Подстригано момченце - вдясно :)
петък, 25 юли 2008 г.
вторник, 22 юли 2008 г.
Даже - тичащо такова
Нещо ми е много криво вчера и днес. Отвеяна съм, не мога да се съсредоточа и се чувствам глупава и мудна. Мисълта ми тече като петмез.
И съм агресивна! Ядосвам се на клиентите, дразня им се, склонна съм да ги режа и отсичам за най-малкия типично клиентски каприз (каквито има много и никога не са ме изкарвали от равновесие досега).
Може би е време за отпуска. А може би влошаващото се ПМС (с напредването на възрастта) си казва тежката дума и ме изкарва от редиците на нормално мобилизираните за работа хора. Отвратително нещо са това хормоните.
В неделя закарахме Деян на Вършец (тука са се заредили едни все такива ентрита - ту го закарахме, ту си го взехме, ту пак го закарахме - само тва си правим...). И ми липсва, хем че ми е по-спокойно без него и мога да се наспя или пък, както сега, да не бързам да си тръгна вечерта след работа и да си дам малко време в офиса след като си тръгнат колегите - да ми се развърти пружинката...
А Деянчески тича :) Държи се здраво с две ръце за моите пръсти и супер уверено перка напред, с огромни крачки, с широка усмивка, и се задъхва от нетърпение и от кеф. Не е да ходи като хората това диване, той вместо да проходи, направо ще протича.
Бяхме на Гризлито в събота с хейзъл, тя също потича малко с него, а и аз тогава за пръв път го видях да измине толкова голямо разстояние. И усетих частица от болката в кръста, която ме очаква ;)
Мен по-малко от бабите, обаче. Мен твърде малко...
Мечтая си за онзи апартамент в Младост. Като тръгна оттук, да съм си вкъщи след 15 минути. Да имам с Деян 2 часа вместо 30 минути - това е 4 пъти повече време на вечер...
И съм агресивна! Ядосвам се на клиентите, дразня им се, склонна съм да ги режа и отсичам за най-малкия типично клиентски каприз (каквито има много и никога не са ме изкарвали от равновесие досега).
Може би е време за отпуска. А може би влошаващото се ПМС (с напредването на възрастта) си казва тежката дума и ме изкарва от редиците на нормално мобилизираните за работа хора. Отвратително нещо са това хормоните.
В неделя закарахме Деян на Вършец (тука са се заредили едни все такива ентрита - ту го закарахме, ту си го взехме, ту пак го закарахме - само тва си правим...). И ми липсва, хем че ми е по-спокойно без него и мога да се наспя или пък, както сега, да не бързам да си тръгна вечерта след работа и да си дам малко време в офиса след като си тръгнат колегите - да ми се развърти пружинката...
А Деянчески тича :) Държи се здраво с две ръце за моите пръсти и супер уверено перка напред, с огромни крачки, с широка усмивка, и се задъхва от нетърпение и от кеф. Не е да ходи като хората това диване, той вместо да проходи, направо ще протича.
Бяхме на Гризлито в събота с хейзъл, тя също потича малко с него, а и аз тогава за пръв път го видях да измине толкова голямо разстояние. И усетих частица от болката в кръста, която ме очаква ;)
Мен по-малко от бабите, обаче. Мен твърде малко...
Мечтая си за онзи апартамент в Младост. Като тръгна оттук, да съм си вкъщи след 15 минути. Да имам с Деян 2 часа вместо 30 минути - това е 4 пъти повече време на вечер...
вторник, 15 юли 2008 г.
Ходещо човече
Деян шляпа насам-натам изправен, като го държим за двете ръце, но не смее да се пусне само с една. Още не го считам проходил, демек :)
Гледам го вчера, достига вече до второто ниво ратове на библиотеката. Ще трябва и оттам да се оберат дребните нещица. И по-ценните едри такива.
Взехме си го от Вършец, почернял като циганче - коленете му чак лилави. Има едни пъпки пак, дето не знам дали са от някое лазещо животно, от прегряване, или от храна - примерно ябълка.
Сега чакаме. Спрели сме пак ябълката, не въвеждаме глутена, държим го на хладно на климатик вкъщи и гледаме да видим кога ще се скрият. Много я чакам тази ябълка да може да си я яде вече като хората, щото много ще успея да му разнообразя менюто така...
Колегите дойдоха, бягам да бачкам... Повече - другия път като се озова с 5 минути свободни.
Гледам го вчера, достига вече до второто ниво ратове на библиотеката. Ще трябва и оттам да се оберат дребните нещица. И по-ценните едри такива.
Взехме си го от Вършец, почернял като циганче - коленете му чак лилави. Има едни пъпки пак, дето не знам дали са от някое лазещо животно, от прегряване, или от храна - примерно ябълка.
Сега чакаме. Спрели сме пак ябълката, не въвеждаме глутена, държим го на хладно на климатик вкъщи и гледаме да видим кога ще се скрият. Много я чакам тази ябълка да може да си я яде вече като хората, щото много ще успея да му разнообразя менюто така...
Колегите дойдоха, бягам да бачкам... Повече - другия път като се озова с 5 минути свободни.
вторник, 8 юли 2008 г.
Муцуни
Вчера чух Деян по телефона - заливаше се от смях, докато баба му му правеше смешни физиономии. Тя специално ни се обади, за да го чуем.
Като беше по-мъничък, не разбираше фиозиономиите като нещо смешно - пробвала съм го. От известно време обаче - малко преди рождения му ден - открих, че му е много забавно да му се правят муцуни и да си кривиш лицето по смешни начини.
Разбира се, това е съвсем логично. Първоначално човек усвоява, приема информацията, за да разбере какво е "нормално". Когато вече знае как изглежда лицето на мама, когато е нормално, изкривената физиономия става смешна.
Между другото, като малко бебе той и гъдел нямаше. А сега определено има - под мишниците, по стъпалата.
Но пък гъделът е садистичен начин да предизвикаш кикот у дете. Понеже е най-лесния път към смеха, е твърде изкушаващо да го нагъделичкаш едно хубаво и къщата ти да се огласи от звънкото детско гласче. Обаче при гъделичкането детето няма избор, то не може да не се засмее, дори да не му е до това в момента и дори да не му е приятно. Смехът при гъдел невинаги е от удоволствие. По-скоро е физическа реакция, неизбежна и неконтролируема като рефлексите.
На Деян винаги му е било много смешно да го ръчкаш в гърдите. Не да го бодеш с пръст, което би било гадно, а заиграването с това, че можеш да проникнеш зад "бариерата" на ръцете му. Той наблюдава, че мама е по-сръчна и движенията й са по-бързи и по-точни от неговите, докато той не може да улови навреме подхвърлената топка или да хване приближаващата се играчка - опитва се, не успява (но с малко), и това изключително много го забавлява.
В неделя бях на рожден ден на Бобчо. Той е с 2 седмици по-малък, но бая по-напред с дъвченето (хапва си пица човекът!) и с ходенето (заболява ме кръста само като ги гледам майка му или баба му приведени до него да го държат за ръчичка докато той търчи устремено насам-натам, пу пу да не му е уроки! :) ) Та, на Бобчо също са му много смешни физиономиите. Аз си спомням като беше малка Жужи, имаше един период в който Надя ми показаше как й прави физиономии и колко й е забавно на бебката, но не помня точно колко е била голяма по това време. А Бобчо беше през по-голямата част от времето доста сериозен, дълбоко заинтригуван от всичките нови играчки и хора около себе си, и чак като си тръгвах взе да ми се усмихва - като се сетихме да му направим муцуни :)
Смешна работа са родителите, кривящи лица пред кикотещите се дечица. Но искреният детски смях е такава награда, нещо толкова уникално прекрасно, че не може да не се възползваме от този период. Колкото по-големи стават децата, толкова по-трудно е да ги забавляваш.
Като беше по-мъничък, не разбираше фиозиономиите като нещо смешно - пробвала съм го. От известно време обаче - малко преди рождения му ден - открих, че му е много забавно да му се правят муцуни и да си кривиш лицето по смешни начини.
Разбира се, това е съвсем логично. Първоначално човек усвоява, приема информацията, за да разбере какво е "нормално". Когато вече знае как изглежда лицето на мама, когато е нормално, изкривената физиономия става смешна.
Между другото, като малко бебе той и гъдел нямаше. А сега определено има - под мишниците, по стъпалата.
Но пък гъделът е садистичен начин да предизвикаш кикот у дете. Понеже е най-лесния път към смеха, е твърде изкушаващо да го нагъделичкаш едно хубаво и къщата ти да се огласи от звънкото детско гласче. Обаче при гъделичкането детето няма избор, то не може да не се засмее, дори да не му е до това в момента и дори да не му е приятно. Смехът при гъдел невинаги е от удоволствие. По-скоро е физическа реакция, неизбежна и неконтролируема като рефлексите.
На Деян винаги му е било много смешно да го ръчкаш в гърдите. Не да го бодеш с пръст, което би било гадно, а заиграването с това, че можеш да проникнеш зад "бариерата" на ръцете му. Той наблюдава, че мама е по-сръчна и движенията й са по-бързи и по-точни от неговите, докато той не може да улови навреме подхвърлената топка или да хване приближаващата се играчка - опитва се, не успява (но с малко), и това изключително много го забавлява.
В неделя бях на рожден ден на Бобчо. Той е с 2 седмици по-малък, но бая по-напред с дъвченето (хапва си пица човекът!) и с ходенето (заболява ме кръста само като ги гледам майка му или баба му приведени до него да го държат за ръчичка докато той търчи устремено насам-натам, пу пу да не му е уроки! :) ) Та, на Бобчо също са му много смешни физиономиите. Аз си спомням като беше малка Жужи, имаше един период в който Надя ми показаше как й прави физиономии и колко й е забавно на бебката, но не помня точно колко е била голяма по това време. А Бобчо беше през по-голямата част от времето доста сериозен, дълбоко заинтригуван от всичките нови играчки и хора около себе си, и чак като си тръгвах взе да ми се усмихва - като се сетихме да му направим муцуни :)
Смешна работа са родителите, кривящи лица пред кикотещите се дечица. Но искреният детски смях е такава награда, нещо толкова уникално прекрасно, че не може да не се възползваме от този период. Колкото по-големи стават децата, толкова по-трудно е да ги забавляваш.
вторник, 1 юли 2008 г.
Рождения ден
Мушморочик отпразнува чудесен рожден ден.
На 28 юни - е, не на деня, но пък събота - ден, в който беше възможно да се случи целодневното семейно събиране; в Горна баня при наште (тенкю пипъл за организационната... помощ? класира ли се за помощ, когато съставлява 95 процента от действието?); на теферич на терасата и в градината на новата люлка - екстра си му беше!
Имаше шарени балони, навързани по цялата тераса; имаше лъскав балон с формата на цифрата "1", голям горе-долу колкото самия Деян; и един самопееще балон (=пеещ от само себе си като го пернеш с юмрук) с Мечо Пух на него. А ние точно в момента се занимаваме с едни Дисниеви анимации и съм се побъркала от МечоПуховци, та като го видех, все за работа се сещах :)
И островърхи шапчици имахме.
И разкошна лека лятна торта! От която за съжаление Деянски нямаше начин да хапне, ноооо пък имаше печена пуйка (специално ястие за специалния повод), от която за първи път Деян яде еднаква храна с нас! :) (Е, омешахме му я с тиква, щото малко суха му се стори като я пасирахме)...
Не знам кога ще се организираме дотолкова, че да пусна някоя снимка на Деянчик в огромния надуваем басейно-камион, който получи (специално донесен чак от далечна Дания). Изправен до кормилото и го върти с една ръка, почти както аз правя :)
Документирахме събитието и с видеокамера. Трябва да свалим материала, за което ми е нужна помощта на колегата Дени, но той в момента има толкова много работа, че не мога да го ангажирам. А и имаше рожден ден вчера баш :)
Това беше и последното публично показване на Деян с дългите мекички бебешки къдрици. Веднага щом го изпратихме в Ботевград за поредните две седмици, баба му го подстрига късичко късичко, та да му е прохладно в летните жеги. Как се подстригва такова активно детенце, което щъка нагоре-надолу почти непрекъснато, направо не мога да си представя!
Когато отидохме тази сряда да си го видим, че ни беше домъчняло вече, направо изглеждаше като друг човек. Вече му викаме Рапончо.
Веселин е отрязал кичур от бебешката косица и аз го скатах в един плик да си го пазим по сантиментални причини. И пъпчето пазим още.
И в Ботевград има едно кичурче. Да си го имат и там :)
На 28 юни - е, не на деня, но пък събота - ден, в който беше възможно да се случи целодневното семейно събиране; в Горна баня при наште (тенкю пипъл за организационната... помощ? класира ли се за помощ, когато съставлява 95 процента от действието?); на теферич на терасата и в градината на новата люлка - екстра си му беше!
Имаше шарени балони, навързани по цялата тераса; имаше лъскав балон с формата на цифрата "1", голям горе-долу колкото самия Деян; и един самопееще балон (=пеещ от само себе си като го пернеш с юмрук) с Мечо Пух на него. А ние точно в момента се занимаваме с едни Дисниеви анимации и съм се побъркала от МечоПуховци, та като го видех, все за работа се сещах :)
И островърхи шапчици имахме.
И разкошна лека лятна торта! От която за съжаление Деянски нямаше начин да хапне, ноооо пък имаше печена пуйка (специално ястие за специалния повод), от която за първи път Деян яде еднаква храна с нас! :) (Е, омешахме му я с тиква, щото малко суха му се стори като я пасирахме)...
Не знам кога ще се организираме дотолкова, че да пусна някоя снимка на Деянчик в огромния надуваем басейно-камион, който получи (специално донесен чак от далечна Дания). Изправен до кормилото и го върти с една ръка, почти както аз правя :)
Документирахме събитието и с видеокамера. Трябва да свалим материала, за което ми е нужна помощта на колегата Дени, но той в момента има толкова много работа, че не мога да го ангажирам. А и имаше рожден ден вчера баш :)
Това беше и последното публично показване на Деян с дългите мекички бебешки къдрици. Веднага щом го изпратихме в Ботевград за поредните две седмици, баба му го подстрига късичко късичко, та да му е прохладно в летните жеги. Как се подстригва такова активно детенце, което щъка нагоре-надолу почти непрекъснато, направо не мога да си представя!
Когато отидохме тази сряда да си го видим, че ни беше домъчняло вече, направо изглеждаше като друг човек. Вече му викаме Рапончо.
Веселин е отрязал кичур от бебешката косица и аз го скатах в един плик да си го пазим по сантиментални причини. И пъпчето пазим още.
И в Ботевград има едно кичурче. Да си го имат и там :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
