В събота, след като закарахме Деян в Ботевград и се прибрахме, уморени и зажаднели за едно хубаво наспиване, без да искаме хванахме по БНТ1 някакъв интересно започващ филм, който се оказа на Кустурица... Не му помня заглавието, но подзаглавието беше "Любовен филм".
Още от времето преди Аризонска мечта.
Скъсах се да рева.
Детенцето, което открадна монетите от очите на баща си...
Направо ми разби сърцето.
...От неделя насам съм на работа и си откарвам до 12-01 АМ. Веселин е във Франкфурт, така че аз се възползвам напълно от възможността да поработя както трябва. Обещали са ми понеделника свободен, за да си гледам Деянчески :)
Той, между другото, бил по-добре.
Звънна ми оня ден баба му по телефона и докато тя говореше с мене, той викаше в слушалката - "Мамо, мамо!"
Разтопих се... :)
То и аз като съм там, като ми вземе телефона, му натиска бутоните и му вика "мамо".
Напоследък и на Веселин казва "мамо".
Сега тая дума е модерна изглежда :)
сряда, 29 октомври 2008 г.
петък, 24 октомври 2008 г.
Благодаря
Едно време като учех във ФЖМК (малко известен факт от моята биография е, че аз съм завършила и едногодишен квалификационен курс за продуциране на радиопредавания в Колежа към ФЖМК - това беше докато учех Културология и натоварването не ми беше достатъчно, та ми се правеше още нещо) - та там имахме един преподавател, Миленков се казваше, който беше голям противник на (ненужните) чуждици в българския език и особено много мразеше да се казва "мерси" вместо "благодаря".
Някакси успя да предаде и на мен това усещане, че думата "мерси", макар и напълно валидна френска дума когато говориш на френски, в българския е неприемлива.
Деян много обича да си намери някой източник на неща - например куфар, торба или плик с играчки - и да ги взима едно по едно и да ми ги носи в ръцете. Освен това добричкото ми детенце обича да черпи: например ако той седи с биберонка в устата и аз застана срещу него, доближа се и отворя широко уста, той е склонен да си извади биберонката и да ми я подаде на мене. А когато яде неща като оризовки или бисквитки, обича също да ни дава и на нас да си хапнем.
Винаги, когато ми подава нещо, аз трогнато и умилено казвам - "Благодаряяяя!"
От 2 дена се опитва и той. Подава ми нещото и избълбуква: "Брлгяяяяяяя!"
Някакси успя да предаде и на мен това усещане, че думата "мерси", макар и напълно валидна френска дума когато говориш на френски, в българския е неприемлива.
Деян много обича да си намери някой източник на неща - например куфар, торба или плик с играчки - и да ги взима едно по едно и да ми ги носи в ръцете. Освен това добричкото ми детенце обича да черпи: например ако той седи с биберонка в устата и аз застана срещу него, доближа се и отворя широко уста, той е склонен да си извади биберонката и да ми я подаде на мене. А когато яде неща като оризовки или бисквитки, обича също да ни дава и на нас да си хапнем.
Винаги, когато ми подава нещо, аз трогнато и умилено казвам - "Благодаряяяя!"
От 2 дена се опитва и той. Подава ми нещото и избълбуква: "Брлгяяяяяяя!"
Първо разболяване
Ето, че на година и 4 месеца родителство вече ни се случи една от най-важните родителски инициации - болното хлапе.
Миналата нощ имаше запушен нос и не можеше да спи. Прекарахме безсънно дежурство в опити да го успокояваме - защото той като не спи, се изнервя допълнително, и плаче много жално. Докато отпушваме носа със специалните носоотпушвателни устройства (морска вода под налягане + тръбичка за изсмукване), направо истерясва и трябва силом да го държим неподвижен, за да извършим процедурата - а с такова вмешателство той не е свикнал и го ужасява.
Според мен децата, понеже не умеят да дишат през устата, много се плашат от запушения нос, защото си мислят, че ще умрат. Това е както ние бихме се уплашили ако в един момент се окаже, че не можем да си поемем дъх - примерно въздухът е свършил или не можем да разширим гърдите си.
Поне така ми звучи Деян, когато тъкмо вече унасящ се да заспи се размърда и се озове в поза, в която носът се запуши - ревът му е рязък и уплашен и се разсънва напълно...
Е такова нещо 20 пъти миналата нощ.
После има нужда от гушкане, за да се успокои, и пак понякога не успява и си плаче дори и като е гушнат.
Снощи вдигна и температура (а може и през деня да е имал - според леля Фани не, но според майка ми още като е отишла вкъщи в 19:30 от пръв поглед е разбрала че има - очите плуват и зачервени, слепоочието топло, мрънкав и гледа все да е гушнат на ръце).
Термометърчето за чело, което купих на връщане вкъщи, показа "между 37 и 38 градуса", което се тълкува като "около 37 и половина".
Тази сутрин нямаше температура, а и нощта мина спокойно, след като дадохме Панадол за бебета.
Те Панадол ни спамят още от родилния дом и от време на време пращат разни напомняния по пощата - например за рождения ден на Деян изпратиха лигавник с надпис Панадол. И като трябваше в аптеката да избера измежду 3 лекарствени средства, нямах съмнение кое искам да купя. Хем пише в брошурата, че има известен риск от алергии. Но пък педиатърката ми го е препоръчвала по друг повод (за облекчаване на болката при никнене на зъби), така че вчера, след като не можах да се чуя с нея (затрила съм й телефона - абе аз що за майка съм?!?!?!), директно купих Панадола и не му мислих много много. Парацетамол, кво толко.
Надявам се да се оправи бързо. Майка ми е добър болногледач - прави каквото е необходимо и не се скатава - както бих се скатавала аз например - от неприятни процедури. И има увереност и точна преценка за състоянието на пациента, дори само като го погледне.
Навремето мен ме е познавала че ще се разболявам по признака, че миглите ми се усуквали на снопчета. Сега ми показа, че на Деян по същия начин са се усукали и изглежда и за мен това ще бъде показател, по който мога да улавям отрано неговите настинки. Ама на кой би му хрумнало да забележи някаква разлика в миглите на малко дете?... На мен поне - никога.
Миналата нощ имаше запушен нос и не можеше да спи. Прекарахме безсънно дежурство в опити да го успокояваме - защото той като не спи, се изнервя допълнително, и плаче много жално. Докато отпушваме носа със специалните носоотпушвателни устройства (морска вода под налягане + тръбичка за изсмукване), направо истерясва и трябва силом да го държим неподвижен, за да извършим процедурата - а с такова вмешателство той не е свикнал и го ужасява.
Според мен децата, понеже не умеят да дишат през устата, много се плашат от запушения нос, защото си мислят, че ще умрат. Това е както ние бихме се уплашили ако в един момент се окаже, че не можем да си поемем дъх - примерно въздухът е свършил или не можем да разширим гърдите си.
Поне така ми звучи Деян, когато тъкмо вече унасящ се да заспи се размърда и се озове в поза, в която носът се запуши - ревът му е рязък и уплашен и се разсънва напълно...
Е такова нещо 20 пъти миналата нощ.
После има нужда от гушкане, за да се успокои, и пак понякога не успява и си плаче дори и като е гушнат.
Снощи вдигна и температура (а може и през деня да е имал - според леля Фани не, но според майка ми още като е отишла вкъщи в 19:30 от пръв поглед е разбрала че има - очите плуват и зачервени, слепоочието топло, мрънкав и гледа все да е гушнат на ръце).
Термометърчето за чело, което купих на връщане вкъщи, показа "между 37 и 38 градуса", което се тълкува като "около 37 и половина".
Тази сутрин нямаше температура, а и нощта мина спокойно, след като дадохме Панадол за бебета.
Те Панадол ни спамят още от родилния дом и от време на време пращат разни напомняния по пощата - например за рождения ден на Деян изпратиха лигавник с надпис Панадол. И като трябваше в аптеката да избера измежду 3 лекарствени средства, нямах съмнение кое искам да купя. Хем пише в брошурата, че има известен риск от алергии. Но пък педиатърката ми го е препоръчвала по друг повод (за облекчаване на болката при никнене на зъби), така че вчера, след като не можах да се чуя с нея (затрила съм й телефона - абе аз що за майка съм?!?!?!), директно купих Панадола и не му мислих много много. Парацетамол, кво толко.
Надявам се да се оправи бързо. Майка ми е добър болногледач - прави каквото е необходимо и не се скатава - както бих се скатавала аз например - от неприятни процедури. И има увереност и точна преценка за състоянието на пациента, дори само като го погледне.
Навремето мен ме е познавала че ще се разболявам по признака, че миглите ми се усуквали на снопчета. Сега ми показа, че на Деян по същия начин са се усукали и изглежда и за мен това ще бъде показател, по който мога да улавям отрано неговите настинки. Ама на кой би му хрумнало да забележи някаква разлика в миглите на малко дете?... На мен поне - никога.
сряда, 22 октомври 2008 г.
Спринцовки
Ето какво например исках да разкажа.
Колко се потресох, когато оня ден сутринта на излизане за работа във входа на блока, в ъгъла до входната врата, видяхме няколко употребени спринцовки - направо с иглите в тях и леко кървави по стените отвътре. 3-4 да бяха; и други боклуци се валяха край тях - беше като изоставена маса след пир... Като сцена от Trainspotting.
Жегна ме нещо.
Не съм човек, дето ще почне да псува "долните наркомани". Нямам предразсъдъци по отношение на наркоманията. Но ми стана кофти, и - дори е срамно да си го призная - но някак гнусно.
С всички ръце съм "за" правото на човек да избира за себе си. Да избира какво да прави с живота си и как да приближава смъртта си. Не че наркоманите се друсат заради съзнателен избор, но това е друга тема. (В голямата част от случаите съзнателен е бил изборът да започнат. Би следвало да са информирани и какви са опциите им оттам нататък. Така че - ако някой е решил да избере това за себе си - моля.)
Обаче през този вход минава Деян по няколко пъти на ден. С количка, без количка, кротко носен на ръце или тъкмо изплъзващ се - всякак.
Той е любопитен и ходи навсякъде; всеки предмет, който не познава, привлича вниманието му - хуква към него, иска да го види, вземе, опипа, лапне.
И не толкова, че може да се убоде на голите игли. Той може да се убоде на каквото и да е - на борова игличка, примерно. Но има нещо, което прави използваните спринцовки особено гнусни - и това може да е опасността от страшни болести, може да е самият факт, че са окървавени, може да е болестната аура, която заобикаля наркоманията изобщо, цялата окаяност на наркоманското съществуване, идеята за пропадналост, която се усеща някак заразна и заплашва детето ми дори от разстояние.
Изненадана съм от собствената си реакция, от това какво емблематично значение придадох на сцената. Едно време нямаше да си мисля всички тези неща. Едно време неизвестните пиршестуващи в нашия вход можеше дори да са ми познати и приятели. Можех да скоча и пламенно да ги защитавам с дълги тиради, пледирайки най-вероятно, че а) са егати пичовете всъщност и че това че са наркомани не означава, че не са интелигентни хора, които мога да ценя и уважавам; и б) че те не са виновни, защото са жертви, и трябва да им съчувстваме и да им помагаме.
Днес не ми пука кои са тези хора, колко са интелигентни може би, колко може би са свестни и добрички и колко нищо лошо не са искали да направят и на никого не са попречили. Искам само да изолирам Деян от голите игли и окървавените спринцовки - така да го изолирам, че не просто да не може да ги докосне, но и да не попадат пред погледа му; да не разбира за тях, да не чува за тях; да го изолирам в друг свят, да го пратя в паралелна реалност - където ще излезе сутрин от входа на блока си и там няма да има спринцовки, там ще има една невъзможност да има спринцовки.
Колко се потресох, когато оня ден сутринта на излизане за работа във входа на блока, в ъгъла до входната врата, видяхме няколко употребени спринцовки - направо с иглите в тях и леко кървави по стените отвътре. 3-4 да бяха; и други боклуци се валяха край тях - беше като изоставена маса след пир... Като сцена от Trainspotting.
Жегна ме нещо.
Не съм човек, дето ще почне да псува "долните наркомани". Нямам предразсъдъци по отношение на наркоманията. Но ми стана кофти, и - дори е срамно да си го призная - но някак гнусно.
С всички ръце съм "за" правото на човек да избира за себе си. Да избира какво да прави с живота си и как да приближава смъртта си. Не че наркоманите се друсат заради съзнателен избор, но това е друга тема. (В голямата част от случаите съзнателен е бил изборът да започнат. Би следвало да са информирани и какви са опциите им оттам нататък. Така че - ако някой е решил да избере това за себе си - моля.)
Обаче през този вход минава Деян по няколко пъти на ден. С количка, без количка, кротко носен на ръце или тъкмо изплъзващ се - всякак.
Той е любопитен и ходи навсякъде; всеки предмет, който не познава, привлича вниманието му - хуква към него, иска да го види, вземе, опипа, лапне.
И не толкова, че може да се убоде на голите игли. Той може да се убоде на каквото и да е - на борова игличка, примерно. Но има нещо, което прави използваните спринцовки особено гнусни - и това може да е опасността от страшни болести, може да е самият факт, че са окървавени, може да е болестната аура, която заобикаля наркоманията изобщо, цялата окаяност на наркоманското съществуване, идеята за пропадналост, която се усеща някак заразна и заплашва детето ми дори от разстояние.
Изненадана съм от собствената си реакция, от това какво емблематично значение придадох на сцената. Едно време нямаше да си мисля всички тези неща. Едно време неизвестните пиршестуващи в нашия вход можеше дори да са ми познати и приятели. Можех да скоча и пламенно да ги защитавам с дълги тиради, пледирайки най-вероятно, че а) са егати пичовете всъщност и че това че са наркомани не означава, че не са интелигентни хора, които мога да ценя и уважавам; и б) че те не са виновни, защото са жертви, и трябва да им съчувстваме и да им помагаме.
Днес не ми пука кои са тези хора, колко са интелигентни може би, колко може би са свестни и добрички и колко нищо лошо не са искали да направят и на никого не са попречили. Искам само да изолирам Деян от голите игли и окървавените спринцовки - така да го изолирам, че не просто да не може да ги докосне, но и да не попадат пред погледа му; да не разбира за тях, да не чува за тях; да го изолирам в друг свят, да го пратя в паралелна реалност - където ще излезе сутрин от входа на блока си и там няма да има спринцовки, там ще има една невъзможност да има спринцовки.
Да опънем няколко КАБЕЛЧЕТА...
...и да се обесим на тях, след като полудеем окончателно.
Искам да разкажа, ............. но нямам време!
Имам 2 липси на време: степен 1 - нямам време да си гледам детето, да си оправя апартамента (дори да си го купя!), да си избера и да си купя кола, да отида на лекар, да заведа Деян на алерголога и да му сложат ваксина - що? - щото съм на работа и нямам никаква възможност да излизам от работа - не просто по време на работа, а дори да си тръгвам навреме от! (Всъщност нямам време да отида да обядвам и хрупам сандвичи пред компютъра - които сандвичи някой колега милостиво ми е купил от барчето и ми е донесъл).
И степен 2 - нямам време да си свърша самата работа в рамките на работен ден от 10 часа - просто има повече работа отколкото мога да свърша за 10 часа, а е важно, и не мога, и не знам!!! ПРОСТО НЕ ЗНАМ!
А Деян... Деян е прекрасен.
Събуди се снощи, когато си лягахме, и като ме видя и почна да казва "мама! мама!" - и как да го оставиш такова и да си легнеш и да го загърбиш все едно че не го чуваш...
Отидох да го погушкам малко, той изправен в креватчето и притиска бузка към мене и се гуши.
После поплака, щото си му се спеше все пак :)
Милото ми хлапе.
Днес поисках от шефа да удължи работното време с 1 час до края на седмицата.
С което си го набутах и на себе си, но няма начин. Имаме работа. Трябва да я свършим. Знам, идиот съм.
След това звъннах на майка ми да я помоля да отиде вкъщи довечера, щото аз няма да успея - а трябва някой да нахрани Деян и да го сложи да спи, а пък леля Фани вчера я държахме извънредно, днес не мога пак - умирам от срам.
Майка ми обаче не може.
Звъннах на баща ми.
Той ще отиде.
А Деян...
Деян е прекрасен!
Искам да разкажа, ............. но нямам време!
Имам 2 липси на време: степен 1 - нямам време да си гледам детето, да си оправя апартамента (дори да си го купя!), да си избера и да си купя кола, да отида на лекар, да заведа Деян на алерголога и да му сложат ваксина - що? - щото съм на работа и нямам никаква възможност да излизам от работа - не просто по време на работа, а дори да си тръгвам навреме от! (Всъщност нямам време да отида да обядвам и хрупам сандвичи пред компютъра - които сандвичи някой колега милостиво ми е купил от барчето и ми е донесъл).
И степен 2 - нямам време да си свърша самата работа в рамките на работен ден от 10 часа - просто има повече работа отколкото мога да свърша за 10 часа, а е важно, и не мога, и не знам!!! ПРОСТО НЕ ЗНАМ!
А Деян... Деян е прекрасен.
Събуди се снощи, когато си лягахме, и като ме видя и почна да казва "мама! мама!" - и как да го оставиш такова и да си легнеш и да го загърбиш все едно че не го чуваш...
Отидох да го погушкам малко, той изправен в креватчето и притиска бузка към мене и се гуши.
После поплака, щото си му се спеше все пак :)
Милото ми хлапе.
Днес поисках от шефа да удължи работното време с 1 час до края на седмицата.
С което си го набутах и на себе си, но няма начин. Имаме работа. Трябва да я свършим. Знам, идиот съм.
След това звъннах на майка ми да я помоля да отиде вкъщи довечера, щото аз няма да успея - а трябва някой да нахрани Деян и да го сложи да спи, а пък леля Фани вчера я държахме извънредно, днес не мога пак - умирам от срам.
Майка ми обаче не може.
Звъннах на баща ми.
Той ще отиде.
А Деян...
Деян е прекрасен!
петък, 10 октомври 2008 г.
Joyful problem-solving
Четвъртък вечер, свършвам работа и право в оптика Джой.
Нали в неделята ми се строшиха очилата, тъкмо преди да си тръгна от Ботевград, та ги лепих с Капчица 3 пъти (неуспешно) и накрая един мил познат на Веселиновите родители ми се притече на помощ с поялника, поради което изобщо успях да се докарам до София. И после от понеделник до сряда бях болна (мда, егати екшън-седмицата излезе - няма що, само заканите ми големи), и ето ме днес за първи път извън къщи и при първата отворила се възможност цопвам в оптиката.
Така и така, аз човек консерва, дайте ми едни рамки е като тия същите и едни стъкла е като тия същите и казвайте колко да плащам и кога да си ги взема. Няма избиране, мерене, мислене. Миналия път така направих и си ми беше екстра. Що да поправям нещо дето си работи?
Да, ама не било писано да бъде то на консервата по плановете тоя път. Фирмата дето произвеждала мойте рамки вече няма такива. Зер (ах, обичам я тая дума!) нова мода излязла и нова колекция е сега по-актуалната. Еми хубаво, дайте ми некви други, ама да са максимално същите. Мерих, мерих, накрая с леко присвити устни полу-одобрих едни. Поръчвам ги, казвайте колко да плащам и ми правете прегледа.
Отивам отзад в стаичката при офталмоложката. Ама вече без очила. Тя вика добър вечер, сложете си якето тук. Аз викам - добър вечер, аз не ви виждам :) Тя (учудено - а хем офталмолог!) - Защо? Ами, пояснявам, защото съм късогледа! Ето толкова (и си тиквам носа в нейния нос) късогледа.
Лелеее, хубава офталмоложка!
Сядам на машината с къщичката, преглежда ме тя, разпечатва листчето. Слага ми очилата, светва лампата с цифричките, четете тука тоя ред, я така, я онака. Окей, спираме се на 2 варианта и трябва да изберем между тях (за мен като че ли няма разлика, а пък нея нещо я притеснява).
Ама казвам дай да видим и досегашните очила колко са - те са ми слаби, пък аз си искам същите, кво ше правиме други.
Хубаво. Взима момичето очилата ми, пък те целите на пръсти - нали досега съм ги държала в ръце и съм мерила други очила... А и то аз съм си вандал. Мнали. Признавам си.
И хваща една кърпичка и почва да търка. И както ги търка - и те се разпаднаха в ръцете й. Баш там дето беше спойката.
Леле че като се притесни!... Скъса се да се извинява. Бе викам няма грижи, те си бяха не наред, аз закво ти казвам че ми е спешен въпросът :) Мен тая спойка ми беше колкото да карам от Ботевград до София, (ама после нали бях болна).
Хубаво де, ами сега какво ще правим? Как, вика, ще се приберете?
Еми как как, с такси, как. Ще оставя колата дето си е (аз хубаво че на позволено място бях паркирала и добре се бях прибрала - един прелюбезен младеж с ауди си излезе от аудито за да ми асистира - аз сакън да не му го дерна и малко плахо подхождах, пък то не бивало - имало си място достатъчно). Бе демек хубаво паркирана, няма проблеми, ще отлежи до утре. А аз с таксито и право вкъщи.
Аз, кай, ще ви изпратя до вас! (Не само хубава, ми и мила, значи!)
Бе какво ще ме изпращате, придавам си скромно-нехаен вид - само тука до таксито ако може да ме заведете, аз оттам ще се оправя.
Ами как, кай, ще пресечете улицата!
Е какво ще пресичам, то пред входа ще ме остави.
Не, не, аз с вас ще дойда! До вас ще ви изпратя, до апартамента!
Брях мааму стара! Страшна работа са тва офталмолозите!...
То всичкото хубаво, ще се спогодим някакси за това такси, тя момичето дори не си и представя, че аз може да живея толкова на майната си, ама ще я разубедя някак - стига ми дето ми стопли сърцето че има такива хора дето толкова самоотвержено да предложат (и да настояват!) такова нещо.
Ама утре сутринта среща с клиент! (Мале като си помислих - звъня на началството и му обяснявам, че след като 3 дена не бях на работа поради грип, сега още 1 ден няма да съм поради щото съм си счупила очилата и _нямам резервни_?! Егати излагацията!)
И не ква да е среща, ми клиента нов, непознат, сефте ще се презентираме пред него. Проекта му голям, скъп. А той самият - богаташ некъв. Айде мани началството, то ще каже ОК, ама какво, на тоя ли точно клиент да седна да обясня, че ни отпада срещата поради щото аз, шматката, нямам резервни очила, пък тия си ги строших?! Тва е като да кажеш "закъснях щото не ми звънна будилника". На 30 години сме, за добро или за лошо. Не може така.
Давайте, викам, нещо да мислиме. Кво може да се направи? Някакви очила тука да скалъпим? Нещо временно решение? Утре среща, не може, ужас, трябва да не съм с бастун и куче-водач. Трябва да отида.
Те милите девойки - офталмоложката и двете оптички - ще затварят вече. Аз нали след работа - хванала съм ги съвсем в края на работното им време. И леко изнервени. Даже не разбираха каква толко е драмата, ама офталмоложката като им рече - абе хора, това е човек с 4.75 диоптъра, вие представяте ли си колко точно не вижда такъв човек! Нищо не вижда!...
И едната рече - лещи.
Бе какви лещи бе човек. Аз лещи през живота си не съм слагала. Как се слагат, как се махат, нищо не знам, дали ще ги понеса... Колко струват едни лещи?
Двайсе и намсколко лева. Че нямаме от еднократните, те са само с поръчка. Пък тия са месечни. Носят се по една седмица.
- Ма една седмица без да ги свалям? И спя с тях?
- Да бе. Спиш с тях, и след една седмица ги почистваш.
- Супер, мене до утре ми трябват. Ти можеш ли да ми ги сложиш? - обръщам се към офталмоложката.
- Мога - поколебава се тя - Ама дезинфекция трябва, тука няма как...
- Да ама ние затваряме - намесва се оптичката. - Обаче знаете ли, вие къде живеете?
- В Овча купел, - признавам си аз.
- Ами там в Кауфланд имаме магазин! Работят до 22ч. Ще се обадя да предупредя колежката там.
Хубаво де, ама аз като стигна с таксито до Кауфланд, и спра там да ми сложат лещите, после кое такси ще ме вземе от Кауфланд до нас, на курс за лев и пеесе? А и не мога да го държа да чака пред магазина - кой знае колко ще се мотаме вътре.
- Добре - предлага другата оптичка - имаме по-добър вариант - в Скай Сити. Тъкмо и ти - обръща се към офталмоложката - няма да се разкарваш.
(Щот тя седи облечена вече, нали, и ме чака да решим накъде тръгваме, та да ме води за ръчичка.)
- А къде се намира Скай Сити? - пита объркано офт. - Не съм от тука бе момичета!
(Аааа, ясна работата за цялата тая добродетелност откъде се е взела. Знаех си аз, че има нещо. А то не било от София момичето. Ся ме е яд, че не питах откъде е.)
Взе едната да й обяснява, то се почнаха едни - оттука насам, натам, наляво, надясно, тва знаеш ли, онова знаеш ли...
На другата й писна и вика - идвай!
Отиде, изми си ръцете, отвори едни лещи и майсторски ми ги пльосна в очите.
Връчиха ми книжка - да се инструктирам кво се прави; купих си некъв разтвор (щот съм чувала че към лещите и нещо разтвор трябва); платих и лещи, и очила (с най-яките стъкла - че нали съм си вандал), и по живо по здраво затворихме с 5-минутно закъснение след края на работното време.
Увериха ме отново, че мога да спя с тия лещи, и изобщо можело да не ги сваля цяла седмица. Всяка седмица трябвало да се почистват (в разтвора), а след месец да се изхвърлят.
И ми обещаха, че утре като отида да си взема очилата, могат и те да ми ги махнат, ако поискам. (Щот аз не възнамерявам да ги сваля дотогава, че да експериментирам кво може и кво не може).
Отвън офт. ми казва - ако все пак нещо ти драска, притеснява, по-хубаво е да ги свалиш тази вечер.
Загрижена, такава. Добра душа, ей!
Мен с лещите ми беше малко терсене и не й предложих да я закарам до тях. В смисъл че не вдъхвах доверие като надежден шофьор в тоя момент.
Ама що пък не я поканих да пием по едно?!
Нали в неделята ми се строшиха очилата, тъкмо преди да си тръгна от Ботевград, та ги лепих с Капчица 3 пъти (неуспешно) и накрая един мил познат на Веселиновите родители ми се притече на помощ с поялника, поради което изобщо успях да се докарам до София. И после от понеделник до сряда бях болна (мда, егати екшън-седмицата излезе - няма що, само заканите ми големи), и ето ме днес за първи път извън къщи и при първата отворила се възможност цопвам в оптиката.
Така и така, аз човек консерва, дайте ми едни рамки е като тия същите и едни стъкла е като тия същите и казвайте колко да плащам и кога да си ги взема. Няма избиране, мерене, мислене. Миналия път така направих и си ми беше екстра. Що да поправям нещо дето си работи?
Да, ама не било писано да бъде то на консервата по плановете тоя път. Фирмата дето произвеждала мойте рамки вече няма такива. Зер (ах, обичам я тая дума!) нова мода излязла и нова колекция е сега по-актуалната. Еми хубаво, дайте ми некви други, ама да са максимално същите. Мерих, мерих, накрая с леко присвити устни полу-одобрих едни. Поръчвам ги, казвайте колко да плащам и ми правете прегледа.
Отивам отзад в стаичката при офталмоложката. Ама вече без очила. Тя вика добър вечер, сложете си якето тук. Аз викам - добър вечер, аз не ви виждам :) Тя (учудено - а хем офталмолог!) - Защо? Ами, пояснявам, защото съм късогледа! Ето толкова (и си тиквам носа в нейния нос) късогледа.
Лелеее, хубава офталмоложка!
Сядам на машината с къщичката, преглежда ме тя, разпечатва листчето. Слага ми очилата, светва лампата с цифричките, четете тука тоя ред, я така, я онака. Окей, спираме се на 2 варианта и трябва да изберем между тях (за мен като че ли няма разлика, а пък нея нещо я притеснява).
Ама казвам дай да видим и досегашните очила колко са - те са ми слаби, пък аз си искам същите, кво ше правиме други.
Хубаво. Взима момичето очилата ми, пък те целите на пръсти - нали досега съм ги държала в ръце и съм мерила други очила... А и то аз съм си вандал. Мнали. Признавам си.
И хваща една кърпичка и почва да търка. И както ги търка - и те се разпаднаха в ръцете й. Баш там дето беше спойката.
Леле че като се притесни!... Скъса се да се извинява. Бе викам няма грижи, те си бяха не наред, аз закво ти казвам че ми е спешен въпросът :) Мен тая спойка ми беше колкото да карам от Ботевград до София, (ама после нали бях болна).
Хубаво де, ами сега какво ще правим? Как, вика, ще се приберете?
Еми как как, с такси, как. Ще оставя колата дето си е (аз хубаво че на позволено място бях паркирала и добре се бях прибрала - един прелюбезен младеж с ауди си излезе от аудито за да ми асистира - аз сакън да не му го дерна и малко плахо подхождах, пък то не бивало - имало си място достатъчно). Бе демек хубаво паркирана, няма проблеми, ще отлежи до утре. А аз с таксито и право вкъщи.
Аз, кай, ще ви изпратя до вас! (Не само хубава, ми и мила, значи!)
Бе какво ще ме изпращате, придавам си скромно-нехаен вид - само тука до таксито ако може да ме заведете, аз оттам ще се оправя.
Ами как, кай, ще пресечете улицата!
Е какво ще пресичам, то пред входа ще ме остави.
Не, не, аз с вас ще дойда! До вас ще ви изпратя, до апартамента!
Брях мааму стара! Страшна работа са тва офталмолозите!...
То всичкото хубаво, ще се спогодим някакси за това такси, тя момичето дори не си и представя, че аз може да живея толкова на майната си, ама ще я разубедя някак - стига ми дето ми стопли сърцето че има такива хора дето толкова самоотвержено да предложат (и да настояват!) такова нещо.
Ама утре сутринта среща с клиент! (Мале като си помислих - звъня на началството и му обяснявам, че след като 3 дена не бях на работа поради грип, сега още 1 ден няма да съм поради щото съм си счупила очилата и _нямам резервни_?! Егати излагацията!)
И не ква да е среща, ми клиента нов, непознат, сефте ще се презентираме пред него. Проекта му голям, скъп. А той самият - богаташ некъв. Айде мани началството, то ще каже ОК, ама какво, на тоя ли точно клиент да седна да обясня, че ни отпада срещата поради щото аз, шматката, нямам резервни очила, пък тия си ги строших?! Тва е като да кажеш "закъснях щото не ми звънна будилника". На 30 години сме, за добро или за лошо. Не може така.
Давайте, викам, нещо да мислиме. Кво може да се направи? Някакви очила тука да скалъпим? Нещо временно решение? Утре среща, не може, ужас, трябва да не съм с бастун и куче-водач. Трябва да отида.
Те милите девойки - офталмоложката и двете оптички - ще затварят вече. Аз нали след работа - хванала съм ги съвсем в края на работното им време. И леко изнервени. Даже не разбираха каква толко е драмата, ама офталмоложката като им рече - абе хора, това е човек с 4.75 диоптъра, вие представяте ли си колко точно не вижда такъв човек! Нищо не вижда!...
И едната рече - лещи.
Бе какви лещи бе човек. Аз лещи през живота си не съм слагала. Как се слагат, как се махат, нищо не знам, дали ще ги понеса... Колко струват едни лещи?
Двайсе и намсколко лева. Че нямаме от еднократните, те са само с поръчка. Пък тия са месечни. Носят се по една седмица.
- Ма една седмица без да ги свалям? И спя с тях?
- Да бе. Спиш с тях, и след една седмица ги почистваш.
- Супер, мене до утре ми трябват. Ти можеш ли да ми ги сложиш? - обръщам се към офталмоложката.
- Мога - поколебава се тя - Ама дезинфекция трябва, тука няма как...
- Да ама ние затваряме - намесва се оптичката. - Обаче знаете ли, вие къде живеете?
- В Овча купел, - признавам си аз.
- Ами там в Кауфланд имаме магазин! Работят до 22ч. Ще се обадя да предупредя колежката там.
Хубаво де, ама аз като стигна с таксито до Кауфланд, и спра там да ми сложат лещите, после кое такси ще ме вземе от Кауфланд до нас, на курс за лев и пеесе? А и не мога да го държа да чака пред магазина - кой знае колко ще се мотаме вътре.
- Добре - предлага другата оптичка - имаме по-добър вариант - в Скай Сити. Тъкмо и ти - обръща се към офталмоложката - няма да се разкарваш.
(Щот тя седи облечена вече, нали, и ме чака да решим накъде тръгваме, та да ме води за ръчичка.)
- А къде се намира Скай Сити? - пита объркано офт. - Не съм от тука бе момичета!
(Аааа, ясна работата за цялата тая добродетелност откъде се е взела. Знаех си аз, че има нещо. А то не било от София момичето. Ся ме е яд, че не питах откъде е.)
Взе едната да й обяснява, то се почнаха едни - оттука насам, натам, наляво, надясно, тва знаеш ли, онова знаеш ли...
На другата й писна и вика - идвай!
Отиде, изми си ръцете, отвори едни лещи и майсторски ми ги пльосна в очите.
Връчиха ми книжка - да се инструктирам кво се прави; купих си некъв разтвор (щот съм чувала че към лещите и нещо разтвор трябва); платих и лещи, и очила (с най-яките стъкла - че нали съм си вандал), и по живо по здраво затворихме с 5-минутно закъснение след края на работното време.
Увериха ме отново, че мога да спя с тия лещи, и изобщо можело да не ги сваля цяла седмица. Всяка седмица трябвало да се почистват (в разтвора), а след месец да се изхвърлят.
И ми обещаха, че утре като отида да си взема очилата, могат и те да ми ги махнат, ако поискам. (Щот аз не възнамерявам да ги сваля дотогава, че да експериментирам кво може и кво не може).
Отвън офт. ми казва - ако все пак нещо ти драска, притеснява, по-хубаво е да ги свалиш тази вечер.
Загрижена, такава. Добра душа, ей!
Мен с лещите ми беше малко терсене и не й предложих да я закарам до тях. В смисъл че не вдъхвах доверие като надежден шофьор в тоя момент.
Ама що пък не я поканих да пием по едно?!
неделя, 5 октомври 2008 г.
Без мъже
Гледам (=слушам) т.нареченото отскоро "БНТ 1" (Каналът най-после R.I.P. - браво на пичовете, трябваха им само 3 години за да реализират иначе похвалната идея). Тече реклама на Дзифт (Мирамар среща Гай Ричи?? хехе, ще видим тая работа), а допреди малко се опитвах да разбера ще ме развълнува ли новия ВВС формат, наследник на "Великите Българи" - този път посветен на великите романи и злополучно наречен "Голямото четене", неточен превод на оригиналното big read.
Вкъщи е празно. Най-близките ми мъже ги няма. Веселин и Здравко са на пенсионерска all-inclusive почивка в Анталия (хващат късно лято), а Деян го оставих днес в Ботевград.
Странен беше пътят на връщане. Пътувах и си мислех как всъщност няма при кого да се върна. Няма крайна точка на пътя ми - една празнота има там. Лека меланхолия ме е обзела. Не ми е зле, че съм сама, засега ми е по-скоро екзотично. Но е твърде лесно да се катурна към по-негативни емоции. За да се предпазя от тях, ще се опитам да запълня седмицата с екшън. Ха да видим ще се намерят ли желаещи.
Деянчески се събуди в 6:30 тази сутрин и след като до 7 не спря да бърбори, реших да го взема при себе си. Той се гушна в мен и заспа като по учебник - обгърнал врата ми с ръчички и заврял муцунка в шията ми. А аз не смеех да мръдна, гледах го и се умилявах - и тази идилия продължи цели пет, може би дори шест минути! След което реши да се пренамести някакси другояче, извъртя се по още 48 начина и все повече се разбуждаше, докато накрая беше вече съвсем ококорен и се опитваше да се покатери на библиотеката и да извади оттам всички книги.
Имахме чудесен ден и вчера на хубавото време - разхождахме се из площада и по градинките, - и днес въпреки че валеше и си стояхме вкъщи. Деян изобрети играта на криеница, която в неговия вариант се състои в това да се скрие зад леглото, да ме погледне оттам, изключително много да се зарадва като и аз го погледна, и после да търчи към мен с разперени ръце и да ме гушне. И пак обратно да отиде да се скрие. Същото го упражнихме и с бюрото, иззад което дребна главица може да надникне от едно специално място.
По някаква причина ми се ще да споделя също така, че Деян вече е ползувател на пантофи. Доскоро лежащото ми и пълзящо бебе не се нуждаеше от такива неща, сега обаче тичащото момченце си има собствени домашни пантофки и това някак си го прави с една идея по-равнопоставен на нас съ-обитател на апартамента.
В хранително отношение имаме напредък. Успешно въведохме глутена - онзи ден изяде цяла порция от глутенсъдържащата 7-зърнена каша и нищо му няма. Ще питаме доктора може ли вече и хляб. Аз имам доста възражения срещу хляба, който се продава по магазините, но може пък да почнем да му месим.
Днес започнахме свинско - под формата на Nestle Моркови с шунка и ориз. На вкус го прие, да видим сега дали ще реагира някак... След това ще въвеждам круша, да има с какво да редуваме ябълката, че в момента всеки ден се яде ябълка.
Иначе между храненията голям хит са едни оризови такива като пуканки - малко тип хапнеш нещо, глътнеш нищо. Лелеее то е едно цвилене от радост още като ги види!... Голям кеф да си ги взима сам с ръчички и да си ги яде внимателно едно по едно - пада едно мучене...
Като казах цвилене и мучене, от книжките с животни Деян разпознава следните: Мууу (най-любимото, на него е кръстена цялата книжка), ко-ко, куку-, па па / "пате", мауу, бау, бе-е-е, ме-е-е (което бърка с "не-е-е"), -ба [жаба], о-о-о [маймунка]; "и-ааа" [магаре]; издава специфичен звук на кончето и понякога казва също "конте" (ама сочи телето); и накрая - като види цветенца, прави муцунката "мирисане на цветенца".
Казва също "да" и "не", второто по-често в разновидност провлачено "нееее!" с точно същата интонация, с която му го казваме ние, когато му забраняваме да пипа на разни места. Много е смешен как като реши да отиде да пипа нещо дето знае че е забранено, обявява предварително на висок глас - "нееее!" и чак тогава се запътва натам. То е като заявка на намерение.
Опитва се да казва за лампата, че "тети" (свети) и нарича чичото "тито". Изглежда звукът "т" засега е заместител на голяма част от останалите звуци.
Днес се опитвах да го уча на "зайко-байко", което той успява да повтори само като "бако". Ама се старае детето. Повтаря чинно след мене и сочи с пръстче в книгата - зер няма съмнение, че именно зайкото нарича по този начин.
Невероятно сладурско е как казва "ммаа-ма?" Когато се събуди и ме види, или вечер когато го приспивам и се гушкаме за лека нощ, обича да ме разглежда отблизо, да ме ръчка изучаващо с пръстче по очите, носа, устата, и да казва "ммаа-ма? мама!"
Сутрин като го оправя и отидем да будим Веселин, също толкова сладурско обявява - Тати!
Казва също баба и дядо, а на това отгоре - и "баба Диди".
Останалите обръщения са "кака", "бати" (включително тези по телевизията), "нане" и "мане" (което трябва да са съответно Иван и Ванко, ама не съм го чувала аз да ги казва - било е като са били на Вършец).
Друго, което разправя, е "гол" - като види топка, - и "ало?" - като държи телефон. Телефонната слушалка си я качва някъде на рамото или, подминавайки ухото, си я запраща чак на врата, когато казва "ало".
Навън обича да си събира разни неща от земята - кестени, камъчета и капачки са най-любимото. Хваша ме за ръка и ме води при люлките, люлея го. Не давам да къса цветята, той пък не се отказва да се опитва отново и отново.
Обича кутийки - да слага разни неща в тях и после да ги вади. Капачки, с които се опитва да затваря бурканчето, от което го храня.
Много му е смешно, като му хапя ръчичките - направо се залива от смях. И като ми подаде някоя играчка, и аз се направя, че я захапя нея. Идеята за хапане е някак смешна вероятно. Или пък че аз правя неща, които обикновено той прави.
Днес ми даваше биберонка много настоятелно. Понеже си имаше две, едната си я смучеше той, а другата се опитваше да ми я набута на мен в устата. Голяма радост, голямо чудо.
За първи път му отворих креватчето днес. Нали специално го бяхме взели да е с отваряща се страна - с цип. Като смъкнеш ципа, се образува проход, през който Деян може да се промъкне, за да си влиза и излиза от леглото сам. Много се изкефи, макар и още да не е съвсем овладял излизането.
Дрехите му миришат на него. Като беше бебе, миришеха на бебе, а сега си миришат просто на него. Има един лигавник запокитен тука на спалнята.
П.П. Едно време имаше едни метърчета за деца - с нарисувани животни по тях и най-горе е жираф, някъде до 120 - 150 сантиметра стигат. Е има такова метърче в Ботевград, от онова време. Деян обича да си го разглежда. И ме хваща днес за ръката, води ме при метърчето, посочва слончето и обявява: "ммаа-ма!"
:)
Вкъщи е празно. Най-близките ми мъже ги няма. Веселин и Здравко са на пенсионерска all-inclusive почивка в Анталия (хващат късно лято), а Деян го оставих днес в Ботевград.
Странен беше пътят на връщане. Пътувах и си мислех как всъщност няма при кого да се върна. Няма крайна точка на пътя ми - една празнота има там. Лека меланхолия ме е обзела. Не ми е зле, че съм сама, засега ми е по-скоро екзотично. Но е твърде лесно да се катурна към по-негативни емоции. За да се предпазя от тях, ще се опитам да запълня седмицата с екшън. Ха да видим ще се намерят ли желаещи.
Деянчески се събуди в 6:30 тази сутрин и след като до 7 не спря да бърбори, реших да го взема при себе си. Той се гушна в мен и заспа като по учебник - обгърнал врата ми с ръчички и заврял муцунка в шията ми. А аз не смеех да мръдна, гледах го и се умилявах - и тази идилия продължи цели пет, може би дори шест минути! След което реши да се пренамести някакси другояче, извъртя се по още 48 начина и все повече се разбуждаше, докато накрая беше вече съвсем ококорен и се опитваше да се покатери на библиотеката и да извади оттам всички книги.
Имахме чудесен ден и вчера на хубавото време - разхождахме се из площада и по градинките, - и днес въпреки че валеше и си стояхме вкъщи. Деян изобрети играта на криеница, която в неговия вариант се състои в това да се скрие зад леглото, да ме погледне оттам, изключително много да се зарадва като и аз го погледна, и после да търчи към мен с разперени ръце и да ме гушне. И пак обратно да отиде да се скрие. Същото го упражнихме и с бюрото, иззад което дребна главица може да надникне от едно специално място.
По някаква причина ми се ще да споделя също така, че Деян вече е ползувател на пантофи. Доскоро лежащото ми и пълзящо бебе не се нуждаеше от такива неща, сега обаче тичащото момченце си има собствени домашни пантофки и това някак си го прави с една идея по-равнопоставен на нас съ-обитател на апартамента.
В хранително отношение имаме напредък. Успешно въведохме глутена - онзи ден изяде цяла порция от глутенсъдържащата 7-зърнена каша и нищо му няма. Ще питаме доктора може ли вече и хляб. Аз имам доста възражения срещу хляба, който се продава по магазините, но може пък да почнем да му месим.
Днес започнахме свинско - под формата на Nestle Моркови с шунка и ориз. На вкус го прие, да видим сега дали ще реагира някак... След това ще въвеждам круша, да има с какво да редуваме ябълката, че в момента всеки ден се яде ябълка.
Иначе между храненията голям хит са едни оризови такива като пуканки - малко тип хапнеш нещо, глътнеш нищо. Лелеее то е едно цвилене от радост още като ги види!... Голям кеф да си ги взима сам с ръчички и да си ги яде внимателно едно по едно - пада едно мучене...
Като казах цвилене и мучене, от книжките с животни Деян разпознава следните: Мууу (най-любимото, на него е кръстена цялата книжка), ко-ко, куку-, па па / "пате", мауу, бау, бе-е-е, ме-е-е (което бърка с "не-е-е"), -ба [жаба], о-о-о [маймунка]; "и-ааа" [магаре]; издава специфичен звук на кончето и понякога казва също "конте" (ама сочи телето); и накрая - като види цветенца, прави муцунката "мирисане на цветенца".
Казва също "да" и "не", второто по-често в разновидност провлачено "нееее!" с точно същата интонация, с която му го казваме ние, когато му забраняваме да пипа на разни места. Много е смешен как като реши да отиде да пипа нещо дето знае че е забранено, обявява предварително на висок глас - "нееее!" и чак тогава се запътва натам. То е като заявка на намерение.
Опитва се да казва за лампата, че "тети" (свети) и нарича чичото "тито". Изглежда звукът "т" засега е заместител на голяма част от останалите звуци.
Днес се опитвах да го уча на "зайко-байко", което той успява да повтори само като "бако". Ама се старае детето. Повтаря чинно след мене и сочи с пръстче в книгата - зер няма съмнение, че именно зайкото нарича по този начин.
Невероятно сладурско е как казва "ммаа-ма?" Когато се събуди и ме види, или вечер когато го приспивам и се гушкаме за лека нощ, обича да ме разглежда отблизо, да ме ръчка изучаващо с пръстче по очите, носа, устата, и да казва "ммаа-ма? мама!"
Сутрин като го оправя и отидем да будим Веселин, също толкова сладурско обявява - Тати!
Казва също баба и дядо, а на това отгоре - и "баба Диди".
Останалите обръщения са "кака", "бати" (включително тези по телевизията), "нане" и "мане" (което трябва да са съответно Иван и Ванко, ама не съм го чувала аз да ги казва - било е като са били на Вършец).
Друго, което разправя, е "гол" - като види топка, - и "ало?" - като държи телефон. Телефонната слушалка си я качва някъде на рамото или, подминавайки ухото, си я запраща чак на врата, когато казва "ало".
Навън обича да си събира разни неща от земята - кестени, камъчета и капачки са най-любимото. Хваша ме за ръка и ме води при люлките, люлея го. Не давам да къса цветята, той пък не се отказва да се опитва отново и отново.
Обича кутийки - да слага разни неща в тях и после да ги вади. Капачки, с които се опитва да затваря бурканчето, от което го храня.
Много му е смешно, като му хапя ръчичките - направо се залива от смях. И като ми подаде някоя играчка, и аз се направя, че я захапя нея. Идеята за хапане е някак смешна вероятно. Или пък че аз правя неща, които обикновено той прави.
Днес ми даваше биберонка много настоятелно. Понеже си имаше две, едната си я смучеше той, а другата се опитваше да ми я набута на мен в устата. Голяма радост, голямо чудо.
За първи път му отворих креватчето днес. Нали специално го бяхме взели да е с отваряща се страна - с цип. Като смъкнеш ципа, се образува проход, през който Деян може да се промъкне, за да си влиза и излиза от леглото сам. Много се изкефи, макар и още да не е съвсем овладял излизането.
Дрехите му миришат на него. Като беше бебе, миришеха на бебе, а сега си миришат просто на него. Има един лигавник запокитен тука на спалнята.
П.П. Едно време имаше едни метърчета за деца - с нарисувани животни по тях и най-горе е жираф, някъде до 120 - 150 сантиметра стигат. Е има такова метърче в Ботевград, от онова време. Деян обича да си го разглежда. И ме хваща днес за ръката, води ме при метърчето, посочва слончето и обявява: "ммаа-ма!"
:)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
