Мразя да извеждам Деян на разходка. Обичам да е навън, но не и да го извеждам.
Постигнатата с труд и пот победа за смяна на памперса и навличане на един анцуг и пантофки изведнъж нищо не струва пред перспективата да започне всичко отначало, за да го преоблека с дрехи за навън. Проблемът с багажа го нямам вече, предвид че Деян е един самостоятелен 2-годишен индивид, а не, да кажеш, някое бебе: може да му се купи вода в шише от половин литър, могат да му се купят солетки да си хрупа, памперс не е необходим осен за по-дълго отсъствие.
Ако от мен зависи, най- ми е добре да си стоим вкъщи и да си се занимаваме с нещо. И без друго нямам сили да излизам. Но не, детето - на чист въздух (ужким), трябва навън.
Любимото място на Деян в Овча купел е "п'и дядо Поп!" -в двора на кварталната църква. Там са сложили един детски пясъчник и поддържат постоянна наличност от играчки за пясък - какво повече му трябва на човек. Ходят и други деца понякога, Деян се запознава или ги гледа как играят.
Атракцията на всяка една разходка навън е да се търсят охлюви. Охлювите са най-любимия предмет на Деян и той би домъквал с тонове вкъщи, ако имаше как да ги донесе и в какво да ги държи - а то напълни си шепите и повече просто не може да поеме... каква дилема пада в такива случаи - не е никак лесно решение.
В Ботевград си имат установен маршрут през центъра и там най-проблематичното е да се мине покрай магазин за играчки. Деян ми се тръшка веднъж насред площада в опит да ме изнуди да му купя един комплект животни, какъвто той вече има (да не кажа че има поне 3-4). Ляга на земята по корем и реве - и ревейки, се ослушва и оглежда да се увери, че го наблюдавам, и да ми види реакцията.
В Ботевград има много неща, които да прави едно хлапе - клатушки, люлки, пързалки, чешмички - но най-вече има в парка едни големи каменни животни, по които може тати да го покатери и това е просто много яко. Обича да зяпа и по дворовете на хората - някъде има котка, някъде зайци, кокошки - никак не е претенциозен Деян: стига да е животно, той е запленен от него и иска да постои и да го погледа. В отделни случаи се опитва да пипа - и при строгите ни погледи обещава: "Няма а пипаме! Само гледаме!"
На Вършец също е пълно с интересни дворове. Там маршрутът минава по 2 моста над реки - наречени съответно "малката река" и "голямата река". Деян си носи към малката река нещо специално, което да хвърли в нея и да го проследи къде отива - може камъче, може охлюв, може пръчка. След този ритуал се упътваме към големия мост и Деян пътьом се зарежда с нов предмет за хвърляне. Междувременно всички охлюви, които ни се изпречат пред зорките очички, трябва да бъдат събрани и пренесени от точка А до точка Б (все едно къде се намират точките), а най-добре да бъдат и подредени. Ако се осмелят да мърдат, ще бъдат подредени пак.
В Горна баня баба ми го води в параклиса на училището, разбирам че даже го е научила да се прекръства. Лошо няма, тя и мен ме е учила пък какво - големият християнин дето излезе от мене. Аз нямам против - щом не е кръщене, да го учат каквото решат. Само кръщението е необратимо.
вторник, 20 октомври 2009 г.
A day in the life: Мамо, ставай!
Един Деяноден започва рано - между 7 и 7:30, в някои случаи още в 6. След дълга нощ на неваляшене и понякога дори капризи, тоя безбожен час ни сварва неспособни да се помръднем, с единствената мисъл в главата как да прехвърлим топката на другия да се погрижи тоя път: кой се пада по-недоспал и на кого му е вече ред да се заеме.
(Думата "неваляшене", глагол "неваляши се", е производна от ония кукли-неваляшки, дето имахме навремето - клатят се на всички страни, но каквото и да правят, се връщат обратно в изправено положение. Това е горе-долу поведението на Деян през нощта. Той е наследил бащиния си съклет и преди заспиване по 1 час се върти из леглото да си търси удобно място, доста като Сид от Ice Age върху оная скала - сяда, оглежда се, пада в някаква посока, извърта се от гръб на корем или обратно, решава че не му е удобно така и пак сяда- за да падне тоя път в някоя друга посока.)
Набеденият за по-отпочинал бива завлечен от Деян "п'и хола" и е длъжен веднагически и без секунда помайване да пусне:
а) М'авките
б) Слончето и бебето
в) Джунглата
г) (от оня ден) Големите динозавъ'и
Съответно това са A Bug's Life, Ice Age (I), The Jungle Book, и Walking with Dinosaurs / Monsters / etc. - някакви серии на BBC, които са най-новото ни откритие.
По това време навън е още тъмно и като вляза в хола и светна лампата, ми блесва неприятно в очите. Екранът на лаптопа, в който трябва да се облещя, за да пусна съответното желание, ме кара да примижавам и ми насълзява очите.
Докато Деян гледа, е моят шанс да мина през банята. Никой родител на дете с толкова крехък сън не може да си позволи да отиде до тоалетната през нощта - ние сме една зорко вардена порода родители и опитът ни научава от 5 следобед нататък да не поемаме течности.
После приготвям млякото, връчвам го и се пльосвам до Деян да зяпам - не че ми се зяпа, но нямам сили да се движа.
Известно време минава така. Горе-долу докато на Деян му омръзне да гледа, или аз притисната от времето се посъвзема и отида да си направя кафе. Между другото, Деян напоследък много се кефи да ми помага да си правя кафе - отива право при кутията, сваля я на земята, рови рови из нея и по някакви негови си критерии избира коя от всичките 100 идентични капсули да ми донесе. Толкова му е интересно да бъде полезен по тоя начин, че би ме карал да пия по 5 кафета на ден, ако от него зависи.
Следва смяната на памперс и преобличането от пижама и спален чувал в дневните домашни дрехи.
Това е първият конфликт за деня. Моята флегматичност среща неговата кипяща енергия и нищо добро не излиза от тая комбинация. Деян се дърпа и вика "Не, не!", понякога - "Остави ме!" (на бабите пробутва дори: "Остави ме, имам 'абота!"). Бута ми ръцете, изплъзва се по неговия си изтичащ начин (вдига нагоре ръце и се отпуска със свити колене така, че не можеш да го задържиш под мишниците), бяга, започва да подскача по дивана, по гърба ми, по главата ми и при проява на по-голяма упоритост от моя страна, преминава към крути мерки - хапе, бие и краде очила. Аз отпускам ръце и гледам тъпо и безволево, чакам го да се надивее и после посягам пак - докато се мобилизирам достатъчно, че да успея да го прилъжа с разговори, игри и много тактичност.
В зависимост от подхода, това може да отнеме над 1 час. Когато съм на работа, понякога се отказвам и леля Фани го преоблича, като дойде. Ако е уикенд и сме си вкъщи, чакам Веселин да стане, за да му се оплача и да му връча диването. Но ако междувременно пълният от през нощта памперс, под напора на новоизпитото сутрешно мляко вземе че пропусне, тогава няма накъде и преобличането се извършва по спешност. След това упражнение имам нужда от душ, защото съм се препотила 8 пъти; Деян обаче ходи по мене, дърпа ме в някаква посока и не ме пуска. Сутрешният душ е забравен лукс.
Оттам нататък денят преминава под знака на 4 основни дейности: хранене, тоалетна, игра и разходки.
(Думата "неваляшене", глагол "неваляши се", е производна от ония кукли-неваляшки, дето имахме навремето - клатят се на всички страни, но каквото и да правят, се връщат обратно в изправено положение. Това е горе-долу поведението на Деян през нощта. Той е наследил бащиния си съклет и преди заспиване по 1 час се върти из леглото да си търси удобно място, доста като Сид от Ice Age върху оная скала - сяда, оглежда се, пада в някаква посока, извърта се от гръб на корем или обратно, решава че не му е удобно така и пак сяда- за да падне тоя път в някоя друга посока.)
Набеденият за по-отпочинал бива завлечен от Деян "п'и хола" и е длъжен веднагически и без секунда помайване да пусне:
а) М'авките
б) Слончето и бебето
в) Джунглата
г) (от оня ден) Големите динозавъ'и
Съответно това са A Bug's Life, Ice Age (I), The Jungle Book, и Walking with Dinosaurs / Monsters / etc. - някакви серии на BBC, които са най-новото ни откритие.
По това време навън е още тъмно и като вляза в хола и светна лампата, ми блесва неприятно в очите. Екранът на лаптопа, в който трябва да се облещя, за да пусна съответното желание, ме кара да примижавам и ми насълзява очите.
Докато Деян гледа, е моят шанс да мина през банята. Никой родител на дете с толкова крехък сън не може да си позволи да отиде до тоалетната през нощта - ние сме една зорко вардена порода родители и опитът ни научава от 5 следобед нататък да не поемаме течности.
После приготвям млякото, връчвам го и се пльосвам до Деян да зяпам - не че ми се зяпа, но нямам сили да се движа.
Известно време минава така. Горе-долу докато на Деян му омръзне да гледа, или аз притисната от времето се посъвзема и отида да си направя кафе. Между другото, Деян напоследък много се кефи да ми помага да си правя кафе - отива право при кутията, сваля я на земята, рови рови из нея и по някакви негови си критерии избира коя от всичките 100 идентични капсули да ми донесе. Толкова му е интересно да бъде полезен по тоя начин, че би ме карал да пия по 5 кафета на ден, ако от него зависи.
Следва смяната на памперс и преобличането от пижама и спален чувал в дневните домашни дрехи.
Това е първият конфликт за деня. Моята флегматичност среща неговата кипяща енергия и нищо добро не излиза от тая комбинация. Деян се дърпа и вика "Не, не!", понякога - "Остави ме!" (на бабите пробутва дори: "Остави ме, имам 'абота!"). Бута ми ръцете, изплъзва се по неговия си изтичащ начин (вдига нагоре ръце и се отпуска със свити колене така, че не можеш да го задържиш под мишниците), бяга, започва да подскача по дивана, по гърба ми, по главата ми и при проява на по-голяма упоритост от моя страна, преминава към крути мерки - хапе, бие и краде очила. Аз отпускам ръце и гледам тъпо и безволево, чакам го да се надивее и после посягам пак - докато се мобилизирам достатъчно, че да успея да го прилъжа с разговори, игри и много тактичност.
В зависимост от подхода, това може да отнеме над 1 час. Когато съм на работа, понякога се отказвам и леля Фани го преоблича, като дойде. Ако е уикенд и сме си вкъщи, чакам Веселин да стане, за да му се оплача и да му връча диването. Но ако междувременно пълният от през нощта памперс, под напора на новоизпитото сутрешно мляко вземе че пропусне, тогава няма накъде и преобличането се извършва по спешност. След това упражнение имам нужда от душ, защото съм се препотила 8 пъти; Деян обаче ходи по мене, дърпа ме в някаква посока и не ме пуска. Сутрешният душ е забравен лукс.
Оттам нататък денят преминава под знака на 4 основни дейности: хранене, тоалетна, игра и разходки.
понеделник, 12 октомври 2009 г.
Interrupted
Петък вечер.
Прибирам се от купон - с блясък в очите, ритъм в кръвта, леко задъхана, тъкмо подгряла, влизам си вкъщи - тихо.
Имам нужда от музика, отварям YouTube, намирам - Skid Row, Youth Gone Wild. Перфектно - чувствам се точно млада и точно леко щура. Зазяпвам се в размятащите се коси на Себастиан от времето, когато беше красив, разбирам много добре по какъв начин беше секс-символ (макар и не мой); гледам им светлите скъсани дънки и кубинките, с които търчат; много motion blur, енергия, адреналин - слушалките на макс и съм изцяло потопена в оня свят, който вече го няма - но в тоя момент го има и аз съм там.
През лудницата дочувам далечно проплакване. Свалям слушалките - "Маааамооо! Къдее сии?"
Обратно в света, бегом към стаята, влизам тихичко, Деян седи в леглото и плаче насън - смъквам дънки и квото там и се намъквам при него, той успокоен си заспива пак, с ръчичка преметната през шията ми. Пак съм майка.
Половин песен бях... аз. Онова аз, което ми липсва.
Липсвам си на себе си.
Цял уикенд се опитвам да компенсирам тоя прекъснат момент, и не може. То е все така частично, половинчато: ето ти True Belief, идва кулминацията, готвя се мислено да припея на Ник Холмс когато се разлее най-мощния припев... и припявам, със слушалки на ушите и очи, вперени в Деян, който в този момент рисува с флумастер по стола.
Не става така. Ядосвам се все повече и търся все по-тежко. Пусто що си нямам нищо такова в колата да си пусна на връщане от Ботевград, ами Amorphis се яви най-тежкото налично. Пък то сватбена музика, не става - ама поне вокалът реве, не че имам колонки за него.
Настана понеделник, дойдох на работа. Тук има спасение - цял ден тормозя колегите с ранните албуми на Paradise Lost и My Dying Bride, когато бяха тежички още. Не стига.
Ето сега, като написах, ще ми мине.
Прибирам се от купон - с блясък в очите, ритъм в кръвта, леко задъхана, тъкмо подгряла, влизам си вкъщи - тихо.
Имам нужда от музика, отварям YouTube, намирам - Skid Row, Youth Gone Wild. Перфектно - чувствам се точно млада и точно леко щура. Зазяпвам се в размятащите се коси на Себастиан от времето, когато беше красив, разбирам много добре по какъв начин беше секс-символ (макар и не мой); гледам им светлите скъсани дънки и кубинките, с които търчат; много motion blur, енергия, адреналин - слушалките на макс и съм изцяло потопена в оня свят, който вече го няма - но в тоя момент го има и аз съм там.
През лудницата дочувам далечно проплакване. Свалям слушалките - "Маааамооо! Къдее сии?"
Обратно в света, бегом към стаята, влизам тихичко, Деян седи в леглото и плаче насън - смъквам дънки и квото там и се намъквам при него, той успокоен си заспива пак, с ръчичка преметната през шията ми. Пак съм майка.
Половин песен бях... аз. Онова аз, което ми липсва.
Липсвам си на себе си.
Цял уикенд се опитвам да компенсирам тоя прекъснат момент, и не може. То е все така частично, половинчато: ето ти True Belief, идва кулминацията, готвя се мислено да припея на Ник Холмс когато се разлее най-мощния припев... и припявам, със слушалки на ушите и очи, вперени в Деян, който в този момент рисува с флумастер по стола.
Не става така. Ядосвам се все повече и търся все по-тежко. Пусто що си нямам нищо такова в колата да си пусна на връщане от Ботевград, ами Amorphis се яви най-тежкото налично. Пък то сватбена музика, не става - ама поне вокалът реве, не че имам колонки за него.
Настана понеделник, дойдох на работа. Тук има спасение - цял ден тормозя колегите с ранните албуми на Paradise Lost и My Dying Bride, когато бяха тежички още. Не стига.
Ето сега, като написах, ще ми мине.
Провокацийки
Деян (към Веселин): Тука са пИкали кучета!
Веселин: Тука са пишкали, тати, казва се пишкали.
Деян: Тука са пикАли кучета!
Веселин: Не, Дени, така не се казва, казва се пишкали.
Деян: Пикали!
Веселин: Пишкали.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Лайно!
Веселин: Тука са пишкали, тати, казва се пишкали.
Деян: Тука са пикАли кучета!
Веселин: Не, Дени, така не се казва, казва се пишкали.
Деян: Пикали!
Веселин: Пишкали.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Лайно!
петък, 2 октомври 2009 г.
Виждаш ли, че можеш!
[5:33:00 PM] Morgoth says: deyan dyrpal baba si da si igraiat s jivotnite
[5:33:04 PM] Morgoth says: i tia vse - ne moga, ne moga
[5:33:10 PM] Morgoth says: toi pyk - mojesh, mojesh!
[5:33:14 PM] Morgoth says: nakraia tia kandisala i otishla
[5:33:16 PM] Morgoth says: i toi rekyl:
[5:33:19 PM] Morgoth says: Vijdash li che mojesh!
[5:33:33 PM] Morgoth says: a sega go goni da go hrani s kiufenca
[5:33:36 PM] Morgoth says: i toi tyrchi i ne shte
[5:33:38 PM] Morgoth says: i nakraia i kazal:
[5:33:44 PM] Morgoth says: babo, shtom ne shtesh kiuftence, znachi iskash vodichka!
...На мама умното :)
[5:33:04 PM] Morgoth says: i tia vse - ne moga, ne moga
[5:33:10 PM] Morgoth says: toi pyk - mojesh, mojesh!
[5:33:14 PM] Morgoth says: nakraia tia kandisala i otishla
[5:33:16 PM] Morgoth says: i toi rekyl:
[5:33:19 PM] Morgoth says: Vijdash li che mojesh!
[5:33:33 PM] Morgoth says: a sega go goni da go hrani s kiufenca
[5:33:36 PM] Morgoth says: i toi tyrchi i ne shte
[5:33:38 PM] Morgoth says: i nakraia i kazal:
[5:33:44 PM] Morgoth says: babo, shtom ne shtesh kiuftence, znachi iskash vodichka!
...На мама умното :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
