Раждането - на теория

С Деян имах едно чудесно секцио (извършено от д-р Вики Благоева в Тина Киркова), което протече бързо, не ме боля неприемливо много, и ме остави с хубав спомен и дискретен белег. А беше секцио, защото така предпочитах, макар че имах и показания - нещо си там за очните дъна.
По принцип съм с нагласата, че човекът е венец на творението. В много случаи това, което природата не го е доизмислила добре, човекът с ума си е намерил начин да го пребори, закърпи, превъзмогне. Такъв е случаят с естественото раждане, придружено от много болка и висок риск за бебе и майка нещо да се обърка. Процесът е пачван по много начини, за да позволи раждане на плод с толкова голяма глава, от таз на животно с изправен стоеж. Но не е пачнат нито йота повече от това да се осигури продължаване на биологичния вид, така че при едно чисто природно раждане има, според мен, неприемливо много неща, които могат да се прецакат. По тази причина смятам за неразумно да се ражда вкъщи, при отсъствие на лекар, апаратура и изобщо условия да се реагира спешно в случай, че се наложи намеса. Естествено раждане в болница, под контрола на лекар в готовност да се хвърли да те спасява - това е за мен идеалният вариант.
Когато щях да раждам Деян, такъв вариант не се предлагаше. Ражданията в нашите болници са вагинални, но не са естествени. Употребата на медикаменти за контролиране (ускоряване) на процеса, на упойки, които се налагат поради непоносимо силните болки, предизвикани от ускорения процес, и масовите епизиотомии, налагащи се по същата причина, превръщат раждането в ужасно травматично преживяване. Противоестествените намеси са много - от поставянето на жената в най-неподходящата възможна поза (легнала по гръб), през редовните, по-често излишни отколкото наложителни вагинални прегледи, та до натискането по корема - всички тези практики само пречат на естественото раждане и от един обикновен природен процес го правят вид патология. Съчетано с условията в нашите болници - потискащата болнично-мизерна обстановка, грубото отношение на персонала, закостенелите процедури и практики и незачитането на лиготии като човешко достойнство, лично пространство и лични предпочитания - аз дори не мога да си представя откъде другите жени намират смелост да се подложат на всичко това и да се решат на вагинално раждане.
Та всичко дотук са разсъжденията ми, довели до избора на секцио при раждането на Деян и продължаващата ми след това непоколебима нагласа, че за второ дете раждането ще е пак така.

Какво се промени?
В 4-тия месец от бременността ми Веселин си напусна работата. 2 месеца по-късно започна работа за шведска фирма, базирана в Стокхолм. По този повод започнахме да си мислим какви други неща, освен новата работа, са свързани с Швеция. Неща като образование и... здравеопазване.
През ноември отидохме на опознавателно посещение, при което Веселин се запозна с новите си колеги, а двамата заедно се запознахме с представителка на стокхолмската акушерска организация BB Stockholm. Беше 15-минутен разговор, който пропука убедеността ми, че ще раждам отново със секцио, и ме накара да допусна, а впоследствие и все повече да приема, идеята за естествено раждане, проведено както трябва. Те предлагаха точно правилното съчетание: естествено раждане с минимални интервенции, сведени само до ситуациите, в които са наложителни (както и трябва да бъде), в обособени родилни центрове към няколко от по-големите болници в града. Обстановка, близка до домашната; мило отношение; участието на бащата не е екзотика, а се подразбира; от акушерката, с която говорихме, струи топлота и подкрепа. Цитира впечатляващи статистики: 7% епизиотомии, първо място в света по успеваемост на кърменето. Личното й мерило за успех: когато жената роди, да стане и да каже: това не беше толкова зле, мога пак да го направя. Подариха ми книга за раждането, написана от акушерката, основала организацията - с над 30-годишен стаж. Зачетох началото. Беше структурирано както всяка статия, описваща фазите на раждане - първи етап, втори етап..., само че вътре в описанието на всеки етап текстът е разделен на две части, с описание съответно на физиологическата и на емоционалната страна на процеса. В частта с физиологичните описания освен да се разкаже точно какво се случва в тялото, пише и при всеки един момент каква поза е подходящо да заеме майката, за да работи заедно с, а не против раждането, така че да си осигури по-леко протичане, с повече комфорт, по-малко болка и избягване на разкъсванията. В частта за емоционалната страна в отделните етапи са обяснени психологическите състояния, през които минава раждащата жена: нуждата от контакт и подкрепа или пък от уединение и съсредоточаване, и са дадени съвети към околните (акушерка и баща) - някой път е подходящо да я потупа окуражително по ръката, друг път е по-добре да не я докосват... При най-емоционалния момент - появата на бебето и даването му на майката - книгата съветва акушерките да пазят тишина и да направят присъствието си по-незабележимо, да дадат възможност на семейството да преживее заедно и необезпокоявано първата си среща, а първият глас, който бебето чуе в живота си, да бъде гласът на майката или таткото, а не на непозната акушерка.
Бях напълно завладяна от това приказно описание, от тази дискретност и това уважение към пространството и преживяванията на другия, характерни за тихите, спокойни скандинавци и напълно невъобразими в обстановката на нашите болнични заведения.
Така реших, че ще се опитам да родя в Стокхолм, при тези мили хора.
Обаче ударихме на камък: търсенето на временно жилище се оказа много сложна задача. В комбинация с това, имахме да мислим за детска градина на Деян, за която трябваше да се чака неизвестно колко месеци, а през това време Деян да си стои вкъщи - точно съвпадащо с последния месец от бременността ми, раждането и началния период с новороденото вкъщи. Не бих могла да се справя сама с това, докато Веселин е на работа. Надявахме се на помощ от баба, не че я бяхме питали, но си представяхме да ни погостува за няколко седмици в този период. Но това се оказа невъзможно поради сериозен здравословен проблем, който изискваше нейното постоянно внимание.
И така, нямаше как да отидем в Стокхолм за раждането. Започнах да обмислям отново, че изглежда ще си раждам в България и значи със секцио. 
Тогава се комбинираха 2 неща: моята лекарка Вики Благоева каза, че няма да води раждания (тя не води от повече от година, но се надявахме нормативната ситуация да се промени и да започне пак), така че щеше да се наложи да отида при някой друг лекар, напълно непознат, когото да търся и проучвам тепърва. И брат ми ми прати линкове към български сайтове за активно естествено раждане и към сайта на дулите. В допълнение към това, намеси се изненадващото осъзнаване, че идеята за секцио вече не ми е приятна: като мислех за ново секцио, чувствах разочарование, загуба, пропуск. Като че съжалявах, че няма да имам шанса да разбера какво е наистина това нещо раждането, и че бих пропуснала нещо да науча, да преживея, което никога повече няма да ми се случи. Като че се беше очертала врата към някаква непозната част от мен, и аз отказвах да мина през нея. Такова усещане беше напълно неочаквано за мен, но беше много силно. Изведнъж на 33 години за мен стана важен фактът, че съм жена, и поисках да преживея себе си като жена чрез този уникален вече в живота ми шанс - раждането. Името Ева, свързано с архетипа за жена, има много общо с това усещане.

И така, научих какво е дула, както и, че естествено раждане "по правилния начин" се практикува вече в България, и че в болница Свети Лазар дори имат новооткрита (преди по-малко от месец) зала за активно естествено раждане. Оттам тръгнаха нещата - запознах се с дулата, която Ичо ми препоръча, обсъдих с нея варианти за раждане, тя пък вече е била на естествени раждания в Св.Лазар и се е сработила и с екипа там, и изборът постепенно сам се очерта: с тази дула, с лекарката и акушерката и на мястото, където тя има опит, че естественото се получава.
.

Ева

Пиша това на iPad-a, докато Ева се кърми, облегната на една възглавница, за да е в удобна позиция докато двете ми ръце са горе-долу свободни. Малко е неудобно :)

Ева беше създадена от баща си. Освен в конкретно-физиологичния смисъл, тя беше създадена от него и в смисъла, че идеята за нея беше негова. Също както Деян, и Ева се породи първо в неговото съзнание. Той я измисли, поиска, осъществи. Аз известно време отказвах категорично, а постепенно - по-малко категорично, което беше достатъчно. 

Веселин е такъв човек: той си представя себе си и семейството си по определен начин - че ще има поне 2 деца - и реалностите не го разколебават ни най-малко в общата му визия. Сега нарочно няма да погледна назад в блога, където се пазят откъслечни картини от ранния период на отглеждането на Деян, защото по-важен е споменът ми за този период: кошмара с шишетата, помпите, тоновете къщна работа; страха и объркването, неосъществимия, незадоволен перфекционизъм; изтощителното безсъние; влудяващия детски рев - кога от колики, кога незнайно от какво... Второ дете за мен значеше всичко това отново - не, благодаря; Веселин обаче игнорира ужасния спомен.
Аз също съм такъв човек - и преди ми беше трудно да си се представя в ролята на майка, и до ден днешен продължавам да се боря за интернализиране на тази роля, и реалностите не опровергават представата ми за мен самата. Не ми е достатъчно, че съм майката на едно прекрасно, умно, мило 4-годишно момче, чието съществуване прави света по-хубав. Все още не вярвам, че съм подходяща за родител, и игнорирам индикациите за противното. Но Веселин не се поддава на такива самосъжалителни, пораженчески настроения.

Знаех, че съм бременна, преди да видя теста. Разпознах чувствителността на гърдите, спомнях си я от преди. Една сутрин тръгнах да пия кафе и ми беше противно - тогава си купих тест. Беше 2 дни преди рождения ден на Деян, всички си бяхме вкъщи, и ето я втората чертичка. Не казахме на Деян веднага, изчакахме първо лекарски преглед да потвърди няколко дни по-късно, и му съобщихме същата вечер. Той не изрази кой знае колко силна емоция, но беше доволен - прие новината за добра. На другия ден беше разказал в детската, че ще си има братче или сестричка.

Бременността беше лека и безпроблемна, и доста подобна на първата - с гадене и сънливост през първите 3 месеца и с болки в ставите от началото до края (че и до сега даже); с някои екстри - киселини от средата натам и Бракстън-Хикс контракции в последните два месеца. 

Раждането ще опиша в отделна тема.

Сега имам много време вкъщи и нямам никакво оправдание да не пиша.