сряда, 10 октомври 2012 г.

Ол Инклузив


За първи път съм скандинавски турист, досущ като ония, дето изобилстват по нашето Черноморие. Купила съм си пакетна екскурзия, доплатила съм си за трансфер, на рецепцията ми закачиха лентичка. Турците ми говорят на немски, с отделни проблясъци на шведски. 

В ресторанта сме като ято скакалци - нападаме храната по даден сигнал и я омитаме с шеметна скорост. Чак е някак срамно човек да е част от това.

През деня сме изправени пред разкъсващата дилема "морето или басейна", като нашето семейство засега упорито избира морето. А то и до басейна не може да се вреди човек, понеже по-печените почиващи са се изхитрили да метнат по някоя кърпа или джапанка на шезлонгите, което по неписан закон се приема за препикаване, и не остават свободни. 

Вечер ни анимират. Досега никога не ме бяха анимирали. Много съм анимирана вече: гледах едно шоу с жонгльори и скечове, и едно танцово по мотиви от Брилянтин, много ми харесаха и двете. След това правят дискотека до басейна, където човек се изкушава да седне на масичка и да си пийва питиенце, обаче не смее баш, защото идват да го анимират много настойчиво, а разни такива по-смотани като мене предпочитат само да наблюдават.
Деян го анимират през деня, ако го заведем де.

Мисля си какво ли е да работи човек в сферата на туристическите услуги. Например отсервитьорите, които щъкат между масите, за да отнасят недоизядените ни остатъци от храна, която ни е дошла в повече. Какво ли си мислят, докато ни гледат как трескаво си препълваме чиниите, как лакомо ядем, пием, освинваме перфектно подредената маса, разсипваме доматен сос на покривката, изхабяваме 15 салфетки и после бавно и тежко се изнасяме с подути кореми, докато те раздигат след нас и подреждат масата перфектно за следващите свини. 
Или аниматорите, със сините фанелки с надпис Entertainment team? Усмихнати, енергични, младежите канят застаряващите лели на танци, девойките канят почервенелите чичковци - човек чак може да си помисли, че е приятен, че дори, по някакъв начин, е специален. И това е всяка вечер от - колко е сезонът? - 6 месеца насам? Всяка вечер, след като преди това са играли на сцената - били са актьори, танцьори, жонгльори, мимове, клоуни. А по-преди това - момичето, дето играеше ролята на Оливия Нютън Джон е аниматорката от детския клуб, гледала е деца от 10 до 17ч; другото момиче е инструкторката по Пилатес; третата - по сутрешната гимнастика на плажа; четвъртата е хореографката им... всеки някакъв мулти-талант вади. Тия хора-съкровища как се намират, как се прави трупа от такива, как им се плаща, за да се занимават с такава тежка работа - по 2 работни смени дневно, почивка само в неделя, от сутрин до вечер с униформите си и пред очите им са все почиващи. Не се ли дразнят от нас? Не сме ли им някак... гнусни? И как почиват те самите? Когато си работил в резорт, край плаж, сред тълпи от туристи, надали ще искаш да почиваш на подобно място...

Дойдох на ол инклузив, за да си почивам наистина и да нямам грижа за нищо. Но ме гризе някакво леко чувство на омерзение, че съм част от това... Не силно, не колкото да не го правя.

Добре поне, че рециклират храната в ресторанта. Винаги ми е звучало гадно, но е сто пъти по-добре, отколкото да се похабяват такива колосални количества.

Stories

Деян е във фазата, в която си умира за истински истории от живота ни.
Аз имах същата такава като малка. Помня, че с брат ми като си легнехме, карахме баща ни да ни разказва "за когато си бил войник!" - казармени истории, които сякаш нямаха свършване, като че е бил войник 100 години и всеки ден са му се случвали поне по 8 приключения. Спомням си историята за как намерили някаква змия и я одрали, за да й вземат кожата - беше толкова пленяваща, че го карахме да я разказва много пъти и винаги ми звучеше, все едно баща ми е герой в приключенски филм.
Вчера си вървяхме по променадата на път към хотела, Веселин буташе количката с Ева и аз хванах Деян за ръката, рядко имаме напоследък възможност да вървим така, и си вървяхме и разказвах. Бяхме навлезли в тема котки, малко по-рано Веселин му беше разказвал за неговата едновремешна котка Пуса, и аз подхванах оттам и заразказвах - за Бен, колито, което намерихме в училищния двор и аз прибрах у дома, а по-късно избяга; за Еру, колито, което ни подари Евгения като малко кутре и отгледахме, как избяга при една гръмотевична буря през недобре затворената порта на двора в Горна баня и как ме намери един ден най-случайно в Овча купел 2, близо година по-късно; за Бък нарочно не разказах, защото тази история все още ми е тъжна (Бък е първото ни куче, рижаво коли, умря от парвовироза на 8 месеца). 
Деян слушаше съсредоточено, с поглед, вперен пред себе си, без да забелязва нищо наоколо, защото напълно се е потопил в историята - човек почти можеше да види как пред втренчените му очи се разиграват всички тия случки. Като млъкнех, нетърпеливо ме подканяше да продължавам - и после? А после какво стана? - и след края на историята искаше да му разкажа нещо друго "за живота ми" :)
По темата животни се сетих да му кажа още за оная котка, която бяхме намерили в училище в стаята на парното, да сме били някъде втори клас - беше си родила котенца, искахме да ги видим и аз се опитах да я преместя, а тя ме ухапа по палеца - тече си кръв и всичко, отидох при училищната лекарка и я излъгах, че съм се убола на пирона на някаква брава, но тя с насмешка ме натисна да си кажа какво всъщност е станало, и си признах. Деян беше много впечатлен, че съм излъгала, няколко пъти ме попита докато се увери, че правилно е разбрал.
Разказах му и за когато имахме зайци, и как като се върнах след една екскурзия вече ги нямаше. Че им бях дала имена, които бях написала на клетките им. Искаше да знае какви са имената. Както и когато мъжкият заек ме ухапа, без да иска, докато му сипвах трева в хранилката. Минах на истории за ухапвания и те взеха да се дърпат една друга - тъкмо щях да стигна до онова коли, от което имам белези по ръката, и стигнахме до хотела, където се нахвърлихме на вечерята. Всеки случай, можех и още да разказвам, макар и да не съм се сещала за тия неща с години. Ще рече човек, че съм била дете 100 години и всеки ден са ми се случвали поне по 8 приключения.