Аз определям себе си като феминистка, но има случаи, в които поведението на моя пол ме кара да си мисля, че вековното ни положение на подчинени, безгласни букви си има своето много добро основание.
Конкретния повод днес - коментарите по адрес на Мис България тук.
Не искам да си правя труда да преброя точно колко процента от коментиращите са жени.
Хвърлих един поглед на няколко различни места с коментари, положението е едно и също навсякъде. Жени, полудели от кеф, че миска може да има целулит. Жени, наричащи 24-годишно момиче "дърта чанта". Тук таме някой мъж. И отново жени. Определения като "аборт на природата". Коментари като "тая грозотия едва ли някой ще я вземе. Аз не бих си наказала децата с такива гени."
В момента съм готова да се боря за мъжко господство и връщане на жените в положение, в което мненията им да не бъдат чувани. Отнемане на избирателни права (поради тъпанарщина), достъп до образование (очевидно това, че в момента имат, не върши работа), достъп до интернет (да не им се дава трибуна).
Като са тъпи и зли, поне да си мълчат.
Да седят там в кухнята и да готвят, и да се наконтят вечер специално за мъжа си, с надеждата да ги огрее.
Като станат на 24 или недай си боже добият целулит, да се гръмнат.
Днес ме е срам, че съм жена.
петък, 20 март 2009 г.
понеделник, 16 март 2009 г.
Отиваме във водата при Зайка
С Деян си имаме един стандартен диалог, който мен много ме радва, защото прилича на истински разговор:
- Какво е това?
- Дибка.
- Какво правят рибките?
- Пуат.
- А къде плуват рибките - във...?
- Дудата.
Имаме си и още един - за багера.
- Какво е това?
- Баъф.
- Какво копае багера?
- Дупка.
Имаме си също така и практиката да си пеем диалогично - аз подавам началото на стиха, а Деян допълва последната дума, например:
- От дъждеца, ...
- Ааах!
- Нас не ни е...
- Тах!
И както съм споменавала вече, това много успешно го правим и със Зайченцето бяло:
- Сендало да?
- Паче.
- Малкото?
- Нуначе.
- На кого да?
- Каже.
- Път да му по-?
- Каже.
- Ей във тъм-
- Нината.
- С лампичка в ръ-?
- Ката.
- Малката све-?
- Туука.
- На щуреца?
- Буука.
- Зайчето ви-?
- Дала.
- Пътя му?
- Огала.
- Отишло при?
- Дайка.
(двамата):
- Свойта мила майка / Тойта миа майка.
Това са наизустени диалози и Деян надали разбира всички думи, които пеем. Вероятно само оттук-оттам някоя думичка прави смисъл. Но за мен илюзията, че си разговаряме наистина, е много силна :)
Та вчера ще тръгваме с Деян към Ботевград и аз сядам да си говоря с него:
- Сега къде отиваме маме, във...?
Очаквам да смотолеви Ботевград, а пък той убедено - тип "аа, аз тва го знам!" - изтърсва:
- Дудата.
Двамата с Веселин прихваме и решавам да сменя фразата, за да избягам от наизустените реплики.
- Някой друг път ще ходим във водата, не точно сега. А сега отиваме в Ботевград, миличък. В Бо-тев-град. А при кого отиваме там - при...?
(Очаквам "баба" или "дядо Пенко".)
- Дайка.
И доволен един такъв, и леко усмихнат, уверен че ми е дал правилния отговор щото, нали, той тва много добре го знае :)
- Какво е това?
- Дибка.
- Какво правят рибките?
- Пуат.
- А къде плуват рибките - във...?
- Дудата.
Имаме си и още един - за багера.
- Какво е това?
- Баъф.
- Какво копае багера?
- Дупка.
Имаме си също така и практиката да си пеем диалогично - аз подавам началото на стиха, а Деян допълва последната дума, например:
- От дъждеца, ...
- Ааах!
- Нас не ни е...
- Тах!
И както съм споменавала вече, това много успешно го правим и със Зайченцето бяло:
- Сендало да?
- Паче.
- Малкото?
- Нуначе.
- На кого да?
- Каже.
- Път да му по-?
- Каже.
- Ей във тъм-
- Нината.
- С лампичка в ръ-?
- Ката.
- Малката све-?
- Туука.
- На щуреца?
- Буука.
- Зайчето ви-?
- Дала.
- Пътя му?
- Огала.
- Отишло при?
- Дайка.
(двамата):
- Свойта мила майка / Тойта миа майка.
Това са наизустени диалози и Деян надали разбира всички думи, които пеем. Вероятно само оттук-оттам някоя думичка прави смисъл. Но за мен илюзията, че си разговаряме наистина, е много силна :)
Та вчера ще тръгваме с Деян към Ботевград и аз сядам да си говоря с него:
- Сега къде отиваме маме, във...?
Очаквам да смотолеви Ботевград, а пък той убедено - тип "аа, аз тва го знам!" - изтърсва:
- Дудата.
Двамата с Веселин прихваме и решавам да сменя фразата, за да избягам от наизустените реплики.
- Някой друг път ще ходим във водата, не точно сега. А сега отиваме в Ботевград, миличък. В Бо-тев-град. А при кого отиваме там - при...?
(Очаквам "баба" или "дядо Пенко".)
- Дайка.
И доволен един такъв, и леко усмихнат, уверен че ми е дал правилния отговор щото, нали, той тва много добре го знае :)
четвъртък, 12 март 2009 г.
Нищо ново
Нищо ново, не ми се ляга още, макар да е вече почти 1 АМ, Веселин и Деян спят в другата стая. Имам да пиша един постинг ама не ми се отпочва сега, щото нямам толкова сили.
По пътя към къщи си мислех кое е това, което създава качествената литература: комбинация от какви неща? Колко е важен добре изграденият сетинг - в някои жанрове той е основното (но само той не е достатъчен), в други такъв няма, ползва се реалният забикалящ ни свят. Вярно ли е, че жанрът научна фантастика като цяло предполага некадърни писатели (прмерно поради това, че научният елемент, щом го има и е добре проучен или разработен, измества тежестта и фокуса от чисто художествените качества на текста).Защо фантастиката и фентъзито сякаш предъвкват стари теми и не ни казват нищо ново за живота?
Но това ли е основен отличителен белег на литературата - да ни казва нещо ново за живота?
Защо увлекателното писане е толкова, толкова трудно? Как се постига добър ритъм на повествованието? Необходим ли е той? Това, че текстове с добър ритъм на действието се възприемат по-лесно, тяхно предимство ли е? Чалга-текстове: влизат лесно?
Не съм чела фантастика доста отдавна (мисля, че бях споделила колко ми се вгадни - последно Урсула ле Гуин, навремето любима моя писателка, ме разочарова толкова, че едва издържах да дочета книгата й). Нийл Геймън май одобрявах наскоро, но той не е автор, по който да си изгубя ума. Просто е много умел в бравенето с езика - създава прелестни изречения, наслада за възприемане.
Пробвах да изляза извън тоя жанр и четох, по препоръка на Адисън, Гарп и след това Until I Find You; започнах и The Cider House Rules. Интересно ми е да се обикаля около границите на моя либерализъм, защото и самата аз не знам къде са... точно в кой момент решавам, че е прекалено - и в трите книги има ярки, трудно поносими сцени, но не са такива, че да се възмутя и да застана на категорична отрицателна позиция, напротив, търся в себе си разбиране.
Но това няма значение, въпросът е, кое прави добрата литература?
Само да си довърша Страхът в средновековния свят (тегаво върви, щото аз не чета много и я зарязвам за дълги периоди от време), и съм си подредила тука един Баудолино, който ме чака, силно препоръчан.
Така нямайки време и желание да чета (все не ми е до това) доста пропускам, и си мисля дали да не мина на аудио книги... все пак прекарвам по час и половина - два в задръствания ежедневно. И слушам на Тони и Сашо хитроумностите, добре че са те - егати бързите пасове - ама някакси не е достатъчно.
По пътя към къщи си мислех кое е това, което създава качествената литература: комбинация от какви неща? Колко е важен добре изграденият сетинг - в някои жанрове той е основното (но само той не е достатъчен), в други такъв няма, ползва се реалният забикалящ ни свят. Вярно ли е, че жанрът научна фантастика като цяло предполага некадърни писатели (прмерно поради това, че научният елемент, щом го има и е добре проучен или разработен, измества тежестта и фокуса от чисто художествените качества на текста).Защо фантастиката и фентъзито сякаш предъвкват стари теми и не ни казват нищо ново за живота?
Но това ли е основен отличителен белег на литературата - да ни казва нещо ново за живота?
Защо увлекателното писане е толкова, толкова трудно? Как се постига добър ритъм на повествованието? Необходим ли е той? Това, че текстове с добър ритъм на действието се възприемат по-лесно, тяхно предимство ли е? Чалга-текстове: влизат лесно?
Не съм чела фантастика доста отдавна (мисля, че бях споделила колко ми се вгадни - последно Урсула ле Гуин, навремето любима моя писателка, ме разочарова толкова, че едва издържах да дочета книгата й). Нийл Геймън май одобрявах наскоро, но той не е автор, по който да си изгубя ума. Просто е много умел в бравенето с езика - създава прелестни изречения, наслада за възприемане.
Пробвах да изляза извън тоя жанр и четох, по препоръка на Адисън, Гарп и след това Until I Find You; започнах и The Cider House Rules. Интересно ми е да се обикаля около границите на моя либерализъм, защото и самата аз не знам къде са... точно в кой момент решавам, че е прекалено - и в трите книги има ярки, трудно поносими сцени, но не са такива, че да се възмутя и да застана на категорична отрицателна позиция, напротив, търся в себе си разбиране.
Но това няма значение, въпросът е, кое прави добрата литература?
Само да си довърша Страхът в средновековния свят (тегаво върви, щото аз не чета много и я зарязвам за дълги периоди от време), и съм си подредила тука един Баудолино, който ме чака, силно препоръчан.
Така нямайки време и желание да чета (все не ми е до това) доста пропускам, и си мисля дали да не мина на аудио книги... все пак прекарвам по час и половина - два в задръствания ежедневно. И слушам на Тони и Сашо хитроумностите, добре че са те - егати бързите пасове - ама някакси не е достатъчно.
неделя, 8 март 2009 г.
Филологически наброски - 2
Деян пак е при нас и пак има случки.
Една лека от току-що.
Стои си в кошарката и си играе с играчките, а ние с Веселин сме се разпльокали на дивана и се досъбуждаме.
На Деян играчките в кошарката му омръзват и посяга към шкафа отвън, където има една костенурка с коруба дето е shape sorter (сортировачка на формички? :) )
- Нунка!
Нас обаче ни мързи та 2 не виждаме и искаме да отложим момента, в който трябва да станем, за да му я подадем. Решавам да действам възпитателно:
- Костенурката ли искаш, маменце? Какво ще кажеш?
Деян се позамисля и пробва:
- Добъ ден?
Аз обяснявам:
- Не, маме, като искаш нещо не се казва Добър ден. Какво се казва?
Деян пак се замисля и тихичко и колебливо:
- Добъ детъф? ("добър вечер")
Понеже все го учим, че когато е тъмно, се казва добър вечер вместо добър ден, тези неща си му стоят заедно в съзнанието.
Пояснявам:
- Казва се "моля те". Когато искаш нещо, се казва: "мамо, моля те".
- Моа те!
- Кажи сега: мамо, моля те!
Деян помисли помисли, па отсече:
- Тати, моа те!
За голямо мое удоволствие, за тати е неустоимо като го помолят да не стане да откликне на молбата :)
А пък както съм писала и преди, понякога Деян съобщава, че плаче, с думата "Паче!"
Сега трябва да му даваме сиропа против алергия и да му капем капки в носа, пак заради алегията, и Веселин тъкмо го извади от кошарката с думите:
- Хайде да капем капки в носа!
На което Деян отговори с равен, съобщителен тон:
- Паче.
А по повод предишните филологически наброски и споменатата метатеза, да добавя още един пример - думата "онти", която чух днес за пръв път и отначало не разбрах, след което установих, че има предвид "животни".
Опитва се и да брои, но му трябва малко помощ. Докарва го до: Ноо, дее, тии, тетеи, ПЕТ! Тетеи днес за пръв път го чувам, преди го пропускаше. После може и да продължи със Тес, Сеем, Оем, Деет, Деет.
Все се каня също да напиша, че много от думите започнаха да стават с по една-две срички повече от преди.
Така например "тапи" станаха "тотапи" (чорапи), "мечо" стана "мечето", "бока" стана "абока" (ябълка), а "бонка" - "бом-бом-бонка" (малко прекалено даже :) ). "Дайче" стана "Дайо Байо"
Но най-смешната дума в момента е хипопотам, която звучи така: "топ-топ-тамм", само че с толкова силно плозивно "п", че по-скоро дори "топа-топа-тамм!"
Освен това много се е научил да пее и понякога си пее и сам. "...пи Дайка, тойта миа майка" например е краят на "Зайченцето бяло". "Опа топа ъчички, опа топа мъички" пък е краят на "Хей ръчички".
Днес го учим да казва "рододендрон". Ние сме извратени родители :)
Мислехме го за майтап, но аз вчера му подхвърлих "я кажи рододендрон" и той веднага откликна: "дун-дун-дун-дон!" :)
Една лека от току-що.
Стои си в кошарката и си играе с играчките, а ние с Веселин сме се разпльокали на дивана и се досъбуждаме.
На Деян играчките в кошарката му омръзват и посяга към шкафа отвън, където има една костенурка с коруба дето е shape sorter (сортировачка на формички? :) )
- Нунка!
Нас обаче ни мързи та 2 не виждаме и искаме да отложим момента, в който трябва да станем, за да му я подадем. Решавам да действам възпитателно:
- Костенурката ли искаш, маменце? Какво ще кажеш?
Деян се позамисля и пробва:
- Добъ ден?
Аз обяснявам:
- Не, маме, като искаш нещо не се казва Добър ден. Какво се казва?
Деян пак се замисля и тихичко и колебливо:
- Добъ детъф? ("добър вечер")
Понеже все го учим, че когато е тъмно, се казва добър вечер вместо добър ден, тези неща си му стоят заедно в съзнанието.
Пояснявам:
- Казва се "моля те". Когато искаш нещо, се казва: "мамо, моля те".
- Моа те!
- Кажи сега: мамо, моля те!
Деян помисли помисли, па отсече:
- Тати, моа те!
За голямо мое удоволствие, за тати е неустоимо като го помолят да не стане да откликне на молбата :)
А пък както съм писала и преди, понякога Деян съобщава, че плаче, с думата "Паче!"
Сега трябва да му даваме сиропа против алергия и да му капем капки в носа, пак заради алегията, и Веселин тъкмо го извади от кошарката с думите:
- Хайде да капем капки в носа!
На което Деян отговори с равен, съобщителен тон:
- Паче.
А по повод предишните филологически наброски и споменатата метатеза, да добавя още един пример - думата "онти", която чух днес за пръв път и отначало не разбрах, след което установих, че има предвид "животни".
Опитва се и да брои, но му трябва малко помощ. Докарва го до: Ноо, дее, тии, тетеи, ПЕТ! Тетеи днес за пръв път го чувам, преди го пропускаше. После може и да продължи със Тес, Сеем, Оем, Деет, Деет.
Все се каня също да напиша, че много от думите започнаха да стават с по една-две срички повече от преди.
Така например "тапи" станаха "тотапи" (чорапи), "мечо" стана "мечето", "бока" стана "абока" (ябълка), а "бонка" - "бом-бом-бонка" (малко прекалено даже :) ). "Дайче" стана "Дайо Байо"
Но най-смешната дума в момента е хипопотам, която звучи така: "топ-топ-тамм", само че с толкова силно плозивно "п", че по-скоро дори "топа-топа-тамм!"
Освен това много се е научил да пее и понякога си пее и сам. "...пи Дайка, тойта миа майка" например е краят на "Зайченцето бяло". "Опа топа ъчички, опа топа мъички" пък е краят на "Хей ръчички".
Днес го учим да казва "рододендрон". Ние сме извратени родители :)
Мислехме го за майтап, но аз вчера му подхвърлих "я кажи рододендрон" и той веднага откликна: "дун-дун-дун-дон!" :)
четвъртък, 5 март 2009 г.
Хомеопатия
Напоследък в коментарите ме питате дали сме пробвали с хомеопатия и ми препоръчвате да пробвам.
Аз много уважавам личния избор на човек да се придържа към течения, вярвания и философии, които не принадлежат на "мейнстрийма", така че не бих искала да кажа в никакъв случай нещо негативно за хората, които са избрали хомеопатията за себе си.
Но не, ние не сме опитвали хомеопатия досега и причината е, че... не просто не вярваме, че работи: ние вярваме, че тя НЕ работи, че НЯМА КАК да работи, поне не повече от плацебо.
Плацебото всъщност работи при наличие на правилните психологически предпоставки, а именно, да вярваш, че ще ти помогне - което при нас не е случаят и следователно нямаме шанс дори за това; да не говорим че при децата хептен не може да се говори за психологически ефект, щото детето пък много знае кво е това дето му буташ в устата.
Всъщност има някои лекарства, които наричат хомеопатични, и си работят добре, пример е сиропът за кашлица Проспан. Но в него има екстрат от бръшлян - има _нещо_ - дето да го кара да работи.
Но измами като Осцилококцинум имат точно нулев шанс да се доберат до домашната ни аптечка, чисто и просто защото в тях няма нищо.
Не вярвам на хомеопатията, защото не вярвам в принципите, върху които почива - доколкото съм ги схванала, те са, че подобно лекува подобно и че молекулата на водата "помни" с какво е била в контакт, дори когато веществото вече не е в нея - оттам и практиката на многократното разреждане, при което във финалното лекарство практически не остава нищо от предполагаемата активна съставка.
Все пак аз лично не съм затворила вратата изцяло. Предполагам, че когато all hope is lost, човек плюе на неща като лични убеждения и здрав разум и почва да прави глупости. Когато стигнем този момент, може да прибегнем и ние до хомеопатия и може пък да сработи, кой знае. Много хора из нета споделят, че са излекували алергии чрез хомеопатия или че само тя им помага за облекчаване на състоянието. Също така много хора споделят, че Господ е чул молитвите им и им е помогнал. За мен тези неща принадлежат към един общ етап: етапът на пълна безнадеждност.
А пък ние далеч не сме там.
Edit: Ха, как съм се объркала. Не Проспан, а Стодал бил хомеопатичният сироп за кашлица. Еми... какво да кажа :)
Аз много уважавам личния избор на човек да се придържа към течения, вярвания и философии, които не принадлежат на "мейнстрийма", така че не бих искала да кажа в никакъв случай нещо негативно за хората, които са избрали хомеопатията за себе си.
Но не, ние не сме опитвали хомеопатия досега и причината е, че... не просто не вярваме, че работи: ние вярваме, че тя НЕ работи, че НЯМА КАК да работи, поне не повече от плацебо.
Плацебото всъщност работи при наличие на правилните психологически предпоставки, а именно, да вярваш, че ще ти помогне - което при нас не е случаят и следователно нямаме шанс дори за това; да не говорим че при децата хептен не може да се говори за психологически ефект, щото детето пък много знае кво е това дето му буташ в устата.
Всъщност има някои лекарства, които наричат хомеопатични, и си работят добре, пример е сиропът за кашлица Проспан. Но в него има екстрат от бръшлян - има _нещо_ - дето да го кара да работи.
Но измами като Осцилококцинум имат точно нулев шанс да се доберат до домашната ни аптечка, чисто и просто защото в тях няма нищо.
Не вярвам на хомеопатията, защото не вярвам в принципите, върху които почива - доколкото съм ги схванала, те са, че подобно лекува подобно и че молекулата на водата "помни" с какво е била в контакт, дори когато веществото вече не е в нея - оттам и практиката на многократното разреждане, при което във финалното лекарство практически не остава нищо от предполагаемата активна съставка.
Все пак аз лично не съм затворила вратата изцяло. Предполагам, че когато all hope is lost, човек плюе на неща като лични убеждения и здрав разум и почва да прави глупости. Когато стигнем този момент, може да прибегнем и ние до хомеопатия и може пък да сработи, кой знае. Много хора из нета споделят, че са излекували алергии чрез хомеопатия или че само тя им помага за облекчаване на състоянието. Също така много хора споделят, че Господ е чул молитвите им и им е помогнал. За мен тези неща принадлежат към един общ етап: етапът на пълна безнадеждност.
А пък ние далеч не сме там.
Edit: Ха, как съм се объркала. Не Проспан, а Стодал бил хомеопатичният сироп за кашлица. Еми... какво да кажа :)
Ранобудниче
Аз не че се оплаквам, ама напоследък Деян е взел да се събужда още по-рано от обикновено - последните няколко дни в 6:10 - което мен направо ме разбива.
Първото, което казва, като се събуди, е да проплаче с един такъв трагичен глас - "мама!"
Ако не му обърна внимание веднага, почва да ме замеря с биберонки и лигавници и да хленчи, докато му обърна.
Като види, че съм вече на негово разположение, заповядва: "Гуши!"
Това не значи просто да го гушна, както някой по-наивен би си помислил; о, не, то значи, че трябва да го вдигна от креватчето и да започна да изпълнявам всичките му желания.
Като е вече високо в ръцете ми (докато аз си мечтая да си легна обратно за да си доспя, но вече е немислимо), посочва към вратата и проплаква: "Тамм!"
Сякаш кой знае какво пък има там.
Много мрази да си стои в същата стая в която се е събудил. Възприема много ясна разлика между стая за спане и стаята, в която се случват интересни неща. И винаги бърза да отиде на интересното.
Съвсем друга бира е, когато се събужда от следобеден сън. Тогава се е наспал (щото сутрин съвсем явно се събужда преди да си е доспал - много глупаво от негова страна, не знам що го прави), спокоен е, не е кисел и очичките му греят. Седи си в креватчето и се усмихва - като отида при него, се радва да ме види, понякога се смее, понякога е игрив, понякога само си бърбори разни неща.
Много обичам да отида при него след следобедния сън. Аз никога не отивам веднага, щото той се разбужда бавно - има си нужда от време да си се попротегне, да си помрънка, да си затананика нещо, да си погняви каквото там си е намерил за гнявене, да си поприказва малко сам. Давам му това време и чак тогава отивам.
И аз така, като него, съм кисела сутрин. Особено преди да си изпия кафето (а пък той - млякото). Сега го чакам само да установи какво е правилното разрешение на проблема - а именно, да се спи блажено до 10! :)
Първото, което казва, като се събуди, е да проплаче с един такъв трагичен глас - "мама!"
Ако не му обърна внимание веднага, почва да ме замеря с биберонки и лигавници и да хленчи, докато му обърна.
Като види, че съм вече на негово разположение, заповядва: "Гуши!"
Това не значи просто да го гушна, както някой по-наивен би си помислил; о, не, то значи, че трябва да го вдигна от креватчето и да започна да изпълнявам всичките му желания.
Като е вече високо в ръцете ми (докато аз си мечтая да си легна обратно за да си доспя, но вече е немислимо), посочва към вратата и проплаква: "Тамм!"
Сякаш кой знае какво пък има там.
Много мрази да си стои в същата стая в която се е събудил. Възприема много ясна разлика между стая за спане и стаята, в която се случват интересни неща. И винаги бърза да отиде на интересното.
Съвсем друга бира е, когато се събужда от следобеден сън. Тогава се е наспал (щото сутрин съвсем явно се събужда преди да си е доспал - много глупаво от негова страна, не знам що го прави), спокоен е, не е кисел и очичките му греят. Седи си в креватчето и се усмихва - като отида при него, се радва да ме види, понякога се смее, понякога е игрив, понякога само си бърбори разни неща.
Много обичам да отида при него след следобедния сън. Аз никога не отивам веднага, щото той се разбужда бавно - има си нужда от време да си се попротегне, да си помрънка, да си затананика нещо, да си погняви каквото там си е намерил за гнявене, да си поприказва малко сам. Давам му това време и чак тогава отивам.
И аз така, като него, съм кисела сутрин. Особено преди да си изпия кафето (а пък той - млякото). Сега го чакам само да установи какво е правилното разрешение на проблема - а именно, да се спи блажено до 10! :)
вторник, 3 март 2009 г.
Снимка
Старата снимка остава тук:
Качвам нова, в която се вижда един невероятно доволен Деян (от факта, че си има пръчка).
Качвам нова, в която се вижда един невероятно доволен Деян (от факта, че си има пръчка).
Абонамент за:
Публикации (Atom)
