tag:blogger.com,1999:blog-38100983251293969372024-03-19T11:36:31.154+02:00Wynche DeyanA parent is reborn.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.comBlogger242125tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-61808696077204695232020-03-19T03:24:00.001+02:002020-03-19T03:24:18.691+02:00Мотивационно писмо за хамстер<br style="-webkit-text-size-adjust: auto; caret-color: rgb(49, 49, 49); color: #313131; font-family: -apple-system, HelveticaNeue; font-size: 16px; word-spacing: 1px;" /><br />
<div class="gmail_quote" style="-webkit-text-size-adjust: auto; caret-color: rgb(49, 49, 49); color: #313131; font-family: -apple-system, HelveticaNeue; font-size: 16px; word-spacing: 1px;">
<div class="gmail_attr" data-originalcomputedfontsize="16" data-removefontsize="true" dir="ltr" style="font-size: 1rem;">
---------- Forwarded message ---------<br /><br />Date: Wed, Mar 18, 2020 at 9:07 PM<br />Subject: Fwd: Hamster</div>
<div class="gmail_attr" data-originalcomputedfontsize="16" data-removefontsize="true" dir="ltr" style="font-size: 1rem;">
<span style="color: #757575; font-size: 1rem;"><br /></span></div>
<div class="gmail_attr" data-originalcomputedfontsize="16" data-removefontsize="true" dir="ltr" style="font-size: 1rem;">
<span style="color: #757575; font-size: 1rem;"> Swedish Version</span></div>
<div dir="ltr">
<div class="gmail_quote">
<div data-originalcomputedfontsize="16" data-removefontsize="true" dir="ltr" style="font-size: 1rem;">
<div class="quoted-text" data-originalcomputedfontsize="16" data-removefontsize="true" style="color: #757575; font-size: 1rem;">
<br /><br /><br />Jag och min syster Eva skulle hemskt gärna vilja ha två stycken hamstrar, eftersom vi är eniga om att det skulle vara en mycket god idé att ha ett ansvar över en levande varelse, eller rättare sagt, två varelser, som vi också kan ha ett inflytande över. På detta vis skulle vi både träna på vårt ansvar, och visa oss värdiga. På så sätt kan vi också vinna föräldrarnas tillit. Vår vardag skulle fyllas av optimism och glada skratt, och ni föräldrar slipper bli störda om ni jobbar hemifrån. Vi har redan tänkt ut det perfekta stället där hamstrarna ska hålla till:<br /><br /><br />*nu ska du gå fram till Deyan och fråga vart vi hade tänkt ha hamstrarna*<br /><br /><br />Vi, närmare bestämt, jag och min trogne syster tänker städa buren<br /><br />(alternativt, burarna) minst en gång per vecka.<br /><br />Eva ställer upp till att se till att matskålen (alternativt, matskålarna) aldrig är tom på mat, samt att vattenflaskan (alternativt, vattenflaskorna) alltid är full med vatten.<br /><br />Eva och jag kommer inte reservera redskap som vi städar varje vecka, vi kommer överens om vilka specifika redskap vi städar varje vecka.<br /><br /><br />Vi tar även hand om hamstrarnas mat, som jag köper in en gång i månaden från ICA/Coop, och Husdjursbutiken i kärrtorp med sällskap av min pappa<br /><br />då vi köper all mat, sand, spån m.m så att det räcker hela nästa månad, dvs ca tre paket mat, två stora paket spån (för att vara på den säkra sidan) och två stora påsar med sand, till husdjurens toalettbehov.<br /><br /><br />Vid semester så kan vi anlita någon som byter ut det gamla vattnet mot nytt, och tillsätta mat en gång per vecka, precis som om vi själva gjorde när vi var hemma.<br /><br />Om vi inte hittar någon som vi kan anlita, så kan vi göra som sista gången vi ägde en hamster, som klarade sig alldeles utmärkt i hela 2,5 år, nämligen att bara lassa på mat och vatten så att hamstrarna klarar sig fint i ett par veckor, nackdelen med detta är då att vi inte kan vara utomlands i mer än 4 - 5 veckor i sträck. Det är rätt så mycket, och om det ändå skulle vara så att vi intefr nog av all sol och alla stränder, så kan vi bara åka hem, hänga runt lite i Sverige och umgås i någon vecka, kanske två, och sen åka iväg igen.<br /><br /><br />Är någonting på tok med hamstrarna eller att någon av dem blir sjuk på något vis, så rapporterar vi detta direkt till föräldrarna, som får ta ansvar då och ringa veterinär samt boka tid. Själva följer både jag och min syster med en av dem vuxna<br /><br />(mom, talkin' about you) till veterinären.<br /><br />Eftersom varje levande varelse någon gång dör, så gör hamstrar självklart det också. Och när detta inträffar så begraver vi hamstrarna vid djurkyrkogården i Björkhagen, precis som när Lisa dog.<br /><br />Skulle jag och Eva hamna i en konflikt, och vi båda vill leka med hamstrarna, så kan vi leka med en var nu, när det är två stycken! Vi behöver aldrig bråka om vem som får leka med hamstern!<br /><br />Om vi inte får två stycken hamstrar, så kan jag, som storebror устъпя, och när Eva har lekt klart med hamstern så är det min tur. Annars så kan vi leka med den tillsammans, om vi vill. Anyways, två hamstrar skulle vara mycket roligare, eftersom vi har aldrig testat på det, och då kan vi, som sagt leka med en var. Två hamstrar innebär dock dubbelt så mycket mat, vatten och bajs, men jag och min syster är villiga att ta konsekvenserna.<br /><br /><br />På tal om konsekvenser, om jag och Eva inte följer reglerna och instruktionerna ovan, så har vi tillsammans fattat beslutet, nämligen en vecka HELT utan skärm, som vårat straff.<br /><br /><br />Jag och Eva håller tummarna på att den här texten övertalar er att skaffa oss två hamstrar!<br /><br /><br /><br /> Bulgarian Version<br /><br /></div>
Аз и сестра ми Ева много бихме искали да имаме два хамстера, защото сме съгласни, че би било много добра идея да носим отговорност за живо същество или по-скоро за две същества, на които също можем да имаме влияние. По този начин ние бихме практикували своята отговорност и да се доказваме достойни. По този начин можем да спечелим и доверието на родителите ни. Нашето ежедневие би било изпълнено с оптимизъм и щастлив смях, а вие родителите няма да ви пречим, ако работите от вкъщи. Вече сме избрали идеалното място, където трябва да са хамстерите:<br /><br /><br />*сега трябва да отидете при Деян и да попитате къде ще имаме хамстерите*<br /><br /><br />Ние, по-конкретно, ас и моята сестра ще почистжаме клетката (клетките) поне веднъж седмично.<br /><br />Ева гарантира, че хранителната купа (алтернативно, хранителните купи) никога не е празна и че бутилката с вода (алтернативно, бутилките с вода) винаги е пълна с вода.<br /><br />Ева и аз няма да резервираме оборудване, които почистваме всяка седмица а ще се съгласим за кои инструменти да чистим, всяка седмица.<br />Ние се грижим и за храната на хамстерите, която купувам веднъж месечно от ICA / Coop, и зоомагазина в Kärrtorp с компанията от баща ми когато купуваме всякаква храна, пясък, трици и т.н. така че да издържи целия следващ месец, т.е. около три пакета храна, два големи пакета с трици (за всеки случей) и две големи торби с пясък, за тоалетните нужди на домашния любимец.<br /><br /><br />По време на ваканция можем да наемем някой, който да замени старата вода с нова и да добавя храна веднъж седмично, точно както правехме ние, когато сме вкъщи.<br /><br />Ако не можем да намерим някой, когото можем да наемем, можем да направим както последния път когато притежавахме хамстер, който се справи добре за цели 2,5 години, а именно просто да натоварим храна и вода, така че хамстерите да се справят добре за няколко седмици, недостатъкът на това е, че не можем да бъдем в чужбина повече от 4 - 5 седмици подред. Доста е много и ако все пак беше така, че да не успеем да се наситим на цялото слънце и на всички плажове, тогава можем просто да се приберем, да се мотаем малко в Швеция, около седмица, може би две, и след това пак да си отидем.<br /><br /><br />Ако нещо не е наред с хамстерите или ако някой от тях се разболее по някакъв начин, ние съобщаваме директно на родителите, които могат да поемат отговорност, след което се обаждат на ветеринарния лекар и се уговарят час. И аз, и сестра ми следват един от възрастните (мамо, говорим за теб) на ветеринаря.</div>
<div dir="ltr">
<br /></div>
<div data-originalcomputedfontsize="16" data-removefontsize="true" dir="ltr" style="font-size: 1rem;">
Тъй като всяко живо същество умира в даден момент, така и хамстерите, разбира се. И когато това се случи, ние погребваме хамстерите на Djurkyrkogården в Bj<a data-originalcomputedfontsize="16" data-removefontsize="true" href="https://www.blogger.com/null" style="color: #4285f4; font-size: 1rem;">örkhagen</a>, точно както когато Lisa умря.<br /><br />Ако Ева и аз се озовем в конфликт и двамата искаме да си играем с хамстерите, тогава можем да играем с един на всеки, защото има два сега. Никога вече не трябва да спорим кой ще играе с хамстера!<br /><br />Ако не вземем два хамстера, тогава мога като голям брат да отстъпя, а когато Ева се е наиграла с хамстера, е мой ред. Иначе можем да си играем заедно с него, ако искаме. Както и да е, два хамстера биха били много по-забавни, защото никога не сме го тествали и тогава можем, да си играем с всеки. Два хамстера обаче означават два пъти повече храна, вода и изпражнения, но сестра ми и аз сме готови да поемем последствията.<br /><br /><br />Говорейки за последствия, ако Ева и аз не следваме правилата и инструкциите тогава заедно взехме решението да сме една седмица ОБЩО без екран, като наше наказание.<br /><br /><br />Аз и Ева стискаме палци, че този текст ви убеждава да ни вземете два хамстера!</div>
</div>
</div>
</div>
Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-9118417095520487822017-06-24T21:20:00.002+03:002017-06-24T21:20:29.909+03:0010 години по-късноОстаря си тоя блог, отлежава си тука, непогледнат от мен вече няколко години. Но днес имам повод и ми се дописа.<br />
<br />
Днес ставам родител на 10 години. Нямам вече бебе(та). Имам 10-годишен младеж и момиченце на 5.<br />
<br />
Сега знам какъв родител съм.<br />
<br />
Ако питате Деян, ще ви каже следните неща:<br />
- "мама винаги си гледа в телефона"<br />
- "мама е все заета"<br />
- "мама е доста, така, дебела" (с леко виновна усмивка, щото знае, че такива неща, като се кажат, на хората може да им стане малко тъжно)<br />
Доскоро щеше може би и да добави, че мама гушка повече Ева, пък на него все му се кара. Обаче откак Ева не е бебе, нещата си дойдоха обратно на мястото, и сега мама се кара и на двамата.<br />
<br />
Вчера преди лягане дойде да ме гушне и каза:<br />
- Толкова отдавна беше миналия път, когато те гушнах. Сигурно... преди 2 седмици.<br />
- А защо не ме гушкаш по-често?<br />
- Защото си все заета.<br />
- Миличък. Идвай да ме гушкаш винаги, като ти се прииска. Само не да ми скачаш върху главата ;)<br />
<br />
В началото, когато се преместихме в Швеция, Ева още нямаше 4 месеца, и аз прекарах към 9 месеца вкъщи с двамата, преди да започна работа, като една добра майка домакиня. Помня първия път, когато в детската организираха празненство за родителите, и всеки трябваше да занесе нещо. Тогава с Деян планирахме заедно, напазарувахме и приготвихме заедно домашен ябълков пай. Беше ни първи опит и се вълнувахме дали ще се получи добре. Даже мисля, че направихме репетиция няколко дни предварително. Като го занесохме, се омете моментално и много се хареса. Бил е на 5 тогава. Наскоро в училище правиха тържество и трябваше да се носят неща, и той в магазина заяви, че иска да направим ябълков пай.<br />
Не е в пая работата, знам аз. Работата е във време, прекарано заедно, в споделен проект, в ритуал. Виждам, че му липсват тези неща.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjGBcvHnuFIvfGrA14bHWBgdIM1SPLfGAvIKHf7iwEJZRZZKsKQNSRUgTn1mNrAcHe-jpNKA0qxxoxBShXi3P1W4_7wuax3JH9mviOB5X2ca3w_2qd3mc6pyRR6WCkNGJwHHtXqbRuwXXC-/s1600/IMG_5776.JPG.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjGBcvHnuFIvfGrA14bHWBgdIM1SPLfGAvIKHf7iwEJZRZZKsKQNSRUgTn1mNrAcHe-jpNKA0qxxoxBShXi3P1W4_7wuax3JH9mviOB5X2ca3w_2qd3mc6pyRR6WCkNGJwHHtXqbRuwXXC-/s320/IMG_5776.JPG.jpg" width="240" /></a></div>
Днес направихме страхотна лятна рожденденска торта по шведско-веселински. Веселин сътвори пълнежите, но отгоре я омацахме бяла и украсихме с ягоди и целувки с децата, както si се прави иконичната Midsommartårta, символ на шведския Средлетен празник. Деян беше главен дизайнер, определяше точно как да се подреди декорацията и редеше, докато Ева предимно нагъваше с шепи от дребните целувки. Аз подавах, нарязвах, давах съвети и дискутирах с него варианти за разрешаване на сложните въпроси като например коя ягода с коя ще бъде добре симетрична, какви цветове да се подберат за свещичките, и как 10 свещи да се разположат в кръг, редувайки се сред 8 ягоди. Чудя се кога ли Деян ще ми каже, че иска пак точно такава торта. А ще има предвид, че иска точно такава майка.<br />
<br />
<br />
<br />
За рождения си ден си пожелавам да се сещам по-често, че малкото усилие, положено за качествена заедност, се отплаща с огромен дивидент. Случка, която е направила такова силно впечатление, че да се запомни за половин живот, за мен тогава е била детайл, но всъщност е част от мозайката, която изгражда моя образ на родител. От Деянова гледна точка, това съм <i>аз</i>: аз съм моето присъствие и активно участие.<br />
<br />
А за Деян какво да кажа? Прекрасно, умно, задълбочено дете. Наченки на пубертетска провокативност. Запален геймър (Overwatch) с голямо желание да стане известен youtuber. В тая връзка, днес получи и първия си компютър, след дълго мечтание и старателно събиране на пари (ще стигнат тъкмо за монитор).<br />
Ентусиазиран читател с огромно количество изчетени книги зад гърба си, за които Веселин стриктно води списък. Когато няма достъп до интернет (защото му е стриктно ограничен), понякога ползва айпада си за да пише. От това, което съм чела, има огромен талант със словото - богатство на езика и изразните средства и още множество умения - за структуриране, поддържане на интересен ритъм и изграждане на персонажи.<br />
Обича да се занимава с всякаква физическа активност. Запалва се да тренира различни неща - баскетбол, джиу-джицу, а последната година паркур и трикинг. Иска да си пуска дълга коса. Има много приятели и е търсен приятел.<br />
<br />
И е свестен човек.<br />
<br />
Да ни е жив и здрав.<br />
<br />Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-48950491700632271312012-10-10T12:24:00.002+03:002012-10-10T12:24:57.111+03:00Ол Инклузив<br />
За първи път съм скандинавски турист, досущ като ония, дето изобилстват по нашето Черноморие. Купила съм си пакетна екскурзия, доплатила съм си за трансфер, на рецепцията ми закачиха лентичка. Турците ми говорят на немски, с отделни проблясъци на шведски. <br />
<br />
В ресторанта сме като ято скакалци - нападаме храната по даден сигнал и я омитаме с шеметна скорост. Чак е някак срамно човек да е част от това.<br />
<br />
През деня сме изправени пред разкъсващата дилема "морето или басейна", като нашето семейство засега упорито избира морето. А то и до басейна не може да се вреди човек, понеже по-печените почиващи са се изхитрили да метнат по някоя кърпа или джапанка на шезлонгите, което по неписан закон се приема за препикаване, и не остават свободни. <br />
<br />
Вечер ни анимират. Досега никога не ме бяха анимирали. Много съм анимирана вече: гледах едно шоу с жонгльори и скечове, и едно танцово по мотиви от Брилянтин, много ми харесаха и двете. След това правят дискотека до басейна, където човек се изкушава да седне на масичка и да си пийва питиенце, обаче не смее баш, защото идват да го анимират много настойчиво, а разни такива по-смотани като мене предпочитат само да наблюдават.<br />
Деян го анимират през деня, ако го заведем де.<br />
<br />
Мисля си какво ли е да работи човек в сферата на туристическите услуги. Например отсервитьорите, които щъкат между масите, за да отнасят недоизядените ни остатъци от храна, която ни е дошла в повече. Какво ли си мислят, докато ни гледат как трескаво си препълваме чиниите, как лакомо ядем, пием, освинваме перфектно подредената маса, разсипваме доматен сос на покривката, изхабяваме 15 салфетки и после бавно и тежко се изнасяме с подути кореми, докато те раздигат след нас и подреждат масата перфектно за следващите свини. <br />
Или аниматорите, със сините фанелки с надпис Entertainment team? Усмихнати, енергични, младежите канят застаряващите лели на танци, девойките канят почервенелите чичковци - човек чак може да си помисли, че е приятен, че дори, по някакъв начин, е специален. И това е всяка вечер от - колко е сезонът? - 6 месеца насам? Всяка вечер, след като преди това са играли на сцената - били са актьори, танцьори, жонгльори, мимове, клоуни. А по-преди това - момичето, дето играеше ролята на Оливия Нютън Джон е аниматорката от детския клуб, гледала е деца от 10 до 17ч; другото момиче е инструкторката по Пилатес; третата - по сутрешната гимнастика на плажа; четвъртата е хореографката им... всеки някакъв мулти-талант вади. Тия хора-съкровища как се намират, как се прави трупа от такива, как им се плаща, за да се занимават с такава тежка работа - по 2 работни смени дневно, почивка само в неделя, от сутрин до вечер с униформите си и пред очите им са все почиващи. Не се ли дразнят от нас? Не сме ли им някак... гнусни? И как почиват те самите? Когато си работил в резорт, край плаж, сред тълпи от туристи, надали ще искаш да почиваш на подобно място...<br />
<br />
Дойдох на ол инклузив, за да си почивам наистина и да нямам грижа за нищо. Но ме гризе някакво леко чувство на омерзение, че съм част от това... Не силно, не колкото да не го правя. <br />
<br />
Добре поне, че рециклират храната в ресторанта. Винаги ми е звучало гадно, но е сто пъти по-добре, отколкото да се похабяват такива колосални количества.<br />
<br />
Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-35256718526242698582012-10-10T12:08:00.001+03:002012-10-10T12:08:49.467+03:00StoriesДеян е във фазата, в която си умира за истински истории от живота ни.<br />
Аз имах същата такава като малка. Помня, че с брат ми като си легнехме, карахме баща ни да ни разказва "за когато си бил войник!" - казармени истории, които сякаш нямаха свършване, като че е бил войник 100 години и всеки ден са му се случвали поне по 8 приключения. Спомням си историята за как намерили някаква змия и я одрали, за да й вземат кожата - беше толкова пленяваща, че го карахме да я разказва много пъти и винаги ми звучеше, все едно баща ми е герой в приключенски филм.<br />
Вчера си вървяхме по променадата на път към хотела, Веселин буташе количката с Ева и аз хванах Деян за ръката, рядко имаме напоследък възможност да вървим така, и си вървяхме и разказвах. Бяхме навлезли в тема котки, малко по-рано Веселин му беше разказвал за неговата едновремешна котка Пуса, и аз подхванах оттам и заразказвах - за Бен, колито, което намерихме в училищния двор и аз прибрах у дома, а по-късно избяга; за Еру, колито, което ни подари Евгения като малко кутре и отгледахме, как избяга при една гръмотевична буря през недобре затворената порта на двора в Горна баня и как ме намери един ден най-случайно в Овча купел 2, близо година по-късно; за Бък нарочно не разказах, защото тази история все още ми е тъжна (Бък е първото ни куче, рижаво коли, умря от парвовироза на 8 месеца). <br />
Деян слушаше съсредоточено, с поглед, вперен пред себе си, без да забелязва нищо наоколо, защото напълно се е потопил в историята - човек почти можеше да види как пред втренчените му очи се разиграват всички тия случки. Като млъкнех, нетърпеливо ме подканяше да продължавам - и после? А после какво стана? - и след края на историята искаше да му разкажа нещо друго "за живота ми" :)<br />
По темата животни се сетих да му кажа още за оная котка, която бяхме намерили в училище в стаята на парното, да сме били някъде втори клас - беше си родила котенца, искахме да ги видим и аз се опитах да я преместя, а тя ме ухапа по палеца - тече си кръв и всичко, отидох при училищната лекарка и я излъгах, че съм се убола на пирона на някаква брава, но тя с насмешка ме натисна да си кажа какво всъщност е станало, и си признах. Деян беше много впечатлен, че съм излъгала, няколко пъти ме попита докато се увери, че правилно е разбрал.<br />
Разказах му и за когато имахме зайци, и как като се върнах след една екскурзия вече ги нямаше. Че им бях дала имена, които бях написала на клетките им. Искаше да знае какви са имената. Както и когато мъжкият заек ме ухапа, без да иска, докато му сипвах трева в хранилката. Минах на истории за ухапвания и те взеха да се дърпат една друга - тъкмо щях да стигна до онова коли, от което имам белези по ръката, и стигнахме до хотела, където се нахвърлихме на вечерята. Всеки случай, можех и още да разказвам, макар и да не съм се сещала за тия неща с години. Ще рече човек, че съм била дете 100 години и всеки ден са ми се случвали поне по 8 приключения.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-54019301707416656312012-09-28T12:13:00.000+03:002012-10-10T12:14:14.457+03:00За моя дом с любов и тъгаНа 12 февруари 2011г се нанесохме в новия си апартамент в Младост 2.<br />
<br />
Ремонтът му беше започнал повече от година преди това. Протече толкова дълго, защото нямахме достатъчно време да му отделим. <br />
<br />
Купуването на този апартамент беше сбъдната мечта за мен. Много отдавна исках да си купим жилище, а особено много темата наболя, когато осъзнахме, че прекарваме ежедневно по 3 часа от живота си в пътуване до и от работата. Нямаме толкова живот, за да го пилеем по такъв начин. А Деян имаше нужда от времето ни. <br />
<br />
Това беше първият апартамент, който видяхме. После ходихме на още доста огледи, нагледахме се на безумия и лесно решихме, че ще остане този. Бях се влюбила в него от пръв оглед. Френския прозорец в хола, от който се открива просторна гледка към Витоша. Красивата ми Витоша. И местоположението, комуникативно, близо до важните за нас хора и места. Симпатичния комплекс, надеждата за малко по-културни, малко по-цивилизовани съседи, с които да се погрижим общите ни места да се поддържат добре.<br />
<br />
Всичко това стана истина, моята приказка - помечтана, потърсена, намерена, преживяна.<br />
<br />
Когато заживяхме там, нещо се промени в мен самата. Сякаш никога преди не бях имала дом, това беше първият ми дом - като че липсваща част от мен се намери. Бях живяла в къщи, но все чужди - на баба ми и дядо ми, на родителите ми, на родителите на Веселин. Никога моя. А сега сърцето ми се кротна и успокои в това гнездо. Дом. Моят дом, аз съм вътре в него и той е вътре в мен. Пълнота, правилност, щастие.<br />
<br />
1 година по-късно се роди Ева, зачената там.<br />
<br />
На 2 юни 2012 оставих любимия си дом без да знам дали ще се върна в него. Имах все пак усещането, че по-скоро ще си се върна, не можех да си представя да не се. Сега сме в Швеция, скитници, гости: наематели без сигурен покрив над главата, в чужд град, в чужда държава. Тук е прекрасно, има дървена веранда, край която зреят малини и горски ягоди, дървета и зеленина ни заобикалят отвсякъде, а пред прозореца на кухнята се вижда обрасла със зелен мъх каменна стълба. Ще бъдем тук до юли 2013, после собствениците се прибират. Ще търсим друго жилище и не знам дали ще извадим подобен късмет.<br />
<br />
Не успях да се нарадвам достатъчно на милия си дом, преди да го напусна. Не ми беше омръзнала красивата Витоша. Непоносима ми е мисълта да го продадем. <br />
<br />
Един ден ще живея отново там. Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-41754178863617126472012-09-18T01:18:00.001+03:002012-09-18T01:18:19.689+03:00СамокритикаПозачетох се в архивите на блога и ми стана малко мъчно: за Деян толкова много е написано, документирано, от неговото най-ранно детство, а ето за Ева нищомтакова не правя, и не е честно това спрямо нея.<br />
Но този блог не започна като посветен на Деян, а като посветен на мен самата: аз бях имала някакви нагласи по отношение на родителството и те се промениха много, след като станах родител. Откривах неща, неочаквани за самата мен, и това изискваше споделяне.<br />
Сега за Ева ми е трудно да пиша, най-вече защото всичко е толкова прекрасно с нея. Тя е мило, кротко и спокойно бебе, роди се леко, грижата за нея е лека, не иска много, не настоява безсмислено, не се сърди, не й е криво, не е кисела. Ева и аз сме в пълна хармония, всяка една - продължение на другата, разбираме се, познаваме се, усещаме се. Всичко е лесно. Какво да пише човек, като то няма от какво да се оплаче?<br />
Ами ето точно това, казвам си, точно това трябва да се напише, защото отново от моя гледна точка, представата ми за родителство се промени. Грижите за Деян, притесненията около него, трудностите изграсиха в мен усещането, че да си родител, при все всичките радости, е доста тежко бреме. С Ева се опровергах, научих се, че да си родител може да бъде и наслаждение, удоволствие. Това не престава да ме изненадва.<br />
<br />
Хубаво е да се документира. Но това, че за Деян има много постове, е само илюзия за документиране. Човек се опитва да задържи отлитащите мигове и да ги препарира в някаква форма - блог, снимка, филмче. Но то е като да ловиш дъждовни капки и да ги затваряш в кутийки - колко ще хванеш, а колко ще изпуснеш? И какво, като си ги уловил - ще продължа с есенната метафора - дъждът не е отделните капчици, а всички заедно и усещането, че си вътре в него и си целият мокър. Така и детето не е отделните мигове, думи, случки, някоя запечатана на снимка усмивка и някоя преразказана реплика или действие. Тъжно е, но не можем да запазим детството на децата си за по-късно - нито за нас, нито за тях самите.<br />
<br />
Някой път, като ме погледне Ева, като ми се усмихне, си казвам: ето, аз не снимам и не пиша в блога, обаче помня - в паметта ми всичко се запечатва - и може ли да се забрави тази усмивка, този поглед? Те са вечни, този миг е вечен, няма страшно, ще запомня, нищо, че не документирам. А после се сещам, че това същото съм си го мислила и за Деян. Точно за усмивка, точно за поглед - спомням си, че съм го мислила, а усмивката и погледа не помня. <br />
<br />
Но как да ги запазиш? Не се разказват, а да се пресегнеш за фотоапарата в тоя момент вече е късно, изпуснал си. Като подам на Ева биберонката, когато е вече сънлива, и тя с облекчение се нахвърля да я суче, и ме хваща за ръката и ме придърпва към себе си, едновременно с ръчички и крачета, и аз я погалвам по личицето, а тя се притиска в ръката ми. Като я вдигна от столчето на количката и се гуши в мене, с главица в шията ми, а после вдига и се опитва да ме захапе по челюстта с беззъбите си венчета. Като й давам да суче, и тя намира зърното с бързо завъртане на главата встрани и обратно; и как бърчи нос докато се опитва да го улови отново след като го е изпуснала; и като се разсее, загледа се в мен, и ми се усмихне така както си го държи - как се описват тия работи, как се снимат? Множество дребни мигове, само наши, само между нас - и тя ще ги забрави, и аз.<br />
<br />
Не знам защо пиша това, нямам теза. Мъчно ми е, че минават дните и при все всичко, което печеля, когато децата ми стават големи, ми е тъжно за това, което губя и остава в миналото - губя малките си деца. Деян сега е на 5, голямо момче, не е бебе, не е това детенце, за което пише в старите постове от тоя блог. Ева вече не е новородено, изгубих си новороденото. Скоро ще запъпли наоколо и ето, че ще си изгубя и бебето. И ще ми липсва, отсега ми липсва, като си представя как вече няма да е бебе. <br />
<br />
Разчитам само, че тая хармония и близост помежду ни ще остане някъде у нас, и дори да не можем да извикаме в паметта си конкретно усещане, то да залегне в основата на отношенията ни за в бъдеще. Много стрес и тревога са залегнали в Деян, това не мога вече да променя - бях стресирана и уплашена майка, недоволна и изтормозена. Но сега съм друга. <br />
Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-13330992834976043392012-06-19T18:32:00.002+03:002012-06-19T18:32:36.638+03:00Раждането: цифри и равносметкиНа Веселин му се подкосиха краката и изхлипа. Аз... се изненадах. Тъкмо ми беше тръгнало с напъните, бях им хванала цаката, дето се вика, и то взе че свърши. Аз можех още. Сложиха Ева на гърдите ми. Изчакаха пъпната връв да спре да пулсира и предложиха на Веселин да я отреже. Той отказа. Те понастояха, аз се включих да им кажа, че няма да реже и туй то. Веселин, както и аз, не можеше да отлепи очи от малкото същественце. Сложиха ми окситоцин за плацентата. Оказа се, че не е цяла, и се наложи да ме приспят, за да я изчистят. През това време дали Ева на Веселин. След като се събудих, имаше да се лежи на родилното легло някакъв период от време. Дадоха ми я да я гушна, Елена помогна да я сложим на гърда и това бебе, на някакви минути живот, засука уверено и силно, като че го е правило вече сто пъти! <br />
И така се започна нашата любов. <br />
Мило, кротко бебе, което се роди по такъв начин, сякаш искаше да каже "извинете, че ви притеснявам, може ли да мина?"... <br />
От ден 1 спи по цяла нощ, колика няма грам, никакви капризи не проявява, всичко търпи. <br />
Роди се в 19:35 на 9 февруари, при термин 12 февруари. <br />
3200 гр, 50 см <br />
Раждането продължи от 05:30 (първа контракция) до 19:35 - 14 часа. <br />
За цялата бременност бях качила 15 кг. <br />
До края на първия месец бяха изчезнали 12 от тях, до края на втория - още 4, т.е. в този момент бях на минус. Но после тенденцията се обърна и сега качвам, опитвам се да го овладея.<br />
Ева я изписаха 2800г и до края на първия месец качваше бавно. Оказа се проблем с твърде много кърма, който с помощта на Елена идентифицирахме и разрешихме.<br />
Кърменето започна гладко и след преодоляването на този проблем с предното мляко нещата се нормализираха съвсем.<br />
Кърмя я без режим, поради което нямам никаква представа по колко пъти на ден яде и по колко дълго. Не гледам часовник и не броя. Бебето изглежда добре, аз се чувствам добре. Практично е: дава ми цялата свобода, която си мислех, че човек с бебе не може да има. Мога да пътувам (с малко багаж!), да взимам спонтанни решения, да тръгвам нанякъде без подготовка и да се забавям повече от предвиденото. <br />
Раждането го определям като 85% идеално :) Най-важните цели бяха постигнати, чисто физиологически протече много щадящо за мен, имаше няколко неприятни манипулации иова няколко по-силни контракции, но през цялото време всичко си беше наред и нямаше никакви страхове и притеснения.<br />
Една седмица след това продължи усещането за болка и хлабавост на ставите - усещане, което беше започнало още към средата на бременността. После постепенно започна да отшумява. Сега съм като цяло добре, но все още някак паянтова, а при повечко ходене започват болки - в кръста, в таза, в ябълчните стави. Увеличените килограми допринасят за това също. Не смея да се затичам, защото това значи да скоча върху ставата. Трябва някакси да се вкарам във форма, че не мога да се понасям такава :)<br />Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-64672385922255466572012-05-24T01:50:00.001+03:002012-06-14T01:08:57.298+03:00Раждането - на практика: част 2Написах един много дълъг разказ за раждането, с детайли, физиологични подробности и неудобна откровеност. Стигнах донякъде и го оставих в Drafts да го довършвам друг път. Престоя там не знам колко време, все не ми се връщаше към темата. Днес се заех отново, хвърлих един поглед на написаното и ми стана гадно. Не искам да е описано по този начин - нито има смисъл вие да го четете така (на никого няма да е полезно или интересно), нито искам след време аз да го помня така.<br />
<br />
Но това раждане беше забележително все пак, и не може да не напиша за него, а и обещах :) Така че ето, пробвам отново.<br />
<br />
<br />
Нея вечер ми дойде на гости Ичо, брат ми, тъкмо преди ден завърнал се от Канада. Утрепахме се от разговори - имахме да си изговорим за година и половина назад. И при все огромното ми старание в целия девети месец да не помръдна и на йота от дивана, за да не би случайно да се преуморя вместо да си почина хубаво, и при все също толкова съвестното ми редовно ранно лягане и 10-12-часово наспиване всяка нощ (докато можех, де), баш пък тая вечер реших да му тегля една на принципа "карай бе, то бебето последните седмици всеки ден го чакам и не се ражда, баш пък днес ли ще вземе да се роди!", и с други думи го ударих през просото и си легнах в 4:30 по втори и половина петли, когато вече чувствах, че ще припадна от изтощение.<br />
Ева започна да се ражда в 5:30.<br />
Събуди ме контракция, аз сънена, не вдявам какво става, отидох по навик до тоалетната, върнах се и се мушнах пак да спя. Пак контракция, пак ме събуди. Брех, викам си, стига бе, тва не мож'да бъде. Постоях постоях, айде пак ме сви. Бутнах Веселин, "абе нещо, хмм..." Дръпна той два app-a (здрасти Йо! Наминах да те попрочета и заради това се вдъхнових да взема все пак да напиша мааму стара) и семзаехме да мерим. Дремем дремем, то свие, ние мерим. Ама слабичко се усещат такива, не е като на филм, така, живописно, та продължавам да не съм сигурна раждам ли аз ся или какво. Единият app даже има да оцениш силата дали по скала от 1 до 4, и аз понеже знам че "най-доброто предстои", уверено ги описвам всеки път като слаби.<br />
Оказах се права, де ;) <br />
Като забелязахме някаква редовност, на около 8мин, се видяхме принудени да приемем мисълта, че ще се наложи все пак да се измъкнем от топличкото легло и уютния апартамент и да ходим да раждаме (припомням февруари 2012: люта зима, рекордни студове, вихрове гонят тръни в полето). Звъннах на Елена към 7:30, разбрахме се че ще тръгваме, стегнах някакъв багаж (не си бях приготвила, щото вече знаех, че при начало на раждането няма бързане) и изчакахме Деян да се събуди, за да го поверим на Ичо, който остана с него - това се нареди перфектно.<br />
Като ме приеха, установиха 3,5см разкритие и ме настаниха в стая. Цялото раждане мина в тази стая - беше ми ОК там и не ми се ходеше дори в залата за естествено раждане. Аз с настаняването си си я приех за моя и успях да се почувствам по някакъв начин у дома си в нея.<br />
Нощница, тоалет, дойде и акушерката, стана човешко време, обаче раждането никакво го няма - контракциите се разредиха, седим там всичките - аз, Веселин, Елена и Емилия - и си приказваме за всякакви неща, сплотяваме се и се тиймбилдваме, докато утрепваме времето между две контракции, което се разтегна до 15-17 минути. Д-р Николова също мина да се видим, с присъщата й, струяща от нея безгрижна слънчевост, и даде знак че е наоколо и в готовност, когато и ние добием готовност.<br />
Ние обаче не добивахме, контракциите не само че бяха нарядко, ами се и редуваха - една силна, една слаба, - та ако броим само силните, двойно по-нарядко.<br />
За постигане на 5см ме "подпомогна" д-р Николова, като извърши някакво "отлепяне на шийката" на име "маневра на Хамилтън". Това беше гадно и болезнено и освен това ужасно ме обиди, защото не бяха ми казали предварително, че ще го правят. После се разревах и се оплаках на Веселин и Елена (които в момента на манипулацията ги нямаше за малко), и те направиха остра забележка. Повече такива изцепки нямаше. Спомням си, че лежах настрани на леглото, с гръб към акушерката, и се бях свила да си плача, а те като й казаха че това не е редно, тя прие забележката и после се опита да ме разсее, пита ме как ще се казва бебето, а аз сърдито отвърнах, че не искам да й кажа и после ми стана малко срамно каква съм drama queen и добавих, че ще й кажа като се роди. Ужким че от суеверност не искам да казвам предварително. А всъщност й бях много ядосана в тоя момент и не исках да говоря с нея. <br />
<br />
Основната задача в това раждане беше да подпомагаме бебето да слезе и разкритието да напредва, а това се случваше, по мнението на акушерката и докторката, твърде бавно. По мнение на моя недоспала милост обаче, чаааакайте бе хора, закъде сте се разбързали, оставете ме да поспя малко!... И те ме оставиха. Ваъщност, те бяха решили да ни дадат шанс за малко естествен окситоцин и дискретно излязоха, за да ни оставят насаме с Веселин и с намеци как интимността подпомага процеса, та да се сетим какво се очаква да правим. Сетихме се ние, ама аз толкова уморена се чувствах, че наистина просто не ми беше ни до раждане, ни до естествен окситоцин.<br />
След един 20-тина минутен power nap се посъвзех и бодро отидох да съобщя, че айде вече, взимам се в ръце и ще действаме. <br />
До този момент сред изпитаните от мен контракции нямаше такива, които да са кой знае колко болезнени - абе болят си те ама ние си приказваме междувременно; имаше и такива, които освен като стягане не се усещаха по никакъв друг начин, никаква болка, та не бях сигурна дали "се броят" изобщо и питах Емилия да потвърди.<br />
Като се взех в ръце, ми донесоха една голяма синя надуваема топка да седя върху нея и да се клембичкам насам-натам и най-вече в кръг. Кръговите движения на таза подпомагали слизането на главата на бебето. И по стълбите слизахме, цяла процесия. И през цялото време е едно чакане, чакане, чакане, А! Контракция, йеее!, и после пак чакане, чакане, чакане... <br />
А междувременно пък водите не изтичаха. Емилия ми обясни, че когато изтекат, главата слиза и натискайки шийката, помага за получаването на разкритие, но така като си стои мехурът цял, главата стои по-високо и не може да свърши тази работа. Практика в другите болници било да се пука много рано в процеса, но Елена попита докога най-късно можем да изчакаме (за да дадем шанс все пак да си се спука сам) и се разбрахме мисля към 8см. Та дочакахме докъм 7,5 см и дойде д-р Николова да го спука. Тази манипулация не боли. А и за мен е напълно ОК да се правят неща, които разбирам, че се налагат и защо се налагат - от такива работи не се оплаквам. Между другото, искаше ми се прегледите да са сведени до минимум, но не можахме да го изпълним - с тоя бавен напредък усещах как персоналът на болницата е в напрегната готовност и въпреки че сдържа нетърпението си, то си личи. Та ме преглеждаха доста често, всеки път с нова надежда нещо да се е случило, а то все беше, но не колкото очакваха. Но преди прегледите се разбирахме - от типа "айде още 3 контракции да минат и ще правим прегледа".<br />
В по-напреднал етап тези прегледи станаха много гадни, но аз си мисля, че това не се дължи просто на прегледа, а вероятно са се опитвали ръчно да доразширяват отвътре, леекинко да понапънат така още малко. И гледахме отначало да ги правим докато не съм в контракция, но после Емилия каза, че няма смисъл така, и поиска да ги прави по време на контракция - а тогава са много болезнени. То не помага и че се правят в положение по гръб - хем за мен е по-неприятно, хем като че се забавят контракциите.<br />
Между контракциите през цялото време следяхме тоновете на бебето и винаги бяха ок. Едва ли не, като бяха толкова ок, това беше някак разочароващо за тях, защото не даваше основание да се поиска забързване на раждането. Но ние, както вече казах, заникъде не бързахме.<br />
След спукването на мехура го докарахме до 8,5 см и май някъде тогава вече станаха доста по-силни болките. В началото по време на контракция Елена ми правеше масажи на кръста и това облекчаваше болката, но в тоя етап вече нищо не я облекчаваше. Освен това в началото си намирах пози и положения, в които като застана ми беше по-добре (Елена предлагаше варианти и ми помагаше да се наглася удобно). А на тоя етап нямаше вече удобна поза, както и да застанех все беше зле. Помня ясно, че казах на Веселин "следващия път ти ще раждаш!", така че моля това да бъде отбелязано в протокола. Много е странно как няма никакво положение, в което можеш да стоиш - то някакси не е изцяло въпрос на болка, а и на нещо друго, което не ти е наред - неудобно ти е всякак. Продължаваха да са нарядко обаче - на по 5-6 минути някъде. Емилия ме пощипваше и попипваше по корема, та да предизвика нова контракция. Започнах да усещам и нещо като напъни. Емилия, преглеждайки, ме питаше: ама какво повече? Повече болка или повече напън? И аз никак не можех да си представя как се сравняват такива неща :) Но в един момент казах напън, ей тъй да я зарадвам просто, щото очевидно това беше верният отговор... И ме юрнаха към родилна зала.<br />
<br />
С контракции на по 5-6 минути поизнервих и екипа, събрал се там... Само че това го знам от разкази, никой на мен не ми е казал нищо. Като ме качиха на магарето, Емилия ми обясни какво да правя: трябваше да изчакам контракция, да поема дъх, да задържа и да напъвам. Д-р Николова ме пощипваше и попипваше по корема, за да предизвика контракция.<br />
Първият опит беше фиаско, напъвах ама някакси разпиляно, безрезултатно... на втория опит го вдянах обаче - изведнъж като че кликна всичко, усетих го много правилно, много ефективно. Напънът не е проблемен по никакъв начин, но което правеше екипът по същото време - то боли, и да, някакси мога да направя разграничението между двете неща. Не знам кой какво прави. Предполагам, че бъркат за да хванат бебето и да го поизтеглят. Трудно беше да задържам въздуха толкова време, и като го изпуснех, исках да се надишам :) ама ми викаха давай бързо пак! - и аз поемам и пак. По 3 напъна на контракция. Всеки път първия грешен, с разпиляно усилие, втория път концентриран и правилен. Имах видение по време на един такъв: все едно гледам отвътре по червен тунел, по който се измъква напред бебето - все едно съм си вътре в тялото и гледам процеса оттам. Много силен визуален спомен имам за това.<br />
<br />
В един момент д-р Николова хвана ножицата. Елена се намеси, каза че трябва да ме попитат май. Д-р Николова каза "ама аз не питам!", т.е. преценява, че се налага. Елена обаче им обясни, че аз трябва да позволя - че аз ще позволя разбира се, но трябва да съм наясно и да ми обяснят първо. И Емилия дойде при мене и обясни какво е положението и че се налага да се направи перинеотомия, и аз дадох скъпоценното си "ок".<br />
<br />
Рязането ме боля! Боля си ме, като пич. На 2 пъти си досрязваха, че не им стигаше и разширеният отвор.<br />
<br />
На третия напън Ева се роди.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-81966515556535827432012-04-06T15:01:00.002+03:002012-04-06T15:04:41.688+03:00Раждането - на практика: част 1ДУЛАТА<br /><br />Моята дула се казва Елена Кръстева. Препоръча ми я Ичо и ми даде телефона й. Обадих й се, разбрахме се да се видим.<br />Освен дула, Елена е и сертифициран консултант по кърмене, което за мен беше изключително важно, тъй като след неуспешния ми опит с кърменето на Деян, сега търсех всякакъв вид помощ и подкрепа, за да успея да кърмя този път. <br />А освен тези две неща, тя е също и психотерапевт. В разговора с нея веднага усетих, че мога да се отпусна и да се доверя. Споделих всичко, което си мислех около предстоящото раждане, а към този момент все още нямах представа дали предпочитам секцио или естествено, бях доста несигурна. Имаше и една камара детайли, за които не бях наясно с предпочитанията си. Но психотерапевтите, които познавам, имат една обща черта: обран, сдържан стил на общуване, при който успяват да поставят теб в центъра и разговорът помежду ви да вади всъщност неща от теб, да е по някакъв начин разговор с теб самия. Те не ти вменяват идеите и разбиранията си и не ти предоставят готови отговори. В ролята си на дула Елена прави същото: изслушва, задава уточняващи въпроси, разисква с мен различните възможни варианти, споделя информацията и опита, които има, но не ме подбутва към едно или друго решение - оставя ме аз да реша и не изразява оценка. Беше ми необходим доста кураж, за да се реша на естествено - трябваше да адресирам страхове и притеснения от различно естество:<br />(1) болката: тъй като ми е непозната като тип, не можех да преценя дали ще бъде по силите ми да я понеса. Няма как да се вземе информирано решение така. Но се изтарикатихме: решихме да не взимам решението все още, а да изчакам да започне нормално раждане (т.е. да не насрочваме дата за секцио), и по време на процеса, ако реша, че се отказвам, винаги могат да ме срежат (по думите на лекарката - за 10 минути го правим!). Това ми вършеше работа. Обичам да си държа опциите отворени, в противен случай бих се чувствала малко като в капан и можеше да се паникьосам. А самото знание, че имам избор да се откажа, ми даваше повече сили да издържам.<br />(2) обезчовечаването: навсякъде в статиите и разказите, които четох, раждането е описано като много първично преживяване - назад към природното, животинското, граничещо понякога с мистичното. По този въпрос съм не, благодаря. Аз харесвам цивилизованата си, рационална същност, ценя способността си за самоконтрол, и идеята за раждащата жена като всеки един друг вид раждащо животно, макар и винаги изразена с някакъв ореол на очарование и възхищение, за мен е ужасно противна, унизителна някак, срамна. В тази връзка, аз съм и доста свенлив човек, и всякаква силова намеса в областта на гениталиите ми се струва кошмарно преживяване (почти имам комплекс: например не мога да понасям във филмите сцени на изнасилване - това е единствената екранна бруталност, която ме кара да превъртам напред или да крия очи и уши). Спомням си как след първия ми гинекологичен преглед, в тийнейджърска възраст, седях на стълбите пред кабинета и ревах, отвратено, погнусено и обидено, и после не можех да правя секс поне две седмици. Раждането от своя страна е all about гениталиите - с разтворени крака, всевъзможен народ бърника вътре, повече време те гледат там отколкото в лицето. Вагината ти става твое лице. Самата представа за това ме кара да се свия в конвулсивен подтик да изпълзя встрани от насочената светлина на прожектора и да се скатая в някое тъмно ъгълче, да стана невидима. <br />Но хубавото на естественото раждане, за разлика от дирижираното медицинско такова, е че то може да се извърши, поне теоретично, и без изобщо да се легне по гръб и да се допусне интрузивно чуждо вмешателство. Представата ни е грешна и идва от всеобщо разпространените болнични практики. <br />(3) последствията - дали ще има поражения върху сексуалния ми (ни) живот. Дали родилата жена става по-хлабава, по-широка, по-отпусната; какво точно променят разкъсванията, срезовете, шевовете? Хубавото на естественото раждане за разлика от дирижираното е, че може да се работи за избягване или поне минимизиране на тези последствия. В някои случаи все пак ги има - толкова по-малък процент, колкото по-добре върви раждането (като за това има значение както естествените дадености, така и начинът, по който се води).<br /><br />Аз сега описвам всичко това с много думи, назовавам нещата директно, структурирано... В разговорите с Елена не беше така - беше ми каша и се сещах хаотично ту за едно, ту за друго. Подредеността настъпи впоследствие. Не знам дали по принцип е така, или аз така си го направих, но в разговорите с дулата човек може да извърши такава психотерапевтична работа - да извади на бял свят страховете си, да ги осъзнае и разбере, да ги сподели с най-големия си помощник, който ще бъде до него във важния момент. Така може да се отърве от някои от тях - които се оказват основани на погрешна информация - и да се подготви за останалите, с които просто ще трябва да се сблъска и преодолее.<br /><br />Тази част от разказа ми се оказа по-многословна, отколкото очаквах, но сега докато описвам тези неща, си давам сметка колко изключително важна е била тази психологическа подготовка за мен. Цял живот, от малко момиче, възрастните жени около мен са ме плашели с раждането (помня баба ми, като ме водеше на зъболекар и аз не исках да си отворя устата щото ме болеше, двете заедно със зъболекарката се опитваха да ме мотивират, като насмешливо ме питаха "Ти ако един зъб не можеш да изтърпиш, как ще раждаш един ден?"). После са ме плашели филмите, после разказите на току-що родили майки по форумите на Дир-а и БГ-мама. И някакси накрая само за един месец успях да превъзмогна тези трупани с години негативни нагласи и да се успокоя, и да отида спокойна на раждането си.<br /><br />БОЛНИЦАТА И ЕКИПЪТ<br /><br />В сайта на дулите е публикувано кои болници работят понастоящем с дули. Трябваше да изберем някоя от тях. Направихме избора, след като обсъдихме други параметри: практиките в съответните болници покрай грижата за бебетата, например храненето с адаптирано мляко; допускането на бащата и т.н., и изборът на Св.Лазар сам се очерта. Ключово беше също, че Елена вече беше ходила на раждания там, познаваше екипа и те - нея, и имаше впечатление, че естествените активни раждания са започнали да им се получават. На това отгоре, нали тъкмо бяха разкрили и зала за активно раждане. Нещата се напаснаха и отидохме при тях.<br />Говорихме първо с д-р Тияна Николова. Обсъдихме с нея какво искаме, предоставих й изследванията ми до момента, тя се запозна с тях и ме прие и за преглед, уговорихме се кога ще започнем запис на тоновете. После една от акушерките ни разведе из самата болница и ни показа стаите (всяка стая има различна цена), залата за естествено раждане (беше с пълно басейнче с вода, очакваха жена за водно раждане), самата родилна зала с операционната непосредствено до нея, неонатологичното отделение - всичко. Обстановката беше много приятна - като в тризвездно фамилно хотелче :) Всичко е новичко, чисто, приятни цветове и материали, има уют. Но по-важното бяха хората: персоналът изглеждаше спокоен, приветлив, всички ни посрещаха с усмивка и мило отношение. Не видяхме родилки и бебета. Изглеждаше, че всичко чака само мен и всички ще ми предоставят пълното си внимание :) Няма нищо общо с лудницата и студенината в Тина Киркова и Майчин Дом.<br />Капарирахме пакет за раждане - цената му е различна в зависимост от конкретната стая, която избереш, но винаги включва избор на лекар, самото раждане независимо как се проведе, и престоят след това. Някои неща, които в другите болници се считат за екстри, тук се подразбират: присъствие на бащата, самостоятелна родилна зала (тя така или иначе е една), ползване на залата за естествено, включително, ако сте се уговорили предварително, басейна (но само до пълно разкритие, не се ражда в него), всички стаи са единични, със собствена баня - всъщност човек си ползва стаята от самото начало, т.е. и като предродилна.<br />След като всичко това беше решено, на следващ разговор с Елена решихме да направим и избор на акушерка (той се заплаща отделно) и да изберем Емилия Казълова. Факторите бяха два: опитът на Елена с нея при други естествени раждания, и това, че Емилия е от малкото акушерки, запознати както трябва с темата за кърменето, т.е. тя щеше да разбере защо искаме повечето неща, които искаме, а и после, след раждането, щеше да може да ми помогне с кърменето, когато Елена я няма. Показателен е самият факт, че по собствена инициатива Емилия се е записала на обучение по кърмене. В България огромна част от проблемите около ражданията са свързани с това, че всички по веригата се водят от остарели знания и спазват остарели практики, и твърде малко медици полагат усилие да се държат в течение със съвременното развитие на науката и да актуализират информацията си. Така че е много ценно да попаднеш на някого, който е наясно с нещата, с които целият останал свят е наясно, но никой в България.<br />Направихме и план за раждане, по формуляр от сайта на дулите, и при следващата ни среща с д-р Николова й го дадохме, тя се запозна с него и го прибра в досието ми. Дадохме и един екземпляр на Емилия.<br />И зачакахме Ева да реши да се роди.<br /><br />Знам, че съм ужасно муден разказвач, защото се отклонявам често и навлизам в прекалени детайли, но искам да запазя всичко, което си спомням, пък и днес ми потръгна с писането - навън вали, Ева се кърми и подремва в мене, и какво по-хубаво имам за правене? Но се уморих да пиша с една ръка и останалото ще доразкажа другия път.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-17444178140044687322012-03-09T12:41:00.001+02:002012-03-09T12:49:39.612+02:00Раждането - на теорияС Деян имах едно чудесно секцио (извършено от д-р Вики Благоева в Тина Киркова), което протече бързо, не ме боля неприемливо много, и ме остави с хубав спомен и дискретен белег. А беше секцио, защото така предпочитах, макар че имах и показания - нещо си там за очните дъна.<br />По принцип съм с нагласата, че човекът е венец на творението. В много случаи това, което природата не го е доизмислила добре, човекът с ума си е намерил начин да го пребори, закърпи, превъзмогне. Такъв е случаят с естественото раждане, придружено от много болка и висок риск за бебе и майка нещо да се обърка. Процесът е пачван по много начини, за да позволи раждане на плод с толкова голяма глава, от таз на животно с изправен стоеж. Но не е пачнат нито йота повече от това да се осигури продължаване на биологичния вид, така че при едно чисто природно раждане има, според мен, неприемливо много неща, които могат да се прецакат. По тази причина смятам за неразумно да се ражда вкъщи, при отсъствие на лекар, апаратура и изобщо условия да се реагира спешно в случай, че се наложи намеса. Естествено раждане в болница, под контрола на лекар в готовност да се хвърли да те спасява - това е за мен идеалният вариант.<br />Когато щях да раждам Деян, такъв вариант не се предлагаше. Ражданията в нашите болници са вагинални, но не са естествени. Употребата на медикаменти за контролиране (ускоряване) на процеса, на упойки, които се налагат поради непоносимо силните болки, предизвикани от ускорения процес, и масовите епизиотомии, налагащи се по същата причина, превръщат раждането в ужасно травматично преживяване. Противоестествените намеси са много - от поставянето на жената в най-неподходящата възможна поза (легнала по гръб), през редовните, по-често излишни отколкото наложителни вагинални прегледи, та до натискането по корема - всички тези практики само пречат на естественото раждане и от един обикновен природен процес го правят вид патология. Съчетано с условията в нашите болници - потискащата болнично-мизерна обстановка, грубото отношение на персонала, закостенелите процедури и практики и незачитането на лиготии като човешко достойнство, лично пространство и лични предпочитания - аз дори не мога да си представя откъде другите жени намират смелост да се подложат на всичко това и да се решат на вагинално раждане.<br />Та всичко дотук са разсъжденията ми, довели до избора на секцио при раждането на Деян и продължаващата ми след това непоколебима нагласа, че за второ дете раждането ще е пак така.<br /><br />Какво се промени?<br />В 4-тия месец от бременността ми Веселин си напусна работата. 2 месеца по-късно започна работа за шведска фирма, базирана в Стокхолм. По този повод започнахме да си мислим какви други неща, освен новата работа, са свързани с Швеция. Неща като образование и... здравеопазване.<br />През ноември отидохме на опознавателно посещение, при което Веселин се запозна с новите си колеги, а двамата заедно се запознахме с представителка на стокхолмската акушерска организация BB Stockholm. Беше 15-минутен разговор, който пропука убедеността ми, че ще раждам отново със секцио, и ме накара да допусна, а впоследствие и все повече да приема, идеята за естествено раждане, проведено както трябва. Те предлагаха точно правилното съчетание: естествено раждане с минимални интервенции, сведени само до ситуациите, в които са наложителни (както и трябва да бъде), в обособени родилни центрове към няколко от по-големите болници в града. Обстановка, близка до домашната; мило отношение; участието на бащата не е екзотика, а се подразбира; от акушерката, с която говорихме, струи топлота и подкрепа. Цитира впечатляващи статистики: 7% епизиотомии, първо място в света по успеваемост на кърменето. Личното й мерило за успех: когато жената роди, да стане и да каже: това не беше толкова зле, мога пак да го направя. Подариха ми книга за раждането, написана от акушерката, основала организацията - с над 30-годишен стаж. Зачетох началото. Беше структурирано както всяка статия, описваща фазите на раждане - първи етап, втори етап..., само че вътре в описанието на всеки етап текстът е разделен на две части, с описание съответно на физиологическата и на емоционалната страна на процеса. В частта с физиологичните описания освен да се разкаже точно какво се случва в тялото, пише и при всеки един момент каква поза е подходящо да заеме майката, за да работи заедно с, а не против раждането, така че да си осигури по-леко протичане, с повече комфорт, по-малко болка и избягване на разкъсванията. В частта за емоционалната страна в отделните етапи са обяснени психологическите състояния, през които минава раждащата жена: нуждата от контакт и подкрепа или пък от уединение и съсредоточаване, и са дадени съвети към околните (акушерка и баща) - някой път е подходящо да я потупа окуражително по ръката, друг път е по-добре да не я докосват... При най-емоционалния момент - появата на бебето и даването му на майката - книгата съветва акушерките да пазят тишина и да направят присъствието си по-незабележимо, да дадат възможност на семейството да преживее заедно и необезпокоявано първата си среща, а първият глас, който бебето чуе в живота си, да бъде гласът на майката или таткото, а не на непозната акушерка.<br />Бях напълно завладяна от това приказно описание, от тази дискретност и това уважение към пространството и преживяванията на другия, характерни за тихите, спокойни скандинавци и напълно невъобразими в обстановката на нашите болнични заведения.<br />Така реших, че ще се опитам да родя в Стокхолм, при тези мили хора.<br />Обаче ударихме на камък: търсенето на временно жилище се оказа много сложна задача. В комбинация с това, имахме да мислим за детска градина на Деян, за която трябваше да се чака неизвестно колко месеци, а през това време Деян да си стои вкъщи - точно съвпадащо с последния месец от бременността ми, раждането и началния период с новороденото вкъщи. Не бих могла да се справя сама с това, докато Веселин е на работа. Надявахме се на помощ от баба, не че я бяхме питали, но си представяхме да ни погостува за няколко седмици в този период. Но това се оказа невъзможно поради сериозен здравословен проблем, който изискваше нейното постоянно внимание.<br />И така, нямаше как да отидем в Стокхолм за раждането. Започнах да обмислям отново, че изглежда ще си раждам в България и значи със секцио. <br />Тогава се комбинираха 2 неща: моята лекарка Вики Благоева каза, че няма да води раждания (тя не води от повече от година, но се надявахме нормативната ситуация да се промени и да започне пак), така че щеше да се наложи да отида при някой друг лекар, напълно непознат, когото да търся и проучвам тепърва. И брат ми ми прати линкове към български сайтове за активно естествено раждане и към сайта на дулите. В допълнение към това, намеси се изненадващото осъзнаване, че идеята за секцио вече не ми е приятна: като мислех за ново секцио, чувствах разочарование, загуба, пропуск. Като че съжалявах, че няма да имам шанса да разбера какво е наистина това нещо раждането, и че бих пропуснала нещо да науча, да преживея, което никога повече няма да ми се случи. Като че се беше очертала врата към някаква непозната част от мен, и аз отказвах да мина през нея. Такова усещане беше напълно неочаквано за мен, но беше много силно. Изведнъж на 33 години за мен стана важен фактът, че съм жена, и поисках да преживея себе си като жена чрез този уникален вече в живота ми шанс - раждането. Името Ева, свързано с архетипа за жена, има много общо с това усещане.<br /><br />И така, научих какво е дула, както и, че естествено раждане "по правилния начин" се практикува вече в България, и че в болница Свети Лазар дори имат новооткрита (преди по-малко от месец) зала за активно естествено раждане. Оттам тръгнаха нещата - запознах се с дулата, която Ичо ми препоръча, обсъдих с нея варианти за раждане, тя пък вече е била на естествени раждания в Св.Лазар и се е сработила и с екипа там, и изборът постепенно сам се очерта: с тази дула, с лекарката и акушерката и на мястото, където тя има опит, че естественото се получава.<br />.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-90740749998367269312012-03-02T14:08:00.003+02:002012-03-02T14:19:04.764+02:00ЕваПиша това на iPad-a, докато Ева се кърми, облегната на една възглавница, за да е в удобна позиция докато двете ми ръце са горе-долу свободни. Малко е неудобно :)<br /><br />Ева беше създадена от баща си. Освен в конкретно-физиологичния смисъл, тя беше създадена от него и в смисъла, че идеята за нея беше негова. Също както Деян, и Ева се породи първо в неговото съзнание. Той я измисли, поиска, осъществи. Аз известно време отказвах категорично, а постепенно - по-малко категорично, което беше достатъчно. <br /><br />Веселин е такъв човек: той си представя себе си и семейството си по определен начин - че ще има поне 2 деца - и реалностите не го разколебават ни най-малко в общата му визия. Сега нарочно няма да погледна назад в блога, където се пазят откъслечни картини от ранния период на отглеждането на Деян, защото по-важен е споменът ми за този период: кошмара с шишетата, помпите, тоновете къщна работа; страха и объркването, неосъществимия, незадоволен перфекционизъм; изтощителното безсъние; влудяващия детски рев - кога от колики, кога незнайно от какво... Второ дете за мен значеше всичко това отново - не, благодаря; Веселин обаче игнорира ужасния спомен.<br />Аз също съм такъв човек - и преди ми беше трудно да си се представя в ролята на майка, и до ден днешен продължавам да се боря за интернализиране на тази роля, и реалностите не опровергават представата ми за мен самата. Не ми е достатъчно, че съм майката на едно прекрасно, умно, мило 4-годишно момче, чието съществуване прави света по-хубав. Все още не вярвам, че съм подходяща за родител, и игнорирам индикациите за противното. Но Веселин не се поддава на такива самосъжалителни, пораженчески настроения.<br /><br />Знаех, че съм бременна, преди да видя теста. Разпознах чувствителността на гърдите, спомнях си я от преди. Една сутрин тръгнах да пия кафе и ми беше противно - тогава си купих тест. Беше 2 дни преди рождения ден на Деян, всички си бяхме вкъщи, и ето я втората чертичка. Не казахме на Деян веднага, изчакахме първо лекарски преглед да потвърди няколко дни по-късно, и му съобщихме същата вечер. Той не изрази кой знае колко силна емоция, но беше доволен - прие новината за добра. На другия ден беше разказал в детската, че ще си има братче или сестричка.<br /><br />Бременността беше лека и безпроблемна, и доста подобна на първата - с гадене и сънливост през първите 3 месеца и с болки в ставите от началото до края (че и до сега даже); с някои екстри - киселини от средата натам и Бракстън-Хикс контракции в последните два месеца. <br /><br />Раждането ще опиша в отделна тема.<br /><br />Сега имам много време вкъщи и нямам никакво оправдание да не пиша.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-92034674615730789382010-11-30T23:58:00.004+02:002010-12-01T00:24:20.027+02:00Претопяване на хоризонтиВ отговор на коментар на gimli, но го извеждам като отделна публикация, защото в коментарите не се приемат толкова дълги текстове :)<br /><br />Цитирам първо откъс от коментара:<br /><blockquote>Нямам представа доколко е нормално едно дете да се ядосва за дреболии. Но как го научаваш да не се ядосва или да си съобразява реакцията? Да се нареве в другата стая, ок. Но ако нямаш друга стая в жилището? Ако имаш друго дете, което е бебе и спи? Тогава нареваването не е решение.<br /><br />Аз на Калина най-редовно й вменявам колко е неприемливо да се гневи, понеже това е искреното ми мнение. Например като чуе, че под прозореца минава поредния кон, но не успява да се нагласи достатъчно бързо, за да го види и той е отминал, понякога страшно се ядосва, до степен да хвърля и къса неща. Не мога да реагирам по друг начин, освен да й кажа, че самият яд за такава глупост е нещо адски тъпо. Осъждам не само проявлението на емоцията, но и самата и поява.<br /></blockquote><br /><br />Ти и в началото писа за това - кога си струва да се ядосваш за нещо и кога не. <br />Не ога да си представя в цялост гледната точка на малкия човек, колкото и да се опитвам. Но ето каква си мисля, че е основната постановка: <br />- от една страна - неясната мешавица на миналото: то не се простира до много далече - горе-долу половин - една година; а без ясна линейна концепция за време, в главата на Деян всичко от тази сутрин назад се брои за "някой път" и по-скоро изглежда като сума от случки; събитията от преди повече от 1 година минават в графа "дълбока древност" - детето не помни себе си и научава за себе си по разкази;<br />- от друга страна - мъгляво бъдеще, което без ясна концепция за време и най-вече - за количество и съизмеримост, изглежда безсмислено и не предизвиква никакъв интерес извън радостното очакване на някое събитие (Коледа, рожден ден), за което ние самите подкокоросваме децата, че предстои и че ще бъде нещо хубаво; Деян например по никакъв начин не може да си представи ние на каква възраст сме спрямо него;<br />- по средата - едно безкрайно разтегливо настояще, в което детето всъщност живее: днешния ден съдържа в себе си всичко, целия му живот: мама и тати, детската градина, пазаруването в магазина, возенето в колата, разходката, играта, филмчето, приказката. Изглежда ми, че децата са максимално близко до онова идеализирано състояние, което наричаме "живей за мига", и че това изпълва всеки един техен миг с много по-наситено значение, отколкото би имал за нас. Ние "имаме" много мигове, доколкото виждаме надалече напред и назад във времето и всичко, което виждаме, е по някакъв начин наше; децата имат само настоящия си и непосредствено предстоящия миг и това е всичко, което могат да обозрат. Затова им е толкова важно да получат подаръка / наградата / изненадата / бонбоните / флумастрите веднага и също така затова е толкова силно чувството им за загуба, като пропуснат да видят един кон. Няма как да обясниш че не си струва да се ядосва, като това е огромния и единствен и уникален кон на живота й, който тя навеки и безвъзвратно е пропуснала да види.<br /><br />Та от тая гледна точка ми се струва напълно нормално дреболиите да се преживяват от децата като много големи и важни неща и да получават съответно също толкова интензивна емоционално наситена реакция. Друг е въпросът дали реакцията ще е гняв; може например да се реагира с тъга?<br /><br />Деян много се натъжаваше, като се е опитал да ни посочи нещо от колата и ние кажем, че не сме го видели. Най-вече цистерни, бетоновози и кранове много държи да видим и да оценим високо тяхната интересност. Открих, че много ефективен начин да потуша разочарованието му като не съм видяла нещо, е да твърдя уверено, че нищо, другия път като минем оттам, ще го видим. И понеже минаваме по един и същ път всеки ден и вече му е познат, той също има основание да ми вярва и да може да си представи, че ще минем оттам и следващ път - т.е. в тая ситуация си помагам, като подсилвам в него представата за повтаряемост (пак ще мине цистерна и тоя път ще ми я покажеш и ще я видя) и пренасочвам миналото събитие, за което можем само да съжаляваме, към предстоящо такова, което можем да очакваме с надежда и трепет.<br /><br />Другото, което работи, е като атакувам превантивно: ако знам че ще се разочарова, задето не съм видяла крана, почвам аз да се тюхкам: Тюю, как не го видях тоя кран бе, ама той къде беше, отляво или отдясно? Еее, бива ли такова нещо! Ама той сграда ли строеше тоя кран? А висок ли беше?<br />Така като го забия в някакви детайли и той забравя да мисли за "основното" и се заема да обяснява за крана; а оттам аз по детайлите по детайлите и прескачам на някаква друга тема.<br /><br />По тая линия: възможно е Калина да реагира толкова бурно тъкмо защото ти си толкова спокойна - твоето спокойствие може в нейните очи да изглежда като незачитане на важността на уникалното и грандиозно събитие, пък това, съгласи се, си е предизвикателно поведение от твоя страна ;) Не казвам че е така, подхвърлям го като идея.<br /><br /><br />Ситуациите, в които нареваването в другата стая не е решение, мисля нямат единствен отговор, ами се разрешават според случая. Конкретно, ако имаш бебе, предполагам рецептата ще гласи да обясняваш че не трябва да се буди бебето и защо. Макар че то след 2-3 събуждания ще е очевидно и за ядосаното малко дете точно защо не е хубаво да се буди бебе ;)<br /><br />Но да отбележа и нещо доста идиотско: след поредица консултации за мен почва да изкристализира една нова и досега невъобразима идея, а именно, че съществуват ситуации, в които няма верен отговор.<br />Ето пример от нашата практика: Деян отказва да се облече (примерно защото е вкиснат нещо), а навън е студено - мога да го облека насила като едновременно с това го и набия; а мога и да не го набия и да обяснявам 40 минути защо трябва да се облече, през което време той ще настине; или мога да намеря начин да му отвлека вниманието и докато го занимавам с нещо странично, той да се остави да бъде облечен, но пак не веднага, а след известно време, през което рискувам да настине.<br />И да, не е хубаво да настива и да, не е хубаво да се бие дете, и нито едното от двете не става по-хубаво или по-приемливо само поради факта, че са в една ситуация едно срещу друго. И това, по дяволите, е напълно ново за мен!<br />Все пак човек отива при психолог с идеята, че ще получи някакви насоки, корекции на поведението, препоръки - кога какво се прави, какво е ОК и какво не е, и ето в една такава dead-end ситуация как трябва да се постъпи? А няма такова нещо. Каквото и да направиш, все е лошо. Не е честно така.<br />Та си мислех и как да си родител те хвърля в изцяло друга игра от тази, която си играл цял живот - такава, в която е ОК да има нечестни правила.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-44996793697241654512010-11-19T11:11:00.004+02:002010-11-19T11:57:24.039+02:00Тикове: Мнение на психологаИ така, разказах подробно за тиковете (и евентуално "стереотипните движения", които са тези със свиването на раменете и не са същото нещо като тикове), и обобщавам какво научих от психолога:<br /><br />- нервната система като тип се наследява, но не и конкретното поведение; т.е. най-общо по-трудно справяне с натоварвания може да има като генетично заложено, но тази трудност не е задължително да се превърне точно в тикове; нервните системи имат широк диапазон от възможни реакции;<br /><br />- да, определено има някаква тревога, натрупана в Деян, която води до такава изява;<br /><br />- не можем със сигурност да установим конкретно обстоятелство или случка, които са причина за конкретното проявление; в този род неща се работи по-общо: приема се, че нервната система може да се справи с всеки натоварващ фактор поотделно, но не може с всички накуп - те се комбинират и й идва твърде много. Затова трябва да се опитаме да идентифицираме всички възможни фактори за тревожност / безпокойство / напрежение / стрес, и да се опитаме да облекчим който и да е от тях, колкото можем, за да се намали общият товар.<br /><br />- това, че симптомът е от кратко време (1-2 месеца) е добре, защото означава, че с взимане на гореописаните мерки се очаква да отшуми. Ако след 3-4 месеца тиковете продължават, тогава вече ще се консултираме с детски психолог (т.е. Деян ще стане пациента). На този етап не е необходимо. По принцип детския психолог така или иначе ще започне оттам: от работа с родителите, насочена към промяна на средата и обстоятелствата, допринасящи за натрупването на безпокойство. <br />Дълго време би било, например, ако са минали 2 години.<br /><br />- Идентифицирахме 3 основни фактора, които предполагаме с голяма сигурност, че са активни в момента: <br />(1) тръгването на детска градина като стрес само по себе си, <br />(2) напрегнатата обстановка вкъщи при тръгване сутрин (понеже винаги закъсняваме и се изнервяме) - като съпътстващ фактор, <br />(3) личната история на Деян с дългия период на нестабилност по времето, когато го отглеждахме на режим "1 седмица вкъщи - 1 седмица при баба" - резултатът от това усещане за несигурност ще отеква още дълго време в психиката му, като се очаква винаги в ситуации, които изискват от него да се адаптира, той да се справя по-трудно и по-бавно.<br /><br />- Решението: <br />(1) да положим усилие да намалим времето, което прекарва в детската градина, за сметка на повече време, което прекарва с нас - понастоящем от 9:30 до 18:30 е един ужасно дълъг ден от гледна точка на едно дете и е желателно да го съкратим - да го взимаме на обяд или ранния следобед. Попитах за алтернатива - да намалим седмицата - да не ходи 5 дни, а 4, и единия ден да го гледа досегашната му детегледачка. Не било добра идея - няма да решим проблема с това, че ще трябва да се адаптира отново и отново всеки понеделник; ще допринесем отново за усещането, че се лашка, и като цяло ще го натоварим дори повече, ако постъпим така.<br />(2) да положим усилия да успокоим обстановката вкъщи, като ставаме по-рано за да имаме достатъчно време да се оправим спокойно, и без изнервяне;<br />(3) което е минало, е минало - не можем да повлияем.<br />Едно отклонение: стискането на очите може да се погледне и метафорично - като "искам да видя нещо, което не успявам да видя". Това, което Деян би искал да вижда повече, а почти не вижда, съм аз.<br /><br />- Допълнителен щрих: тъй като в неделя го заведохме да види баба си и дядо си в Ботевград и той прояви желание да остане при тях и да не се прибира вкъщи, го оставихме. Вечерта беше плакал много за мен, искал да отидем да си го вземем и т.н. Взехме си го в понеделник. Разбирам, че за него срещите с баба му и дядо му са много интензивно преживяване - емоционално наситени с любов, липса, очакване и т.н. и попитах дали не е по-добре да не му ги причиняваме за определено време - просто да избегнем емоционалните бури, които предизвикват. Не било необходимо, защото проблемът не бил точно в това, че се вижда с тях, а по-скоро в това, че трябва да вижда или тях, или нас - за него при всички положения има загуба. Можем да му осигурим възможността да ги вижда, но без ние да си тръгваме - да елиминираме усещането за липса / изоставяне. <br /><br />Сигналите, които нервната система изпраща, когато е натоварена, могат да изчезнат и без да сме направили всички тези неща. Те могат да се потулят и да се превърнат в нещо друго, което няма да е видимо. Неразрешените проблеми могат да се погребат дълбоко в човека и той да продължи нататък, без да има никакви симптоми, след което да излязат на повърхността много по-късно и под друга форма. Затова в ситуации, в които детето изпитва силна емоция, е хубаво емоцията да бъде не потисната / преглътната / потулена, а да бъде оставена да се прояви, да бъде изживяна, да се говори за нея и да се "разреши" по някакъв начин (наричат го "копиране"). <br />В тоя ред на мисли, случката, когато <a href="http://wynche.blogspot.com/2010/10/blog-post_31.html">Деян плаче в детската градина</a>, е пример за потулване / забраняване на емоция. Алтернативата, която му е предложена (да стои сам в тъмната тоалетна) не е приемлива по никой начин, затова той овладява поведението си, за да не му се случи, но без да е получил възможност да изрази напълно емоционалното си състояние и то да бъде адресирано. Би било по-добре (в психологически аспект), ако го бяха гушнали и поуспокоили тихо-кротко. Разбираемо е, че реакцията им е отработена да бъде ефективна тъкмо в ситуации, където има и други деца, за които трябва да се помисли, и с оглед на това психологът смята методите им за правилни като цяло. Бях длъжна да добавя, че съм виждала много пъти Жени да гушка и дундурка някое плачещо дете при гардеробчетата, да му говори и да му отделя време и персонално внимание; ясно е, че това невинаги е възможно и че обикновено тя няма толкова време, което да му посвети, колкото детето има нужда, за да се нареве и успокои, така че трябва да бъде и пришпорено. Също така, в конкретната ситуация с Деян, проблемът беше още по-голям, защото бяхме закъснели и с пристигането си бяхме прекъснали работата на цялата група - изцяло моя вина.<br /><br />Това, което предстои, е да измислим някакъв вариант чисто логистично да се справим с намаляването на детскоградинския ден - дали ще го водим по-късно, взимаме по-рано, или и двете, на какъв режим и на цената на какви служебни компромиси - засега нямаме ясен отговор.<br />С успокояването на сутрешната суматоха започнахме още днес.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-75150368510042732462010-11-16T13:10:00.003+02:002010-11-16T14:05:43.526+02:00Монтесори: ДейностиДа напиша малко за допълнителните дейности в Детския Център "Камелини Монтесори", и някои допълнителни нещица, които ми направиха впечатление.<br /><br />Свободноизбираемите занятия, които се провеждат ежеседмично, са по балет и йога. Записах Деян на балет по негово собствено желание. На йога не мога да го запиша, защото тя почва твърде рано сутринта, а пък ние и без това най-редовно си закъсняваме.<br />Балетът имаше един първи урок, отворен за всички деца, след което посещението е 20 лв месечно. Деян нищо не спомена след първия урок, но след като започнал първия от платените уроци и не му дали да се подреди в линийка с другите дечица дето играят на танц, вечерта сподели, че му било много мъчно. Още на другия ден го записах.<br /><br />За народните танци съм споменавала - те са включени в програмата, не са свободноизбираеми, и са за всички деца. Това много ми допада.<br />Също част от програмата е занимание с изкуство - изобразително, приложно - някаква комбинация. Казаха, че ще рисуват, режат, лепят, моделират и какво ли още не. Това също много ми допада.<br /><br />Сега започват да организират ски-училище за 5 дни през януари. Похвална инициатива, и смела, мога да добавя, като се опитам да си представя какво значи да водиш група от 20 дечурлига на възраст 3-5 години в планината. Грейки, якета, мокри чорапи, ски обувки, раници, обяд пакетиран от родителите, термосчета, какво ли не. Спомням си много добре моето собствено ски-училище в детската градина, споменът е изключително неприятен, защото го възприемах като гигантско изпитание. Беше ми студено и гадно, не умеех да се справям със задачите така добре както другите деца (а може и те да не са се справяли добре, за мен всяко падане беше провал), беше ми изтощително уморително и дори си спомням в някакви участъци как баткото ски-инструктор ме носеше на конче на раменете си, за да ме превози където нямаше да се справя, за да не бавя цялата група. Впрочем да, това е надеждно доказателство, че както и да са се справяли останалите, аз съм се справяла по-зле.<br />Но както и да е, Деян има непресъхващ източник на енергия и в това отношение е много различен от мен, така че сигурно за него преживяването ще бъде положително.<br />Цената е 200 лв и включва ежедневен транспорт до Алеко и обратно, екипировка, ски-инструктор и застраховка. Не включва храна (родителите приготвят от къщи). Карта за лифтове / влекове ще се плати допълнително.<br /><br />Днес на дъската за информация имаше и друго, което ме впечатли: списък за съгласие, в което всеки родител трябва да попълни дали е съгласен снимка на детето му да бъде публикувана на сайта на детския център. Браво за това, че ни питат.<br /><br />Не помня дали съм споменала, че ги водиха на театър. Не да дойдат актьори в детската, ами заведоха децата в истински театър. Гледали нещо за някакъв принц, повече от това Деян не можа да ми разкаже :)<br /><br />За Коледа ще направят тържество, на което ще има Дядо Коледа. Той ще носи подаръци, еднакви за всички - малки пликчета с лакомства. Уговорката с него е, че големите подаръци ги носи вкъщи.<br />На тържеството децата няма да са длъжни да участват, а ще могат да се качват и слизат от сцената когато пожелаят и ще имат свободен достъп до родителите си в публиката; също така няма да се очаква от тях да декламират някакви неща самостоятелно, а по-скоро ще вършат нещо заедно. Целта е да не се подлагат на прекалено голям стрес - по думите на Жени, "нашата цел не е вие да гледате представление, а децата да си прекарат добре и да усетят празника". <br /><br />Ей затова ги харесвам... Защото имат правилни цели :)<br /><br />Единствен минус, който ще отбележа в името на обективността: групите се оказаха по-големи от очакваното. На срещата с Жени тя ми каза, или аз си мисля, че тя ми каза, че групите ще са от по 15 деца. На практика ще са по 25. Възможно е аз да не съм разбрала добре; възможно е и те впоследствие да са взели това решение - ако е имало много желаещи и разбира се по съвсем ясните икономически причини. Все пак предпочитам така, отколкото да се вдигне таксата толкова, че да не можем да си я позволим.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-85311169204039189562010-11-15T11:06:00.003+02:002010-11-15T11:59:27.678+02:00ТиковеЕдна неприятна тема, притеснителна, смущаваща.<br /><br />От 1 седмица Деян доби тик да си стиска силно очите - съвсем очевиден и често разпространен тик, който не може да се игнорира. Откак го забелязах, започнах да забелязвам и осъзнавам и други неща:<br />- от доста по-дълго - може би над месец, може два, не съм забелязала точно - редовно прави едно такова невротично движение - сгъва рамене и извива глава назад, както би го правил човек, на който му е схванат вратът и иска да се раздвижи. Не съм отчела появяването му като тик, точно защото го помислих за реакция на схващане; но оня ден вещите ръце на Марийка установиха, че Деян няма никакво схващане на врата. Веселин също разпознава движението като тик (не треперене на нерв, а силно непреодолимо желание да съкратиш даден мускул). Понякога свива двете рамена, понякога само едното.<br />- понякога вдига ръка странично и се докосва по тила или зад ухото; обикновено с лявата ръка го прави - като да се почеше, но не се почесва, а само се пипва. Това го прави като част от по-общото движение и досега го мислех наистина за почесване, но вече гледам под микроскоп и виждам тези движения в друга светлина.<br /><br />В сряда ще се консултирам с психотерапевт и ще видим какво бихме могли да предприемем и точно колко да се притеснявам; засега се притеснявам умерено към доста.<br />Инструктирах всички в обкръжението му - учителките в детската и бабите - да се държат сякаш не забелязват, защото знам, че така се прави с тиковете.<br />Знам, че повечето от тях са преходни и преминават; много често са експериментални и се дължат на видян тик на друг човек, след което след известно време детето преминава към друг тип експеримент и оставя този, понякога може по този начин и заекване да се появи и после да отшуми; попитах в детската дали има друго дете с подобен тик (стискане на очите), но казаха че няма. Съчетанието на няколко подобни действия обаче е знак за нещо по-сериозно, и основания за притеснение дават най-вече действията, които засягат големи участъци / големи мускулни групи, както е това с раменете.<br /><br />Не знам дали би могло да има наследственост в предразположеността на нервната система към такива неща. Веселин тази сутрин заяви, че ако Деян се окаже лабилен по този начин, отпадат идеите за строго и натоварващо образование (във връзка с това, че наскоро научихме и коментирахме помежду си на какъв стрес и уморителен дневен режим са подложени децата в СМГ). Ето това вече би било истински източник на фрустрация. Не че съм се завтекла да го бутам в СМГ, но ако трябва да подбера образованието му според някакво ограничение от здравословен характер, да го етикетирам от 3-годишна възраст като човек, който е неспособен да се справя със стрес и високи натоварвания... тогава притеснението ми би било основателно.<br /><br />Ще пиша отново след консултацията в сряда.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-24785155094900959402010-10-31T16:33:00.001+02:002010-10-31T16:33:37.563+02:00Монтесори: Деян плаче за мамаОбещаната втора случка от детската градина на Деян.<br /><br />Вече стана 1 месец, откак Деян посещава градината, като след първата седмица прекара 1 седмица болен вкъщи и с това прекъснахме напредъка по отношение на привикването с непознатата обстановка. Затова периодът на свикване продължи малко по-дълго.<br />Та случката е от седмицата след прекъсването.<br />Водя Деян всяка сутрин и по пътя дотам основното, което го вълнува, е нали ще отида да го взема и в колко часа. Задава въпроса по 100 пъти и аз усърдно давам 100 еднакви и еднакво категорични отговора, така че да разсея у него всякакво съмнение: да, ще отида да го взема точно в 6 часа. Понякога пояснявам, че да, това е след като напази децата (думата е негова).<br />Отиваме поредния ден и сме закъснели, обувам му набързо пантофите и го изшитквам да влезе, с което прекъсваме заниманието на цялата група (нещо, за което съм предупредена че не е добре да се прави и много ме е срам, но въпреки всичкото ми старание закъснителността ми често е по-силна от мен).<br />Никой не ни се скарва. Деян влиза, ревящ за мама, една учителка скача от кръга, в който са насядали за да си говорят с децата, и идва до вратата да го посрещне; аз високо и отчетливо (за демонстрация пред Деян) й казвам, че ще дойда да го взема в ШЕСТ ЧАСА, тя показва на Деян ръчния си часовник и къде стои 6 часът на него. Деян продължава да реве, аз му казвам чао, той на мене също, учителката го хваща за ръка и влизат обратно двамата. Затваряме врата, аз се отдалечавам, но оставам да подслушвам - да видя кога ще спре да реве.<br />Съвсем очевидно, работата на цялата група е прекъсната. Сега всички гледат къМ Деян и учителките се опитват едновременно да го посрещнат и накарат да се чувства добре дошъл, но в същото време и това да не отнема прекалено много от времето и вниманието за останалите деца и общото занимание. Поставила съм ги в изключително трудна ситуация, в която, просто поради факта, че не са майка му, те нямат добър начин да успокоят това ревящо дете, което в момента пречи на всички.<br />Жени (тя си е действаща учителка и обикновено е там) поема водещата роля в овладяването на мини-сътресението, и взима следните решения, в този ред:<br />1. Приветства Деян с добро утро и го поканва да влезе.<br />Деян продължава да реве "искам мама".<br />2. Жени приканва всички деца: Хайде, деца, да кажем заедно на Деян - къде е отишла майка му?<br />Всички деца отговарят хорово: "На работа!"<br />Деян продължава да реве.<br />3. Жени отново приканва децата: "А кога ще дойде да го вземе майката на Деян?"<br />Всички деца: "В 6 часа!"<br />Деян продължава да реве.<br />4. Жени се обръща директно към него - с отчетлив и категоричен, но не каращ се тон:<br />"Ама ти не искаш да чуеш нашия отговор! Ти плачеш, защото искаш мама да дойде, но отказваш да чуеш това, което ти казваме - значи ти не търсиш отговор. Ти знаеш, че мама ще дойде да те вземе в 6 часа. Мъчно ти е за мама, добре - имаш право да ти е мъчно, на всеки понякога му е мъчно. Седни си ей там на това столче да си помислиш малко за мама и като си готов, ела при нас."<br />Деян реве "искам мама" и , изглежда, не отива да седне на предложеното столче.<br />5. Жени прави следващата стъпка:<br />"Деян, тук не може да се плачи, защото така се пречи на всички - ние си говорим за нещо интересно и не може да стоиш при нас и да плачеш. Ако искаш ела при нас, а ако предпочиташ да продължиш да плачеш, отиди в тоалетната, там е тъмничко и спокойничко и си поплачи там."<br />Деян продължава да реве и не тръгва към тоалетната.<br />6. Жени става, хваща го за ръката и го извежда от стаята - идват към тоалетната и застават заедно пред вратата й, Жени я отваря, но не светва лампата вътре:<br />"Ето, можеш да влезеш тук и да си поплачеш, или пък можеш да дойдеш долу при нас, но без да плачеш - можеш да си избереш, което повече ти харесва."<br />Деян ревва още по-силно и тръгва да се връща обратно в групата.<br />7. Жени го спира:<br />"Не, долу при нас се идва без да се плаче, а ако плачеш - ето тук можеш да плачеш. Ти как искаш да направим?"<br />Деян отговаря през рев: "Долу искааам!"<br />Жени: "Не разбрах, какво искаш?"<br />Деян, с по-малко рев, за да бъде разбран по-ясно - по-скоро с драматично измъчен хленч: "Долу искам."<br />Жени: "Добре, значи спираш да плачеш и идваш долу при нас, така ли?"<br />Деян, с последен остатък от хленч в тона: "Да."<br />Жени го хвана за ръка и го заведе обратно в групата.<br /><br />В тоя момент, ако имах шапка, щях да я сваля: такова майсторско отиграване не бих могла да си представя - дори теоретично, ако ме попита някой, не бих могла да измисля такъв ход на реакциите и решенията си.<br />Случката е илюстративна за подхода, който наблюдавам всеки ден, и показва много ясно основните принципи, които водят поведението на учителките:<br />- уважение към личността / егото на детето;<br />- гъвкавост на реакциите, съобразяване с конкретната ситуация;<br />- предоставяне на пространство за изразяване на емоции (в Монтесори детска градина няма да се чуе "Я се стегни и спри да плачеш, нали си мъж - мъжете не плачат!");<br />- твърдост и увереност в управляването на ситуацията: абсолютно е ясно кой държи юздите и кой определя правилата. Уважението към детето и неговото - в този случай - стресирано поведение не преминава към разглезване, позволяване на всичко и прекрачване на граници. <br /><br />Сещам се за множество други начини да се реагира, и се опасявам, че ако аз бях на мястото на Жени, щях да избера един от тях - защото ето какво ми хрумва, че може да се направи: <br />- да изгубя търпение и да се скарам на детето, защото пречи на останалите (с повишен тон да забраня да плаче);<br />- да го поставя силом да седне на стол или да го закарам силом до тоалетната;<br />- да го засрамя публично ("мъжете не плачат" или "ревльо такъв");<br />- да го игнорирам докато млъкне;<br />- да го накажа с изгонване извън стаята, така че да не го чувам, и да си продължа занятието; след известно време да отида да го пусна обратно срещу обещанието, че няма да плаче.<br />Има и твърде лесна противоположна крайност: да го обсипя с персонално внимание и докато го успокоявам и дундуркам, да пожертвам занятието на цялата група.<br /><br />Балансирането между дисциплина и уважение е едно от по-трудните неща за мен като родител. В ежедневния си контакт с Деян по-често залитам в едната или другата посока (понякога скръцвам със зъби или викам, друг път махвам с ръка и оставям да прави каквото си ще). Липсва ми постоянството, волята и отдадеността да се контролирам толкова добре, че да се придържам в онази твърде тясна граница, в която двете неща се засичат. А когато се излезе извън нея, дисциплината не е дисциплина, а малтретиране, и уважението не е уважение, а глезене или разхайтване.<br />Нюансите са твърде нежни понякога - в ретроспекция и в спокойна обстановка, анализирайки репликите на Жени, осъзнавам дори, че има разлика между директно насоченото "спри да плачеш" (с по-слабия си по интензивност вариант "недей да плачеш"), което е заповед / команда и изисква отсрещния да се подчини; и избрания от Жени израз "тук при нас не се плаче", който със своята безлична форма не е насочен срещу някого конкретно, а е безстрастно-осведомително заявяване на правило, което важи за всички. Човек може да избере да спази правилото, без това да го накара да се чувства, че се е подчинил, и без да усети егото си уязвено.<br /><br />Оценявам добре също така опита на Жени в началото да ангажира останалите деца с това да отговорят на Деян къде е отишла майка му и кога ще дойде да го вземе: от една страна, това би могло да свърши добра работа пред него, защото на своите равни той би могъл да се довери по-лесно; от друга, ангажирането на групата с общ проблем би могъл да насочи фокуса на всички обратно към общия им разговор, пък дори и темата в него да бъде изместена с нова - например какво правят майките и татковците докато децата са на детска градина, защо се ходи на работа, оттам - какво е това пари и с парите какво може да се купува (а оттам вече - във всевъзможни посоки). Ако Деян не беше толкова силно разстроен, а малко по-малко - например това се случваше 3-4 дни по-късно, т.е. по-напред в постепенното привикване, - може би точно така биха сработили нещата.<br /><br />Като разказвам тази случка и начина, по който я интерпретирам за себе си, аз не просто искам да похваля конкретната детска градина и поведението на конкретната жена, а искам също така да споделя собствените си ограничения, защото в крайна сметка от всички нас, които сме родители, един твърде малък процент сме истински подготвени теоретично и практически за такова нещо и все се случва да се дъним в едно или друго и после да съжаляваме или да се чудим къде сме сбъркали. А един професионалист в гледането на деца разрешава ситуации, които се случват и на нас през цялото време; аз просто не очаквах да го прави чак толкова добре. Надявах се в детската градина (по принцип, не конкретната) да са в най-добрия случай приемливо-некадърни в подхода си към детето ми, което не познават и което е просто едно от многото за тях; оказва се обаче, че имам много какво да науча за отношението към децата от хората, на които избрах да поверя Деян. Защото са добре подготвени, опитни и интелигентни хора и има случаи, в които се справят по-добре от мен.<br /><br />Ще продължа да ги наблюдавам внимателно.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-35666898482300350412010-10-21T13:59:00.003+03:002010-10-21T14:15:09.252+03:00Монтесори: Деян пази децатаДеян посещава детския център Монтесори вече втора седмица. Ще разкажа две показателни случки, които дават информация за подхода към децата там.<br /><br />Обедния сън<br /><br />Голяма драма е обедният сън за Деян. Той категорично настоява, че няма да спи и отказва да съдейства по какъвто и да било начин. Не се поддава на никакви манипулации от рода на "само да подремнем" или "няма да спим, само ще си почиваме". В детската градина сигурно са му скръцнали със зъби и са го заплашили, защото следобед като го взимах все ми казваха, че е спал; а вероятно са го и оставили да плаче, че не иска да спи, докато се наплаче и заспи.<br />Аз когато съм с него през уикенда също имам голям проблем да го накарам да легне на обяд, но така или иначе повечето уикенди пътуваме и той заспива в колата, така че не ми се е налагало да се справям с проблема ежедневно.<br />Детегледачката, нашата баба Фани, го прилъгва, като казва: "Добре, ти ако искаш си стой, но аз съм много уморена и отивам да си лягам!", ляга и той по някое време се кротва до нея и заспива. (Когато аз опитвам да прилагам този метод, не работи).<br /><br />Истината е, че Деян, колкото и да отрича, има нужда от обедния сън, защото щом бъде доведен до кротко състояние, дори и да обяснява че не му се спи, в един момент както обяснява, млъква, и като го погледнеш се оказва, че заспал - насред изречението може да заспи дори. И като не спи е, като всички деца, много кисел цял следобед, а привечер съвсем откача.<br /><br />Та, отивам да го взема от Детския Център Монтесори, може би на третия - четвъртия ден. Първите дни стриктно сме му демонстрирали, че тук на това място _НЯМА_ да го карат да спи, и е оставен да си играе докато другите деца спят. Та отивам аз, и Жени ми казва: А пък Деян, мамо, днес много ми помага - двамата с него пазихме децата, докато спят! (и Деян много горд, потвърждава, че пазил и той). Жени продължава: - И първо ги пазихме заедно, но после аз трябваше да изляза за да свърша малко работа, и Деян остана да ги пази сам! (Деян - сияе колко е похвален и колко важен е бил)<br />Жени продължава с тих шепот, който чувам само аз: - И после погледнах обратно да видя и беше заспал, около час е спал. Та това бил значи ключът към задачата! - И пак, с демонстративно за пред Деян по-силен глас: - Така че, мамо, аз съм му много благодарна че така ми помогна и пазихме децата заедно, и утре пак ще ги пазим!<br /><br />Оттогава насам Деян всеки ден "пази децата", а вечер, като го разпитваме, категорично отрича да е спал - твърди, че не е спал, не си е дремнал и не е почивал. А пък аз съм спокойна, защото:<br />- А ти днес, мамо, пази ли децата?<br />- Даа!<br />- И после какво направи?<br />- И после се събудих.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-45694138840543934982010-10-20T15:22:00.003+03:002010-10-20T15:29:44.928+03:00Колоната- Много се ядосвам, тати, защото колоната струваше много пари и беше подарък на мама. А сега като си я счупил така, няма да можем да слушаме от нея. <br />- Няма да говори ли?<br />- Да, няма да говори.<br />- А телевизора нали говори?<br /><br />Туше.<br /><br />(поводът: забучил пръстче в хартиения купол на говорителя на средните и той съответно се намачкал навътре beyond repair; нямаме решетки на пустите говорители. Забучването на пръстче се случи демонстративно пред мен вчера - с думите "Виж, пипам!", предназначени да изтръгнат от мен реакция в момент, когато ме беше обзел ступор. Та виновна съм си аз, че оставих да се случи, Деян просто търсеше подновяване на забраната и сигурен начин за контакт с мен.)Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-58024680854468854782010-10-17T15:53:00.005+03:002010-10-17T19:08:01.102+03:00Завой с ръчнаЕдно дете се адаптира към всичко.<br />Деян ходи общо 4-5 дена на детска градина. Още толкова и щяха да са съвсем престанали сутрешните истерии, плачове, "мамо, не ме води там!", тръшкания, молби, постепенно преминали в хленчове и уплашени неспирни въпроси нали ще отида да го взема, кога точно, и нали няма да го карат да спи (нито да подремне, нито да легне, нито да си почива).<br />След ден 2, в който бяха най-големите драми (тогава Веселин го води, та аз не бях свидетел), от разказа на Веселин взех решение, че ще го водя аз и ще бъда, както казва Жоро, безмилостна. Минимум време за агония при гардеробчетата (както съветват и по форумите) - просто го пускам там и изчезвам.<br />На ден 3 реализирах плана и станах свидетел как наистина детето спира да плаче 3 мин след като е прекрачило прага на групата и майка му е изчезнала от зрителното поле.<br />На ден 4 го направихме още по-бързо - връчих го в ръцете на учителката и си бих камшика. Хленченето престана още преди да съм излязла от преддверието на групата.<br />Така се случи, че мед.сестрата мина покрай мен и ми се скара заради някакви липсващи, според нея, документи, и заръча да я изчакам пред кабинета й да проверим дали наистина, както казвам, сме й занесли всичко. И отхвърча нанякъде. <br />Останах да чакам. По едно време групата се застяга да ходи на "музикално", строиха се в коридора, аз се скрих надолу по едни стълби да не ме види Деян, и гледах оттам. Моичкият, строен сред останалите, слуша, изпълнява, гледа стреснато и съвсем очевидно се старае да се впише в непознатата все още обстановка.<br />Така стана, че почаках още, върнаха се от музикално, застягаха се да излизат навън - пак се прикрих, пак шпионирах - излязоха, Деян в строя, всички деца се втурнаха към площадката за игра, Деян гравитира повече около учителката. Медсестрата прелиташе покрай мен на няколко пъти, но без да ме погледне дори; а аз се изнервях, защото закъснявах за работа, но се възползвах от доброто оправдание (че съм помолена да изчакам), за да остана на вража територия и да пошпионирам още малко какво се случва с детето ми на това място.<br />Казвам на вража територия, защото получих неодобрителния поглед на всяка минаваща покрай мен детскоградинска персоналничка (не ги знам какви са били) и веднъж дори ми казаха "Не бой се, майче, всичко е наред" - уж успокоителни думи, но аз чух ехидност в тона и възприех дискомфорт от това, че съм там и наблюдавам.<br /><br />Защо пиша това?<br />Защото открай време бях категорично убедена, че "държавната детска градина" е едно положително явление в живота на детето и има големи предимства пред "частната" - и това ей така, без да познавам конкретно детско заведение от единия или другия тип, а просто защото ми се струва логично да бъде така.<br />Ето систематизирано моите разсъждения:<br />- "Обикновената" детска градина е това, което се случва на всички деца с много малки изключения. Това я прави представителна за обществото и детето ми в нея, значи, ще получи равен шанс с останалите членове на обществото. При "частната" има риск това, което се окаже различно в нея (каквото и да е то - подход, образователен метод, отношение към децата и т.н.) да се яви впоследствие като недостатък, който ще попречи на Деян да се интегрира в "обикновеното" общество.<br />- В частната детска градина според мен дисциплината не би била толкова строга, защото водени от необходимостта да привличат високи ежемесечни такси от родителите, персоналът там би проявявал към децата по-голяма търпимост и повече би ги глезил.<br />- В държавната детска градина има мощен гарант за правилността на учебната програма и на хранителния режим, тъй като са установени като стандарт от самата държава, което значи, че са определени от експерти в съответните области и са изпитани в многогодишна практика и върху много деца. За разлика от това, в частната детска градина може би се правят компромиси с качеството на храната и/или не се следи за баланса на диетата, тъй като няма чак такъв контрол; същото се отнася и за образователните методи.<br /><br />Мислех си всичко това, получавах насърчение от познатите ми родители, че "да, първите дни е така, много плачат ама за една седмица / месец свикват, бъди твърда", и цялостно всичко ми изглеждаше съвсем в реда на нещата (в оня неприятен ред на нещата, де - както е в реда на нещата да се измие наакано дупе и да се увива с мокри чаршафи пищящо дете, като е вдигнало температура 40 градуса).<br /><br />И после станаха две неща.<br /><br />Едното е, че някои изказвания на учителките на групата на Деян ми направиха негативно впечатление, ще ги изброя след малко. Обърнах им внимание, но бях готова да не правя от мухата слон, докато не се състоя и Родителска Среща, на която глупостите се накамариха по един вече съвсем категоричен начин и вече не можех да казвам на бялото черно.<br />Другото е, че междувременно Мордред и Гимли ни разказаха за детската градина, където ще записват Калина: детска градина по метода Монтесори, за който съм чувала, но нищо конкретно не съм знаела до онзи момент и не съм се поинтересувала да прочета, заради гореописаните си убеждения (всъщност по-правилно е да ги нарека предразсъдъци).<br /><br />За метода Монтесори всеки може да прочете в Интернет, затова няма да го преразказвам. Посветих 3 дни и нощи на четене и мислене: какво е това нещо и то по-добро ли е за Деян, отколкото държавната утвърдена детска градина? <br />През това време имах следните дребни случки и диалози:<br />1. С "лелята" на групата: тя първо ми отговори на няколко въпроса една сутрин (относно какво е правил Деян, дали го слагат да спи, дали е плакал и т.н.), след което с голямо неудобство добави, че всъщност тя няма право да ми казва тези неща, защото на лелите е забранено да говорят с родителите и на родителите - с лелите, а за всички неща трябва да говорим само с учителките. <br />От тази случка научих, че детската градина не само изглежда непрозрачна заради невъзможността на родителя да разбере какво се случва в негово отсъствие - това е нормално; но тя е _нарочно поддържана_ непрозрачна система, в която информацията трябва да бъде подавана премерено и контролирано, т.е. не всички неща е ОК да бъдат разбрани от родителите.<br />2. С учителката на Деян имах само един по-дълъг (може би 3-минутен) личен разговор - беше като отидох да го взимам следобед, имаше още 2-3 деца на площадката можахме да поговорим. <br />- Я, - казвам, - на тази катерушка има сметало! Хайде, мамо, да броим, искаш ли?<br />- (Учителката) Първа група е едно и много.<br />- (аз) ???<br />- (тя) В първа група, госпожо, множествата се предават като "едно" и "много". <br />- Ама той може да брои до 10?<br />Тя дръпва едно топче на сметалото встрани от останалите и сочи:<br />- Ето това е "едно" а онова там е "много". Сега само това. А до 10 се учи в предучилищна.<br />От този разговор научих, че няма значение на едно дете какво му е интересно и колко знае. Никой няма да му каже какво следва след "10", докато не стане на необходимата възраст. Това няма нищо общо с разбираемата времева и чисто практическа невъзможност за "индивидуален подход", когато в групата са 24 деца и 1 учителка; тъй като ситуацията беше такава, че учителката в момента отговаряше за 4 деца, а другите си играеха на пясъчника, тя спокойно можеше да изслуша как Деян би броил до 10 и да му каже "браво", но не го направи, защото то _не е важно_. Тя игнорира конкретното дете заради зададената образователна програма, и всичко, на което мога да разчитам е, че ще си преподава стриктно по детскоградинския учебник през следващите 3 години и няма да пропусне нито урок, нито ще го преподаде по-бързо, нито по-бавно от предписаното от МОН; извън този коловоз обаче, тя ще предпочита да гледа в точка, отколкото да пообщува с някое дете.<br />3. В същия този разговор с учителката:<br />- Той вашият е голям философ!<br />- ???<br />- Цяла лекция ми изнесе - ама как мама ще го вземе, ама 4 часа, ама не знам си какво си...<br />Това е казано с тон "похвала".<br />От тази реплика научих, че когато едно 3-годишно дете може да каже няколко свързани изречения, учителката не вижда това като умение на детето да се изразява, а като досадно отнемане от времето й. Още по-малко мога да очаквам да го поощри допълнително в тази посока - да го предизвика да разкаже нещо, да води разговор с него.<br /><br />Такива бяха изводите, които си бях направила, но ги обуздавах - внимавах да не им придам твърде голямо значение, защото все пак са откъслечни изказвания... <br />После дойде родителската среща. <br />На нея научих, че изводите ми са правилни, и получих материал за още много, много.<br />Имаше моменти, когато с Веселин се споглеждахме, изумени и без нужда да си обясняваме един на друг какво ни изненадва толкова... Без да сме разменили и една дума, след тая родителска среща знаехме, че това няма да е по-доброто място за Деян.<br />Описвам толкова изчерпателно, защото един ден Деян може да се поинтересува защо сме взели решението да го пратим в толкова специална детска градина, каквато е Монтесори. <br />Обобщеният отговор: защото се оказа, че учителките му в детската градина са едни глупави, ограничени, прости хора, на които не може да се разчита нито да му придадат солидна ценностна система, нито да го развият добре в интелектуално отношение.<br />Примерите:<br />- Събират пари от родителите - по 50 лв - за да купят играчки, защото няма достатъчно. С тези пари ще се купят "един център за момиченца и един център за момченца. Децата много ги обичат и много хубаво си играят на тях". За поколенията пояснявам: център за момиченца означава пластмасова кухня с готварски уреди, хладилници, пластмасови храни, ютии, перални и прочее домакинско оборудване; център за момченца съм виждала с работен тезгях и инструменти, а мисля че има и на тема автомобили.<br />- Подканят родителите да донесат играчки - например: "ето погледнете, има само 3-4 кукли за момиченцата, това е абсолютно недостатъчно, карат се за тях, в една група трябва да има поне 7-8 кукли за момиченцата". <br />- Ще организират заснемане на децата, за да им направят стикери за гардеробчетата със снимка на всяко дете - "и ще са сложени в рамчици - в синьо за момченцата, в червено за момиченцата".<br />- Употребяват първите 10 минути от безценния 1 час, който имаме, за да ни прочетат написаните на 2 страници Задължения на Родителя (общи приказки, които не мога да цитирам, защото не запомних). Които освен това са забучени долу при входа на корковата дъска и ние всички бихме могли да си ги прочетем сами.<br />- Употребяват 30 минути от безценния 1 час, който имаме, за да обсъждат с нас (а родителите пък - да възразяват по най-различни начини) необходимостта да се купи за децата water-cooler. Родителите пък стигнаха до извода, че не може просто така да приемат офертата, предложена от директорката, и трябва да съберат още няколко оферти (всеки който познава, откъдето намери и т.н.), които после да подложат на гласуване, като изготвят едни списъци и ги закачат на корковата дъска на групата и всеки родител запише за коя оферта гласува. От подобни криворазбрани демократични процедури, които възпират всяко действие и идея, ми се драйфа - не мога да търпя подобен булшит.<br />- Майка от групата предлага да закупим 3 вместо необходимите 5 учебни тетрадки за децата, защото 18 лв за учебници за детскоградинска първа група й се вижда прекалено скъпо.<br />- Учителките й се присмиват. Обясняват, че по никакъв начин МОН не би одобрило подобно нещо и че те това не са си го измислили сами, и я иронизират с непростима насмешка. Не се опитват да обяснят, че, например, системите за преподаване са еди-колко си, останалите са на цени еди-какви си, и те са избрали конкретната поради еди-какви си причини.<br />- Майка се кара на учителките да научат децата да си преобуват чорапите, за да не стоят децата с мокри чорапи. <br />- Избираме родителски комитет. По предложение на учителките Председателят трябва да е мъж, защото той ще представя интересите на групата по срещите на които ще се взимат решения засягащи цялата детска градина, и затова е хубаво да е мъж. <br />По предложение на учителките - "Вие искате ли? Хайде вие да сте." - бива "избран" един солидно изглеждащ баща със сако.<br />По предложение на учителките за Касиер се разбираме да продължи да бъде майката на детето еди-кое си, която е била Касиер миналата година и в момента не присъства, но сигурно няма да има нищо против, те ще я попитат като я видят.<br />Една майка се съгласява да бъде Член, защото е задължително да има и трети член на родителския комитет.<br />Учителките не могат да обяснят какво друго прави родителският комитет, освен дето Касиерът събира парите (въпросните 50 лв за полово-сегрегирани детски центрове, и на ротационен принцип - за нови туби с вода), а Председателят ходи на някакви събрания да решава неща от по-високо ниво, поради което е добре да бъде Мъж.<br />Един баща попита, по повод на детските центрове: Защо ще ги делите още от малки?<br />Учителките не разбраха въпроса. Отговориха нещо в смисъл: Ами как защо? За да има и един за момиченцата, и един за момченцата.<br /><br />След родителската среща имах лична среща с Жени, собственичката на детски центрове Камелини-Монтесори, в Младост, където ще записват Калина.<br />Жени ми отдели 1 час; отговори изчерпателно и подробно на всичките ми въпроси; разказа ми и допълнителни неща. Не даде знак да иска да приключва разговора, преди аз самата да се изчерпя и да стана да си ходя. Обстановката беше уютна и предразполагаща и аз не бях нежелан посетител там. Видях играчките (т.нар. работни материали), видях изкуството, което са творили децата там, разказа ми за дневния им режим, за темите, които обсъждат, за ценностите, които са важни за тях... <br /><br />Излязох оттам с крила.<br /><br />Всичко, което си бях представяла, се беше преобърнало наопаки.<br />Детската градина не трябваше задължително да е някакъв вид казарма, в която те поомачкват и ти посвиват егото, така че да разбереш, че не си най-важният на света. Това не е, което ще те направи адекватен в обществото утре. Уважението към детското его има много по-голям шанс да изгради здрава психика, която да даде шанс на детето да бъде по-успешно и по-щастливо, понеже е спокойно и уверено в себе си.<br />Уважението към другите: Жени каза "За нас е важно да приемаме различните такива, каквито са, и да ги уважаваме заради това, което са." <br />Денят започва с едночасово упражнение-разговор, в което се разискват теми, подадени от децата. Какво по-хубаво от това, едно дете да получи шанса да бъде чуто, да сподели? Как по-добре би се научило да търси отговори на въпросите, които го интересуват? Че това, което детето има да каже, има значение и има пространство и време, в което да бъде споделено и да бъде чуто - това ме грабна. Няма такова нещо в детската градина, там има борба да получиш внимание... Способността да изразяваш емоциите си, да обсъждаш теми в група, да изслушваш събеседника си - безценни умения, необходими цял живот - някой се е сетил да намери начин да ги развива у децата и то точно в периода, когато те се учат на това.<br />Единичните бройки от играчките (в Монтесори от всяка играчка има по една): предизвикателството да намериш начин да се разбереш с околните - да се договориш за сътрудничество, или да почакаш търпеливо докато другото дете свърши и остави играчката, за да я вземеш ти. Да приемеш чуждата помощ, или пък да кажеш "не" - еднакво валидни варианти. Да се научиш да чуваш "не" и да приемеш отказа за валиден избор на околния - в крайна сметка, да се научиш да уважаваш чуждото пространство и да изискваш уважение към своето. <br />Индивидуално занимание: детето избира с какво да се занимава, а то се занимава с това, което му е интересно. Свобода на избора, която държи интереса буден, подхранва любопитството, дава отговори тогава, когато детето е дорасло да ги получи - напредване с неговото темпо. <br />Тази свобода обаче не е анархия. Строги, стриктни правила следят за отговорното поведение спрямо общия дом на децата и спрямо останалите деца и учителките. Задължително се връща играчката там, откъдето е взета. Яде се само на масичката, защото иначе се правят трохи. Почиства се, каквото си нацапал. Не се правят отстъпки в тези правила, но и не се въвеждат чрез викове и някой и друг шамар, както би било по-лесно.<br />Интелигентни хора!... Хора, които са учили с години, за да станат водещи по системата Монтесори, инвестирали са сериозни средства в обучението си (това е скъпо обучение!), положили са тежки изпити. Това са успешни, реализирани, будни хора, които са се борили за да получат тази работа, а не я работят от немай къде в следствие на куп независещи от тях обстоятелства.<br /><br /><br />Ето нещата, които преосмислих:<br /><br />- Частната детска градина не е задължително разглезваща.<br />- Възможността за индивидуална работа, индивидуален директен контакт с децата, е важна (15 деца с 3 възрастни).<br />- Образователната система, за която държавата се явява гарант, че е правилна, всъщност е съобразена с усреднените нужди на по-бавно напредващите деца. Аз нямам амбиции да форсирам напредването на Деян по учебния материал, но пък искам да не чака още 3 години, за да му каже някой какво следва след 10.<br />- Здравословната храна в държавната детска градина включва кренвирши с пюре като основно ястие в четвъртък - толкова за стриктно преценения баланс в диетата. Кетъринга в Монтесори с нищо не е по-лош, затова пък Деян няма да е единственото дете, което яде специално ястие - тъй като в Монтесори яденето винаги има вегетарианска алтернатива, така че децата всъщност ядат различни неща. А самата Жени има опит с предишни деца с АБКМ и е много наясно какви неща могат да се дават и какви - не.<br /><br />Но всичко това са детайли в сравнение с най-важното. Най-важното, което осъзнах, е следното: Освен че образова детето (учи го на неща) и го социализира (среща го с други деца, с които то се учи да общува), детската градина прави още едно много важно нещо: вменява му ценности. На детето се предават собствените ценности на човека, който се занимава с него. Изборът между конкретната детска градина с конкретните учителки, на които бяхме попаднали, и Жени в Монтесори, просто си се направи сам. Имахме късмета, че учителките ни се оказаха толкова глупави хора, хора със стени в мисленето си, ограничени, но затова пък уверени в правотата си. Такива хора биха откопирали щампата от мозъка си върху всяко едно детско мозъче без никакво усилие.<br />Всяко възпитание е индоктринация, и аз не искам Деян да бъде въвлечен в полово-сегрегирания им свят, в който човек трябва да не знае много-много и най-доброто, което може да научи, е да бъде послушен.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com8tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-83096816907616364782010-10-17T15:45:00.002+03:002010-10-17T15:52:35.954+03:00Дядото за ряпата...Неделя следобед. С Веселин сме се пльоснали на леглото и дремем, за да даваме положителен личен пример на Деян и демонстрационно да го съблазним да дойде да легне и той, та белки заспи.<br />Той пък от своя страна, след известно боричкане с нас, се е кротнал на земята някъде в далечния край на стаята, така че не го виждаме. След известно време тишина чувам:<br />- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето... мишката за котката...<br />Ясно, викам си, "чете" книжката за "Дядо вади ряпа". Обаче Деян почва пак:<br />- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето... <br />И пак, в непрекъснат общ изброителен ритъм:<br />- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... <br />В тоя момент разбрах, че я "чете" наобратно - разлиства страниците отзад напред. Накрая стигна до само "Дядото за ряпата" и Веселин, развеселен, не се стърпя:<br />- А! Къде са се разотишли всички?Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-48831071632667523152010-08-19T01:03:00.006+03:002010-08-19T01:48:46.685+03:00Общуване с детеЕто какво ми хрумна.<br />Да се общува с дете не че е трудно, но изисква много голяма пренастройка.<br />Най-лесният начин, по който общуваме с тях, е да ги учим - и сродно с него, да ги поучаваме. Ето това се прави ето така; това животно е енотовидно куче; тази буква е Д; слънце се рисува ето така. Като едни преподаватели, които трябва да предадат знанията си на своите ученици.<br />Другият начин е да играем. Тук претендираме да сме на тяхното ниво и да сме в обща ситуация, в която сме подчинени на еднакви правила, т.е. идеята в играта е да сме по-равностойни. Обаче не е така, понеже игрите са насочени към тях, предназначени за тях. Ние гейм-дизайнваме в крачка, и редизайнваме, когато установим, че нещо не работи. Участваме като админи, които са влезли за да изпълняват роля. <br />Това не е много равностойно. Създаваме за тях илюзия, но ние я наблюдаваме и отвън, не й се поддаваме. <br /><br />Не е лесно да се общува с някой, който не ти е на нивото, като в същото време нито го поучаваш, нито се преструваш.<br />Та хрумна ми, че общуването с дете изисква много съществена промяна в самите нас.<br /><br />Изисква да се отървем от представата си за това що е то дете и по какъв начин се очаква то да се забавлява. А тая представа е изграждана в нас толкова години, на колкото сме, и е много дълбоко втъкана. Родителите ни са дизайнвали игри за нас и са ни поучавали, и така ние знаем, че това се прави с децата. Ситуацията ни е позната, само трябва да влезем в отсрещната роля.<br /><br />Например ето сега като бяхме на морето. Видяхме се с Ичо и Марийка. Хубаво ама Деян вижда Ичо за втори път в съзнателния си живот, отказа да влезе с него в морето, отказа да строят замък, отказа да се пръскат с водни пистолети, и на Ичо идеите му се изчерпаха и го обзе разочарование. На мен ми стана малко смешно, малко мило, и малко тъжно. Смешно защото идеите му бяха толкова малко - човек и не подозира какви задръжки има, колко дълбоко вкопани в съзнанието му, преди да се отпусне и да запее фалшиви песни с детето или да вземе първия попаднал му предмет и да го одушеви и превърне в кукла, с която да проведе цял разговор... или да измисли някаква друга спонтанна щуротия. Аз наистина знам колко е трудно, понеже съм най-неартистичния и фантазийно-задръстен човек, който може да съществува; вероятно на много хора тези неща им идват отвътре, но не и на мен.<br />Малко мило ми стана, защото Ичо не е виждал дете през живота си - е, да кажем по-скоро, че като голям човек не е общувал с деца по никакъв повод, и за него едно 3-годишно момченце е извънземно. Той няма никаква представа това дете какво може, както прави, какво му е интересно, как да говориш с него. И на мен така децата извън възрастта на Деян ми изглеждат извънземни - например като видим Алика, и аз съм забравила вече Деян какви ги вършеше на нейната възраст - в кой момент бебето разбира играта на "скривам се - показвам се", в кой - да му дрънчиш с нещо шарено, в кой - да му разкажеш нещо или изпееш песен.<br />Но най-вече тъжно ми стана, защото в разочарованието му видях какви големи очаквания е имал, колко са били стабилни представите му. Ичо беше излъган от Деян, беше се надявал да си прекарат добре заедно, а то не се случи. Как така едно дете отказва да строи замък на пясъка? Защо се дърпа от морето? След няколко опита Ичо като че се оттегли и зае пасивно-наблюдателна позиция.<br /><br />Та това е, което ми хрумна: че да общуваш с дете е трудно, и че най-трудното в него е да надмогнеш очакванията си. Те са като задника, всеки си ги има. Обаче да разчистиш пространство, в което да можеш да приемеш всяко възможно поведение, желание, интерес, всякакъв вид комуникация, които детето може да предложи - това е тънкостта. <br /><br />Да се освободиш от очакванията си и да приемеш това, което ти предложи отсрещната страна; да позволиш на детето да бъде себе си, а не да го напъхваш в калъпите си; да наблюдаваш и да приемеш като валидни изразените от него желания и интереси, и да си в състояние да им отговориш достойно. <br /><br />Родителството ни учи да минимизираме егото си.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-3145992201013727492010-07-16T11:01:00.003+03:002010-07-16T11:17:00.951+03:00НаужкимАз съм псевдо-българист. Ще рече, никакъв българист не съм, но българският език ми е интересен и приятен, пък съм и филолог, така че сравнително добра подготовка ми се намира.<br />Та признавам си, че не мога да направя морфологичен анализ на думата <em>наужким</em>.<br />Ясно, че ще се раздели на на-уж-ким, но какво е това -ким? Като в санким, белким - прилича на падеж... прилича на "начин, по който се извършва; средство, чрез което се извършва" и ми бие на Творителния в руския.<br /><br />Българистите да кажат, а аз междувременно да споделя за Деян - правим си, значи, една кошничка от пластилин и я пълним с плодове и зеленчуци от пластилин - правим банан, краставица, домати, диня и зелен портокал (идентичен по размери с динята и поради това напълно неотличим от нея, но ние си знаем кое кое е). Сплескваме и една питка и я мушваме и нея.<br />Пристига баба Фани. <br />- Бабо Фани, виж! Това е банан, това е домат, това е краставица, а това е питка.<br />- Ммм, колко вкусно, ще я папкаме ли?<br />- (възмутено) Ама тя е от пластилин!!!<br /><br />По подобен начин ме е поправял, че животните не говорят, или пък - "Ама то е играчка!". <br /><br />Бива, бива да конструираш измислени реалности, но да си знаем, все пак, докъде се простира реалността и откъде натам почва измислицата.<br /><br />За мен беше изненада, че изобщо държи на тази граница. Че я забелязва и че сам я налага, когато ние - големите, отговорните - говорим като да не отчитаме нейното съществуване.<br /><br />Правилата, границите, структурата, яснотата са неща, които са важни на малките човеци. Светът е толкова хаотичен, богат и все още предимно необясним, че не можем току-така да нарушаваме дребните неща, които вече разбираме и си обясняваме.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-74932747149775440012010-07-15T18:53:00.003+03:002010-07-15T18:59:20.911+03:00Трудната концепция за време- Кога ще [се случи нещоси]?<br />- Утре.<br />- Сега утре ли е?<br /><br />- Довечера.<br />- Сега довечера ли е?<br /><br />Много са му неразбираеми някакви назовани времена, които никога не са "сега", съответно никога не съществуват. Как да разбере човек кога е утре? "Когато се наспинкаме и се събудим." Кога е довечера? "Когато стане тъмно и запалим лампите."<br /><br />Друг вид относителни понятия са му още по-чудни, и въпреки това се опитва да борави и с тях, за да води адекватен разговор с нас:<br />- То [представлението] още започнало ли е?<br />- Не, маменце, не е започнало още.<br /><br />Той очаква моят отговор да бъде, че "още не е", и го търси с въпроса дали "още е".Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-69886615913342434472010-07-12T18:43:00.002+03:002010-07-12T20:19:26.552+03:00РезюмеВ изтеклата половин година се случиха неща.<br />А аз имам традиция - досега изпълнена 2 пъти, значи е традиция - на рождения ден на Деян да пиша резюме на изминалата година.<br /><br />Със сигурност ще пропусна множество важни неща, но ето това, за което се сещам, че непременно трябва да се каже.<br /><br />1. Алика<br />Понеже на нея е посветен най-скорошният ми постинг, нейната поява на бял свят не е толкова отдалечена в блоговремето, колкото в реалното време.<br />В реалното време двамата братовчеди имаха шанса да се запознаят наживо, напук на разстоянията, и това, надявам се един ден да мога да кажа, беше началото на едно прекрасно приятелство :)<br /><br />2. Илина<br />Другото важно бебе се роди на Илинден 2009 и към днешна дата вече дори ходи. Деян обича да й подава играчки и освен това среща трудност да произнесе "Илина", та по някаква причина все я произнася "Елина". <br />Деян веднъж направи знаменития извод, че понеже Алика му е братовчедка, и Илина му е братовчедка, и Елена му е братовчедка - значи "Всички момичета са ми братовчедки!"<br /><br />3. Алергичният въпрос<br />Бележим първи и неочакван напредък в това отношение. През февруари направихме изследвания, които показаха ниски нива на всичките алергени: яйчен белтък, краве мляко, ДПМК, куче и плесен - всички със стойност 1, за разлика от преди, когато стойностите бяха 4 и 3 (по скала от 0 до 4).<br />Докторът отпусна режима, като сега вече пазим Деян само от преките алергени (мляко), но не и от производните (месо). Въведохме пилешкото месо и от време на време даваме по някоя топлиннообработена молекула домат. Сега сме подели въвеждане на козе сирене, обаче Деян не е фен - след първото ядене повече не ще и да чуе, било му горчиво, било му кисело... Обясних му, че то не е горчиво или кисело, а само има миризма, на което той отговори "Искам да се махне миризмата!". Разбираемо желание. Ще пробваме да го топлиннообработим и да го скрием в някоя попара, за да го пробутаме - козето сирене е необходим преходен етап, за да се мине към овче и един ден, живот и здраве, краве.<br /><br />4. Памперсите<br />Нямат отказване. Деян отказва да използва гърне, тоалетна, поставка за тоалетна, дърво, леген, кофичка и всякакъв друг не-памперсов начин за цивилизовано облекчаване на физиологичните нужди. Не че не може, напротив - много добре знае кога му се ходи, но просто отказва. При последните 2 къпанета обаче у мен се появи нова надежда: прояви интерес към играта "да улучим канала на ваната". Ще видим дали ще излезе нещо.<br /><br />5. Учене и игра<br />Деян учи много, бързо, жадно. С любопитство към всяко нещо. Като празен съд, който копнее да се запълни с информация - каквато и да е, колкото може повече. Запомнил е различни видове динозаври, като диметродон, спинозавър, раптор, трицератопс, диплодок, тиранозавър, стегозавър, птеродактил - общо взето, всички, които знаехме и му казахме. Разпознава нечувани преди от нас животни, като окапи, дик-дик и wombat ;)<br />Разпознава букви (на мама, на тати, на Деян, на баба Зори, на дядо Пенко, на баба Фани, на дядо Бисер, на баба Руми, на Алика). Някои цифри. Всички цветове. Брои до 14. Пее "Мила моя мамо", "Баба меца от медеца", "Еж беж таралеж" и други подобни. Измисля си мелодии и ги тананика. На пластилина е вманиачен фен, а особено ако и аз съм там и ме използва да правя по-интересни фигурки (щото той засега може да прави само змии).<br />Разпитва за много неща - стигнали сме етапа с нескончаемата поредица от въпроси "защо".<br />Не обича много вода, подхожда подозрително към влизане в басейн и много внимава да не се намокри повечко. Затова пък обича да стреля с водния пистолет.<br />Реденето на пластмасови животни в "посоки" се разби и разнообрази в различни под-форми, от което съм доста доволна. Сега ги събира около някаква обща цел, като например да пият вода, а последно го видях, че ги сортираше по видове ("...да сложа малкото зебърче при мама зебра...").<br />Няма достатъчно координация за подаване на топка, но има горе-долу за балон (все пак достатъчно слаба, че да го изпуска често и да става весело).<br /><br />6. Културно-масови мероприятия ;)<br />Какъв прелестен термин!<br />Заведохме го на първия в живота му куклен театър ("Слончето с розовите уши", седеше като омагьосан) - в Ателие 313 в Красна поляна, че ни е наблизо. Повторихме опита със Столичния куклен театър, където обаче и костюмите, и постановката (по Р.Киплинг) бяха малко прекомерно артистични и не мисля, че той разбра нещо. Потретихме опита с "Трите прасенца", за чието представление закъсняхме (еми кво да прайш) и двамата с Калина прекараха страхотен ден в съвместна игра на открито в парка.<br />А точно онзи ден го заведохме и на първия му цирк. Погали истинска игуана и се снима с нея.Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-3810098325129396937.post-79237378073422936382010-07-12T13:41:00.002+03:002010-07-12T14:04:37.161+03:00Опит за завръщанеСамо накратко, понеже пиша от работа и нямам много време.<br /><br />Исках да обявя, че имам намерение да започна да пиша тук отново.<br /><br />Всъщност аз никога не съм имала намерение да спирам, но така се получи. Непосредствено след изтичането на 1-месечната ми Деянска януарска отпуска, въртележката на работното ежедневие ме завихри така здраво, че не мога да намирам никакви пролуки, в които да промъкна по няколко изречения в блога.<br />Мисля си и друго нещо - че ако приемем психотерапевтичното схващане, че за всяко едно действие или бездействие истинските причини се коренят не точно в обстоятелствата, а повече - в изборите, които правим, съответно - приоритетите, които си определяме - то трябва да приема, че в последната половин година просто моят избор не е бил да пиша в блога. Позачудих се защо и търся обяснение във факта, че този блог се роди от конфликта, който имах със себе си като майка - от самото начало той е дефиниран като родителски блог, не бебешки / детски, и основната ми тема е преживяванията на родителя - нещата, които откривам, дилемите, пред които се изправям; какво ми се случва и какво ме вълнува, какви очаквания съм имала за родителството и каква се е оказала реалността според начина, по който аз я преживявам. Та в тая връзка, може би замирането на активността ми отразява замиране на целия тоя конфликт, на вълнуващата, плашеща и озадачаваща новост на родителската роля, която, 3 години по-късно, вече като че ли съм започнала да приемам. (Мда, от бавно схватливите съм). Не без цената на целенасочени усилия, мисля, че най-накрая и вътре в себе си станах майка, някакъв вид - е, далеч от идеална разбира се, но все пак някаква. Ставането на майка не беше за мен автоматично следствие от раждането на дете, то е дълъг и сложен психологически процес, в който беше необходимо цялата ми нагласа към света да се пренастрои. Този процес далеч не е завършен, но пикът му е преминал - съдя по това как вече безрезервно приемам, че Деян има място в живота ми; по това, че като съм с него, не ме гризе онова силно чувство, че би трябвало да съм някъде другаде и да правя нещо друго; по моментите, в които сме заедно и не ми е скучно - както когато изобретих как се правят костенурки от пластилин.<br /><br />Ще възобновя писането тук под малко по-различна форма, по-скоро като хроника на това, което се случва, и за запазване на моментите, които са твърде скъпи, за да си позволим да ги забравим. Това вече е Деянов блог.<br /><br />А пролука... ще трябва да се намери.<br /><br />:)Wynchehttp://www.blogger.com/profile/03325149874143524481noreply@blogger.com1