Опит за завръщане

Само накратко, понеже пиша от работа и нямам много време.

Исках да обявя, че имам намерение да започна да пиша тук отново.

Всъщност аз никога не съм имала намерение да спирам, но така се получи. Непосредствено след изтичането на 1-месечната ми Деянска януарска отпуска, въртележката на работното ежедневие ме завихри така здраво, че не мога да намирам никакви пролуки, в които да промъкна по няколко изречения в блога.
Мисля си и друго нещо - че ако приемем психотерапевтичното схващане, че за всяко едно действие или бездействие истинските причини се коренят не точно в обстоятелствата, а повече - в изборите, които правим, съответно - приоритетите, които си определяме - то трябва да приема, че в последната половин година просто моят избор не е бил да пиша в блога. Позачудих се защо и търся обяснение във факта, че този блог се роди от конфликта, който имах със себе си като майка - от самото начало той е дефиниран като родителски блог, не бебешки / детски, и основната ми тема е преживяванията на родителя - нещата, които откривам, дилемите, пред които се изправям; какво ми се случва и какво ме вълнува, какви очаквания съм имала за родителството и каква се е оказала реалността според начина, по който аз я преживявам. Та в тая връзка, може би замирането на активността ми отразява замиране на целия тоя конфликт, на вълнуващата, плашеща и озадачаваща новост на родителската роля, която, 3 години по-късно, вече като че ли съм започнала да приемам. (Мда, от бавно схватливите съм). Не без цената на целенасочени усилия, мисля, че най-накрая и вътре в себе си станах майка, някакъв вид - е, далеч от идеална разбира се, но все пак някаква. Ставането на майка не беше за мен автоматично следствие от раждането на дете, то е дълъг и сложен психологически процес, в който беше необходимо цялата ми нагласа към света да се пренастрои. Този процес далеч не е завършен, но пикът му е преминал - съдя по това как вече безрезервно приемам, че Деян има място в живота ми; по това, че като съм с него, не ме гризе онова силно чувство, че би трябвало да съм някъде другаде и да правя нещо друго; по моментите, в които сме заедно и не ми е скучно - както когато изобретих как се правят костенурки от пластилин.

Ще възобновя писането тук под малко по-различна форма, по-скоро като хроника на това, което се случва, и за запазване на моментите, които са твърде скъпи, за да си позволим да ги забравим. Това вече е Деянов блог.

А пролука... ще трябва да се намери.

:)