're Expecting by Heidi Murkoff, Arlene Eisenberg, and Sandee Hathaway) и възнамерявам живот и здраве догодина да сме на What to Expect the Toddler Years пак by същите.

Думата ми е за стила на писане на съвременната литература от този научно-практически тип. Понеже е вид научна литература, тя напълно отговаря на съвременния начин, по който се мисли и пише в науката, а именно:
- Никога, за нищо на света, не давай категорично мнение! (Или пък давай, ако предпочиташ.)
- Винаги представяй максимално равнопоставено различните гледни точки! (Някои хора решават да не го правят, което също е ОК.)
- Всеки има право на собствено мнение. Не атакувай хората. Представяй в добра светлина всяко тяхно възможно решение.

Идеята на тези книги е, че ти предоставят многостранна информация, но решението как да постъпиш трябва да го вземеш ти.
За един начинаещ родител това се явява тежка отговорност. Поне на мен лично ми тежи.

Лесно им е било на майките ни с Д-р Спок: Прави това, не прави онова, точка. Ясно и точно, изпълняваш стриктно и дисциплинирано и, уповавайки се на неговия авторитет, си уверен и спокоен, че вършиш всичко правилно.
В нашата книга няма "правилно" (с редки изключения, например за нуждата от ваксинации и по теми, засягащи безопасността на бебето). Един пример: четох наскоро за почина да се спи заедно с бебето на родителското легло. По време на коликите това беше единственият начин, по който успявахме да вземем малко сън, защото Деян само така се успокояваше. Какво казва книгата по въпроса? Накратко, казва, че навремето спането с бебето е било категорично забранявано, но днес вече не е така. Спането с бебето се оказало, че си има множество предимства (и са изброени), но също така някои недостатъци (изброени) и ако родителят иска да го прави, трябва да се съобрази със следните правила за безопасност (изброени). Интересуваше ме психологическата страна на въпроса. Като предимство е дадено, че при спане с бебето се помага то да изгради спокойно отношение и доверие към околния свят. Така че спете, ако искате, само по-късно внимавайте за прояви на липса на автономност от страна на детето.
Е какво ми казват? Избери си дали да възпиташ детето си да е лесно доверяващо се, но несамостоятелно, или да е самостоятелно, но да има проблеми с доверието към околните.

Получава се, че Книгите, които се предполага да са Помагала / Ръководства / Как-да-направим нещо, не ни казват как да го направим, а ни казват нещо като "...Абе има много начини да се одере котка."

О, колко ми липсва понякога блажената Доктор-Спокова категоричност!
В някои моменти ми идеше да изрева - По дяволите, не ме карайте да взимам още едно решение! Просто ми кажете какво да направя и ще го направя!


Този постинг не трябва да се разбира погрешно. В никакъв случай не бих се отказала от привилегията Книгите, които се обръщат към мен в днешно време, да ме третират като мислещ човек, а следователно съм готова да си понеса и това, че ме товарят със съответната отговорност. За мен е чест тази отговорност да е моя.
Само исках да си кажа, че тази несигурност се явява още една от трудностите в родителството. Искаш да си най-добрия. Искаш да правиш нещата безгрешно. Но не знаеш кое е най-доброто, кое е безгрешното.
Разбира се, този стремеж сам по себе си е отживелица. Съвременният човек би се пренастроил на плуралистична вълна и изобщо не би оперирал с концепции като "най-добро" и "безгрешно". Съвременният човек не би се стремял да е на върха, защото не живее на пирамида. Той би плувал с удоволствие в морето от разнообразни възможности. Би се наслаждавал да прави избори, базирани не на "правилно / грешно", а на "аз предпочитам".
Но аз трябва да работя здраво над себе си, за да се "осъвременя" в това отношение. Това, което ме дърпа назад, е страхът - силен страх да не сбъркам нещо, едно треперене над отрочето, което никога не съм очаквала, че точно аз ще проявя един ден.

За да си родител, се иска смелост.

Човека на мама

Помежду си наричаме Деян Човека.
То не е защото го възприемаме като човек, а защото още не го. Трябва да си напомняме, че тамагочито, което предимно се храни, реве, ака и спи, е човешко същество. Откак се прибрахме от родилния дом Веселин въведе това име и аз го възприех.
Някои хора наричат бебето си Бебето. Някак не ми върви да наричам Деян бебе. Неуважително ми се струва. Сякаш е предмет; сякаш е застинал във времето; сякаш сме стереотипно семейство, което винаги е било, и винаги ще бъде, съставено от майка, баща и бебе.
Наименованието Човека има бъдеще, изразява стремежа ни да отчитаме и уважаваме неговата човешкост - нещо, към което имаме тепърва да се приучаваме.
Това ще е до време. Засега той се казва Човек, защото не е (което ми напомня за пекениноса Човек). Като започнем да го възприемаме като човек, ще започнем да го наричаме Деян.

Аз самата също още не мога да се възприема като майка. Обръщам в ума си изрази като "Д-р Петрова, обажда се майката на Деян"; "Имате ли деца? - Да."; "неомъжена, с едно дете". Винаги са се отнасяли до някаква друга група хора. Аз не съм спадала към майките никога, а сега съм майка. Майката винаги в живота ми е била друга жена, друга група жени, те стоят отсреща, от другата страна, и са толкова не-аз, че донякъде ме дефинират. Сега трябва да преосмисля какво съм "аз" и ми е трудно. Повтарям си, но не мога да свикна, не го усещам още.
В обръщенията ми към него това също намира израз. Най-често - "на мама". Ела на мама да сменим памперса; Хубавеца на мама; Миличък на мама; На мама на мама. Защо, маменце, плаче бебето? Ужким да свиквам. Ама ниц.
Рано ми е още. Твърде бързо стана :)

За кърменето.

Имам най-многообразно отношение към кърменето.

Преди да родя, много се притеснявах от него. Гърдите си възприемах само в еротичната им функция и ми беше противна мисълта, че някой ще ги потребява по толкова различен начин. Мислех си, че няма да успея да се отърся от бъркането на двете неща, и направо потръпвах от вгадненост при представата на сучещо бебе.

В родилния дом след неуспешен опит да закърмя Деян ме накараха да изцедя кърма, и когато едва вързах 35 мл (двойно по-малко, отколкото му трябваше на хранене), заявиха с оня безцеремонен тон, запазен за медицинските сестри: "Ооо, мила, ми ти нямаш кърма!".
Нещо се преобърна в мен. Така се сдухах, че ревнах и два дена се самосъжалявах. Чувствах се прокълната, като извадена от някоя стара българска приказка - жена, родилка, на която гърдите й са празни - нещастница. Бебето е гладно, а аз го държа "да преживя като кон на празни ясли" - да се опитва да яде, а да няма какво, не мога да му осигуря... Из главата ми се въртяха думите "Гърдите да ти изсъхнат!", просъскани със злобен глас от сбръчкана селска вещица, и се потапях в цялата трагедия, която трябва да е била липсата на кърма едно време, когато това е бил единственият начин да нахраниш детето си. Окаяно положение, пропито от безсилие и самоненавист.

По-нататък кърмата дойде (накарах я, мамка й!!!) и с Деян се сборичкахме за закърмване. Започна се едно заспиване и щипане, едни сесии от по час и половина, едно мерене на кантар преди и след кърменето да се види изял ли е достатъчно. Закърмването е болезнено преживяване. Превключих на 180 градуса. Аз да не съм животно?! Да не съм крава?! Гадно малко същество, което иска само да яде от мен - егоистче, проклетниче. Чувствах се сведена до функцията си да давам мляко, снижена, обидена, обругана; из главата ми - думи като млеконадой, доене и постоянното сравнение с крава.

Някъде тогава беше моментът, в който хем имах достатъчно кърма, хем Деян можеше да суче, и трябваше да го накарам да се закърми наистина. Но не исках. Беше ми твърде гадно - както физически, така и емоционално. Цеденето е удобно. Не че има кой знае какво достойнство в него, но не е толкова болезнено, колкото кърменето, и не си намразваш детето. А и се случва малко по-нарядко. Практическите ползи са, че имаш пълен контрол какво количество е изял малкия вагабонтин, така че като ревне час и половина след хранене, можеш да си спокоен, че не е гладен, и да търсиш причината другаде. И разбира се, безценната възможност да го храни някой друг.

Този период премина. Гърдите ми се осифериха и ако искам, не бих имала никакъв проблем да кърмя в момента. Деян си суче, не се е отбил, макар че не изяжда достатъчно и ако мине само на кърмене, ще трябва да го кърмя през час - час и нещо, за да не гладува. Онази обида се замени с някаква гордост. Детето плаче, защото е гладно, и нямаме приготвена храна? Няма проблем, слагам го на гърдата да посуче, да се поуспокои, аз мога да му осигуря това, а после да си приготвим шишето както си трябва. Богата съм - мога да предложа на бебето си храна във всеки един момент. Мога, единствена аз на света, да го успокоя, когато нищо друго не може. То ме прегръща с доверие и отдаденост, аз съм толкова важна за него, аз съм целият му свят, най-хубавото нещо в света му.
Вече е 4-ти месец, според плана ми (да е на кърма първия месец-два, пък оттам нататък всичко е бонус) би трябвало да зарежа досадното цедене и да си спра кърмата вече - постигнах максималната си цел и много отгоре. Но не искам да изгубя това усещане. Да съм прекрасна, обичана, могъща.

Галеното име.

Я докато още спи (егати лукса, спи повече от 2 часа! - направо се чудя какво да правя с толкова много свободно време накуп! :) ) да кажа и за галеното име.

Значи, като измислихме, че един ден живот и здраве синът ни ще се казва Деян (това беше преди много години), не сме мислили за съкратен вариант. Аз харесвам хората да се наричат с целите им имена и все си мислех, че обръщението ми към него ще бъде "Деяне".

Пусто, не стана баш така. Като се почне комуникацията на motherese ("мамешки"), никак не ми върви да го Деяносвам. Нали е на мама малкия хубавчо (ъъ, и на баба Шурко Пурко) - "Деяне" не се вписва в парадигмата. Та се оказа, че трябва да измислим и галено. А и особено че разни хора тръгнаха да го съкращават на Дидко - вариант, който отхвърляме автоматично, хич не ни харесва.
Другото общоприето съкращение на Деян - Део - намирам за много неблагозвучно, неудобно за произнасяне.
Най-много се колебаехме между Дени и Дани. И за двете си има плюсове и минуси, но предвид че ако е Дани, всички ще си мислят, че се казва Йордан, в крайна сметка остава Дени.

Сега обаче, като искам да мина от галено отново на пълно име, ми идва първо "Дениславе!" :) Не знам моят колега със същото име къде блее, та още не е почерпил. По принцип важно ни беше да не е кръстен на никого, защото нали nomen est omen и обвържеш ли имената на хората, обвързваш доста повече неща. Обаче асоциацията с колегата ми Денислав не ме притеснява, понеже той е добър човек.

Красиви ли са бебетата?

Не, разбира се. Бебетата по подразбиране са грозни. Новородените - особено. Имат нечовешки пропорции, кожа с всякакви проблеми, отсъстващ поглед без намек за разумност в него, а зиналата беззъба уста на ревящо бебе си е направо плашеща.
Бебета на по-голяма възраст и с по-смислено поведение също не са ме умилявали особено.

И, разбира се, Деян е съвсем друго нещо :)

Когато ми го показаха в операционната, казах с умилена усмивка: "Грозен!"
Бях се подготвила, един вид. Разбира се, че ще е грозно - същество, което току-що излиза от 9 месеца киснене в течност - не може да не е.
После го погледнах наистина и казах - "Хубав!"
Вече ми беше станало мъчно, че го посрещнах с лошо. А то да се окаже и незаслужено. С предразсъдък го посрещнах. Той беше отворил очички и - дали ме гледаше, дали не - но ми се стори съвсем не толкова грозен, колкото очаквах, изненада ме. Стори ми се миличък, добричък, хубав.

Когато ни го донесоха на другия ден, вече в отделението, и си го разгледахме по-обстойно, и двамата с баща му се съгласихме, че такова красиво бебе не сме виждали досега. И досега ми се струва, че той е някак, съвсем обективно, по-хубав от средностатистическото бебе, което разхождат по улицата. И нямам никаква представа дали, защото си е наш, сме загубили всякаква представа за реалността, та ни се вижда толкова прекрасен, или обективно си е такъв.

Все пак, вече съм видяла поне още едно красиво бебе на този свят, и това е бебето Калина. Точно като Деян, тя се опитваше да гледа, и ми се стори миличка, добричка, хубава.

Вчера гледахме снимки на Деян от родилния дом. Изобщо не си прилича. Тогава ми се струваше съвършен и направо не исках да се променя; сега е коренно променен и пак ми се струва съвършен.

Започвам да изпитвам носталгия към тези вече натрупващи се с времето различни Деяновци - Деян от първия ми поглед към него, сгушен на кълбенце на ръката на акушерката; после този, с когото се борехме за закърмване; Деян, когото прибрахме вкъщи и който стигаше до 1/4 от леглото - направо се губеше в него - и му слагахме навито на руло одеяло зад гърба в кошчето на количката, за да му стесним пространството и да му е по-уютно - мъничка свита на кълбо запетайчица. След време ще ми липсва и такъв, какъвто е сега.
Ето така, струва ми се, започва подготовката на съзнанието за нещо, което след време ще се превърне в желание за второ дете. Понеже не можем да задържим мига, докато му се насладим напълно, искаме поне да го повторим.

Калина

Преди да се роди Деян, винаги когато на някой познат или приятел му се родеше дете, приемах новината позитивно, но спокойно, без много-много да ангажирам съзнанието си с нея и без да влагам кой знае колко емоции. Да, хубаво нещо, дете, също както и ако беше почнал нова работа или си беше купил къща - щастието на близкия ми предизвикваше у мен доволство, но не бях в състояние да го съпреживея с него. Интересуваща се единствено от себе си, аз си продължавах живота така, както и досега, и още след седмица забравях кога точно се роди бебето, а за някои по-далечни познати дори забравях как са го кръстили. Когато дойдеше време да посетя съответните познати и да видя бебето, не намирах в себе си достатъчно интерес към него, интересуваха ме предимно те самите - как се чувстват и как се справят с новия си начин на живот.

Но днес се роди Калина и всичко е различно. Открих, че тази новина не беше чута от онова егоцентрично същество, което бях, а от някакъв нов човек, когото още не познавам - загрижен, супер-заинтригуван, съпреживяващ всичко, което се случва на новите родители. Несъмнено това се дължи на собствените ми преживявания около раждането на Деян, в които цял ден се ровя в търсене на добри съвети и дори само в търсене на представата, която вече е поизбледняла - как се чувства човек във всеки един момент - при подготовката за операцията, на операционната маса, в реанимацията, излизането от упойка, разговорите с другите току-що родили момичета, с които дори не научихме имената си, но научихме имената на бебетата; раздвижването; очакването кога най-после, кога най-после ще ни доведат бебето да го разгледаме. Очакването на Веселин, който беше до мен във всеки момент, в който беше възможно, и ми липсваше ужасно във всеки момент, в който беше невъзможно. Умората, заедно с превъзбудата, която не ме оставяше да спя повече от 4 часа на нощ, събуждането в 4 АМ в очакване да ми докарат Деян в 6. Режимът на болницата - визитации, кърмене, тоалет. Сестрите и всичките им противоречиви съвети. Телефонните разговори, които ми се сториха милиони и ме уморяваха ужасно; желанието да се изолирам от целия свят - само с Веселин и бебето и никой да не ни закача докато не се освестим.

За пръв път обръщам внимание и отдавам наистина значение на единствената информация, която може да се даде за всяко новородено бебе - ръст 54 см, тегло 3,800 г. Винаги съм се чудила какво толкова значение има и защо хора, които са си доста далечни, си разменят тази информация по повод раждането на бебе. А сега сама попитах, и запомних цифрите, защото виждам смисъл в тях.

Спомням си много добре усещането да си залят от тонове информация на тема раждане, кърмене, грижа за бебето и покупки - толкова много, че не можеш да я смелиш и ти иде да си запушиш ушите и да закрещиш; да си засипан с хиляди добронамерени съвети, така че заради собственото си оцеляване вече автоматично игнорираш тези, които не се отнасят до абсолютно непосредствените проблеми за разрешаване - спомням си го и понеже не искам да го причинявам на друг, съзнателно се въздържам да си натрапвам добронамереността на новите родители. Досега успявам. Едва днес се изкуших да дам два съвета, но наистина такива, които касаеха непосредствената ситуация - пиенето на много вода заради упойката, и ранното и смело раздвижване. Милена ми ги даде на мен и ми бяха полезни, затова ги предадох нататък.

Покрай бременността на Гимли за пръв път разбрах и напиращото желание да дадеш съвет. То не е само в съвета работата. Голяма част от порива е да споделиш собственото си преживяно. Съветите от други майки съдържат преобладаващо информация какво се е случило с тях, с тяхното собствено дете - как е протекло раждането и какво човек е научил от него, как са се закърмили, на какъв режим на хранене и спане е бебето. Човек не толкова съветва другия, колкото като че ли съветва себе си, едно алтернативно свое "аз" в някой друг крачол на времето - "ако сега трябваше да мина през всичко това, с всичко, което вече знам, щях да постъпя така и така - еди-кое си направих правилно, а еди-кое си сгреших..." Многото съвети не са алтруизъм, а знак, че човек обича да слуша себе си и да премисля отново и отново собствения си опит.

И накрая, понеже този постинг е по повод раждането на Калина (ех, това име и ние си бяхме избрали, ако щяхме да имаме момиче! бива ли да са толкова еднакви с нас нейните родители :)) - трябва да има и пожелание. Желая й да е жива и здрава, да е безгрижно дете, да порасне умен, спокоен, уверен и успешен човек, и да има много късмет през целия си живот.

Сега, предполагам, че при това положение ако ние след време имаме второ дете и то е момиче, името Калина отпада за нас (ще мислим Ева вероятно). Но сигурно не е късно да има Калина Ефремова на тоя свят ;) Така де, едва ли може да има мома, по-достойна за нашия левент от дъщерята на Гимли (което си е почти аз) и Мордред! :))

Режимът на хранене.

Режимът на хранене на новороденото е това, на което е подчинен целият ден на отглеждащия го.
Затова е много хубаво той да има някаква предвидимост.
Още в родилния дом слагат кърмачетата на режим на хранене през 3 часа и нощна пауза от 6 часа, как го постигат не знам. Може би защото тогава завалийчетата не могат много да се съпротивляват, понеже от жълтеницата само спят и нямат силици за нищо.
Вкъщи, когато жълтеницата премине съвсем, а тамагочито набере сили, настъпва адът поднебесен.

Деян се хранеше първоначално на периоди от между 3 часа и половина и 5 часа, което обезсмисляше всеки опит да му се направи режим. Опитах да наглася нещо като ориентировъчни часове на хранене през 3 часа и 45 минути, на колкото най-често му се случваше да огладнява. Е да ама 24-часовото денонощие не е кратно на 3,45 и това изместваше хубавата предвидимост на този особен режим.
Теоретично има два начина да буташ бебето към верния му час за хранене - да му забавяш храната, като е гладно, или да го будиш от сън, за да го храниш, когато не е гладно.
На практика първият начин е неосъществим. То реве, та се къса, а ти се чудиш как да му отклониш вниманието, за да издържи още половин час - дундуркаш, пееш, забавляваш, буташ залъгалка (то реве през нея), запушваш си ушите, отиваш в другата стая, където също се чува, и моментално се връщаш, защото си е**си идиота да зарежеш бебето да реве, дундуркаш отново, накрая поглеждаш часовника и са минали 5 минути. Изобщо, това не е опция. Да не говорим и че е вредно.
Навремето майка ми ни е забавяла храненията, като ни е давала вода вместо храна. Но ние вода не даваме (тема за отделен пост).
Вторият начин - с буденето - не става по две причини. Първо, като го събудиш, той е сънен и отказва да яде. Суче вяло и в един момент спира и стиска устни и не ще повече. Не можеш да го насилиш да си изяде дажбата, оставяш го да си доспи след като е изял примерно 2/3 от нея, и оттам нататък той се събужда значително преди следващото предвидено от тебе хранене, защото не си е доял и е огладнял.
Второ, бебе в периода на коликите, което е заспало, е такова ангелче с успокоеното си личице и равномерно дишане, че по-скоро ще избодеш очите на някой, който се опита да го приближи, отколкото да го събудиш. Но това не е само на емоционална основа, има си чисто практически мотиви - понеже коликавото бебе докато е будно, реве, неговият сън ти е единственият шанс да : се нахраниш, отидеш до тоалетната, вземеш душ, измиеш и извариш шишета, биберони, помпа, пуснеш пералня, простреш, изгладиш, прибереш дрешките му в скрина, заредиш с нови памперси, пуснеш пералня с ваши дрехи, направиш груба уборка на спалнята, измиеш чиниите от предишната вечер, и т.н. докъдето стигнеш по списъка според спешността на всяка задача. Така че сънят му винаги ти идва малко и буденето е немислимо.

Милена казва - докато бебето спи, спи и ти. Аз все не успявах да намеря време и да спя, при положение че гореизброените задачи са приоритетни, а сумарното време, което Деян прекарваше в сън през деня, беше много малко и не стигаше дори за тях; да не говорим, че спи предимно навън в количката, когато пък аз не мога да свърша нищо. (Той и сега спи малко, та не знам докъде ще го докарам с тоя блог).

Та така и не успях да го сложа на режим, с което се отдалечих с още една крачка от родителя, който мислех, че ще бъда.

Но пък нашта книга казва, че режим на новородено не се налага, че бебето си го налага самичко към третия месец.
Прави се оказаха. В момента имаме нещо като предвидимост на храненията, плюс-минус 20 минути. Което е чудесно, защото храненето на поискване, колкото и да е препоръчително според съвременните теории за гледане на бебе, си е голям хаос.

Да не се спи при бебето.

Милена няколко пъти се похвали, че Ема си спи сама в детската стая още от прибирането им вкъщи.
Имахме намерение и ние да оставим Деян сам, а да си спим в спалнята.

Ето как не стана.

Първата нощ така или иначе нямаше сън за нас, така че не се брои.
На втората взехме да откапваме, но все още успявахме да залитаме по коридорите, за да го храним и приспиваме.
На третата той нададе кански рев, който не можехме да успокоим с нищо. Опитвахме, опитвахме, и в един момент, докато го вдигах на ръце, видях в креватчето му мравка.
Ясна работата. Гадините плъпнали и за нула време успели да намерят къде спи сладкомиришещото бебе, и са го нахапали.
Полудях, истерясах, скъса ми се сърцето. Тия мравки хапят адски болезнено. Борим се с тях от години, беше пръскано докато бях в родилния дом, и пак бяха успели да плъзнат.

А в спалнята, където ние току-що се бяхме пренесли (сегашната детска стая беше спалня преди), още не се бяха навъдили. И така си взехме детенцето при нас.
Кошчето на количката свърши идеална работа, тъй като си има крачета и директно си го поставихме на пода до спалнята. По това време Деян беше наполовина на сегашните си размери и направо се губеше в кошчето - дори му слагахме едно нагънато на руло одеяло, за да му създаде усещане за уют в това огромно пространство. С други думи, не му пречеше да си спи там.

Няколко дни по-късно проблемът с мравките беше решен по хитър механичен начин - краката на креватчето се слагат в чинийки с вода и така мравките не могат да припарят. Защото не може да се пръска с препарати нали. Толкова малко бебе.

По това време започнаха коликите.
Оттам нататък не можеше и дума да става да го оставяме да спи сам. Първо, той не заспиваше. Ние дремехме на стола до него за да бутаме залъгалката, щом я изпуснеше, и за да поставяме ръце около него, за да му стоплим коремчето, когато се присвиваше. И разбира се, да го взимаме на ръце, ако друго не помогне.
Няма никакъв смисъл - а и в името на какво? - да се разчита на бебефони на този етап. Като те събуди бебефонът, е твърде късно - докато се добереш до бебето, то вече реве, та се къса, разбудило се е напълно и е много по-трудно да го успокоиш отново. Като ти е под ръка и успяваш да реагираш по-бързо, имаш шанс да предотвратиш големия рев и да го успокоиш още докато е в просъница.
Другото лошо на бебефона е, че буди и двама ви - което пък е непрактично, защото има голям смисъл поне единият да спи, докато другият дежури. Редуването на спането е съществено важно за оцеляването в началото.

Така се наложи практиката да се редуваме да спим при Деян една нощ аз, една Веселин; когато баба Зорка идваше, поемаше по 2 нощи и така общо взето добре си разпределяхме седмицата - всеки виждаше по малко сън от време на време и изДеянихме.
Постепенно поех всички нощни смени сама, защото Веселин все пак е на работа и му трябваше поне минимална работоспособност, а аз през деня имах поне теоретичен шанс да поспя час-два. Тогава спях при Деян и оставих Веселин сам в спалнята. В този период наложих зловредния навик да си взимам Деян при мене, когато не можеше да се успокои, и да си го приспивам с гушкане. Така си спяхме заедно на спалнята до сутринта. И точно с това спане се научи постепенно да спи по по-дълго време.

Сега е рахат. Откакто започна да прави големите нощни паузи, аз се пренесох обратно в спалнята и вече сме за пример. Деян сам оттатък, ние големите си големуваме тук, а пък аз се изстрелвам като отряд за скоростно реагиране, като чуя зачатъци на заплакване по бебефона. Сутрешното хранене е почти предвидимо - в интервала между 6:30 и 7:15, така че обикновено успяваме дори да избегнем разреваването.