На този ден преди 1 година беше убийствена жега, както впрочем и в момента. Аз вече бях в отпуск от около седмица и обикалях магазините, за да попълня списъка с покупки, който бях изкопала някъде в нета. Нямах си и понятие какви са и за какво служат поне половината неща в него, и тепърва откривах колко много има да се учи оттук насетне.
Бах уморена. Дали този ден или предишния бях обикаляла и жегата ми беше дошла в повечко. Исках да си поостана вкъщи и да си почина.
Цецко ни дойде на гости, нещо трябваше да вземе. Ние с Веселин си правихме мекици (те са една от гордостите на кулинарния ни тандем) и много се зарадвахме, че ще има с кого да ги споделим.
Ходихме и до ЦБА-то да си купуваме някакви неща. Видяхме някакви шоколадови яйца и по някаква причина силно ги възжелахме. На път към къщи аз дуднах какви погрешни яйца сме купили, защото, сгърчени в ръката ми, и двете изглеждаха счупени. Впоследствие се оказа, че не били счупени, а за времето, през което сме ги донесли от магазина до къщи, са се размекнали толкова, че са добили неправилна форма, която през станиола ме заблуждаваше, че са се счупили.
Веселин си изяде своето, а аз моето си го зарязах в хладилника да се втвърдява и после го забравих.
Като си легнахме, сме провели някакъв разговор, който вече не си спомням, но Веселин помни. Обяснявала съм с примирена безнадеждност колко прекрасен празник е Еньовден, колко е важен в, ъм, културно-исторически план, и как, ех, го пропуснахме. Вече бяхме пропуснали да се вместим в Близнаците, а раждането беше насрочено за 28 юни (термин 5 юли) - изпреварвайки потенциално леснозапомняемата дата 4 юли и шанса за атрактивната комбинация 07.07.2007.
Коментирайки тия теми, и разпускайки след жегата в приятната ни новообзаведена спалня, в която скоро се бяхме пренесли, ей тъй съвсем естествено така взехме да почваме да си ставаме близки. Като стана ясно, че сме на път да скрепим дружбата си, аз надигнах туловище в невинно намерение да се отправя към банята.
В тоя момент водите ми изтекоха, щото човекът беше решил да се появява вече.
За неминалите по този път - разпознава се без никакво колебание, не може да се обърка с нищо :)
"Веси, това са водите"
Беше към 00:15. Отидох си аз накъдето се бях запътила, но няма в историята по-драстична смяна на намеренията... :)
Емоцията беше силна, като пред изпит - краката ми се поразтрепериха, а в гласа ми - една приповдигната веселост.
Измих се, върнах се в спалнята и в 00:30 набрах гинеколожката - с леко чувство на неудобство, че я будя по това време жената; после се обадих и на наште.
Метнах си бременската рокля, с която се шмитках в последно време, и се заех с багажа за родилен дом. Не ми беше приготвен още - аа, кой ти се е разбързал, - но знаех всичко което ми трябва къде се намира и методично и ефективно струпах необходимите неща в раницата.
Наште пристигнаха, тръгнахме към Младост да вземем Вики, тя навигираше по телефона докато я намерим, взехме я и бързичко стигнахме до Тина Киркова (Св. София). Хубаво че през нощта, иначе през деня това пътешествие не го виждам как щеше да стане.
Постъпването в болницата ще го прескоча, щото не знам как да го опиша по не-натуралистичен начин. Хубавото е, че всичко се случи без никакво помайване, защото при изтекли води трябва да се реагира бързичко. Нямаше време нито да ме хване страх, нито да се притесня, нито изобщо да се замислям кой знае колко за каквото и да било. Наште не ги пуснаха в болницата - ние крачехме бързо, те изостанаха някъде назад и нямах време да ги чакам, хукнах напред след Вики и останахме само с Веселин. Той остана пред вратата на приемното, да стиска вързопа с дрехите ми и да се попритеснява като истински чакащ татко. А аз подписах там формуляра който ми тикнаха в ръцете, дето е за упойката вероятно; бях поизгубила дар-слово от емоция и малко ми притреперваше гласецът и може би не съм изглеждала най-адекватно, но Вики ме преведе за ръчичка през цялата процедура и аз просто се подчинявах, с благодарност че така мило се грижат за мен. Сестрата, която ме прие, беше младичка, много мила, усмихната, след това и анестезиологичните сестри и акушерките също, а пък аз в този момент обичах всички тези непознати хора, които бяха толкова мили - бях трогната до сълзи колко добре се държаха, може би защото преди това се бях начела и наслушала на разкази за сопнати акушерки по родилните домове и за грубо отношение към постъпващи родилки...
Тези в предродилна зала бяха като в Спешно отделение - направо ми се искаше да ги заснема. Сложиха ме да легна и ме наобиколиха отвсякъде, като всяка нещо вършеше по мен - взимаха ми кръв, драскаха ме за алергичност към упойки, мериха ми кръвно, пулс - поне 4-5 сестри надвесени над мен, действащи много организирано и експедитивно и в същото време с внимание и добро отношение - и винаги имаше поне една, която ми се усмихваше и ме предупреждаваше неща от типа че сега тука като ми боцне веничката, малко ще ме заболи ама то бързо ще мине. Почувствах се много специална, истински ВИП - само дето ВИПщината ми беше в това, че си водя лекарката с мен, а това тези сестри изобщо не ги касае, така че нямаше нищо общо с парите цялата работа, което е най-хубавото. Бяха си просто мили хора; а и все пак трябва да се има предвид че подготвяха за секцио по спешност, т.е. не беше точно рутина, та да им е скучно. Внимаваха какво правят.
Анестезиологът беше пристигнал, дойде да ме нагледа и да ме пита алергична ли съм към нещо и прочие - щях да ходя за анестезиологична консултация при него идната седмица, ама ето че се прескочи този момент.
И кръвни изследвания ми бяха правили, но резултатите им не бяха излязли - трябваше да са готови в понеделник, а беше събота срещу неделя - затова се наложи да ги направят спешно.
Като приключиха с тия неща, ме занесоха в операционната. Контракции нямаше все още (Вики все това ме питаше) и най-внимателният на света анестезиолог ме обезболи кадърно и ефективно. Като изгубих чувствителност на краката си, видях как някой взе единия ми крак и го премести - сгъна го в коляното, после го пусна надолу - и да виждаш всичко това, а да ти липсва усещане, е доста шантаво. Сложиха ми ниско параванче на гърдите, анестезиологът седна до главата ми и нещо ме разпитваше - пак за алергии, какво кръвно имам по принцип, дали съм си го мерила (а, спомням си - точно той беше човекът, който ми каза, че дали има проблем с кръвното се познава по това дали си го знаеш. Ако не знаеш, значи всичко е наред :) ) - разговаряхме се така с него докато Вики и един друг доктор нещо се суетяха и ги чаках да започнат. Анестезиологът (Милко, ама не си спомням фамилията му) ме попита изпитвам ли някаква болка. Малко ме учуди този въпрос, казах не, и той рече - хубаво, щото операцията тече вече от 10 минути.
Чудесия, ей!
По-натам има един период, в който от упойката започва да се затруднява дишането и малко имах чувството, че ще се задуша. Точно преди да се случи това обаче, анестезиологът ме предупреди, че ще се случи, така че си бях спокойна, въпреки че беше гадно. След това има един период на съклет, който си трае до края - просто на човек си му е гадно да не може да се премести така както си е свикнал, а и операционната маса е една такава много неанатомична - равна, твърда, хич не е удобно за прекарване на дълго време в лежане върху нея.
Баш изваждането на бебето става доста в началото и се усеща като едни силни бутания и дърпания, за които също ме предупредиха. Изобщо, аз обичам така като си знам и ме държат в течение.
Деян не изплака като го извадиха. Акушерката ми го подаде да го видя, имам мъгляв спомен че се беше свил на кълбенце целият в едната й протегната към мене длан - което разбира се е невъзможно, най-вероятно го е държала с две ръце, но със сигурност в шепи и свитичък в утробната поза. Очичките му бяха отворени - не че ме е гледал, но така изглеждаше.
"Грозен!" - беше първата дума, която казах на сина си. По някаква причина се бях подковала, че бебетата като се новородят, са грозни, и няма какво да се очаква нещо различно и затова по-добре да си знам аз. Така че си бях един вид наумила да си му го кажа това, ама нали, с умиление да го кажа.
"Хубав! Хубав на мама!" - беше втората ми реплика, когато информацията от очите ми беше стигнала до мозъка и мозъкът беше осъзнал, че това бебе срещу мен за моя изненада е едно красиво (ей начи как ме е яд дето тука сигурно се подсмихвате под мустак невярващо) - едно _обективно_ красиво бебе!...
После го отнесоха да го покажат на Веселин.
След като приключиха с мен (от ваденето на бебето нататък до края е доста повече време) ме изведоха и мен и ни дадоха кратко свиждане. От този момент си спомням колко се радвах да го видя - близкият ми човек в тоя все пак непознат свят, в който бях сама - и как неистово се опитвах да споделя с него колко искам да се преместя някак (проклетия съклет!).
После той твърдеше, че съм говорила несвързано, защото съм искала била да се надигна, пък то нали очевидно че няма как да се надигна, като съм под упойка. А аз исках просто някакси да си надигна горната част на тялото - главата, раменете - за да не ми е толкова съклет!...
То и не беше толкова лесно да се обясни, защото към този момент упойката беше във фазата на треперенето - в края на операцията и след нея за известно време има един такъв период, в който се трепери неудържимо, с цялото тяло. Та докато ти тракат зъбите, иди се обяснявай какво искаш да кажеш :)
После Вики ме настани в реанимацията, подреди ми всички неща, които ми бяха нужни, на нощното шкафче, показа ми кое къде е, даде последни наставления да пия много вода и инструкции кога да пия Солпадеин, увери ме, че ще дойде да ме види веднага на сутринта, и тръгна да поспи няколко часа. Нямаше нито един друг лекар в реанимацията, който така да се грижеше за свойта родилка. И майка ми да беше на нейно място, едва ли имаше накъде по-грижовно да се отнесе.
В реанимацията е скучно и единственото разнообразие е да се пие вода - което пък е полезно :)
Да се пращат смс-и в 5 сутринта, които да осведомят тъкмо заспиващия Веселин, че на наша милост й е скучно, също е метод за малко по-интересно прекарване на времето.
Също така съм се щракнала с телефона сама себе си.
Излизането от упойка боли, но така, както боли рана - познат и съвсем приемлив тип болка. И досега не знам какво е контракция и не мисля, че искам да знам.
Аз по принцип съм забележително неамбициозен човек, с нулево състезателно начало, но в някои моменти - като този - в мен се отключва сремеж да съм първа в нещо, най-добра в нещо. В този случай бях добре подготвена теоретично какво предстои да се случи и знаех какво трябва да правя, а именно, да се раздвижа максимално рано, да пия много вода, и беше позволено малко да се дообезболявам. И ми стана цел да направя тези неща най-добре от всички.
Момичетата в реанимацията бяха на възраст все около мойта, все с първи раждания. Разговорите се въртяха около имената, с които ще си кръстим бебетата, и около семейни истории между снахи и свекърви. Всяка, която имаше какво да се оплаче, искаше да вземе думата, за да сподели опит.
Когато докарваха някое треперещо момиче, то обикновено беше уплашено и полагахме усилия да я посрещнем приятелски и да й обясним най-важните неща - че треперенето е нормално, след колко време се очаква да премине, че трябва да пие вода, че сестрата слага обезболяващи инжекции. Като заизлизахме от упойка, всяка си се пооплакваше, че я боли, едни повече, други по-малко, аз гледах да го раздавам най-стоик. Щото нали, аз тука в тая реанимация ще съм дъ бестест. И то не беше проблем, и досега нямам спомен да ми е било особено тежко в този период. Започнах да се мърдам най-рано, и като ми кажат "Леле как успяваш да го направиш това, не те ли боли?" - и на мене криле ми поникват и ми се приисква не просто да си преместя крака на 2 сантиметра, а да почна ръченица да играя.
На сутринта дойде Вики. Каза, че е ходила да види бебето, че е добре, че е много красиво, но беше ужасно притеснена и не можеше да си намери място от неудобство, като ми поднесе новината, че го е дернала със скалпела по бузката. Увери ме, че ще го оправят, че белегчето ще е миниатюрно или няма да остане изобщо, че сестрите там го третират с нещо, че по никой начин не е сериозно нараняване - но нали изтекли водите, тя като направила разреза, и закачила бузката отдолу - той е бил в такова положение... А то няма как да се предвиди колко надълбоко да реже, нито пък се вижда бебето в какво положение е.
Аз я успокоих доколкото можах, ясно ми е че не е нейна вината и че се случват такива неща, пожелах си на синчето ми това да му е всичкото страдане дето има да страда, и изобщо не се притесних. Е, остана белег, но се забелязва само ако го знаеш и ако специално го търсиш, и освен това така Деян е уникално чаровен :) така че може да се приеме даже за разкрасителна процедура.
Денят след реанимацията е труден. Чакаш, чакаш, чакаш. Сега ли ще те преместят в стаята, после ли, по-късно ли. Стаята, това означава бебето. Не си добре още, не можеш да ходиш стабилно, да се навеждаш, изправяш - не можеш да се грижиш за него, ако ти го донесат, но пък искаш да си го видиш вече.
Е, заедно го видяхме - Веселин дойде, когато ме преместиха, и чака заедно с мен докато ни го донесат за първи път.
Така че се запознахме заедно с нашето слънчице. Тогава спеше като ангелче, предимно това правеше, а когато биваше буден, се кокореше и се учеше да фокусира света. Прекрасният период преди борбата за закърмване, и преди коликите, шишетата, безсънните нощи вкъщи с всички домакински и бебегледачески задължения. Когато аз само си лежах и си почивах, Деян спеше в креватчето си на колелца, аз го придърпвах към себе си и го гледах, гледах - не можех да му се нагледам :) Идилия!
И така Деян е заченат с любов и роден с любов, в прекрасната нощ на Средлетния ден, в неделя, с белег на бузката :)
Честит рожден ден, мъничка рожбо, голямо мое момче!
Показване на публикациите с етикет с умиление. Покажи всички публикации
Показване на публикациите с етикет с умиление. Покажи всички публикации
Вторник, 2008, Юни 24
Вторник, 2008, Май 13
Вечери
Свободна минутка в офиса - време за блог.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)
Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.
Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.
От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.
Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.
Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.
Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)
Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.
Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.
От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.
Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.
Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.
Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.
Петък, 2008, Април 18
Изправя се!!!
На мама слънчицето! :)))))))))
Вече се изправя!!!
Пълзи пълзи по килима, и като стигне до леглото, се набира по него и се изправя на крака! :))))))))))))))))
Ще се разплача от умиление :))))
И не съм го видяла още...
Нали е в Ботевград...
Само да свърши работното време, отпрашвам с мръсна газ да си го видя... съкровището!... :)))))
Вече се изправя!!!
Пълзи пълзи по килима, и като стигне до леглото, се набира по него и се изправя на крака! :))))))))))))))))
Ще се разплача от умиление :))))
И не съм го видяла още...
Нали е в Ботевград...
Само да свърши работното време, отпрашвам с мръсна газ да си го видя... съкровището!... :)))))
Четвъртък, 2008, Април 10
Седящия мъник
Докато ме е нямало, Деян се научил да сяда.
И да не си мислите, че ме е нямало месеци или седмици. 3 дни и половина бяха.
Досега стоеше - все по-стабилено - на ръце и колене, а сега се научил да се избута назад с ръцете и да се чучне, изкарвайки някакси краката си пред себе си - перфектно седнало положение. Голям кеф.
Освен това се изправя и прав, при наличие на подходящ релеф около него - някой възрастен, по когото да се покатери. Какъв е тоя зор да се изправи човек, ми е напълно неразбираемо - вместо да си лежи и да си спи, будалицата се чуди как да изхабява все повече и повече енергия.
Продължава да не спи добре - буди се по много пъти през нощта, понякога само за да му се даде биберонка, а друг път се разстройва повече и плаче, докато не бъде успокоен и приспан с гушкане и люлеене. Веселин по принуда е поел нощните смени, защото дори и да не ги поеме, пак се събужда и не може да спи. Аз нощем спя (т.е. къде спя, къде се посъбуждам и аз за малко, но не ставам), затова пък сутрин приготвянето на млякото, храненето и тия три неща са мое задължение. Лично време със съкровището - уви, в най-неподходящия момент - когато съм неадекватна и умирам за сън.
Бабите и гледачката получават най-добрите страни от гледането на бебе :)
Побърборва по малко - дадада, тата, айди; кара се понякога; повиква си като му е кеф да вика. Лъчезарно бебенце на мама.
Вечер като се прибера, ми се радва. Сутрин като дойде гледачката, направо просиява като я види. У нас се заражда ревност :)
Обича и бабите си, и дядовците, изобщо всички.
По никой начин не изглежда да сме му по-специални ние с баща му! (намус)
Ще мине още малко време и ще време да забранява и да го гушкаме даже... Да не го излагаме пред приятелчетата.
Вчера откри мобилния ми телефон. Разглежда го с такова задълбочение и интерес, и така внимателно опипва всеки елемент от релефа, че ще речеш че се кани да го моделира. Смени ми мелодията на звънене, трябва да си я променя обратно.
Умира си за всякакъв вид клавиатури. Трябва да му купя една клавиатура, ще има да й се радва сума време - със сигурност няма да ми излезе по-скъпо от някоя бебешка играчка, като се имат предвид цените по бебешките магазини. Сигурно скоро и мобилните телефони ще са по-евтини от играчките.
През последната седмица вече окончателно отказа единия сън - този след храненето в 17:30. Спи преди това, после се храни, и след това издържа до 20:10-15, когато го храним и слагаме да спи.
Кански е намразил карфиола - едва го пробутваме.
От заешкото се изрина и го спряхме.
И да не си мислите, че ме е нямало месеци или седмици. 3 дни и половина бяха.
Досега стоеше - все по-стабилено - на ръце и колене, а сега се научил да се избута назад с ръцете и да се чучне, изкарвайки някакси краката си пред себе си - перфектно седнало положение. Голям кеф.
Освен това се изправя и прав, при наличие на подходящ релеф около него - някой възрастен, по когото да се покатери. Какъв е тоя зор да се изправи човек, ми е напълно неразбираемо - вместо да си лежи и да си спи, будалицата се чуди как да изхабява все повече и повече енергия.
Продължава да не спи добре - буди се по много пъти през нощта, понякога само за да му се даде биберонка, а друг път се разстройва повече и плаче, докато не бъде успокоен и приспан с гушкане и люлеене. Веселин по принуда е поел нощните смени, защото дори и да не ги поеме, пак се събужда и не може да спи. Аз нощем спя (т.е. къде спя, къде се посъбуждам и аз за малко, но не ставам), затова пък сутрин приготвянето на млякото, храненето и тия три неща са мое задължение. Лично време със съкровището - уви, в най-неподходящия момент - когато съм неадекватна и умирам за сън.
Бабите и гледачката получават най-добрите страни от гледането на бебе :)
Побърборва по малко - дадада, тата, айди; кара се понякога; повиква си като му е кеф да вика. Лъчезарно бебенце на мама.
Вечер като се прибера, ми се радва. Сутрин като дойде гледачката, направо просиява като я види. У нас се заражда ревност :)
Обича и бабите си, и дядовците, изобщо всички.
По никой начин не изглежда да сме му по-специални ние с баща му! (намус)
Ще мине още малко време и ще време да забранява и да го гушкаме даже... Да не го излагаме пред приятелчетата.
Вчера откри мобилния ми телефон. Разглежда го с такова задълбочение и интерес, и така внимателно опипва всеки елемент от релефа, че ще речеш че се кани да го моделира. Смени ми мелодията на звънене, трябва да си я променя обратно.
Умира си за всякакъв вид клавиатури. Трябва да му купя една клавиатура, ще има да й се радва сума време - със сигурност няма да ми излезе по-скъпо от някоя бебешка играчка, като се имат предвид цените по бебешките магазини. Сигурно скоро и мобилните телефони ще са по-евтини от играчките.
През последната седмица вече окончателно отказа единия сън - този след храненето в 17:30. Спи преди това, после се храни, и след това издържа до 20:10-15, когато го храним и слагаме да спи.
Кански е намразил карфиола - едва го пробутваме.
От заешкото се изрина и го спряхме.
Четвъртък, 2008, Март 20
Оранжево детето
Реших да впиша за протокола песните, които пея на Деян.
Топ хитът е "Оранжево небето". Аз на него знам само припева, останалото тананикам с "та-та-ра-та". Любимият момент е когато, в началото на припева, се започва с едно "Оооо - ооооо (- ранжево небето" и т.н.) - на което Деян се ухилва до ушите, защото знае, че следва песничка.
Като по-малък пеех много "Две калинки" и "Пеят, скачат палците". Опитвала съм с "Тихо се сипе първият сняг", но не е толкова вървежна, понеже при нас песничките не са за приспиване, а за развеселяване когато се ядоса или му досади нещо, например че лежи по гръб твърде дълго време докато го преобличам.
"Нани, нани бебе" на мелодията на "Мила моя мамо" беше опитът ми да го приспивам докато беше коликавият период и го разнасях на ръце из апартамента за да спре да плаче. Спомените ми от онзи период не са много ясни. Малко не мога да си представя, че лъчезарното, усмихнато дете, което имам сега, е същото онова все ревящо бебе, което толкова ме изнервяше понякога - добре, че е документирано... защото наистина, забравя се. А макар и да признавам, че имам малко уклон да пиша по-скоро за негативните страни на майчинството, отколкото за радостите, все пак негативните са тези, които се забравят повече и поради това повече подлежат на записване.
Деян обича, докато заспива, да си държи нещо. Обикновено взима одеялцето, вдига си го пред лицето и си покрива с него очите. После си вдига краката нагоре - в най-трудната коремна преса - и се капичва настрани. Много обича, докато ужким заспива, да се обръща по корем. Надига се на ръце (а вече и на колене) и почва да зяпа наоколо, съответно цялата сънливост му се изпарява, а май не схваща много добре защо така не му е много удобно да заспи и изобщо какво е това мъчение, когато човек е толкова изморен. И се размрънква. Същото го прави и нощем, насън. По няколко пъти. Биберонка оправя положението.
Понякога пък обича да си разглежда ръцете. Оня ден като го приспивах в Ботевград (беше много кисел и яко люлеене падна в столчето за кола), отдели сигурно 10 минути да си разглежда ръката, извъртайки дланта си отпред и отзад на равномерни интервали.
Ако е сложен в креватчето да спи, и му подам ръката си, задължително я хваща и започва да си играе с пръстите ми, с часовника, с мартениците.
Особено много обича връвчици от всякакъв вид. Улавя ги и започва да ги върти между пръстите си с такава съсредоточеност, че все едно се кани да върже морски възел. И ги лапа, разбира се.
Понякога така го забавлявам, като ужким му подам нещо, но го дръпна обратно преди да е успял да го хване. Винаги следва голям кикот, но радостта е най-пълна, когато нещото е връвчица и аз му докосна леко с нея отворената длан - гъделичка го. А реакциите му са още твърде бавни, и въпреки че се опитва да се съсредоточи и да сграбчи нещото докато съм му го подала, не успява и фрустрацията го кара да се смее.
В друг случай фрустрацията го нервира - когато се е надигнал успешно на ръце, но в стремежа си да се задвижи нанякъде, се избутва с ръце назад вместо с крака напред (може би защото владее ръцете си по-добре) и така тръгва да се отдалечава от нещото, към което е тръгнал. Намирам го в долния край на креватчето и по корем, след като съм го сложила в горния, по гръб. И си хленчи за биберонката и някой да го обърне по по-човешки начин.
Краката са атракция, когато е седнал в столчето за кола. Освен че си ги вдига и държи, а от време на време и захапва, много обича да си събува чорапите. Те предоставят известно време забавление докато ги измъкне, след което започва да се опитва да си измъкне ританките или чорапогащника, което естествено не му се отдава и той се ядосва по малко.
Докато го храня, протяга ръце към лъжичката в опит да я сграбчи и да си я натика в устата. Това го тушираме като му връчим друга лъжичка, която да служи само за държене. Но понякога все пак успява да натопи пръсти в бурканчето с пюре или в купичката с каша. И стиска толкова здраво, че едва ги отклещвам оттам.
Много обичам да го храня. Все още не ми е омръзнало храненето с лъжичка, напротив, голямо удоволствие ми е :) Радвам се, като яде с удоволствие и апетит; като виждам изграждането на рефлекси - отварянето на устата като поднеса лъжичката, реакцията на вкусното ядене - одобрителното "мммммммммммм" при всяка приета лъжичка. И почти не се клепаме.
Огромно удоволствие му е да скача. Ти само го дръж изправен - той може да си стои на краката, но трябва някой да го подкрепя да не загуби равновесие и да падне - и гледай какво скачане пада. Може да пружинира половин час без прекъсване. Ако го придвижваш леко напред, мести крака един пред друг и ходи - това си го прави още от 6-месечна възраст де.
Обожава Веселин да го качи на конче и да го друса. Е няма такъв празник! Страшен кикот и търси с поглед всички околни да им се покаже.
Продължава си очарованието му от огледала. Все още не мога да разбера дали знае, че това дето вижда е той самият, или си мисли, че е друго бебе. При всички положения е много приятелски настроен. Усмихва се широко и приветливо на отражението си и посяга с ръце, за да го пипне.
В количката седи изправен напред и активно наблюдава какво се случва около него. Понякога се навежда напред, за да захапе предпазната рамка. В колата се държи за дръжката на столчето си за кола и зяпа през прозореца, сякаш е на обиколка из имението си и инспектира.
Понеже вече има 5 зъба (2 отдолу и 3 отгоре), се кефи да си ги скърца - щото може. Усмивката му откак има зъби също е различна понякога - усмихва се със стиснати челюсти и цялата му физиономия се раздърпва настрани.
Плешивината на тила му е почти скрита вече, само ние си я знаем, иначе изобщо не си личи. Скоро ще обрасне съвсем.
Фонтанелата не съм проверявала.
Не обича да пие вода. Но леля Фани му я пробутва някак.
Скоро трябва да го учим да пие от чашка. Не е голям фен, предвид че не обича да пие това дето му предлагам с чашката.
Любимата му храна е тиквата. Умира си за тиква! Поради което трябва да призная, че е почнал леко да оранжевее. Промених му менюто така, че да има максимално големи паузи от тиквата (а то не е лесно, понеже изборът ни на храни продължава да се свежда до 5-6 вида основни неща и техните комбинации: ориз, царевица, картофи, броколи, карфиол, пуйка, и разбира се тиква. А, от тази седмица - и заешко).
Ще видим дали ще се от-оранжеви.
Утре отиваме в Ботевград да си го видим и вдругиден си го караме обратно да си го гледаме ние - тая седмица е наш ред.
Докато ми липсва, мисля за всичките тия неща. И най-вече си представям усмивката му. И наведената главица и голото вратле, когато е седнал и си майстори нещо, съсредоточен.
Топ хитът е "Оранжево небето". Аз на него знам само припева, останалото тананикам с "та-та-ра-та". Любимият момент е когато, в началото на припева, се започва с едно "Оооо - ооооо (- ранжево небето" и т.н.) - на което Деян се ухилва до ушите, защото знае, че следва песничка.
Като по-малък пеех много "Две калинки" и "Пеят, скачат палците". Опитвала съм с "Тихо се сипе първият сняг", но не е толкова вървежна, понеже при нас песничките не са за приспиване, а за развеселяване когато се ядоса или му досади нещо, например че лежи по гръб твърде дълго време докато го преобличам.
"Нани, нани бебе" на мелодията на "Мила моя мамо" беше опитът ми да го приспивам докато беше коликавият период и го разнасях на ръце из апартамента за да спре да плаче. Спомените ми от онзи период не са много ясни. Малко не мога да си представя, че лъчезарното, усмихнато дете, което имам сега, е същото онова все ревящо бебе, което толкова ме изнервяше понякога - добре, че е документирано... защото наистина, забравя се. А макар и да признавам, че имам малко уклон да пиша по-скоро за негативните страни на майчинството, отколкото за радостите, все пак негативните са тези, които се забравят повече и поради това повече подлежат на записване.
Деян обича, докато заспива, да си държи нещо. Обикновено взима одеялцето, вдига си го пред лицето и си покрива с него очите. После си вдига краката нагоре - в най-трудната коремна преса - и се капичва настрани. Много обича, докато ужким заспива, да се обръща по корем. Надига се на ръце (а вече и на колене) и почва да зяпа наоколо, съответно цялата сънливост му се изпарява, а май не схваща много добре защо така не му е много удобно да заспи и изобщо какво е това мъчение, когато човек е толкова изморен. И се размрънква. Същото го прави и нощем, насън. По няколко пъти. Биберонка оправя положението.
Понякога пък обича да си разглежда ръцете. Оня ден като го приспивах в Ботевград (беше много кисел и яко люлеене падна в столчето за кола), отдели сигурно 10 минути да си разглежда ръката, извъртайки дланта си отпред и отзад на равномерни интервали.
Ако е сложен в креватчето да спи, и му подам ръката си, задължително я хваща и започва да си играе с пръстите ми, с часовника, с мартениците.
Особено много обича връвчици от всякакъв вид. Улавя ги и започва да ги върти между пръстите си с такава съсредоточеност, че все едно се кани да върже морски възел. И ги лапа, разбира се.
Понякога така го забавлявам, като ужким му подам нещо, но го дръпна обратно преди да е успял да го хване. Винаги следва голям кикот, но радостта е най-пълна, когато нещото е връвчица и аз му докосна леко с нея отворената длан - гъделичка го. А реакциите му са още твърде бавни, и въпреки че се опитва да се съсредоточи и да сграбчи нещото докато съм му го подала, не успява и фрустрацията го кара да се смее.
В друг случай фрустрацията го нервира - когато се е надигнал успешно на ръце, но в стремежа си да се задвижи нанякъде, се избутва с ръце назад вместо с крака напред (може би защото владее ръцете си по-добре) и така тръгва да се отдалечава от нещото, към което е тръгнал. Намирам го в долния край на креватчето и по корем, след като съм го сложила в горния, по гръб. И си хленчи за биберонката и някой да го обърне по по-човешки начин.
Краката са атракция, когато е седнал в столчето за кола. Освен че си ги вдига и държи, а от време на време и захапва, много обича да си събува чорапите. Те предоставят известно време забавление докато ги измъкне, след което започва да се опитва да си измъкне ританките или чорапогащника, което естествено не му се отдава и той се ядосва по малко.
Докато го храня, протяга ръце към лъжичката в опит да я сграбчи и да си я натика в устата. Това го тушираме като му връчим друга лъжичка, която да служи само за държене. Но понякога все пак успява да натопи пръсти в бурканчето с пюре или в купичката с каша. И стиска толкова здраво, че едва ги отклещвам оттам.
Много обичам да го храня. Все още не ми е омръзнало храненето с лъжичка, напротив, голямо удоволствие ми е :) Радвам се, като яде с удоволствие и апетит; като виждам изграждането на рефлекси - отварянето на устата като поднеса лъжичката, реакцията на вкусното ядене - одобрителното "мммммммммммм" при всяка приета лъжичка. И почти не се клепаме.
Огромно удоволствие му е да скача. Ти само го дръж изправен - той може да си стои на краката, но трябва някой да го подкрепя да не загуби равновесие и да падне - и гледай какво скачане пада. Може да пружинира половин час без прекъсване. Ако го придвижваш леко напред, мести крака един пред друг и ходи - това си го прави още от 6-месечна възраст де.
Обожава Веселин да го качи на конче и да го друса. Е няма такъв празник! Страшен кикот и търси с поглед всички околни да им се покаже.
Продължава си очарованието му от огледала. Все още не мога да разбера дали знае, че това дето вижда е той самият, или си мисли, че е друго бебе. При всички положения е много приятелски настроен. Усмихва се широко и приветливо на отражението си и посяга с ръце, за да го пипне.
В количката седи изправен напред и активно наблюдава какво се случва около него. Понякога се навежда напред, за да захапе предпазната рамка. В колата се държи за дръжката на столчето си за кола и зяпа през прозореца, сякаш е на обиколка из имението си и инспектира.
Понеже вече има 5 зъба (2 отдолу и 3 отгоре), се кефи да си ги скърца - щото може. Усмивката му откак има зъби също е различна понякога - усмихва се със стиснати челюсти и цялата му физиономия се раздърпва настрани.
Плешивината на тила му е почти скрита вече, само ние си я знаем, иначе изобщо не си личи. Скоро ще обрасне съвсем.
Фонтанелата не съм проверявала.
Не обича да пие вода. Но леля Фани му я пробутва някак.
Скоро трябва да го учим да пие от чашка. Не е голям фен, предвид че не обича да пие това дето му предлагам с чашката.
Любимата му храна е тиквата. Умира си за тиква! Поради което трябва да призная, че е почнал леко да оранжевее. Промених му менюто така, че да има максимално големи паузи от тиквата (а то не е лесно, понеже изборът ни на храни продължава да се свежда до 5-6 вида основни неща и техните комбинации: ориз, царевица, картофи, броколи, карфиол, пуйка, и разбира се тиква. А, от тази седмица - и заешко).
Ще видим дали ще се от-оранжеви.
Утре отиваме в Ботевград да си го видим и вдругиден си го караме обратно да си го гледаме ние - тая седмица е наш ред.
Докато ми липсва, мисля за всичките тия неща. И най-вече си представям усмивката му. И наведената главица и голото вратле, когато е седнал и си майстори нещо, съсредоточен.
Понеделник, 2008, Март 17
За крадците и майките
Отново сме без Деян - оставихме го вчера в Ботевград за седмицата, но утре отиваме да си го видим. Този път ме е обзела сантименталност. На тръгване си го гушках гушках и ми беше много мъчно, че го оставям. Като се върнахме вкъщи, зарових нос в едно негово одеялце и ми беше миличко и близко да ми мирише на него. Деян много хубаво мирише. Всяко бебе мирише хубаво.
Вчера беше безкъсметен ден - минахме през мола да гледаме Акули 3Д, което се оказа непредставимо скучен филм (човек като чуе филм с акули, не може да си представи как може да се направи да е скучно, ама на - можело), и лошото е, че бидейки чиста загуба на време и пари, не можа да компенсира, че ни обраха - докато зяпахме в книжарницата (май), от затворения с цип джоб на Веселиновото яке успяха да ни задигнат цялото богатство, състоящо се от една флашка и едно PSP с чисто нова 4-гигабайтова карта и качен God of War, който Веселин чакаше с нетърпение и тъкмо беше започнал да играе. Имаше и снимки на Деян вътре. Не че ги нямаме другаде, ама сега някакъв гаден крадец ще има властта да изтрие от картата снимките на детенцето ми, и това е обидно по някакъв начин.
Снимките на Деян ми ги крадат още от преди да се роди - сещам се как ми задигнаха чантата в един стол и в нея бяха разпечатките от ехографа от началото на бременността до тогавашния момент. Имах някаква надежда, че когато крадецът види, че е откраднал чанта на бременна жена, може пък да му се смили сърцето и да я върне (всички документи бяха вътре, вкл. визитки - определено беше лесно да бъда намерена), но това не се случи. По-късно имах възможността да се уверя от личен опит за колко маловажна се счита бременността в обществото, когато се наложи да се повозя няколко пъти на маршрутка с достатъчно очевидния си 7-8-9-месечен корем (беше прекалено голям, за да карам - имах чувството, че няма да мога да се процедя между волана и седалката, хихи) и никой не ми направи място да седна - не само това, ами и правостоящи хора, возещи се до мене, се втурваха да заемат преди мен местата, когато се освобождаваха от слизащите. Не ми беше възмутено, нито пък ми развали настроението, не бях и кой знае колко уморена, но у мен остана едно усещане на почуда и неразбиране... Наскоро бях свидетел на същата ситуация в претъпкана маршрутка с возеща се в нея правостояща бременна жена - реакциите бяха същите, по-точно липсата на реакции, и дори когато една друга жена се развика, че някой трябва да стане за да седне бременното момиче, никой от седящите не се помръдна.
Нямах намерение точно сега да пиша за тези неща. За отношението на околните когато забременееш и родиш се каня да споделя от много отдавна, защото много ме впечатлява, само че още не съм си го изяснила и исках да ми се поизбистри малко, преди да подхвана темата.
Всъщност то няма и да ми се изясни, защото отношението е двояко. 90% от возещите се по маршрутките са жени и тяхното безхаберие, като видят бременна жена, ми е необяснимо. В същото време бременността и раждането са инициация, преминаване на праг, който дотогава дори не си представях, че е съществувал. Никога не съм срещала толкова непосредствено, спонтанно приятелско отношение от страна на далечни познати и дори непознати хора, колкото като бях бременна. Всички са толкова доброжелателни, усмихват ми се, радват ми се, умиляват се. Касиерки, фризьорки, продавачки, клиентки; жени, работещи в съседни офиси; майки, седящи на съседна маса в кафето - всички изведнъж са станали страшно приветливи, формалността, че не се познаваме, няма никакво значение, и непринудено отпочват разговори с мен на тема бременност и раждане. Сякаш има една голяма общност - общността на майките - и никой не подозира за нейното съществуване, докато не стане майка. Станах част от тази общност и имам чувството, че се докоснах до натрупвана с хилядолетия позитивна енергия - бях приета топло и радушно и получих разбиране, помощ, подкрепа, усмивки, съпричастност - толкова естествено и толкова безвъзмездно, че съм задължена да ги предам нататък, когато нови майки се присъединяват към... НАС. Старая се да го правя. Не съм забравила как, докато аз не знаех на кой свят съм - първа седмица вкъщи и бебето реве постоянно - Милена, жената на моя шеф, отиде след работа да купи Espumisan L и загряващ компрес и ми ги донесе вкъщи, за да помогне срещу коликите на Деян. Връщам жеста, като взимам такси след работа и отивам при Деси, жената на един колега, да й занеса стерилизатор за шишенца. Очаквам тя да го върне, като помогне някак на следващата нова майка, която, също като нас, не знае, че има нужда от помощ и как да си я поиска.
Обратно към темата за отношението на околните - вече не в контекста на майчинската общност: когато с Веселин излизаме от блока да разхождаме Деян с количката, възрастните вече ни поздравяват като равни - приемат ни сред тях, не сме вече ония хлапета, дето живеят в студентския апартамент с изподрасканите стени, а сме и ние големи, възрастни, отговорни граждани като тях самите. Минали сме от другата страна на барикадата. Оня ден едно младо момиче - да беше тийнейджърка или на 20 най-много - на излизане от входа се размина с мен и понеже изглежда ме разпознава по физиономия, първо каза по инерция "Здрасти!", след което се поправи със засрамена усмивка - "Ъъъ, имам предвид, добър ден!"
Смешна работа, да те приемат толкова сериозно, когато ти самият още не си свикнал да се приемаш сериозно...
Вчера беше безкъсметен ден - минахме през мола да гледаме Акули 3Д, което се оказа непредставимо скучен филм (човек като чуе филм с акули, не може да си представи как може да се направи да е скучно, ама на - можело), и лошото е, че бидейки чиста загуба на време и пари, не можа да компенсира, че ни обраха - докато зяпахме в книжарницата (май), от затворения с цип джоб на Веселиновото яке успяха да ни задигнат цялото богатство, състоящо се от една флашка и едно PSP с чисто нова 4-гигабайтова карта и качен God of War, който Веселин чакаше с нетърпение и тъкмо беше започнал да играе. Имаше и снимки на Деян вътре. Не че ги нямаме другаде, ама сега някакъв гаден крадец ще има властта да изтрие от картата снимките на детенцето ми, и това е обидно по някакъв начин.
Снимките на Деян ми ги крадат още от преди да се роди - сещам се как ми задигнаха чантата в един стол и в нея бяха разпечатките от ехографа от началото на бременността до тогавашния момент. Имах някаква надежда, че когато крадецът види, че е откраднал чанта на бременна жена, може пък да му се смили сърцето и да я върне (всички документи бяха вътре, вкл. визитки - определено беше лесно да бъда намерена), но това не се случи. По-късно имах възможността да се уверя от личен опит за колко маловажна се счита бременността в обществото, когато се наложи да се повозя няколко пъти на маршрутка с достатъчно очевидния си 7-8-9-месечен корем (беше прекалено голям, за да карам - имах чувството, че няма да мога да се процедя между волана и седалката, хихи) и никой не ми направи място да седна - не само това, ами и правостоящи хора, возещи се до мене, се втурваха да заемат преди мен местата, когато се освобождаваха от слизащите. Не ми беше възмутено, нито пък ми развали настроението, не бях и кой знае колко уморена, но у мен остана едно усещане на почуда и неразбиране... Наскоро бях свидетел на същата ситуация в претъпкана маршрутка с возеща се в нея правостояща бременна жена - реакциите бяха същите, по-точно липсата на реакции, и дори когато една друга жена се развика, че някой трябва да стане за да седне бременното момиче, никой от седящите не се помръдна.
Нямах намерение точно сега да пиша за тези неща. За отношението на околните когато забременееш и родиш се каня да споделя от много отдавна, защото много ме впечатлява, само че още не съм си го изяснила и исках да ми се поизбистри малко, преди да подхвана темата.
Всъщност то няма и да ми се изясни, защото отношението е двояко. 90% от возещите се по маршрутките са жени и тяхното безхаберие, като видят бременна жена, ми е необяснимо. В същото време бременността и раждането са инициация, преминаване на праг, който дотогава дори не си представях, че е съществувал. Никога не съм срещала толкова непосредствено, спонтанно приятелско отношение от страна на далечни познати и дори непознати хора, колкото като бях бременна. Всички са толкова доброжелателни, усмихват ми се, радват ми се, умиляват се. Касиерки, фризьорки, продавачки, клиентки; жени, работещи в съседни офиси; майки, седящи на съседна маса в кафето - всички изведнъж са станали страшно приветливи, формалността, че не се познаваме, няма никакво значение, и непринудено отпочват разговори с мен на тема бременност и раждане. Сякаш има една голяма общност - общността на майките - и никой не подозира за нейното съществуване, докато не стане майка. Станах част от тази общност и имам чувството, че се докоснах до натрупвана с хилядолетия позитивна енергия - бях приета топло и радушно и получих разбиране, помощ, подкрепа, усмивки, съпричастност - толкова естествено и толкова безвъзмездно, че съм задължена да ги предам нататък, когато нови майки се присъединяват към... НАС. Старая се да го правя. Не съм забравила как, докато аз не знаех на кой свят съм - първа седмица вкъщи и бебето реве постоянно - Милена, жената на моя шеф, отиде след работа да купи Espumisan L и загряващ компрес и ми ги донесе вкъщи, за да помогне срещу коликите на Деян. Връщам жеста, като взимам такси след работа и отивам при Деси, жената на един колега, да й занеса стерилизатор за шишенца. Очаквам тя да го върне, като помогне някак на следващата нова майка, която, също като нас, не знае, че има нужда от помощ и как да си я поиска.
Обратно към темата за отношението на околните - вече не в контекста на майчинската общност: когато с Веселин излизаме от блока да разхождаме Деян с количката, възрастните вече ни поздравяват като равни - приемат ни сред тях, не сме вече ония хлапета, дето живеят в студентския апартамент с изподрасканите стени, а сме и ние големи, възрастни, отговорни граждани като тях самите. Минали сме от другата страна на барикадата. Оня ден едно младо момиче - да беше тийнейджърка или на 20 най-много - на излизане от входа се размина с мен и понеже изглежда ме разпознава по физиономия, първо каза по инерция "Здрасти!", след което се поправи със засрамена усмивка - "Ъъъ, имам предвид, добър ден!"
Смешна работа, да те приемат толкова сериозно, когато ти самият още не си свикнал да се приемаш сериозно...
Четвъртък, 2008, Март 6
Стара Загора
Успешно се занесохме до Ботевград, оставихме Деян там, след което потеглихме към Стара Загора да видим малко свят - първо съвместно избягване от Деян откак се е родил :)
Насладихме се на хубав хотел, разкошен град (с главна пешеходна улица, прекрасен парк, много магазинчета - всичко необходимо, и чисто, чисто...), беше прекрасно време и на всичкото отгоре празници - Баба Марта и 3 Март. Имаше празнично настроение в града, видяхме си братовчедите, всичко беше топ.
После обратно до Ботевград да си навестим синчето и във вторник сутринта росни-пресни дойдохме на работа.
Оттогава нещо не успяваме да си организираме добре вечерите. Ужким щяхме да го ударим на социален живот, а то се оказа, че няма толкова какво да правим. Като се прибрахме вчера вкъщи, ми беше едно такова празно, пусто, липсва ми детенцето... Никога не съм очаквала, че ще дойде такъв момент :)
На Деянски пък, по сведения от баба му, май му расте пореден зъб... Бил кисел, не щял да яде (отказва с рев), буди се през нощта... Ха! Не е наш проблем :)
Той станал известен из града като "хубавото бебе". Всички много му се радвали и той сияел и се усмихвал на всичко живо. Мамин сладък :))
Абе той сега ми липсва, ама другата седмица ще сме само с гледачка. Ще си наваксаме, че и отгоре.
Вектрата се държа геройски, пък и аз се отраквам като шофьор - досега не бях изминавала толкова дълго разстояние. Като има магистрала е лесна работа :)
Насладихме се на хубав хотел, разкошен град (с главна пешеходна улица, прекрасен парк, много магазинчета - всичко необходимо, и чисто, чисто...), беше прекрасно време и на всичкото отгоре празници - Баба Марта и 3 Март. Имаше празнично настроение в града, видяхме си братовчедите, всичко беше топ.
После обратно до Ботевград да си навестим синчето и във вторник сутринта росни-пресни дойдохме на работа.
Оттогава нещо не успяваме да си организираме добре вечерите. Ужким щяхме да го ударим на социален живот, а то се оказа, че няма толкова какво да правим. Като се прибрахме вчера вкъщи, ми беше едно такова празно, пусто, липсва ми детенцето... Никога не съм очаквала, че ще дойде такъв момент :)
На Деянски пък, по сведения от баба му, май му расте пореден зъб... Бил кисел, не щял да яде (отказва с рев), буди се през нощта... Ха! Не е наш проблем :)
Той станал известен из града като "хубавото бебе". Всички много му се радвали и той сияел и се усмихвал на всичко живо. Мамин сладък :))
Абе той сега ми липсва, ама другата седмица ще сме само с гледачка. Ще си наваксаме, че и отгоре.
Вектрата се държа геройски, пък и аз се отраквам като шофьор - досега не бях изминавала толкова дълго разстояние. Като има магистрала е лесна работа :)
Петък, 2008, Февруари 22
Чорапи
Аз:
12:05:49 PM: sutrinta te poiznervi maj?
Веселин:
12:06:05 PM: ne mnogo :)
opitvashe se da si iziade krakata, a tva mnogo prechi na spaneto
12:06:20 PM: tegli si chorapite, az mu gi obuvam i taka
nakraia go ostaih bez chorapi :)
Чорапите са много интересна играчка. Изобщо краката. Като е седнал човек, пръстите на краката са му на една ръка разстояние. Може да си играе с тях и да си тегли чорапите. Егати кефа!
Но това е валидно предимно докато човек е бебе. С напредването на възрастта разстоянието до чорапите се увеличава, с което животът става значително по-скучен.
Ето затова пушат хората. Опитват се да компенсират за изгубената възможност да си напъхат чорапите в устата.
Понеделник, 2008, Февруари 4
Зъбче
Ето, похвалваме се - Първи Долен Десен вече прозира във венеца на Деян. Има формата на тясно правоъгълниче - само върхът на резеца - и е прозрачно, а не бяло, както бях очаквала.
Сега бързо трябва да наснимаме наснимаме колкото можем повече бебешки беззъби усмивки, защото никога вече моделът ни няма да има същата физиономия. Ще се промени много и аз откровено се опасявам, че ще погрознее, защото не си представям, че има накъде да е по-хубав, отколкото в момента.
Това са и последни дни, в които можем да го наричаме Венци (както го наричаме, когато се смее с тия ми ти голи венци); за сметка на това продължава да е Лъчезарчо и скоро вече ще е Съби. То затова не си знае името детето, щото какво ли не му викаме. Например като е рошав и му стърчи косата, е Косьо. Макар че тия опашки, дето му бяха на тила, вече опадаха. А плешивината отзад на главата, която се получава при всички бебета защото лежат предимно по гръб, май е почнала да си обраства отново с коса - пряко следствие от умението му да седи и любовта му към преобръщане от гръб на корем.
Като казах да седи - от днес вече го слагаме в кошарата, страшно е щастлив и успява да се задържи сума ти време седнал, преди да се капичне нанякъде. Пак си трябва постоянно наблюдение, но сравнено само с една седмица по-рано, е много задобрял в седенето. Седи като майстор! Неслучайно съм избрала тая снимка за блога за този месец - с такъв изправен гръб и аз не мога да седя! (ух на мама)
Днес за сефте омаа цяло бурканче пюре от броколи и вече считаме броколито за въведено. В резултат на успешното разнообразяване на менюто до 2 (два) вида храна (оризова каша и пюре от броколи с ориз) мен отново ме тресе захранваща треска - пак съм обзета от импулса да кроя безкръчмарни планове от сега до след 3 месеца кога каква храна ще въведем. И като вляза в магазин за детски храни, купувам всичко, което преценя, че става като за него (то и без друго е много малък процент от храните, така че гледам да си го складирам вкъщи да ми е под ръка). Много ми се иска да постигнем поне частично отбиване на млякото, щото подозирам, че продължава да реагира с алергия дори на Прегомина - ето вече 15 дена лечение, а след първоначалното подобрение (когато мазахме с КС) пак се влоши и си караме така - с червени и пресъхнали бузи.
Не че някой го интересува, но редът на въвеждане на храните ще бъде горе-долу такъв (абе просто ми е приятно да мисля за това):
- пюре от тиква
- каша Елда
- пюре "фин алабаш"
- пюре тиква с картофи
- пюре картофи с карфиол
- някаква царевична каша, ама не помня коя марка имаше такава
- пюре тиква с пуйка (оле! месо!)
- каша "Грис" на Милупа (ориз, царевица и тапиока)
После имаме картоф+спанак, може би още 1-2 вида пюре, и със зеленчуковите сме готови. А от плодовите - можем да въведем сини сливи. Тъкмо ще му правят кашата малко по-вкусна, че тя, честно, е егати блудкаша. На мен ми се струва, че като я приготвя с вода вместо с гадното му мляко, е по-поносима, но той не си я хареса така; аз пък ще си отстоявам постижението да отбием 2 от 5-те млечни хранения за деня, и ще трябва да се спазарим все някак.
А някой да знае откъде може да се купи рапично олио / рапично масло?
Сега бързо трябва да наснимаме наснимаме колкото можем повече бебешки беззъби усмивки, защото никога вече моделът ни няма да има същата физиономия. Ще се промени много и аз откровено се опасявам, че ще погрознее, защото не си представям, че има накъде да е по-хубав, отколкото в момента.
Това са и последни дни, в които можем да го наричаме Венци (както го наричаме, когато се смее с тия ми ти голи венци); за сметка на това продължава да е Лъчезарчо и скоро вече ще е Съби. То затова не си знае името детето, щото какво ли не му викаме. Например като е рошав и му стърчи косата, е Косьо. Макар че тия опашки, дето му бяха на тила, вече опадаха. А плешивината отзад на главата, която се получава при всички бебета защото лежат предимно по гръб, май е почнала да си обраства отново с коса - пряко следствие от умението му да седи и любовта му към преобръщане от гръб на корем.
Като казах да седи - от днес вече го слагаме в кошарата, страшно е щастлив и успява да се задържи сума ти време седнал, преди да се капичне нанякъде. Пак си трябва постоянно наблюдение, но сравнено само с една седмица по-рано, е много задобрял в седенето. Седи като майстор! Неслучайно съм избрала тая снимка за блога за този месец - с такъв изправен гръб и аз не мога да седя! (ух на мама)
Днес за сефте омаа цяло бурканче пюре от броколи и вече считаме броколито за въведено. В резултат на успешното разнообразяване на менюто до 2 (два) вида храна (оризова каша и пюре от броколи с ориз) мен отново ме тресе захранваща треска - пак съм обзета от импулса да кроя безкръчмарни планове от сега до след 3 месеца кога каква храна ще въведем. И като вляза в магазин за детски храни, купувам всичко, което преценя, че става като за него (то и без друго е много малък процент от храните, така че гледам да си го складирам вкъщи да ми е под ръка). Много ми се иска да постигнем поне частично отбиване на млякото, щото подозирам, че продължава да реагира с алергия дори на Прегомина - ето вече 15 дена лечение, а след първоначалното подобрение (когато мазахме с КС) пак се влоши и си караме така - с червени и пресъхнали бузи.
Не че някой го интересува, но редът на въвеждане на храните ще бъде горе-долу такъв (абе просто ми е приятно да мисля за това):
- пюре от тиква
- каша Елда
- пюре "фин алабаш"
- пюре тиква с картофи
- пюре картофи с карфиол
- някаква царевична каша, ама не помня коя марка имаше такава
- пюре тиква с пуйка (оле! месо!)
- каша "Грис" на Милупа (ориз, царевица и тапиока)
После имаме картоф+спанак, може би още 1-2 вида пюре, и със зеленчуковите сме готови. А от плодовите - можем да въведем сини сливи. Тъкмо ще му правят кашата малко по-вкусна, че тя, честно, е егати блудкаша. На мен ми се струва, че като я приготвя с вода вместо с гадното му мляко, е по-поносима, но той не си я хареса така; аз пък ще си отстоявам постижението да отбием 2 от 5-те млечни хранения за деня, и ще трябва да се спазарим все някак.
А някой да знае откъде може да се купи рапично олио / рапично масло?
Сряда, 2008, Януари 16
Възрастните плачат със сълзи...
Възрастните плачат със сълзи.
Възрастните плачат с очите.
Малките плачат със сърцето,
Малките плачат с живота си.
Но ако възрастният плаче като малък,
значи той наистина плаче.
Марик, 4 клас
Възрастните плачат с очите.
Малките плачат със сърцето,
Малките плачат с живота си.
Но ако възрастният плаче като малък,
значи той наистина плаче.
Марик, 4 клас
Петък, 2007, Декември 7
Смехове - 2
Сетих се още :)
- Когато Веселин го подхвърля във въздуха, то е неистов смях с глас, кикотене и голяма радост.
- Когато е гладен и е мрънкал, и му приготвим бутилката и я види, тогава протяга ръце към нея и се задъхва от нетърпение и се усмихва.
- Разбира се, има знаменитата "точка в тавана", което е да си избере несъществуващо забавление в тавана, да се одзвери в него и да прави бухалски звуци (няма как да ги напиша) и да се усмихва, дори цвили понякога - през цялото време вперил поглед в някакво място, където, уверявам ви, нищичко няма :) Само бял таван!
- Когато Веселин го подхвърля във въздуха, то е неистов смях с глас, кикотене и голяма радост.
- Когато е гладен и е мрънкал, и му приготвим бутилката и я види, тогава протяга ръце към нея и се задъхва от нетърпение и се усмихва.
- Разбира се, има знаменитата "точка в тавана", което е да си избере несъществуващо забавление в тавана, да се одзвери в него и да прави бухалски звуци (няма как да ги напиша) и да се усмихва, дори цвили понякога - през цялото време вперил поглед в някакво място, където, уверявам ви, нищичко няма :) Само бял таван!
Четвъртък, 2007, Декември 6
Смехове
Има различен вид реакции на положителни стимули.
- Играчки от типа на "активната гимнастика" - цвили, рита с крака, задъхва се от прилив на енергия, от време на време поспира за да ги инспектира по-внимателно, после пак решава че са много яки и пак изцвилва
- Играчки от типа на Сънчо и телевизора (свети и свири) - гледа ги като омагьосан, без да отмества поглед и без изражение
- Играчки от типа на палячето Пальо и октопода Ото (свирят, като издърпаш едно въженце) - гледа ги с любопитство и лека изненада и им се усмихва - мисля, че тях ги приема за личности, не за предмети.
- Игри с мен - криеница (от 2 дена сме я открили) и "буба лази" - кикоти се с глас, маха с ръце и се опитва да ме пипне. След като се изкикоти, замлъква и чака още. Частен случай е когато се надвеся над него без да си играя - протяга ръце и ме хваща за бузите да ме пипа и щипе - демек ставам и аз "активна гимнастика".
А когато лежи в количката и е спал, и току-що се е събудил, гледа много сериозно и ако в тоя момент му се усмихна, ми се усмихва и той в отговор - много мило и много разтапящо.
Освен това като сме го оставили да заспива, а той не ще и скучае и мрънка, и като отиде някой от нас при него, целия грейва в такава радост, че ето дошъл е някой да го забавлява, ама тогава никак не ми е мило и разтапящо, ами се ядосвам, че вместо да се успокоява и заспива, той се активизира. Но пак не мога да се сдържа да не му се ухиля насреща. И отиде цялото заспиване... :)
- Играчки от типа на "активната гимнастика" - цвили, рита с крака, задъхва се от прилив на енергия, от време на време поспира за да ги инспектира по-внимателно, после пак решава че са много яки и пак изцвилва
- Играчки от типа на Сънчо и телевизора (свети и свири) - гледа ги като омагьосан, без да отмества поглед и без изражение
- Играчки от типа на палячето Пальо и октопода Ото (свирят, като издърпаш едно въженце) - гледа ги с любопитство и лека изненада и им се усмихва - мисля, че тях ги приема за личности, не за предмети.
- Игри с мен - криеница (от 2 дена сме я открили) и "буба лази" - кикоти се с глас, маха с ръце и се опитва да ме пипне. След като се изкикоти, замлъква и чака още. Частен случай е когато се надвеся над него без да си играя - протяга ръце и ме хваща за бузите да ме пипа и щипе - демек ставам и аз "активна гимнастика".
А когато лежи в количката и е спал, и току-що се е събудил, гледа много сериозно и ако в тоя момент му се усмихна, ми се усмихва и той в отговор - много мило и много разтапящо.
Освен това като сме го оставили да заспива, а той не ще и скучае и мрънка, и като отиде някой от нас при него, целия грейва в такава радост, че ето дошъл е някой да го забавлява, ама тогава никак не ми е мило и разтапящо, ами се ядосвам, че вместо да се успокоява и заспива, той се активизира. Но пак не мога да се сдържа да не му се ухиля насреща. И отиде цялото заспиване... :)
Вторник, 2007, Ноември 20
С умиление
10 неща, които ме умиляват и не мога да ги заснема, за да си ги съхраня завинаги...
- "Невидимата биберонка": когато задреме с биберонка в уста, но я държи хлабаво, аз я махам като заспи. Понякога той си остава така, с устни, свити на буквата "о", все едно биберонката още е там, и от време на време си суче пак, което се вижда от движенията на езичето.
- Нощното хранене: неосъзнатото, но трескаво търсене на биберона в просъница, когато влезем в стаята му; ръката винаги сгъната в лакътя и допряна до ухото, дори докато го вдигаме от леглото и през цялото време докато се храни
- Когато ми хване ръцете, за да придърпа биберона към себе си и да засуче; сериозността и целеустремеността, с която суче
- Как заспива докато го оригвам след нощното хранене и главата му клюмва, той се стряска, изправя я и после тя пак клюмва
- Как заключва устни, като не иска да яде повече (скоро не се е случвало)
- Как се усмихва докато суче: понякога не се сдържам и му правя смях докато се храни - ухилвам му се и му гукам. Ако е в добро настроение и не е прекалено гладен, той ме поглежда с внимание и ми се усмихва в отговор, понякога и изгуква с глас - така, както си държи биберона в устата. После продължава да си суче.
- Как се усмихва преди да заспи. Аз го наблюдавам често докато заспива. Има един момент, в който процесът на успокояване е завършил и той е на прага на съня. Тогава тегли една широка усмивка, така както си е със затворени очи, и след това заспива. Понякога тази усмивка му припомня за биберонката в устата му и той засуква пак за малко.
- Как се отпуска, като заспива. Заспиването хем е дълъг и постепенен процес, хем има един момент, в който като че кликва и си идва на мястото - един миг, от който нататък човека спи. Когато бяха коликите и го приспивах на ръце, често виждах кога настъпва този момент. Докато го успокоявам и притваря очи, а и след това, като е вече със затворени очи и диша бавно и равномерно, все още не спи наистина. "Кликването" е много явно, не може да се пропусне - главата му се отпуска още по-тежко върху ръката ми, усеща се отпускането на мускулите, дори чертите на лицето се променят.
- Как гледа докато го къпем (като по-малък): когато го къпехме в стаята му и Веселин го държеше на ръце над ваничката, Деян имаше уникално съсредоточен поглед. Къпането му харесваше, но не като да пляска и да се радва, а по-скоро му беше изключително интересно - гледаше, все едно се опитва да изключи информацията от зрението като сетиво, за да възприеме пълно и подробно информацията, която му носи всеки милиметър от тялото.
- Поза "мотор" (пак като по-малък): Когато Веселин го оригва след хранене, го слагаше да седне на крака му и го придържаше така, в седнало положение, защото така успешно се оригва. Деян разбираше, че се иска от него да се напъне някак, и в устрема си да се напъне и да постигне резултата, който се очаква, вдигаше две ръце нагоре и напред, изпънати, със стиснати юмруци, и така се пънеше докато или се оригне, или пръдне - каквото се случи :) Тая поза го правеше да прилича все едно е седнал върху Харлей Дейвидсън и държи кормилото.
И едно, което успях да заснема:
- Самурайската физиономия: Когато се кани да ревне, ама не от болка или глад, а сякаш от обида, понякога от уплаха, а често пъти - без никаква причина - едно такова несигурно състояние, дето може и да ревне, може и да се усмихне. Ъгълчетата на устата му отиват силно надолу и цялата уста добива формата на подкова - така, както по филмите си кривят лицата самураите, когато искат да изобразят силни отрицателни емоции. Цялата трагедия на света се изписва по лицето му тогава, изглежда толкова разочарован, нещастен и незаслужено обиден, че ние с Веселин тутакси прихваме да се смеем :)
- "Невидимата биберонка": когато задреме с биберонка в уста, но я държи хлабаво, аз я махам като заспи. Понякога той си остава така, с устни, свити на буквата "о", все едно биберонката още е там, и от време на време си суче пак, което се вижда от движенията на езичето.
- Нощното хранене: неосъзнатото, но трескаво търсене на биберона в просъница, когато влезем в стаята му; ръката винаги сгъната в лакътя и допряна до ухото, дори докато го вдигаме от леглото и през цялото време докато се храни
- Когато ми хване ръцете, за да придърпа биберона към себе си и да засуче; сериозността и целеустремеността, с която суче
- Как заспива докато го оригвам след нощното хранене и главата му клюмва, той се стряска, изправя я и после тя пак клюмва
- Как заключва устни, като не иска да яде повече (скоро не се е случвало)
- Как се усмихва докато суче: понякога не се сдържам и му правя смях докато се храни - ухилвам му се и му гукам. Ако е в добро настроение и не е прекалено гладен, той ме поглежда с внимание и ми се усмихва в отговор, понякога и изгуква с глас - така, както си държи биберона в устата. После продължава да си суче.
- Как се усмихва преди да заспи. Аз го наблюдавам често докато заспива. Има един момент, в който процесът на успокояване е завършил и той е на прага на съня. Тогава тегли една широка усмивка, така както си е със затворени очи, и след това заспива. Понякога тази усмивка му припомня за биберонката в устата му и той засуква пак за малко.
- Как се отпуска, като заспива. Заспиването хем е дълъг и постепенен процес, хем има един момент, в който като че кликва и си идва на мястото - един миг, от който нататък човека спи. Когато бяха коликите и го приспивах на ръце, често виждах кога настъпва този момент. Докато го успокоявам и притваря очи, а и след това, като е вече със затворени очи и диша бавно и равномерно, все още не спи наистина. "Кликването" е много явно, не може да се пропусне - главата му се отпуска още по-тежко върху ръката ми, усеща се отпускането на мускулите, дори чертите на лицето се променят.
- Как гледа докато го къпем (като по-малък): когато го къпехме в стаята му и Веселин го държеше на ръце над ваничката, Деян имаше уникално съсредоточен поглед. Къпането му харесваше, но не като да пляска и да се радва, а по-скоро му беше изключително интересно - гледаше, все едно се опитва да изключи информацията от зрението като сетиво, за да възприеме пълно и подробно информацията, която му носи всеки милиметър от тялото.
- Поза "мотор" (пак като по-малък): Когато Веселин го оригва след хранене, го слагаше да седне на крака му и го придържаше така, в седнало положение, защото така успешно се оригва. Деян разбираше, че се иска от него да се напъне някак, и в устрема си да се напъне и да постигне резултата, който се очаква, вдигаше две ръце нагоре и напред, изпънати, със стиснати юмруци, и така се пънеше докато или се оригне, или пръдне - каквото се случи :) Тая поза го правеше да прилича все едно е седнал върху Харлей Дейвидсън и държи кормилото.
И едно, което успях да заснема:
- Самурайската физиономия: Когато се кани да ревне, ама не от болка или глад, а сякаш от обида, понякога от уплаха, а често пъти - без никаква причина - едно такова несигурно състояние, дето може и да ревне, може и да се усмихне. Ъгълчетата на устата му отиват силно надолу и цялата уста добива формата на подкова - така, както по филмите си кривят лицата самураите, когато искат да изобразят силни отрицателни емоции. Цялата трагедия на света се изписва по лицето му тогава, изглежда толкова разочарован, нещастен и незаслужено обиден, че ние с Веселин тутакси прихваме да се смеем :)
Абониране за:
Публикации (Atom)
