Днешният ден вероятно ще се окаже важен.
Получих съобщение от системата на детските градини, че Деян е приет в 98-ма ОДЗ "Слънчево зайче" (страхотно име) - новооткритата детска градина в Младост 2.
На първото класиране той не влезе там, и аз честно казано си отдъхнах, но ето - открили 25 нови места и той беше 17-ти поред в лист на чакащи (от 249 деца!) за своята яслена група, и беше очаквано, че при това класиране вече ще влезе.
Усещането е някакси хубаво, още повече и че е голям късмет - без новооткритата градина, с темпото с което се покачваше в списъците на чакащите, редът му щеше да излезе сигурно след 15-тина години.
Но ме връхлитат и страховете:
- разделите сутрин
- отношението на учителките и лелите
- другите деца от групата - как ще се социализира, какво ще бъде мястото му сред тях
- с алергията какво ще правим
- с детегледачеството как ще се организираме
- очакваното често боледуване
Една камара разправии ще си имаме и докато го запишем, а срокът е до петък. Лични карти с новия адрес, медицински документи на Деян, но вероятно и някакви медицински прегледи, свързани с тях - кога ще успеем с всичко (а и като си помисля колко е натоварено в работата...)
Обаче имам някакво усещане, че класирането за детска градина е добра новина, и ми се искаше да споделя и да се похваля. Че и с такова хубаво име, все пак :)
събота, 12 декември 2009 г.
петък, 4 декември 2009 г.
Място за Деян
Схемата на отглеждане, която сме възприели - повече по силата на обстоятелствата и поради съобразяване с чужди решения, отколкото по наше собствено решение - дава кофти резултати.
От много време се тормозя по този въпрос и след като напоследък поведението на Деян се влоши до непоносимост (тревожност, безпокойство, рев, капризност, страх от изоставяне, невъзприемчивост към правила и дисциплина), взехме решение и направихме първите стъпки това да се промени.
Първо, лашкането му насам-натам трябва да спре. Не е нормално човек да няма дом - това е страхотен източник на несигурност и липса на равновесие дори за голям човек (спомням си Лили как се чувстваше, когато като тийнейджър живееше едновременно при майка си и при баба си; спомням си и на мен какво ми беше, като живеех едновременно в София и Осло) - в чисто психологическо отношение това е един постоянен стрес, непрекъсната нужда от адаптиране - наново и наново всеки път като се преместиш - а в организационно отношение е пълен хаос, особено за разсеян човек, който, като мен, и бездруго не помни къде последно си е видял чорапите на зелени чертички. За Деян проблемът е по-голям: той трябва да се адаптира към различна обстановка, различни играчки/книжки/игри, различен дневен режим и различни дейности извън дома. Комбинацията от тези неща съставлява целия му свят. Освен това с добавянето на Вършец и Горна баня към София и Ботевград като временни домове за гледане, номадското усещане е дори още по-силно.
Второ, гледането му от различни хора - което е по-съществен проблем от различните места - може и да продължи засега под някаква форма, която ще гледаме все пак да олекотим, а в по-дългосрочен план и то трябва да се прекрати. Нужно е да преминем към един постоянен човек за през деня, а самите ние да сме налични винаги вечер, нощем, сутрин и през уикендите. Баби и дядовци да се превърнат в бонус - от време на време, за кратко, за голяма радост и глезене ;), след което обратно към ежедневието и доскучалите вече мама и тати.
Гледачка + родители са напълно достатъчни и приемливи за едно дете. В комбинация с постоянното местоживеене цялата ситуация за него ще се нормализира, светът му ще се закрепи.
Време е да станем родители на 100% - разбира се, доколкото е възможно на работещите родители. Подобрението ще е неимоверно. Деян се успокоява, когато е с нас по-дълго. Ние самите ще се успокоим, че правим каквото знаем, че трябва, и не го ощетяваме. Успокоени, ще можем да отстояваме по-добре и изискванията си към него. В момента не можем да налагаме никакви правила, не можем да го учим на нищо, не можем да го възпитаваме и дисциплинираме - толкова рядко и толкова малко време прекарваме заедно, че никаква последователност не е възможна. Нашето собствено чувство за ограничено време ни кара да му се наслаждаваме, да играем, да общуваме с него, но и да позволяваме всичко - понеже е "за малко". Когато вече не е "за малко", а стане "за постоянно", нещата ще се променят - Деян ще може наистина да навлезе в нашия живот като част от него, а не като временна притурка. Ще има място за него.
Тогава може би вече няма да нарежда тихичко и примирено "Мамо, защо ме остави", докато си реди животните едно до друго, или да се вкопчва в мен уплашено, като разбере че тръгвам за работа, и да ме моли: "Мамо, не си отивай!"
Ще знае, че ще се върна, че не съм го оставила, че го обичам и че може да разчита на мен. И когато заяви, че "И Деян отиде на работа!", какво пък, някой път ще го взема :)
Този целият прекрасен план ме прави много щастлива, макар че в него има и неизвестни. На практика е необходимо първо да се направи ремонта на апартамента в Младост и да се нанесем там. Това го стартираме от понеделник. Имаме ключ, бригадата вече беше на оглед, почти всички решения са взети, така че заданието към тях е ясно, чакам оферта. Финализираме заданието, плащам първата вноска и започват.
Междувременно си взех отпуск за целия януари. Ще си седя при детето и ще му омръзвам :) Ще наглеждам ремонта, ще взимам решения (навреме и без обсъждане, за да не се бавим - пък нека са и грешни, майната му) и ще координирам различните групи (колкото и да се стремях, все пак не успях да сведа страните по проекта до една - ще бъдат поне 4, а и обикаляне по магазини ще има).
Ще си придвижа личните дългоотлагани здравословни грижи - цял списък, за който нямам време.
Ще си купя кола, защото Веселин ми отмъква Фабията ;) и дотогава вече ще си ходи сам на работа с нея, но и на мен ще ми трябва. Няма да го мисля кой знае колко, хващам Карло и избираме някоя спретната, читава Микра - искам климатик и да е в добро състояние, останалото не ме интересува. Нали съм женка, Микрата ми е идеална, хем за град.
Ще уредя формалностите с продавачите на апартамента - паркомясто, прехвърляне на земята.
Ще заведа Деян при д-р Мустаков, да видим какво ще правим - дали пак ще тестуваме за алергия към белтък, дали ще пробваме нови неща - цитруси, банани от пазара, домати.
Ще му готвя разни неща с позволените продукти, стига вече си е ял едни и същи кюфтенца с ориз. Той може да яде много повече неща, отколкото му готвим, просто все нямаме време.
И ще търся гледачка. Щото леля Фани надали ще се съгласи да пътува до Младост, че и за повече дни от сегашните й 8 дни месечно. Така че предполагам че ще се откаже, за моя най-голяма скръб, но какво да се прави.
И ще преглеждам детски градини. Деян е в списък на чакащи за 3 детски градини в Младост, но навсякъде е все още доста назад. Вероятно частна градина ще остане единствената опция, но за тая цел трябва да се обиколи, разпита, проучи, провери... и ако се вредим някъде, постепенно да започнем да го водим, за да привикне плавно.
Може би няма да ми стигне 1 месец за всичко, но не можах да си взема повече. Хубавото е, че в съчетание с Коледно-новогодишните празници общо ще се събере почти към месец и половина... постоянно родителство.
Еееех, ех! Животът е хубав! :)
А с недоспиването все някак ще се справим ;) Щом всички други могат...
От много време се тормозя по този въпрос и след като напоследък поведението на Деян се влоши до непоносимост (тревожност, безпокойство, рев, капризност, страх от изоставяне, невъзприемчивост към правила и дисциплина), взехме решение и направихме първите стъпки това да се промени.
Първо, лашкането му насам-натам трябва да спре. Не е нормално човек да няма дом - това е страхотен източник на несигурност и липса на равновесие дори за голям човек (спомням си Лили как се чувстваше, когато като тийнейджър живееше едновременно при майка си и при баба си; спомням си и на мен какво ми беше, като живеех едновременно в София и Осло) - в чисто психологическо отношение това е един постоянен стрес, непрекъсната нужда от адаптиране - наново и наново всеки път като се преместиш - а в организационно отношение е пълен хаос, особено за разсеян човек, който, като мен, и бездруго не помни къде последно си е видял чорапите на зелени чертички. За Деян проблемът е по-голям: той трябва да се адаптира към различна обстановка, различни играчки/книжки/игри, различен дневен режим и различни дейности извън дома. Комбинацията от тези неща съставлява целия му свят. Освен това с добавянето на Вършец и Горна баня към София и Ботевград като временни домове за гледане, номадското усещане е дори още по-силно.
Второ, гледането му от различни хора - което е по-съществен проблем от различните места - може и да продължи засега под някаква форма, която ще гледаме все пак да олекотим, а в по-дългосрочен план и то трябва да се прекрати. Нужно е да преминем към един постоянен човек за през деня, а самите ние да сме налични винаги вечер, нощем, сутрин и през уикендите. Баби и дядовци да се превърнат в бонус - от време на време, за кратко, за голяма радост и глезене ;), след което обратно към ежедневието и доскучалите вече мама и тати.
Гледачка + родители са напълно достатъчни и приемливи за едно дете. В комбинация с постоянното местоживеене цялата ситуация за него ще се нормализира, светът му ще се закрепи.
Време е да станем родители на 100% - разбира се, доколкото е възможно на работещите родители. Подобрението ще е неимоверно. Деян се успокоява, когато е с нас по-дълго. Ние самите ще се успокоим, че правим каквото знаем, че трябва, и не го ощетяваме. Успокоени, ще можем да отстояваме по-добре и изискванията си към него. В момента не можем да налагаме никакви правила, не можем да го учим на нищо, не можем да го възпитаваме и дисциплинираме - толкова рядко и толкова малко време прекарваме заедно, че никаква последователност не е възможна. Нашето собствено чувство за ограничено време ни кара да му се наслаждаваме, да играем, да общуваме с него, но и да позволяваме всичко - понеже е "за малко". Когато вече не е "за малко", а стане "за постоянно", нещата ще се променят - Деян ще може наистина да навлезе в нашия живот като част от него, а не като временна притурка. Ще има място за него.
Тогава може би вече няма да нарежда тихичко и примирено "Мамо, защо ме остави", докато си реди животните едно до друго, или да се вкопчва в мен уплашено, като разбере че тръгвам за работа, и да ме моли: "Мамо, не си отивай!"
Ще знае, че ще се върна, че не съм го оставила, че го обичам и че може да разчита на мен. И когато заяви, че "И Деян отиде на работа!", какво пък, някой път ще го взема :)
Този целият прекрасен план ме прави много щастлива, макар че в него има и неизвестни. На практика е необходимо първо да се направи ремонта на апартамента в Младост и да се нанесем там. Това го стартираме от понеделник. Имаме ключ, бригадата вече беше на оглед, почти всички решения са взети, така че заданието към тях е ясно, чакам оферта. Финализираме заданието, плащам първата вноска и започват.
Междувременно си взех отпуск за целия януари. Ще си седя при детето и ще му омръзвам :) Ще наглеждам ремонта, ще взимам решения (навреме и без обсъждане, за да не се бавим - пък нека са и грешни, майната му) и ще координирам различните групи (колкото и да се стремях, все пак не успях да сведа страните по проекта до една - ще бъдат поне 4, а и обикаляне по магазини ще има).
Ще си придвижа личните дългоотлагани здравословни грижи - цял списък, за който нямам време.
Ще си купя кола, защото Веселин ми отмъква Фабията ;) и дотогава вече ще си ходи сам на работа с нея, но и на мен ще ми трябва. Няма да го мисля кой знае колко, хващам Карло и избираме някоя спретната, читава Микра - искам климатик и да е в добро състояние, останалото не ме интересува. Нали съм женка, Микрата ми е идеална, хем за град.
Ще уредя формалностите с продавачите на апартамента - паркомясто, прехвърляне на земята.
Ще заведа Деян при д-р Мустаков, да видим какво ще правим - дали пак ще тестуваме за алергия към белтък, дали ще пробваме нови неща - цитруси, банани от пазара, домати.
Ще му готвя разни неща с позволените продукти, стига вече си е ял едни и същи кюфтенца с ориз. Той може да яде много повече неща, отколкото му готвим, просто все нямаме време.
И ще търся гледачка. Щото леля Фани надали ще се съгласи да пътува до Младост, че и за повече дни от сегашните й 8 дни месечно. Така че предполагам че ще се откаже, за моя най-голяма скръб, но какво да се прави.
И ще преглеждам детски градини. Деян е в списък на чакащи за 3 детски градини в Младост, но навсякъде е все още доста назад. Вероятно частна градина ще остане единствената опция, но за тая цел трябва да се обиколи, разпита, проучи, провери... и ако се вредим някъде, постепенно да започнем да го водим, за да привикне плавно.
Може би няма да ми стигне 1 месец за всичко, но не можах да си взема повече. Хубавото е, че в съчетание с Коледно-новогодишните празници общо ще се събере почти към месец и половина... постоянно родителство.
Еееех, ех! Животът е хубав! :)
А с недоспиването все някак ще се справим ;) Щом всички други могат...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
