вторник, 24 юни 2008 г.
Година
На този ден преди 1 година беше убийствена жега, както впрочем и в момента. Аз вече бях в отпуск от около седмица и обикалях магазините, за да попълня списъка с покупки, който бях изкопала някъде в нета. Нямах си и понятие какви са и за какво служат поне половината неща в него, и тепърва откривах колко много има да се учи оттук насетне.
Бах уморена. Дали този ден или предишния бях обикаляла и жегата ми беше дошла в повечко. Исках да си поостана вкъщи и да си почина.
Цецко ни дойде на гости, нещо трябваше да вземе. Ние с Веселин си правихме мекици (те са една от гордостите на кулинарния ни тандем) и много се зарадвахме, че ще има с кого да ги споделим.
Ходихме и до ЦБА-то да си купуваме някакви неща. Видяхме някакви шоколадови яйца и по някаква причина силно ги възжелахме. На път към къщи аз дуднах какви погрешни яйца сме купили, защото, сгърчени в ръката ми, и двете изглеждаха счупени. Впоследствие се оказа, че не били счупени, а за времето, през което сме ги донесли от магазина до къщи, са се размекнали толкова, че са добили неправилна форма, която през станиола ме заблуждаваше, че са се счупили.
Веселин си изяде своето, а аз моето си го зарязах в хладилника да се втвърдява и после го забравих.
Като си легнахме, сме провели някакъв разговор, който вече не си спомням, но Веселин помни. Обяснявала съм с примирена безнадеждност колко прекрасен празник е Еньовден, колко е важен в, ъм, културно-исторически план, и как, ех, го пропуснахме. Вече бяхме пропуснали да се вместим в Близнаците, а раждането беше насрочено за 28 юни (термин 5 юли) - изпреварвайки потенциално леснозапомняемата дата 4 юли и шанса за атрактивната комбинация 07.07.2007.
Коментирайки тия теми, и разпускайки след жегата в приятната ни новообзаведена спалня, в която скоро се бяхме пренесли, ей тъй съвсем естествено така взехме да почваме да си ставаме близки. Като стана ясно, че сме на път да скрепим дружбата си, аз надигнах туловище в невинно намерение да се отправя към банята.
В тоя момент водите ми изтекоха, щото човекът беше решил да се появява вече.
За неминалите по този път - разпознава се без никакво колебание, не може да се обърка с нищо :)
"Веси, това са водите"
Беше към 00:15. Отидох си аз накъдето се бях запътила, но няма в историята по-драстична смяна на намеренията... :)
Емоцията беше силна, като пред изпит - краката ми се поразтрепериха, а в гласа ми - една приповдигната веселост.
Измих се, върнах се в спалнята и в 00:30 набрах гинеколожката - с леко чувство на неудобство, че я будя по това време жената; после се обадих и на наште.
Метнах си бременската рокля, с която се шмитках в последно време, и се заех с багажа за родилен дом. Не ми беше приготвен още - аа, кой ти се е разбързал, - но знаех всичко което ми трябва къде се намира и методично и ефективно струпах необходимите неща в раницата.
Наште пристигнаха, тръгнахме към Младост да вземем Вики, тя навигираше по телефона докато я намерим, взехме я и бързичко стигнахме до Тина Киркова (Св. София). Хубаво че през нощта, иначе през деня това пътешествие не го виждам как щеше да стане.
Постъпването в болницата ще го прескоча, щото не знам как да го опиша по не-натуралистичен начин. Хубавото е, че всичко се случи без никакво помайване, защото при изтекли води трябва да се реагира бързичко. Нямаше време нито да ме хване страх, нито да се притесня, нито изобщо да се замислям кой знае колко за каквото и да било. Наште не ги пуснаха в болницата - ние крачехме бързо, те изостанаха някъде назад и нямах време да ги чакам, хукнах напред след Вики и останахме само с Веселин. Той остана пред вратата на приемното, да стиска вързопа с дрехите ми и да се попритеснява като истински чакащ татко. А аз подписах там формуляра който ми тикнаха в ръцете, дето е за упойката вероятно; бях поизгубила дар-слово от емоция и малко ми притреперваше гласецът и може би не съм изглеждала най-адекватно, но Вики ме преведе за ръчичка през цялата процедура и аз просто се подчинявах, с благодарност че така мило се грижат за мен. Сестрата, която ме прие, беше младичка, много мила, усмихната, след това и анестезиологичните сестри и акушерките също, а пък аз в този момент обичах всички тези непознати хора, които бяха толкова мили - бях трогната до сълзи колко добре се държаха, може би защото преди това се бях начела и наслушала на разкази за сопнати акушерки по родилните домове и за грубо отношение към постъпващи родилки...
Тези в предродилна зала бяха като в Спешно отделение - направо ми се искаше да ги заснема. Сложиха ме да легна и ме наобиколиха отвсякъде, като всяка нещо вършеше по мен - взимаха ми кръв, драскаха ме за алергичност към упойки, мериха ми кръвно, пулс - поне 4-5 сестри надвесени над мен, действащи много организирано и експедитивно и в същото време с внимание и добро отношение - и винаги имаше поне една, която ми се усмихваше и ме предупреждаваше неща от типа че сега тука като ми боцне веничката, малко ще ме заболи ама то бързо ще мине. Почувствах се много специална, истински ВИП - само дето ВИПщината ми беше в това, че си водя лекарката с мен, а това тези сестри изобщо не ги касае, така че нямаше нищо общо с парите цялата работа, което е най-хубавото. Бяха си просто мили хора; а и все пак трябва да се има предвид че подготвяха за секцио по спешност, т.е. не беше точно рутина, та да им е скучно. Внимаваха какво правят.
Анестезиологът беше пристигнал, дойде да ме нагледа и да ме пита алергична ли съм към нещо и прочие - щях да ходя за анестезиологична консултация при него идната седмица, ама ето че се прескочи този момент.
И кръвни изследвания ми бяха правили, но резултатите им не бяха излязли - трябваше да са готови в понеделник, а беше събота срещу неделя - затова се наложи да ги направят спешно.
Като приключиха с тия неща, ме занесоха в операционната. Контракции нямаше все още (Вики все това ме питаше) и най-внимателният на света анестезиолог ме обезболи кадърно и ефективно. Като изгубих чувствителност на краката си, видях как някой взе единия ми крак и го премести - сгъна го в коляното, после го пусна надолу - и да виждаш всичко това, а да ти липсва усещане, е доста шантаво. Сложиха ми ниско параванче на гърдите, анестезиологът седна до главата ми и нещо ме разпитваше - пак за алергии, какво кръвно имам по принцип, дали съм си го мерила (а, спомням си - точно той беше човекът, който ми каза, че дали има проблем с кръвното се познава по това дали си го знаеш. Ако не знаеш, значи всичко е наред :) ) - разговаряхме се така с него докато Вики и един друг доктор нещо се суетяха и ги чаках да започнат. Анестезиологът (Милко, ама не си спомням фамилията му) ме попита изпитвам ли някаква болка. Малко ме учуди този въпрос, казах не, и той рече - хубаво, щото операцията тече вече от 10 минути.
Чудесия, ей!
По-натам има един период, в който от упойката започва да се затруднява дишането и малко имах чувството, че ще се задуша. Точно преди да се случи това обаче, анестезиологът ме предупреди, че ще се случи, така че си бях спокойна, въпреки че беше гадно. След това има един период на съклет, който си трае до края - просто на човек си му е гадно да не може да се премести така както си е свикнал, а и операционната маса е една такава много неанатомична - равна, твърда, хич не е удобно за прекарване на дълго време в лежане върху нея.
Баш изваждането на бебето става доста в началото и се усеща като едни силни бутания и дърпания, за които също ме предупредиха. Изобщо, аз обичам така като си знам и ме държат в течение.
Деян не изплака като го извадиха. Акушерката ми го подаде да го видя, имам мъгляв спомен че се беше свил на кълбенце целият в едната й протегната към мене длан - което разбира се е невъзможно, най-вероятно го е държала с две ръце, но със сигурност в шепи и свитичък в утробната поза. Очичките му бяха отворени - не че ме е гледал, но така изглеждаше.
"Грозен!" - беше първата дума, която казах на сина си. По някаква причина се бях подковала, че бебетата като се новородят, са грозни, и няма какво да се очаква нещо различно и затова по-добре да си знам аз. Така че си бях един вид наумила да си му го кажа това, ама нали, с умиление да го кажа.
"Хубав! Хубав на мама!" - беше втората ми реплика, когато информацията от очите ми беше стигнала до мозъка и мозъкът беше осъзнал, че това бебе срещу мен за моя изненада е едно красиво (ей начи как ме е яд дето тука сигурно се подсмихвате под мустак невярващо) - едно _обективно_ красиво бебе!...
После го отнесоха да го покажат на Веселин.
След като приключиха с мен (от ваденето на бебето нататък до края е доста повече време) ме изведоха и мен и ни дадоха кратко свиждане. От този момент си спомням колко се радвах да го видя - близкият ми човек в тоя все пак непознат свят, в който бях сама - и как неистово се опитвах да споделя с него колко искам да се преместя някак (проклетия съклет!).
После той твърдеше, че съм говорила несвързано, защото съм искала била да се надигна, пък то нали очевидно че няма как да се надигна, като съм под упойка. А аз исках просто някакси да си надигна горната част на тялото - главата, раменете - за да не ми е толкова съклет!...
То и не беше толкова лесно да се обясни, защото към този момент упойката беше във фазата на треперенето - в края на операцията и след нея за известно време има един такъв период, в който се трепери неудържимо, с цялото тяло. Та докато ти тракат зъбите, иди се обяснявай какво искаш да кажеш :)
После Вики ме настани в реанимацията, подреди ми всички неща, които ми бяха нужни, на нощното шкафче, показа ми кое къде е, даде последни наставления да пия много вода и инструкции кога да пия Солпадеин, увери ме, че ще дойде да ме види веднага на сутринта, и тръгна да поспи няколко часа. Нямаше нито един друг лекар в реанимацията, който така да се грижеше за свойта родилка. И майка ми да беше на нейно място, едва ли имаше накъде по-грижовно да се отнесе.
В реанимацията е скучно и единственото разнообразие е да се пие вода - което пък е полезно :)
Да се пращат смс-и в 5 сутринта, които да осведомят тъкмо заспиващия Веселин, че на наша милост й е скучно, също е метод за малко по-интересно прекарване на времето.
Също така съм се щракнала с телефона сама себе си.
Излизането от упойка боли, но така, както боли рана - познат и съвсем приемлив тип болка. И досега не знам какво е контракция и не мисля, че искам да знам.
Аз по принцип съм забележително неамбициозен човек, с нулево състезателно начало, но в някои моменти - като този - в мен се отключва сремеж да съм първа в нещо, най-добра в нещо. В този случай бях добре подготвена теоретично какво предстои да се случи и знаех какво трябва да правя, а именно, да се раздвижа максимално рано, да пия много вода, и беше позволено малко да се дообезболявам. И ми стана цел да направя тези неща най-добре от всички.
Момичетата в реанимацията бяха на възраст все около мойта, все с първи раждания. Разговорите се въртяха около имената, с които ще си кръстим бебетата, и около семейни истории между снахи и свекърви. Всяка, която имаше какво да се оплаче, искаше да вземе думата, за да сподели опит.
Когато докарваха някое треперещо момиче, то обикновено беше уплашено и полагахме усилия да я посрещнем приятелски и да й обясним най-важните неща - че треперенето е нормално, след колко време се очаква да премине, че трябва да пие вода, че сестрата слага обезболяващи инжекции. Като заизлизахме от упойка, всяка си се пооплакваше, че я боли, едни повече, други по-малко, аз гледах да го раздавам най-стоик. Щото нали, аз тука в тая реанимация ще съм дъ бестест. И то не беше проблем, и досега нямам спомен да ми е било особено тежко в този период. Започнах да се мърдам най-рано, и като ми кажат "Леле как успяваш да го направиш това, не те ли боли?" - и на мене криле ми поникват и ми се приисква не просто да си преместя крака на 2 сантиметра, а да почна ръченица да играя.
На сутринта дойде Вики. Каза, че е ходила да види бебето, че е добре, че е много красиво, но беше ужасно притеснена и не можеше да си намери място от неудобство, като ми поднесе новината, че го е дернала със скалпела по бузката. Увери ме, че ще го оправят, че белегчето ще е миниатюрно или няма да остане изобщо, че сестрите там го третират с нещо, че по никой начин не е сериозно нараняване - но нали изтекли водите, тя като направила разреза, и закачила бузката отдолу - той е бил в такова положение... А то няма как да се предвиди колко надълбоко да реже, нито пък се вижда бебето в какво положение е.
Аз я успокоих доколкото можах, ясно ми е че не е нейна вината и че се случват такива неща, пожелах си на синчето ми това да му е всичкото страдане дето има да страда, и изобщо не се притесних. Е, остана белег, но се забелязва само ако го знаеш и ако специално го търсиш, и освен това така Деян е уникално чаровен :) така че може да се приеме даже за разкрасителна процедура.
Денят след реанимацията е труден. Чакаш, чакаш, чакаш. Сега ли ще те преместят в стаята, после ли, по-късно ли. Стаята, това означава бебето. Не си добре още, не можеш да ходиш стабилно, да се навеждаш, изправяш - не можеш да се грижиш за него, ако ти го донесат, но пък искаш да си го видиш вече.
Е, заедно го видяхме - Веселин дойде, когато ме преместиха, и чака заедно с мен докато ни го донесат за първи път.
Така че се запознахме заедно с нашето слънчице. Тогава спеше като ангелче, предимно това правеше, а когато биваше буден, се кокореше и се учеше да фокусира света. Прекрасният период преди борбата за закърмване, и преди коликите, шишетата, безсънните нощи вкъщи с всички домакински и бебегледачески задължения. Когато аз само си лежах и си почивах, Деян спеше в креватчето си на колелца, аз го придърпвах към себе си и го гледах, гледах - не можех да му се нагледам :) Идилия!
И така Деян е заченат с любов и роден с любов, в прекрасната нощ на Средлетния ден, в неделя, с белег на бузката :)
Честит рожден ден, мъничка рожбо, голямо мое момче!
Бах уморена. Дали този ден или предишния бях обикаляла и жегата ми беше дошла в повечко. Исках да си поостана вкъщи и да си почина.
Цецко ни дойде на гости, нещо трябваше да вземе. Ние с Веселин си правихме мекици (те са една от гордостите на кулинарния ни тандем) и много се зарадвахме, че ще има с кого да ги споделим.
Ходихме и до ЦБА-то да си купуваме някакви неща. Видяхме някакви шоколадови яйца и по някаква причина силно ги възжелахме. На път към къщи аз дуднах какви погрешни яйца сме купили, защото, сгърчени в ръката ми, и двете изглеждаха счупени. Впоследствие се оказа, че не били счупени, а за времето, през което сме ги донесли от магазина до къщи, са се размекнали толкова, че са добили неправилна форма, която през станиола ме заблуждаваше, че са се счупили.
Веселин си изяде своето, а аз моето си го зарязах в хладилника да се втвърдява и после го забравих.
Като си легнахме, сме провели някакъв разговор, който вече не си спомням, но Веселин помни. Обяснявала съм с примирена безнадеждност колко прекрасен празник е Еньовден, колко е важен в, ъм, културно-исторически план, и как, ех, го пропуснахме. Вече бяхме пропуснали да се вместим в Близнаците, а раждането беше насрочено за 28 юни (термин 5 юли) - изпреварвайки потенциално леснозапомняемата дата 4 юли и шанса за атрактивната комбинация 07.07.2007.
Коментирайки тия теми, и разпускайки след жегата в приятната ни новообзаведена спалня, в която скоро се бяхме пренесли, ей тъй съвсем естествено така взехме да почваме да си ставаме близки. Като стана ясно, че сме на път да скрепим дружбата си, аз надигнах туловище в невинно намерение да се отправя към банята.
В тоя момент водите ми изтекоха, щото човекът беше решил да се появява вече.
За неминалите по този път - разпознава се без никакво колебание, не може да се обърка с нищо :)
"Веси, това са водите"
Беше към 00:15. Отидох си аз накъдето се бях запътила, но няма в историята по-драстична смяна на намеренията... :)
Емоцията беше силна, като пред изпит - краката ми се поразтрепериха, а в гласа ми - една приповдигната веселост.
Измих се, върнах се в спалнята и в 00:30 набрах гинеколожката - с леко чувство на неудобство, че я будя по това време жената; после се обадих и на наште.
Метнах си бременската рокля, с която се шмитках в последно време, и се заех с багажа за родилен дом. Не ми беше приготвен още - аа, кой ти се е разбързал, - но знаех всичко което ми трябва къде се намира и методично и ефективно струпах необходимите неща в раницата.
Наште пристигнаха, тръгнахме към Младост да вземем Вики, тя навигираше по телефона докато я намерим, взехме я и бързичко стигнахме до Тина Киркова (Св. София). Хубаво че през нощта, иначе през деня това пътешествие не го виждам как щеше да стане.
Постъпването в болницата ще го прескоча, щото не знам как да го опиша по не-натуралистичен начин. Хубавото е, че всичко се случи без никакво помайване, защото при изтекли води трябва да се реагира бързичко. Нямаше време нито да ме хване страх, нито да се притесня, нито изобщо да се замислям кой знае колко за каквото и да било. Наште не ги пуснаха в болницата - ние крачехме бързо, те изостанаха някъде назад и нямах време да ги чакам, хукнах напред след Вики и останахме само с Веселин. Той остана пред вратата на приемното, да стиска вързопа с дрехите ми и да се попритеснява като истински чакащ татко. А аз подписах там формуляра който ми тикнаха в ръцете, дето е за упойката вероятно; бях поизгубила дар-слово от емоция и малко ми притреперваше гласецът и може би не съм изглеждала най-адекватно, но Вики ме преведе за ръчичка през цялата процедура и аз просто се подчинявах, с благодарност че така мило се грижат за мен. Сестрата, която ме прие, беше младичка, много мила, усмихната, след това и анестезиологичните сестри и акушерките също, а пък аз в този момент обичах всички тези непознати хора, които бяха толкова мили - бях трогната до сълзи колко добре се държаха, може би защото преди това се бях начела и наслушала на разкази за сопнати акушерки по родилните домове и за грубо отношение към постъпващи родилки...
Тези в предродилна зала бяха като в Спешно отделение - направо ми се искаше да ги заснема. Сложиха ме да легна и ме наобиколиха отвсякъде, като всяка нещо вършеше по мен - взимаха ми кръв, драскаха ме за алергичност към упойки, мериха ми кръвно, пулс - поне 4-5 сестри надвесени над мен, действащи много организирано и експедитивно и в същото време с внимание и добро отношение - и винаги имаше поне една, която ми се усмихваше и ме предупреждаваше неща от типа че сега тука като ми боцне веничката, малко ще ме заболи ама то бързо ще мине. Почувствах се много специална, истински ВИП - само дето ВИПщината ми беше в това, че си водя лекарката с мен, а това тези сестри изобщо не ги касае, така че нямаше нищо общо с парите цялата работа, което е най-хубавото. Бяха си просто мили хора; а и все пак трябва да се има предвид че подготвяха за секцио по спешност, т.е. не беше точно рутина, та да им е скучно. Внимаваха какво правят.
Анестезиологът беше пристигнал, дойде да ме нагледа и да ме пита алергична ли съм към нещо и прочие - щях да ходя за анестезиологична консултация при него идната седмица, ама ето че се прескочи този момент.
И кръвни изследвания ми бяха правили, но резултатите им не бяха излязли - трябваше да са готови в понеделник, а беше събота срещу неделя - затова се наложи да ги направят спешно.
Като приключиха с тия неща, ме занесоха в операционната. Контракции нямаше все още (Вики все това ме питаше) и най-внимателният на света анестезиолог ме обезболи кадърно и ефективно. Като изгубих чувствителност на краката си, видях как някой взе единия ми крак и го премести - сгъна го в коляното, после го пусна надолу - и да виждаш всичко това, а да ти липсва усещане, е доста шантаво. Сложиха ми ниско параванче на гърдите, анестезиологът седна до главата ми и нещо ме разпитваше - пак за алергии, какво кръвно имам по принцип, дали съм си го мерила (а, спомням си - точно той беше човекът, който ми каза, че дали има проблем с кръвното се познава по това дали си го знаеш. Ако не знаеш, значи всичко е наред :) ) - разговаряхме се така с него докато Вики и един друг доктор нещо се суетяха и ги чаках да започнат. Анестезиологът (Милко, ама не си спомням фамилията му) ме попита изпитвам ли някаква болка. Малко ме учуди този въпрос, казах не, и той рече - хубаво, щото операцията тече вече от 10 минути.
Чудесия, ей!
По-натам има един период, в който от упойката започва да се затруднява дишането и малко имах чувството, че ще се задуша. Точно преди да се случи това обаче, анестезиологът ме предупреди, че ще се случи, така че си бях спокойна, въпреки че беше гадно. След това има един период на съклет, който си трае до края - просто на човек си му е гадно да не може да се премести така както си е свикнал, а и операционната маса е една такава много неанатомична - равна, твърда, хич не е удобно за прекарване на дълго време в лежане върху нея.
Баш изваждането на бебето става доста в началото и се усеща като едни силни бутания и дърпания, за които също ме предупредиха. Изобщо, аз обичам така като си знам и ме държат в течение.
Деян не изплака като го извадиха. Акушерката ми го подаде да го видя, имам мъгляв спомен че се беше свил на кълбенце целият в едната й протегната към мене длан - което разбира се е невъзможно, най-вероятно го е държала с две ръце, но със сигурност в шепи и свитичък в утробната поза. Очичките му бяха отворени - не че ме е гледал, но така изглеждаше.
"Грозен!" - беше първата дума, която казах на сина си. По някаква причина се бях подковала, че бебетата като се новородят, са грозни, и няма какво да се очаква нещо различно и затова по-добре да си знам аз. Така че си бях един вид наумила да си му го кажа това, ама нали, с умиление да го кажа.
"Хубав! Хубав на мама!" - беше втората ми реплика, когато информацията от очите ми беше стигнала до мозъка и мозъкът беше осъзнал, че това бебе срещу мен за моя изненада е едно красиво (ей начи как ме е яд дето тука сигурно се подсмихвате под мустак невярващо) - едно _обективно_ красиво бебе!...
После го отнесоха да го покажат на Веселин.
След като приключиха с мен (от ваденето на бебето нататък до края е доста повече време) ме изведоха и мен и ни дадоха кратко свиждане. От този момент си спомням колко се радвах да го видя - близкият ми човек в тоя все пак непознат свят, в който бях сама - и как неистово се опитвах да споделя с него колко искам да се преместя някак (проклетия съклет!).
После той твърдеше, че съм говорила несвързано, защото съм искала била да се надигна, пък то нали очевидно че няма как да се надигна, като съм под упойка. А аз исках просто някакси да си надигна горната част на тялото - главата, раменете - за да не ми е толкова съклет!...
То и не беше толкова лесно да се обясни, защото към този момент упойката беше във фазата на треперенето - в края на операцията и след нея за известно време има един такъв период, в който се трепери неудържимо, с цялото тяло. Та докато ти тракат зъбите, иди се обяснявай какво искаш да кажеш :)
После Вики ме настани в реанимацията, подреди ми всички неща, които ми бяха нужни, на нощното шкафче, показа ми кое къде е, даде последни наставления да пия много вода и инструкции кога да пия Солпадеин, увери ме, че ще дойде да ме види веднага на сутринта, и тръгна да поспи няколко часа. Нямаше нито един друг лекар в реанимацията, който така да се грижеше за свойта родилка. И майка ми да беше на нейно място, едва ли имаше накъде по-грижовно да се отнесе.
В реанимацията е скучно и единственото разнообразие е да се пие вода - което пък е полезно :)
Да се пращат смс-и в 5 сутринта, които да осведомят тъкмо заспиващия Веселин, че на наша милост й е скучно, също е метод за малко по-интересно прекарване на времето.
Също така съм се щракнала с телефона сама себе си.
Излизането от упойка боли, но така, както боли рана - познат и съвсем приемлив тип болка. И досега не знам какво е контракция и не мисля, че искам да знам.
Аз по принцип съм забележително неамбициозен човек, с нулево състезателно начало, но в някои моменти - като този - в мен се отключва сремеж да съм първа в нещо, най-добра в нещо. В този случай бях добре подготвена теоретично какво предстои да се случи и знаех какво трябва да правя, а именно, да се раздвижа максимално рано, да пия много вода, и беше позволено малко да се дообезболявам. И ми стана цел да направя тези неща най-добре от всички.
Момичетата в реанимацията бяха на възраст все около мойта, все с първи раждания. Разговорите се въртяха около имената, с които ще си кръстим бебетата, и около семейни истории между снахи и свекърви. Всяка, която имаше какво да се оплаче, искаше да вземе думата, за да сподели опит.
Когато докарваха някое треперещо момиче, то обикновено беше уплашено и полагахме усилия да я посрещнем приятелски и да й обясним най-важните неща - че треперенето е нормално, след колко време се очаква да премине, че трябва да пие вода, че сестрата слага обезболяващи инжекции. Като заизлизахме от упойка, всяка си се пооплакваше, че я боли, едни повече, други по-малко, аз гледах да го раздавам най-стоик. Щото нали, аз тука в тая реанимация ще съм дъ бестест. И то не беше проблем, и досега нямам спомен да ми е било особено тежко в този период. Започнах да се мърдам най-рано, и като ми кажат "Леле как успяваш да го направиш това, не те ли боли?" - и на мене криле ми поникват и ми се приисква не просто да си преместя крака на 2 сантиметра, а да почна ръченица да играя.
На сутринта дойде Вики. Каза, че е ходила да види бебето, че е добре, че е много красиво, но беше ужасно притеснена и не можеше да си намери място от неудобство, като ми поднесе новината, че го е дернала със скалпела по бузката. Увери ме, че ще го оправят, че белегчето ще е миниатюрно или няма да остане изобщо, че сестрите там го третират с нещо, че по никой начин не е сериозно нараняване - но нали изтекли водите, тя като направила разреза, и закачила бузката отдолу - той е бил в такова положение... А то няма как да се предвиди колко надълбоко да реже, нито пък се вижда бебето в какво положение е.
Аз я успокоих доколкото можах, ясно ми е че не е нейна вината и че се случват такива неща, пожелах си на синчето ми това да му е всичкото страдане дето има да страда, и изобщо не се притесних. Е, остана белег, но се забелязва само ако го знаеш и ако специално го търсиш, и освен това така Деян е уникално чаровен :) така че може да се приеме даже за разкрасителна процедура.
Денят след реанимацията е труден. Чакаш, чакаш, чакаш. Сега ли ще те преместят в стаята, после ли, по-късно ли. Стаята, това означава бебето. Не си добре още, не можеш да ходиш стабилно, да се навеждаш, изправяш - не можеш да се грижиш за него, ако ти го донесат, но пък искаш да си го видиш вече.
Е, заедно го видяхме - Веселин дойде, когато ме преместиха, и чака заедно с мен докато ни го донесат за първи път.
Така че се запознахме заедно с нашето слънчице. Тогава спеше като ангелче, предимно това правеше, а когато биваше буден, се кокореше и се учеше да фокусира света. Прекрасният период преди борбата за закърмване, и преди коликите, шишетата, безсънните нощи вкъщи с всички домакински и бебегледачески задължения. Когато аз само си лежах и си почивах, Деян спеше в креватчето си на колелца, аз го придърпвах към себе си и го гледах, гледах - не можех да му се нагледам :) Идилия!
И така Деян е заченат с любов и роден с любов, в прекрасната нощ на Средлетния ден, в неделя, с белег на бузката :)
Честит рожден ден, мъничка рожбо, голямо мое момче!
понеделник, 2 юни 2008 г.
Снимка
Старата остава тук:
Нова вдясно - на разходка пред блока, в някой от първите по-горещи майски дни - по Мишовите къси гащи и тънка блузка :)
Нова вдясно - на разходка пред блока, в някой от първите по-горещи майски дни - по Мишовите къси гащи и тънка блузка :)
четвъртък, 29 май 2008 г.
Мммбауу!
Деян казва дума: Бау!
Дума е, защото означава. Научи го докато гледаше навън през прозореца и разни хора си разхождат кучетата на поляната край блока и леля Фани му ги показва и му обяснява, че това са "бау". Когато го изведохме с количката миналия уикенд, видяхме пред супера едно куче и Деян веднага включи и го поздрави с "Бауу!"... Даже няколко пъти го поздрави :) Докато стоеше кучето там, Деян му повтаряше "Бауу!"
Но всъщност "бауу" има по-широк спектър от значения.
Като питаме Деян - как казва кучето? - той отговаря: Бауу! (е, също така и "котето" казва бау, но това е различно от мацата - мацата казва мау... Алитерацията е мнемотична техника номер 1!)
Освен това докато е навън, среща хора, иска да ги поздрави или да им привлече вниманието към себе си, и също им казва: "Бауу!"
Те му отговарят: "Бауу!"
Бауу, струва ми се, означава "някой, който се движи навън" (което до момента се изчерпва с кучета и хора). Бауу, на всичкото отгоре, е начин за комуникация с този, който се движи навън. Нещо като "Здравей, ти, който се движиш навън!"
Докато сме вкъщи и играе с играчките, не се вижда бау и съответно не се казва бау. Като излезем навън и види куче, то е бау, но също така и човекът с кучето е бау.
Бау докато сме вътре се казва единствено когато иска да отпочне комуникация с нас, и то по един самохвално-демонстративен начин: съобщението е по-скоро "Ей, обърни ми внимание - аз мога да ти кажа Здрасти!"
А физиономията, с която казва "Бауу!" на хора, е уникална. Сериозна, с една пауза преди да го каже, и с леко свити устни, като че ще те плаши. Това е "Здрасти!" със замах!
Дума е, защото означава. Научи го докато гледаше навън през прозореца и разни хора си разхождат кучетата на поляната край блока и леля Фани му ги показва и му обяснява, че това са "бау". Когато го изведохме с количката миналия уикенд, видяхме пред супера едно куче и Деян веднага включи и го поздрави с "Бауу!"... Даже няколко пъти го поздрави :) Докато стоеше кучето там, Деян му повтаряше "Бауу!"
Но всъщност "бауу" има по-широк спектър от значения.
Като питаме Деян - как казва кучето? - той отговаря: Бауу! (е, също така и "котето" казва бау, но това е различно от мацата - мацата казва мау... Алитерацията е мнемотична техника номер 1!)
Освен това докато е навън, среща хора, иска да ги поздрави или да им привлече вниманието към себе си, и също им казва: "Бауу!"
Те му отговарят: "Бауу!"
Бауу, струва ми се, означава "някой, който се движи навън" (което до момента се изчерпва с кучета и хора). Бауу, на всичкото отгоре, е начин за комуникация с този, който се движи навън. Нещо като "Здравей, ти, който се движиш навън!"
Докато сме вкъщи и играе с играчките, не се вижда бау и съответно не се казва бау. Като излезем навън и види куче, то е бау, но също така и човекът с кучето е бау.
Бау докато сме вътре се казва единствено когато иска да отпочне комуникация с нас, и то по един самохвално-демонстративен начин: съобщението е по-скоро "Ей, обърни ми внимание - аз мога да ти кажа Здрасти!"
А физиономията, с която казва "Бауу!" на хора, е уникална. Сериозна, с една пауза преди да го каже, и с леко свити устни, като че ще те плаши. Това е "Здрасти!" със замах!
понеделник, 19 май 2008 г.
Сънчо
Тази нощ добричкото детенце спа непробудно чак до сутринта. (ъмм, доколкото 06:40 е сутрин)
Изглежда ключът от бараката наистина бил в по-ранното лягане. Като го сложих в 20:10, към 20:50 си заспа.
Хъм!
Изглежда ключът от бараката наистина бил в по-ранното лягане. Като го сложих в 20:10, към 20:50 си заспа.
Хъм!
събота, 17 май 2008 г.
Пантелейци
Ние пак ще отпрашваме нанякъде. Сега имаме една пауза от 3 седмици, през които Деян си е плътно с нас (за съжаление съботите са работни де), след като преди това стоя 10-тина дни на Вършец между Великден и Гергьовден, докато ние се мотахме по Халкидики. Баба му, която в момента е на обиколно пътешествие из Европа, се връща идната неделя, през което време ние ще сме заминали за един уикенд във Виена (да се окултурим, според едни, и да се повозим на Колело, или пък да се шляем по улиците и да киснем по кръчмите, знам ли и аз какво ще се случи); а по-следващия уикенд го удряме на release party по повод WorldShift, което ще се състои на Доспат.
Покрай нашите странствания, Деян също странства от малък. Преди да го вземе баба му, ще е отседнал за 2 нощи в Горна баня при наште (отсега ми е притеснено как ще бъдат нещата ама дано е наред всичко), след което ще забегнат или на Ботевград, или пак на Вършец.
Онази нощ е била безсънна за Веселин, болезнена за Деян, и вчера забелязахме как прозира новото зъбче - този път долу. Зъби се прогресивно човекът.
И хапе, леле как хапе! Вероятно на всеки вече съм споделила как ще му закачим на вратата табела с надпис "Внимание! Зло внуче"
В приспиването вечер опитахме 2 нови неща.
Оная вечер Веселин си игра с него дълго и интензивно, докато Деян капна от умора - белким се наиграе и наизтощи физически, та да спи по-добре. Резултатът беше плачевен, в буквалния смисъл. Много рев и неспокойство докато заспи, и след това често будене и плач (ама то най-вече зъбът е бил виновен де).
А снощи го нахраних по-рано и го сложих още в 8:10 да спи, при което след сравнително кротка съпротива и известен брой изправяния и замерване на паркета с биберонки, заспа успешно към 9. През нощта нямаше драми - само няколко краткотрайни събуждания.
И заспа много смешно перпендикулярно на леглото, по корем, със свити под корема крачета и щръкнало дупе. Ама няма как да ги снимам тия хитове щот тъмно... :)
Покрай нашите странствания, Деян също странства от малък. Преди да го вземе баба му, ще е отседнал за 2 нощи в Горна баня при наште (отсега ми е притеснено как ще бъдат нещата ама дано е наред всичко), след което ще забегнат или на Ботевград, или пак на Вършец.
Онази нощ е била безсънна за Веселин, болезнена за Деян, и вчера забелязахме как прозира новото зъбче - този път долу. Зъби се прогресивно човекът.
И хапе, леле как хапе! Вероятно на всеки вече съм споделила как ще му закачим на вратата табела с надпис "Внимание! Зло внуче"
В приспиването вечер опитахме 2 нови неща.
Оная вечер Веселин си игра с него дълго и интензивно, докато Деян капна от умора - белким се наиграе и наизтощи физически, та да спи по-добре. Резултатът беше плачевен, в буквалния смисъл. Много рев и неспокойство докато заспи, и след това често будене и плач (ама то най-вече зъбът е бил виновен де).
А снощи го нахраних по-рано и го сложих още в 8:10 да спи, при което след сравнително кротка съпротива и известен брой изправяния и замерване на паркета с биберонки, заспа успешно към 9. През нощта нямаше драми - само няколко краткотрайни събуждания.
И заспа много смешно перпендикулярно на леглото, по корем, със свити под корема крачета и щръкнало дупе. Ама няма как да ги снимам тия хитове щот тъмно... :)
вторник, 13 май 2008 г.
Вечери
Свободна минутка в офиса - време за блог.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)
Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.
Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.
От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.
Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.
Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.
Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.
Все си мисля неща, които да пиша, докато приспивам Деян или докато си играем сутрин с него, но по това време все не е за блогване.
А в офиса... ето - пак ми звънна телефона :)
Та... Променя се човекът. Става все по-адекватен, проявява повече характер, много е смешна любознателността, с която изследва най-тривиални неща като например ципа на жилетката ми или звездичката, от която се прожектират мърдащи се картинки. Започва да прави връзки - че като натисне ключа на лампата, тя светва - обръща се към нея и я търси с поглед да се увери, че е светнала, после се обръща да натисне пак ключа - което е трудно с малките му кашкавалени пръстчета, но се старае :) Като натисне бутончето на звездичката и чуе музичката да свири, започва да се оглежда и да търси по стените къде се прожектират картинките.
Научил се е да е нещастен, когато го оставяме сам. Като го сложим да спи вечер, ако се опитаме да излезем от стаята преди да е заспал, надава такъв плач - да ти скъса сърцето... Аз в началото като почна така, веднага се връщах, инстинктивно, без замисляне. После реших да пробвам да го оставя за мъничко и установих, че най-често, след като първо е изплакал силно, после се успокоява и започва да си мрънка приспивателно. Стига преди това да се е наиграл, де. Още няколко влизания за хоризонтиране и си заспива.
От последното хранене в 20:10 през вечерния тоалет та до заспиването си минава повече от час - чак към 21:30 заспива понякога.
Като го сложим в креватчето, има много енергия. Изправя се, хапе парапета на креватчето, подскача, обикаля, хвърля неща на земята - биберонка, играчка, лигавник, каквото има под ръка - хвърля с един такъв отработен замах, след което поглежда към мен да му ги дам обратно. Хвърля се обратно на леглото да седне - кефи се, че матракът леко пружинира, и му е приятно да се чучва по дупе. Хвърля се напред по корем, натрива си носа в чаршафа, захапва каквото успее да докопа (ако има някоя играчка наоколо или одеялце), надига дупе докато застане на 4 крака, долазва до ръба на креватчето и пак се изправя. Тия лудещини продължават докато се изцеди последната му капка силица. Дори и след като е уморен толкова, че няма сили повече да се вдигне, продължава да се опитва, олюлява се, пада назад, усуква се настрани така че да застане отново по корем, и пак се опитва.
Аз сядам на спалнята, за да не ме вижда да излизам от стаята, но и да не съм му над главата. Като е легнал или седнал, няма видимост към мен, но когато знае, че съм там, се изправя от тази страна на креватчето, от която съм аз. След много пъшкане и грухтене за парапета се хващат едни 4 пръстчета, после другите 4, и после отгоре се показва рошавата главица, с личице, тържествуващо от чувството за постигната цел. Като ме види, просиява в усмивка - сякаш съм най-прекрасното нещо на света. Много е ласкателно и не успявам да се сдържа да не му се усмихна в отговор.
Мисля си, че вече е достатъчно голям, че да му липсваме. И че тези вечерни игри са стремеж към повече комуникация с нас. Ние се прибираме в 8, той се радва страшно много като ни види, а после не получава достатъчно време да ни се нарадва хубаво. Сякаш отказва да заспи, за да не ни изпусне - да не изпусне от времето с нас.
Аз го виждам основно сутрин. Той се събужда около 7-7:10. Храня го около 7:30, сменям памперса и после си играем - чак до 8:20, след което трябва бързо да се оправя за да тръгна за работа (и все закъснявам). Това си е нашето време. Но не стига.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
