Самокритика

Позачетох се в архивите на блога и ми стана малко мъчно: за Деян толкова много е написано, документирано, от неговото най-ранно детство, а ето за Ева нищомтакова не правя, и не е честно това спрямо нея.
Но този блог не започна като посветен на Деян, а като посветен на мен самата: аз бях имала някакви нагласи по отношение на родителството и те се промениха много, след като станах родител. Откривах неща, неочаквани за самата мен, и това изискваше споделяне.
Сега за Ева ми е трудно да пиша, най-вече защото всичко е толкова прекрасно с нея. Тя е мило, кротко и спокойно бебе, роди се леко, грижата за нея е лека, не иска много, не настоява безсмислено, не се сърди, не й е криво, не е кисела. Ева и аз сме в пълна хармония, всяка една - продължение на другата, разбираме се, познаваме се, усещаме се. Всичко е лесно. Какво да пише човек, като то няма от какво да се оплаче?
Ами ето точно това, казвам си, точно това трябва да се напише, защото отново от моя гледна точка, представата ми за родителство се промени. Грижите за Деян, притесненията около него, трудностите изграсиха в мен усещането, че да си родител, при все всичките радости, е доста тежко бреме. С Ева се опровергах, научих се, че да си родител може да бъде и наслаждение, удоволствие. Това не престава да ме изненадва.

Хубаво е да се документира. Но това, че за Деян има много постове, е само илюзия за документиране. Човек се опитва да задържи отлитащите мигове и да ги препарира в някаква форма - блог, снимка, филмче. Но то е като да ловиш дъждовни капки и да ги затваряш в кутийки - колко ще хванеш, а колко ще изпуснеш? И какво, като си ги уловил - ще продължа с есенната метафора - дъждът не е отделните капчици, а всички заедно и усещането, че си вътре в него и си целият мокър. Така и детето не е отделните мигове, думи, случки, някоя запечатана на снимка усмивка и някоя преразказана реплика или действие. Тъжно е, но не можем да запазим детството на децата си за по-късно - нито за нас, нито за тях самите.

Някой път, като ме погледне Ева, като ми се усмихне, си казвам: ето, аз не снимам и не пиша в блога, обаче помня - в паметта ми всичко се запечатва - и може ли да се забрави тази усмивка, този поглед? Те са вечни, този миг е вечен, няма страшно, ще запомня, нищо, че не документирам. А после се сещам, че това същото съм си го мислила и за Деян. Точно за усмивка, точно за поглед - спомням си, че съм го мислила, а усмивката и погледа не помня.

Но как да ги запазиш? Не се разказват, а да се пресегнеш за фотоапарата в тоя момент вече е късно, изпуснал си. Като подам на Ева биберонката, когато е вече сънлива, и тя с облекчение се нахвърля да я суче, и ме хваща за ръката и ме придърпва към себе си, едновременно с ръчички и крачета, и аз я погалвам по личицето, а тя се притиска в ръката ми. Като я вдигна от столчето на количката и се гуши в мене, с главица в шията ми, а после вдига и се опитва да ме захапе по челюстта с беззъбите си венчета. Като й давам да суче, и тя намира зърното с бързо завъртане на главата встрани и обратно; и как бърчи нос докато се опитва да го улови отново след като го е изпуснала; и като се разсее, загледа се в мен, и ми се усмихне така както си го държи - как се описват тия работи, как се снимат? Множество дребни мигове, само наши, само между нас - и тя ще ги забрави, и аз.

Не знам защо пиша това, нямам теза. Мъчно ми е, че минават дните и при все всичко, което печеля, когато децата ми стават големи, ми е тъжно за това, което губя и остава в миналото - губя малките си деца. Деян сега е на 5, голямо момче, не е бебе, не е това детенце, за което пише в старите постове от тоя блог. Ева вече не е новородено, изгубих си новороденото. Скоро ще запъпли наоколо и ето, че ще си изгубя и бебето. И ще ми липсва, отсега ми липсва, като си представя как вече няма да е бебе.

Разчитам само, че тая хармония и близост помежду ни ще остане някъде у нас, и дори да не можем да извикаме в паметта си конкретно усещане, то да залегне в основата на отношенията ни за в бъдеще. Много стрес и тревога са залегнали в Деян, това не мога вече да променя - бях стресирана и уплашена майка, недоволна и изтормозена. Но сега съм друга.