Мотивационно писмо за хамстер

---------- Forwarded message ---------

Date: Wed, Mar 18, 2020 at 9:07 PM
Subject: Fwd: Hamster

                     Swedish Version

Jag och min syster Eva skulle hemskt gärna vilja ha två stycken hamstrar, eftersom vi är eniga om att det skulle vara en mycket god idé att ha ett ansvar över en levande varelse, eller rättare sagt, två varelser, som vi också kan ha ett inflytande över. På detta vis skulle vi både träna på vårt ansvar, och visa oss värdiga. På så sätt kan vi också vinna föräldrarnas tillit. Vår vardag skulle fyllas av optimism och glada skratt, och ni föräldrar slipper bli störda om ni jobbar hemifrån. Vi har redan tänkt ut det perfekta stället där hamstrarna ska hålla till:


*nu ska du gå fram till Deyan och fråga vart vi hade tänkt ha hamstrarna*


Vi, närmare bestämt, jag och min trogne syster tänker städa buren

(alternativt, burarna) minst en gång per vecka.

Eva ställer upp till att se till att matskålen (alternativt, matskålarna) aldrig är tom på mat, samt att vattenflaskan (alternativt, vattenflaskorna) alltid är full med vatten.

Eva och jag kommer inte reservera redskap som vi städar varje vecka, vi kommer överens om vilka specifika redskap vi städar varje vecka.


Vi tar även hand om hamstrarnas mat, som jag köper in en gång i månaden från ICA/Coop, och Husdjursbutiken i kärrtorp med sällskap av min pappa

då vi köper all mat, sand, spån m.m så att det räcker hela nästa månad, dvs ca tre paket mat, två stora paket spån (för att vara på den säkra sidan) och två stora påsar med sand, till husdjurens toalettbehov.


Vid semester så kan vi anlita någon som byter ut det gamla vattnet mot nytt, och tillsätta mat en gång per vecka, precis som om vi själva gjorde när vi var hemma.

Om vi inte hittar någon som vi kan anlita, så kan vi göra som sista gången vi ägde en hamster, som klarade sig alldeles utmärkt i hela 2,5 år, nämligen att bara lassa på mat och vatten så att hamstrarna klarar sig fint i ett par veckor, nackdelen med detta är då att vi inte kan vara utomlands i mer än 4 - 5 veckor i sträck. Det är rätt så mycket, och om det ändå skulle vara så att vi intefr nog av all sol och alla stränder, så kan vi bara åka hem, hänga runt lite i Sverige och umgås i någon vecka, kanske två, och sen åka iväg igen.


Är någonting på tok med hamstrarna eller att någon av dem blir sjuk på något vis, så rapporterar vi detta direkt till föräldrarna, som får ta ansvar då och ringa veterinär samt boka tid. Själva följer både jag och min syster med en av dem vuxna

(mom, talkin' about you) till veterinären.

Eftersom varje levande varelse någon gång dör, så gör hamstrar självklart det också. Och när detta inträffar så begraver vi hamstrarna vid djurkyrkogården i Björkhagen, precis som när Lisa dog.

Skulle jag och Eva hamna i en konflikt, och vi båda vill leka med hamstrarna, så kan vi leka med en var nu, när det är två stycken! Vi behöver aldrig bråka om vem som får leka med hamstern!

Om vi inte får två stycken hamstrar, så kan jag, som storebror устъпя, och när Eva har lekt klart med hamstern så är det min tur. Annars så kan vi leka med den tillsammans, om vi vill. Anyways, två hamstrar skulle vara mycket roligare, eftersom vi har aldrig testat på det, och då kan vi, som sagt leka med en var. Två hamstrar innebär dock dubbelt så mycket mat, vatten och bajs, men jag och min syster är villiga att ta konsekvenserna.


På tal om konsekvenser, om jag och Eva inte följer reglerna och instruktionerna ovan, så har vi tillsammans fattat beslutet, nämligen en vecka HELT utan skärm, som vårat straff.


Jag och Eva håller tummarna på att den här texten övertalar er att skaffa oss två hamstrar!



                                                   Bulgarian Version

Аз и сестра ми Ева много бихме искали да имаме два хамстера, защото сме съгласни, че би било много добра идея да носим отговорност за живо същество или по-скоро за две същества, на които също можем да имаме влияние. По този начин ние бихме практикували своята отговорност и да се доказваме достойни. По този начин можем да спечелим и доверието на родителите ни. Нашето ежедневие би било изпълнено с оптимизъм и щастлив смях, а вие родителите няма да ви пречим, ако работите от вкъщи. Вече сме избрали идеалното място, където трябва да са хамстерите:


*сега трябва да отидете при Деян и да попитате къде ще имаме хамстерите*


Ние, по-конкретно, ас и моята сестра ще почистжаме клетката (клетките) поне веднъж седмично.

Ева гарантира, че хранителната купа (алтернативно, хранителните купи) никога не е празна и че бутилката с вода (алтернативно, бутилките с вода) винаги е пълна с вода.

Ева и аз няма да резервираме оборудване, които почистваме всяка седмица а ще се съгласим за кои инструменти да чистим, всяка седмица.
Ние се грижим и за храната на хамстерите, която купувам веднъж месечно от ICA / Coop, и зоомагазина в Kärrtorp с компанията от баща ми когато купуваме всякаква храна, пясък, трици и т.н. така че да издържи целия следващ месец, т.е. около три пакета храна, два големи пакета с трици (за всеки случей) и две големи торби с пясък, за тоалетните нужди на домашния любимец.


По време на ваканция можем да наемем някой, който да замени старата вода с нова и да добавя храна веднъж седмично, точно както правехме ние, когато сме вкъщи.

Ако не можем да намерим някой, когото можем да наемем, можем да направим както последния път когато притежавахме хамстер, който се справи добре за цели 2,5 години, а именно просто да натоварим храна и вода, така че хамстерите да се справят добре за няколко седмици, недостатъкът на това е, че не можем да бъдем в чужбина повече от 4 - 5 седмици подред. Доста е много и ако все пак беше така, че да не успеем да се наситим на цялото слънце и на всички плажове, тогава можем просто да се приберем, да се мотаем малко в Швеция, около седмица, може би две, и след това пак да си отидем.


Ако нещо не е наред с хамстерите или ако някой от тях се разболее по някакъв начин, ние съобщаваме  директно на родителите, които могат да поемат отговорност, след което се обаждат на ветеринарния лекар и се уговарят час. И аз, и сестра ми следват един от възрастните (мамо, говорим за теб) на ветеринаря.

Тъй като всяко живо същество умира в даден момент, така и хамстерите, разбира се. И когато това се случи, ние погребваме хамстерите на Djurkyrkogården в Björkhagen, точно както когато Lisa умря.

Ако Ева и аз се озовем в конфликт и двамата искаме да си играем с хамстерите, тогава можем да играем с един на всеки, защото има два сега. Никога вече не трябва да спорим кой ще играе с хамстера!

Ако не вземем два хамстера, тогава мога като голям брат да отстъпя, а когато Ева се е наиграла с хамстера, е мой ред. Иначе можем да си играем заедно с него, ако искаме. Както и да е, два хамстера биха били много по-забавни, защото никога не сме го тествали и тогава можем, да си играем с всеки. Два хамстера обаче означават два пъти повече храна, вода и изпражнения, но сестра ми и аз сме готови да поемем последствията.


Говорейки за последствия, ако Ева и аз не следваме правилата и инструкциите тогава заедно взехме решението да сме една седмица ОБЩО без екран, като наше наказание.


Аз и Ева стискаме палци, че този текст ви убеждава да ни вземете два хамстера!

10 години по-късно

Остаря си тоя блог, отлежава си тука, непогледнат от мен вече няколко години. Но днес имам повод и ми се дописа.

Днес ставам родител на 10 години. Нямам вече бебе(та). Имам 10-годишен младеж и момиченце на 5.

Сега знам какъв родител съм.

Ако питате Деян, ще ви каже следните неща:
- "мама винаги си гледа в телефона"
- "мама е все заета"
- "мама е доста, така, дебела" (с леко виновна усмивка, щото знае, че такива неща, като се кажат, на хората може да им стане малко тъжно)
Доскоро щеше може би и да добави, че мама гушка повече Ева, пък на него все му се кара. Обаче откак Ева не е бебе, нещата си дойдоха обратно на мястото, и сега мама се кара и на двамата.

Вчера преди лягане дойде да ме гушне и каза:
- Толкова отдавна беше миналия път, когато те гушнах. Сигурно... преди 2 седмици.
- А защо не ме гушкаш по-често?
- Защото си все заета.
- Миличък. Идвай да ме гушкаш винаги, като ти се прииска. Само не да ми скачаш върху главата ;)

В началото, когато се преместихме в Швеция, Ева още нямаше 4 месеца, и аз прекарах към 9 месеца вкъщи с двамата, преди да започна работа, като една добра майка домакиня. Помня първия път, когато в детската организираха празненство за родителите, и всеки трябваше да занесе нещо. Тогава с Деян планирахме заедно, напазарувахме и приготвихме заедно домашен ябълков пай. Беше ни първи опит и се вълнувахме дали ще се получи добре. Даже мисля, че направихме репетиция няколко дни предварително. Като го занесохме, се омете моментално и много се хареса. Бил е на 5 тогава. Наскоро в училище правиха тържество и трябваше да се носят неща, и той в магазина заяви, че иска да направим ябълков пай.
Не е в пая работата, знам аз. Работата е във време, прекарано заедно, в споделен проект, в ритуал. Виждам, че му липсват тези неща.

Днес направихме страхотна лятна рожденденска торта по шведско-веселински. Веселин сътвори пълнежите, но отгоре я омацахме бяла и украсихме с ягоди и целувки с децата, както si се прави иконичната Midsommartårta, символ на шведския Средлетен празник. Деян беше главен дизайнер, определяше точно как да се подреди декорацията и редеше, докато Ева предимно нагъваше с шепи от дребните целувки. Аз подавах, нарязвах, давах съвети и дискутирах с него варианти за разрешаване на сложните въпроси като например коя ягода с коя ще бъде добре симетрична, какви цветове да се подберат за свещичките, и как 10 свещи да се разположат в кръг, редувайки се сред 8 ягоди. Чудя се кога ли Деян ще ми каже, че иска пак точно такава торта. А ще има предвид, че иска точно такава майка.



За рождения си ден си пожелавам да се сещам по-често, че малкото усилие, положено за качествена заедност, се отплаща с огромен дивидент. Случка, която е направила такова силно впечатление, че да се запомни за половин живот, за мен тогава е била детайл, но всъщност е част от мозайката, която изгражда моя образ на родител. От Деянова гледна точка, това съм аз: аз съм моето присъствие и активно участие.

А за Деян какво да кажа? Прекрасно, умно, задълбочено дете. Наченки на пубертетска провокативност. Запален геймър (Overwatch) с голямо желание да стане известен youtuber.  В тая връзка, днес получи и първия си компютър, след дълго мечтание и старателно събиране на пари (ще стигнат тъкмо за монитор).
Ентусиазиран читател с огромно количество изчетени книги зад гърба си, за които Веселин стриктно води списък. Когато няма достъп до интернет (защото му е стриктно ограничен), понякога ползва айпада си за да пише. От това, което съм чела, има огромен талант със словото - богатство на езика и изразните средства и още множество умения - за структуриране, поддържане на интересен ритъм и изграждане на персонажи.
Обича да се занимава с всякаква физическа активност. Запалва се да тренира различни неща - баскетбол, джиу-джицу, а последната година паркур и трикинг. Иска да си пуска дълга коса. Има много приятели и е търсен приятел.

И е свестен човек.

Да ни е жив и здрав.

Ол Инклузив

За първи път съм скандинавски турист, досущ като ония, дето изобилстват по нашето Черноморие. Купила съм си пакетна екскурзия, доплатила съм си за трансфер, на рецепцията ми закачиха лентичка. Турците ми говорят на немски, с отделни проблясъци на шведски. 

В ресторанта сме като ято скакалци - нападаме храната по даден сигнал и я омитаме с шеметна скорост. Чак е някак срамно човек да е част от това.

През деня сме изправени пред разкъсващата дилема "морето или басейна", като нашето семейство засега упорито избира морето. А то и до басейна не може да се вреди човек, понеже по-печените почиващи са се изхитрили да метнат по някоя кърпа или джапанка на шезлонгите, което по неписан закон се приема за препикаване, и не остават свободни. 

Вечер ни анимират. Досега никога не ме бяха анимирали. Много съм анимирана вече: гледах едно шоу с жонгльори и скечове, и едно танцово по мотиви от Брилянтин, много ми харесаха и двете. След това правят дискотека до басейна, където човек се изкушава да седне на масичка и да си пийва питиенце, обаче не смее баш, защото идват да го анимират много настойчиво, а разни такива по-смотани като мене предпочитат само да наблюдават.
Деян го анимират през деня, ако го заведем де.

Мисля си какво ли е да работи човек в сферата на туристическите услуги. Например отсервитьорите, които щъкат между масите, за да отнасят недоизядените ни остатъци от храна, която ни е дошла в повече. Какво ли си мислят, докато ни гледат как трескаво си препълваме чиниите, как лакомо ядем, пием, освинваме перфектно подредената маса, разсипваме доматен сос на покривката, изхабяваме 15 салфетки и после бавно и тежко се изнасяме с подути кореми, докато те раздигат след нас и подреждат масата перфектно за следващите свини. 
Или аниматорите, със сините фанелки с надпис Entertainment team? Усмихнати, енергични, младежите канят застаряващите лели на танци, девойките канят почервенелите чичковци - човек чак може да си помисли, че е приятен, че дори, по някакъв начин, е специален. И това е всяка вечер от - колко е сезонът? - 6 месеца насам? Всяка вечер, след като преди това са играли на сцената - били са актьори, танцьори, жонгльори, мимове, клоуни. А по-преди това - момичето, дето играеше ролята на Оливия Нютън Джон е аниматорката от детския клуб, гледала е деца от 10 до 17ч; другото момиче е инструкторката по Пилатес; третата - по сутрешната гимнастика на плажа; четвъртата е хореографката им... всеки някакъв мулти-талант вади. Тия хора-съкровища как се намират, как се прави трупа от такива, как им се плаща, за да се занимават с такава тежка работа - по 2 работни смени дневно, почивка само в неделя, от сутрин до вечер с униформите си и пред очите им са все почиващи. Не се ли дразнят от нас? Не сме ли им някак... гнусни? И как почиват те самите? Когато си работил в резорт, край плаж, сред тълпи от туристи, надали ще искаш да почиваш на подобно място...

Дойдох на ол инклузив, за да си почивам наистина и да нямам грижа за нищо. Но ме гризе някакво леко чувство на омерзение, че съм част от това... Не силно, не колкото да не го правя.

Добре поне, че рециклират храната в ресторанта. Винаги ми е звучало гадно, но е сто пъти по-добре, отколкото да се похабяват такива колосални количества.

Stories

Деян е във фазата, в която си умира за истински истории от живота ни.
Аз имах същата такава като малка. Помня, че с брат ми като си легнехме, карахме баща ни да ни разказва "за когато си бил войник!" - казармени истории, които сякаш нямаха свършване, като че е бил войник 100 години и всеки ден са му се случвали поне по 8 приключения. Спомням си историята за как намерили някаква змия и я одрали, за да й вземат кожата - беше толкова пленяваща, че го карахме да я разказва много пъти и винаги ми звучеше, все едно баща ми е герой в приключенски филм.
Вчера си вървяхме по променадата на път към хотела, Веселин буташе количката с Ева и аз хванах Деян за ръката, рядко имаме напоследък възможност да вървим така, и си вървяхме и разказвах. Бяхме навлезли в тема котки, малко по-рано Веселин му беше разказвал за неговата едновремешна котка Пуса, и аз подхванах оттам и заразказвах - за Бен, колито, което намерихме в училищния двор и аз прибрах у дома, а по-късно избяга; за Еру, колито, което ни подари Евгения като малко кутре и отгледахме, как избяга при една гръмотевична буря през недобре затворената порта на двора в Горна баня и как ме намери един ден най-случайно в Овча купел 2, близо година по-късно; за Бък нарочно не разказах, защото тази история все още ми е тъжна (Бък е първото ни куче, рижаво коли, умря от парвовироза на 8 месеца). 
Деян слушаше съсредоточено, с поглед, вперен пред себе си, без да забелязва нищо наоколо, защото напълно се е потопил в историята - човек почти можеше да види как пред втренчените му очи се разиграват всички тия случки. Като млъкнех, нетърпеливо ме подканяше да продължавам - и после? А после какво стана? - и след края на историята искаше да му разкажа нещо друго "за живота ми" :)
По темата животни се сетих да му кажа още за оная котка, която бяхме намерили в училище в стаята на парното, да сме били някъде втори клас - беше си родила котенца, искахме да ги видим и аз се опитах да я преместя, а тя ме ухапа по палеца - тече си кръв и всичко, отидох при училищната лекарка и я излъгах, че съм се убола на пирона на някаква брава, но тя с насмешка ме натисна да си кажа какво всъщност е станало, и си признах. Деян беше много впечатлен, че съм излъгала, няколко пъти ме попита докато се увери, че правилно е разбрал.
Разказах му и за когато имахме зайци, и как като се върнах след една екскурзия вече ги нямаше. Че им бях дала имена, които бях написала на клетките им. Искаше да знае какви са имената. Както и когато мъжкият заек ме ухапа, без да иска, докато му сипвах трева в хранилката. Минах на истории за ухапвания и те взеха да се дърпат една друга - тъкмо щях да стигна до онова коли, от което имам белези по ръката, и стигнахме до хотела, където се нахвърлихме на вечерята. Всеки случай, можех и още да разказвам, макар и да не съм се сещала за тия неща с години. Ще рече човек, че съм била дете 100 години и всеки ден са ми се случвали поне по 8 приключения.

За моя дом с любов и тъга

На 12 февруари 2011г се нанесохме в новия си апартамент в Младост 2.

Ремонтът му беше започнал повече от година преди това. Протече толкова дълго, защото нямахме достатъчно време да му отделим.

Купуването на този апартамент беше сбъдната мечта за мен. Много отдавна исках да си купим жилище, а особено много темата наболя, когато осъзнахме, че прекарваме ежедневно по 3 часа от живота си в пътуване до и от работата. Нямаме толкова живот, за да го пилеем по такъв начин. А Деян имаше нужда от времето ни. 

Това беше първият апартамент, който видяхме. После ходихме на още доста огледи, нагледахме се на безумия и лесно решихме, че ще остане този. Бях се влюбила в него от пръв оглед. Френския прозорец в хола, от който се открива просторна гледка към Витоша. Красивата ми Витоша. И местоположението, комуникативно, близо до важните за нас хора и места. Симпатичния комплекс, надеждата за малко по-културни, малко по-цивилизовани съседи, с които да се погрижим общите ни места да се поддържат добре.

Всичко това стана истина, моята приказка - помечтана, потърсена, намерена, преживяна.

Когато заживяхме там, нещо се промени в мен самата. Сякаш никога преди не бях имала дом, това беше първият ми дом - като че липсваща част от мен се намери. Бях живяла в къщи, но все чужди - на баба ми и дядо ми, на родителите ми, на родителите на Веселин. Никога моя. А сега сърцето ми се кротна и успокои в това гнездо. Дом. Моят дом, аз съм вътре в него и той е вътре в мен. Пълнота, правилност, щастие.

1 година по-късно се роди Ева, зачената там.

На 2 юни 2012 оставих любимия си дом без да знам дали ще се върна в него. Имах все пак усещането, че по-скоро ще си се върна, не можех да си представя да не се. Сега сме в Швеция, скитници, гости: наематели без сигурен покрив над главата, в чужд град, в чужда държава. Тук е прекрасно, има дървена веранда, край която зреят малини и горски ягоди, дървета и зеленина ни заобикалят отвсякъде, а пред прозореца на кухнята се вижда обрасла със зелен мъх каменна стълба. Ще бъдем тук до юли 2013, после собствениците се прибират. Ще търсим друго жилище и не знам дали ще извадим подобен късмет.

Не успях да се нарадвам достатъчно на милия си дом, преди да го напусна. Не ми беше омръзнала красивата Витоша. Непоносима ми е мисълта да го продадем.

Един ден ще живея отново там.

Самокритика

Позачетох се в архивите на блога и ми стана малко мъчно: за Деян толкова много е написано, документирано, от неговото най-ранно детство, а ето за Ева нищомтакова не правя, и не е честно това спрямо нея.
Но този блог не започна като посветен на Деян, а като посветен на мен самата: аз бях имала някакви нагласи по отношение на родителството и те се промениха много, след като станах родител. Откривах неща, неочаквани за самата мен, и това изискваше споделяне.
Сега за Ева ми е трудно да пиша, най-вече защото всичко е толкова прекрасно с нея. Тя е мило, кротко и спокойно бебе, роди се леко, грижата за нея е лека, не иска много, не настоява безсмислено, не се сърди, не й е криво, не е кисела. Ева и аз сме в пълна хармония, всяка една - продължение на другата, разбираме се, познаваме се, усещаме се. Всичко е лесно. Какво да пише човек, като то няма от какво да се оплаче?
Ами ето точно това, казвам си, точно това трябва да се напише, защото отново от моя гледна точка, представата ми за родителство се промени. Грижите за Деян, притесненията около него, трудностите изграсиха в мен усещането, че да си родител, при все всичките радости, е доста тежко бреме. С Ева се опровергах, научих се, че да си родител може да бъде и наслаждение, удоволствие. Това не престава да ме изненадва.

Хубаво е да се документира. Но това, че за Деян има много постове, е само илюзия за документиране. Човек се опитва да задържи отлитащите мигове и да ги препарира в някаква форма - блог, снимка, филмче. Но то е като да ловиш дъждовни капки и да ги затваряш в кутийки - колко ще хванеш, а колко ще изпуснеш? И какво, като си ги уловил - ще продължа с есенната метафора - дъждът не е отделните капчици, а всички заедно и усещането, че си вътре в него и си целият мокър. Така и детето не е отделните мигове, думи, случки, някоя запечатана на снимка усмивка и някоя преразказана реплика или действие. Тъжно е, но не можем да запазим детството на децата си за по-късно - нито за нас, нито за тях самите.

Някой път, като ме погледне Ева, като ми се усмихне, си казвам: ето, аз не снимам и не пиша в блога, обаче помня - в паметта ми всичко се запечатва - и може ли да се забрави тази усмивка, този поглед? Те са вечни, този миг е вечен, няма страшно, ще запомня, нищо, че не документирам. А после се сещам, че това същото съм си го мислила и за Деян. Точно за усмивка, точно за поглед - спомням си, че съм го мислила, а усмивката и погледа не помня.

Но как да ги запазиш? Не се разказват, а да се пресегнеш за фотоапарата в тоя момент вече е късно, изпуснал си. Като подам на Ева биберонката, когато е вече сънлива, и тя с облекчение се нахвърля да я суче, и ме хваща за ръката и ме придърпва към себе си, едновременно с ръчички и крачета, и аз я погалвам по личицето, а тя се притиска в ръката ми. Като я вдигна от столчето на количката и се гуши в мене, с главица в шията ми, а после вдига и се опитва да ме захапе по челюстта с беззъбите си венчета. Като й давам да суче, и тя намира зърното с бързо завъртане на главата встрани и обратно; и как бърчи нос докато се опитва да го улови отново след като го е изпуснала; и като се разсее, загледа се в мен, и ми се усмихне така както си го държи - как се описват тия работи, как се снимат? Множество дребни мигове, само наши, само между нас - и тя ще ги забрави, и аз.

Не знам защо пиша това, нямам теза. Мъчно ми е, че минават дните и при все всичко, което печеля, когато децата ми стават големи, ми е тъжно за това, което губя и остава в миналото - губя малките си деца. Деян сега е на 5, голямо момче, не е бебе, не е това детенце, за което пише в старите постове от тоя блог. Ева вече не е новородено, изгубих си новороденото. Скоро ще запъпли наоколо и ето, че ще си изгубя и бебето. И ще ми липсва, отсега ми липсва, като си представя как вече няма да е бебе.

Разчитам само, че тая хармония и близост помежду ни ще остане някъде у нас, и дори да не можем да извикаме в паметта си конкретно усещане, то да залегне в основата на отношенията ни за в бъдеще. Много стрес и тревога са залегнали в Деян, това не мога вече да променя - бях стресирана и уплашена майка, недоволна и изтормозена. Но сега съм друга.

Раждането: цифри и равносметки

На Веселин му се подкосиха краката и изхлипа. Аз... се изненадах. Тъкмо ми беше тръгнало с напъните, бях им хванала цаката, дето се вика, и то взе че свърши. Аз можех още. Сложиха Ева на гърдите ми. Изчакаха пъпната връв да спре да пулсира и предложиха на Веселин да я отреже. Той отказа. Те понастояха, аз се включих да им кажа, че няма да реже и туй то. Веселин, както и аз, не можеше да отлепи очи от малкото същественце. Сложиха ми окситоцин за плацентата. Оказа се, че не е цяла, и се наложи да ме приспят, за да я изчистят. През това време дали Ева на Веселин. След като се събудих, имаше да се лежи на родилното легло някакъв период от време. Дадоха ми я да я гушна, Елена помогна да я сложим на гърда и това бебе, на някакви минути живот, засука уверено и силно, като че го е правило вече сто пъти!
И така се започна нашата любов.
Мило, кротко бебе, което се роди по такъв начин, сякаш искаше да каже "извинете, че ви притеснявам, може ли да мина?"...
От ден 1 спи по цяла нощ, колика няма грам, никакви капризи не проявява, всичко търпи.
Роди се в 19:35 на 9 февруари, при термин 12 февруари.
3200 гр, 50 см
Раждането продължи от 05:30 (първа контракция) до 19:35 - 14 часа.
За цялата бременност бях качила 15 кг.
До края на първия месец бяха изчезнали 12 от тях, до края на втория - още 4, т.е. в този момент бях на минус. Но после тенденцията се обърна и сега качвам, опитвам се да го овладея.
Ева я изписаха 2800г и до края на първия месец качваше бавно. Оказа се проблем с твърде много кърма, който с помощта на Елена идентифицирахме и разрешихме.
Кърменето започна гладко и след преодоляването на този проблем с предното мляко нещата се нормализираха съвсем.
Кърмя я без режим, поради което нямам никаква представа по колко пъти на ден яде и по колко дълго. Не гледам часовник и не броя. Бебето изглежда добре, аз се чувствам добре. Практично е: дава ми цялата свобода, която си мислех, че човек с бебе не може да има. Мога да пътувам (с малко багаж!), да взимам спонтанни решения, да тръгвам нанякъде без подготовка и да се забавям повече от предвиденото.
Раждането го определям като 85% идеално :) Най-важните цели бяха постигнати, чисто физиологически протече много щадящо за мен, имаше няколко неприятни манипулации иова няколко по-силни контракции, но през цялото време всичко си беше наред и нямаше никакви страхове и притеснения.
Една седмица след това продължи усещането за болка и хлабавост на ставите - усещане, което беше започнало още към средата на бременността. После постепенно започна да отшумява. Сега съм като цяло добре, но все още някак паянтова, а при повечко ходене започват болки - в кръста, в таза, в ябълчните стави. Увеличените килограми допринасят за това също. Не смея да се затичам, защото това значи да скоча върху ставата. Трябва някакси да се вкарам във форма, че не мога да се понасям такава :)