Dear Alika,

By the time you are able to read this, your English will surely be much stronger than you Bulgarian, so here goes: some random thoughts that I feel like sharing with you.

I want to tell you what is so special about today.

Today you were born. Not "so-and-so-many years ago today"; the real today. You are less than a day old. Come to think of it, yesterday already belongs to the pre-Alikan era, and that's something which will always seem a little shady for you. We all have the feeling that the time before we existed belongs to some distant, shapeless, surreal "past". The world comes into existence when we do, and your world was born today for you. Enjoy it! It's a nice world, and from what I've seen, it's getting better every day. (Like it did today.)

Every moment of our life we make choices that ultimately shape us and define us, and events happen around us that affect us. For you, today is the start of it - today, on the day of your birth, your potential knows no limits. It is amazing just to think about it. Life abounds in opportunities and chances. Seize the ones that make you happy.

Your parents, whom you know so well, have not always been your parents. They became parents today. You probably cannot quite imagine them as non-parents, but that's all they have been so far. Their learning how to parent you starts today.
Enjoy your time with them, and when they make mistakes, cut them some slack - it's because at parenthood they are just babies, less than a day old at the moment.

Your uncle was nobody's uncle yesterday, and I was nobody's aunt. From today on, we are aunt and uncle. I hope we will have the chance to be close with you, so when you are reading this, it doesn't sound like a letter from a stranger.
More importantly, I hope distance and language will not be an obstacle to getting to know your cousin Deyan. For the sake of both of you, I hope we will be able to make it possible for you to spend time together so you can feel comfortable with each other. Cousins are immediate family, and let me tell you from experience that the Efremov cousins in particular are a real treasure.

So there, I had my first conversation with you, little baby!
Welcome to the world, and have a nice life :)

A day in the life: Игри

Животни
Най-любимото занимание на Деян вкъщи е да си играе с животните. Има една камара пластмасови животни, които си умира да подрежда по масата.
Съществен въпрос е "Това може ли да стои?" - защото някои са произведени не дотам качествено и не могат да се задържат на 4-те си крака. Тези, които не могат да стоят, "тябва да ги подп'еме" - ги подпираме на някое друго животно, което да ги крепи изправени. Надявам се, че и вторичния смисъл на това действие някак неусетно се набива в главата му, и един ден, когато трябва да му обяснявам за помагането на по-слабите и други такива концепции, ще мога да се позова на тия животни, които сега подпираме на другите.
При наличие на родител, играта с животните може да се разнообрази по интересни начини.
Много му е забавно да си играем на лъженка: подавам му зебра и казвам - вземи това слонче. Деян се ухилва и ме поправя:
- Това не е слонче, това е зебра!
И така с останалите животни, докато изредим всичките.
Може и театър да се играе. Аз съм много неумел кукловод, но все мога да срещна една пума с едно магаре - и какво, мамо, казала пумата?
- Добър деееен!
Трудно измислям какво да правят след това, обикновено се питат как са и отговарят, че са добре.
Започнал е да сортира. Баба му Диди го учи да реди животните на 2 групи - месоядни и тревопасни. Деян стриктно следва инструкциите.
Сортира и според вид - в Ботевград, където животните му са най-много, има и най-много повтарящи се - малки, големи и още по-големи мечки, слончета, жирафи... И той ги реди всяко при вида си.
В Горна баня, където са животните, които ги е донесъл вуйчо Ичо, има семейства животни: "това е мама лъв, това е тати лъв, а това е Деян лъв".

Пластилин
Неустоима магия има пластилинът за малкото дете. Възможността да го мачкаш из пръстите си е очарователна, а мама и тати правят фигурки каквито си пожелаеш - това е просто изумително. Мама и тати като недобри моделери правят предимно охлювчета и стотинки (стотинката е сплескано топче); тати все пак се беше хванал веднъж и направи цяла камара разнообразни животни. Деян се опитва да имитира - прави лентичка, кара ме да му правя топче, за да си го сплеска собственоръчно и да го направи на стотинка - след което си подрежда внимателно произведенията едно до друго или едно върху друго.
За съжаление все още понякога се опитва да го налапа - знае, че не трябва, но като провокация или просто за да пробва дали все още не трябва - и това ни ядосва и прекратяваме игрите с пластилин.
А освен това той се изчерпва - на ситни-дребни парченца, полепени по подметките ни, и на по-едри, които сме изхвърлили защото са пресъхнали необратимо.

Лего
Деян имаше конструктори и преди, но с Легото е много по-забавно - може би понеже на нас самите ни е по-забавно. Строим къщи с много вътрешни стаи и разбира се с много прозорци. Деян внимателно реди динозаврите вътре в къщата и ги поставя така, че всеки динозавър да гледа навън през прозореца. Допринася и за градежа, но не много.
Не е забравил и кофата с дървените кубчета - изсипва я на пода и реди вече цели комплекси, които по някакъв начин приличат на пейзажи от Санторини. Обича също да направи "къщичка на мама, къщичка на тати и къщичка на Деян". Защо ни слага в различни къщи, не знам :)

Мозайка
Аз разбира се оборудвам Деян с нещата, които на мен самата са ми били най-интересни като дете. И с мозайката, както с легото, се занимавам повече аз, отколкото той, но на него му е забавен и интересен самия факт, че аз съм седнала да се занимавам по някакъв начин с него. Подава ми мозайчета, следва инструкции за цвят, и ме кара да правим "гладичко" (само че го нарича "младичко" :) ) - това е като наредя плътно мозайката, така че да има усещане за гладкост отгоре, като го погалиш.
Последния път му дадох едни панички и чашки и сортирахме всички мозайчета по цвят. Деян с най-голямо усърдие ги раздели абсолютно правилно и много се забавляваше, когато например в купата с оранжевите е попаднало червено - а! тука едно червено е при оранжевите! - и страшен кеф какво е хитро червеното но ние как още по-хитро сме го уловили и ще го сложим където принадлежи.
Цветовете, които различава без проблем, са червено, синьо, зелено, жълто, оранжево и лилаво. Малко по-встрани са останали кафяво, черно и бяло - то няма такива мозайчета :)

Рисуваме и пишем
Аз все разчитам, че като тати е художник, ще рисува всякакви забавни неща за кеф и възхищение на дребоса. Обаче на практика аз съм човекът, който повече рисува, Деян обаче не ме критикува кой знае колко за некадърността ми. На него му харесва, че си имам определен набор от неща дето рисувам, и може да си избира какво да ме накара. А аз рисувам: къща, цвете, охлювче, слънце и човече (момиченце и момченце). За заявки извън тоя списък, моля обръщайте се към тати :)
На Деян му е много приятно да драска и той, само че все не може да уцели баш само по листа да е. Преди малко прибирах разни животни от пода и забелязах изрисуваните крака на масата отвътре, изрисуваните очи на жабата и дъна на кутийките от пластилин. Всяка повърхност се тества за податливост към надраскване :)
В Ботевград пък дядо му Пенко е подел ограмотителен курс. Пише букви и цифри на един лист, Деян наблюдава и се опитва да познае кое какво е. Например написват думите "мама, тати, Деян, баба, дядо" и после питат: тука какво пише? Деян налучква напосоки, знаейки че все ще е едно от тия пет неша.

На мама малкия помощник
Деян има стрхотно чувство за мисия. Като си науми, че трябва да извади едно по едно всички животни от плика и да ги подреди едно до друго на масата (самостоятелно занимание за около половин час), той се съсредоточава и се потапя в задачата изцяло. Реших да се позова на очевидното му удоволствие да изпълнява мини-куестове и започнах да го ангажирам да ми помага. Като го извикам и го питам дали иска да ми помогне да направим еди-какво си, няма случай да не грейне от щастие. За него е интересно и освен това изпитва някаква особена гордост да бъде полезен. В Книгата също пише, че децата трябва да бъдат ангажирани от малки с разни дребни задължения.
Ние сме постигнали следния списък от забавни мисии, в хронологичен ред:
- да подредим книжките: обикаля из целия хол и издирва книжките като айтеми от компютърна игра, взима ги една по една и ги носи на определеното за тях място в библиотеката
- да почистим пода: с мокри кърпички хващаме заедно и мама чисти и Деян чисти. Търка с голямо удоволствие, имитирайки моите движения. Няма голям коефициент на полезност ;) но пък цялото нещо, като изглежда като игра, е мотивация за мен самата да позачистя пода някой път ;)
- да полеем цветята на баба: това е градинско занимание, овладяно във Вършец, където дядо му му пълни лейката от чешмата на двора и Деян усърдно ходи да полива.
- да направим кафе на мама: отива до кутията с кафета, внимателно я сваля от перваза на прозореца, избира капсула и ми я носи;
- да заредим пералнята: зареждането на пералнята се състои от прехвърляне на шарени дрехи от един кош в един леген и в кръглия отвор на пералнята - това е игра по всички правила на игрите и поради това е много забавно. Застава до мене и усърдно вади дрехи от коша и ги слага където му посоча (сортираме светло от тъмно пране, памучно от деликатно). После наблюдава и ме инструктира, че "мама тук слага отровното" (а именно праха за пране, който съм обяснила че е отровен и децата не го пипат) и държи да помирише омекотителя, защото му харесва как мирише. Накрая мием ръцете, щото, все пак ;)
- да прострем дрехите: това означава да ги изважда една по една от легена и да ги размахва силно нагоре-надолу, удряйки пода с тях ;) Опитвам се да му покажа, че удрянето на пода и събирането на праха от него с току-що изпраната тениска на тати не е най-добрата идея; Деян обаче е намерил за съществено изтръскването на дрехите преди да бъдат прострени, а е твърде нисък за да го направи без да стигне пода :) Помощта му при простирането е истински ценна, защото така не се налага да се навеждам до легена; той пък е ентусиаст да кляка и да се изправя милион пъти.
- да сложим масата: опитваме се да вечеряме семейно, въвеждайки добрата практика да отделим единственото възможно време на деня, когато можем да бъдем заедно, на това наистина да се съберем и да ни бъде приятно. Връчвам на Деян салфетки, които той реди по масата, после внимателно слага върху тях вилици (не ножове: "Децата не пипат ножове и ток!"), после реди до тях и празните чинии. Всеки си има място, където обикновено седи, Деян вече си седи на "голям" стол, и съвсем като големи хора си вечеряме заедно. С малки разлики, че обикновено гледаме да не слагаме на масата неща, които той не може да яде заради алергията, и после си дояждаме тайно в кухнята.

Криеница
Най-новата игра е да се завре под масата и да се търси сам - ако не го викаме ние, се вика сам, за да ни подсети - "Деянеее? Деянеее? Къде е Деянн? Ск'ил се е!"
Като се хванем на хорото и започнем ние да го викаме, отговаря: "Тука съм!"
Ние се правим, че не можем да го намерим, и той услужливо пояснява: "Тука съм, под масата!"
Страшна криеница е това :)

На море

Знайно е, че Деян има слабост към каките. Особно го очарова тук едно мило момиче на 11 години, което с добър опит от отглеждането на брат си, има точно правилния тренинг, за да се хареса на Деян. Дори проявява инициатива, идва и го кани на разходка, води го на пързалката и го учи да се пързаля, на плажа го учи да копае дупка и да строят двамата замък. Положи големи усилия да го придума да влезе в морето, но Деян не рачи. Иначе във всичко друго я следва сляпо и омагьосано - зяпнал я с един предан поглед, като кученце, хваща я за ръчичка и забравя и маматати, и всичко - щом е с кака Стефи, е изцяло неин. А ние неочаквано се озовахме с детегледаческа помощ и време да останем замалко сами - толкова сме неподготвени за ситуацията, че дори не знаем какво да си кажем... Погледите, мислите ни на това море са обърнати изцяло към Деян. Както ни предупредиха овреме, "ти не отиваш на море, детето отива на море" - и ние сме се настроили съответно.

Не мога да си кривя душата, добруваме си тук. Очаквах да е кошмарно трудно, но засега напротив, всичко е наред и се чувствам в някаква идилия - изненадващо за мен самата, толкова перфектно минават дните ни, че чак не мога да повярвам. Е, не без отелни моменти на "д'уг пампе'с, не тоя!; д'уга тениска!; д'уги чо'апи!; д'уги сандалки!" и прочее изстъпления (хехе), а дори, в момент на особено голямо заинатяване - "д'уга мама!". Не и без насъщните ни здравословно-алергични несигурности - неприятен обрив под памперса точно след като се оказа, че по невнимание сме дали кравешки протеин (задушени зеленчуци, в които били сложили краве масло - кой ти да предположи, че в заведение за обществено хранене се предлагат такива екстри...) В същото време, бяхме мазали със слънцезащитен крем от неубедителната марка Elea и все си представям, че кремът, недоизмит добре от кожата след прибирането от плажа, в комбинация със запарващото действие на памперса, може да е причинил тоя обрив, локализиран почти само по местата, където памперсът е стегнат - ластиците около крачетата и на кръста. Днес и подсичане има - Деян се чеше под пишката и обяснява "Тука съ'би, кома'че ухапало!"

Но това е просто колкото да има щипка реалистичност в почивката, инак щях да си помисля, че съм в рая.
На първо място, трябва да се похвалим с най-неочакван успех: махнахме биберонката! Аз тъкмо вече се бях притеснила много, щото една жена сподели как нейната дъщеря била до 2 години с биберонка и започнала да фъфли, та я карали после 1 година на логопед докато се оправи - нещо се изкривявало там... Което не че не го пише по книгите, ама друго си е някой да ти го каже, дето лично го е преживял. Та беше ми станал голям тормоз тая биберонка, а Деян такъв наркоман на биберонска тема - биберонкоман, може да се каже - че изобщо не си я представях тая работа как ще стане. Очаквах страшни ревове и истерии и категорично не смеех да приложа изгаряне на мостовете - изхвърляне на биберонките наистина, така че и ние да не се изкушим. Но още първия ден тук, след като отидохме на плаж и Деян видя морето, като се върнахме в стаята за обеден сън му обяснихме, че биберонката сме я хвърлили в морето и я няма. Той попита още 2 пъти, колкото да се увери, че правилно е разбрал какво му казваме, и сякаш рече - аа, така ли, ми добре - и заспа. Направо ни шашна. Същата вечер - пак попита, но още първия отговор го задоволи. На следващия ден вече въобще не се сети. Чак на ден 3 или 4 при едно особено измъчено (щото беше особено закъсняло) приспиване, попита отново, и пак му стигна един-единствен отговор, потвърждаващ, че да, биберонката я няма щото я хвърлихме в морето. Голямо черпене имам да черпя за тая биберонка, значи!

И второ, понеже сме максималисти, иска ни се и да махнем памперса и да го приучим да си казва, като му се пишка и ака. Това обаче не върви толкова гладко. Оставяме го да се шмитка по гащи, но той намира за необходимо да отрича убедено винаги, щом го попитаме дали има пиш или ако. Дори наакан и миришещ отдалече, уверено обяснява, че не, няма ако. Все гледа да се свре в някой ъгъл и да свърши работата дискретно, включително, ако някой от нас го гледа, той прави жестове с ръце да се обърнем и да не го гледаме и ни пъди. Или пък сам извръща поглед настрани. И пак от тая пуста дискретност продължава да настоява, че "не наакал", дори когато се чудиш как да се преместиш да не си му от подветрената страна.

Няколко фрази са на мода, сред тях - "Мама тати купат лилави, сини и 'озови мото'чета"; "Ти стой тука, Деян, а тати (до)несе мидички"; "Много т'опат тия ъседи! Кажеме ей, ъседи, няма да т'опате!" - както и "Пупаши се от ъседите!". Това последното щото тука като се тропне и той нали си е стреслив, все пита - Кой чука? И аз обяснявам, че съседите. Сигурно си мисли, че съседи, това са някакви тайнствени, враждебни същества, които предимно тропат и чукат. Аз оня ден му обясних, че ще отидем при съседите и ще им кажем "буф!" и те ще се уплашат. Днес преди да заспи ми го разясни той на мене - "Отидеме п'и ъседите и кажеме "буф!", и те ше се упуашат!"

Много се кефи да рецитира каквито стихчета и песнички знае, и да повтаря фрази дето често е чувал. Смешно си преправя гласа, като играе ролите на Червената шапчица и Вълка в диалога:
- Че'вена шапчице, къде отиваш?
- Отивам п'и баба, тото е болна!
От това наизустяване следват и такива ситуации - Веселин оправя Деян, а аз се мотая из банята. По някое време Деян се отскубва и тръгва към мен. Веселин го пита:
- Деяне, къде отиваш?
- Отивам п'и мама... тото е болна!

Морето не му е особено интересно, повече се дърпа да влезе в басейните - първия ден посочи и рече "Малкото мо'е!" На плажа му носим басейнче, което първо е атракция докато се напълни - за ръка с баща си до морето и обратно да носят кофички с вода, после се влиза в него и се плацика, като от време на време се загребва пясък отвън и се сипва с шепи вътре; после е атракция докато кофичка по кофичка се излее на пясъка отстрани, и накрая идва кака Стефи да води Деян на разходка. Мидичките не са толкова интересни, колкото охлювчетата, още наречени "барабанчета" (това е досътворяване на изглежда недостатъчно цялостната дума "рапанчета"). Те вървят винаги по две - "голямото охлювче" и "малкото охлювче". Сравнението между голямо и малко е много на дневен ред.

Играем на пържоли, той се кикоти и залива от смях. Показваме как ходи леопарда (тъка-тъка-тъка) и току вмъкваме в разговора какви животни е имало в зоопарка ("Имаше и леопаааа'т, имаше носо'оооооог, имаше хипопотааааааам, имаше ... малък хипопотаааааам...") - и лъже много, щото каквото и да го попиташ, вс твърди, че го е имало. А то хипопотам например нямаше.
Много се гушкаме. Не ни изнудва толкова да го носим, но като има интересни неща, разположени на високо, настоява "Мама вдигне!" и обещава "Само гледаме! Няма а пипаме! Видиме отблизко."

Днес като го сложих в креватчето и той употребяваше цялото си красноречие да ме убеди да го извадя оттам, дори ми обеща: "Няма да мъ'даш!" - това във връзка, че онова споменато вече трудно приспиване мина през момент, в който Деян дава зор да го извадим от креватчето, но понеже преди това неуспешно се е въртял покрай нас без да може да заспи, Веселин тоя път го предупреждава, че ще го извади, ама той ще легне и няма да мърда и ще спинка (а Деян отривисто се съгласява с всякакви условия, само и само да го върнем при нас на спалнята).

Най-често си заспива при нас. Особено като и аз съм тук, не ще и да чуе да си стои в креватчето - "п'и мама искаме!" и това е. Силен фаворитизъм, незаслужен при това - освен дето аз предимно го храня, във всички останали ситуации Веселин много повече се грижи за него отколкото аз - а особено трябва да се подчертаят сутрините, щото аз първите 3 часа след като се събудя съм напълно неадекватна.

Обаче е много мил, когато заспива. Гледа ни с любов, гали ни, гушка се в нас, държи ни за ръчичка и с тънко и миличко гласче току се уверява - "Мамо, чуваш ли ме?" или само "Мамо? Мамо?" - по 100 пъти, ей така колкото да чуе гласа ми или да получи и някакъв знак за присъствие и участие от моя страна - не е достатъчно, че ме вижда. Понякога ми бърка в очите - "Мамо, отво'и очички!" - или ме гризка лекичко по носа с тихо, задъхано нетърпение, едва удържащ се да не ме ухапе наистина, но все пак проявява самоконтрол - вече може :)

По пътя дотам и обратно се държа геройски, нямахме никакви проблеми. "Тате пусне песничка" и "Не тая, тая нЕ хубава!" бяха съпътстващите реплики (освен дето припяваше с тия, дето намира за хубави).

Но може би най-важното от всичко е, че се отвори социално - станал е любимец на цялата станция - сервитьорки, почиващи - родители и деца, каки и батковци и по-малки от него дечица, охраната, лелките на рецепцията и в лоби бара - всички, които го видят, се размазват от кеф и си умират да му се радват. А той върви и очарова.
Покрай него се запознахме и с родителите на деца, с които той реши да контактува, както и, разбира се, със самите деца:
* братчетата батко Дими (на 6г., горд собственик на 4 пре-интересни войника, въоръжени кой с автомат, кой с пластмасова шпага от коктейл) и батко Юли (някъде на 13-14) барабар с родителите им - по думите на бащата - "батко Митко и леля Валя" (батко Митко собственик на още по-забавни 3 кутии цигари Ротманс, от които става и къщичка да се направи, и стълба, и дори да се отворят - чудеса направо...);
* споменатата кака Стефи (11) и братчето й Мартин (6),
* бебето Паола (на 7 месеца),
* малката Росица (на 1.5 г, тъкмо проходила, ситни навсякъде с грациозна походка на пръсти, и винаги облечена като кукла за разлика от нашия вагабонтин с неговата черна фанелка с Дарт Вейдър),
* връстничката Мими (на 3, която сме документирали на филмче как Деян отива и умилено започва да я гали по косата);
* кака Габи (на 13);
* Йоан,
* Добри,
* и разни други каки и батковци на които дори не научих имената.
Деян си умираше да ходи да гледа "дечицата" как играят "на топките" (сиреч билярд) и понеже го пускахме там, тй редовно се връщаше хванал някоя кака или батко за ръка и го води и му обяснява да седне ето тука - като му сочи някой от столовете на нашта маса. Веднъж дойде с две каки наведнъж, по една във всяка ръка, а последната вечер доведе три. Не преставам да се учудвам, че дори големи деца му обръщат внимание и се държат мило с него, от тях аз очаквам да се отърват по-бързо от досадното хлапе, а не да му ходят по гайдата.
Интересно е как 6-7 годишни момченца, когато решат да контактуват с Деян (по-скоро когато той им се натрапи), се държат с него като с равен - те изглежда нямат концепция за това колко много той не разбира. Например на Деяновия въпрос "Къде е мо'ето?" (на който ние бихме отговорили "Ей там" с най-общо посочване), те отговарят: "Като тръгнеш оттука надолу, завиваш наляво по едни стълби, пресичаш улицата, минаваш покрай едни коне, оттам надясно и покрай табелата..." - и му обяснили целия път как се стига от станцията до плажа. На нас ни е смешно, но всъщност, оказва се, че той все повече държи на обяснения (а също аргументи и мотивации) и все по-малко се задоволява с прост императив или мъгляво съждение. Например вчера при приспиването с Веселин имали спор къде да легне Деян, защото Деян отказвал да си легне в креватчето и викал "не тука, не тука!", а пък Веселин настоявал, че Деян си има креватче и трябва да си спи в него и туй то - както обикновено правим. Спорът най-накрая се разрешил леко и безболезнено, когато Веселин обяснил на Деян, че ако спи на леглото на мама и тати, може да падне и да се удари - при което Деян се съгласил да бъде сложен в своето креватче. Разбира сякаш, диването???

В обобщение - чакам с нетърпение следващата възможност да прекараме 9 безметежни дни заедно, тримата, някъде... :) И пизнавам си, не бях очаквала точно аз да напиша такова нещо. Оказа се, че на море с детенцето не беше една постоянна мъка, а шанс да открием най-приятните страни на родителството. Не бях подготвена за това :)

Филологически наброски - 3

Няма толкова забавно нещо като да изпълниш задача. Едно е да разглеждаш книжка и в нея да видиш хипопотам, друго си е да намериш хипопотама в книжката. Деян просиява целият от гордост и чувство за изпълнена мисия, когато намери предварително поръчана картинка - толкова много, че понякога дори не казва "Ето гооо", ами само се обръща към мен и ме гледа победоносно - виждаш ли, намерил съм го, похвали ме - сякаш сме отвъд посочването, то ни е ясно... :)
Малко по малко започва да се учи да съгласува. Но все още преобладаващите случаи са "ето гоо мамаа", "гуаааамо тита'ка" (голяма шишарка), "нама гооо букитеее" (няма ги обувките). Все повече овладява числото ("маааалки камъчета", "ето гиии доматитеее"), по-труден му е родът.
Обявил е всички за момичета и много трудно почва да проумява, че той и Ради са момчета, за разлика от Калина и Руми, които са момичета. Какво е Руми? Момиче. А какво е Ради? Момиче. А ти какво си? Момиче.
На картинка обаче ги различава и безпогрешно идентифицира момчето от момичето.

Вече го наричаме най-много Деян. Отдавна няма вече "човека". Станал е, значи, човек наистина :) Понякога е "детенцето", "хлапето". Той самият си се нарича Деян.

Умира от кеф да ни гледа с Веселин да се целуваме или прегръщаме. Засиява в такова възхитено умиление, че го усещам как почти затаява дъх да не прекъсне момента, погледът му залепен за нас - не ни изпуска от очи; ухилен до ушите. И най-често идва да се присъедини, веднъж дори си го заяви. Ние демонстрираме: "ето сега мама ще цунка тати. Ето сега тати ще цунка мама." - и той реши да се вмести, като отсече: "Деян!" - и дойде и той да цунка.

Придобили сме помежду си говор, който много силно е инкорпорирал Деянови любими думи и фрази. Например вече няма начин да кажа "ето тука", без да си мисля за него - как сочи нещо или подрежда нещо и сладурския начин, по който старателно изговаря "ето тука". "Пинка" (спинка), "ута тая" (другата стая), "каааййй" (край), нинки (книжки), нунки (костенурки) - последните се бяха поизгубили напоследък, та се питахме един друг - "Абе, къде е втората нунка?" и "А, гледам че и двете нунки се намерили?"

Бяхме го научили, че като е тъмно, се казва "добъ детъф". Обаче нещо май прекалихме с уроците, защото някакси подминахме и сега е на някаква следваща фаза - като почна да го тормозя да каже какво се казва, и какво казваме като е тъмно, той отговаря: "Тъно? Добъден." - с една абсолютно неописуема интонация, която просто се надявам никога да не забравя, защото няма как да я запиша, а е толкова сладурска :)

Искам да помня колкото може повече, ужасявам се като погледна назад и видя колко много неща сме забравили. Как е изглеждал, как се е държал, какво е правил, какво е говорил. Тъжно, някак, всички тези неща, които днес са ежедневие и ги познаваме и са ни мили и близки, само след още няколко месеца ще избледнеят и няма да можем да възстановим днешния Деян в спомените си.

А днешният Деян е един щастлив Деян, защото ял диня :)

Деян в маргаритки - нагледно

Ненагледно.

Деян в маргаритки

Поради присъщата ни разсеяност, понеже не взехме фотоапарата със себе си тия дни като излизахме на разходки, пропуснахме едни от най-прелестните кадри, които Деян щеше да има от началото на живота си до сега. Пропуснахме го ухилен до уши в поляната, осеяна с маргаритки и жълтурчета, да тича към мене, стиснал в юмруче маргаритка; как пристига и ми подава оклюмало глухарче, смачкано от несръчното откъсване, и с усърдие извива глас - "буадааай!"
И също как сяда до дърво и се подпира на дънера му, съвсем като човек :) Как си реди шишарка до шишарка, внимателно и съсредоточено, докато си пее под нос последните куплети на "Зайченцето бяло" или "Антън Тънчо", как сяда върху бордюрчето и размахва крачета, как се надвесва над реката, за да хвърли пръчката и да проследи как отминава по течението, но на "1, 2, 3" все се размисля и не я хвърля :)

Чудно е да се разхожда с човек с детенце някъде, където е чудно да се разхожаш с детенце. Има дворчета с кучета и котки и любезни стопани, които ни пускат да влезем; има каменна жаба в коритото на неработеща чешмичка, и Деян се навежда до нея и се опитва да й пъха орехови черупки в устата, като й казва "буадаай"; невероятно атрактивен пуяк, който от време навреме казва "кольо кольо кольо", а Деян се притиска в крака ми или се вгушва още повече в баща си и шепне "пупаши се", но за нищо на света не иска да се махне оттам и да свали очи от магнетичното животно. Офлю-бофлювци, които се шмугват в храстите докато Деян така и не се престрашава да ги пипне, кокошки с петел, козички с подрънкващи камбанки и Деяновите ликуващи възгласи, като ги види - по няколко пъти на ден откриване на света, на най-изумителното, най-впечатляващо, най-интересно и прелестно нещо на тоя свят.

Та снимки няма, но идилията е пълна и все ми се струва (знам, абсолютно погрешно), че има някои неща - образи, случки, усещания - които не се забравят - като Деян в поляната с маргаритки.

Деян среща Калина

Деян и Калина се познават, откакто той беше на 3 месеца, а тя - на 5 дни и я изписваха от родилния дом.
Но добре де, да кажем че тези и още някои по-следващи срещи не се броят, вкл. това че караха Нова година 2007/2008 заедно (и Ради беше тогава), понеже нали им се ресетва паметта доста начесто; сега обаче вече се познават.

Ся, за Деян по принцип има 2 вида деца: бебе и кака / бати.
Калина обаче не е нито бебе, нито пък му е кака, та се наложи да въведем важна нова дума, която Деян веднага одобри и запомни: МОМИЧЕ!

И така, чакаме си ние Калина и техните да дойдат, и на звънеца се звъни. Веселин отива да отвори, аз обяснявам на Деян, че това е момичето дето ще дойде. Хубаво ама звъненето било фалшиво и продължаваме да чакаме. В следващия момент с Деян разглеждаме някакви неща по библиотеката, в антрето се тропва и Деян изведнъж забравя всичко друго и се устремява натам с цялото си същество, с радостни викове: "Момиче! Момиче!"

Та така, беше очарован от нея още преди да е дошла; как се омагьоса пък като я видя... Много съжалявам, че толкова моменти останаха незаснети - как я гледаше с любопитно одобрение, от глава до пети, и се мъчи да проумее какво същество е тя - ама с една лека усмивка, която показва, че каквото и същество да се окаже, то ще да е изключително приятно. Как се опитваше да я храни с броколи - той й подава парченце, тя се опитва да го лапне, ама той не може да го подаде сръчно и то парченцето му виси близо до ръката, пък той не се усеща как да й го насочи към устата... А тя миличката отваря уста ама - нищо :)
Как се перчеше, носеше й една по една различни играчки - сякаш да й ги покаже колко са хубави или пък да й ги подари защото я харесва, едновременно с гордост, с желание да впечатли, и с (поне на мен така ми изглеждаше) импулс да дава, някакъв неподозиран алтруизъм. Не че не си взимаше нещата обратно 5 секунди след като й ги дадеше :) Но все пак.
Как я хваща за ръка и я води да обикалят дивана, а след малко гледаме - тя го хванала за ръката и вече тя го води (в същата посока) :)
Как стои прав до нея и се опитва да застане по-близо, още по-близо - приближавайки се, я бута с корем и тя се отмества леко; той - по нея.
Как непрекъснато ту се събираха да си играят заедно, ту се разделяха и всеки си тръгваше по свои дела, след което отново се забелязваха.

Това, което успяхме да заснемем, е твърде малка част от една перфектно преминала вечер с едни от най-сладурските и умиляващи бебешки (тодлър-ски) гледки, които са ми се случвали досега...

Обича ме, не ме обича...

Заспа хлапенцето.
Нещо беше неспокоен тази вечер, та се връщах на 3 пъти при него щото плачеше. А пък той като ме види, веднага се успокоява и аз като клекна до креватчето му, той се гушва в мен и стои така... Много време. С личице, заровено в шията ми, и не мърда.
Мисля че все повече му липсваме и все по-силно усеща отсъствието ни.
Тази седмица имах 2-3 късни излизания от къщи и поведението му беше абсолютно непознато досега за мен: като дойде леля Фани, той й се радва отначало, но за малко, и после спира да й обръща всякакво внимание. Не е да политне към нея, а обратното - гуши се в мен. Само ме търси и гледа да ме хване за пръста да ме води нанякъде, да ми носи неща, да си контактува с мен. Не ме изпуска изобщо. Ако вляза в кухнята и затворя вратата, мрънка или дори се разплаква, останал от външната страна. Изобщо не обича да ме изгубва от поглед.
Още сутрин като се събуди, първата му дума е "мама!". И гледа към мене. Веселин става, почва нещо да си говори с него - а той се навежда настрани за да види през него - и гледа към мене и вика "мама".
Полу-нашега, Веселин отбелязва, че Деян обича повече мене отколкото него.
Не знам какво се случи.
Аз все си мислех, че няма толкова голяма разлика между мене и другите хора, които го гледат - най-вече, че разликата се изразява в броя часове, които прекарваме с него, и съответно неговата обич към нас ще се отмерва в съответствие с този брой. По тази логика би трябвало да е най-привързан към баба си Зорка, и веднага след това - към леля Фани.
Ние с Веселин идваме на 3-то място.
Освен това ние с него винаги сме заедно. Ако някой от нас повече е гледал Деян, това е Веселин, защото е прекарвал цели дни с него сам докато аз примерно съм на работа или търча по разни задачи. Имам предвид ако не броим първите 6 месеца - но те бяха толкова отдавна, а в живота на Деян - в незапомнена древност.
Теоретично, аз имам напълно еманципирано отношение към родителството: всичко се дели на 2, двамата сме еднакво отговорни за всичко. В никакъв случай не приемам толерирането на връзката между майката и детето за сметка на връзката между бащата и детето.
Деян в момента е тръгнал да ми демонстрира, че противно на моите теоретични разбирания, майката наистина може би е нещо специално.
"Е, споделяли сте едно тяло все пак!" - го обясни Веселин.
Нещо в мен се противи на толкова физиологично обяснение - просто не ми изглежда... убедително.
От друга страна, старото клише, че майката е "нежна" и "мила", а таткото е "готин" и предимно служи за игра, е валидно и при нас, колкото и да се противим на стереотипите. Не че Веселин не е грижовен, напротив, и не че аз не си играя с Деян. Но просто клишето ни характеризира по-добре.
Та дали не е това причината Деян да демонстрира повече... привързаност към мене?
(То не е и въпрос на обич, наистина. Защото как разбираме проявите на обич е въпрос на нашето схващане за това що е обич. В поведението на Деян може изобщо да не става дума за това.)

Веселин си самоотговори на ревността, като ми се закани само да почакам да видя как като порасне още малко Деян, мен въобще за нищо няма да ме признава, а само ще си играят заедно и ще правят коалиции срещу мене, баща и син. Той щял да му позволява разни неща с предупреждението "не казвай на майка си!", и така зад гърба ми тайничко да си прекарват супер весело.
За мен се пада ролята на строгата и разумната, каквато по принцип не бих искала да бъда, но какво да направя, като съм. Имам силна склонност да се свръх-притеснявам за глупави дреболии като това какво ще яде днес дето да не се повтаря с нещо дето е ял вчера, и губя дори от времето за игри и разходки, докато гриза химикалката и пресмятам кои пюрета с кои да съчетая в седмичното меню.

Любовен филм

В събота, след като закарахме Деян в Ботевград и се прибрахме, уморени и зажаднели за едно хубаво наспиване, без да искаме хванахме по БНТ1 някакъв интересно започващ филм, който се оказа на Кустурица... Не му помня заглавието, но подзаглавието беше "Любовен филм".
Още от времето преди Аризонска мечта.

Скъсах се да рева.

Детенцето, което открадна монетите от очите на баща си...
Направо ми разби сърцето.


...От неделя насам съм на работа и си откарвам до 12-01 АМ. Веселин е във Франкфурт, така че аз се възползвам напълно от възможността да поработя както трябва. Обещали са ми понеделника свободен, за да си гледам Деянчески :)
Той, между другото, бил по-добре.
Звънна ми оня ден баба му по телефона и докато тя говореше с мене, той викаше в слушалката - "Мамо, мамо!"
Разтопих се... :)

То и аз като съм там, като ми вземе телефона, му натиска бутоните и му вика "мамо".
Напоследък и на Веселин казва "мамо".
Сега тая дума е модерна изглежда :)

Благодаря

Едно време като учех във ФЖМК (малко известен факт от моята биография е, че аз съм завършила и едногодишен квалификационен курс за продуциране на радиопредавания в Колежа към ФЖМК - това беше докато учех Културология и натоварването не ми беше достатъчно, та ми се правеше още нещо) - та там имахме един преподавател, Миленков се казваше, който беше голям противник на (ненужните) чуждици в българския език и особено много мразеше да се казва "мерси" вместо "благодаря".
Някакси успя да предаде и на мен това усещане, че думата "мерси", макар и напълно валидна френска дума когато говориш на френски, в българския е неприемлива.

Деян много обича да си намери някой източник на неща - например куфар, торба или плик с играчки - и да ги взима едно по едно и да ми ги носи в ръцете. Освен това добричкото ми детенце обича да черпи: например ако той седи с биберонка в устата и аз застана срещу него, доближа се и отворя широко уста, той е склонен да си извади биберонката и да ми я подаде на мене. А когато яде неща като оризовки или бисквитки, обича също да ни дава и на нас да си хапнем.

Винаги, когато ми подава нещо, аз трогнато и умилено казвам - "Благодаряяяя!"

От 2 дена се опитва и той. Подава ми нещото и избълбуква: "Брлгяяяяяяя!"

Без мъже

Гледам (=слушам) т.нареченото отскоро "БНТ 1" (Каналът най-после R.I.P. - браво на пичовете, трябваха им само 3 години за да реализират иначе похвалната идея). Тече реклама на Дзифт (Мирамар среща Гай Ричи?? хехе, ще видим тая работа), а допреди малко се опитвах да разбера ще ме развълнува ли новия ВВС формат, наследник на "Великите Българи" - този път посветен на великите романи и злополучно наречен "Голямото четене", неточен превод на оригиналното big read.
Вкъщи е празно. Най-близките ми мъже ги няма. Веселин и Здравко са на пенсионерска all-inclusive почивка в Анталия (хващат късно лято), а Деян го оставих днес в Ботевград.
Странен беше пътят на връщане. Пътувах и си мислех как всъщност няма при кого да се върна. Няма крайна точка на пътя ми - една празнота има там. Лека меланхолия ме е обзела. Не ми е зле, че съм сама, засега ми е по-скоро екзотично. Но е твърде лесно да се катурна към по-негативни емоции. За да се предпазя от тях, ще се опитам да запълня седмицата с екшън. Ха да видим ще се намерят ли желаещи.

Деянчески се събуди в 6:30 тази сутрин и след като до 7 не спря да бърбори, реших да го взема при себе си. Той се гушна в мен и заспа като по учебник - обгърнал врата ми с ръчички и заврял муцунка в шията ми. А аз не смеех да мръдна, гледах го и се умилявах - и тази идилия продължи цели пет, може би дори шест минути! След което реши да се пренамести някакси другояче, извъртя се по още 48 начина и все повече се разбуждаше, докато накрая беше вече съвсем ококорен и се опитваше да се покатери на библиотеката и да извади оттам всички книги.

Имахме чудесен ден и вчера на хубавото време - разхождахме се из площада и по градинките, - и днес въпреки че валеше и си стояхме вкъщи. Деян изобрети играта на криеница, която в неговия вариант се състои в това да се скрие зад леглото, да ме погледне оттам, изключително много да се зарадва като и аз го погледна, и после да търчи към мен с разперени ръце и да ме гушне. И пак обратно да отиде да се скрие. Същото го упражнихме и с бюрото, иззад което дребна главица може да надникне от едно специално място.

По някаква причина ми се ще да споделя също така, че Деян вече е ползувател на пантофи. Доскоро лежащото ми и пълзящо бебе не се нуждаеше от такива неща, сега обаче тичащото момченце си има собствени домашни пантофки и това някак си го прави с една идея по-равнопоставен на нас съ-обитател на апартамента.

В хранително отношение имаме напредък. Успешно въведохме глутена - онзи ден изяде цяла порция от глутенсъдържащата 7-зърнена каша и нищо му няма. Ще питаме доктора може ли вече и хляб. Аз имам доста възражения срещу хляба, който се продава по магазините, но може пък да почнем да му месим.
Днес започнахме свинско - под формата на Nestle Моркови с шунка и ориз. На вкус го прие, да видим сега дали ще реагира някак... След това ще въвеждам круша, да има с какво да редуваме ябълката, че в момента всеки ден се яде ябълка.
Иначе между храненията голям хит са едни оризови такива като пуканки - малко тип хапнеш нещо, глътнеш нищо. Лелеее то е едно цвилене от радост още като ги види!... Голям кеф да си ги взима сам с ръчички и да си ги яде внимателно едно по едно - пада едно мучене...

Като казах цвилене и мучене, от книжките с животни Деян разпознава следните: Мууу (най-любимото, на него е кръстена цялата книжка), ко-ко, куку-, па па / "пате", мауу, бау, бе-е-е, ме-е-е (което бърка с "не-е-е"), -ба [жаба], о-о-о [маймунка]; "и-ааа" [магаре]; издава специфичен звук на кончето и понякога казва също "конте" (ама сочи телето); и накрая - като види цветенца, прави муцунката "мирисане на цветенца".
Казва също "да" и "не", второто по-често в разновидност провлачено "нееее!" с точно същата интонация, с която му го казваме ние, когато му забраняваме да пипа на разни места. Много е смешен как като реши да отиде да пипа нещо дето знае че е забранено, обявява предварително на висок глас - "нееее!" и чак тогава се запътва натам. То е като заявка на намерение.
Опитва се да казва за лампата, че "тети" (свети) и нарича чичото "тито". Изглежда звукът "т" засега е заместител на голяма част от останалите звуци.
Днес се опитвах да го уча на "зайко-байко", което той успява да повтори само като "бако". Ама се старае детето. Повтаря чинно след мене и сочи с пръстче в книгата - зер няма съмнение, че именно зайкото нарича по този начин.

Невероятно сладурско е как казва "ммаа-ма?" Когато се събуди и ме види, или вечер когато го приспивам и се гушкаме за лека нощ, обича да ме разглежда отблизо, да ме ръчка изучаващо с пръстче по очите, носа, устата, и да казва "ммаа-ма? мама!"

Сутрин като го оправя и отидем да будим Веселин, също толкова сладурско обявява - Тати!
Казва също баба и дядо, а на това отгоре - и "баба Диди".

Останалите обръщения са "кака", "бати" (включително тези по телевизията), "нане" и "мане" (което трябва да са съответно Иван и Ванко, ама не съм го чувала аз да ги казва - било е като са били на Вършец).

Друго, което разправя, е "гол" - като види топка, - и "ало?" - като държи телефон. Телефонната слушалка си я качва някъде на рамото или, подминавайки ухото, си я запраща чак на врата, когато казва "ало".


Навън обича да си събира разни неща от земята - кестени, камъчета и капачки са най-любимото. Хваша ме за ръка и ме води при люлките, люлея го. Не давам да къса цветята, той пък не се отказва да се опитва отново и отново.
Обича кутийки - да слага разни неща в тях и после да ги вади. Капачки, с които се опитва да затваря бурканчето, от което го храня.

Много му е смешно, като му хапя ръчичките - направо се залива от смях. И като ми подаде някоя играчка, и аз се направя, че я захапя нея. Идеята за хапане е някак смешна вероятно. Или пък че аз правя неща, които обикновено той прави.
Днес ми даваше биберонка много настоятелно. Понеже си имаше две, едната си я смучеше той, а другата се опитваше да ми я набута на мен в устата. Голяма радост, голямо чудо.

За първи път му отворих креватчето днес. Нали специално го бяхме взели да е с отваряща се страна - с цип. Като смъкнеш ципа, се образува проход, през който Деян може да се промъкне, за да си влиза и излиза от леглото сам. Много се изкефи, макар и още да не е съвсем овладял излизането.

Дрехите му миришат на него. Като беше бебе, миришеха на бебе, а сега си миришат просто на него. Има един лигавник запокитен тука на спалнята.

П.П. Едно време имаше едни метърчета за деца - с нарисувани животни по тях и най-горе е жираф, някъде до 120 - 150 сантиметра стигат. Е има такова метърче в Ботевград, от онова време. Деян обича да си го разглежда. И ме хваща днес за ръката, води ме при метърчето, посочва слончето и обявява: "ммаа-ма!"
:)

Нощни посетители

Обедна почивка ли? Няма такива работи. От известно време се процедира така: Ани взима от Ниагара (онзи якия пектопахт) обедното им меню, аз казвам какво да вземе за мен (и останалите ако искат нещо също си казват) и ни носят яденето.
Така благодарение на Веселин, който препоръча тази схема, имам едно 1-часово вдигане на задника от стола по-малко.
Браво и благодаря.

Деянски е без нас и ние сме без него. На връщане от Косьовата сватба вчера успяхме да минем през Ботевград и да го погледаме за 5 минутки как спи. Спи като ангел, на мама сладурчото! Облечен в пижамка, с която изглежда като бебенце понеже е цяла, и се пльоснал отгоре върху завивката и няма начин на света да бъде завит без да бъде разбуждащо преместен. И с биберонката, от която от време на време си придърпва. По корем.

Бях му купила едни обувки от Добрич... Оказаха се малки. Не мога да преценявам големината на обувките, които ще му станат. Трябва да е с мен. Чоки и Деси ги наследиха за Боянчо, обувчиците са много хубави иначе, а той тъкмо ще прохожда. Така че не ме е яд, но Деян си остава в нужда от обувки за зимния период.

После като се прибрахме, направихме пак една сесия гледане на Деянски снимки - от началото на годината... когато беше на 6 месеца. Много различно изглежда от сега! Дебели бузи, още проблема с екземата, лигави се много, и най-вече - много различно се държи... Не може да прави неща, които сега са му ежедневие. А ние сме си същите. Озадачаващо някак.

На море без него беше почивка (от онези, дето ти доскучава), но и ни липсваше, разбира се. Всички бебета по плажа събираха умилените ни погледи, изглеждахме като двойка която или много се опитва да има дете, но не може, или наскоро е загубила своето. Да ни ожали човек. А кръстът ми не се оправи, още ме боли...

За прощъпулника сега няма да пиша, ще приложа видео щом успея.

Трябва да ходим при Мустаков на редовен преглед (и да каже каква нова храна може да дадем - глутенът върви добре засега, а дадохме и грозде; иска ми се грах да въведем но понеже е белтъчна храна, ме е страх) и при педиатърката на редовен преглед с мерене и ваксина Приорикс.
Освен това трябва да му вадим паспорт за да замине за сватбата на леля си.
А нямаме кола :)

Спешно, спешно трябва да купим една кола. Ква да е.
Избрала съм Peugeot 306. Веселин е избрал Audi Q7.
Огромна дилема...

Как прекарах лятната ваканция

Иска ми се да си поплача малко. Ама се удържам. Щото как ще плачем за такива неща, нали.
Както със спането на бебетата принципът е "колкото повече - толкова повече", и с хората и привързаността към тях е така.
Ето от 2 седмици сме си с Деян, лукс който не сме имали от доста време, и току-що ми го отнесоха отново на Вършец. Но докато друг път неговото заминаване е свързано с известно потриване на ръце и "ха сега да видим къде ще купонясваме", в момента просто ми е тъжно. Опустяла ми изглежда къщата без него и безсмислено прибирането ми тук сама, след като непохватно изкачих стълбите към входа, а той беше вече настанен в колата при баба му и дядо му.
Не можах да си го нагушкам и да си взема довиждане, те бързаха да тръгнат за да не пътуват в най-голямата жега и нямаше време за сълзливости. То и без друго жените сме малко склонни да драматизираме такива неща. Някъде беше много добре описано - дали не беше Джером К. Джером, или пък Алан Маршал? - как една жена като излиза, се разделя с децата си с мисълта че може никога повече да не ги види - примерно нещо ще й се случи и децата й ще останат сираци - и си взима с тях сбогом като за последно... такива драматични персони сме според тоя автор (много беше смешен текстът).

Имахме отпуска 1 седмица (септември ще имам още 1) и я оползотворихме много добре. Отидохме за 5 дни на Велинград, където отседнахме в хотел "Рич" (не го препоръчвам - най-гадния 4-звезден хотел в който съм попадала) и се насладихме на разходки из боровата гора, детския кът с люлките, катерушките, пързалките и другите атракции, и пропуснахме да се насладим на детския басейн защото ни хвана шубе от химикалите, които най-вероятно слагат в него.

Деян ходи все по-уверено. Води ни насам-натам, от време на време сменя посоките и ако не вървиш накъдето той е решил, или се опиташ да го възпреш, се сърди. Понякога може даже горко да се разреве, като че кой знае какво е станало, като откажеш да вървиш в определена посока. Това са драмите на новопридобитата независимост (умението да върви), съчетана с нова форма на зависимост (че трябва да се държи за възрастен) - понякога се случва да е въпрос от световна значимост да отиде на точно определено място, само че да не може защото възрастният е решил че натам не е ОК да се ходи; а друг път - когато възрастният е по-кооперативен - наблюдаваме ситуацията "мога да отида навсякъде, само дето нямам ни най-малка представа къде" (в такива случаи почва да се върти в кръг около нас).
Стълбите притежават неустоимо очарование. Може да изкачва и слиза по стълби цял ден. Стига да имаш кръст да го държиш. И не е да може - напротив, хич не умее още, и през половината време виси на ръката ми докато крачетата му се плетат в незнание как точно да стъпят, - ама го влече страшно.

Когато се разхожда, светът е пълен с играчки. По земята е осеяно с най-разнообразни предмети, които могат да бъдат вдигнати и инспектирани. Хубавото на хотела във Велинград беше, че тези предмети бяха предимно цветенца, тревички, камъчета и най-вече - шишарки. О, какво велико чудо на природата е шишарката! Сигурно е създадена само и единствено с цел да забавлява малките деца. Деян беше толкова запленен от шишарките, че прекара няколко полудни в последователно навеждане, вдигане, разглеждане и след това хвърлане за да вземе нова - според нас беше решил да намери най-хубавата шишарка в гората и за тая цел трябваше да огледа всичките една по една - просто за да е сигурен. Като между някои разбира се имаше колебания - хвърля едната, за да вземе другата, само че разглеждайки другата, зърва пак първата на земята... хвърля втората, взима отново първата, но докато я разглежда... и нали. Като блондинка с лист. (Тук мога ли да не възкликна - "Колко ми е умно детето!" - умилено плеснала ръце пред гърдите си... Майките са от най-нелогичните същества в това отношение - направо е изумително какви неща ни се струват умни само защото ги върши нашето дете, а биха ни се стрували безмерно глупави, ако ги вършеше някой друг)

В Овча купел 2 уви няма измежду кои шишарки да избираме най-хубавата, щото кьораво дръвче няма наоколо, да не говорим за такова с шишарки. Тук из квартала можем да избираме измежду различни марки фасове, кучешки купчинки с разнообразни форми и консистенции, всякакви найлончета и смачкани хартийки и други - също толкова интересни, впрочем - предмети на бита. Тук навеждането, за да се вземе нещо за инспекция, най-често е забранено, и на мен ми е тъжно от това (а Деян направо скандали вдига).

Децата на детската площадка действаха направо омагьосващо на Деян. Може би вече съм писала, но както са шарени, мърдат много и крещят, те са идеален обект за наблюдение и той направо се захласва по тях. На мен ми подейства леко плашещо навлизането с такъв кротък мъник като Деян в тяхната територия, представляваща нещо като бойно поле, на което вършееха едни фурии дето не можеш и да ги видиш от motion blur, и отвсякъде очаквах някой или нещо да ни връхлети. Несподелена любов е неговата - с такова възхищение ги гледа, а те не го забелязват изобщо - сякаш не същестува - някакво бебе е това, не могат да си играят с него, следователно не го удостояват и с поглед. Но той и не изисква внимание от тяхна страна, достатъчно му е да ги съзерцава. А светът рядко е устроен по такъв начин, че Деян да е толкова маловажен. Както е известно, сред обществото от мами-татковци, баби-дядовци, та дори и лели-на-пейка-пред-блока, Деян е центърът на вселената. Единствено търчащите деца, които не го и забелязват, се държат сякаш центърът на вселената са те, а не той :)

Изобщо, прекрасно си прекарахме на Велинград, само дето се чудя, при положение че бяхме двамата с Веселин и бяхме почти нон-стоп ангажирани с Деян, как ли издържа баба му, като го гледа по цяла седмица на Вършец съвсем сама. На нас кръстовете ни дадоха фира напълно и окончателно, дотолкова че вече не мога да се наведа за да го изкъпем (прав във ваната взима душ вече) без да се подпра някъде, а дори когато не се навеждам, а седя в удобния стол в офиса, кръстът ме боли в определени положения и трябва да се пренамествам. Май ще трябва да се правят упражнения, ако това с навеждането предстои да продължи още дълго време...

Детския басейн го заменихме с едно дългичко плацикане във ваната и Деян си беше съвсем доволен.

Чудя се други семейства как се организират да отидат някъде заедно с децата. Нали такава ни беше идеята с Мордред и Гимли, а то какво стана - децата са си на напълно различни режими и само се разминаваха - ту едното спи, другото тъкмо се събудило, ту обратното... Та макар че бяхме стая до стая, не се засякохме чак толкова, колкото ни се искаше. Ама и Деян е голяма маймуна, само щъка насам-натам (ние с него) и не спи много. Калинка е много кротичка и може и да си седи миролюбиво в количката, и да си заспива лесно и да спи по-дълго. Абе за момиченце ще се борим другия път, някак по-човеколюбиво дете е момиченцето... Пък ние сме стари, уморени, да не говорим кекави и мързеливи :)

В четвъртък се върнахме и в петък отидохме да си свършим някои работи. Купихме на Деян ново столче за кола - много стабилно изглежда, на непознатата ми досега марка Phil & Ted, препоръчаха го поради много добри показатели за сигурност + незапарващо покритие. То ще му е подарък от бабадядото от моя страна за рождения ден - ама искаха ние да изберем модела, а пък ние се замотахме и затова чак сега.
Като се намирахме в Хиполенд за столчето, се изкушихме да купим и столче за хранене за Вършец, да има как да го хранят по-удобно там щото старото столче за кола го изкарваме от употреба, а на коляно е трудна работа - шава много, диването.

В събота пък отидохме на язовир Искър за една нощувка. Пак стягане и товарене на багаж, пак разтоварване после - направо ми е до гуша вече и се заканих че повече никъде не ща да ходя за по-малко от 10 дни, егати хамалогията. Ама на язовира пък беше страхотно! И се заканих, че ако пак имаме възможност да отидем там, може и през други уикенди да го правим. И сега не знам коя от двете закани ще надделее :)

На язовира има голяма ниско окосена поляна, прекрасен изглед, лодки, камъчета за разглеждане, и дори малки жабчета - Деян хвана едно, ама му го откопчих бързо от пръстите че да не вземе да го утрепе. Щот стиска много.
Там му ударихме пак едни големи разходки, с дядо си се наснимаха едно хубаво, качихме го на лодка, на мотор, а и в ловната хижа беше интересно, с тия препарирани животни по стените - Деян само върти глава и се чуди към кое по-напред да гледа (и казва на всички "бау").
Аз пък понеже не ги разбирам какви са баш животните, и понеже те пък не казват някакви интересни неща, ги сведох всичките в няколко категории и така обявихме сърничките и еленчетата за кончета (със съответното щракане с език, което казват кончетата), дивата котка - за "мацата", дето казва "мяуу" (а то един озъбен хищник, препариран заедно с някаква паднала по гръб птица, току-що уловена очевидно - много зловеща сцена), а всички птици дето не им знам и имената даже, са "пиленцата" и казват "пи пи пи". Само язовеца го оставихме да е "бау". Така да се каже, ако след време Деян има твърде объркани представи кои животни какви са и какво казват, в мене е вината.

В последните дни се е научил да си слага телефона до ухото и да казва "ало". Това е ново.
А иначе и книжки много се кефи да разглежда. Една книжка със селскостопански животни имаме - като я хване, по половин час може да си седи и да си приказва с нея. С нейна помощ съм го научила, че патето казва "па, па"; магарето казва "иии-ооо", а петелът казва "куку" (-ригу е прекалено дълго).

Никога не съм си представяла, че един ден ще уча детето си на тия ненужни глупости :) Но на него изглежда му е интересно, лесно за научаване, а и може удобно да се направи връзката между дума (звук) и картинка. Ще изчакаме с ядрената физика, то е ясно.

Хубава ваканция беше. По-често трябва да се осмеляваме да пътуваме с него. И повече време да имаме заедно.
В петъка - когато купихме столчето - отидохме и внесохме стоп-капарото за апартамента в Младост.
Всички ни съветват да изчакаме - не само hazel - че щял да се спука строителния балон. Очаква се, че жилищата ще поевтинеят и това, което сме решили да купим, ще се окаже твърде скъпо. Най-вероятно е така. Но Деян заслужава да има родители за малко повече време всеки ден. 2 часа - 2 часа. Той си расте и никой никога няма да му върне това пропуснато време. Нито пък на нас.

Година

На този ден преди 1 година беше убийствена жега, както впрочем и в момента. Аз вече бях в отпуск от около седмица и обикалях магазините, за да попълня списъка с покупки, който бях изкопала някъде в нета. Нямах си и понятие какви са и за какво служат поне половината неща в него, и тепърва откривах колко много има да се учи оттук насетне.
Бах уморена. Дали този ден или предишния бях обикаляла и жегата ми беше дошла в повечко. Исках да си поостана вкъщи и да си почина.

Цецко ни дойде на гости, нещо трябваше да вземе. Ние с Веселин си правихме мекици (те са една от гордостите на кулинарния ни тандем) и много се зарадвахме, че ще има с кого да ги споделим.

Ходихме и до ЦБА-то да си купуваме някакви неща. Видяхме някакви шоколадови яйца и по някаква причина силно ги възжелахме. На път към къщи аз дуднах какви погрешни яйца сме купили, защото, сгърчени в ръката ми, и двете изглеждаха счупени. Впоследствие се оказа, че не били счупени, а за времето, през което сме ги донесли от магазина до къщи, са се размекнали толкова, че са добили неправилна форма, която през станиола ме заблуждаваше, че са се счупили.
Веселин си изяде своето, а аз моето си го зарязах в хладилника да се втвърдява и после го забравих.

Като си легнахме, сме провели някакъв разговор, който вече не си спомням, но Веселин помни. Обяснявала съм с примирена безнадеждност колко прекрасен празник е Еньовден, колко е важен в, ъм, културно-исторически план, и как, ех, го пропуснахме. Вече бяхме пропуснали да се вместим в Близнаците, а раждането беше насрочено за 28 юни (термин 5 юли) - изпреварвайки потенциално леснозапомняемата дата 4 юли и шанса за атрактивната комбинация 07.07.2007.

Коментирайки тия теми, и разпускайки след жегата в приятната ни новообзаведена спалня, в която скоро се бяхме пренесли, ей тъй съвсем естествено така взехме да почваме да си ставаме близки. Като стана ясно, че сме на път да скрепим дружбата си, аз надигнах туловище в невинно намерение да се отправя към банята.

В тоя момент водите ми изтекоха, щото човекът беше решил да се появява вече.

За неминалите по този път - разпознава се без никакво колебание, не може да се обърка с нищо :)
"Веси, това са водите"
Беше към 00:15. Отидох си аз накъдето се бях запътила, но няма в историята по-драстична смяна на намеренията... :)
Емоцията беше силна, като пред изпит - краката ми се поразтрепериха, а в гласа ми - една приповдигната веселост.
Измих се, върнах се в спалнята и в 00:30 набрах гинеколожката - с леко чувство на неудобство, че я будя по това време жената; после се обадих и на наште.

Метнах си бременската рокля, с която се шмитках в последно време, и се заех с багажа за родилен дом. Не ми беше приготвен още - аа, кой ти се е разбързал, - но знаех всичко което ми трябва къде се намира и методично и ефективно струпах необходимите неща в раницата.

Наште пристигнаха, тръгнахме към Младост да вземем Вики, тя навигираше по телефона докато я намерим, взехме я и бързичко стигнахме до Тина Киркова (Св. София). Хубаво че през нощта, иначе през деня това пътешествие не го виждам как щеше да стане.

Постъпването в болницата ще го прескоча, щото не знам как да го опиша по не-натуралистичен начин. Хубавото е, че всичко се случи без никакво помайване, защото при изтекли води трябва да се реагира бързичко. Нямаше време нито да ме хване страх, нито да се притесня, нито изобщо да се замислям кой знае колко за каквото и да било. Наште не ги пуснаха в болницата - ние крачехме бързо, те изостанаха някъде назад и нямах време да ги чакам, хукнах напред след Вики и останахме само с Веселин. Той остана пред вратата на приемното, да стиска вързопа с дрехите ми и да се попритеснява като истински чакащ татко. А аз подписах там формуляра който ми тикнаха в ръцете, дето е за упойката вероятно; бях поизгубила дар-слово от емоция и малко ми притреперваше гласецът и може би не съм изглеждала най-адекватно, но Вики ме преведе за ръчичка през цялата процедура и аз просто се подчинявах, с благодарност че така мило се грижат за мен. Сестрата, която ме прие, беше младичка, много мила, усмихната, след това и анестезиологичните сестри и акушерките също, а пък аз в този момент обичах всички тези непознати хора, които бяха толкова мили - бях трогната до сълзи колко добре се държаха, може би защото преди това се бях начела и наслушала на разкази за сопнати акушерки по родилните домове и за грубо отношение към постъпващи родилки...

Тези в предродилна зала бяха като в Спешно отделение - направо ми се искаше да ги заснема. Сложиха ме да легна и ме наобиколиха отвсякъде, като всяка нещо вършеше по мен - взимаха ми кръв, драскаха ме за алергичност към упойки, мериха ми кръвно, пулс - поне 4-5 сестри надвесени над мен, действащи много организирано и експедитивно и в същото време с внимание и добро отношение - и винаги имаше поне една, която ми се усмихваше и ме предупреждаваше неща от типа че сега тука като ми боцне веничката, малко ще ме заболи ама то бързо ще мине. Почувствах се много специална, истински ВИП - само дето ВИПщината ми беше в това, че си водя лекарката с мен, а това тези сестри изобщо не ги касае, така че нямаше нищо общо с парите цялата работа, което е най-хубавото. Бяха си просто мили хора; а и все пак трябва да се има предвид че подготвяха за секцио по спешност, т.е. не беше точно рутина, та да им е скучно. Внимаваха какво правят.

Анестезиологът беше пристигнал, дойде да ме нагледа и да ме пита алергична ли съм към нещо и прочие - щях да ходя за анестезиологична консултация при него идната седмица, ама ето че се прескочи този момент.
И кръвни изследвания ми бяха правили, но резултатите им не бяха излязли - трябваше да са готови в понеделник, а беше събота срещу неделя - затова се наложи да ги направят спешно.

Като приключиха с тия неща, ме занесоха в операционната. Контракции нямаше все още (Вики все това ме питаше) и най-внимателният на света анестезиолог ме обезболи кадърно и ефективно. Като изгубих чувствителност на краката си, видях как някой взе единия ми крак и го премести - сгъна го в коляното, после го пусна надолу - и да виждаш всичко това, а да ти липсва усещане, е доста шантаво. Сложиха ми ниско параванче на гърдите, анестезиологът седна до главата ми и нещо ме разпитваше - пак за алергии, какво кръвно имам по принцип, дали съм си го мерила (а, спомням си - точно той беше човекът, който ми каза, че дали има проблем с кръвното се познава по това дали си го знаеш. Ако не знаеш, значи всичко е наред :) ) - разговаряхме се така с него докато Вики и един друг доктор нещо се суетяха и ги чаках да започнат. Анестезиологът (Милко, ама не си спомням фамилията му) ме попита изпитвам ли някаква болка. Малко ме учуди този въпрос, казах не, и той рече - хубаво, щото операцията тече вече от 10 минути.
Чудесия, ей!

По-натам има един период, в който от упойката започва да се затруднява дишането и малко имах чувството, че ще се задуша. Точно преди да се случи това обаче, анестезиологът ме предупреди, че ще се случи, така че си бях спокойна, въпреки че беше гадно. След това има един период на съклет, който си трае до края - просто на човек си му е гадно да не може да се премести така както си е свикнал, а и операционната маса е една такава много неанатомична - равна, твърда, хич не е удобно за прекарване на дълго време в лежане върху нея.

Баш изваждането на бебето става доста в началото и се усеща като едни силни бутания и дърпания, за които също ме предупредиха. Изобщо, аз обичам така като си знам и ме държат в течение.

Деян не изплака като го извадиха. Акушерката ми го подаде да го видя, имам мъгляв спомен че се беше свил на кълбенце целият в едната й протегната към мене длан - което разбира се е невъзможно, най-вероятно го е държала с две ръце, но със сигурност в шепи и свитичък в утробната поза. Очичките му бяха отворени - не че ме е гледал, но така изглеждаше.
"Грозен!" - беше първата дума, която казах на сина си. По някаква причина се бях подковала, че бебетата като се новородят, са грозни, и няма какво да се очаква нещо различно и затова по-добре да си знам аз. Така че си бях един вид наумила да си му го кажа това, ама нали, с умиление да го кажа.
"Хубав! Хубав на мама!" - беше втората ми реплика, когато информацията от очите ми беше стигнала до мозъка и мозъкът беше осъзнал, че това бебе срещу мен за моя изненада е едно красиво (ей начи как ме е яд дето тука сигурно се подсмихвате под мустак невярващо) - едно _обективно_ красиво бебе!...

После го отнесоха да го покажат на Веселин.

След като приключиха с мен (от ваденето на бебето нататък до края е доста повече време) ме изведоха и мен и ни дадоха кратко свиждане. От този момент си спомням колко се радвах да го видя - близкият ми човек в тоя все пак непознат свят, в който бях сама - и как неистово се опитвах да споделя с него колко искам да се преместя някак (проклетия съклет!).
После той твърдеше, че съм говорила несвързано, защото съм искала била да се надигна, пък то нали очевидно че няма как да се надигна, като съм под упойка. А аз исках просто някакси да си надигна горната част на тялото - главата, раменете - за да не ми е толкова съклет!...
То и не беше толкова лесно да се обясни, защото към този момент упойката беше във фазата на треперенето - в края на операцията и след нея за известно време има един такъв период, в който се трепери неудържимо, с цялото тяло. Та докато ти тракат зъбите, иди се обяснявай какво искаш да кажеш :)

После Вики ме настани в реанимацията, подреди ми всички неща, които ми бяха нужни, на нощното шкафче, показа ми кое къде е, даде последни наставления да пия много вода и инструкции кога да пия Солпадеин, увери ме, че ще дойде да ме види веднага на сутринта, и тръгна да поспи няколко часа. Нямаше нито един друг лекар в реанимацията, който така да се грижеше за свойта родилка. И майка ми да беше на нейно място, едва ли имаше накъде по-грижовно да се отнесе.

В реанимацията е скучно и единственото разнообразие е да се пие вода - което пък е полезно :)
Да се пращат смс-и в 5 сутринта, които да осведомят тъкмо заспиващия Веселин, че на наша милост й е скучно, също е метод за малко по-интересно прекарване на времето.
Също така съм се щракнала с телефона сама себе си.
Излизането от упойка боли, но така, както боли рана - познат и съвсем приемлив тип болка. И досега не знам какво е контракция и не мисля, че искам да знам.
Аз по принцип съм забележително неамбициозен човек, с нулево състезателно начало, но в някои моменти - като този - в мен се отключва сремеж да съм първа в нещо, най-добра в нещо. В този случай бях добре подготвена теоретично какво предстои да се случи и знаех какво трябва да правя, а именно, да се раздвижа максимално рано, да пия много вода, и беше позволено малко да се дообезболявам. И ми стана цел да направя тези неща най-добре от всички.

Момичетата в реанимацията бяха на възраст все около мойта, все с първи раждания. Разговорите се въртяха около имената, с които ще си кръстим бебетата, и около семейни истории между снахи и свекърви. Всяка, която имаше какво да се оплаче, искаше да вземе думата, за да сподели опит.
Когато докарваха някое треперещо момиче, то обикновено беше уплашено и полагахме усилия да я посрещнем приятелски и да й обясним най-важните неща - че треперенето е нормално, след колко време се очаква да премине, че трябва да пие вода, че сестрата слага обезболяващи инжекции. Като заизлизахме от упойка, всяка си се пооплакваше, че я боли, едни повече, други по-малко, аз гледах да го раздавам най-стоик. Щото нали, аз тука в тая реанимация ще съм дъ бестест. И то не беше проблем, и досега нямам спомен да ми е било особено тежко в този период. Започнах да се мърдам най-рано, и като ми кажат "Леле как успяваш да го направиш това, не те ли боли?" - и на мене криле ми поникват и ми се приисква не просто да си преместя крака на 2 сантиметра, а да почна ръченица да играя.

На сутринта дойде Вики. Каза, че е ходила да види бебето, че е добре, че е много красиво, но беше ужасно притеснена и не можеше да си намери място от неудобство, като ми поднесе новината, че го е дернала със скалпела по бузката. Увери ме, че ще го оправят, че белегчето ще е миниатюрно или няма да остане изобщо, че сестрите там го третират с нещо, че по никой начин не е сериозно нараняване - но нали изтекли водите, тя като направила разреза, и закачила бузката отдолу - той е бил в такова положение... А то няма как да се предвиди колко надълбоко да реже, нито пък се вижда бебето в какво положение е.
Аз я успокоих доколкото можах, ясно ми е че не е нейна вината и че се случват такива неща, пожелах си на синчето ми това да му е всичкото страдане дето има да страда, и изобщо не се притесних. Е, остана белег, но се забелязва само ако го знаеш и ако специално го търсиш, и освен това така Деян е уникално чаровен :) така че може да се приеме даже за разкрасителна процедура.

Денят след реанимацията е труден. Чакаш, чакаш, чакаш. Сега ли ще те преместят в стаята, после ли, по-късно ли. Стаята, това означава бебето. Не си добре още, не можеш да ходиш стабилно, да се навеждаш, изправяш - не можеш да се грижиш за него, ако ти го донесат, но пък искаш да си го видиш вече.

Е, заедно го видяхме - Веселин дойде, когато ме преместиха, и чака заедно с мен докато ни го донесат за първи път.
Така че се запознахме заедно с нашето слънчице. Тогава спеше като ангелче, предимно това правеше, а когато биваше буден, се кокореше и се учеше да фокусира света. Прекрасният период преди борбата за закърмване, и преди коликите, шишетата, безсънните нощи вкъщи с всички домакински и бебегледачески задължения. Когато аз само си лежах и си почивах, Деян спеше в креватчето си на колелца, аз го придърпвах към себе си и го гледах, гледах - не можех да му се нагледам :) Идилия!

И така Деян е заченат с любов и роден с любов, в прекрасната нощ на Средлетния ден, в неделя, с белег на бузката :)

Честит рожден ден, мъничка рожбо, голямо мое момче!

Вечери

Свободна минутка в офиса - време за блог.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)

Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.

Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.

От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.

Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.

Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.

Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.

Изправя се!!!

На мама слънчицето! :)))))))))
Вече се изправя!!!

Пълзи пълзи по килима, и като стигне до леглото, се набира по него и се изправя на крака! :))))))))))))))))

Ще се разплача от умиление :))))

И не съм го видяла още...
Нали е в Ботевград...
Само да свърши работното време, отпрашвам с мръсна газ да си го видя... съкровището!... :)))))

Седящия мъник

Докато ме е нямало, Деян се научил да сяда.
И да не си мислите, че ме е нямало месеци или седмици. 3 дни и половина бяха.
Досега стоеше - все по-стабилено - на ръце и колене, а сега се научил да се избута назад с ръцете и да се чучне, изкарвайки някакси краката си пред себе си - перфектно седнало положение. Голям кеф.

Освен това се изправя и прав, при наличие на подходящ релеф около него - някой възрастен, по когото да се покатери. Какъв е тоя зор да се изправи човек, ми е напълно неразбираемо - вместо да си лежи и да си спи, будалицата се чуди как да изхабява все повече и повече енергия.

Продължава да не спи добре - буди се по много пъти през нощта, понякога само за да му се даде биберонка, а друг път се разстройва повече и плаче, докато не бъде успокоен и приспан с гушкане и люлеене. Веселин по принуда е поел нощните смени, защото дори и да не ги поеме, пак се събужда и не може да спи. Аз нощем спя (т.е. къде спя, къде се посъбуждам и аз за малко, но не ставам), затова пък сутрин приготвянето на млякото, храненето и тия три неща са мое задължение. Лично време със съкровището - уви, в най-неподходящия момент - когато съм неадекватна и умирам за сън.

Бабите и гледачката получават най-добрите страни от гледането на бебе :)

Побърборва по малко - дадада, тата, айди; кара се понякога; повиква си като му е кеф да вика. Лъчезарно бебенце на мама.
Вечер като се прибера, ми се радва. Сутрин като дойде гледачката, направо просиява като я види. У нас се заражда ревност :)
Обича и бабите си, и дядовците, изобщо всички.
По никой начин не изглежда да сме му по-специални ние с баща му! (намус)
Ще мине още малко време и ще време да забранява и да го гушкаме даже... Да не го излагаме пред приятелчетата.

Вчера откри мобилния ми телефон. Разглежда го с такова задълбочение и интерес, и така внимателно опипва всеки елемент от релефа, че ще речеш че се кани да го моделира. Смени ми мелодията на звънене, трябва да си я променя обратно.
Умира си за всякакъв вид клавиатури. Трябва да му купя една клавиатура, ще има да й се радва сума време - със сигурност няма да ми излезе по-скъпо от някоя бебешка играчка, като се имат предвид цените по бебешките магазини. Сигурно скоро и мобилните телефони ще са по-евтини от играчките.

През последната седмица вече окончателно отказа единия сън - този след храненето в 17:30. Спи преди това, после се храни, и след това издържа до 20:10-15, когато го храним и слагаме да спи.

Кански е намразил карфиола - едва го пробутваме.
От заешкото се изрина и го спряхме.

Оранжево детето

Реших да впиша за протокола песните, които пея на Деян.
Топ хитът е "Оранжево небето". Аз на него знам само припева, останалото тананикам с "та-та-ра-та". Любимият момент е когато, в началото на припева, се започва с едно "Оооо - ооооо (- ранжево небето" и т.н.) - на което Деян се ухилва до ушите, защото знае, че следва песничка.
Като по-малък пеех много "Две калинки" и "Пеят, скачат палците". Опитвала съм с "Тихо се сипе първият сняг", но не е толкова вървежна, понеже при нас песничките не са за приспиване, а за развеселяване когато се ядоса или му досади нещо, например че лежи по гръб твърде дълго време докато го преобличам.
"Нани, нани бебе" на мелодията на "Мила моя мамо" беше опитът ми да го приспивам докато беше коликавият период и го разнасях на ръце из апартамента за да спре да плаче. Спомените ми от онзи период не са много ясни. Малко не мога да си представя, че лъчезарното, усмихнато дете, което имам сега, е същото онова все ревящо бебе, което толкова ме изнервяше понякога - добре, че е документирано... защото наистина, забравя се. А макар и да признавам, че имам малко уклон да пиша по-скоро за негативните страни на майчинството, отколкото за радостите, все пак негативните са тези, които се забравят повече и поради това повече подлежат на записване.

Деян обича, докато заспива, да си държи нещо. Обикновено взима одеялцето, вдига си го пред лицето и си покрива с него очите. После си вдига краката нагоре - в най-трудната коремна преса - и се капичва настрани. Много обича, докато ужким заспива, да се обръща по корем. Надига се на ръце (а вече и на колене) и почва да зяпа наоколо, съответно цялата сънливост му се изпарява, а май не схваща много добре защо така не му е много удобно да заспи и изобщо какво е това мъчение, когато човек е толкова изморен. И се размрънква. Същото го прави и нощем, насън. По няколко пъти. Биберонка оправя положението.

Понякога пък обича да си разглежда ръцете. Оня ден като го приспивах в Ботевград (беше много кисел и яко люлеене падна в столчето за кола), отдели сигурно 10 минути да си разглежда ръката, извъртайки дланта си отпред и отзад на равномерни интервали.
Ако е сложен в креватчето да спи, и му подам ръката си, задължително я хваща и започва да си играе с пръстите ми, с часовника, с мартениците.

Особено много обича връвчици от всякакъв вид. Улавя ги и започва да ги върти между пръстите си с такава съсредоточеност, че все едно се кани да върже морски възел. И ги лапа, разбира се.

Понякога така го забавлявам, като ужким му подам нещо, но го дръпна обратно преди да е успял да го хване. Винаги следва голям кикот, но радостта е най-пълна, когато нещото е връвчица и аз му докосна леко с нея отворената длан - гъделичка го. А реакциите му са още твърде бавни, и въпреки че се опитва да се съсредоточи и да сграбчи нещото докато съм му го подала, не успява и фрустрацията го кара да се смее.
В друг случай фрустрацията го нервира - когато се е надигнал успешно на ръце, но в стремежа си да се задвижи нанякъде, се избутва с ръце назад вместо с крака напред (може би защото владее ръцете си по-добре) и така тръгва да се отдалечава от нещото, към което е тръгнал. Намирам го в долния край на креватчето и по корем, след като съм го сложила в горния, по гръб. И си хленчи за биберонката и някой да го обърне по по-човешки начин.

Краката са атракция, когато е седнал в столчето за кола. Освен че си ги вдига и държи, а от време на време и захапва, много обича да си събува чорапите. Те предоставят известно време забавление докато ги измъкне, след което започва да се опитва да си измъкне ританките или чорапогащника, което естествено не му се отдава и той се ядосва по малко.

Докато го храня, протяга ръце към лъжичката в опит да я сграбчи и да си я натика в устата. Това го тушираме като му връчим друга лъжичка, която да служи само за държене. Но понякога все пак успява да натопи пръсти в бурканчето с пюре или в купичката с каша. И стиска толкова здраво, че едва ги отклещвам оттам.

Много обичам да го храня. Все още не ми е омръзнало храненето с лъжичка, напротив, голямо удоволствие ми е :) Радвам се, като яде с удоволствие и апетит; като виждам изграждането на рефлекси - отварянето на устата като поднеса лъжичката, реакцията на вкусното ядене - одобрителното "мммммммммммм" при всяка приета лъжичка. И почти не се клепаме.

Огромно удоволствие му е да скача. Ти само го дръж изправен - той може да си стои на краката, но трябва някой да го подкрепя да не загуби равновесие и да падне - и гледай какво скачане пада. Може да пружинира половин час без прекъсване. Ако го придвижваш леко напред, мести крака един пред друг и ходи - това си го прави още от 6-месечна възраст де.

Обожава Веселин да го качи на конче и да го друса. Е няма такъв празник! Страшен кикот и търси с поглед всички околни да им се покаже.

Продължава си очарованието му от огледала. Все още не мога да разбера дали знае, че това дето вижда е той самият, или си мисли, че е друго бебе. При всички положения е много приятелски настроен. Усмихва се широко и приветливо на отражението си и посяга с ръце, за да го пипне.

В количката седи изправен напред и активно наблюдава какво се случва около него. Понякога се навежда напред, за да захапе предпазната рамка. В колата се държи за дръжката на столчето си за кола и зяпа през прозореца, сякаш е на обиколка из имението си и инспектира.

Понеже вече има 5 зъба (2 отдолу и 3 отгоре), се кефи да си ги скърца - щото може. Усмивката му откак има зъби също е различна понякога - усмихва се със стиснати челюсти и цялата му физиономия се раздърпва настрани.

Плешивината на тила му е почти скрита вече, само ние си я знаем, иначе изобщо не си личи. Скоро ще обрасне съвсем.
Фонтанелата не съм проверявала.

Не обича да пие вода. Но леля Фани му я пробутва някак.
Скоро трябва да го учим да пие от чашка. Не е голям фен, предвид че не обича да пие това дето му предлагам с чашката.

Любимата му храна е тиквата. Умира си за тиква! Поради което трябва да призная, че е почнал леко да оранжевее. Промених му менюто така, че да има максимално големи паузи от тиквата (а то не е лесно, понеже изборът ни на храни продължава да се свежда до 5-6 вида основни неща и техните комбинации: ориз, царевица, картофи, броколи, карфиол, пуйка, и разбира се тиква. А, от тази седмица - и заешко).
Ще видим дали ще се от-оранжеви.

Утре отиваме в Ботевград да си го видим и вдругиден си го караме обратно да си го гледаме ние - тая седмица е наш ред.
Докато ми липсва, мисля за всичките тия неща. И най-вече си представям усмивката му. И наведената главица и голото вратле, когато е седнал и си майстори нещо, съсредоточен.

За крадците и майките

Отново сме без Деян - оставихме го вчера в Ботевград за седмицата, но утре отиваме да си го видим. Този път ме е обзела сантименталност. На тръгване си го гушках гушках и ми беше много мъчно, че го оставям. Като се върнахме вкъщи, зарових нос в едно негово одеялце и ми беше миличко и близко да ми мирише на него. Деян много хубаво мирише. Всяко бебе мирише хубаво.

Вчера беше безкъсметен ден - минахме през мола да гледаме Акули 3Д, което се оказа непредставимо скучен филм (човек като чуе филм с акули, не може да си представи как може да се направи да е скучно, ама на - можело), и лошото е, че бидейки чиста загуба на време и пари, не можа да компенсира, че ни обраха - докато зяпахме в книжарницата (май), от затворения с цип джоб на Веселиновото яке успяха да ни задигнат цялото богатство, състоящо се от една флашка и едно PSP с чисто нова 4-гигабайтова карта и качен God of War, който Веселин чакаше с нетърпение и тъкмо беше започнал да играе. Имаше и снимки на Деян вътре. Не че ги нямаме другаде, ама сега някакъв гаден крадец ще има властта да изтрие от картата снимките на детенцето ми, и това е обидно по някакъв начин.

Снимките на Деян ми ги крадат още от преди да се роди - сещам се как ми задигнаха чантата в един стол и в нея бяха разпечатките от ехографа от началото на бременността до тогавашния момент. Имах някаква надежда, че когато крадецът види, че е откраднал чанта на бременна жена, може пък да му се смили сърцето и да я върне (всички документи бяха вътре, вкл. визитки - определено беше лесно да бъда намерена), но това не се случи. По-късно имах възможността да се уверя от личен опит за колко маловажна се счита бременността в обществото, когато се наложи да се повозя няколко пъти на маршрутка с достатъчно очевидния си 7-8-9-месечен корем (беше прекалено голям, за да карам - имах чувството, че няма да мога да се процедя между волана и седалката, хихи) и никой не ми направи място да седна - не само това, ами и правостоящи хора, возещи се до мене, се втурваха да заемат преди мен местата, когато се освобождаваха от слизащите. Не ми беше възмутено, нито пък ми развали настроението, не бях и кой знае колко уморена, но у мен остана едно усещане на почуда и неразбиране... Наскоро бях свидетел на същата ситуация в претъпкана маршрутка с возеща се в нея правостояща бременна жена - реакциите бяха същите, по-точно липсата на реакции, и дори когато една друга жена се развика, че някой трябва да стане за да седне бременното момиче, никой от седящите не се помръдна.

Нямах намерение точно сега да пиша за тези неща. За отношението на околните когато забременееш и родиш се каня да споделя от много отдавна, защото много ме впечатлява, само че още не съм си го изяснила и исках да ми се поизбистри малко, преди да подхвана темата.

Всъщност то няма и да ми се изясни, защото отношението е двояко. 90% от возещите се по маршрутките са жени и тяхното безхаберие, като видят бременна жена, ми е необяснимо. В същото време бременността и раждането са инициация, преминаване на праг, който дотогава дори не си представях, че е съществувал. Никога не съм срещала толкова непосредствено, спонтанно приятелско отношение от страна на далечни познати и дори непознати хора, колкото като бях бременна. Всички са толкова доброжелателни, усмихват ми се, радват ми се, умиляват се. Касиерки, фризьорки, продавачки, клиентки; жени, работещи в съседни офиси; майки, седящи на съседна маса в кафето - всички изведнъж са станали страшно приветливи, формалността, че не се познаваме, няма никакво значение, и непринудено отпочват разговори с мен на тема бременност и раждане. Сякаш има една голяма общност - общността на майките - и никой не подозира за нейното съществуване, докато не стане майка. Станах част от тази общност и имам чувството, че се докоснах до натрупвана с хилядолетия позитивна енергия - бях приета топло и радушно и получих разбиране, помощ, подкрепа, усмивки, съпричастност - толкова естествено и толкова безвъзмездно, че съм задължена да ги предам нататък, когато нови майки се присъединяват към... НАС. Старая се да го правя. Не съм забравила как, докато аз не знаех на кой свят съм - първа седмица вкъщи и бебето реве постоянно - Милена, жената на моя шеф, отиде след работа да купи Espumisan L и загряващ компрес и ми ги донесе вкъщи, за да помогне срещу коликите на Деян. Връщам жеста, като взимам такси след работа и отивам при Деси, жената на един колега, да й занеса стерилизатор за шишенца. Очаквам тя да го върне, като помогне някак на следващата нова майка, която, също като нас, не знае, че има нужда от помощ и как да си я поиска.

Обратно към темата за отношението на околните - вече не в контекста на майчинската общност: когато с Веселин излизаме от блока да разхождаме Деян с количката, възрастните вече ни поздравяват като равни - приемат ни сред тях, не сме вече ония хлапета, дето живеят в студентския апартамент с изподрасканите стени, а сме и ние големи, възрастни, отговорни граждани като тях самите. Минали сме от другата страна на барикадата. Оня ден едно младо момиче - да беше тийнейджърка или на 20 най-много - на излизане от входа се размина с мен и понеже изглежда ме разпознава по физиономия, първо каза по инерция "Здрасти!", след което се поправи със засрамена усмивка - "Ъъъ, имам предвид, добър ден!"
Смешна работа, да те приемат толкова сериозно, когато ти самият още не си свикнал да се приемаш сериозно...

Стара Загора

Успешно се занесохме до Ботевград, оставихме Деян там, след което потеглихме към Стара Загора да видим малко свят - първо съвместно избягване от Деян откак се е родил :)
Насладихме се на хубав хотел, разкошен град (с главна пешеходна улица, прекрасен парк, много магазинчета - всичко необходимо, и чисто, чисто...), беше прекрасно време и на всичкото отгоре празници - Баба Марта и 3 Март. Имаше празнично настроение в града, видяхме си братовчедите, всичко беше топ.
После обратно до Ботевград да си навестим синчето и във вторник сутринта росни-пресни дойдохме на работа.
Оттогава нещо не успяваме да си организираме добре вечерите. Ужким щяхме да го ударим на социален живот, а то се оказа, че няма толкова какво да правим. Като се прибрахме вчера вкъщи, ми беше едно такова празно, пусто, липсва ми детенцето... Никога не съм очаквала, че ще дойде такъв момент :)

На Деянски пък, по сведения от баба му, май му расте пореден зъб... Бил кисел, не щял да яде (отказва с рев), буди се през нощта... Ха! Не е наш проблем :)
Той станал известен из града като "хубавото бебе". Всички много му се радвали и той сияел и се усмихвал на всичко живо. Мамин сладък :))

Абе той сега ми липсва, ама другата седмица ще сме само с гледачка. Ще си наваксаме, че и отгоре.

Вектрата се държа геройски, пък и аз се отраквам като шофьор - досега не бях изминавала толкова дълго разстояние. Като има магистрала е лесна работа :)