Ето какво ми хрумна.
Да се общува с дете не че е трудно, но изисква много голяма пренастройка.
Най-лесният начин, по който общуваме с тях, е да ги учим - и сродно с него, да ги поучаваме. Ето това се прави ето така; това животно е енотовидно куче; тази буква е Д; слънце се рисува ето така. Като едни преподаватели, които трябва да предадат знанията си на своите ученици.
Другият начин е да играем. Тук претендираме да сме на тяхното ниво и да сме в обща ситуация, в която сме подчинени на еднакви правила, т.е. идеята в играта е да сме по-равностойни. Обаче не е така, понеже игрите са насочени към тях, предназначени за тях. Ние гейм-дизайнваме в крачка, и редизайнваме, когато установим, че нещо не работи. Участваме като админи, които са влезли за да изпълняват роля.
Това не е много равностойно. Създаваме за тях илюзия, но ние я наблюдаваме и отвън, не й се поддаваме.
Не е лесно да се общува с някой, който не ти е на нивото, като в същото време нито го поучаваш, нито се преструваш.
Та хрумна ми, че общуването с дете изисква много съществена промяна в самите нас.
Изисква да се отървем от представата си за това що е то дете и по какъв начин се очаква то да се забавлява. А тая представа е изграждана в нас толкова години, на колкото сме, и е много дълбоко втъкана. Родителите ни са дизайнвали игри за нас и са ни поучавали, и така ние знаем, че това се прави с децата. Ситуацията ни е позната, само трябва да влезем в отсрещната роля.
Например ето сега като бяхме на морето. Видяхме се с Ичо и Марийка. Хубаво ама Деян вижда Ичо за втори път в съзнателния си живот, отказа да влезе с него в морето, отказа да строят замък, отказа да се пръскат с водни пистолети, и на Ичо идеите му се изчерпаха и го обзе разочарование. На мен ми стана малко смешно, малко мило, и малко тъжно. Смешно защото идеите му бяха толкова малко - човек и не подозира какви задръжки има, колко дълбоко вкопани в съзнанието му, преди да се отпусне и да запее фалшиви песни с детето или да вземе първия попаднал му предмет и да го одушеви и превърне в кукла, с която да проведе цял разговор... или да измисли някаква друга спонтанна щуротия. Аз наистина знам колко е трудно, понеже съм най-неартистичния и фантазийно-задръстен човек, който може да съществува; вероятно на много хора тези неща им идват отвътре, но не и на мен.
Малко мило ми стана, защото Ичо не е виждал дете през живота си - е, да кажем по-скоро, че като голям човек не е общувал с деца по никакъв повод, и за него едно 3-годишно момченце е извънземно. Той няма никаква представа това дете какво може, както прави, какво му е интересно, как да говориш с него. И на мен така децата извън възрастта на Деян ми изглеждат извънземни - например като видим Алика, и аз съм забравила вече Деян какви ги вършеше на нейната възраст - в кой момент бебето разбира играта на "скривам се - показвам се", в кой - да му дрънчиш с нещо шарено, в кой - да му разкажеш нещо или изпееш песен.
Но най-вече тъжно ми стана, защото в разочарованието му видях какви големи очаквания е имал, колко са били стабилни представите му. Ичо беше излъган от Деян, беше се надявал да си прекарат добре заедно, а то не се случи. Как така едно дете отказва да строи замък на пясъка? Защо се дърпа от морето? След няколко опита Ичо като че се оттегли и зае пасивно-наблюдателна позиция.
Та това е, което ми хрумна: че да общуваш с дете е трудно, и че най-трудното в него е да надмогнеш очакванията си. Те са като задника, всеки си ги има. Обаче да разчистиш пространство, в което да можеш да приемеш всяко възможно поведение, желание, интерес, всякакъв вид комуникация, които детето може да предложи - това е тънкостта.
Да се освободиш от очакванията си и да приемеш това, което ти предложи отсрещната страна; да позволиш на детето да бъде себе си, а не да го напъхваш в калъпите си; да наблюдаваш и да приемеш като валидни изразените от него желания и интереси, и да си в състояние да им отговориш достойно.
Родителството ни учи да минимизираме егото си.
четвъртък, 19 август 2010 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
определено :)
Публикуване на коментар