a sutrin po okolovrystnoto kato poglednesh napred, pokrivite na kolite probljasvat na slynceto kato ribki.
Vse se kanja da napisha kak e hubavo da se kara ponjakoga.
A posle si vikam, kakvi ribki - koga, sobstveno ste vijdali kak blestjat gyrbovete na pasaj ribki, uvajaema? Taka - che po-skoro na vylnichki, ajde, neka prilichat :)
петък, 28 август 2009 г.
shorti
prispivam deyan. Telefonyt mrynka che mu svyrshva bateriata, Deyan pita: koj zvyni?
Stjaganeto na bagaj za Deyan e neshto, koeto ne iskam da si prichinjavam nikoga poveche. Ako taka shte e vseki pyt, otkazvam se i ot moreta, i ot vsichko. Shte vidim utre i samiat pyt kak shte e.
Stjaganeto na bagaj za Deyan e neshto, koeto ne iskam da si prichinjavam nikoga poveche. Ako taka shte e vseki pyt, otkazvam se i ot moreta, i ot vsichko. Shte vidim utre i samiat pyt kak shte e.
вторник, 25 август 2009 г.
София 24
Обичам да карам, но ме и уморява, и си ме е страх.
Пътя Ботевград - Овча купел 2 съм го минавала вече толкова пъти, колкото уикенди има от миналия рожден ден на Деян до днес. Може би повече. Към средата на този път има една табела - София 24. Хем я обичам тая табела, хем я мразя: според зависи как погледнем на нещата, София или вече е само на 24 километра, ще рече половината път вече го минахме, ето, още съвсем мъничко остава; или е все още на цели 24 километра, докато аз вече искам да спра тая пущина, да се пльосна на дивана с бира в ръка, и да си почивам.
Страх ме е да пътувам. Като фаталиста, който съм, винаги когато тръгвам на път без Деян, през ума ми минава сянката на мисли от сорта на "...горкото дете, което може би никога вече няма да види майка си" (тук има неявна препратка към тънкия познавач на женската душа Джером К. Джером) Дори известно време си представям какъв живот би имал Деян евентуално в тая ситуация - ще се карат ли бабите за него, или нашите спокойно и цивиизовано ще се оттеглят, за да го гледат на Веселин техните; как няма да помни нищо от мен, освен може би че ще му е смътно мила мелодията на някоя песничка от тия, дето му пеех като бебе; как ще му показват снимки и ще ме сочат на тях, и нито снимките ми, нито филмчетата ще са достатъчно, за да му обяснят каква съм била - понеже пък на снимките и филмчетата е преобладаващо той, а ние с баща му се мяркаме само от дъжд на вятър, когато се подсетим, че на него ще му е интересно да ни гледа след години какви сме били, когато е бил малък. (В моя сценарий обикновено с баща му загиваме заедно.)
В цялата драма на това черногледство, аз си давам ясна сметка, че тая сълзлива емоционалност е не просто пресилена, а и опасна: тая ми склонност към фатализъм трябва да бъде държана под контрол, да не би да предам нещо от нея на Деян - страхове, чувство за нестабилност или неясна вина някаква.
Сега в събота ни предстои семейно пътуване до морето - за първи път с кола до Варна, за първи път с Деян на толкова дълго пътуване. И какво правя в 11:30 през нощта, вместо да спя? - Чета статии в Капитал за "войната по пътищата".
А тоя постинг изобщо не трябваше да е на тая тема. Както казах в началото, аз обичам да карам. Трябваше да е за ония, готините моменти - когато се прибирам към къщи, посред нощ из празна София, и попадна на готина песен по радиото.
Пътя Ботевград - Овча купел 2 съм го минавала вече толкова пъти, колкото уикенди има от миналия рожден ден на Деян до днес. Може би повече. Към средата на този път има една табела - София 24. Хем я обичам тая табела, хем я мразя: според зависи как погледнем на нещата, София или вече е само на 24 километра, ще рече половината път вече го минахме, ето, още съвсем мъничко остава; или е все още на цели 24 километра, докато аз вече искам да спра тая пущина, да се пльосна на дивана с бира в ръка, и да си почивам.
Страх ме е да пътувам. Като фаталиста, който съм, винаги когато тръгвам на път без Деян, през ума ми минава сянката на мисли от сорта на "...горкото дете, което може би никога вече няма да види майка си" (тук има неявна препратка към тънкия познавач на женската душа Джером К. Джером) Дори известно време си представям какъв живот би имал Деян евентуално в тая ситуация - ще се карат ли бабите за него, или нашите спокойно и цивиизовано ще се оттеглят, за да го гледат на Веселин техните; как няма да помни нищо от мен, освен може би че ще му е смътно мила мелодията на някоя песничка от тия, дето му пеех като бебе; как ще му показват снимки и ще ме сочат на тях, и нито снимките ми, нито филмчетата ще са достатъчно, за да му обяснят каква съм била - понеже пък на снимките и филмчетата е преобладаващо той, а ние с баща му се мяркаме само от дъжд на вятър, когато се подсетим, че на него ще му е интересно да ни гледа след години какви сме били, когато е бил малък. (В моя сценарий обикновено с баща му загиваме заедно.)
В цялата драма на това черногледство, аз си давам ясна сметка, че тая сълзлива емоционалност е не просто пресилена, а и опасна: тая ми склонност към фатализъм трябва да бъде държана под контрол, да не би да предам нещо от нея на Деян - страхове, чувство за нестабилност или неясна вина някаква.
Сега в събота ни предстои семейно пътуване до морето - за първи път с кола до Варна, за първи път с Деян на толкова дълго пътуване. И какво правя в 11:30 през нощта, вместо да спя? - Чета статии в Капитал за "войната по пътищата".
А тоя постинг изобщо не трябваше да е на тая тема. Както казах в началото, аз обичам да карам. Трябваше да е за ония, готините моменти - когато се прибирам към къщи, посред нощ из празна София, и попадна на готина песен по радиото.
събота, 1 август 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
