Муцуни

Вчера чух Деян по телефона - заливаше се от смях, докато баба му му правеше смешни физиономии. Тя специално ни се обади, за да го чуем.

Като беше по-мъничък, не разбираше фиозиономиите като нещо смешно - пробвала съм го. От известно време обаче - малко преди рождения му ден - открих, че му е много забавно да му се правят муцуни и да си кривиш лицето по смешни начини.
Разбира се, това е съвсем логично. Първоначално човек усвоява, приема информацията, за да разбере какво е "нормално". Когато вече знае как изглежда лицето на мама, когато е нормално, изкривената физиономия става смешна.

Между другото, като малко бебе той и гъдел нямаше. А сега определено има - под мишниците, по стъпалата.
Но пък гъделът е садистичен начин да предизвикаш кикот у дете. Понеже е най-лесния път към смеха, е твърде изкушаващо да го нагъделичкаш едно хубаво и къщата ти да се огласи от звънкото детско гласче. Обаче при гъделичкането детето няма избор, то не може да не се засмее, дори да не му е до това в момента и дори да не му е приятно. Смехът при гъдел невинаги е от удоволствие. По-скоро е физическа реакция, неизбежна и неконтролируема като рефлексите.

На Деян винаги му е било много смешно да го ръчкаш в гърдите. Не да го бодеш с пръст, което би било гадно, а заиграването с това, че можеш да проникнеш зад "бариерата" на ръцете му. Той наблюдава, че мама е по-сръчна и движенията й са по-бързи и по-точни от неговите, докато той не може да улови навреме подхвърлената топка или да хване приближаващата се играчка - опитва се, не успява (но с малко), и това изключително много го забавлява.

В неделя бях на рожден ден на Бобчо. Той е с 2 седмици по-малък, но бая по-напред с дъвченето (хапва си пица човекът!) и с ходенето (заболява ме кръста само като ги гледам майка му или баба му приведени до него да го държат за ръчичка докато той търчи устремено насам-натам, пу пу да не му е уроки! :) ) Та, на Бобчо също са му много смешни физиономиите. Аз си спомням като беше малка Жужи, имаше един период в който Надя ми показаше как й прави физиономии и колко й е забавно на бебката, но не помня точно колко е била голяма по това време. А Бобчо беше през по-голямата част от времето доста сериозен, дълбоко заинтригуван от всичките нови играчки и хора около себе си, и чак като си тръгвах взе да ми се усмихва - като се сетихме да му направим муцуни :)

Смешна работа са родителите, кривящи лица пред кикотещите се дечица. Но искреният детски смях е такава награда, нещо толкова уникално прекрасно, че не може да не се възползваме от този период. Колкото по-големи стават децата, толкова по-трудно е да ги забавляваш.