Не мога да се отърва от усещането, че сме родители само временно. Сякаш по заместване - заместваме бабата, докато траят празниците; заместваме гледачката, докато Деян е болен... Но основно аз съм човек работник и вече започвам да проявявам нетърпение да се върна обратно на работа. Основното, което правя в живота си, е там, в оранжевия офис. Това, че съм майка, е от време на време и за малко...
И не, не си въобразявам. Сигурно не е без значение, че дрехите на Деян редовно се въргалят по дивана в хола и на разни други временни места из къщата - те просто нямат постоянно място. В секцията, в гардероба са нашите дрехи. На закачалката в банята - нашите хавлии. В библиотеката - нашите книги. Всичко Деяново се държи отделно. Като че и той е временно на гости при нас.
Аз го отчитам и от време на време решавам да го приближа с една крачка към постоянното установяване в живота ни, като например окачих хавлията му в банята при нашите. Но много по-основна реорганизация на домашното пространство ще бъде необходима, за да стане Деян наистина част от този дом. За тая цел е нужна и основна реорганизация на психиката ми, а пък това е нещото, което не успявам да постигна. Не полагам усилия да постигна. Защо? Сигурно защото не ми изглежда привлекателно.
В момента съм доста ядосана. Аз се вбесявам от дребни провали, които нормално би трябвало да изглеждат смешни - не знам защо, но мен ме изкарват от равновесие. Деян мрънка цяла сутрин (бях сама с него) и докато аз бях в онова зомбоподобно състояние, в което съм обикновено като стана от сън, успя да поиздевателства над мен така че да ме настрои негативно. Мразя да правя физически усилия, докато тялото ми още спи. А нормално то се събужда за около 2 часа след ставане от сън. Проблемът е, че Деян по това време е енергичен и действен, не търпи пасивност от моя страна, не желае да се занимава нещо кротко сам.
Запланувания кус-кус за закуска се отложи, защото Деян мрънкаше и се тръшкаше като излизах от стаята. Не искаше да стои в кошарката. Искаше само с мен за пръста вкопчен и да правим нещо заедно. А така кус-кус не мога да направя. В кухнята е студено и не мога да го пусна там; има и твърде много бели за правене.
Понесох мрънканиците за да му направя млякото, щото това е неизбежно, и за да отида до тоалетната и да си измия зъбите - максималната грижа за себе си, която мога да си позволя сутрин. Яд ме е на него. 12:30 е, а още не съм имала възможност да закуся. (В момента Веселин го приспива, затова мога да пиша. А съм гневна и трябва да си го изкарам, по-важно е от закуската.)
Аз съм склонна разбира се на известни жертви поради Деян, но да не можеш да мръднеш от стаята, от него физически, е леко прекалено. Ядосва ме това. Веселин все казва, че трябва да се научим да водим живот с Деян. Хората ходят с децата си да си вършат разни неща, успяват да си сложат къщата в ред, успяват дори да поработят някои. Аз не успявам да си среша косата, ако не дойде Веселин да ме отмени в гледането. Нещо сериозно не наред има в тая ситуация :(
После ме нервира, задето не щя да яде - бурканче и половина от онези мъничките, за 4-месечни бебета, и отказа повече. Хем си заяви че иска "тоф" (картоф) и това си му дадох, и отначало с апетит тръгна... Пях песни, показвах книжки, показвах багера навън, прилъгвах го по всички начини - над 40 минути ни отнема храненето така... мъчение. Как да не отслабва после? Аз не съм маниак на тема сакън да не е слабичко детето, но дори на мен вече ми се вижда кльощав. За бабите да не говорим как ахкат и охкат колко е отслабнал...
После както си седеше на столчето за хранене, рече "Ака!". Добре, прекратявам всякакви по-нататъшни опити, жертвам 3-те едновременно отворени бурканчета (пробвах други неща дали пък няма да яде тях), и го нося на гърнето, тва е важно, нали тряя да се научи. Не - рев и опъване, отказва да седне.
Добре, вдигнах му гащите и го гушнах, Веселин се появи, донесе биберонка. И диването се укроти и заспа в мене, както го бях гушнала! По никое време, в 12 часа... (Обикновено го слагаме около 1.)
Айде да го пренеса в стаята му; той естествено се разбуди, и като го сложих в креватчето, веднага се извъртя и стана. Гушнах го отново, в мен се закротва, но в креватчето не позволява да бъде сложен - още като тръгна да се навежда, се вкопчва в мене като маймунка, сакън да не го оставя.
Отидох обратно в хола, оплаках се на Веселин. Той каза да отида да постоя с Деян в другата стая и ще дойде след малко да се опита да го приспи, като си дояде квото там ядеше за закуска.
Отидох обратно с Деян, той вече съвсем разсънен, блещи се, сочи към вратата и вика "тати".
Сега тати пое грижата. Гледам става към половин час вече, диването киселее и раздава претенции, не ще да си заспи кротко, изнервил се е и той очевидно.
Като тръгне е така някой ден, всичко наопаки. Писна ми. 20 дена го гледаме сами с Веселин вкъщи и мисля, че това е максималното, което мога да издържа. Сега само искам да тръгна на работа и да се спася, да се нормализира ежедневието ми, да се почувствам човек отново. И ако това ме прави лоша майка, баси, в момента дори не ми пука.
нищо не разбирам от бебета... ама от мойта гледна точка бебето е човече... и ти си човече... няма по-важно човече следователно интересите на двете чоовечета трябва да бъдат застъпени. бебето като всяко човече обича да бъде гушкано... не знам ти защо не искаш да го гушкаш и да си спи в тебе ... не ти е приятно нещо или какво ? пък после дори да го преместиш и да се разбуди нека си будува докато не капне... изобщо цялата концепция за режим ми е малко странна... нашия режим не ни ли е заложен по рождение?... ако не е то кой казва, че имаме хубав режим и от къде на къде. освен това едно човече би трябвало да си знае колко трябва да яде... едва ли някое бебе е умряло от глад или нещо му е станало от глад. следователно детето яде колкото иска и толкоз къв е толкоз зора да изяде някаква фиксирана порция. от моя гледна точка ако детето се тръшка и плаче дори и да му набуташ 2 допълнителни лъжици то ще ги е изразходвало тройно в рев и отказване... остави го да огладнее па да видим... не може да не изпитват глад децата нали ? пък и той май е достатъчно голям за да каже "тоф" като огладнее достатъчно :) . изобщо като цяло аз си мисля, че въсрастните гледат към децата като едни твърде неоправни същества, а това според мен не е вярно. очевидно не може да си смени сам памперса и подобни сложни действия... но да определи кога му се спи кога му се яде и кога му се ходи до тоалетна ми се струва напълно нормално. ако изпитва болка, глад, жажда, и такива основни неща и инстинктивно реагира на тях което ми се струва вродено... то би трябвало едно дете да се справя с далеч повече ситуации само от колкото възрастните му оставят шанс да се справи. пък и хей в крайна сметка плаче плаче... ако не ти отърва и не мислиш че е редно да прави нещо въпреки, че той плаче купи си едни тапи за уши да не ти прониква в мозъка и си го остави да си реве... ще пореве пореве па ще заспи. и ще се научи, че не винаги рева минава. някак си си мисля, че първата година е най-трудно докато се научи да комуникира... след това той си казва всичко.
ОтговорИзтриваневсе пак... аз дете съм виждал само на картинка :)
харе до скоро :)
Това, че осъзнаваш наличните проблеми, е много добре.
ОтговорИзтриванеСледващата стъпка е да помислиш/те как да ги решиш/решите.
Едва ли са много родителите, на които им идва отвътре как да постъпят в проблемна ситуация, но е важно да се търсят решения (и помощ, ако се наложи). Съмнявам се, че на кой да е от двама ви ще му е особено приятно да живее със самообвинението, че е лош родител.
Успех!
Режимът се прави И заради родителите, които, както правилно отбелязва Фили, също са хора:) Почивните дни също могат да са организирани по някакъв горе-долу удобен за всички начин, макар че аз те разбирам напълно за сутрините, когато цялото ти същество спи, пък се налага да правиш закуска. Михаил до 18 месечен ставаше в 6 всяка сутрин и искаше да яде... ама това отминава. Това, че иска да стои залепен за теб е нормално, просто фаза, ще му мине и ще се научи да си играе сам - нали затова са играчките. А и наистина може да му липсваш конкретно ти, едва ли за детегледачката си стои така залепен. Мрънкането... еми понякога всеки мрънка, лошия вторник, лошата сряда, знаеш как е.
ОтговорИзтриванеИ мен ме уморяват празниците понякога и си мечтая да дойде понеделник, да идат да училище и градина и да настане блажена тишина. Нерядко се ядосвам и крещя "изчезвайте в детската стая" и те това и правят. Честичко децата са хипердосадни създания, които сякаш изцеждат всичко "човешко" от нас и оставаме просто "родители", някакво подобие на обслужващ персонал без заплата, който на всичко отгоре трябва да се гордее, че прави това, което прави. Е, не става винаги и е особено кофти при toddlers. Но си струва да стиснеш зъби и да изтърпиш, след бурята изгрява слънце и прочие.
Преди време си говорихме за родителството като влюбване, в началото ни се виждат идеални, а после им откриваме кусурите. На следващ етап се научаваме да ги обичаме и с тях. Идеални хора няма.
Откакто тръгнахме пак на работа този понеделник, всичко е цветя и рози. Гледачката всяка вечер докладва, че си е изял всичко безпроблемно.
ОтговорИзтриванеПопроменихме малко режима и освен това тя го спазва по-стриктно, отколкото аз. Може би това е ключът от бараката.
Честно казано за мен дете, което системно ти отказва да яде и като го гушнеш заспива в теб по никое време, а като го оставиш, се събужда, просто иска любов и нищо друго. Майната й на закуската, бурканчета-мурканчета, и любовта и тя храни. На бавачката й яде, защото с нея няма проблем, проблемът му е с вас. Моят син в най-злоядия си период също ядеше при други хора, но не и при нас. А пък злоядството не е някаква случайност, има си причини.
ОтговорИзтриванеРежимът няма нищо общо или аз поне го намирам за незначителна подробност. Няма дете и въобще човек без собствен ритъм. И да не искаш, той пак ще си създаде свой, така че няма какво да се замисляме изобщо за него.
Малко дисклеймър и аз да сложа - не познавам детето, нито теб, Wynche. Ти знаеш най-добре дали това, което пиша, има смисъл за вас. Не мисли за вина и за някви глупости кой какво ще каже някой ден. А ти как се чувстваш е по-важно. Щастлива ли си, какво искаш, харесваш ли си живота, според мен децата изискват и помагат човек да си отговори на някви такива неща.
Още веднъж, извини ме, ако се бъркам прекалено грубо, но мило ми стана, макар да не се познаваме.
А това дете колко е хубаво :-)