събота, 24 юни 2017 г.

10 години по-късно

Остаря си тоя блог, отлежава си тука, непогледнат от мен вече няколко години. Но днес имам повод и ми се дописа.

Днес ставам родител на 10 години. Нямам вече бебе(та). Имам 10-годишен младеж и момиченце на 5.

Сега знам какъв родител съм.

Ако питате Деян, ще ви каже следните неща:
- "мама винаги си гледа в телефона"
- "мама е все заета"
- "мама е доста, така, дебела" (с леко виновна усмивка, щото знае, че такива неща, като се кажат, на хората може да им стане малко тъжно)
Доскоро щеше може би и да добави, че мама гушка повече Ева, пък на него все му се кара. Обаче откак Ева не е бебе, нещата си дойдоха обратно на мястото, и сега мама се кара и на двамата.

Вчера преди лягане дойде да ме гушне и каза:
- Толкова отдавна беше миналия път, когато те гушнах. Сигурно... преди 2 седмици.
- А защо не ме гушкаш по-често?
- Защото си все заета.
- Миличък. Идвай да ме гушкаш винаги, като ти се прииска. Само не да ми скачаш върху главата ;)

В началото, когато се преместихме в Швеция, Ева още нямаше 4 месеца, и аз прекарах към 9 месеца вкъщи с двамата, преди да започна работа, като една добра майка домакиня. Помня първия път, когато в детската организираха празненство за родителите, и всеки трябваше да занесе нещо. Тогава с Деян планирахме заедно, напазарувахме и приготвихме заедно домашен ябълков пай. Беше ни първи опит и се вълнувахме дали ще се получи добре. Даже мисля, че направихме репетиция няколко дни предварително. Като го занесохме, се омете моментално и много се хареса. Бил е на 5 тогава. Наскоро в училище правиха тържество и трябваше да се носят неща, и той в магазина заяви, че иска да направим ябълков пай.
Не е в пая работата, знам аз. Работата е във време, прекарано заедно, в споделен проект, в ритуал. Виждам, че му липсват тези неща.

Днес направихме страхотна лятна рожденденска торта по шведско-веселински. Веселин сътвори пълнежите, но отгоре я омацахме бяла и украсихме с ягоди и целувки с децата, както si се прави иконичната Midsommartårta, символ на шведския Средлетен празник. Деян беше главен дизайнер, определяше точно как да се подреди декорацията и редеше, докато Ева предимно нагъваше с шепи от дребните целувки. Аз подавах, нарязвах, давах съвети и дискутирах с него варианти за разрешаване на сложните въпроси като например коя ягода с коя ще бъде добре симетрична, какви цветове да се подберат за свещичките, и как 10 свещи да се разположат в кръг, редувайки се сред 8 ягоди. Чудя се кога ли Деян ще ми каже, че иска пак точно такава торта. А ще има предвид, че иска точно такава майка.



За рождения си ден си пожелавам да се сещам по-често, че малкото усилие, положено за качествена заедност, се отплаща с огромен дивидент. Случка, която е направила такова силно впечатление, че да се запомни за половин живот, за мен тогава е била детайл, но всъщност е част от мозайката, която изгражда моя образ на родител. От Деянова гледна точка, това съм аз: аз съм моето присъствие и активно участие.

А за Деян какво да кажа? Прекрасно, умно, задълбочено дете. Наченки на пубертетска провокативност. Запален геймър (Overwatch) с голямо желание да стане известен youtuber.  В тая връзка, днес получи и първия си компютър, след дълго мечтание и старателно събиране на пари (ще стигнат тъкмо за монитор).
Ентусиазиран читател с огромно количество изчетени книги зад гърба си, за които Веселин стриктно води списък. Когато няма достъп до интернет (защото му е стриктно ограничен), понякога ползва айпада си за да пише. От това, което съм чела, има огромен талант със словото - богатство на езика и изразните средства и още множество умения - за структуриране, поддържане на интересен ритъм и изграждане на персонажи.
Обича да се занимава с всякаква физическа активност. Запалва се да тренира различни неща - баскетбол, джиу-джицу, а последната година паркур и трикинг. Иска да си пуска дълга коса. Има много приятели и е търсен приятел.

И е свестен човек.

Да ни е жив и здрав.

сряда, 10 октомври 2012 г.

Ол Инклузив


За първи път съм скандинавски турист, досущ като ония, дето изобилстват по нашето Черноморие. Купила съм си пакетна екскурзия, доплатила съм си за трансфер, на рецепцията ми закачиха лентичка. Турците ми говорят на немски, с отделни проблясъци на шведски. 

В ресторанта сме като ято скакалци - нападаме храната по даден сигнал и я омитаме с шеметна скорост. Чак е някак срамно човек да е част от това.

През деня сме изправени пред разкъсващата дилема "морето или басейна", като нашето семейство засега упорито избира морето. А то и до басейна не може да се вреди човек, понеже по-печените почиващи са се изхитрили да метнат по някоя кърпа или джапанка на шезлонгите, което по неписан закон се приема за препикаване, и не остават свободни. 

Вечер ни анимират. Досега никога не ме бяха анимирали. Много съм анимирана вече: гледах едно шоу с жонгльори и скечове, и едно танцово по мотиви от Брилянтин, много ми харесаха и двете. След това правят дискотека до басейна, където човек се изкушава да седне на масичка и да си пийва питиенце, обаче не смее баш, защото идват да го анимират много настойчиво, а разни такива по-смотани като мене предпочитат само да наблюдават.
Деян го анимират през деня, ако го заведем де.

Мисля си какво ли е да работи човек в сферата на туристическите услуги. Например отсервитьорите, които щъкат между масите, за да отнасят недоизядените ни остатъци от храна, която ни е дошла в повече. Какво ли си мислят, докато ни гледат как трескаво си препълваме чиниите, как лакомо ядем, пием, освинваме перфектно подредената маса, разсипваме доматен сос на покривката, изхабяваме 15 салфетки и после бавно и тежко се изнасяме с подути кореми, докато те раздигат след нас и подреждат масата перфектно за следващите свини. 
Или аниматорите, със сините фанелки с надпис Entertainment team? Усмихнати, енергични, младежите канят застаряващите лели на танци, девойките канят почервенелите чичковци - човек чак може да си помисли, че е приятен, че дори, по някакъв начин, е специален. И това е всяка вечер от - колко е сезонът? - 6 месеца насам? Всяка вечер, след като преди това са играли на сцената - били са актьори, танцьори, жонгльори, мимове, клоуни. А по-преди това - момичето, дето играеше ролята на Оливия Нютън Джон е аниматорката от детския клуб, гледала е деца от 10 до 17ч; другото момиче е инструкторката по Пилатес; третата - по сутрешната гимнастика на плажа; четвъртата е хореографката им... всеки някакъв мулти-талант вади. Тия хора-съкровища как се намират, как се прави трупа от такива, как им се плаща, за да се занимават с такава тежка работа - по 2 работни смени дневно, почивка само в неделя, от сутрин до вечер с униформите си и пред очите им са все почиващи. Не се ли дразнят от нас? Не сме ли им някак... гнусни? И как почиват те самите? Когато си работил в резорт, край плаж, сред тълпи от туристи, надали ще искаш да почиваш на подобно място...

Дойдох на ол инклузив, за да си почивам наистина и да нямам грижа за нищо. Но ме гризе някакво леко чувство на омерзение, че съм част от това... Не силно, не колкото да не го правя.

Добре поне, че рециклират храната в ресторанта. Винаги ми е звучало гадно, но е сто пъти по-добре, отколкото да се похабяват такива колосални количества.

Stories

Деян е във фазата, в която си умира за истински истории от живота ни.
Аз имах същата такава като малка. Помня, че с брат ми като си легнехме, карахме баща ни да ни разказва "за когато си бил войник!" - казармени истории, които сякаш нямаха свършване, като че е бил войник 100 години и всеки ден са му се случвали поне по 8 приключения. Спомням си историята за как намерили някаква змия и я одрали, за да й вземат кожата - беше толкова пленяваща, че го карахме да я разказва много пъти и винаги ми звучеше, все едно баща ми е герой в приключенски филм.
Вчера си вървяхме по променадата на път към хотела, Веселин буташе количката с Ева и аз хванах Деян за ръката, рядко имаме напоследък възможност да вървим така, и си вървяхме и разказвах. Бяхме навлезли в тема котки, малко по-рано Веселин му беше разказвал за неговата едновремешна котка Пуса, и аз подхванах оттам и заразказвах - за Бен, колито, което намерихме в училищния двор и аз прибрах у дома, а по-късно избяга; за Еру, колито, което ни подари Евгения като малко кутре и отгледахме, как избяга при една гръмотевична буря през недобре затворената порта на двора в Горна баня и как ме намери един ден най-случайно в Овча купел 2, близо година по-късно; за Бък нарочно не разказах, защото тази история все още ми е тъжна (Бък е първото ни куче, рижаво коли, умря от парвовироза на 8 месеца). 
Деян слушаше съсредоточено, с поглед, вперен пред себе си, без да забелязва нищо наоколо, защото напълно се е потопил в историята - човек почти можеше да види как пред втренчените му очи се разиграват всички тия случки. Като млъкнех, нетърпеливо ме подканяше да продължавам - и после? А после какво стана? - и след края на историята искаше да му разкажа нещо друго "за живота ми" :)
По темата животни се сетих да му кажа още за оная котка, която бяхме намерили в училище в стаята на парното, да сме били някъде втори клас - беше си родила котенца, искахме да ги видим и аз се опитах да я преместя, а тя ме ухапа по палеца - тече си кръв и всичко, отидох при училищната лекарка и я излъгах, че съм се убола на пирона на някаква брава, но тя с насмешка ме натисна да си кажа какво всъщност е станало, и си признах. Деян беше много впечатлен, че съм излъгала, няколко пъти ме попита докато се увери, че правилно е разбрал.
Разказах му и за когато имахме зайци, и как като се върнах след една екскурзия вече ги нямаше. Че им бях дала имена, които бях написала на клетките им. Искаше да знае какви са имената. Както и когато мъжкият заек ме ухапа, без да иска, докато му сипвах трева в хранилката. Минах на истории за ухапвания и те взеха да се дърпат една друга - тъкмо щях да стигна до онова коли, от което имам белези по ръката, и стигнахме до хотела, където се нахвърлихме на вечерята. Всеки случай, можех и още да разказвам, макар и да не съм се сещала за тия неща с години. Ще рече човек, че съм била дете 100 години и всеки ден са ми се случвали поне по 8 приключения.

петък, 28 септември 2012 г.

За моя дом с любов и тъга

На 12 февруари 2011г се нанесохме в новия си апартамент в Младост 2.

Ремонтът му беше започнал повече от година преди това. Протече толкова дълго, защото нямахме достатъчно време да му отделим.

Купуването на този апартамент беше сбъдната мечта за мен. Много отдавна исках да си купим жилище, а особено много темата наболя, когато осъзнахме, че прекарваме ежедневно по 3 часа от живота си в пътуване до и от работата. Нямаме толкова живот, за да го пилеем по такъв начин. А Деян имаше нужда от времето ни. 

Това беше първият апартамент, който видяхме. После ходихме на още доста огледи, нагледахме се на безумия и лесно решихме, че ще остане този. Бях се влюбила в него от пръв оглед. Френския прозорец в хола, от който се открива просторна гледка към Витоша. Красивата ми Витоша. И местоположението, комуникативно, близо до важните за нас хора и места. Симпатичния комплекс, надеждата за малко по-културни, малко по-цивилизовани съседи, с които да се погрижим общите ни места да се поддържат добре.

Всичко това стана истина, моята приказка - помечтана, потърсена, намерена, преживяна.

Когато заживяхме там, нещо се промени в мен самата. Сякаш никога преди не бях имала дом, това беше първият ми дом - като че липсваща част от мен се намери. Бях живяла в къщи, но все чужди - на баба ми и дядо ми, на родителите ми, на родителите на Веселин. Никога моя. А сега сърцето ми се кротна и успокои в това гнездо. Дом. Моят дом, аз съм вътре в него и той е вътре в мен. Пълнота, правилност, щастие.

1 година по-късно се роди Ева, зачената там.

На 2 юни 2012 оставих любимия си дом без да знам дали ще се върна в него. Имах все пак усещането, че по-скоро ще си се върна, не можех да си представя да не се. Сега сме в Швеция, скитници, гости: наематели без сигурен покрив над главата, в чужд град, в чужда държава. Тук е прекрасно, има дървена веранда, край която зреят малини и горски ягоди, дървета и зеленина ни заобикалят отвсякъде, а пред прозореца на кухнята се вижда обрасла със зелен мъх каменна стълба. Ще бъдем тук до юли 2013, после собствениците се прибират. Ще търсим друго жилище и не знам дали ще извадим подобен късмет.

Не успях да се нарадвам достатъчно на милия си дом, преди да го напусна. Не ми беше омръзнала красивата Витоша. Непоносима ми е мисълта да го продадем.

Един ден ще живея отново там.

вторник, 18 септември 2012 г.

Самокритика

Позачетох се в архивите на блога и ми стана малко мъчно: за Деян толкова много е написано, документирано, от неговото най-ранно детство, а ето за Ева нищомтакова не правя, и не е честно това спрямо нея.
Но този блог не започна като посветен на Деян, а като посветен на мен самата: аз бях имала някакви нагласи по отношение на родителството и те се промениха много, след като станах родител. Откривах неща, неочаквани за самата мен, и това изискваше споделяне.
Сега за Ева ми е трудно да пиша, най-вече защото всичко е толкова прекрасно с нея. Тя е мило, кротко и спокойно бебе, роди се леко, грижата за нея е лека, не иска много, не настоява безсмислено, не се сърди, не й е криво, не е кисела. Ева и аз сме в пълна хармония, всяка една - продължение на другата, разбираме се, познаваме се, усещаме се. Всичко е лесно. Какво да пише човек, като то няма от какво да се оплаче?
Ами ето точно това, казвам си, точно това трябва да се напише, защото отново от моя гледна точка, представата ми за родителство се промени. Грижите за Деян, притесненията около него, трудностите изграсиха в мен усещането, че да си родител, при все всичките радости, е доста тежко бреме. С Ева се опровергах, научих се, че да си родител може да бъде и наслаждение, удоволствие. Това не престава да ме изненадва.

Хубаво е да се документира. Но това, че за Деян има много постове, е само илюзия за документиране. Човек се опитва да задържи отлитащите мигове и да ги препарира в някаква форма - блог, снимка, филмче. Но то е като да ловиш дъждовни капки и да ги затваряш в кутийки - колко ще хванеш, а колко ще изпуснеш? И какво, като си ги уловил - ще продължа с есенната метафора - дъждът не е отделните капчици, а всички заедно и усещането, че си вътре в него и си целият мокър. Така и детето не е отделните мигове, думи, случки, някоя запечатана на снимка усмивка и някоя преразказана реплика или действие. Тъжно е, но не можем да запазим детството на децата си за по-късно - нито за нас, нито за тях самите.

Някой път, като ме погледне Ева, като ми се усмихне, си казвам: ето, аз не снимам и не пиша в блога, обаче помня - в паметта ми всичко се запечатва - и може ли да се забрави тази усмивка, този поглед? Те са вечни, този миг е вечен, няма страшно, ще запомня, нищо, че не документирам. А после се сещам, че това същото съм си го мислила и за Деян. Точно за усмивка, точно за поглед - спомням си, че съм го мислила, а усмивката и погледа не помня.

Но как да ги запазиш? Не се разказват, а да се пресегнеш за фотоапарата в тоя момент вече е късно, изпуснал си. Като подам на Ева биберонката, когато е вече сънлива, и тя с облекчение се нахвърля да я суче, и ме хваща за ръката и ме придърпва към себе си, едновременно с ръчички и крачета, и аз я погалвам по личицето, а тя се притиска в ръката ми. Като я вдигна от столчето на количката и се гуши в мене, с главица в шията ми, а после вдига и се опитва да ме захапе по челюстта с беззъбите си венчета. Като й давам да суче, и тя намира зърното с бързо завъртане на главата встрани и обратно; и как бърчи нос докато се опитва да го улови отново след като го е изпуснала; и като се разсее, загледа се в мен, и ми се усмихне така както си го държи - как се описват тия работи, как се снимат? Множество дребни мигове, само наши, само между нас - и тя ще ги забрави, и аз.

Не знам защо пиша това, нямам теза. Мъчно ми е, че минават дните и при все всичко, което печеля, когато децата ми стават големи, ми е тъжно за това, което губя и остава в миналото - губя малките си деца. Деян сега е на 5, голямо момче, не е бебе, не е това детенце, за което пише в старите постове от тоя блог. Ева вече не е новородено, изгубих си новороденото. Скоро ще запъпли наоколо и ето, че ще си изгубя и бебето. И ще ми липсва, отсега ми липсва, като си представя как вече няма да е бебе.

Разчитам само, че тая хармония и близост помежду ни ще остане някъде у нас, и дори да не можем да извикаме в паметта си конкретно усещане, то да залегне в основата на отношенията ни за в бъдеще. Много стрес и тревога са залегнали в Деян, това не мога вече да променя - бях стресирана и уплашена майка, недоволна и изтормозена. Но сега съм друга.

вторник, 19 юни 2012 г.

Раждането: цифри и равносметки

На Веселин му се подкосиха краката и изхлипа. Аз... се изненадах. Тъкмо ми беше тръгнало с напъните, бях им хванала цаката, дето се вика, и то взе че свърши. Аз можех още. Сложиха Ева на гърдите ми. Изчакаха пъпната връв да спре да пулсира и предложиха на Веселин да я отреже. Той отказа. Те понастояха, аз се включих да им кажа, че няма да реже и туй то. Веселин, както и аз, не можеше да отлепи очи от малкото същественце. Сложиха ми окситоцин за плацентата. Оказа се, че не е цяла, и се наложи да ме приспят, за да я изчистят. През това време дали Ева на Веселин. След като се събудих, имаше да се лежи на родилното легло някакъв период от време. Дадоха ми я да я гушна, Елена помогна да я сложим на гърда и това бебе, на някакви минути живот, засука уверено и силно, като че го е правило вече сто пъти!
И така се започна нашата любов.
Мило, кротко бебе, което се роди по такъв начин, сякаш искаше да каже "извинете, че ви притеснявам, може ли да мина?"...
От ден 1 спи по цяла нощ, колика няма грам, никакви капризи не проявява, всичко търпи.
Роди се в 19:35 на 9 февруари, при термин 12 февруари.
3200 гр, 50 см
Раждането продължи от 05:30 (първа контракция) до 19:35 - 14 часа.
За цялата бременност бях качила 15 кг.
До края на първия месец бяха изчезнали 12 от тях, до края на втория - още 4, т.е. в този момент бях на минус. Но после тенденцията се обърна и сега качвам, опитвам се да го овладея.
Ева я изписаха 2800г и до края на първия месец качваше бавно. Оказа се проблем с твърде много кърма, който с помощта на Елена идентифицирахме и разрешихме.
Кърменето започна гладко и след преодоляването на този проблем с предното мляко нещата се нормализираха съвсем.
Кърмя я без режим, поради което нямам никаква представа по колко пъти на ден яде и по колко дълго. Не гледам часовник и не броя. Бебето изглежда добре, аз се чувствам добре. Практично е: дава ми цялата свобода, която си мислех, че човек с бебе не може да има. Мога да пътувам (с малко багаж!), да взимам спонтанни решения, да тръгвам нанякъде без подготовка и да се забавям повече от предвиденото.
Раждането го определям като 85% идеално :) Най-важните цели бяха постигнати, чисто физиологически протече много щадящо за мен, имаше няколко неприятни манипулации иова няколко по-силни контракции, но през цялото време всичко си беше наред и нямаше никакви страхове и притеснения.
Една седмица след това продължи усещането за болка и хлабавост на ставите - усещане, което беше започнало още към средата на бременността. После постепенно започна да отшумява. Сега съм като цяло добре, но все още някак паянтова, а при повечко ходене започват болки - в кръста, в таза, в ябълчните стави. Увеличените килограми допринасят за това също. Не смея да се затичам, защото това значи да скоча върху ставата. Трябва някакси да се вкарам във форма, че не мога да се понасям такава :)

четвъртък, 24 май 2012 г.

Раждането - на практика: част 2

Написах един много дълъг разказ за раждането, с детайли, физиологични подробности и неудобна откровеност. Стигнах донякъде и го оставих в Drafts да го довършвам друг път. Престоя там не знам колко време, все не ми се връщаше към темата. Днес се заех отново, хвърлих един поглед на написаното и ми стана гадно. Не искам да е описано по този начин - нито има смисъл вие да го четете така (на никого няма да е полезно или интересно), нито искам след време аз да го помня така.

Но това раждане беше забележително все пак, и не може да не напиша за него, а и обещах :) Така че ето, пробвам отново.


Нея вечер ми дойде на гости Ичо, брат ми, тъкмо преди ден завърнал се от Канада. Утрепахме се от разговори - имахме да си изговорим за година и половина назад. И при все огромното ми старание в целия девети месец да не помръдна и на йота от дивана, за да не би случайно да се преуморя вместо да си почина хубаво, и при все също толкова съвестното ми редовно ранно лягане и 10-12-часово наспиване всяка нощ (докато можех, де), баш пък тая вечер реших да му тегля една на принципа "карай бе, то бебето последните седмици всеки ден го чакам и не се ражда, баш пък днес ли ще вземе да се роди!", и с други думи го ударих през просото и си легнах в 4:30 по втори и половина петли, когато вече чувствах, че ще припадна от изтощение.
Ева започна да се ражда в 5:30.
Събуди ме контракция, аз сънена, не вдявам какво става, отидох по навик до тоалетната, върнах се и се мушнах пак да спя. Пак контракция, пак ме събуди. Брех, викам си, стига бе, тва не мож'да бъде. Постоях постоях, айде пак ме сви. Бутнах Веселин, "абе нещо, хмм..." Дръпна той два app-a (здрасти Йо! Наминах да те попрочета и заради това се вдъхнових да взема все пак да напиша мааму стара) и семзаехме да мерим. Дремем дремем, то свие, ние мерим. Ама слабичко се усещат такива, не е като на филм, така, живописно, та продължавам да не съм сигурна раждам ли аз ся или какво. Единият app даже има да оцениш силата дали по скала от 1 до 4, и аз понеже знам че "най-доброто предстои", уверено ги описвам всеки път като слаби.
Оказах се права, де ;)
Като забелязахме някаква редовност, на около 8мин, се видяхме принудени да приемем мисълта, че ще се наложи все пак да се измъкнем от топличкото легло и уютния апартамент и да ходим да раждаме (припомням февруари 2012: люта зима, рекордни студове, вихрове гонят тръни в полето). Звъннах на Елена към 7:30, разбрахме се че ще тръгваме, стегнах някакъв багаж (не си бях приготвила, щото вече знаех, че при начало на раждането няма бързане) и изчакахме Деян да се събуди, за да го поверим на Ичо, който остана с него - това се нареди перфектно.
Като ме приеха, установиха 3,5см разкритие и ме настаниха в стая. Цялото раждане мина в тази стая - беше ми ОК там и не ми се ходеше дори в залата за естествено раждане. Аз с настаняването си си я приех за моя и успях да се почувствам по някакъв начин у дома си в нея.
Нощница, тоалет, дойде и акушерката, стана човешко време, обаче раждането никакво го няма - контракциите се разредиха, седим там всичките - аз, Веселин, Елена и Емилия - и си приказваме за всякакви неща, сплотяваме се и се тиймбилдваме, докато утрепваме времето между две контракции, което се разтегна до 15-17 минути. Д-р Николова също мина да се видим, с присъщата й, струяща от нея безгрижна слънчевост, и даде знак че е наоколо и в готовност, когато и ние добием готовност.
Ние обаче не добивахме, контракциите не само че бяха нарядко, ами се и редуваха - една силна, една слаба, - та ако броим само силните, двойно по-нарядко.
За постигане на 5см ме "подпомогна" д-р Николова, като извърши някакво "отлепяне на шийката" на име "маневра на Хамилтън". Това беше гадно и болезнено и освен това ужасно ме обиди, защото не бяха ми казали предварително, че ще го правят. После се разревах и се оплаках на Веселин и Елена (които в момента на манипулацията ги нямаше за малко), и те направиха остра забележка. Повече такива изцепки нямаше. Спомням си, че лежах настрани на леглото, с гръб към акушерката, и се бях свила да си плача, а те като й казаха че това не е редно, тя прие забележката и после се опита да ме разсее, пита ме как ще се казва бебето, а аз сърдито отвърнах, че не искам да й кажа и после ми стана малко срамно каква съм drama queen и добавих, че ще й кажа като се роди. Ужким че от суеверност не искам да казвам предварително. А всъщност й бях много ядосана в тоя момент и не исках да говоря с нея.

Основната задача в това раждане беше да подпомагаме бебето да слезе и разкритието да напредва, а това се случваше, по мнението на акушерката и докторката, твърде бавно. По мнение на моя недоспала милост обаче, чаааакайте бе хора, закъде сте се разбързали, оставете ме да поспя малко!... И те ме оставиха. Ваъщност, те бяха решили да ни дадат шанс за малко естествен окситоцин и дискретно излязоха, за да ни оставят насаме с Веселин и с намеци как интимността подпомага процеса, та да се сетим какво се очаква да правим. Сетихме се ние, ама аз толкова уморена се чувствах, че наистина просто не ми беше ни до раждане, ни до естествен окситоцин.
След един 20-тина минутен power nap се посъвзех и бодро отидох да съобщя, че айде вече, взимам се в ръце и ще действаме.
До този момент сред изпитаните от мен контракции нямаше такива, които да са кой знае колко болезнени - абе болят си те ама ние си приказваме междувременно; имаше и такива, които освен като стягане не се усещаха по никакъв друг начин, никаква болка, та не бях сигурна дали "се броят" изобщо и питах Емилия да потвърди.
Като се взех в ръце, ми донесоха една голяма синя надуваема топка да седя върху нея и да се клембичкам насам-натам и най-вече в кръг. Кръговите движения на таза подпомагали слизането на главата на бебето. И по стълбите слизахме, цяла процесия. И през цялото време е едно чакане, чакане, чакане, А! Контракция, йеее!, и после пак чакане, чакане, чакане...
А междувременно пък водите не изтичаха. Емилия ми обясни, че когато изтекат, главата слиза и натискайки шийката, помага за получаването на разкритие, но така като си стои мехурът цял, главата стои по-високо и не може да свърши тази работа. Практика в другите болници било да се пука много рано в процеса, но Елена попита докога най-късно можем да изчакаме (за да дадем шанс все пак да си се спука сам) и се разбрахме мисля към 8см. Та дочакахме докъм 7,5 см и дойде д-р Николова да го спука. Тази манипулация не боли. А и за мен е напълно ОК да се правят неща, които разбирам, че се налагат и защо се налагат - от такива работи не се оплаквам. Между другото, искаше ми се прегледите да са сведени до минимум, но не можахме да го изпълним - с тоя бавен напредък усещах как персоналът на болницата е в напрегната готовност и въпреки че сдържа нетърпението си, то си личи. Та ме преглеждаха доста често, всеки път с нова надежда нещо да се е случило, а то все беше, но не колкото очакваха. Но преди прегледите се разбирахме - от типа "айде още 3 контракции да минат и ще правим прегледа".
В по-напреднал етап тези прегледи станаха много гадни, но аз си мисля, че това не се дължи просто на прегледа, а вероятно са се опитвали ръчно да доразширяват отвътре, леекинко да понапънат така още малко. И гледахме отначало да ги правим докато не съм в контракция, но после Емилия каза, че няма смисъл така, и поиска да ги прави по време на контракция - а тогава са много болезнени. То не помага и че се правят в положение по гръб - хем за мен е по-неприятно, хем като че се забавят контракциите.
Между контракциите през цялото време следяхме тоновете на бебето и винаги бяха ок. Едва ли не, като бяха толкова ок, това беше някак разочароващо за тях, защото не даваше основание да се поиска забързване на раждането. Но ние, както вече казах, заникъде не бързахме.
След спукването на мехура го докарахме до 8,5 см и май някъде тогава вече станаха доста по-силни болките. В началото по време на контракция Елена ми правеше масажи на кръста и това облекчаваше болката, но в тоя етап вече нищо не я облекчаваше. Освен това в началото си намирах пози и положения, в които като застана ми беше по-добре (Елена предлагаше варианти и ми помагаше да се наглася удобно). А на тоя етап нямаше вече удобна поза, както и да застанех все беше зле. Помня ясно, че казах на Веселин "следващия път ти ще раждаш!", така че моля това да бъде отбелязано в протокола. Много е странно как няма никакво положение, в което можеш да стоиш - то някакси не е изцяло въпрос на болка, а и на нещо друго, което не ти е наред - неудобно ти е всякак. Продължаваха да са нарядко обаче - на по 5-6 минути някъде. Емилия ме пощипваше и попипваше по корема, та да предизвика нова контракция. Започнах да усещам и нещо като напъни. Емилия, преглеждайки, ме питаше: ама какво повече? Повече болка или повече напън? И аз никак не можех да си представя как се сравняват такива неща :) Но в един момент казах напън, ей тъй да я зарадвам просто, щото очевидно това беше верният отговор... И ме юрнаха към родилна зала.

С контракции на по 5-6 минути поизнервих и екипа, събрал се там... Само че това го знам от разкази, никой на мен не ми е казал нищо. Като ме качиха на магарето, Емилия ми обясни какво да правя: трябваше да изчакам контракция, да поема дъх, да задържа и да напъвам. Д-р Николова ме пощипваше и попипваше по корема, за да предизвика контракция.
Първият опит беше фиаско, напъвах ама някакси разпиляно, безрезултатно... на втория опит го вдянах обаче - изведнъж като че кликна всичко, усетих го много правилно, много ефективно. Напънът не е проблемен по никакъв начин, но което правеше екипът по същото време - то боли, и да, някакси мога да направя разграничението между двете неща. Не знам кой какво прави. Предполагам, че бъркат за да хванат бебето и да го поизтеглят. Трудно беше да задържам въздуха толкова време, и като го изпуснех, исках да се надишам :) ама ми викаха давай бързо пак! - и аз поемам и пак. По 3 напъна на контракция. Всеки път първия грешен, с разпиляно усилие, втория път концентриран и правилен. Имах видение по време на един такъв: все едно гледам отвътре по червен тунел, по който се измъква напред бебето - все едно съм си вътре в тялото и гледам процеса оттам. Много силен визуален спомен имам за това.

В един момент д-р Николова хвана ножицата. Елена се намеси, каза че трябва да ме попитат май. Д-р Николова каза "ама аз не питам!", т.е. преценява, че се налага. Елена обаче им обясни, че аз трябва да позволя - че аз ще позволя разбира се, но трябва да съм наясно и да ми обяснят първо. И Емилия дойде при мене и обясни какво е положението и че се налага да се направи перинеотомия, и аз дадох скъпоценното си "ок".

Рязането ме боля! Боля си ме, като пич. На 2 пъти си досрязваха, че не им стигаше и разширеният отвор.

На третия напън Ева се роди.