четвъртък, 24 май 2012 г.

Раждането - на практика: част 2

Написах един много дълъг разказ за раждането, с детайли, физиологични подробности и неудобна откровеност. Стигнах донякъде и го оставих в Drafts да го довършвам друг път. Престоя там не знам колко време, все не ми се връщаше към темата. Днес се заех отново, хвърлих един поглед на написаното и ми стана гадно. Не искам да е описано по този начин - нито има смисъл вие да го четете така (на никого няма да е полезно или интересно), нито искам след време аз да го помня така.

Но това раждане беше забележително все пак, и не може да не напиша за него, а и обещах :) Така че ето, пробвам отново.


Нея вечер ми дойде на гости Ичо, брат ми, тъкмо преди ден завърнал се от Канада. Утрепахме се от разговори - имахме да си изговорим за година и половина назад. И при все огромното ми старание в целия девети месец да не помръдна и на йота от дивана, за да не би случайно да се преуморя вместо да си почина хубаво, и при все също толкова съвестното ми редовно ранно лягане и 10-12-часово наспиване всяка нощ (докато можех, де), баш пък тая вечер реших да му тегля една на принципа "карай бе, то бебето последните седмици всеки ден го чакам и не се ражда, баш пък днес ли ще вземе да се роди!", и с други думи го ударих през просото и си легнах в 4:30 по втори и половина петли, когато вече чувствах, че ще припадна от изтощение.
Ева започна да се ражда в 5:30.
Събуди ме контракция, аз сънена, не вдявам какво става, отидох по навик до тоалетната, върнах се и се мушнах пак да спя. Пак контракция, пак ме събуди. Брех, викам си, стига бе, тва не мож'да бъде. Постоях постоях, айде пак ме сви. Бутнах Веселин, "абе нещо, хмм..." Дръпна той два app-a (здрасти Йо! Наминах да те попрочета и заради това се вдъхнових да взема все пак да напиша мааму стара) и семзаехме да мерим. Дремем дремем, то свие, ние мерим. Ама слабичко се усещат такива, не е като на филм, така, живописно, та продължавам да не съм сигурна раждам ли аз ся или какво. Единият app даже има да оцениш силата дали по скала от 1 до 4, и аз понеже знам че "най-доброто предстои", уверено ги описвам всеки път като слаби.
Оказах се права, де ;)
Като забелязахме някаква редовност, на около 8мин, се видяхме принудени да приемем мисълта, че ще се наложи все пак да се измъкнем от топличкото легло и уютния апартамент и да ходим да раждаме (припомням февруари 2012: люта зима, рекордни студове, вихрове гонят тръни в полето). Звъннах на Елена към 7:30, разбрахме се че ще тръгваме, стегнах някакъв багаж (не си бях приготвила, щото вече знаех, че при начало на раждането няма бързане) и изчакахме Деян да се събуди, за да го поверим на Ичо, който остана с него - това се нареди перфектно.
Като ме приеха, установиха 3,5см разкритие и ме настаниха в стая. Цялото раждане мина в тази стая - беше ми ОК там и не ми се ходеше дори в залата за естествено раждане. Аз с настаняването си си я приех за моя и успях да се почувствам по някакъв начин у дома си в нея.
Нощница, тоалет, дойде и акушерката, стана човешко време, обаче раждането никакво го няма - контракциите се разредиха, седим там всичките - аз, Веселин, Елена и Емилия - и си приказваме за всякакви неща, сплотяваме се и се тиймбилдваме, докато утрепваме времето между две контракции, което се разтегна до 15-17 минути. Д-р Николова също мина да се видим, с присъщата й, струяща от нея безгрижна слънчевост, и даде знак че е наоколо и в готовност, когато и ние добием готовност.
Ние обаче не добивахме, контракциите не само че бяха нарядко, ами се и редуваха - една силна, една слаба, - та ако броим само силните, двойно по-нарядко.
За постигане на 5см ме "подпомогна" д-р Николова, като извърши някакво "отлепяне на шийката" на име "маневра на Хамилтън". Това беше гадно и болезнено и освен това ужасно ме обиди, защото не бяха ми казали предварително, че ще го правят. После се разревах и се оплаках на Веселин и Елена (които в момента на манипулацията ги нямаше за малко), и те направиха остра забележка. Повече такива изцепки нямаше. Спомням си, че лежах настрани на леглото, с гръб към акушерката, и се бях свила да си плача, а те като й казаха че това не е редно, тя прие забележката и после се опита да ме разсее, пита ме как ще се казва бебето, а аз сърдито отвърнах, че не искам да й кажа и после ми стана малко срамно каква съм drama queen и добавих, че ще й кажа като се роди. Ужким че от суеверност не искам да казвам предварително. А всъщност й бях много ядосана в тоя момент и не исках да говоря с нея.

Основната задача в това раждане беше да подпомагаме бебето да слезе и разкритието да напредва, а това се случваше, по мнението на акушерката и докторката, твърде бавно. По мнение на моя недоспала милост обаче, чаааакайте бе хора, закъде сте се разбързали, оставете ме да поспя малко!... И те ме оставиха. Ваъщност, те бяха решили да ни дадат шанс за малко естествен окситоцин и дискретно излязоха, за да ни оставят насаме с Веселин и с намеци как интимността подпомага процеса, та да се сетим какво се очаква да правим. Сетихме се ние, ама аз толкова уморена се чувствах, че наистина просто не ми беше ни до раждане, ни до естествен окситоцин.
След един 20-тина минутен power nap се посъвзех и бодро отидох да съобщя, че айде вече, взимам се в ръце и ще действаме.
До този момент сред изпитаните от мен контракции нямаше такива, които да са кой знае колко болезнени - абе болят си те ама ние си приказваме междувременно; имаше и такива, които освен като стягане не се усещаха по никакъв друг начин, никаква болка, та не бях сигурна дали "се броят" изобщо и питах Емилия да потвърди.
Като се взех в ръце, ми донесоха една голяма синя надуваема топка да седя върху нея и да се клембичкам насам-натам и най-вече в кръг. Кръговите движения на таза подпомагали слизането на главата на бебето. И по стълбите слизахме, цяла процесия. И през цялото време е едно чакане, чакане, чакане, А! Контракция, йеее!, и после пак чакане, чакане, чакане...
А междувременно пък водите не изтичаха. Емилия ми обясни, че когато изтекат, главата слиза и натискайки шийката, помага за получаването на разкритие, но така като си стои мехурът цял, главата стои по-високо и не може да свърши тази работа. Практика в другите болници било да се пука много рано в процеса, но Елена попита докога най-късно можем да изчакаме (за да дадем шанс все пак да си се спука сам) и се разбрахме мисля към 8см. Та дочакахме докъм 7,5 см и дойде д-р Николова да го спука. Тази манипулация не боли. А и за мен е напълно ОК да се правят неща, които разбирам, че се налагат и защо се налагат - от такива работи не се оплаквам. Между другото, искаше ми се прегледите да са сведени до минимум, но не можахме да го изпълним - с тоя бавен напредък усещах как персоналът на болницата е в напрегната готовност и въпреки че сдържа нетърпението си, то си личи. Та ме преглеждаха доста често, всеки път с нова надежда нещо да се е случило, а то все беше, но не колкото очакваха. Но преди прегледите се разбирахме - от типа "айде още 3 контракции да минат и ще правим прегледа".
В по-напреднал етап тези прегледи станаха много гадни, но аз си мисля, че това не се дължи просто на прегледа, а вероятно са се опитвали ръчно да доразширяват отвътре, леекинко да понапънат така още малко. И гледахме отначало да ги правим докато не съм в контракция, но после Емилия каза, че няма смисъл така, и поиска да ги прави по време на контракция - а тогава са много болезнени. То не помага и че се правят в положение по гръб - хем за мен е по-неприятно, хем като че се забавят контракциите.
Между контракциите през цялото време следяхме тоновете на бебето и винаги бяха ок. Едва ли не, като бяха толкова ок, това беше някак разочароващо за тях, защото не даваше основание да се поиска забързване на раждането. Но ние, както вече казах, заникъде не бързахме.
След спукването на мехура го докарахме до 8,5 см и май някъде тогава вече станаха доста по-силни болките. В началото по време на контракция Елена ми правеше масажи на кръста и това облекчаваше болката, но в тоя етап вече нищо не я облекчаваше. Освен това в началото си намирах пози и положения, в които като застана ми беше по-добре (Елена предлагаше варианти и ми помагаше да се наглася удобно). А на тоя етап нямаше вече удобна поза, както и да застанех все беше зле. Помня ясно, че казах на Веселин "следващия път ти ще раждаш!", така че моля това да бъде отбелязано в протокола. Много е странно как няма никакво положение, в което можеш да стоиш - то някакси не е изцяло въпрос на болка, а и на нещо друго, което не ти е наред - неудобно ти е всякак. Продължаваха да са нарядко обаче - на по 5-6 минути някъде. Емилия ме пощипваше и попипваше по корема, та да предизвика нова контракция. Започнах да усещам и нещо като напъни. Емилия, преглеждайки, ме питаше: ама какво повече? Повече болка или повече напън? И аз никак не можех да си представя как се сравняват такива неща :) Но в един момент казах напън, ей тъй да я зарадвам просто, щото очевидно това беше верният отговор... И ме юрнаха към родилна зала.

С контракции на по 5-6 минути поизнервих и екипа, събрал се там... Само че това го знам от разкази, никой на мен не ми е казал нищо. Като ме качиха на магарето, Емилия ми обясни какво да правя: трябваше да изчакам контракция, да поема дъх, да задържа и да напъвам. Д-р Николова ме пощипваше и попипваше по корема, за да предизвика контракция.
Първият опит беше фиаско, напъвах ама някакси разпиляно, безрезултатно... на втория опит го вдянах обаче - изведнъж като че кликна всичко, усетих го много правилно, много ефективно. Напънът не е проблемен по никакъв начин, но което правеше екипът по същото време - то боли, и да, някакси мога да направя разграничението между двете неща. Не знам кой какво прави. Предполагам, че бъркат за да хванат бебето и да го поизтеглят. Трудно беше да задържам въздуха толкова време, и като го изпуснех, исках да се надишам :) ама ми викаха давай бързо пак! - и аз поемам и пак. По 3 напъна на контракция. Всеки път първия грешен, с разпиляно усилие, втория път концентриран и правилен. Имах видение по време на един такъв: все едно гледам отвътре по червен тунел, по който се измъква напред бебето - все едно съм си вътре в тялото и гледам процеса оттам. Много силен визуален спомен имам за това.

В един момент д-р Николова хвана ножицата. Елена се намеси, каза че трябва да ме попитат май. Д-р Николова каза "ама аз не питам!", т.е. преценява, че се налага. Елена обаче им обясни, че аз трябва да позволя - че аз ще позволя разбира се, но трябва да съм наясно и да ми обяснят първо. И Емилия дойде при мене и обясни какво е положението и че се налага да се направи перинеотомия, и аз дадох скъпоценното си "ок".

Рязането ме боля! Боля си ме, като пич. На 2 пъти си досрязваха, че не им стигаше и разширеният отвор.

На третия напън Ева се роди.