Резюме

В изтеклата половин година се случиха неща.
А аз имам традиция - досега изпълнена 2 пъти, значи е традиция - на рождения ден на Деян да пиша резюме на изминалата година.

Със сигурност ще пропусна множество важни неща, но ето това, за което се сещам, че непременно трябва да се каже.

1. Алика
Понеже на нея е посветен най-скорошният ми постинг, нейната поява на бял свят не е толкова отдалечена в блоговремето, колкото в реалното време.
В реалното време двамата братовчеди имаха шанса да се запознаят наживо, напук на разстоянията, и това, надявам се един ден да мога да кажа, беше началото на едно прекрасно приятелство :)

2. Илина
Другото важно бебе се роди на Илинден 2009 и към днешна дата вече дори ходи. Деян обича да й подава играчки и освен това среща трудност да произнесе "Илина", та по някаква причина все я произнася "Елина".
Деян веднъж направи знаменития извод, че понеже Алика му е братовчедка, и Илина му е братовчедка, и Елена му е братовчедка - значи "Всички момичета са ми братовчедки!"

3. Алергичният въпрос
Бележим първи и неочакван напредък в това отношение. През февруари направихме изследвания, които показаха ниски нива на всичките алергени: яйчен белтък, краве мляко, ДПМК, куче и плесен - всички със стойност 1, за разлика от преди, когато стойностите бяха 4 и 3 (по скала от 0 до 4).
Докторът отпусна режима, като сега вече пазим Деян само от преките алергени (мляко), но не и от производните (месо). Въведохме пилешкото месо и от време на време даваме по някоя топлиннообработена молекула домат. Сега сме подели въвеждане на козе сирене, обаче Деян не е фен - след първото ядене повече не ще и да чуе, било му горчиво, било му кисело... Обясних му, че то не е горчиво или кисело, а само има миризма, на което той отговори "Искам да се махне миризмата!". Разбираемо желание. Ще пробваме да го топлиннообработим и да го скрием в някоя попара, за да го пробутаме - козето сирене е необходим преходен етап, за да се мине към овче и един ден, живот и здраве, краве.

4. Памперсите
Нямат отказване. Деян отказва да използва гърне, тоалетна, поставка за тоалетна, дърво, леген, кофичка и всякакъв друг не-памперсов начин за цивилизовано облекчаване на физиологичните нужди. Не че не може, напротив - много добре знае кога му се ходи, но просто отказва. При последните 2 къпанета обаче у мен се появи нова надежда: прояви интерес към играта "да улучим канала на ваната". Ще видим дали ще излезе нещо.

5. Учене и игра
Деян учи много, бързо, жадно. С любопитство към всяко нещо. Като празен съд, който копнее да се запълни с информация - каквато и да е, колкото може повече. Запомнил е различни видове динозаври, като диметродон, спинозавър, раптор, трицератопс, диплодок, тиранозавър, стегозавър, птеродактил - общо взето, всички, които знаехме и му казахме. Разпознава нечувани преди от нас животни, като окапи, дик-дик и wombat ;)
Разпознава букви (на мама, на тати, на Деян, на баба Зори, на дядо Пенко, на баба Фани, на дядо Бисер, на баба Руми, на Алика). Някои цифри. Всички цветове. Брои до 14. Пее "Мила моя мамо", "Баба меца от медеца", "Еж беж таралеж" и други подобни. Измисля си мелодии и ги тананика. На пластилина е вманиачен фен, а особено ако и аз съм там и ме използва да правя по-интересни фигурки (щото той засега може да прави само змии).
Разпитва за много неща - стигнали сме етапа с нескончаемата поредица от въпроси "защо".
Не обича много вода, подхожда подозрително към влизане в басейн и много внимава да не се намокри повечко. Затова пък обича да стреля с водния пистолет.
Реденето на пластмасови животни в "посоки" се разби и разнообрази в различни под-форми, от което съм доста доволна. Сега ги събира около някаква обща цел, като например да пият вода, а последно го видях, че ги сортираше по видове ("...да сложа малкото зебърче при мама зебра...").
Няма достатъчно координация за подаване на топка, но има горе-долу за балон (все пак достатъчно слаба, че да го изпуска често и да става весело).

6. Културно-масови мероприятия ;)
Какъв прелестен термин!
Заведохме го на първия в живота му куклен театър ("Слончето с розовите уши", седеше като омагьосан) - в Ателие 313 в Красна поляна, че ни е наблизо. Повторихме опита със Столичния куклен театър, където обаче и костюмите, и постановката (по Р.Киплинг) бяха малко прекомерно артистични и не мисля, че той разбра нещо. Потретихме опита с "Трите прасенца", за чието представление закъсняхме (еми кво да прайш) и двамата с Калина прекараха страхотен ден в съвместна игра на открито в парка.
А точно онзи ден го заведохме и на първия му цирк. Погали истинска игуана и се снима с нея.

Кратка актуализация

Да чукна на дърво, Деян е много по-добре. Маха ни за чао, когато излизаме сутрин - няма ги ония истерии, ония драми. Не реве, не се плаши и не се вкопчва в мен, когато дойде леля Фани. Оставя ме да мръдна нанякъде, като спокойно добавя: "и после ще дойдеш". Определено си личи, че се усеща по-сигурен, и е станал по-сговорчив, което прави отглеждането му по-лесно (т.е. от моя гледна точка вече е почти възможно ;) )

Същевременно е пуснал всички лостове на лиготията и си е издействал нови аванси, което трябва да спре: късно лягане, дълго приспиване, мама да държи бузка до неговата, той да поскубва и подръпва мама за косата докато си заспи - такива неща. Започвам да настъпвам обратно, за да си отвоювам територията, тази вечер имах известен успех и съм оптимистична. Ще използвам неговата тактика: натиск докъдето поддава. Досега все аз поддавах, но я да видим в новата, успокоена обстановка, как ще сработи обратното.

За гърне не ще и да чуе. Ще видим по тоя въпрос какво ще се предприеме. Недоволствам аз, бетонира се положението с тия памперси и не виждам как ще се отучи :(

Като цяло съм позитивна, но на мен така ми се отразява натрупването на благотворни фактори като целонощен здрав сън със спокойно събуждане (бяхме в Ботевград тая нощ и той спа при баба си) + успешното приспиване вечерта, последвано от 3 часа лично време (оползотворено с цяла поредица епизоди на Californication - чак до финалето).
Абе мисълта ми е, че до утре по това време може вече да съм на друг акъл ;)

Място за Деян

Схемата на отглеждане, която сме възприели - повече по силата на обстоятелствата и поради съобразяване с чужди решения, отколкото по наше собствено решение - дава кофти резултати.
От много време се тормозя по този въпрос и след като напоследък поведението на Деян се влоши до непоносимост (тревожност, безпокойство, рев, капризност, страх от изоставяне, невъзприемчивост към правила и дисциплина), взехме решение и направихме първите стъпки това да се промени.

Първо, лашкането му насам-натам трябва да спре. Не е нормално човек да няма дом - това е страхотен източник на несигурност и липса на равновесие дори за голям човек (спомням си Лили как се чувстваше, когато като тийнейджър живееше едновременно при майка си и при баба си; спомням си и на мен какво ми беше, като живеех едновременно в София и Осло) - в чисто психологическо отношение това е един постоянен стрес, непрекъсната нужда от адаптиране - наново и наново всеки път като се преместиш - а в организационно отношение е пълен хаос, особено за разсеян човек, който, като мен, и бездруго не помни къде последно си е видял чорапите на зелени чертички. За Деян проблемът е по-голям: той трябва да се адаптира към различна обстановка, различни играчки/книжки/игри, различен дневен режим и различни дейности извън дома. Комбинацията от тези неща съставлява целия му свят. Освен това с добавянето на Вършец и Горна баня към София и Ботевград като временни домове за гледане, номадското усещане е дори още по-силно.

Второ, гледането му от различни хора - което е по-съществен проблем от различните места - може и да продължи засега под някаква форма, която ще гледаме все пак да олекотим, а в по-дългосрочен план и то трябва да се прекрати. Нужно е да преминем към един постоянен човек за през деня, а самите ние да сме налични винаги вечер, нощем, сутрин и през уикендите. Баби и дядовци да се превърнат в бонус - от време на време, за кратко, за голяма радост и глезене ;), след което обратно към ежедневието и доскучалите вече мама и тати.
Гледачка + родители са напълно достатъчни и приемливи за едно дете. В комбинация с постоянното местоживеене цялата ситуация за него ще се нормализира, светът му ще се закрепи.

Време е да станем родители на 100% - разбира се, доколкото е възможно на работещите родители. Подобрението ще е неимоверно. Деян се успокоява, когато е с нас по-дълго. Ние самите ще се успокоим, че правим каквото знаем, че трябва, и не го ощетяваме. Успокоени, ще можем да отстояваме по-добре и изискванията си към него. В момента не можем да налагаме никакви правила, не можем да го учим на нищо, не можем да го възпитаваме и дисциплинираме - толкова рядко и толкова малко време прекарваме заедно, че никаква последователност не е възможна. Нашето собствено чувство за ограничено време ни кара да му се наслаждаваме, да играем, да общуваме с него, но и да позволяваме всичко - понеже е "за малко". Когато вече не е "за малко", а стане "за постоянно", нещата ще се променят - Деян ще може наистина да навлезе в нашия живот като част от него, а не като временна притурка. Ще има място за него.

Тогава може би вече няма да нарежда тихичко и примирено "Мамо, защо ме остави", докато си реди животните едно до друго, или да се вкопчва в мен уплашено, като разбере че тръгвам за работа, и да ме моли: "Мамо, не си отивай!"
Ще знае, че ще се върна, че не съм го оставила, че го обичам и че може да разчита на мен. И когато заяви, че "И Деян отиде на работа!", какво пък, някой път ще го взема :)

Този целият прекрасен план ме прави много щастлива, макар че в него има и неизвестни. На практика е необходимо първо да се направи ремонта на апартамента в Младост и да се нанесем там. Това го стартираме от понеделник. Имаме ключ, бригадата вече беше на оглед, почти всички решения са взети, така че заданието към тях е ясно, чакам оферта. Финализираме заданието, плащам първата вноска и започват.

Междувременно си взех отпуск за целия януари. Ще си седя при детето и ще му омръзвам :) Ще наглеждам ремонта, ще взимам решения (навреме и без обсъждане, за да не се бавим - пък нека са и грешни, майната му) и ще координирам различните групи (колкото и да се стремях, все пак не успях да сведа страните по проекта до една - ще бъдат поне 4, а и обикаляне по магазини ще има).
Ще си придвижа личните дългоотлагани здравословни грижи - цял списък, за който нямам време.
Ще си купя кола, защото Веселин ми отмъква Фабията ;) и дотогава вече ще си ходи сам на работа с нея, но и на мен ще ми трябва. Няма да го мисля кой знае колко, хващам Карло и избираме някоя спретната, читава Микра - искам климатик и да е в добро състояние, останалото не ме интересува. Нали съм женка, Микрата ми е идеална, хем за град.
Ще уредя формалностите с продавачите на апартамента - паркомясто, прехвърляне на земята.
Ще заведа Деян при д-р Мустаков, да видим какво ще правим - дали пак ще тестуваме за алергия към белтък, дали ще пробваме нови неща - цитруси, банани от пазара, домати.
Ще му готвя разни неща с позволените продукти, стига вече си е ял едни и същи кюфтенца с ориз. Той може да яде много повече неща, отколкото му готвим, просто все нямаме време.
И ще търся гледачка. Щото леля Фани надали ще се съгласи да пътува до Младост, че и за повече дни от сегашните й 8 дни месечно. Така че предполагам че ще се откаже, за моя най-голяма скръб, но какво да се прави.
И ще преглеждам детски градини. Деян е в списък на чакащи за 3 детски градини в Младост, но навсякъде е все още доста назад. Вероятно частна градина ще остане единствената опция, но за тая цел трябва да се обиколи, разпита, проучи, провери... и ако се вредим някъде, постепенно да започнем да го водим, за да привикне плавно.
Може би няма да ми стигне 1 месец за всичко, но не можах да си взема повече. Хубавото е, че в съчетание с Коледно-новогодишните празници общо ще се събере почти към месец и половина... постоянно родителство.

Еееех, ех! Животът е хубав! :)
А с недоспиването все някак ще се справим ;) Щом всички други могат...

A day in the life: Разговори

С Деян вече може да се разговаря дълго и смислено.
Забележително е как е наизустил разни фрази и приема правилата, които налагаме, чрез ясни, кратки и устойчиви формулировки, които изговаря с важен тон и назидателно вдигнат пръст:
- Децата не пипат ножове и ток! (Като поасне, ще пипа.)
- Децата не пипат ножове и ток и това! (сочейки говорителите в тонколоните)
- Няма да пипаме! Само ще гледаме!
- Децата не пият би'а! Тя го'чи!
- Деян не пие би'а, само мама пие би'а. И тати не пие би'а, и баба не пие би'а, и дядо не пие би'а. Само мама пие. И дядо Битеф пие.
- Ето тука Деян спинка, ето тука мама спинка.

Станал е силен в пазарлъците:
- Посленно! Посленно и к'ай! Няма повече!
- Няма а миеме косичката!
- Пъ'во облечеме, после пиеме млекото, и после пуснеме динозавъ'ите!

Звучат като едностранни декларации, но в контекст са си съвсем интерактивни. Може да се договаряш някакви неща с него, само че после не спазва договорките ;)

Помни вече доста - прави връзки с минали събития и минали неща, които сме казвали. Например вкъщи Веселин взима лекарство и обяснява, че само тати взима лекарство, а Деян не. Ден или два по-късно сме в Горна баня и баба ми обяснява, че взима някакво лекарство. Деян свързва: "Само баба Златка и тати пият лека'ство. Деян не пие лека'ство, и мама не пие, и баба Диди не пие."
Сравнява: мозайчето е червено "като това" - и го слага до червено кубче.
В сравненията се раждат ново поколение бисери - неочаквани и неудобни:
- Това е чичко ковач. Той кове с един голям чук върху тази наковалня. Виж каква шапка има, и какви голеееми мустаци има!
- Като баба Диди!
Или пък:
- Това какво е? (сочи в книжката)
- Това, мамо, е скункс. Той мирише гадно! (бърча нос)
След 3 дни:
- Баба Златка ми'ише ганно. Като един скункс! (и бърчи нос)

Помни и особено много се впечатлява от бременни жени и от концепцията, че в големия корем "има едно малко бебе". Но в една книжка има нарисуван един цар и аз показвам колко голям корем има царя. На другия ден споменаваме леля Мими и Деян казва: "Има голям ко'ем! Като ца'я!"

Има концепция за минало и за това, че е бил малък, а сега вече не е:
- Като беше малък, казваше: топтоптам! А не се казва топтоптам, а казва се: хи-по-по-там!
Много му е забавно да му казваме какви други неща е казвал като малък, и да го изпитваме дали си ги спомня. Към тях спадат: деба (а казва се: зеб'а), мокото (а казва се: мле-ко-то), а някой го е научил и той назидателно ми казва дори, че "Не се казва ждивко здавко! Казва се: назд'аве!"
Има малко объркана концепция за дядо Мраз и дядо Коледа, но знае, че носят подаръци и това е важното. Аз съм заела позицията, че това е един и същ дядо, който може да се нарича по два начина.
Любимата му песничка за в колата е за дядо Мраз, и завършва така: "че с кош подаръци за нас пристига вече дядо Мраз" - което Деян чува като: "И стига вече дядо Мраз!"
Другата любима песничка е "Хипопотама" - а именно, "The Lion Sleeps Tonight".

Можем да си говорим и по телефона. Като е при някоя от бабите, сам си поисква "да се обадиме на мама" и като ми се обади, обикновено ме кара да видя нещо (мамо, виж!). Ако не иска да говори, слуша слуша и заявява "Не чувам!" и дава телефона на някой друг.

Доловил е някои фрази, които звучат смешно от неговата уста:
- Тука кома'че ухапало и съ'би. Кома'че ли ее, гуще'че ли ее, и аз не знам какво е.
Или:
(аз) - А третото прасенце си построило къщичка от камъни.
(Деян) - Точно така! Точно така!
В някакъв пазарлък заковал баба си, като рекъл:
- Честна дума!
А веднъж дълбокомислено отбеляза, след като току-що се беше събудил от сън в колата:
- Има облаци обаче!

Разсъжденията му са особено трогателни:
- Какво е това животно? П'илича на куче, ама не е куче.
Или, за логото на някаква строителна фирма:
- П'илича на кокошка, ама е к'ава!

Наблюдавам го как усвоява езика и хем знам, че е предимно с натрупване на повторения и имитация, хем виждам и как сортира правилата и мисли парадигматично - откъдето излизат чести граматически грешки, произнасяни с несигурност в търсене на корекция от нас, за да успее да го каже правилно. Все се каня да запиша примери, ама забравям - като се сетя, ще ги добавя.

A day in the life: Игри

Животни
Най-любимото занимание на Деян вкъщи е да си играе с животните. Има една камара пластмасови животни, които си умира да подрежда по масата.
Съществен въпрос е "Това може ли да стои?" - защото някои са произведени не дотам качествено и не могат да се задържат на 4-те си крака. Тези, които не могат да стоят, "тябва да ги подп'еме" - ги подпираме на някое друго животно, което да ги крепи изправени. Надявам се, че и вторичния смисъл на това действие някак неусетно се набива в главата му, и един ден, когато трябва да му обяснявам за помагането на по-слабите и други такива концепции, ще мога да се позова на тия животни, които сега подпираме на другите.
При наличие на родител, играта с животните може да се разнообрази по интересни начини.
Много му е забавно да си играем на лъженка: подавам му зебра и казвам - вземи това слонче. Деян се ухилва и ме поправя:
- Това не е слонче, това е зебра!
И така с останалите животни, докато изредим всичките.
Може и театър да се играе. Аз съм много неумел кукловод, но все мога да срещна една пума с едно магаре - и какво, мамо, казала пумата?
- Добър деееен!
Трудно измислям какво да правят след това, обикновено се питат как са и отговарят, че са добре.
Започнал е да сортира. Баба му Диди го учи да реди животните на 2 групи - месоядни и тревопасни. Деян стриктно следва инструкциите.
Сортира и според вид - в Ботевград, където животните му са най-много, има и най-много повтарящи се - малки, големи и още по-големи мечки, слончета, жирафи... И той ги реди всяко при вида си.
В Горна баня, където са животните, които ги е донесъл вуйчо Ичо, има семейства животни: "това е мама лъв, това е тати лъв, а това е Деян лъв".

Пластилин
Неустоима магия има пластилинът за малкото дете. Възможността да го мачкаш из пръстите си е очарователна, а мама и тати правят фигурки каквито си пожелаеш - това е просто изумително. Мама и тати като недобри моделери правят предимно охлювчета и стотинки (стотинката е сплескано топче); тати все пак се беше хванал веднъж и направи цяла камара разнообразни животни. Деян се опитва да имитира - прави лентичка, кара ме да му правя топче, за да си го сплеска собственоръчно и да го направи на стотинка - след което си подрежда внимателно произведенията едно до друго или едно върху друго.
За съжаление все още понякога се опитва да го налапа - знае, че не трябва, но като провокация или просто за да пробва дали все още не трябва - и това ни ядосва и прекратяваме игрите с пластилин.
А освен това той се изчерпва - на ситни-дребни парченца, полепени по подметките ни, и на по-едри, които сме изхвърлили защото са пресъхнали необратимо.

Лего
Деян имаше конструктори и преди, но с Легото е много по-забавно - може би понеже на нас самите ни е по-забавно. Строим къщи с много вътрешни стаи и разбира се с много прозорци. Деян внимателно реди динозаврите вътре в къщата и ги поставя така, че всеки динозавър да гледа навън през прозореца. Допринася и за градежа, но не много.
Не е забравил и кофата с дървените кубчета - изсипва я на пода и реди вече цели комплекси, които по някакъв начин приличат на пейзажи от Санторини. Обича също да направи "къщичка на мама, къщичка на тати и къщичка на Деян". Защо ни слага в различни къщи, не знам :)

Мозайка
Аз разбира се оборудвам Деян с нещата, които на мен самата са ми били най-интересни като дете. И с мозайката, както с легото, се занимавам повече аз, отколкото той, но на него му е забавен и интересен самия факт, че аз съм седнала да се занимавам по някакъв начин с него. Подава ми мозайчета, следва инструкции за цвят, и ме кара да правим "гладичко" (само че го нарича "младичко" :) ) - това е като наредя плътно мозайката, така че да има усещане за гладкост отгоре, като го погалиш.
Последния път му дадох едни панички и чашки и сортирахме всички мозайчета по цвят. Деян с най-голямо усърдие ги раздели абсолютно правилно и много се забавляваше, когато например в купата с оранжевите е попаднало червено - а! тука едно червено е при оранжевите! - и страшен кеф какво е хитро червеното но ние как още по-хитро сме го уловили и ще го сложим където принадлежи.
Цветовете, които различава без проблем, са червено, синьо, зелено, жълто, оранжево и лилаво. Малко по-встрани са останали кафяво, черно и бяло - то няма такива мозайчета :)

Рисуваме и пишем
Аз все разчитам, че като тати е художник, ще рисува всякакви забавни неща за кеф и възхищение на дребоса. Обаче на практика аз съм човекът, който повече рисува, Деян обаче не ме критикува кой знае колко за некадърността ми. На него му харесва, че си имам определен набор от неща дето рисувам, и може да си избира какво да ме накара. А аз рисувам: къща, цвете, охлювче, слънце и човече (момиченце и момченце). За заявки извън тоя списък, моля обръщайте се към тати :)
На Деян му е много приятно да драска и той, само че все не може да уцели баш само по листа да е. Преди малко прибирах разни животни от пода и забелязах изрисуваните крака на масата отвътре, изрисуваните очи на жабата и дъна на кутийките от пластилин. Всяка повърхност се тества за податливост към надраскване :)
В Ботевград пък дядо му Пенко е подел ограмотителен курс. Пише букви и цифри на един лист, Деян наблюдава и се опитва да познае кое какво е. Например написват думите "мама, тати, Деян, баба, дядо" и после питат: тука какво пише? Деян налучква напосоки, знаейки че все ще е едно от тия пет неша.

На мама малкия помощник
Деян има стрхотно чувство за мисия. Като си науми, че трябва да извади едно по едно всички животни от плика и да ги подреди едно до друго на масата (самостоятелно занимание за около половин час), той се съсредоточава и се потапя в задачата изцяло. Реших да се позова на очевидното му удоволствие да изпълнява мини-куестове и започнах да го ангажирам да ми помага. Като го извикам и го питам дали иска да ми помогне да направим еди-какво си, няма случай да не грейне от щастие. За него е интересно и освен това изпитва някаква особена гордост да бъде полезен. В Книгата също пише, че децата трябва да бъдат ангажирани от малки с разни дребни задължения.
Ние сме постигнали следния списък от забавни мисии, в хронологичен ред:
- да подредим книжките: обикаля из целия хол и издирва книжките като айтеми от компютърна игра, взима ги една по една и ги носи на определеното за тях място в библиотеката
- да почистим пода: с мокри кърпички хващаме заедно и мама чисти и Деян чисти. Търка с голямо удоволствие, имитирайки моите движения. Няма голям коефициент на полезност ;) но пък цялото нещо, като изглежда като игра, е мотивация за мен самата да позачистя пода някой път ;)
- да полеем цветята на баба: това е градинско занимание, овладяно във Вършец, където дядо му му пълни лейката от чешмата на двора и Деян усърдно ходи да полива.
- да направим кафе на мама: отива до кутията с кафета, внимателно я сваля от перваза на прозореца, избира капсула и ми я носи;
- да заредим пералнята: зареждането на пералнята се състои от прехвърляне на шарени дрехи от един кош в един леген и в кръглия отвор на пералнята - това е игра по всички правила на игрите и поради това е много забавно. Застава до мене и усърдно вади дрехи от коша и ги слага където му посоча (сортираме светло от тъмно пране, памучно от деликатно). После наблюдава и ме инструктира, че "мама тук слага отровното" (а именно праха за пране, който съм обяснила че е отровен и децата не го пипат) и държи да помирише омекотителя, защото му харесва как мирише. Накрая мием ръцете, щото, все пак ;)
- да прострем дрехите: това означава да ги изважда една по една от легена и да ги размахва силно нагоре-надолу, удряйки пода с тях ;) Опитвам се да му покажа, че удрянето на пода и събирането на праха от него с току-що изпраната тениска на тати не е най-добрата идея; Деян обаче е намерил за съществено изтръскването на дрехите преди да бъдат прострени, а е твърде нисък за да го направи без да стигне пода :) Помощта му при простирането е истински ценна, защото така не се налага да се навеждам до легена; той пък е ентусиаст да кляка и да се изправя милион пъти.
- да сложим масата: опитваме се да вечеряме семейно, въвеждайки добрата практика да отделим единственото възможно време на деня, когато можем да бъдем заедно, на това наистина да се съберем и да ни бъде приятно. Връчвам на Деян салфетки, които той реди по масата, после внимателно слага върху тях вилици (не ножове: "Децата не пипат ножове и ток!"), после реди до тях и празните чинии. Всеки си има място, където обикновено седи, Деян вече си седи на "голям" стол, и съвсем като големи хора си вечеряме заедно. С малки разлики, че обикновено гледаме да не слагаме на масата неща, които той не може да яде заради алергията, и после си дояждаме тайно в кухнята.

Криеница
Най-новата игра е да се завре под масата и да се търси сам - ако не го викаме ние, се вика сам, за да ни подсети - "Деянеее? Деянеее? Къде е Деянн? Ск'ил се е!"
Като се хванем на хорото и започнем ние да го викаме, отговаря: "Тука съм!"
Ние се правим, че не можем да го намерим, и той услужливо пояснява: "Тука съм, под масата!"
Страшна криеница е това :)

На море

Знайно е, че Деян има слабост към каките. Особно го очарова тук едно мило момиче на 11 години, което с добър опит от отглеждането на брат си, има точно правилния тренинг, за да се хареса на Деян. Дори проявява инициатива, идва и го кани на разходка, води го на пързалката и го учи да се пързаля, на плажа го учи да копае дупка и да строят двамата замък. Положи големи усилия да го придума да влезе в морето, но Деян не рачи. Иначе във всичко друго я следва сляпо и омагьосано - зяпнал я с един предан поглед, като кученце, хваща я за ръчичка и забравя и маматати, и всичко - щом е с кака Стефи, е изцяло неин. А ние неочаквано се озовахме с детегледаческа помощ и време да останем замалко сами - толкова сме неподготвени за ситуацията, че дори не знаем какво да си кажем... Погледите, мислите ни на това море са обърнати изцяло към Деян. Както ни предупредиха овреме, "ти не отиваш на море, детето отива на море" - и ние сме се настроили съответно.

Не мога да си кривя душата, добруваме си тук. Очаквах да е кошмарно трудно, но засега напротив, всичко е наред и се чувствам в някаква идилия - изненадващо за мен самата, толкова перфектно минават дните ни, че чак не мога да повярвам. Е, не без отелни моменти на "д'уг пампе'с, не тоя!; д'уга тениска!; д'уги чо'апи!; д'уги сандалки!" и прочее изстъпления (хехе), а дори, в момент на особено голямо заинатяване - "д'уга мама!". Не и без насъщните ни здравословно-алергични несигурности - неприятен обрив под памперса точно след като се оказа, че по невнимание сме дали кравешки протеин (задушени зеленчуци, в които били сложили краве масло - кой ти да предположи, че в заведение за обществено хранене се предлагат такива екстри...) В същото време, бяхме мазали със слънцезащитен крем от неубедителната марка Elea и все си представям, че кремът, недоизмит добре от кожата след прибирането от плажа, в комбинация със запарващото действие на памперса, може да е причинил тоя обрив, локализиран почти само по местата, където памперсът е стегнат - ластиците около крачетата и на кръста. Днес и подсичане има - Деян се чеше под пишката и обяснява "Тука съ'би, кома'че ухапало!"

Но това е просто колкото да има щипка реалистичност в почивката, инак щях да си помисля, че съм в рая.
На първо място, трябва да се похвалим с най-неочакван успех: махнахме биберонката! Аз тъкмо вече се бях притеснила много, щото една жена сподели как нейната дъщеря била до 2 години с биберонка и започнала да фъфли, та я карали после 1 година на логопед докато се оправи - нещо се изкривявало там... Което не че не го пише по книгите, ама друго си е някой да ти го каже, дето лично го е преживял. Та беше ми станал голям тормоз тая биберонка, а Деян такъв наркоман на биберонска тема - биберонкоман, може да се каже - че изобщо не си я представях тая работа как ще стане. Очаквах страшни ревове и истерии и категорично не смеех да приложа изгаряне на мостовете - изхвърляне на биберонките наистина, така че и ние да не се изкушим. Но още първия ден тук, след като отидохме на плаж и Деян видя морето, като се върнахме в стаята за обеден сън му обяснихме, че биберонката сме я хвърлили в морето и я няма. Той попита още 2 пъти, колкото да се увери, че правилно е разбрал какво му казваме, и сякаш рече - аа, така ли, ми добре - и заспа. Направо ни шашна. Същата вечер - пак попита, но още първия отговор го задоволи. На следващия ден вече въобще не се сети. Чак на ден 3 или 4 при едно особено измъчено (щото беше особено закъсняло) приспиване, попита отново, и пак му стигна един-единствен отговор, потвърждаващ, че да, биберонката я няма щото я хвърлихме в морето. Голямо черпене имам да черпя за тая биберонка, значи!

И второ, понеже сме максималисти, иска ни се и да махнем памперса и да го приучим да си казва, като му се пишка и ака. Това обаче не върви толкова гладко. Оставяме го да се шмитка по гащи, но той намира за необходимо да отрича убедено винаги, щом го попитаме дали има пиш или ако. Дори наакан и миришещ отдалече, уверено обяснява, че не, няма ако. Все гледа да се свре в някой ъгъл и да свърши работата дискретно, включително, ако някой от нас го гледа, той прави жестове с ръце да се обърнем и да не го гледаме и ни пъди. Или пък сам извръща поглед настрани. И пак от тая пуста дискретност продължава да настоява, че "не наакал", дори когато се чудиш как да се преместиш да не си му от подветрената страна.

Няколко фрази са на мода, сред тях - "Мама тати купат лилави, сини и 'озови мото'чета"; "Ти стой тука, Деян, а тати (до)несе мидички"; "Много т'опат тия ъседи! Кажеме ей, ъседи, няма да т'опате!" - както и "Пупаши се от ъседите!". Това последното щото тука като се тропне и той нали си е стреслив, все пита - Кой чука? И аз обяснявам, че съседите. Сигурно си мисли, че съседи, това са някакви тайнствени, враждебни същества, които предимно тропат и чукат. Аз оня ден му обясних, че ще отидем при съседите и ще им кажем "буф!" и те ще се уплашат. Днес преди да заспи ми го разясни той на мене - "Отидеме п'и ъседите и кажеме "буф!", и те ше се упуашат!"

Много се кефи да рецитира каквито стихчета и песнички знае, и да повтаря фрази дето често е чувал. Смешно си преправя гласа, като играе ролите на Червената шапчица и Вълка в диалога:
- Че'вена шапчице, къде отиваш?
- Отивам п'и баба, тото е болна!
От това наизустяване следват и такива ситуации - Веселин оправя Деян, а аз се мотая из банята. По някое време Деян се отскубва и тръгва към мен. Веселин го пита:
- Деяне, къде отиваш?
- Отивам п'и мама... тото е болна!

Морето не му е особено интересно, повече се дърпа да влезе в басейните - първия ден посочи и рече "Малкото мо'е!" На плажа му носим басейнче, което първо е атракция докато се напълни - за ръка с баща си до морето и обратно да носят кофички с вода, после се влиза в него и се плацика, като от време на време се загребва пясък отвън и се сипва с шепи вътре; после е атракция докато кофичка по кофичка се излее на пясъка отстрани, и накрая идва кака Стефи да води Деян на разходка. Мидичките не са толкова интересни, колкото охлювчетата, още наречени "барабанчета" (това е досътворяване на изглежда недостатъчно цялостната дума "рапанчета"). Те вървят винаги по две - "голямото охлювче" и "малкото охлювче". Сравнението между голямо и малко е много на дневен ред.

Играем на пържоли, той се кикоти и залива от смях. Показваме как ходи леопарда (тъка-тъка-тъка) и току вмъкваме в разговора какви животни е имало в зоопарка ("Имаше и леопаааа'т, имаше носо'оооооог, имаше хипопотааааааам, имаше ... малък хипопотаааааам...") - и лъже много, щото каквото и да го попиташ, вс твърди, че го е имало. А то хипопотам например нямаше.
Много се гушкаме. Не ни изнудва толкова да го носим, но като има интересни неща, разположени на високо, настоява "Мама вдигне!" и обещава "Само гледаме! Няма а пипаме! Видиме отблизко."

Днес като го сложих в креватчето и той употребяваше цялото си красноречие да ме убеди да го извадя оттам, дори ми обеща: "Няма да мъ'даш!" - това във връзка, че онова споменато вече трудно приспиване мина през момент, в който Деян дава зор да го извадим от креватчето, но понеже преди това неуспешно се е въртял покрай нас без да може да заспи, Веселин тоя път го предупреждава, че ще го извади, ама той ще легне и няма да мърда и ще спинка (а Деян отривисто се съгласява с всякакви условия, само и само да го върнем при нас на спалнята).

Най-често си заспива при нас. Особено като и аз съм тук, не ще и да чуе да си стои в креватчето - "п'и мама искаме!" и това е. Силен фаворитизъм, незаслужен при това - освен дето аз предимно го храня, във всички останали ситуации Веселин много повече се грижи за него отколкото аз - а особено трябва да се подчертаят сутрините, щото аз първите 3 часа след като се събудя съм напълно неадекватна.

Обаче е много мил, когато заспива. Гледа ни с любов, гали ни, гушка се в нас, държи ни за ръчичка и с тънко и миличко гласче току се уверява - "Мамо, чуваш ли ме?" или само "Мамо? Мамо?" - по 100 пъти, ей така колкото да чуе гласа ми или да получи и някакъв знак за присъствие и участие от моя страна - не е достатъчно, че ме вижда. Понякога ми бърка в очите - "Мамо, отво'и очички!" - или ме гризка лекичко по носа с тихо, задъхано нетърпение, едва удържащ се да не ме ухапе наистина, но все пак проявява самоконтрол - вече може :)

По пътя дотам и обратно се държа геройски, нямахме никакви проблеми. "Тате пусне песничка" и "Не тая, тая нЕ хубава!" бяха съпътстващите реплики (освен дето припяваше с тия, дето намира за хубави).

Но може би най-важното от всичко е, че се отвори социално - станал е любимец на цялата станция - сервитьорки, почиващи - родители и деца, каки и батковци и по-малки от него дечица, охраната, лелките на рецепцията и в лоби бара - всички, които го видят, се размазват от кеф и си умират да му се радват. А той върви и очарова.
Покрай него се запознахме и с родителите на деца, с които той реши да контактува, както и, разбира се, със самите деца:
* братчетата батко Дими (на 6г., горд собственик на 4 пре-интересни войника, въоръжени кой с автомат, кой с пластмасова шпага от коктейл) и батко Юли (някъде на 13-14) барабар с родителите им - по думите на бащата - "батко Митко и леля Валя" (батко Митко собственик на още по-забавни 3 кутии цигари Ротманс, от които става и къщичка да се направи, и стълба, и дори да се отворят - чудеса направо...);
* споменатата кака Стефи (11) и братчето й Мартин (6),
* бебето Паола (на 7 месеца),
* малката Росица (на 1.5 г, тъкмо проходила, ситни навсякъде с грациозна походка на пръсти, и винаги облечена като кукла за разлика от нашия вагабонтин с неговата черна фанелка с Дарт Вейдър),
* връстничката Мими (на 3, която сме документирали на филмче как Деян отива и умилено започва да я гали по косата);
* кака Габи (на 13);
* Йоан,
* Добри,
* и разни други каки и батковци на които дори не научих имената.
Деян си умираше да ходи да гледа "дечицата" как играят "на топките" (сиреч билярд) и понеже го пускахме там, тй редовно се връщаше хванал някоя кака или батко за ръка и го води и му обяснява да седне ето тука - като му сочи някой от столовете на нашта маса. Веднъж дойде с две каки наведнъж, по една във всяка ръка, а последната вечер доведе три. Не преставам да се учудвам, че дори големи деца му обръщат внимание и се държат мило с него, от тях аз очаквам да се отърват по-бързо от досадното хлапе, а не да му ходят по гайдата.
Интересно е как 6-7 годишни момченца, когато решат да контактуват с Деян (по-скоро когато той им се натрапи), се държат с него като с равен - те изглежда нямат концепция за това колко много той не разбира. Например на Деяновия въпрос "Къде е мо'ето?" (на който ние бихме отговорили "Ей там" с най-общо посочване), те отговарят: "Като тръгнеш оттука надолу, завиваш наляво по едни стълби, пресичаш улицата, минаваш покрай едни коне, оттам надясно и покрай табелата..." - и му обяснили целия път как се стига от станцията до плажа. На нас ни е смешно, но всъщност, оказва се, че той все повече държи на обяснения (а също аргументи и мотивации) и все по-малко се задоволява с прост императив или мъгляво съждение. Например вчера при приспиването с Веселин имали спор къде да легне Деян, защото Деян отказвал да си легне в креватчето и викал "не тука, не тука!", а пък Веселин настоявал, че Деян си има креватче и трябва да си спи в него и туй то - както обикновено правим. Спорът най-накрая се разрешил леко и безболезнено, когато Веселин обяснил на Деян, че ако спи на леглото на мама и тати, може да падне и да се удари - при което Деян се съгласил да бъде сложен в своето креватче. Разбира сякаш, диването???

В обобщение - чакам с нетърпение следващата възможност да прекараме 9 безметежни дни заедно, тримата, някъде... :) И пизнавам си, не бях очаквала точно аз да напиша такова нещо. Оказа се, че на море с детенцето не беше една постоянна мъка, а шанс да открием най-приятните страни на родителството. Не бях подготвена за това :)

Ранобудниче

Аз не че се оплаквам, ама напоследък Деян е взел да се събужда още по-рано от обикновено - последните няколко дни в 6:10 - което мен направо ме разбива.
Първото, което казва, като се събуди, е да проплаче с един такъв трагичен глас - "мама!"
Ако не му обърна внимание веднага, почва да ме замеря с биберонки и лигавници и да хленчи, докато му обърна.
Като види, че съм вече на негово разположение, заповядва: "Гуши!"
Това не значи просто да го гушна, както някой по-наивен би си помислил; о, не, то значи, че трябва да го вдигна от креватчето и да започна да изпълнявам всичките му желания.
Като е вече високо в ръцете ми (докато аз си мечтая да си легна обратно за да си доспя, но вече е немислимо), посочва към вратата и проплаква: "Тамм!"
Сякаш кой знае какво пък има там.
Много мрази да си стои в същата стая в която се е събудил. Възприема много ясна разлика между стая за спане и стаята, в която се случват интересни неща. И винаги бърза да отиде на интересното.

Съвсем друга бира е, когато се събужда от следобеден сън. Тогава се е наспал (щото сутрин съвсем явно се събужда преди да си е доспал - много глупаво от негова страна, не знам що го прави), спокоен е, не е кисел и очичките му греят. Седи си в креватчето и се усмихва - като отида при него, се радва да ме види, понякога се смее, понякога е игрив, понякога само си бърбори разни неща.
Много обичам да отида при него след следобедния сън. Аз никога не отивам веднага, щото той се разбужда бавно - има си нужда от време да си се попротегне, да си помрънка, да си затананика нещо, да си погняви каквото там си е намерил за гнявене, да си поприказва малко сам. Давам му това време и чак тогава отивам.

И аз така, като него, съм кисела сутрин. Особено преди да си изпия кафето (а пък той - млякото). Сега го чакам само да установи какво е правилното разрешение на проблема - а именно, да се спи блажено до 10! :)

Крокодил!... И говори!...

Вчера едни бизнес партньори на наште подариха за Деян един голям плюшен крокодил. Голям-голям, колко голям... колкото 2/3 Деян, да кажем.
С други думи е най-голямата му играчка и единствената плюшена.
Прибирам се аз и решаваме с Веселин, че ще сложим крокодила до креватчето на Деян, да може сутринта като се събуди (Деян, не крокодилът... крокодилът се кокори) да го види и да си играе известно време с него, за да си изкопчим ние за нас си още 5-10 минутки колкото за по-плавно събуждане.
Та, става Деян сутринта и разбира се - "мама". Събужда се мама и връчва крокодила.
- Даба!
- Не, мамо, не е жаба, а крокодил.
- Дил!
- Точно така. Какво ще му кажем сега на крокодила?
- Дооообър дееееееен?
Тук мама решава да се направи на кукловод и размърдва крокодила сякаш той самият отговаря на поздрава:
- Добър дееен!
Деян отстъпва бързо 2 крачки назад към задната пръчка на креватчето си и заявява:
- Пупаши!

Малко по-късно тати успя да излекува уплашването, като демонстрира колко хубаво можеш на тоя крокодил да му бръкнеш с пръст в пъпа. Деян не може да устои на такова нещо и вече крокодилът е негов пръв приятел!

При д-р Мустаков

Вчера водихме Деян при д-р Мустаков, за да се посъветваме дали вече е безопасно, от една страна, да разширим малко менюто на Деян с нови храни (непозволени до момента заради по-високата си алергенност), от друга, да пробваме с някой млечен продукт (да заменим досегашното супер-специално мляко с такова, дето е една степен по-ниско в стълбицата на хипоалергенните адаптирани млека - Pregomin с Frisopep, за който знае за какво говоря), и от трета, да позволи поставянето на едни забавяни досега ваксини - Приорикс и Пентаксим 3.
Нищо от тия неща няма да се реши, преди да направим нов кръвен тест на Деян, за да видим дали продължава да произвежда антитела и какви.
Така че по здравословния въпрос ще има ново включване.

Деян обаче избива рибата с неговото "Добър ден!". Като влязохме, в чакалнята за д-р Мустаков имаше едно момченце с двамата си родители, едно 7-8-месечно бебе също с двамата си родители, и една възрастна жена - общо 5 възрастни и 2 деца, голяма тълпа непознати. Деян се спря в началото и не посмя да навлезе по-навътре сред тях; вместо това се вкопчи в пръста ми и стискайки здраво, ги заразглежда изучаващо. Те пък - умрели от скука, както е нормално пред лекарски кабинет - му се зарадваха и заусмихваха, при което той съответно също взе да им се усмихва и като цяло приветливо ги гледаше. След като ги разгледа хубаво, се престраши да проговори и заяви високо: "Добър ден!"
Всичките 5 възрастни му отговориха сериозно и полу-едновременно (с леко разминаващи се гласове): "Добър ден!".

Ужким нищо странно няма в това, нормален рефлекс на хората е станало да ти отвръщат на поздрава. Да, ама като го казвам аз. Но ето, в този случай едно количество непознати възрастни хора отговаря на сина ми, на нещо, което той е казал. И гледат него, а не мен. Говорят на него. Не казват "гъди гъди" или "я кажи, слушкаш ли мама?", а истинска, човешка фраза... Импулсът да отговорят на поздрава е по-силен от осъзнаването, че това е едно малко детенце, което може би дори не разбира смисъла на фразата, която е казало. (А Деян определено не разбира, според нас си мисли че това е нещото, което казваме за да умилим хората и да им се качим след това по-лесно на главите, в т.ч. когато сме свършили някоя беля и някой ни се кара - един вид "get out of jail free" карта).
И освен това тонът им не беше присмехулен или подигравателен - макар и развеселени, тяхното "добър ден" си беше истински отговор на Деяновия поздрав. Всичките горе-долу заедно, както ученици отговарят на учител.

Направо се изумих.
Хората говорят на сина ми.
Приемат го за човек!...

Деян среща Калина

Деян и Калина се познават, откакто той беше на 3 месеца, а тя - на 5 дни и я изписваха от родилния дом.
Но добре де, да кажем че тези и още някои по-следващи срещи не се броят, вкл. това че караха Нова година 2007/2008 заедно (и Ради беше тогава), понеже нали им се ресетва паметта доста начесто; сега обаче вече се познават.

Ся, за Деян по принцип има 2 вида деца: бебе и кака / бати.
Калина обаче не е нито бебе, нито пък му е кака, та се наложи да въведем важна нова дума, която Деян веднага одобри и запомни: МОМИЧЕ!

И така, чакаме си ние Калина и техните да дойдат, и на звънеца се звъни. Веселин отива да отвори, аз обяснявам на Деян, че това е момичето дето ще дойде. Хубаво ама звъненето било фалшиво и продължаваме да чакаме. В следващия момент с Деян разглеждаме някакви неща по библиотеката, в антрето се тропва и Деян изведнъж забравя всичко друго и се устремява натам с цялото си същество, с радостни викове: "Момиче! Момиче!"

Та така, беше очарован от нея още преди да е дошла; как се омагьоса пък като я видя... Много съжалявам, че толкова моменти останаха незаснети - как я гледаше с любопитно одобрение, от глава до пети, и се мъчи да проумее какво същество е тя - ама с една лека усмивка, която показва, че каквото и същество да се окаже, то ще да е изключително приятно. Как се опитваше да я храни с броколи - той й подава парченце, тя се опитва да го лапне, ама той не може да го подаде сръчно и то парченцето му виси близо до ръката, пък той не се усеща как да й го насочи към устата... А тя миличката отваря уста ама - нищо :)
Как се перчеше, носеше й една по една различни играчки - сякаш да й ги покаже колко са хубави или пък да й ги подари защото я харесва, едновременно с гордост, с желание да впечатли, и с (поне на мен така ми изглеждаше) импулс да дава, някакъв неподозиран алтруизъм. Не че не си взимаше нещата обратно 5 секунди след като й ги дадеше :) Но все пак.
Как я хваща за ръка и я води да обикалят дивана, а след малко гледаме - тя го хванала за ръката и вече тя го води (в същата посока) :)
Как стои прав до нея и се опитва да застане по-близо, още по-близо - приближавайки се, я бута с корем и тя се отмества леко; той - по нея.
Как непрекъснато ту се събираха да си играят заедно, ту се разделяха и всеки си тръгваше по свои дела, след което отново се забелязваха.

Това, което успяхме да заснемем, е твърде малка част от една перфектно преминала вечер с едни от най-сладурските и умиляващи бебешки (тодлър-ски) гледки, които са ми се случвали досега...

Нуначе

Този пост трябваше да се казва "Деян среща Ради" и да е изпълнен с притеснени разсъждения на тема Деяновото вагабонтство, което така силно изпъкна в сравнение с кроткото и послушно поведение на Ради.
Като се прибрахме вкъщи след въпросното гостуване, бяхме изключително потиснати и в разговора ни същата вечер се появиха фразите "професионална помощ" и "трудно дете".

На следващата вечер малкия изедник вдигна 40.3 градуса температура и забравихме всичко с изключение на единствената, паникьосана мисъл какво да правим сега.

Веселин ме предупреди да не описвам в подробности как протече тази нощ (а и денят след нея не беше по-лек - почти 24 часа поддържаше много висока температура и още 2 пъти мина 40, единият път качи 40.9), все пак знаем, че всеки родител, четящ такива неща, би въртял очи знаещо и леко подсмихнат на нашата новашка паника.

Вечер като приспивам Деян, обикновено му пея песнички. Най-вече "Нани нани бебе, мама е при тебе" (по мелодията на "Мила моя мамо сладка и добричка"), но откак е по-разбиращ индивид, го питам коя песничка да изпея и той понякога си поръчва "Тинчо" (Сънчо), а друг път "Дайче" - Зайченцето бяло.
Пея пея, пък по някое време той ме прекъсва, за да си каже - "паче!"
За който е забравил текста или никога не го е знаел, припомням:

Хукнало да бяга, както му приляга, ала в тъмнината сбъркало следата.
Седнало да плаче малкото юначе - на кого да каже път да му покаже?

Пришпорва ме, демек, да стигна до куплета за плаченето. Като изпея "седнало да..." и направя пауза, Деян се включва - "паче"; аз продължавам - "малкото..." - и той добавя: "нуначе".

Мина през кофти процедури на мама юначето и наистина, при цялата му диващина, най-важното е да е жив и здрав, пък с останалите неща ще се справяме все някак... Ето например с Ради направихме специална обучителна сесия за Деян на тема "Дай тази играчка на Ради!" - да се учи да дава... По-често трябва да го събираме с деца. Тези с по-голяма сестричка ми прави впечатление че са по-дисциплинирани. Така де, каката дърпа малкото напред - и го учи на разни неща, и е пример за по-отговорно, по-възпитано поведение.
А дали момичетата (като са сами) са по-кротки от момчетата, не мога да кажа. Знам само, че и от двете ни страни бабите са се хванали за главите и се кълнат, че толкова палаво дете те не са гледали. А те са имали и в двата случая голямо момиче и малко момче.

...И все пак, има ли наоколо дребно, което реве като му дават Панадол? То е сигурно 95% захар това лекарство, а останалото му е аромат на ягоди - няма начин да е неприятно на вкус! Деян просто пощурява от идеята, че го държим, че трябва да се подчинява...

Деян среща Ема

Ема е на 3 годинки и беше у нас с майка си и баща си да посрещаме заедно Нова Година.
Учудващо за мен самата, осъзнах, че имането на дете предопределя в много голяма степен кръга от контакти на възрастните. Преди си мислех, че с кои приятели се събираме зависи само от нас; вече виждам обаче, че в голяма част от случаите родителските двойки с деца се привличат помежду си, докато младежкия тип разнородно смесени компании остават за нас в миналото. Причините са изключително от практическо естество. Не че бездетните ни приятели с нещо са се променили или пък ние сме се променили така, че да не ни задоволява контактът с тях. Просто е толкова, толкова удобно да пуснеш за малко дребосите да вършеят наоколо и да се отпуснеш на дивана, доволен, че детето ти се забавлява неистово да търчи наоколо, но не си ти този, който търчи с него.

Ема отначало се срамуваше. Не казваше думичка и се придържаше плътно до майка си и баща си. Деян пък още като я видя на вратата, щурна от кеф. Толкова се въодушеви, че взе да мята ръце и крака насам натам, и понеже това не му беше достатъчно, хукна обратно в хола да направи тичешком две обиколки около дивана и масата, с развени над главата ръце и крещейки от радост. Като се поразкърши така, се върна към антрето да я обсипва с внимание. Ема доста се притесни от целия този display of affection, а според мен ако всеки път като види момиче реагира така, работата му е спукана и снаха няма да дочакам ;)

Като влезнаха и се настаниха гостите, Деян обиколи де що има из апартамента разхвърляни играчки и книжки и им ги донесе една по една в ръцете. Опитваше се да ги дава на Ема, но тя свенливо се дърпаше и се чудеше къде да си скрие ръцете, та да не й ги тика в тях, при което баща й благородно приемаше Деяновия дар, а Деян, удовлетворен че все пак е връчил нещото, отърчаваше обратно да търси още подаръци.
Като видя, че Ема е недостъпна за момента, се залепи за баща й и не след дълго вече го дърпаше за пръста да му показва разни неща; не се мина и без известно подхвърляне нагоре във въздуха, придружено от невероятен кикот.

Постепенно ледът се пропука и Ема се осмели да се включи в играта - зер татко й щом си играе с Деян, не ще да е толкова опасен нашичкият. И като взеха да се гонят тия деца - еиии, гати кефа. Обикаляха в кръг около дивана и масата, пресрещаха се, изненадваха се, крещяха, смяха се, цирк... Децата са несравнимо по-атрактивни за Деян от нас, колкото и да се стараем да си играем с него.

Както стана тия дни в Мола, където в един магазин за спортни облекла си хареса някакво момченце, хвана го за ръката и взе да го разхожда насам-натам из магазина. Той баткото кротко и отговорно тръгна по Деян, с разрешението на майка си да си поиграе с бебето, а ние с Веселин - по тях, да хвърляме по едно око да не сътворят някоя дивотия. По едно време реших че стига толкова, и казах на момченцето да си каже, като му омръзне. То свенливо си призна, че вече отдавна му е омръзнало, и аз го освободих от нашия издевател. Който от своя страна зърна отнякъде друго момченце с баща си и хукна да се залепи за него.

Все при по-големите деца отива, разбираемо са му интересни - те пък го смятат за глупав и досаден. Родителите им обясняват неща като "ама то бебето не може още да говори!", а децата гледат неразбиращо, какво ще да е това тъпо същество дето не може да говори като света, и какво е седнало да ги занимава. А Деян, греещ от щастие и изпълнен с желание да се хареса, се чуди какво да направи, за да им се докара.

Диването обаче много бие. Като пощурее, почва да удря - като на игра, ама си боли наистина. Скубе ни, дращи ни, щипе, хапе, и налага по главите и лицата. Ние с баща му едва се оправяме да му сменим памперс или там каквото трябва, та какво остава малките деца. Те по-скоро се изненадват, като ги прасне по главата, и се чудят откъде им е дошло и как точно да реагират. В повечето случаи го търпят. Като двете момиченца, които налагаше по главите на сватбата на леля си. Седяха си кротко децата и си играеха, и по едно време го гледам, отива и почва да налага едното по главата. Хукнах да го отмъкна от тях, а другото жаловито рече: "He hurt me too."
Та не знам точно с това нещо как да се оправим. Той по едно време и Ема взе да налага.
Разбира се, караме му се, биваме строги, той естествено не му пука и стигаме до плескане по дупето. Обикновено се хили насреща ни, щото може би сме му смешни, или пък ни игнорира и продължава. Като го плескаме, си мисли че е игра и се разсмива още повече, а ако плеснем по-силно, писва да реве и на нас ни става мъчно.
С бой ли се оправят тия работи, с какво ли, думите очевидно нямат никакво значение тук, но да му разсеем вниманието (както препоръчва д-р Спок) също невинаги работи...
Като отнемем играчка, която сме преценили че е опасна или пък е чужда и трябва да се върне на детето, от което я е взел, истерясва и почва да крещи. Тогава никакво отвличане на вниманието не работи - каквото и да му предложим в замяна, го бута настрани или хвърля яростно на земята, и крещи колкото му глас държи, целият почервенял от ярост. На 3-4 пъти предизвикахме такива изблици на инат досега, и се поуплаших. Ще трябва да се консултираме с книжките по тоя въпрос, очевидно наближаваме гадната възраст на истериите, ината и началото на разглезването.

Коледно

Едно от кофтите неща като си направи човек блог и си завъди четящи, е че от доброволно намерение да сподели нещо постепенно цялата работа се превръща в задължение и съответно - тегоба. Почват се намеци и натяквания - айде бе, кога ще ъпдейтнеш? Почват се обвинения дори. Ето повече от месец не съм писала и вече получавам - на детето блога, та на детето блога.
Нека отново повторя, че блогът не е на детето, а мой. Това е родителски блог. В него пиша за детето, но заради себе си.
Та така, малко превантивно да се защитя посредством леко обостряне на тона.

Почнах така, щото все се каня да почна да пиша, и все ми се каканижат едни в главата: така и така, офиса, работата, командировки, пичове (пич в рекламния смисъл, не в смисъл хубави мъже - ок ок, конкурси нека го наречем), предколедна лудница.
Едва тези 2 дена успях да си остана вкъщи и да родителствам, като истинска майка. Приятно ми е, трябва да призная. Деян е прелестно дете, времето минава бавно, но без много нерви и с чувство за добре свършена работа (а именно: яде, спи и ака както трябва, хихи), с отделни моменти на пиково щастие, като например, когато захвърли биберонката, вземе ми очилата и ги метне настрани, и дойде да се гуши и да притиска бузка в бузата ми; като го чуя да си повтаря "миа моа мамо" или "нани бебе", като ме прекъсне насред песничката за да каже "обича!", и когато по неизвестни причини изпадне в див кикот при опита ми да повторя негова дума, която не разбирам (последно - "дуньоо").
Заснела съм го как се кикоти (открих че и намигането му е много смешно); как казва "дооба денн"; а Веселин го е хванал да казва "Гуши!"
Хубаво ще е да успеем да уловим и по-цялостната ситуация, в която Деян те хваща за пръста и почва да те тегли да станеш от стола или дивана; като станеш застава пред тебе, вдига ръце и казва: "Гуши!"; ако се поколебаеш, пояснява: "Оооп-пааа!" :))) След като го вдигнеш, повелително посочва с пръст накъде иска да отиде; като го заведеш там, си взима каквото си е наумил - дабата / дибката / нинката (жабата / рибката / книжката) и веднагически те разритва да го сложиш веднага обратно на земята щото кво си въобразяваш ти, това е човек голям и независим и иска да се отправи нанякъде по свои си работи.

Играем си на криеница.
Отива да се скрие зад столчето за хранене, а аз започвам да го викам и търся: Деянее, Деянее, а, къде е Деян, къде отиде това момче, Деянее?
Той се крие крие, пък реши да се покаже и аз чинно се изненадвам. Голям смях, може да дойде да ме гушне и после веднага бяга. Заявява: "Пак!" и отива пак да се скрие на същото място.
Като се е скрил, ако му се стори, че се бавя с търсенето, ме подсеща: "Дянее!" - да го викам демек.

А, и броим с него. Някой го е научил да казва "пет". Като броя - едноо, двее, трии, четири? - И той отговаря: Пет! Много нахилен. Броим стълбите към къщи, цветенцата които полива Прасчо, лъжичките броколи с ориз.

Успява все по-успешно да си дъвче пуешкото със зеленчуци (то нали е с цели оризчета, та го затруднява и отначало така се изненадва, че го плюе) - вчера изяде 3/4 бурканче почти без пробутване. Той си дъвче вече съвсем добре, ама сухар, бисквитка или хляб - а към пюрето има друго отношение: понеже се дава с лъжичка, според него това значи, че трябва директно да се гълта.

На гърнето отказва да седне, днес го сложих малко с дрехите направо, да свиква да седи седнал върху него уж... Задържа се около 20 секунди и после хукна нанякъде.

А аз ще отпочна може би серия Деяния на Деяна, в която заслужено първо място ще се падне на това как заключил баба си на балкона.
Тя го сложила в креватчето да си играе (в Ботевград няма отделна кошарка) и отишла в кухнята да мие чиниите. След малко вратата на кухнята се отворила, Деян прошмулил глава, ухилен с всички зъби, и рекъл: "Дооба денн!"
Шаш! Как се измъкнал? - Разпорил ципа на креватчето.
Какво да прави жената, оставила го при себе си в кухнята. След малко излязла на балкона нещо да прави и той бутнал вратата и врътнал дръжката. Вратата не се отваря отвън, а студът в тоя ден е бил сериозен, та направо не си представям. Тя няма телефон, няма нищо, а вътре в апартамента Деян loose!
Викала през балкона към съседките, някоя я чула и се обадила на Пенко, който тъкмо щял да тръгва за София - късмет, че го хванали още в града. Зарязал всичко човекът и тръгнал към къщи, да освобождава жена си от плена на Вожда на Червенокожите.
Като стигнал, се оказало, че на вратата отвътре са ключовете и разбира се е заключено, та се наложило да разбие вратата на собствения си дом, за да успее да влезе.
Деян отначало се смеел щото, нали, егати забавната ситуация - баба на балкона и прави смешни физиономии... После се разревал - щото искал да го гуши пък тя не влиза и не го гуши.
Хубавото е, че не строшил нищо междувременно.

Строшените неща в Ботевград вече наброяват сериозен списък, сред който се числят няколко чинии, една ваза в хола, и трудно изчислимо количество декоративни фигурки и статуетки.

Тук вкъщи не го пускаме да влиза в кухнята (не че не се изхитрява да се промъкне замалко, ама го пъдим) и се уверявам, че това е доста добра идея.

Коледната украса е предизвикателство. След като наслагахме гирлянди и коледни венци из апартамента, леля Фани благоразумно го научила, че тия неща боцкат, и той сега само ги сочи и вика "бодее!". Но в супермаркета имат една украсена елхичка, днес ме направи на луда докато се стараеше да ме финтира та да се добере до нея да я пипне.

Абе, има някои играчки, които са безобразно недомислени. Вчера в магазина сочи нещо и вика - пие, пие (пиле). Гледам аз, търся, къде ще да го тва пиле, виждам някаква розова топчица пухкавка такава върху някакви шарени бонбонки - продава се комплект с бонбонките... Окей, казвам си, тва е някакъв потребителски блян сигурно: бонбонки с пиле, взимам го и го подавам на Деян да го разгледа. Заглеждам се по-внимателно - то било зайче! Зайче зайче, ама на пилешки крачета. Ама розово, нали. Както, всички знаем, зайците биват розови предимно. Освен ако не са светло сини. С такива дребни ушички както са декоративните зайчета. И малко розово носле (отявлена липса на клюн), което напълно ме убеди, че ще да е зайче това, а не някакво пиле. И взех да обяснявам през смях на Деян, че това не е пиле, маме, ама и зайче баш не е, това е някаква абоминация... Пък ме хвана срам какви ги говоря на детето в супермаркета и какво ще си помислят за мене минаващите покрай нас лелки. Но той беше толкова очарован, че го купих - къде ще ходя. То по-скоро в главата е всичко, добре че не се впуснах в разсъждения на глас как така се е получило зайче на пилешки крачета и какви странни кръстоски за били необходими.
Той по пътя към къщи объркано редуваше да го нарича ту зайче, ту пиле, но накрая май схвана идеята и вече си му вика дайче.
Вечерта се прибира Веселин вкъщи и забелязва - "А! Пиле."

Деянски се събуди и издава гнявещи звуци - сигурно си седи в креватчето и си джвака на лигавника връвчиците.

Безпроблемно ми заспива детето като съм си вкъщи цял ден с него! Което ме убеждава, че проблемите в последно време (дето е необходимо да останем при него докато заспи, иначе ревва още щом ни види да се упътваме към вратата) се дължат на отсъствието ни по цял ден и това, че не ни се е нагледал.

Повечето хора заминават нанякъде тия празници, щото се събират 12 дни почивни (в моя случай - 14). Но ние няма. Аз се радвам на възможността да си имам обикновено, нормално, рутинно ежедневие заедно с детенцето - тази година за мен това е празникът.

Сватбарче

Опитвам се да се събудя, след като снощи до 3 АМ се езувих - то не беше фейсбук, то не беше блогосфера - ужас. Слаб ми е ангелът за такива неща, особено като съм била далече от интернет за 6 последователни дни.

Деянчески се държа много похвално, така че нека го отбележа тук, за да се знае от всички.
Нямахме никакви проблеми в самолета - нито при излизане и кацане (като захапе биберона с млякото, нищо друго не го интересува), нито по време на самия полет. Тук е мястото Flybaboo да бъдат потупани по рамото като може би най-добрата самолетна услуга, която съм ползвала от години. Новичък самолет, кожен салон ;), достатъчно място за краката дори в икономична класа. Полетът почти празен - нашия клан 8 човека и още толкова други хора. Деян търча по пътеката между редовете, зяпа хората, краде им разни неща, те му се радваха.

Аз не мога да му се нагледам какъв е сладур, а пък Веселин разправя, че просто такава му е възрастта в момента, най-сладурческата. Вероятно с времето ще стане по-неприятен... знам ли :)

Новите попълнения в речника включват:
- тонто (слон)
- тут (студ)
- Деянн (в отговор на въпрос "Как се казваш?")
- гух (грух - като види прасе на картинка)
- когато се храни: още от преди си знаеше бука и тика (ябълка и тиква), а сега се опитвам да го науча да разпознава и морков (нарича го "бов") и круша (засега не успява)
- казва също нещо подобно на "дай ми".

Не мога да ги следя и записвам всичките вече - той все си намира какво да повтори.
Най-смешен е когато му забраняваш нещо - ти казваш твърдо "Не!", той те поглежда едно изпитателно и настоява: "Дааа?" Ние с Веселин хем му се караме, като върши магарии (много ни тормози да ни щипе, хапе и удря), хем той като каже "Дааа?" и такъв смях ни напушва, че се чудим накъде да се извъртим че да не развалим възпитателния ефект с нахилените си физиономии.

Старае се да казва "лельо", само че по-скоро звучи като "льгельгооо" и досега не успя ни веднъж да го каже на живо на леля си - повечето го казва като я сочи по снимките, а единствения път когато го казал пред нея било към Оливие, като влязъл в стаята. Опитахме се да го научим "Оли", но Оли не беше достатъчно често наоколо, че да затвърди обучението. "Мими" имаше някакъв частичен успех преди да заминем, но после нещо го забрави.

Той така като научи нещо ново, после го забравя и после трябва пак да го учи за да го научи окончателно.

По време на сватбената церемония не беше особено кротък (той кога ли е), ама му задържахме вниманието с хрупанки и книжки, та не се наложи да го изведем навън. Глупаво ни е детенцето - вместо да гледа прелестната булка, бучи пръстче в грозно нарисуваното прасе и вика "гух".

Покрай сватбата разбира се му се разби всякакъв режим - и на спане, и на хранене - и оцеляваше на мляко и бисквитки през по-голямата част от времето. На връщане заспа в мен в момента на кацане на самолета, та после Веселин го държа на ръце 40-50 минути на летището та да поспи, че беше умрял за сън. Никога не се беше случвало да заспи у нас. Така де, никога откак е голям ;) Бебешкото люлеене не го броим.

На самата сватба овърша де що имаше играчки, просто полудя от кеф че вижда толкова много нови предмети. Другите деца не го вълнуват много. Понякога ги гледа, понякога ходи да им взима играчките, понякога да ги удря по главата (както удря нас). Няма още концепция за собственост, за право, за това да внимава да не нарани някого. Забраняваме, забраняваме, ама досега не се наблюдава никакъв ефект.

Ние така и не стигнахме до закупуването на официално облекло за него, но и така си беше достатъчно представителен: с оранжева риза и елече върху нея, а надолу - кафявите панталонки с оранжевата бродерия с каската на Вейдър. Все още е във възраст, когато облеклото на децата изразява личността на родителите, така че ще се повъзползваме още малко ;)
Трябва да видя дали някъде по снимките от сватбата го има да се вижда с каската.
Той не позира добре - все се дърпаше, възмутен че от толкова много интересни неща за правене някой си позволява да се опитва да го държи в ръце.

Уморително, но и хубаво преживяване.
Успяхме един ден и на шопинг да отидем. Реализирахме 6 чифта обувки за него и 3 за мен. Ние като се озовем в западна Европа и полудяваме на тема обувки... Ама то евтиния да им се не знае. Може ли прилична обувка от естествена кожа (за мен) да върви по 35 лв в Женева? Къде в София ще намеря многообразието от избор и наличие на всички номера, и на тази цена, и със сигурното качество че поне като пише "кожа" значи е кожа?... Ей затва купуваме като невидели. Неговите стари бели маратонки ги изхвърлихме в първото кошче отвън пред магазина.

Живот и здраве догодина, като е на 2год6мес. може би ще пробваме да летим презокеански. Аз за себе си не знам как се издържа такова пътуване, пък с Деян - хептен. Но да видим. Може би пък на тази възраст ще е станал най-кроткото и послушно дете на света ;)

На мен ми харесва идеята да го шмиткаме насам-натам. Да вирее в международен контекст. Границите да са за него не стена, а линия в пясъка, както писа брат ми наскоро. Мани линия в пясъка... И нея да я няма. Харесва ми да свиква с различни хора, различни култури, различни езици. Това, което за нас е било екзотично, да бъде за него естествено.
Той ще си намери някаква друга екзотика да го радва.

Обича ме, не ме обича...

Заспа хлапенцето.
Нещо беше неспокоен тази вечер, та се връщах на 3 пъти при него щото плачеше. А пък той като ме види, веднага се успокоява и аз като клекна до креватчето му, той се гушва в мен и стои така... Много време. С личице, заровено в шията ми, и не мърда.
Мисля че все повече му липсваме и все по-силно усеща отсъствието ни.
Тази седмица имах 2-3 късни излизания от къщи и поведението му беше абсолютно непознато досега за мен: като дойде леля Фани, той й се радва отначало, но за малко, и после спира да й обръща всякакво внимание. Не е да политне към нея, а обратното - гуши се в мен. Само ме търси и гледа да ме хване за пръста да ме води нанякъде, да ми носи неща, да си контактува с мен. Не ме изпуска изобщо. Ако вляза в кухнята и затворя вратата, мрънка или дори се разплаква, останал от външната страна. Изобщо не обича да ме изгубва от поглед.
Още сутрин като се събуди, първата му дума е "мама!". И гледа към мене. Веселин става, почва нещо да си говори с него - а той се навежда настрани за да види през него - и гледа към мене и вика "мама".
Полу-нашега, Веселин отбелязва, че Деян обича повече мене отколкото него.
Не знам какво се случи.
Аз все си мислех, че няма толкова голяма разлика между мене и другите хора, които го гледат - най-вече, че разликата се изразява в броя часове, които прекарваме с него, и съответно неговата обич към нас ще се отмерва в съответствие с този брой. По тази логика би трябвало да е най-привързан към баба си Зорка, и веднага след това - към леля Фани.
Ние с Веселин идваме на 3-то място.
Освен това ние с него винаги сме заедно. Ако някой от нас повече е гледал Деян, това е Веселин, защото е прекарвал цели дни с него сам докато аз примерно съм на работа или търча по разни задачи. Имам предвид ако не броим първите 6 месеца - но те бяха толкова отдавна, а в живота на Деян - в незапомнена древност.
Теоретично, аз имам напълно еманципирано отношение към родителството: всичко се дели на 2, двамата сме еднакво отговорни за всичко. В никакъв случай не приемам толерирането на връзката между майката и детето за сметка на връзката между бащата и детето.
Деян в момента е тръгнал да ми демонстрира, че противно на моите теоретични разбирания, майката наистина може би е нещо специално.
"Е, споделяли сте едно тяло все пак!" - го обясни Веселин.
Нещо в мен се противи на толкова физиологично обяснение - просто не ми изглежда... убедително.
От друга страна, старото клише, че майката е "нежна" и "мила", а таткото е "готин" и предимно служи за игра, е валидно и при нас, колкото и да се противим на стереотипите. Не че Веселин не е грижовен, напротив, и не че аз не си играя с Деян. Но просто клишето ни характеризира по-добре.
Та дали не е това причината Деян да демонстрира повече... привързаност към мене?
(То не е и въпрос на обич, наистина. Защото как разбираме проявите на обич е въпрос на нашето схващане за това що е обич. В поведението на Деян може изобщо да не става дума за това.)

Веселин си самоотговори на ревността, като ми се закани само да почакам да видя как като порасне още малко Деян, мен въобще за нищо няма да ме признава, а само ще си играят заедно и ще правят коалиции срещу мене, баща и син. Той щял да му позволява разни неща с предупреждението "не казвай на майка си!", и така зад гърба ми тайничко да си прекарват супер весело.
За мен се пада ролята на строгата и разумната, каквато по принцип не бих искала да бъда, но какво да направя, като съм. Имам силна склонност да се свръх-притеснявам за глупави дреболии като това какво ще яде днес дето да не се повтаря с нещо дето е ял вчера, и губя дори от времето за игри и разходки, докато гриза химикалката и пресмятам кои пюрета с кои да съчетая в седмичното меню.

Любовен филм

В събота, след като закарахме Деян в Ботевград и се прибрахме, уморени и зажаднели за едно хубаво наспиване, без да искаме хванахме по БНТ1 някакъв интересно започващ филм, който се оказа на Кустурица... Не му помня заглавието, но подзаглавието беше "Любовен филм".
Още от времето преди Аризонска мечта.

Скъсах се да рева.

Детенцето, което открадна монетите от очите на баща си...
Направо ми разби сърцето.


...От неделя насам съм на работа и си откарвам до 12-01 АМ. Веселин е във Франкфурт, така че аз се възползвам напълно от възможността да поработя както трябва. Обещали са ми понеделника свободен, за да си гледам Деянчески :)
Той, между другото, бил по-добре.
Звънна ми оня ден баба му по телефона и докато тя говореше с мене, той викаше в слушалката - "Мамо, мамо!"
Разтопих се... :)

То и аз като съм там, като ми вземе телефона, му натиска бутоните и му вика "мамо".
Напоследък и на Веселин казва "мамо".
Сега тая дума е модерна изглежда :)

Благодаря

Едно време като учех във ФЖМК (малко известен факт от моята биография е, че аз съм завършила и едногодишен квалификационен курс за продуциране на радиопредавания в Колежа към ФЖМК - това беше докато учех Културология и натоварването не ми беше достатъчно, та ми се правеше още нещо) - та там имахме един преподавател, Миленков се казваше, който беше голям противник на (ненужните) чуждици в българския език и особено много мразеше да се казва "мерси" вместо "благодаря".
Някакси успя да предаде и на мен това усещане, че думата "мерси", макар и напълно валидна френска дума когато говориш на френски, в българския е неприемлива.

Деян много обича да си намери някой източник на неща - например куфар, торба или плик с играчки - и да ги взима едно по едно и да ми ги носи в ръцете. Освен това добричкото ми детенце обича да черпи: например ако той седи с биберонка в устата и аз застана срещу него, доближа се и отворя широко уста, той е склонен да си извади биберонката и да ми я подаде на мене. А когато яде неща като оризовки или бисквитки, обича също да ни дава и на нас да си хапнем.

Винаги, когато ми подава нещо, аз трогнато и умилено казвам - "Благодаряяяя!"

От 2 дена се опитва и той. Подава ми нещото и избълбуква: "Брлгяяяяяяя!"

Без мъже

Гледам (=слушам) т.нареченото отскоро "БНТ 1" (Каналът най-после R.I.P. - браво на пичовете, трябваха им само 3 години за да реализират иначе похвалната идея). Тече реклама на Дзифт (Мирамар среща Гай Ричи?? хехе, ще видим тая работа), а допреди малко се опитвах да разбера ще ме развълнува ли новия ВВС формат, наследник на "Великите Българи" - този път посветен на великите романи и злополучно наречен "Голямото четене", неточен превод на оригиналното big read.
Вкъщи е празно. Най-близките ми мъже ги няма. Веселин и Здравко са на пенсионерска all-inclusive почивка в Анталия (хващат късно лято), а Деян го оставих днес в Ботевград.
Странен беше пътят на връщане. Пътувах и си мислех как всъщност няма при кого да се върна. Няма крайна точка на пътя ми - една празнота има там. Лека меланхолия ме е обзела. Не ми е зле, че съм сама, засега ми е по-скоро екзотично. Но е твърде лесно да се катурна към по-негативни емоции. За да се предпазя от тях, ще се опитам да запълня седмицата с екшън. Ха да видим ще се намерят ли желаещи.

Деянчески се събуди в 6:30 тази сутрин и след като до 7 не спря да бърбори, реших да го взема при себе си. Той се гушна в мен и заспа като по учебник - обгърнал врата ми с ръчички и заврял муцунка в шията ми. А аз не смеех да мръдна, гледах го и се умилявах - и тази идилия продължи цели пет, може би дори шест минути! След което реши да се пренамести някакси другояче, извъртя се по още 48 начина и все повече се разбуждаше, докато накрая беше вече съвсем ококорен и се опитваше да се покатери на библиотеката и да извади оттам всички книги.

Имахме чудесен ден и вчера на хубавото време - разхождахме се из площада и по градинките, - и днес въпреки че валеше и си стояхме вкъщи. Деян изобрети играта на криеница, която в неговия вариант се състои в това да се скрие зад леглото, да ме погледне оттам, изключително много да се зарадва като и аз го погледна, и после да търчи към мен с разперени ръце и да ме гушне. И пак обратно да отиде да се скрие. Същото го упражнихме и с бюрото, иззад което дребна главица може да надникне от едно специално място.

По някаква причина ми се ще да споделя също така, че Деян вече е ползувател на пантофи. Доскоро лежащото ми и пълзящо бебе не се нуждаеше от такива неща, сега обаче тичащото момченце си има собствени домашни пантофки и това някак си го прави с една идея по-равнопоставен на нас съ-обитател на апартамента.

В хранително отношение имаме напредък. Успешно въведохме глутена - онзи ден изяде цяла порция от глутенсъдържащата 7-зърнена каша и нищо му няма. Ще питаме доктора може ли вече и хляб. Аз имам доста възражения срещу хляба, който се продава по магазините, но може пък да почнем да му месим.
Днес започнахме свинско - под формата на Nestle Моркови с шунка и ориз. На вкус го прие, да видим сега дали ще реагира някак... След това ще въвеждам круша, да има с какво да редуваме ябълката, че в момента всеки ден се яде ябълка.
Иначе между храненията голям хит са едни оризови такива като пуканки - малко тип хапнеш нещо, глътнеш нищо. Лелеее то е едно цвилене от радост още като ги види!... Голям кеф да си ги взима сам с ръчички и да си ги яде внимателно едно по едно - пада едно мучене...

Като казах цвилене и мучене, от книжките с животни Деян разпознава следните: Мууу (най-любимото, на него е кръстена цялата книжка), ко-ко, куку-, па па / "пате", мауу, бау, бе-е-е, ме-е-е (което бърка с "не-е-е"), -ба [жаба], о-о-о [маймунка]; "и-ааа" [магаре]; издава специфичен звук на кончето и понякога казва също "конте" (ама сочи телето); и накрая - като види цветенца, прави муцунката "мирисане на цветенца".
Казва също "да" и "не", второто по-често в разновидност провлачено "нееее!" с точно същата интонация, с която му го казваме ние, когато му забраняваме да пипа на разни места. Много е смешен как като реши да отиде да пипа нещо дето знае че е забранено, обявява предварително на висок глас - "нееее!" и чак тогава се запътва натам. То е като заявка на намерение.
Опитва се да казва за лампата, че "тети" (свети) и нарича чичото "тито". Изглежда звукът "т" засега е заместител на голяма част от останалите звуци.
Днес се опитвах да го уча на "зайко-байко", което той успява да повтори само като "бако". Ама се старае детето. Повтаря чинно след мене и сочи с пръстче в книгата - зер няма съмнение, че именно зайкото нарича по този начин.

Невероятно сладурско е как казва "ммаа-ма?" Когато се събуди и ме види, или вечер когато го приспивам и се гушкаме за лека нощ, обича да ме разглежда отблизо, да ме ръчка изучаващо с пръстче по очите, носа, устата, и да казва "ммаа-ма? мама!"

Сутрин като го оправя и отидем да будим Веселин, също толкова сладурско обявява - Тати!
Казва също баба и дядо, а на това отгоре - и "баба Диди".

Останалите обръщения са "кака", "бати" (включително тези по телевизията), "нане" и "мане" (което трябва да са съответно Иван и Ванко, ама не съм го чувала аз да ги казва - било е като са били на Вършец).

Друго, което разправя, е "гол" - като види топка, - и "ало?" - като държи телефон. Телефонната слушалка си я качва някъде на рамото или, подминавайки ухото, си я запраща чак на врата, когато казва "ало".


Навън обича да си събира разни неща от земята - кестени, камъчета и капачки са най-любимото. Хваша ме за ръка и ме води при люлките, люлея го. Не давам да къса цветята, той пък не се отказва да се опитва отново и отново.
Обича кутийки - да слага разни неща в тях и после да ги вади. Капачки, с които се опитва да затваря бурканчето, от което го храня.

Много му е смешно, като му хапя ръчичките - направо се залива от смях. И като ми подаде някоя играчка, и аз се направя, че я захапя нея. Идеята за хапане е някак смешна вероятно. Или пък че аз правя неща, които обикновено той прави.
Днес ми даваше биберонка много настоятелно. Понеже си имаше две, едната си я смучеше той, а другата се опитваше да ми я набута на мен в устата. Голяма радост, голямо чудо.

За първи път му отворих креватчето днес. Нали специално го бяхме взели да е с отваряща се страна - с цип. Като смъкнеш ципа, се образува проход, през който Деян може да се промъкне, за да си влиза и излиза от леглото сам. Много се изкефи, макар и още да не е съвсем овладял излизането.

Дрехите му миришат на него. Като беше бебе, миришеха на бебе, а сега си миришат просто на него. Има един лигавник запокитен тука на спалнята.

П.П. Едно време имаше едни метърчета за деца - с нарисувани животни по тях и най-горе е жираф, някъде до 120 - 150 сантиметра стигат. Е има такова метърче в Ботевград, от онова време. Деян обича да си го разглежда. И ме хваща днес за ръката, води ме при метърчето, посочва слончето и обявява: "ммаа-ма!"
:)

Как прекарах лятната ваканция

Иска ми се да си поплача малко. Ама се удържам. Щото как ще плачем за такива неща, нали.
Както със спането на бебетата принципът е "колкото повече - толкова повече", и с хората и привързаността към тях е така.
Ето от 2 седмици сме си с Деян, лукс който не сме имали от доста време, и току-що ми го отнесоха отново на Вършец. Но докато друг път неговото заминаване е свързано с известно потриване на ръце и "ха сега да видим къде ще купонясваме", в момента просто ми е тъжно. Опустяла ми изглежда къщата без него и безсмислено прибирането ми тук сама, след като непохватно изкачих стълбите към входа, а той беше вече настанен в колата при баба му и дядо му.
Не можах да си го нагушкам и да си взема довиждане, те бързаха да тръгнат за да не пътуват в най-голямата жега и нямаше време за сълзливости. То и без друго жените сме малко склонни да драматизираме такива неща. Някъде беше много добре описано - дали не беше Джером К. Джером, или пък Алан Маршал? - как една жена като излиза, се разделя с децата си с мисълта че може никога повече да не ги види - примерно нещо ще й се случи и децата й ще останат сираци - и си взима с тях сбогом като за последно... такива драматични персони сме според тоя автор (много беше смешен текстът).

Имахме отпуска 1 седмица (септември ще имам още 1) и я оползотворихме много добре. Отидохме за 5 дни на Велинград, където отседнахме в хотел "Рич" (не го препоръчвам - най-гадния 4-звезден хотел в който съм попадала) и се насладихме на разходки из боровата гора, детския кът с люлките, катерушките, пързалките и другите атракции, и пропуснахме да се насладим на детския басейн защото ни хвана шубе от химикалите, които най-вероятно слагат в него.

Деян ходи все по-уверено. Води ни насам-натам, от време на време сменя посоките и ако не вървиш накъдето той е решил, или се опиташ да го възпреш, се сърди. Понякога може даже горко да се разреве, като че кой знае какво е станало, като откажеш да вървиш в определена посока. Това са драмите на новопридобитата независимост (умението да върви), съчетана с нова форма на зависимост (че трябва да се държи за възрастен) - понякога се случва да е въпрос от световна значимост да отиде на точно определено място, само че да не може защото възрастният е решил че натам не е ОК да се ходи; а друг път - когато възрастният е по-кооперативен - наблюдаваме ситуацията "мога да отида навсякъде, само дето нямам ни най-малка представа къде" (в такива случаи почва да се върти в кръг около нас).
Стълбите притежават неустоимо очарование. Може да изкачва и слиза по стълби цял ден. Стига да имаш кръст да го държиш. И не е да може - напротив, хич не умее още, и през половината време виси на ръката ми докато крачетата му се плетат в незнание как точно да стъпят, - ама го влече страшно.

Когато се разхожда, светът е пълен с играчки. По земята е осеяно с най-разнообразни предмети, които могат да бъдат вдигнати и инспектирани. Хубавото на хотела във Велинград беше, че тези предмети бяха предимно цветенца, тревички, камъчета и най-вече - шишарки. О, какво велико чудо на природата е шишарката! Сигурно е създадена само и единствено с цел да забавлява малките деца. Деян беше толкова запленен от шишарките, че прекара няколко полудни в последователно навеждане, вдигане, разглеждане и след това хвърлане за да вземе нова - според нас беше решил да намери най-хубавата шишарка в гората и за тая цел трябваше да огледа всичките една по една - просто за да е сигурен. Като между някои разбира се имаше колебания - хвърля едната, за да вземе другата, само че разглеждайки другата, зърва пак първата на земята... хвърля втората, взима отново първата, но докато я разглежда... и нали. Като блондинка с лист. (Тук мога ли да не възкликна - "Колко ми е умно детето!" - умилено плеснала ръце пред гърдите си... Майките са от най-нелогичните същества в това отношение - направо е изумително какви неща ни се струват умни само защото ги върши нашето дете, а биха ни се стрували безмерно глупави, ако ги вършеше някой друг)

В Овча купел 2 уви няма измежду кои шишарки да избираме най-хубавата, щото кьораво дръвче няма наоколо, да не говорим за такова с шишарки. Тук из квартала можем да избираме измежду различни марки фасове, кучешки купчинки с разнообразни форми и консистенции, всякакви найлончета и смачкани хартийки и други - също толкова интересни, впрочем - предмети на бита. Тук навеждането, за да се вземе нещо за инспекция, най-често е забранено, и на мен ми е тъжно от това (а Деян направо скандали вдига).

Децата на детската площадка действаха направо омагьосващо на Деян. Може би вече съм писала, но както са шарени, мърдат много и крещят, те са идеален обект за наблюдение и той направо се захласва по тях. На мен ми подейства леко плашещо навлизането с такъв кротък мъник като Деян в тяхната територия, представляваща нещо като бойно поле, на което вършееха едни фурии дето не можеш и да ги видиш от motion blur, и отвсякъде очаквах някой или нещо да ни връхлети. Несподелена любов е неговата - с такова възхищение ги гледа, а те не го забелязват изобщо - сякаш не същестува - някакво бебе е това, не могат да си играят с него, следователно не го удостояват и с поглед. Но той и не изисква внимание от тяхна страна, достатъчно му е да ги съзерцава. А светът рядко е устроен по такъв начин, че Деян да е толкова маловажен. Както е известно, сред обществото от мами-татковци, баби-дядовци, та дори и лели-на-пейка-пред-блока, Деян е центърът на вселената. Единствено търчащите деца, които не го и забелязват, се държат сякаш центърът на вселената са те, а не той :)

Изобщо, прекрасно си прекарахме на Велинград, само дето се чудя, при положение че бяхме двамата с Веселин и бяхме почти нон-стоп ангажирани с Деян, как ли издържа баба му, като го гледа по цяла седмица на Вършец съвсем сама. На нас кръстовете ни дадоха фира напълно и окончателно, дотолкова че вече не мога да се наведа за да го изкъпем (прав във ваната взима душ вече) без да се подпра някъде, а дори когато не се навеждам, а седя в удобния стол в офиса, кръстът ме боли в определени положения и трябва да се пренамествам. Май ще трябва да се правят упражнения, ако това с навеждането предстои да продължи още дълго време...

Детския басейн го заменихме с едно дългичко плацикане във ваната и Деян си беше съвсем доволен.

Чудя се други семейства как се организират да отидат някъде заедно с децата. Нали такава ни беше идеята с Мордред и Гимли, а то какво стана - децата са си на напълно различни режими и само се разминаваха - ту едното спи, другото тъкмо се събудило, ту обратното... Та макар че бяхме стая до стая, не се засякохме чак толкова, колкото ни се искаше. Ама и Деян е голяма маймуна, само щъка насам-натам (ние с него) и не спи много. Калинка е много кротичка и може и да си седи миролюбиво в количката, и да си заспива лесно и да спи по-дълго. Абе за момиченце ще се борим другия път, някак по-човеколюбиво дете е момиченцето... Пък ние сме стари, уморени, да не говорим кекави и мързеливи :)

В четвъртък се върнахме и в петък отидохме да си свършим някои работи. Купихме на Деян ново столче за кола - много стабилно изглежда, на непознатата ми досега марка Phil & Ted, препоръчаха го поради много добри показатели за сигурност + незапарващо покритие. То ще му е подарък от бабадядото от моя страна за рождения ден - ама искаха ние да изберем модела, а пък ние се замотахме и затова чак сега.
Като се намирахме в Хиполенд за столчето, се изкушихме да купим и столче за хранене за Вършец, да има как да го хранят по-удобно там щото старото столче за кола го изкарваме от употреба, а на коляно е трудна работа - шава много, диването.

В събота пък отидохме на язовир Искър за една нощувка. Пак стягане и товарене на багаж, пак разтоварване после - направо ми е до гуша вече и се заканих че повече никъде не ща да ходя за по-малко от 10 дни, егати хамалогията. Ама на язовира пък беше страхотно! И се заканих, че ако пак имаме възможност да отидем там, може и през други уикенди да го правим. И сега не знам коя от двете закани ще надделее :)

На язовира има голяма ниско окосена поляна, прекрасен изглед, лодки, камъчета за разглеждане, и дори малки жабчета - Деян хвана едно, ама му го откопчих бързо от пръстите че да не вземе да го утрепе. Щот стиска много.
Там му ударихме пак едни големи разходки, с дядо си се наснимаха едно хубаво, качихме го на лодка, на мотор, а и в ловната хижа беше интересно, с тия препарирани животни по стените - Деян само върти глава и се чуди към кое по-напред да гледа (и казва на всички "бау").
Аз пък понеже не ги разбирам какви са баш животните, и понеже те пък не казват някакви интересни неща, ги сведох всичките в няколко категории и така обявихме сърничките и еленчетата за кончета (със съответното щракане с език, което казват кончетата), дивата котка - за "мацата", дето казва "мяуу" (а то един озъбен хищник, препариран заедно с някаква паднала по гръб птица, току-що уловена очевидно - много зловеща сцена), а всички птици дето не им знам и имената даже, са "пиленцата" и казват "пи пи пи". Само язовеца го оставихме да е "бау". Така да се каже, ако след време Деян има твърде объркани представи кои животни какви са и какво казват, в мене е вината.

В последните дни се е научил да си слага телефона до ухото и да казва "ало". Това е ново.
А иначе и книжки много се кефи да разглежда. Една книжка със селскостопански животни имаме - като я хване, по половин час може да си седи и да си приказва с нея. С нейна помощ съм го научила, че патето казва "па, па"; магарето казва "иии-ооо", а петелът казва "куку" (-ригу е прекалено дълго).

Никога не съм си представяла, че един ден ще уча детето си на тия ненужни глупости :) Но на него изглежда му е интересно, лесно за научаване, а и може удобно да се направи връзката между дума (звук) и картинка. Ще изчакаме с ядрената физика, то е ясно.

Хубава ваканция беше. По-често трябва да се осмеляваме да пътуваме с него. И повече време да имаме заедно.
В петъка - когато купихме столчето - отидохме и внесохме стоп-капарото за апартамента в Младост.
Всички ни съветват да изчакаме - не само hazel - че щял да се спука строителния балон. Очаква се, че жилищата ще поевтинеят и това, което сме решили да купим, ще се окаже твърде скъпо. Най-вероятно е така. Но Деян заслужава да има родители за малко повече време всеки ден. 2 часа - 2 часа. Той си расте и никой никога няма да му върне това пропуснато време. Нито пък на нас.

Даже - тичащо такова

Нещо ми е много криво вчера и днес. Отвеяна съм, не мога да се съсредоточа и се чувствам глупава и мудна. Мисълта ми тече като петмез.
И съм агресивна! Ядосвам се на клиентите, дразня им се, склонна съм да ги режа и отсичам за най-малкия типично клиентски каприз (каквито има много и никога не са ме изкарвали от равновесие досега).
Може би е време за отпуска. А може би влошаващото се ПМС (с напредването на възрастта) си казва тежката дума и ме изкарва от редиците на нормално мобилизираните за работа хора. Отвратително нещо са това хормоните.

В неделя закарахме Деян на Вършец (тука са се заредили едни все такива ентрита - ту го закарахме, ту си го взехме, ту пак го закарахме - само тва си правим...). И ми липсва, хем че ми е по-спокойно без него и мога да се наспя или пък, както сега, да не бързам да си тръгна вечерта след работа и да си дам малко време в офиса след като си тръгнат колегите - да ми се развърти пружинката...

А Деянчески тича :) Държи се здраво с две ръце за моите пръсти и супер уверено перка напред, с огромни крачки, с широка усмивка, и се задъхва от нетърпение и от кеф. Не е да ходи като хората това диване, той вместо да проходи, направо ще протича.

Бяхме на Гризлито в събота с хейзъл, тя също потича малко с него, а и аз тогава за пръв път го видях да измине толкова голямо разстояние. И усетих частица от болката в кръста, която ме очаква ;)
Мен по-малко от бабите, обаче. Мен твърде малко...

Мечтая си за онзи апартамент в Младост. Като тръгна оттук, да съм си вкъщи след 15 минути. Да имам с Деян 2 часа вместо 30 минути - това е 4 пъти повече време на вечер...