Снимка

Старата остава тук:



И макар и с голямо закъснение, все пак в рамките на тая година ;) качвам нова...

Коледно

Едно от кофтите неща като си направи човек блог и си завъди четящи, е че от доброволно намерение да сподели нещо постепенно цялата работа се превръща в задължение и съответно - тегоба. Почват се намеци и натяквания - айде бе, кога ще ъпдейтнеш? Почват се обвинения дори. Ето повече от месец не съм писала и вече получавам - на детето блога, та на детето блога.
Нека отново повторя, че блогът не е на детето, а мой. Това е родителски блог. В него пиша за детето, но заради себе си.
Та така, малко превантивно да се защитя посредством леко обостряне на тона.

Почнах така, щото все се каня да почна да пиша, и все ми се каканижат едни в главата: така и така, офиса, работата, командировки, пичове (пич в рекламния смисъл, не в смисъл хубави мъже - ок ок, конкурси нека го наречем), предколедна лудница.
Едва тези 2 дена успях да си остана вкъщи и да родителствам, като истинска майка. Приятно ми е, трябва да призная. Деян е прелестно дете, времето минава бавно, но без много нерви и с чувство за добре свършена работа (а именно: яде, спи и ака както трябва, хихи), с отделни моменти на пиково щастие, като например, когато захвърли биберонката, вземе ми очилата и ги метне настрани, и дойде да се гуши и да притиска бузка в бузата ми; като го чуя да си повтаря "миа моа мамо" или "нани бебе", като ме прекъсне насред песничката за да каже "обича!", и когато по неизвестни причини изпадне в див кикот при опита ми да повторя негова дума, която не разбирам (последно - "дуньоо").
Заснела съм го как се кикоти (открих че и намигането му е много смешно); как казва "дооба денн"; а Веселин го е хванал да казва "Гуши!"
Хубаво ще е да успеем да уловим и по-цялостната ситуация, в която Деян те хваща за пръста и почва да те тегли да станеш от стола или дивана; като станеш застава пред тебе, вдига ръце и казва: "Гуши!"; ако се поколебаеш, пояснява: "Оооп-пааа!" :))) След като го вдигнеш, повелително посочва с пръст накъде иска да отиде; като го заведеш там, си взима каквото си е наумил - дабата / дибката / нинката (жабата / рибката / книжката) и веднагически те разритва да го сложиш веднага обратно на земята щото кво си въобразяваш ти, това е човек голям и независим и иска да се отправи нанякъде по свои си работи.

Играем си на криеница.
Отива да се скрие зад столчето за хранене, а аз започвам да го викам и търся: Деянее, Деянее, а, къде е Деян, къде отиде това момче, Деянее?
Той се крие крие, пък реши да се покаже и аз чинно се изненадвам. Голям смях, може да дойде да ме гушне и после веднага бяга. Заявява: "Пак!" и отива пак да се скрие на същото място.
Като се е скрил, ако му се стори, че се бавя с търсенето, ме подсеща: "Дянее!" - да го викам демек.

А, и броим с него. Някой го е научил да казва "пет". Като броя - едноо, двее, трии, четири? - И той отговаря: Пет! Много нахилен. Броим стълбите към къщи, цветенцата които полива Прасчо, лъжичките броколи с ориз.

Успява все по-успешно да си дъвче пуешкото със зеленчуци (то нали е с цели оризчета, та го затруднява и отначало така се изненадва, че го плюе) - вчера изяде 3/4 бурканче почти без пробутване. Той си дъвче вече съвсем добре, ама сухар, бисквитка или хляб - а към пюрето има друго отношение: понеже се дава с лъжичка, според него това значи, че трябва директно да се гълта.

На гърнето отказва да седне, днес го сложих малко с дрехите направо, да свиква да седи седнал върху него уж... Задържа се около 20 секунди и после хукна нанякъде.

А аз ще отпочна може би серия Деяния на Деяна, в която заслужено първо място ще се падне на това как заключил баба си на балкона.
Тя го сложила в креватчето да си играе (в Ботевград няма отделна кошарка) и отишла в кухнята да мие чиниите. След малко вратата на кухнята се отворила, Деян прошмулил глава, ухилен с всички зъби, и рекъл: "Дооба денн!"
Шаш! Как се измъкнал? - Разпорил ципа на креватчето.
Какво да прави жената, оставила го при себе си в кухнята. След малко излязла на балкона нещо да прави и той бутнал вратата и врътнал дръжката. Вратата не се отваря отвън, а студът в тоя ден е бил сериозен, та направо не си представям. Тя няма телефон, няма нищо, а вътре в апартамента Деян loose!
Викала през балкона към съседките, някоя я чула и се обадила на Пенко, който тъкмо щял да тръгва за София - късмет, че го хванали още в града. Зарязал всичко човекът и тръгнал към къщи, да освобождава жена си от плена на Вожда на Червенокожите.
Като стигнал, се оказало, че на вратата отвътре са ключовете и разбира се е заключено, та се наложило да разбие вратата на собствения си дом, за да успее да влезе.
Деян отначало се смеел щото, нали, егати забавната ситуация - баба на балкона и прави смешни физиономии... После се разревал - щото искал да го гуши пък тя не влиза и не го гуши.
Хубавото е, че не строшил нищо междувременно.

Строшените неща в Ботевград вече наброяват сериозен списък, сред който се числят няколко чинии, една ваза в хола, и трудно изчислимо количество декоративни фигурки и статуетки.

Тук вкъщи не го пускаме да влиза в кухнята (не че не се изхитрява да се промъкне замалко, ама го пъдим) и се уверявам, че това е доста добра идея.

Коледната украса е предизвикателство. След като наслагахме гирлянди и коледни венци из апартамента, леля Фани благоразумно го научила, че тия неща боцкат, и той сега само ги сочи и вика "бодее!". Но в супермаркета имат една украсена елхичка, днес ме направи на луда докато се стараеше да ме финтира та да се добере до нея да я пипне.

Абе, има някои играчки, които са безобразно недомислени. Вчера в магазина сочи нещо и вика - пие, пие (пиле). Гледам аз, търся, къде ще да го тва пиле, виждам някаква розова топчица пухкавка такава върху някакви шарени бонбонки - продава се комплект с бонбонките... Окей, казвам си, тва е някакъв потребителски блян сигурно: бонбонки с пиле, взимам го и го подавам на Деян да го разгледа. Заглеждам се по-внимателно - то било зайче! Зайче зайче, ама на пилешки крачета. Ама розово, нали. Както, всички знаем, зайците биват розови предимно. Освен ако не са светло сини. С такива дребни ушички както са декоративните зайчета. И малко розово носле (отявлена липса на клюн), което напълно ме убеди, че ще да е зайче това, а не някакво пиле. И взех да обяснявам през смях на Деян, че това не е пиле, маме, ама и зайче баш не е, това е някаква абоминация... Пък ме хвана срам какви ги говоря на детето в супермаркета и какво ще си помислят за мене минаващите покрай нас лелки. Но той беше толкова очарован, че го купих - къде ще ходя. То по-скоро в главата е всичко, добре че не се впуснах в разсъждения на глас как така се е получило зайче на пилешки крачета и какви странни кръстоски за били необходими.
Той по пътя към къщи объркано редуваше да го нарича ту зайче, ту пиле, но накрая май схвана идеята и вече си му вика дайче.
Вечерта се прибира Веселин вкъщи и забелязва - "А! Пиле."

Деянски се събуди и издава гнявещи звуци - сигурно си седи в креватчето и си джвака на лигавника връвчиците.

Безпроблемно ми заспива детето като съм си вкъщи цял ден с него! Което ме убеждава, че проблемите в последно време (дето е необходимо да останем при него докато заспи, иначе ревва още щом ни види да се упътваме към вратата) се дължат на отсъствието ни по цял ден и това, че не ни се е нагледал.

Повечето хора заминават нанякъде тия празници, щото се събират 12 дни почивни (в моя случай - 14). Но ние няма. Аз се радвам на възможността да си имам обикновено, нормално, рутинно ежедневие заедно с детенцето - тази година за мен това е празникът.