За крадците и майките

Отново сме без Деян - оставихме го вчера в Ботевград за седмицата, но утре отиваме да си го видим. Този път ме е обзела сантименталност. На тръгване си го гушках гушках и ми беше много мъчно, че го оставям. Като се върнахме вкъщи, зарових нос в едно негово одеялце и ми беше миличко и близко да ми мирише на него. Деян много хубаво мирише. Всяко бебе мирише хубаво.

Вчера беше безкъсметен ден - минахме през мола да гледаме Акули 3Д, което се оказа непредставимо скучен филм (човек като чуе филм с акули, не може да си представи как може да се направи да е скучно, ама на - можело), и лошото е, че бидейки чиста загуба на време и пари, не можа да компенсира, че ни обраха - докато зяпахме в книжарницата (май), от затворения с цип джоб на Веселиновото яке успяха да ни задигнат цялото богатство, състоящо се от една флашка и едно PSP с чисто нова 4-гигабайтова карта и качен God of War, който Веселин чакаше с нетърпение и тъкмо беше започнал да играе. Имаше и снимки на Деян вътре. Не че ги нямаме другаде, ама сега някакъв гаден крадец ще има властта да изтрие от картата снимките на детенцето ми, и това е обидно по някакъв начин.

Снимките на Деян ми ги крадат още от преди да се роди - сещам се как ми задигнаха чантата в един стол и в нея бяха разпечатките от ехографа от началото на бременността до тогавашния момент. Имах някаква надежда, че когато крадецът види, че е откраднал чанта на бременна жена, може пък да му се смили сърцето и да я върне (всички документи бяха вътре, вкл. визитки - определено беше лесно да бъда намерена), но това не се случи. По-късно имах възможността да се уверя от личен опит за колко маловажна се счита бременността в обществото, когато се наложи да се повозя няколко пъти на маршрутка с достатъчно очевидния си 7-8-9-месечен корем (беше прекалено голям, за да карам - имах чувството, че няма да мога да се процедя между волана и седалката, хихи) и никой не ми направи място да седна - не само това, ами и правостоящи хора, возещи се до мене, се втурваха да заемат преди мен местата, когато се освобождаваха от слизащите. Не ми беше възмутено, нито пък ми развали настроението, не бях и кой знае колко уморена, но у мен остана едно усещане на почуда и неразбиране... Наскоро бях свидетел на същата ситуация в претъпкана маршрутка с возеща се в нея правостояща бременна жена - реакциите бяха същите, по-точно липсата на реакции, и дори когато една друга жена се развика, че някой трябва да стане за да седне бременното момиче, никой от седящите не се помръдна.

Нямах намерение точно сега да пиша за тези неща. За отношението на околните когато забременееш и родиш се каня да споделя от много отдавна, защото много ме впечатлява, само че още не съм си го изяснила и исках да ми се поизбистри малко, преди да подхвана темата.

Всъщност то няма и да ми се изясни, защото отношението е двояко. 90% от возещите се по маршрутките са жени и тяхното безхаберие, като видят бременна жена, ми е необяснимо. В същото време бременността и раждането са инициация, преминаване на праг, който дотогава дори не си представях, че е съществувал. Никога не съм срещала толкова непосредствено, спонтанно приятелско отношение от страна на далечни познати и дори непознати хора, колкото като бях бременна. Всички са толкова доброжелателни, усмихват ми се, радват ми се, умиляват се. Касиерки, фризьорки, продавачки, клиентки; жени, работещи в съседни офиси; майки, седящи на съседна маса в кафето - всички изведнъж са станали страшно приветливи, формалността, че не се познаваме, няма никакво значение, и непринудено отпочват разговори с мен на тема бременност и раждане. Сякаш има една голяма общност - общността на майките - и никой не подозира за нейното съществуване, докато не стане майка. Станах част от тази общност и имам чувството, че се докоснах до натрупвана с хилядолетия позитивна енергия - бях приета топло и радушно и получих разбиране, помощ, подкрепа, усмивки, съпричастност - толкова естествено и толкова безвъзмездно, че съм задължена да ги предам нататък, когато нови майки се присъединяват към... НАС. Старая се да го правя. Не съм забравила как, докато аз не знаех на кой свят съм - първа седмица вкъщи и бебето реве постоянно - Милена, жената на моя шеф, отиде след работа да купи Espumisan L и загряващ компрес и ми ги донесе вкъщи, за да помогне срещу коликите на Деян. Връщам жеста, като взимам такси след работа и отивам при Деси, жената на един колега, да й занеса стерилизатор за шишенца. Очаквам тя да го върне, като помогне някак на следващата нова майка, която, също като нас, не знае, че има нужда от помощ и как да си я поиска.

Обратно към темата за отношението на околните - вече не в контекста на майчинската общност: когато с Веселин излизаме от блока да разхождаме Деян с количката, възрастните вече ни поздравяват като равни - приемат ни сред тях, не сме вече ония хлапета, дето живеят в студентския апартамент с изподрасканите стени, а сме и ние големи, възрастни, отговорни граждани като тях самите. Минали сме от другата страна на барикадата. Оня ден едно младо момиче - да беше тийнейджърка или на 20 най-много - на излизане от входа се размина с мен и понеже изглежда ме разпознава по физиономия, първо каза по инерция "Здрасти!", след което се поправи със засрамена усмивка - "Ъъъ, имам предвид, добър ден!"
Смешна работа, да те приемат толкова сериозно, когато ти самият още не си свикнал да се приемаш сериозно...