На тема играчки, ето едно мнение, което много ми допадна.
Аз също замислях някакъв подобен постинг, но още не ми беше изкристализирал в главата.
В коментарите за куклата Барби се докоснахме до темата "играчки, които са повече за гледане, отколкото за игра с тях", а по-рано, в поста си за цените на бебешките стоки, признах мимоходом важността на това играчките да са "поне бегло сносно изглеждащи, та да осигуряват добро естетическо възпитание".
Добре де, нали живеем в ера на интерактивност. Защо играчките дават заден ход и се превръщат във все по-неинтерактивни зрелища?
А аз тъкмо щях да пиша до Дядо Коледа да донесе на Деян нещо, което да е шарено, да мига, да светка, да пее и да се мърда от само себе си, и мнението на Lyd ме размисли. Сега не съм сигурна дали искам (ъъ, дали Деян иска) точно това. Ух, той Деян това иска, ама дали е възпитателно, е въпросът.
Наличието на множество стимули е нещо, с което всяка фирма за играчки се гордее и го оповестява в списък с най-важни характеристики на съответната играчка. Децата трябва да бъдат стимулирани, за да се развиват ъъ, сетивата им? Не знам точно как работи това.
Но доста добре си представям колко малка роля оставят на въображението разни играчки, които всичко сами си правят. Какво да правиш ти с тях, освен просто да стоиш и да ги гледаш?
От друга страна, креативността и про-активния подход в играта едва ли могат да се очакват още от кърмаческа възраст, така че може би за момента това си е правилният тип играчка, а за по-натам ще имаме едно наум да се питаме "тази играчка за игра ли служи, или за съзерцание?" преди да я купим.
Не че в съзерцанието има нещо лошо (картините са ОК), но наистина пренатоварването на сетивата на малко дете с още крехка психика има как да доведе до описаните от Lyd по-късни явления, които аз бих обобщила като цялостно пасивно отношение към забавленията, превръщане в зрител, възприемател, вместо в играч, в създател.
В нашата Книга (Touchpoints този път) има статия на тема влиянието на телевизора върху децата. Доказано вредно заради претоварването на сетивата им, заради принуждаването им към продължителни периоди на свръх-концентрация, и има проследена връзка с хиперактивност на малко по-късна възраст. А телевизорът си е една светеща, мигаща, пеещо-говореща играчка с мърдащи от само себе си картинки.
Заради проблемите на Деян със съня напоследък (ох, а те са и мои проблеми, разбира се), се самообвиних, че така удобно го насаждах да гледа телевизия с мен за около 15 минути вечер докато го държа да му слегне храната, и вече не го правя.
Не че се реши проблемът де.
Но колко е удобно да имаш нещо, което така да омагьосва пискалеца. Няма да издържа дълго на добровъзпитателния безтелевизоров режим. Не и ако Деян не стане едно по-добро и кротко бебе, каквото имат другите хора. Защо непременно трябва на мен да се падне това неспящо (едва прави по 12 часа в денонощие!) и мрънкащо същественце!
Нищо де, за сметка на това е добро прасе - досега не ми е отказал да яде някое мляко и изобщо никакви вкусови капризи не проявява. Ако така продължи, ще е чудесно.
Освен това е красавец, а като спи е като ангелче. И има най-мекичките длани на света.
Бе добро си ми е детето. (Ето в каква майка се превръщам, когато по някакво световно изключение Деян спи вече трети час на обед! Не може ли всеки ден да е като днешния???)
сряда, 28 ноември 2007 г.
вторник, 27 ноември 2007 г.
Снимка
Актуализирам снимката. Младежът чукна 5 месеца.
Ще започвам да го захранвам.
Ето старата снимка:
Ще започвам да го захранвам.
Ето старата снимка:
четвъртък, 22 ноември 2007 г.
Enough is enough
Когато шефовете ми ме питаха колко време мисля да ползвам майчинство след раждането, нямах и най-малка представа как ще се чувствам, като имам дете и си стоя по цял ден вкъщи, как ще ми се отрази домоседството - като затвор или като почивка. Допусках и двата варианта, въпреки че никак не можех да си представя да ми хареса, независимо от прекрасността, която - казват - е едно бебе, и независимо от всичките хормони. Когато се е случвало да прекарвам дълго време вкъщи, винаги ми се е отразявало много зле и дори имам страх от такова затваряне - влизам в един омагьосан кръг, в който заради дългото неизлизане спира да ми се излиза и се заседявам все повече и се сдухвам ужасно, ставам на парцал направо. Затова очаквах да издържа месец-два максимум и панически да се спася на работа; нормалното майчинство обаче е към година ли, колко там, и си викам, я да дам среден вариант, за да имам накъде да мърдам впоследствие, и казах 6 месеца.
Оказах се много права.
Признавам, че до сравнително скоро ми беше мъчно, че ще трябва да зарежа човека и да се върна на работа. Първите ми изявления пред колегите дори бяха в много положителен смисъл - че гледането на дете не съдържа и помен от стреса, на който сме подложени в офиса, че е физически напрегнато, но без да тежи прекомерно, а в същото време - психически разтоварващо и изпълнено с положителни емоции.
Да, горе-долу е така наистина, като съм го представила леко едностранчиво, за да не уплаша нерешителните - да не решат, че е кой знае колко нанагорно да се има дете - и без това ги е шубе.
В последно време обаче ноември, спирането на кърменето и най-вече натрупалите се 5 месеца почти пълна липса на социален живот се комбинират, за да ме изкарат от равновесие.
Вчера се чувствах като в някакъв кошмар - толкова бях потисната, че за пръв път откак човека е наличен зае**х всичко и не правих нищо друго, освен да го храня (за да не ми реве на главата), приспивам (пак по същата причина) и да гледам Търсенето на Немо с осемдесет прекъсвания. Той пък беше кисел, понеже недоспал, и от вкиснатост дори не можеше да заспи, та да се оправи, така че цял ден мрънкаше, хленчеше и мучеше, което вечерта с натрупването на умората премина към истеричен рев. Не е истина как лази по нервите бебешкия рев. И сега докато пиша това, той се дере от другата стая, защото не може да заспи - започнала съм да го приспивам от преди 40 минути (когато даде признаци че му се спи), но не може и не може. Успокоява се за малко от гушкане и от биберонка, но после пак ревва. Вбесяващо е, толкова, че ми иде да вляза при него и да го набия, жестоко, злобно и садистично, с една особена наслада в погледа и с лека усмивка дори.
Та... да, вчера... беше ме вдигнал в 5 ч, после аз не можах да спя добре между 8 и 10 (когато Веселин го гледа, а аз си доспивам), на това отгоре имаше неизмити шишета от предишния ден - нещо, което ме изнервя и гледам никога да не се случва, защото като не знаеш какви изненади ще ти поднесе ревльото и дали няма да се наложи да си плътно до него през целия ден, трябва всичко, което можеш да си подготвиш предварително, да си го подготвиш. А не ги измих от вечерта, защото ме болеше кожата на ръцете, супер пресушена от постоянното миене, зачервена, изпръхнала и едно такова сърбящо боли. То и кръста ме боли от стоенето наведена над креватчето му да го приспивам неуспешно, заради това не можах да спя добре между 8 и 10. Не ща да докосвам вода повече, искам да се излегна на дивана и да дремя пред някой филм - часове наред, без нищо да ме прекъсне. А границата ми на търпимост към рев вече е нереалистично ниско - няма бебе да реве толкова малко, колкото малко аз мога да търпя. Щом чуя някакво замрънкване или заскимтяване, ме хваща яд и ми иде да почна да хвърлям чинии и да троша и да крещя. Но най-вече - да бия.
Най-изхабяващото е, че не правя тези неща. Че влизам при него в стаята и му говоря тихо и благо, усмихвам му се, гукам му, белки заспи проклетото диване, гушкам го да се успокоява, а ми е черен, та черен. Всяко затихване ми поражда надежди, че ето, сега вече се закроти и ще заспи; всеки следващ рев ми разбива надеждите и ме разочарова и отчайва все повече и усещам отвътре напиращия гняв и подтика към насилие.
Самоконтролът е опустошителен, имам нужда да отида и да изкарам някъде всичката тая агресия, но никога не съм можела да го правя и не знам как се прави. Задръжките ми са твърде силни и бих гледала с насмешка на себе си, ако избухна.
Заспа. Час и 10 минути истерия и накрая грогяса. В такива моменти ми иде да напиша на Веселин - идвай си веднага, че убих детето. И още докато си го мисля, съм си смешна (жалка) сама на себе си - знам, че щом заспи, ще се оправя и че вече няма да помня точно колко на ръба съм била (е, до следващия път); той ще си дойде, а вече няма да има защо - аз ще съм ОК и спокойно ще му кажа добър вечер - което би било толкова глупаво.
По-голямата част от горното е написана, както е видно, под звуците на ревящо бебе и с много прекъсвания, така че може да е разпокъсано и хаотично. Забравих за какво бях започнала да пиша...
Момент да го изчета отначало, сега като си събрах акъла вече.
------------
Аха. Ами то е станало ясно. Казала съм 6 месеца и това е напълно достатъчно; не само, че е достатъчно, ами и гледам с надежда и нетърпение към януари, когато Деяновите истерии ще са Нечий Друг Проблем, поне през голямата част от времето, а аз ще виждам хора и ще мисля за други неща освен за (уфф, не ми се изброява, попълнете си го сами). Мечтая си да се гмурна в работата и да потъна в нея до забрава - докато забравя, че имам дете, и чак вечер като се прибера вкъщи и го видя, тогава да се сещам за него. Оня стрес не е нищо пред издевателството на едночасовия рев, непоносимостта на всяка секунда от него - все едно мозъкът ми избухва вътре в главата ми. И живота с хоризонт, простиращ се 3 часа напред - целия стремеж, концентриран в това да се оцелее до следващото хранене, когато човекът доволно ще се насуче и половин час след това гарантирано няма да реве.
Интересното е, че като започвах блога, замислях да има пост на тема кога се връщам на работа, и той щеше да изглежда съвсем различно. Щях да обяснявам как не съм можела да си представя, че толкова ще ми хареса да си стоя вкъщи :) И да се ядосвам защо по дяволите казах само 6 месеца :)
Оказах се много права.
Признавам, че до сравнително скоро ми беше мъчно, че ще трябва да зарежа човека и да се върна на работа. Първите ми изявления пред колегите дори бяха в много положителен смисъл - че гледането на дете не съдържа и помен от стреса, на който сме подложени в офиса, че е физически напрегнато, но без да тежи прекомерно, а в същото време - психически разтоварващо и изпълнено с положителни емоции.
Да, горе-долу е така наистина, като съм го представила леко едностранчиво, за да не уплаша нерешителните - да не решат, че е кой знае колко нанагорно да се има дете - и без това ги е шубе.
В последно време обаче ноември, спирането на кърменето и най-вече натрупалите се 5 месеца почти пълна липса на социален живот се комбинират, за да ме изкарат от равновесие.
Вчера се чувствах като в някакъв кошмар - толкова бях потисната, че за пръв път откак човека е наличен зае**х всичко и не правих нищо друго, освен да го храня (за да не ми реве на главата), приспивам (пак по същата причина) и да гледам Търсенето на Немо с осемдесет прекъсвания. Той пък беше кисел, понеже недоспал, и от вкиснатост дори не можеше да заспи, та да се оправи, така че цял ден мрънкаше, хленчеше и мучеше, което вечерта с натрупването на умората премина към истеричен рев. Не е истина как лази по нервите бебешкия рев. И сега докато пиша това, той се дере от другата стая, защото не може да заспи - започнала съм да го приспивам от преди 40 минути (когато даде признаци че му се спи), но не може и не може. Успокоява се за малко от гушкане и от биберонка, но после пак ревва. Вбесяващо е, толкова, че ми иде да вляза при него и да го набия, жестоко, злобно и садистично, с една особена наслада в погледа и с лека усмивка дори.
Та... да, вчера... беше ме вдигнал в 5 ч, после аз не можах да спя добре между 8 и 10 (когато Веселин го гледа, а аз си доспивам), на това отгоре имаше неизмити шишета от предишния ден - нещо, което ме изнервя и гледам никога да не се случва, защото като не знаеш какви изненади ще ти поднесе ревльото и дали няма да се наложи да си плътно до него през целия ден, трябва всичко, което можеш да си подготвиш предварително, да си го подготвиш. А не ги измих от вечерта, защото ме болеше кожата на ръцете, супер пресушена от постоянното миене, зачервена, изпръхнала и едно такова сърбящо боли. То и кръста ме боли от стоенето наведена над креватчето му да го приспивам неуспешно, заради това не можах да спя добре между 8 и 10. Не ща да докосвам вода повече, искам да се излегна на дивана и да дремя пред някой филм - часове наред, без нищо да ме прекъсне. А границата ми на търпимост към рев вече е нереалистично ниско - няма бебе да реве толкова малко, колкото малко аз мога да търпя. Щом чуя някакво замрънкване или заскимтяване, ме хваща яд и ми иде да почна да хвърлям чинии и да троша и да крещя. Но най-вече - да бия.
Най-изхабяващото е, че не правя тези неща. Че влизам при него в стаята и му говоря тихо и благо, усмихвам му се, гукам му, белки заспи проклетото диване, гушкам го да се успокоява, а ми е черен, та черен. Всяко затихване ми поражда надежди, че ето, сега вече се закроти и ще заспи; всеки следващ рев ми разбива надеждите и ме разочарова и отчайва все повече и усещам отвътре напиращия гняв и подтика към насилие.
Самоконтролът е опустошителен, имам нужда да отида и да изкарам някъде всичката тая агресия, но никога не съм можела да го правя и не знам как се прави. Задръжките ми са твърде силни и бих гледала с насмешка на себе си, ако избухна.
Заспа. Час и 10 минути истерия и накрая грогяса. В такива моменти ми иде да напиша на Веселин - идвай си веднага, че убих детето. И още докато си го мисля, съм си смешна (жалка) сама на себе си - знам, че щом заспи, ще се оправя и че вече няма да помня точно колко на ръба съм била (е, до следващия път); той ще си дойде, а вече няма да има защо - аз ще съм ОК и спокойно ще му кажа добър вечер - което би било толкова глупаво.
По-голямата част от горното е написана, както е видно, под звуците на ревящо бебе и с много прекъсвания, така че може да е разпокъсано и хаотично. Забравих за какво бях започнала да пиша...
Момент да го изчета отначало, сега като си събрах акъла вече.
------------
Аха. Ами то е станало ясно. Казала съм 6 месеца и това е напълно достатъчно; не само, че е достатъчно, ами и гледам с надежда и нетърпение към януари, когато Деяновите истерии ще са Нечий Друг Проблем, поне през голямата част от времето, а аз ще виждам хора и ще мисля за други неща освен за (уфф, не ми се изброява, попълнете си го сами). Мечтая си да се гмурна в работата и да потъна в нея до забрава - докато забравя, че имам дете, и чак вечер като се прибера вкъщи и го видя, тогава да се сещам за него. Оня стрес не е нищо пред издевателството на едночасовия рев, непоносимостта на всяка секунда от него - все едно мозъкът ми избухва вътре в главата ми. И живота с хоризонт, простиращ се 3 часа напред - целия стремеж, концентриран в това да се оцелее до следващото хранене, когато човекът доволно ще се насуче и половин час след това гарантирано няма да реве.
Интересното е, че като започвах блога, замислях да има пост на тема кога се връщам на работа, и той щеше да изглежда съвсем различно. Щях да обяснявам как не съм можела да си представя, че толкова ще ми хареса да си стоя вкъщи :) И да се ядосвам защо по дяволите казах само 6 месеца :)
вторник, 20 ноември 2007 г.
С умиление
10 неща, които ме умиляват и не мога да ги заснема, за да си ги съхраня завинаги...
- "Невидимата биберонка": когато задреме с биберонка в уста, но я държи хлабаво, аз я махам като заспи. Понякога той си остава така, с устни, свити на буквата "о", все едно биберонката още е там, и от време на време си суче пак, което се вижда от движенията на езичето.
- Нощното хранене: неосъзнатото, но трескаво търсене на биберона в просъница, когато влезем в стаята му; ръката винаги сгъната в лакътя и допряна до ухото, дори докато го вдигаме от леглото и през цялото време докато се храни
- Когато ми хване ръцете, за да придърпа биберона към себе си и да засуче; сериозността и целеустремеността, с която суче
- Как заспива докато го оригвам след нощното хранене и главата му клюмва, той се стряска, изправя я и после тя пак клюмва
- Как заключва устни, като не иска да яде повече (скоро не се е случвало)
- Как се усмихва докато суче: понякога не се сдържам и му правя смях докато се храни - ухилвам му се и му гукам. Ако е в добро настроение и не е прекалено гладен, той ме поглежда с внимание и ми се усмихва в отговор, понякога и изгуква с глас - така, както си държи биберона в устата. После продължава да си суче.
- Как се усмихва преди да заспи. Аз го наблюдавам често докато заспива. Има един момент, в който процесът на успокояване е завършил и той е на прага на съня. Тогава тегли една широка усмивка, така както си е със затворени очи, и след това заспива. Понякога тази усмивка му припомня за биберонката в устата му и той засуква пак за малко.
- Как се отпуска, като заспива. Заспиването хем е дълъг и постепенен процес, хем има един момент, в който като че кликва и си идва на мястото - един миг, от който нататък човека спи. Когато бяха коликите и го приспивах на ръце, често виждах кога настъпва този момент. Докато го успокоявам и притваря очи, а и след това, като е вече със затворени очи и диша бавно и равномерно, все още не спи наистина. "Кликването" е много явно, не може да се пропусне - главата му се отпуска още по-тежко върху ръката ми, усеща се отпускането на мускулите, дори чертите на лицето се променят.
- Как гледа докато го къпем (като по-малък): когато го къпехме в стаята му и Веселин го държеше на ръце над ваничката, Деян имаше уникално съсредоточен поглед. Къпането му харесваше, но не като да пляска и да се радва, а по-скоро му беше изключително интересно - гледаше, все едно се опитва да изключи информацията от зрението като сетиво, за да възприеме пълно и подробно информацията, която му носи всеки милиметър от тялото.
- Поза "мотор" (пак като по-малък): Когато Веселин го оригва след хранене, го слагаше да седне на крака му и го придържаше така, в седнало положение, защото така успешно се оригва. Деян разбираше, че се иска от него да се напъне някак, и в устрема си да се напъне и да постигне резултата, който се очаква, вдигаше две ръце нагоре и напред, изпънати, със стиснати юмруци, и така се пънеше докато или се оригне, или пръдне - каквото се случи :) Тая поза го правеше да прилича все едно е седнал върху Харлей Дейвидсън и държи кормилото.
И едно, което успях да заснема:
- Самурайската физиономия: Когато се кани да ревне, ама не от болка или глад, а сякаш от обида, понякога от уплаха, а често пъти - без никаква причина - едно такова несигурно състояние, дето може и да ревне, може и да се усмихне. Ъгълчетата на устата му отиват силно надолу и цялата уста добива формата на подкова - така, както по филмите си кривят лицата самураите, когато искат да изобразят силни отрицателни емоции. Цялата трагедия на света се изписва по лицето му тогава, изглежда толкова разочарован, нещастен и незаслужено обиден, че ние с Веселин тутакси прихваме да се смеем :)
- "Невидимата биберонка": когато задреме с биберонка в уста, но я държи хлабаво, аз я махам като заспи. Понякога той си остава така, с устни, свити на буквата "о", все едно биберонката още е там, и от време на време си суче пак, което се вижда от движенията на езичето.
- Нощното хранене: неосъзнатото, но трескаво търсене на биберона в просъница, когато влезем в стаята му; ръката винаги сгъната в лакътя и допряна до ухото, дори докато го вдигаме от леглото и през цялото време докато се храни
- Когато ми хване ръцете, за да придърпа биберона към себе си и да засуче; сериозността и целеустремеността, с която суче
- Как заспива докато го оригвам след нощното хранене и главата му клюмва, той се стряска, изправя я и после тя пак клюмва
- Как заключва устни, като не иска да яде повече (скоро не се е случвало)
- Как се усмихва докато суче: понякога не се сдържам и му правя смях докато се храни - ухилвам му се и му гукам. Ако е в добро настроение и не е прекалено гладен, той ме поглежда с внимание и ми се усмихва в отговор, понякога и изгуква с глас - така, както си държи биберона в устата. После продължава да си суче.
- Как се усмихва преди да заспи. Аз го наблюдавам често докато заспива. Има един момент, в който процесът на успокояване е завършил и той е на прага на съня. Тогава тегли една широка усмивка, така както си е със затворени очи, и след това заспива. Понякога тази усмивка му припомня за биберонката в устата му и той засуква пак за малко.
- Как се отпуска, като заспива. Заспиването хем е дълъг и постепенен процес, хем има един момент, в който като че кликва и си идва на мястото - един миг, от който нататък човека спи. Когато бяха коликите и го приспивах на ръце, често виждах кога настъпва този момент. Докато го успокоявам и притваря очи, а и след това, като е вече със затворени очи и диша бавно и равномерно, все още не спи наистина. "Кликването" е много явно, не може да се пропусне - главата му се отпуска още по-тежко върху ръката ми, усеща се отпускането на мускулите, дори чертите на лицето се променят.
- Как гледа докато го къпем (като по-малък): когато го къпехме в стаята му и Веселин го държеше на ръце над ваничката, Деян имаше уникално съсредоточен поглед. Къпането му харесваше, но не като да пляска и да се радва, а по-скоро му беше изключително интересно - гледаше, все едно се опитва да изключи информацията от зрението като сетиво, за да възприеме пълно и подробно информацията, която му носи всеки милиметър от тялото.
- Поза "мотор" (пак като по-малък): Когато Веселин го оригва след хранене, го слагаше да седне на крака му и го придържаше така, в седнало положение, защото така успешно се оригва. Деян разбираше, че се иска от него да се напъне някак, и в устрема си да се напъне и да постигне резултата, който се очаква, вдигаше две ръце нагоре и напред, изпънати, със стиснати юмруци, и така се пънеше докато или се оригне, или пръдне - каквото се случи :) Тая поза го правеше да прилича все едно е седнал върху Харлей Дейвидсън и държи кормилото.
И едно, което успях да заснема:
- Самурайската физиономия: Когато се кани да ревне, ама не от болка или глад, а сякаш от обида, понякога от уплаха, а често пъти - без никаква причина - едно такова несигурно състояние, дето може и да ревне, може и да се усмихне. Ъгълчетата на устата му отиват силно надолу и цялата уста добива формата на подкова - така, както по филмите си кривят лицата самураите, когато искат да изобразят силни отрицателни емоции. Цялата трагедия на света се изписва по лицето му тогава, изглежда толкова разочарован, нещастен и незаслужено обиден, че ние с Веселин тутакси прихваме да се смеем :)
четвъртък, 15 ноември 2007 г.
Диалектите; Неграмотността - проф. Никола Георгиев по BBT
Току-що в "Градът" по BBT проф. Никола Георгиев, на когото съм имала честта да съм студентка, заяви, че неграмотността не е чак толкова трагично нещо. Е, впоследствие отправи към новия ректор на СУ предложение да въведе задължително обучение по български език в продължение на 3 години за всички специалности, така че останах несигурна на каква позиция е всъщност. Но това, което наистина ме разочарова, беше обявяването му против употребата на диалекти в официална среда - по телевизията, когато се държат речи - в политически контекст, пред войници и т.н. - според него в такива случаи е недопустимо да се говори на диалект. Въпреки че признава диалектите за богатство на езика, той не стига дотам да ги допуска за употреба в официални случаи.
Явно уникалната езикова ситуация в Норвегия ми е повлияла много силно - дръпнала е най-свободомислещите ми, differance-ни струнки - аз въм влюбена в начина, по който там се отнасят към диалектите си... Как всеки по тв говори различно, на собствения си, уникален дори за самия него говор, формиран под влиянието на семейството (смесица от диалектите на майката и бащата), средата, в която е израснал, мястото, където се е образовал, плюс елементи от диалекта на мястото, където живее. Там речта на всеки един човек е като... току-що набран пролетен букет - уникална, интересна, пъстра. И аз не виждам какво друго освен суета и празен елитизъм налагат изоставянето на собствения диалект в името на някаква обща, заучена, национална книжовна норма. С какво книжовната норма допринася за изпълняването на основната функция на езика - да се разбираме помежду си? Ние бихме се разбирали и ако говорехме всеки на диалекта си, все пак не са ни чак толкова различни един от друг, но колко повече допълнителни значения бихме могли да вплетем в речта си тогава, и колко повече нюанси бихме могли да доловим!
По въпроса за неграмотността също имам какво да кажа. Проф. Георгиев изтъкна безписмеността като един вид идеал, към който според философията на някакъв германец (не му запомних името) би било прекрасно да се завърнем. Платон също се обявявал против ограмотяването. Задължителното ограмотяване според професора е в услуга единствено на държавния апарат - човек трябва да може да прочете заповед и т.н.
Не съм съгласна. Мисля, че това е прекалено романтична позиция, която не взема под внимание две важни неща:
1/ Не е непременно лошо нещо индивидът да е адекватен член на обществото, съответно гражданин на държавата. Дори само това да беше ползата от грамотността - да бъде по-силна държавата - пак си заслужава.
2/ Неграмотността в днешно време, в западната грамотна култура, от която сме част, няма нищо общо с безписмеността (!) на древните общества. Да, някакви романтични нотки може да има по отношение на състоянието на човешкото съзнание, преди писмеността да го модифицира до неузнаваемост (и според някои може би да го поквари необратимо), но онова състояние на "блажена начална чистота" не е осъществимо в днешно време. Неграмотният човек, който живее в писмено общество, не е безписмен и не притежава нищо от прекрасните детински характеристики на древния безписмен начин на мислене.
Което ме подсеща (note to self) да си изровя Orality and Literacy / Walter Ong из библиотеката, не че имам време да я изчета отново, а също така - да си изнамеря The Singer of Tales / Albert Lord, за да видя от първо лице всички онези толкова впечатляващи примери.
А освен всичко по-горе искам да кажа, че BBT е една много добра телевизия, особено предаването "Градът", другия път ще се постаря да запомня фамилията на водещата - една от най-добрите тв водещи в ефира (в момента имам наблюдения - преобладаващо храня човека пред телевизора).
(цитат-намигване: А моа ли аз да не го гледам 40 минути докат яде! :) )
Явно уникалната езикова ситуация в Норвегия ми е повлияла много силно - дръпнала е най-свободомислещите ми, differance-ни струнки - аз въм влюбена в начина, по който там се отнасят към диалектите си... Как всеки по тв говори различно, на собствения си, уникален дори за самия него говор, формиран под влиянието на семейството (смесица от диалектите на майката и бащата), средата, в която е израснал, мястото, където се е образовал, плюс елементи от диалекта на мястото, където живее. Там речта на всеки един човек е като... току-що набран пролетен букет - уникална, интересна, пъстра. И аз не виждам какво друго освен суета и празен елитизъм налагат изоставянето на собствения диалект в името на някаква обща, заучена, национална книжовна норма. С какво книжовната норма допринася за изпълняването на основната функция на езика - да се разбираме помежду си? Ние бихме се разбирали и ако говорехме всеки на диалекта си, все пак не са ни чак толкова различни един от друг, но колко повече допълнителни значения бихме могли да вплетем в речта си тогава, и колко повече нюанси бихме могли да доловим!
По въпроса за неграмотността също имам какво да кажа. Проф. Георгиев изтъкна безписмеността като един вид идеал, към който според философията на някакъв германец (не му запомних името) би било прекрасно да се завърнем. Платон също се обявявал против ограмотяването. Задължителното ограмотяване според професора е в услуга единствено на държавния апарат - човек трябва да може да прочете заповед и т.н.
Не съм съгласна. Мисля, че това е прекалено романтична позиция, която не взема под внимание две важни неща:
1/ Не е непременно лошо нещо индивидът да е адекватен член на обществото, съответно гражданин на държавата. Дори само това да беше ползата от грамотността - да бъде по-силна държавата - пак си заслужава.
2/ Неграмотността в днешно време, в западната грамотна култура, от която сме част, няма нищо общо с безписмеността (!) на древните общества. Да, някакви романтични нотки може да има по отношение на състоянието на човешкото съзнание, преди писмеността да го модифицира до неузнаваемост (и според някои може би да го поквари необратимо), но онова състояние на "блажена начална чистота" не е осъществимо в днешно време. Неграмотният човек, който живее в писмено общество, не е безписмен и не притежава нищо от прекрасните детински характеристики на древния безписмен начин на мислене.
Което ме подсеща (note to self) да си изровя Orality and Literacy / Walter Ong из библиотеката, не че имам време да я изчета отново, а също така - да си изнамеря The Singer of Tales / Albert Lord, за да видя от първо лице всички онези толкова впечатляващи примери.
А освен всичко по-горе искам да кажа, че BBT е една много добра телевизия, особено предаването "Градът", другия път ще се постаря да запомня фамилията на водещата - една от най-добрите тв водещи в ефира (в момента имам наблюдения - преобладаващо храня човека пред телевизора).
(цитат-намигване: А моа ли аз да не го гледам 40 минути докат яде! :) )
понеделник, 12 ноември 2007 г.
Сънчо бил Пух
Веселин прочел упътването на португалската играчка и се оказало, че това не ми бил Сънчо, а най ми бил Мечо Пух, Дисниевския при това, облечен в синя пижама и със затворени очи.
Ааа??
По тоя повод, да си споделя, че не обичам Мечо Пух. Много ми е преекспониран. И Дисниевския, и оригиналните картинки, все ми е аман от него, со все целия му антураж.
А изобщо всякакъв Дисниев арт не ме кефи като за играчки и детски / бебешки мотиви. Всячески се опитвам да го избягвам. По тая причина човека има чисто бели перденца в стаята си, защото бебешките тематики, които открих току преди раждането, се изчерпваха с Мечо Пух и Спайдърмен за момченца и преобладаващо кукли Барби за момиченца - за тях пък коментарът е излишен просто... Ако човека беше момиче, кукла Барби нямаше да стъпи в нашия дом! (А то и сега най-вероятно няма да стъпи, де, ама тогава щеше да си e... позиция!)
Ааа??
По тоя повод, да си споделя, че не обичам Мечо Пух. Много ми е преекспониран. И Дисниевския, и оригиналните картинки, все ми е аман от него, со все целия му антураж.
А изобщо всякакъв Дисниев арт не ме кефи като за играчки и детски / бебешки мотиви. Всячески се опитвам да го избягвам. По тая причина човека има чисто бели перденца в стаята си, защото бебешките тематики, които открих току преди раждането, се изчерпваха с Мечо Пух и Спайдърмен за момченца и преобладаващо кукли Барби за момиченца - за тях пък коментарът е излишен просто... Ако човека беше момиче, кукла Барби нямаше да стъпи в нашия дом! (А то и сега най-вероятно няма да стъпи, де, ама тогава щеше да си e... позиция!)
неделя, 11 ноември 2007 г.
Играчки и игрички
Аз пък си играя да наименовам играчките му, за да видя дали някое име ще се задържи. По принцип съм много зле с имената - каквото и да измисля, не залепва.
Те не са и особено изобретателни имена, де, но на мен ми прави удоволствие.
И така, над количката висят лъвчето Леонсио, слонът Темелко и кравата Нуфриета. Заекът Баек е подарък от Надя, има страхотни дълги шумолящи уши, които са удобни за хващане и гризане, и освен това му светят бузите и пее. Октоподът е Ото, той е от hazel и Рада, и също пее и шумоли - той е любим, когато Деян лежи по корем и вдигнал високо глава се оглежда за нещо интересно около себе си. Пеещия палячо е Пальо, и по едно стечение на обстоятелствата е подарък от Пальо :) А от дядо Пенко има новата знаменита играчка, донесена чак от Португалия - един син Сънчо, на който му свети цялото лице (егати кефа!!!) и свири 5 (пет) различни мелодийки, в които има и амбиентни звуци - разни бухали бухат и жаби крякат.
Пълната липса на въображение ме ограничава особено в случаите, когато трябва да разсейвам Деян с нещо и би му било интересно да му разигравам сценки с животните. Пробвала съм го няколко пъти - то на него си му е интересно, ама аз говоря такива малоумщини, че ум да ти зайде; а пък нищо кой знае какво не ми идва на ум и бързо-бързо се изчерпвам. Не мога да измисля историйка, да сътворя от играчката типаж с характер, да си преправям гласа по повече от два начина (двата, които умея, са "нагоре от моя глас" и "надолу от моя глас"). Ще бъда една ужасно скучна майка.
Добре, че не ми е претенциозен синчеца. На него му дай да му се ухиля широко и вече е готов да рита и да цвили. Поне засега е така; по-натам - ще му мисля. Може би като почнем да купуваме книжки с картинки, ще ми дойдат идеи за забавни сюжети.
Те не са и особено изобретателни имена, де, но на мен ми прави удоволствие.
И така, над количката висят лъвчето Леонсио, слонът Темелко и кравата Нуфриета. Заекът Баек е подарък от Надя, има страхотни дълги шумолящи уши, които са удобни за хващане и гризане, и освен това му светят бузите и пее. Октоподът е Ото, той е от hazel и Рада, и също пее и шумоли - той е любим, когато Деян лежи по корем и вдигнал високо глава се оглежда за нещо интересно около себе си. Пеещия палячо е Пальо, и по едно стечение на обстоятелствата е подарък от Пальо :) А от дядо Пенко има новата знаменита играчка, донесена чак от Португалия - един син Сънчо, на който му свети цялото лице (егати кефа!!!) и свири 5 (пет) различни мелодийки, в които има и амбиентни звуци - разни бухали бухат и жаби крякат.
Пълната липса на въображение ме ограничава особено в случаите, когато трябва да разсейвам Деян с нещо и би му било интересно да му разигравам сценки с животните. Пробвала съм го няколко пъти - то на него си му е интересно, ама аз говоря такива малоумщини, че ум да ти зайде; а пък нищо кой знае какво не ми идва на ум и бързо-бързо се изчерпвам. Не мога да измисля историйка, да сътворя от играчката типаж с характер, да си преправям гласа по повече от два начина (двата, които умея, са "нагоре от моя глас" и "надолу от моя глас"). Ще бъда една ужасно скучна майка.
Добре, че не ми е претенциозен синчеца. На него му дай да му се ухиля широко и вече е готов да рита и да цвили. Поне засега е така; по-натам - ще му мисля. Може би като почнем да купуваме книжки с картинки, ще ми дойдат идеи за забавни сюжети.
Постижения
Младежът започна да се Обръща - три пъти ура за него.
От доста време се каня да записвам всяко достигане на следващ крайъгълен камък в развитието му.
Ето какво си спомням:
- в средата на втория месец започна да се усмихва
- в края на втория месец забеляза висящите играчки над количката си, първо само ги гледаше, а после взе и да си общува с тях
- на 1 октомври за пръв път хаотичните му посягания се увенчаха с успех и той сграбчи любимия си приятел измежду тях - лъвчето. Оттогава досега вече хваща все по-уверено и вече много успешно пъха разнообразни дрънкалки в устата. Най-обича да яде ушите на заека Баек. Надявам се скоро да може да си задържа чесалката за зъби по-продължително време, за да не съм дежурна да му я давам непрекъснато в ръцете.
- за първи път се обърна преди 2 дни, от гръб на корем имам предвид. Оттогава упражни новото умение още няколко пъти.
- за пръв път му пуснахме Star Wars вчера, на новия телевизор (трябваше да е първия филм на него - за освещаване, един вид). Не прояви интерес.
От доста време се каня да записвам всяко достигане на следващ крайъгълен камък в развитието му.
Ето какво си спомням:
- в средата на втория месец започна да се усмихва
- в края на втория месец забеляза висящите играчки над количката си, първо само ги гледаше, а после взе и да си общува с тях
- на 1 октомври за пръв път хаотичните му посягания се увенчаха с успех и той сграбчи любимия си приятел измежду тях - лъвчето. Оттогава досега вече хваща все по-уверено и вече много успешно пъха разнообразни дрънкалки в устата. Най-обича да яде ушите на заека Баек. Надявам се скоро да може да си задържа чесалката за зъби по-продължително време, за да не съм дежурна да му я давам непрекъснато в ръцете.
- за първи път се обърна преди 2 дни, от гръб на корем имам предвид. Оттогава упражни новото умение още няколко пъти.
- за пръв път му пуснахме Star Wars вчера, на новия телевизор (трябваше да е първия филм на него - за освещаване, един вид). Не прояви интерес.
събота, 10 ноември 2007 г.
Ноември ще бъде май
Така както очертанията на света бяха тръгнали да се размиват, и животът отвъд входната ни врата - да се изчерпва с двучасовите разходки с количката, вчера изведнъж реалността реши да се върне при мен, плътна и материална, с една приятна категоричност.
Получих напомняне, че есенните месеци са кратки, въплътено в кошница плодове и красиво живо цвете, което ще се постарая да поливам редовно, за да запазя. Така понякога приятелите идват на гости - без себе си, но с подкрепата и обичта си, а то стига.
Получих и гости телом - колегата Здравко се отби да ни помогне с пренасянето на тежка вещ, а после мина и Ники - да вземе Здравко, но и междувременно да внесе малко от винаги слънчевото си настроение.
Получих и подарък - шефът ми реши тази година Коледа да дойде рано и напомни на всичките ми колеги, че ги цени, а на мен - че освен това съм част от фирмата, дори когато ме няма. Честит ни тфт телевизор, дано не ни разбият апартамента заради него :)
Днес родителите на Веселин са тук и майка му сготви заек специално заради мен - понеже е едно от общо двете меса, които мога да ям, за да не алергизирам човека (другото е пуешко). Освен това ни направи палачинки с вода вместо мляко и само жълтъци вместо цели яйца, никога не съм яла толкова вкусни палачинки. Баща му пък заведе Вектрата да й оправят парното, нещо, което отлагам от миналата зима.
Деян е в особено добро настроение - рита неуморно, усмихва се на всички, а също така и на нищото, и от време на време цвили от кеф. Не дава да го придумаме да си легне - надава вой до небесата. Иска да е при гостите, да участва.
И аз така като Деян. Зависима съм от хората около мен, мразя да съм сама, искам да съм част от. Чувствам се добре, когато гледам около себе си, а не навътре. Навътре е ноемврийско. Благодаря ви, хора, за помощта да сменя перспективата.
Днес вали сняг, студът вече е истински сериозен зимен студ, а не онова злобното нещо дето е характерно за късната есен. Поляната срещу нас е бяла, което е огромно подобрение спрямо покафенелия сух буренак. Скоро е Коледа и ще имаме първа наша си семейна елха с лампички и с подаръци под нея. Човека измества центъра на семейството към себе си и ни прави годни за Коледни домакини.
А след това се връщам на работа и животът ми продължава оттам, където съм го оставила.
Получих напомняне, че есенните месеци са кратки, въплътено в кошница плодове и красиво живо цвете, което ще се постарая да поливам редовно, за да запазя. Така понякога приятелите идват на гости - без себе си, но с подкрепата и обичта си, а то стига.
Получих и гости телом - колегата Здравко се отби да ни помогне с пренасянето на тежка вещ, а после мина и Ники - да вземе Здравко, но и междувременно да внесе малко от винаги слънчевото си настроение.
Получих и подарък - шефът ми реши тази година Коледа да дойде рано и напомни на всичките ми колеги, че ги цени, а на мен - че освен това съм част от фирмата, дори когато ме няма. Честит ни тфт телевизор, дано не ни разбият апартамента заради него :)
Днес родителите на Веселин са тук и майка му сготви заек специално заради мен - понеже е едно от общо двете меса, които мога да ям, за да не алергизирам човека (другото е пуешко). Освен това ни направи палачинки с вода вместо мляко и само жълтъци вместо цели яйца, никога не съм яла толкова вкусни палачинки. Баща му пък заведе Вектрата да й оправят парното, нещо, което отлагам от миналата зима.
Деян е в особено добро настроение - рита неуморно, усмихва се на всички, а също така и на нищото, и от време на време цвили от кеф. Не дава да го придумаме да си легне - надава вой до небесата. Иска да е при гостите, да участва.
И аз така като Деян. Зависима съм от хората около мен, мразя да съм сама, искам да съм част от. Чувствам се добре, когато гледам около себе си, а не навътре. Навътре е ноемврийско. Благодаря ви, хора, за помощта да сменя перспективата.
Днес вали сняг, студът вече е истински сериозен зимен студ, а не онова злобното нещо дето е характерно за късната есен. Поляната срещу нас е бяла, което е огромно подобрение спрямо покафенелия сух буренак. Скоро е Коледа и ще имаме първа наша си семейна елха с лампички и с подаръци под нея. Човека измества центъра на семейството към себе си и ни прави годни за Коледни домакини.
А след това се връщам на работа и животът ми продължава оттам, където съм го оставила.
петък, 9 ноември 2007 г.
Смърти
На Великден тази година почина баба Юра, майката на баща ми.
Днес сутринта почина баба Нинка, майката на Руми (втората жена на баща ми).
И двамата са отдавна без бащи, а вече си нямат и майчици, остават си самички и ми е мъчно за тях. Много им се струпа в последно време - поредица гадни неща, които започнаха с операцията на Руми от рак на гърдата, продължиха с инцидента, при който баща ми беше наръган с нож в корема от пиян работник, опитващ се да го изнудва за още пари; точно 3 автомобилни катастрофи със сравнително леки наранявания за баща ми; и накрая загубата на двете майки. Поне се надявам, че това е краят, де. Крайно време е да им тръгне отново нагоре.
Не дочакаха правнучето двете стари жени - едната си отиде малко преди Деян да се роди, а другата боледува тежко от няколко месеца - усложнения след онкологична операция - и аз така и не й го заведох да го види, за което сега ме гризе съвестта.
Баба ми, майка на майка ми, засега е жива и здрава - не точно здрава, но поне е жива де. Идната сряда стават 10 години от смъртта на дядо ми.
Баба се обажда по телефона през ден - през два, все се старае да не досажда уж, но накрая не издържа и звъни. Има си собствен GSM, но не може да го ползва - нещо му се плаши, като всеки стар човек на нова техника - но сега звъни по-често, откак по телевизията казали, че "невероятно, но факт", разговорите между стационарен и мобилен са по-евтини отколкото между мобилен и мобилен. Не съм й обяснила заблудата, защото искам да си звъни, а тя все се притеснява от някакви имагинерни космически цени на тези разговори.
Всеки път ме моли да отида да заведа Деян, или да дойде тя да го види - аз последните пъти не й позволих да дойде, защото се борех да му създам режим на дневно спане и не исках никакви разсейващи фактори, а след това тя се влоши здравословно и сега може да го вижда само ако ние отидем.
Винаги когато се сетя, ме загризва съвестта, че не й го водя достатъчно често. Ежедневните домашни дреболии винаги ще са на дневен ред, но тя няма да е вечно тук - преброени са дните, които й остават, може да си отиде всеки момент и няма да се е нарадвала на правнучето.
Близостта на смъртта събужда хиляди вини, за които няма смислено оправдание, можеш само да си затвориш очите пред тях. Ежедневната залисия помага за игнорирането им.
Днес сутринта почина баба Нинка, майката на Руми (втората жена на баща ми).
И двамата са отдавна без бащи, а вече си нямат и майчици, остават си самички и ми е мъчно за тях. Много им се струпа в последно време - поредица гадни неща, които започнаха с операцията на Руми от рак на гърдата, продължиха с инцидента, при който баща ми беше наръган с нож в корема от пиян работник, опитващ се да го изнудва за още пари; точно 3 автомобилни катастрофи със сравнително леки наранявания за баща ми; и накрая загубата на двете майки. Поне се надявам, че това е краят, де. Крайно време е да им тръгне отново нагоре.
Не дочакаха правнучето двете стари жени - едната си отиде малко преди Деян да се роди, а другата боледува тежко от няколко месеца - усложнения след онкологична операция - и аз така и не й го заведох да го види, за което сега ме гризе съвестта.
Баба ми, майка на майка ми, засега е жива и здрава - не точно здрава, но поне е жива де. Идната сряда стават 10 години от смъртта на дядо ми.
Баба се обажда по телефона през ден - през два, все се старае да не досажда уж, но накрая не издържа и звъни. Има си собствен GSM, но не може да го ползва - нещо му се плаши, като всеки стар човек на нова техника - но сега звъни по-често, откак по телевизията казали, че "невероятно, но факт", разговорите между стационарен и мобилен са по-евтини отколкото между мобилен и мобилен. Не съм й обяснила заблудата, защото искам да си звъни, а тя все се притеснява от някакви имагинерни космически цени на тези разговори.
Всеки път ме моли да отида да заведа Деян, или да дойде тя да го види - аз последните пъти не й позволих да дойде, защото се борех да му създам режим на дневно спане и не исках никакви разсейващи фактори, а след това тя се влоши здравословно и сега може да го вижда само ако ние отидем.
Винаги когато се сетя, ме загризва съвестта, че не й го водя достатъчно често. Ежедневните домашни дреболии винаги ще са на дневен ред, но тя няма да е вечно тук - преброени са дните, които й остават, може да си отиде всеки момент и няма да се е нарадвала на правнучето.
Близостта на смъртта събужда хиляди вини, за които няма смислено оправдание, можеш само да си затвориш очите пред тях. Ежедневната залисия помага за игнорирането им.
четвъртък, 8 ноември 2007 г.
Депресарщина
Получих забележка, че последният ми пост е много патетичен (в английския смисъл).
Така си е. Хванал ме е сдух, може би петият пореден месец вкъщи започва да си взима данъка. Ето снощи например се зарових във форумите на БГ-Мамма и зачетох историята на едно детенце, родено в същия месец като Деян, с много тежко, мъчително и за съжаление нелечимо заболяване. Бях чела по-рано за неговия случай - описанието на майката с какво се бори. Детенцето е починало наскоро и сега бяха пуснали речта на майка му на погребението. Не можах да се спра да чета, хем плачех през повечето време. После плаках докато миех бибероните. Ако го пейстна тука, и вие ще се разплачете. Затова няма.
Не трябва да се случват такива неща.
А аз не трябва да стъпвам повече в БГ-Мамма, защото нищо добро не ми носи.
Това е общество на супер-майки, които правят за децата си толкова повече, отколкото аз правя за своето. Те закърмват, каквото и да им струва, пазят хипоалергенни диети по 10 месеца, четат толкова медицинска информация, че са половин педиатри, те са факири в организацията и имат време за всичко - и за детето, и за къщата, и за съпруга, и за форума, и за себе си; а аз съм обратното на всичко това. Ето, вече съм взела да мрънкам, че диетата ми идва нанагорно - едва на втория месец. Не съм се погрижила да се осведомя какво трябва и не трябва да яде кърмещата жена, за да не се алергизира детето (в резултат послушах малоумния съвет, който ми даде в началото позната педиатърка - "пий много мляко и яж много ядки" - най-алергенните неща); толкова на сляпо я карам, че дори не бях идентифицирала Деян като предразположен към алергии заради фамилна обремененост - аз алергия не съм имала през живота си, нито никой в моето семейство, и това съвсем небрежно го считах за проблем на Разни Други Хора. Без да ми хрумне да взема под внимание алергиите на баща му и да се отнеса сериозно към опасността.
Изобщо, толкова несериозен и хаотичен родител съм, че е чудно как ще оцелее човека при моето гледане и какви вреди ще му нанеса.
Изпълнила съм се с чувство на вина за всичко, което не правя както трябва, което не знам, за всеки негов плач, неразположение, колика, обрив, смущение в съня; за всяка капка по-малко кърма; за дребните забежки от строгостта на диетата - една лъжичка доматено пюре в яхнията; растителна сметана, в която имало млечен протеин, в пастата; Е-та в пушеното пуешко.
Глупаво е. Продължавам да съм си все така нехайна, просто се чувствам и виновна на това отгоре.
Трябва да изляза.
Така си е. Хванал ме е сдух, може би петият пореден месец вкъщи започва да си взима данъка. Ето снощи например се зарових във форумите на БГ-Мамма и зачетох историята на едно детенце, родено в същия месец като Деян, с много тежко, мъчително и за съжаление нелечимо заболяване. Бях чела по-рано за неговия случай - описанието на майката с какво се бори. Детенцето е починало наскоро и сега бяха пуснали речта на майка му на погребението. Не можах да се спра да чета, хем плачех през повечето време. После плаках докато миех бибероните. Ако го пейстна тука, и вие ще се разплачете. Затова няма.
Не трябва да се случват такива неща.
А аз не трябва да стъпвам повече в БГ-Мамма, защото нищо добро не ми носи.
Това е общество на супер-майки, които правят за децата си толкова повече, отколкото аз правя за своето. Те закърмват, каквото и да им струва, пазят хипоалергенни диети по 10 месеца, четат толкова медицинска информация, че са половин педиатри, те са факири в организацията и имат време за всичко - и за детето, и за къщата, и за съпруга, и за форума, и за себе си; а аз съм обратното на всичко това. Ето, вече съм взела да мрънкам, че диетата ми идва нанагорно - едва на втория месец. Не съм се погрижила да се осведомя какво трябва и не трябва да яде кърмещата жена, за да не се алергизира детето (в резултат послушах малоумния съвет, който ми даде в началото позната педиатърка - "пий много мляко и яж много ядки" - най-алергенните неща); толкова на сляпо я карам, че дори не бях идентифицирала Деян като предразположен към алергии заради фамилна обремененост - аз алергия не съм имала през живота си, нито никой в моето семейство, и това съвсем небрежно го считах за проблем на Разни Други Хора. Без да ми хрумне да взема под внимание алергиите на баща му и да се отнеса сериозно към опасността.
Изобщо, толкова несериозен и хаотичен родител съм, че е чудно как ще оцелее човека при моето гледане и какви вреди ще му нанеса.
Изпълнила съм се с чувство на вина за всичко, което не правя както трябва, което не знам, за всеки негов плач, неразположение, колика, обрив, смущение в съня; за всяка капка по-малко кърма; за дребните забежки от строгостта на диетата - една лъжичка доматено пюре в яхнията; растителна сметана, в която имало млечен протеин, в пастата; Е-та в пушеното пуешко.
Глупаво е. Продължавам да съм си все така нехайна, просто се чувствам и виновна на това отгоре.
Трябва да изляза.
вторник, 6 ноември 2007 г.
Луксът да си толерантен
Fear leads to anger, anger leads to hate...
Миналата година в квартала се чу, че ще ни докарват роми. Имало някакви незаконно заселили се роми в местността Баталова воденица, трябвало да се махнат от там, ще ги заселят тук.
Съкварталците ми бяха скочили срещу проекторешението и бяха започнали да събират подписка. Призоваваха да се присъединим към подписката.
Помислих си аз доста по въпроса и реших да не се подписвам. Наивна гражданска позиция от типа "изберете българското, въпреки че е по-скъпо и по-некачествено" - исках някакси да подкрепя управниците на града ни, които трябваше да намерят разрешение за проблема си и това разрешение изискваше все някъде, нали, да се построи това гето. Където и да го измислят, все хората наоколо ще са против - да ме прощават ромите за сравнението, ама е точно както с боклука на София - няма район, който да е ОК да му го натресат под носа. Та аз един вид им влязох (на управниците) в положението и си казах, еми с какво пък сме по-специални от останалите, та да претендираме да не е при нас, а другаде - не, няма да се подпиша. Все някъде трябва да ги сложат тези роми.
Беше блажено време, когато тънех в лукс - лукса да си толерантен, защото не си заплашен, не си бил заплашван, животът ти е минал доста добре досега и не мислиш, че от леко повишаване на престъпността в квартала ти ще стане кой знае колко по-лошо. Какво му има, качвам се на колата сутрин и отивам на работа - не ми пречат кой знае колко, няма кога да ме гонят по улиците, да ме нападат, да ме обират - аз тези улици не ги ползвам, този градски транспорт не го ползвам. Live and let live.
Сега този лукс принадлежи на Деян, а не на мен. Той има тепърва да живее живота си и аз искам и той като мен да има късмета да доживее 30 години без да бъде заплашван, нападан, гонен, бит, обиран по улиците. Но с гето в непосредствено съседство това не е толкова вероятно. Той ще се размотава по улиците в квартала, ще се прибира с градския транспорт, ще общува с учениците от вече превръщащото се в ромско квартално училище (30% ромчета в първи клас тази година). Да се мисли, че етническо напрежение няма да се породи, и тук както примерно в Красна поляна, е утопично. Ще се породи, ще ескалира, и ще е достатъчно назряло, когато Деян ще бъде на възраст да се бие - да бие, да го бият.
Аз не искам това за детето си. Не искам да се чувства застрашен, защото са го заплашвали или нападали - него или негов приятел, или приятелката му; не искам да трупа в себе си омраза... Не искам един ден да стане скинхед и със замъглено от гнева съзнание да ходи да раздава правосъдие самолично; не искам и да се завира в миша дупка и да таи омраза, която да обръща срещу себе си, ако не може да я изрази навън.
Ще подпиша и триста петиции, ако има някакъв шанс да ни се размине съседството с гето. Нека аз съм расиста, сега аз се страхувам, аз се гневя, аз мразя - нека - а пък той нека да живее спокойно в блажена толерантност и ако иска, да ходи да се включва в доброволчески предприятия за интегриране на ромите в обществото. Това искам за детето си - да има шанса да възпита в себе си толерантност, широко скроени нагласи, да не робува на предразсъдъци... Но то може да се случи само от дистанция.
Тук дори не искам да отварям дума за европейското решение да даде нарочна сума, предназначена специално за строежа на къщи за ромите. На социално слаби българи някой строи ли им къщи?! Нито пък за предварително взетото вместо нас решение, че ромите изобщо ще бъдат изолирани в гето. От една страна - интегрирайте ги, от друга - пари за ромски квартал...
понеделник, 5 ноември 2007 г.
Amorphis
Ще има да мине още време, докато пусна (или заведа) Деян на концерт. Тия децибели - за деца - не.
За мен концертът беше глътка въздух след толкова време вкъщи, да не говорим, че Amorphis са ми любима група и съм си пожелала да дойдат (което съвсем очаквано се изпълнява, предвид че всички други групи, които си пожелавах да видя наживо, вече ги видях). Обаче не съм в настроение да обяснявам колко е яко. По-скоро искам да споделя това, което не беше яко.
Първото, което не беше яко, и което е валидно за всички концерти, на които ходя в последните години, е че това за мен е половин концерт. В музикално отношение моето развитие спря през 1998, и оттогава насам с присъщия си консервативен вкус си слушам само "добрите стари", ще рече ранното творчество на любимите си групи, и имам бегъл поглед върху това, което от сегашна гледна точка са "средните им периоди", но тогава си бяха "гадните комерсиални нови албуми". Баш новите неща на групи, за които си умирах, никога не съм ги слушала, не съм ги чувала, не знам дори, че съществуват. Ето, ако Anathema или My Dying Bride решат да дойдат, пак ще е същото. На Paradise Lost пак беше така. Дори на Blind Guardian. Всичките точно по един и същи модел - зарязах ги, както се зарязва гадже - запазвайки спомена за това, което са значели за мен тогава, но напълно изключвайки представата, че те продължават да съществуват.
Когато в последните години започнаха да се отбиват насам и аз да се срещам с тези стари любови, това винаги за мен са половин концерти, защото отивам само заради песните от едно време, и стоя и тъпея на съвременните. Но понеже толкова ги обичах някога, дори половината песни си струват цената на билета; в случая с Paradise Lost, отивах заради една-единствена As I Die и бях напълно щастлива да си платя, за да я чуя наживо.
Amorphis ме дариха с класиките Against Widows, On Rich and Poor, Black Winter Day, както и с по-новите Leaves Scar и House of Sleep, които също съм слушала и харесвам. Черешката на тортата за мен беше My Kantele, и то дет-ския вариант. Напълно достатъчно за 2007 година. И все пак в останалото време се чувствах, както обикновено, не на място, а това е достатъчно, за да не се стигне до изпадане в еуфорично опиянение - а какво е един концерт, ако не мощен инструмент да се самозабравиш.
Това разбира се беше очаквано.
Неочакваното неяко беше изпълнението на вокалите. Кльощавият господин с растата реве превъзходно, обаче чистите вокали му бяха много слаби - толкова, че да се дразня, докато слушам любимите си песни, при все, че за мен на концерт важното е да пееш, а не да слушаш, и никога не се заслушвам много-много (винаги се изненадвам, когато после се коментира, че еди-кой си пял фалшиво). При това положение или би трябвало да направят подборка само на детаджийски песни (ама наистина се справяше прелестно с тях), или да си вземат и някой да помага, или не знам и аз какво да направят, но не да съсипват хубавите песни по тоя начин. Алтернативно, аз ставам все по-голямо мрънкало с годините и трябва да се взема малко в ръце и да си припомня младежката си безкритичност, преди да отида на концерт следващия път.
Имахме и дребното безкъсметие да се набутаме в неособено приятно обкръжение в тълпата пред сцената, та трябваше баш по време на Against Widows да се измъкваме наобратно.
Понеже на Blind Guardian трябваше да стоя на скамейката, за да опазя големия корем с Човека вътре, сега много ми се искаше да се самокомпенсирам, и в удобни моменти се прошмулвах все по-напред и по-напред към сцената, където по принцип е правилното място за изпадане в еуфория. Точно в средата на сцената обаче е грешно, защото там е най-голямата преса. Леко встрани е ОК. А аз не съобразих и се озовахме притиснати между някакъв неприятен пиян-залян пред нас и погото зад нас, беше неприятно. Добър урок за лелка като мен, която трябва да си припомня, че мястото й вече не е сред младежта на първа линия и че трябва да отстъпи назад и да гледа по-спокойно на нещата. Възпитателно, риишли.
Ходенето на концерт обаче е по-обхватно преживяване, което включва добра компания, хапване и пийване преди концерта, после концерт, и после цивилизовано прибиране по домовете - и вечерта беше перфектна откъм тия неща.
Специални благодарности на Lalee'lay в ролята на Съдбата - човека на правилното място в правилния момент, благодарение на когото Веселин изобщо влезе с нас на концерта и можа да ме опази в тълпата.
За мен концертът беше глътка въздух след толкова време вкъщи, да не говорим, че Amorphis са ми любима група и съм си пожелала да дойдат (което съвсем очаквано се изпълнява, предвид че всички други групи, които си пожелавах да видя наживо, вече ги видях). Обаче не съм в настроение да обяснявам колко е яко. По-скоро искам да споделя това, което не беше яко.
Първото, което не беше яко, и което е валидно за всички концерти, на които ходя в последните години, е че това за мен е половин концерт. В музикално отношение моето развитие спря през 1998, и оттогава насам с присъщия си консервативен вкус си слушам само "добрите стари", ще рече ранното творчество на любимите си групи, и имам бегъл поглед върху това, което от сегашна гледна точка са "средните им периоди", но тогава си бяха "гадните комерсиални нови албуми". Баш новите неща на групи, за които си умирах, никога не съм ги слушала, не съм ги чувала, не знам дори, че съществуват. Ето, ако Anathema или My Dying Bride решат да дойдат, пак ще е същото. На Paradise Lost пак беше така. Дори на Blind Guardian. Всичките точно по един и същи модел - зарязах ги, както се зарязва гадже - запазвайки спомена за това, което са значели за мен тогава, но напълно изключвайки представата, че те продължават да съществуват.
Когато в последните години започнаха да се отбиват насам и аз да се срещам с тези стари любови, това винаги за мен са половин концерти, защото отивам само заради песните от едно време, и стоя и тъпея на съвременните. Но понеже толкова ги обичах някога, дори половината песни си струват цената на билета; в случая с Paradise Lost, отивах заради една-единствена As I Die и бях напълно щастлива да си платя, за да я чуя наживо.
Amorphis ме дариха с класиките Against Widows, On Rich and Poor, Black Winter Day, както и с по-новите Leaves Scar и House of Sleep, които също съм слушала и харесвам. Черешката на тортата за мен беше My Kantele, и то дет-ския вариант. Напълно достатъчно за 2007 година. И все пак в останалото време се чувствах, както обикновено, не на място, а това е достатъчно, за да не се стигне до изпадане в еуфорично опиянение - а какво е един концерт, ако не мощен инструмент да се самозабравиш.
Това разбира се беше очаквано.
Неочакваното неяко беше изпълнението на вокалите. Кльощавият господин с растата реве превъзходно, обаче чистите вокали му бяха много слаби - толкова, че да се дразня, докато слушам любимите си песни, при все, че за мен на концерт важното е да пееш, а не да слушаш, и никога не се заслушвам много-много (винаги се изненадвам, когато после се коментира, че еди-кой си пял фалшиво). При това положение или би трябвало да направят подборка само на детаджийски песни (ама наистина се справяше прелестно с тях), или да си вземат и някой да помага, или не знам и аз какво да направят, но не да съсипват хубавите песни по тоя начин. Алтернативно, аз ставам все по-голямо мрънкало с годините и трябва да се взема малко в ръце и да си припомня младежката си безкритичност, преди да отида на концерт следващия път.
Имахме и дребното безкъсметие да се набутаме в неособено приятно обкръжение в тълпата пред сцената, та трябваше баш по време на Against Widows да се измъкваме наобратно.
Понеже на Blind Guardian трябваше да стоя на скамейката, за да опазя големия корем с Човека вътре, сега много ми се искаше да се самокомпенсирам, и в удобни моменти се прошмулвах все по-напред и по-напред към сцената, където по принцип е правилното място за изпадане в еуфория. Точно в средата на сцената обаче е грешно, защото там е най-голямата преса. Леко встрани е ОК. А аз не съобразих и се озовахме притиснати между някакъв неприятен пиян-залян пред нас и погото зад нас, беше неприятно. Добър урок за лелка като мен, която трябва да си припомня, че мястото й вече не е сред младежта на първа линия и че трябва да отстъпи назад и да гледа по-спокойно на нещата. Възпитателно, риишли.
Ходенето на концерт обаче е по-обхватно преживяване, което включва добра компания, хапване и пийване преди концерта, после концерт, и после цивилизовано прибиране по домовете - и вечерта беше перфектна откъм тия неща.
Специални благодарности на Lalee'lay в ролята на Съдбата - човека на правилното място в правилния момент, благодарение на когото Веселин изобщо влезе с нас на концерта и можа да ме опази в тълпата.
четвъртък, 1 ноември 2007 г.
Чалгаджийче
Докато баща му се помайва с денонощни смени в офиса (имат крънч - няма такава дума на български, както и такова явление... от чужбина сме си го внесли), майка му си прави експерименти всякакви. Прекарваме тиха и приятна вечер в конфигурация майка, син и Слави Трифонов.
Иначе казано, почна концерта "Ние продължаваме" и аз се метнах с една бира (Каменица 0%) пред телевизора да зяпам, бебе или не. Гледам го - захърка си в столчето с блажена физиономия. Ако по майка си се води, ще си стане едно чалгаджийче като нищо. Добре че е баща му да вкарва ред и с твърда десница да смени канала. Ама сега като го няма, мишките мнали.
За мое оправдание, полага ми се малко разпускане след първата в моя и Деяновия живот борба със запушен нос посредством впръскване на морска вода (и то по погрешка в окото вместо в ноздрата поради некадърност от моя страна и немирност от негова). Плачовете се научих вече до голяма степен да ги игнорирам, когато знам от какво са и че не е нещо за притесняване, така че не си противореча, когато окачествявам вечерта като цялостно тиха и приятна.
Ей, грандиозно шоу, ей. Почна със зрелищни фойерверки, садо-мазо облекло на балета и "Ад и рай". И просто ме напъна отвътре да споделя кефа, а то в icq листа ми - никой подходящ, който да каже "баси якото, тичам и аз да гледам". Всички едни ентелектуалци сте се подредили.
А в събота - Amorphis. Предстои подготовка, да вляза малко в час с последния албум.
То бива еклектика, бива, ама чедото ще се види в чудо.
Edit: Събуди се. Някаква мадама пее, той я зяпнал и пее и той с нея: аа, аа, уу, уу, бввв... мм, мм.. И гука на Слави. Я стига съм писала, отивам да се възползвам малко от доброто му настроение и да получа и аз някоя усмивка.
Иначе казано, почна концерта "Ние продължаваме" и аз се метнах с една бира (Каменица 0%) пред телевизора да зяпам, бебе или не. Гледам го - захърка си в столчето с блажена физиономия. Ако по майка си се води, ще си стане едно чалгаджийче като нищо. Добре че е баща му да вкарва ред и с твърда десница да смени канала. Ама сега като го няма, мишките мнали.
За мое оправдание, полага ми се малко разпускане след първата в моя и Деяновия живот борба със запушен нос посредством впръскване на морска вода (и то по погрешка в окото вместо в ноздрата поради некадърност от моя страна и немирност от негова). Плачовете се научих вече до голяма степен да ги игнорирам, когато знам от какво са и че не е нещо за притесняване, така че не си противореча, когато окачествявам вечерта като цялостно тиха и приятна.
Ей, грандиозно шоу, ей. Почна със зрелищни фойерверки, садо-мазо облекло на балета и "Ад и рай". И просто ме напъна отвътре да споделя кефа, а то в icq листа ми - никой подходящ, който да каже "баси якото, тичам и аз да гледам". Всички едни ентелектуалци сте се подредили.
А в събота - Amorphis. Предстои подготовка, да вляза малко в час с последния албум.
То бива еклектика, бива, ама чедото ще се види в чудо.
Edit: Събуди се. Някаква мадама пее, той я зяпнал и пее и той с нея: аа, аа, уу, уу, бввв... мм, мм.. И гука на Слави. Я стига съм писала, отивам да се възползвам малко от доброто му настроение и да получа и аз някоя усмивка.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
