Вечери

Свободна минутка в офиса - време за блог.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)

Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.

Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.

От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.

Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.

Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.

Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.