На 12 февруари 2011г се нанесохме в новия си апартамент в Младост 2.
Ремонтът му беше започнал повече от година преди това. Протече толкова дълго, защото нямахме достатъчно време да му отделим.
Купуването на този апартамент беше сбъдната мечта за мен. Много отдавна исках да си купим жилище, а особено много темата наболя, когато осъзнахме, че прекарваме ежедневно по 3 часа от живота си в пътуване до и от работата. Нямаме толкова живот, за да го пилеем по такъв начин. А Деян имаше нужда от времето ни.
Това беше първият апартамент, който видяхме. После ходихме на още доста огледи, нагледахме се на безумия и лесно решихме, че ще остане този. Бях се влюбила в него от пръв оглед. Френския прозорец в хола, от който се открива просторна гледка към Витоша. Красивата ми Витоша. И местоположението, комуникативно, близо до важните за нас хора и места. Симпатичния комплекс, надеждата за малко по-културни, малко по-цивилизовани съседи, с които да се погрижим общите ни места да се поддържат добре.
Всичко това стана истина, моята приказка - помечтана, потърсена, намерена, преживяна.
Когато заживяхме там, нещо се промени в мен самата. Сякаш никога преди не бях имала дом, това беше първият ми дом - като че липсваща част от мен се намери. Бях живяла в къщи, но все чужди - на баба ми и дядо ми, на родителите ми, на родителите на Веселин. Никога моя. А сега сърцето ми се кротна и успокои в това гнездо. Дом. Моят дом, аз съм вътре в него и той е вътре в мен. Пълнота, правилност, щастие.
1 година по-късно се роди Ева, зачената там.
На 2 юни 2012 оставих любимия си дом без да знам дали ще се върна в него. Имах все пак усещането, че по-скоро ще си се върна, не можех да си представя да не се. Сега сме в Швеция, скитници, гости: наематели без сигурен покрив над главата, в чужд град, в чужда държава. Тук е прекрасно, има дървена веранда, край която зреят малини и горски ягоди, дървета и зеленина ни заобикалят отвсякъде, а пред прозореца на кухнята се вижда обрасла със зелен мъх каменна стълба. Ще бъдем тук до юли 2013, после собствениците се прибират. Ще търсим друго жилище и не знам дали ще извадим подобен късмет.
Не успях да се нарадвам достатъчно на милия си дом, преди да го напусна. Не ми беше омръзнала красивата Витоша. Непоносима ми е мисълта да го продадем.
Един ден ще живея отново там.
петък, 28 септември 2012 г.
вторник, 18 септември 2012 г.
Самокритика
Позачетох се в архивите на блога и ми стана малко мъчно: за Деян толкова много е написано, документирано, от неговото най-ранно детство, а ето за Ева нищомтакова не правя, и не е честно това спрямо нея.
Но този блог не започна като посветен на Деян, а като посветен на мен самата: аз бях имала някакви нагласи по отношение на родителството и те се промениха много, след като станах родител. Откривах неща, неочаквани за самата мен, и това изискваше споделяне.
Сега за Ева ми е трудно да пиша, най-вече защото всичко е толкова прекрасно с нея. Тя е мило, кротко и спокойно бебе, роди се леко, грижата за нея е лека, не иска много, не настоява безсмислено, не се сърди, не й е криво, не е кисела. Ева и аз сме в пълна хармония, всяка една - продължение на другата, разбираме се, познаваме се, усещаме се. Всичко е лесно. Какво да пише човек, като то няма от какво да се оплаче?
Ами ето точно това, казвам си, точно това трябва да се напише, защото отново от моя гледна точка, представата ми за родителство се промени. Грижите за Деян, притесненията около него, трудностите изграсиха в мен усещането, че да си родител, при все всичките радости, е доста тежко бреме. С Ева се опровергах, научих се, че да си родител може да бъде и наслаждение, удоволствие. Това не престава да ме изненадва.
Хубаво е да се документира. Но това, че за Деян има много постове, е само илюзия за документиране. Човек се опитва да задържи отлитащите мигове и да ги препарира в някаква форма - блог, снимка, филмче. Но то е като да ловиш дъждовни капки и да ги затваряш в кутийки - колко ще хванеш, а колко ще изпуснеш? И какво, като си ги уловил - ще продължа с есенната метафора - дъждът не е отделните капчици, а всички заедно и усещането, че си вътре в него и си целият мокър. Така и детето не е отделните мигове, думи, случки, някоя запечатана на снимка усмивка и някоя преразказана реплика или действие. Тъжно е, но не можем да запазим детството на децата си за по-късно - нито за нас, нито за тях самите.
Някой път, като ме погледне Ева, като ми се усмихне, си казвам: ето, аз не снимам и не пиша в блога, обаче помня - в паметта ми всичко се запечатва - и може ли да се забрави тази усмивка, този поглед? Те са вечни, този миг е вечен, няма страшно, ще запомня, нищо, че не документирам. А после се сещам, че това същото съм си го мислила и за Деян. Точно за усмивка, точно за поглед - спомням си, че съм го мислила, а усмивката и погледа не помня.
Но как да ги запазиш? Не се разказват, а да се пресегнеш за фотоапарата в тоя момент вече е късно, изпуснал си. Като подам на Ева биберонката, когато е вече сънлива, и тя с облекчение се нахвърля да я суче, и ме хваща за ръката и ме придърпва към себе си, едновременно с ръчички и крачета, и аз я погалвам по личицето, а тя се притиска в ръката ми. Като я вдигна от столчето на количката и се гуши в мене, с главица в шията ми, а после вдига и се опитва да ме захапе по челюстта с беззъбите си венчета. Като й давам да суче, и тя намира зърното с бързо завъртане на главата встрани и обратно; и как бърчи нос докато се опитва да го улови отново след като го е изпуснала; и като се разсее, загледа се в мен, и ми се усмихне така както си го държи - как се описват тия работи, как се снимат? Множество дребни мигове, само наши, само между нас - и тя ще ги забрави, и аз.
Не знам защо пиша това, нямам теза. Мъчно ми е, че минават дните и при все всичко, което печеля, когато децата ми стават големи, ми е тъжно за това, което губя и остава в миналото - губя малките си деца. Деян сега е на 5, голямо момче, не е бебе, не е това детенце, за което пише в старите постове от тоя блог. Ева вече не е новородено, изгубих си новороденото. Скоро ще запъпли наоколо и ето, че ще си изгубя и бебето. И ще ми липсва, отсега ми липсва, като си представя как вече няма да е бебе.
Разчитам само, че тая хармония и близост помежду ни ще остане някъде у нас, и дори да не можем да извикаме в паметта си конкретно усещане, то да залегне в основата на отношенията ни за в бъдеще. Много стрес и тревога са залегнали в Деян, това не мога вече да променя - бях стресирана и уплашена майка, недоволна и изтормозена. Но сега съм друга.
Но този блог не започна като посветен на Деян, а като посветен на мен самата: аз бях имала някакви нагласи по отношение на родителството и те се промениха много, след като станах родител. Откривах неща, неочаквани за самата мен, и това изискваше споделяне.
Сега за Ева ми е трудно да пиша, най-вече защото всичко е толкова прекрасно с нея. Тя е мило, кротко и спокойно бебе, роди се леко, грижата за нея е лека, не иска много, не настоява безсмислено, не се сърди, не й е криво, не е кисела. Ева и аз сме в пълна хармония, всяка една - продължение на другата, разбираме се, познаваме се, усещаме се. Всичко е лесно. Какво да пише човек, като то няма от какво да се оплаче?
Ами ето точно това, казвам си, точно това трябва да се напише, защото отново от моя гледна точка, представата ми за родителство се промени. Грижите за Деян, притесненията около него, трудностите изграсиха в мен усещането, че да си родител, при все всичките радости, е доста тежко бреме. С Ева се опровергах, научих се, че да си родител може да бъде и наслаждение, удоволствие. Това не престава да ме изненадва.
Хубаво е да се документира. Но това, че за Деян има много постове, е само илюзия за документиране. Човек се опитва да задържи отлитащите мигове и да ги препарира в някаква форма - блог, снимка, филмче. Но то е като да ловиш дъждовни капки и да ги затваряш в кутийки - колко ще хванеш, а колко ще изпуснеш? И какво, като си ги уловил - ще продължа с есенната метафора - дъждът не е отделните капчици, а всички заедно и усещането, че си вътре в него и си целият мокър. Така и детето не е отделните мигове, думи, случки, някоя запечатана на снимка усмивка и някоя преразказана реплика или действие. Тъжно е, но не можем да запазим детството на децата си за по-късно - нито за нас, нито за тях самите.
Някой път, като ме погледне Ева, като ми се усмихне, си казвам: ето, аз не снимам и не пиша в блога, обаче помня - в паметта ми всичко се запечатва - и може ли да се забрави тази усмивка, този поглед? Те са вечни, този миг е вечен, няма страшно, ще запомня, нищо, че не документирам. А после се сещам, че това същото съм си го мислила и за Деян. Точно за усмивка, точно за поглед - спомням си, че съм го мислила, а усмивката и погледа не помня.
Но как да ги запазиш? Не се разказват, а да се пресегнеш за фотоапарата в тоя момент вече е късно, изпуснал си. Като подам на Ева биберонката, когато е вече сънлива, и тя с облекчение се нахвърля да я суче, и ме хваща за ръката и ме придърпва към себе си, едновременно с ръчички и крачета, и аз я погалвам по личицето, а тя се притиска в ръката ми. Като я вдигна от столчето на количката и се гуши в мене, с главица в шията ми, а после вдига и се опитва да ме захапе по челюстта с беззъбите си венчета. Като й давам да суче, и тя намира зърното с бързо завъртане на главата встрани и обратно; и как бърчи нос докато се опитва да го улови отново след като го е изпуснала; и като се разсее, загледа се в мен, и ми се усмихне така както си го държи - как се описват тия работи, как се снимат? Множество дребни мигове, само наши, само между нас - и тя ще ги забрави, и аз.
Не знам защо пиша това, нямам теза. Мъчно ми е, че минават дните и при все всичко, което печеля, когато децата ми стават големи, ми е тъжно за това, което губя и остава в миналото - губя малките си деца. Деян сега е на 5, голямо момче, не е бебе, не е това детенце, за което пише в старите постове от тоя блог. Ева вече не е новородено, изгубих си новороденото. Скоро ще запъпли наоколо и ето, че ще си изгубя и бебето. И ще ми липсва, отсега ми липсва, като си представя как вече няма да е бебе.
Разчитам само, че тая хармония и близост помежду ни ще остане някъде у нас, и дори да не можем да извикаме в паметта си конкретно усещане, то да залегне в основата на отношенията ни за в бъдеще. Много стрес и тревога са залегнали в Деян, това не мога вече да променя - бях стресирана и уплашена майка, недоволна и изтормозена. Но сега съм друга.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
