Напоследък, докато още бяхме в отпуска, успяхме да изгледаме един сериал - In Treatment. Много ни хареса, и направо се чудя на кого да го препоръчам. Представлява поредица от психотерапевтични сесии, като следим 4 пациента - по един за всеки ден от седмицата плюс за петък самият психотерпевт отива на терапия и коментира собствените си обстоятелства; с новата седмица започваме отново от първия пациент и така се въртят. Добре направен, добре обмислен сериал, базиран на качествено написан диалог и страхотна актьорска игра. Но това, което беше абсолютно неочаквано за такъв муден тип сетинг - добри механизми за поддържане на интереса: правилно темпо, напрежение и усещане за развитие. Демек... препоръчвам!
След това подхванахме един маратон от филми, който се отпочна със "Zack and Miri make a porno" (умилителна романтична комедия с непреобладаващи елементи на простащина) и понеже установихме, че същата група актьори, под шапката Apatow production, има още маса филми, ги почнахме поред: Forgetting Sarah Marshall, Knocked Up, Pineapple Express, Superbad, и сега завършваме с "The 40-year-old Virgin" (най-слабият филм от всички изброени, според мен).
Все още се опасявам да гледам The Curious Case of Benjamin Button - мисля, че ще ме натовари емоционално, а нямам нужда от това в момента. Но Веселин ми прати една прелюбопитна статия за направата (мейкинга) на ефектите в него и сега вече не мога да го подмина.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
Пфу, сериали:Р
Иначе "Бенджамин Бътън" не е много натоварващ емоционално, а е мъдър, безстрастен и улегнал. По хубав начин, дори извисяващ.
Revolutionary Road обаче ме натовари много, но може би е въпрос на timing.
Сериали, разбира се. По-добрата форма на филмово преживяване :)
Силно не съм съгласна за сериалите. С фалшивата си прилика с живота промиват мозъци като никое друго изкуство. Точно защото се отдалечават от "филмово" и се доближават до "преживяване". Уж.
:) slumdog millionaire кърти иначе
Публикуване на коментар