Неделя следобед. С Веселин сме се пльоснали на леглото и дремем, за да даваме положителен личен пример на Деян и демонстрационно да го съблазним да дойде да легне и той, та белки заспи.
Той пък от своя страна, след известно боричкане с нас, се е кротнал на земята някъде в далечния край на стаята, така че не го виждаме. След известно време тишина чувам:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето... мишката за котката...
Ясно, викам си, "чете" книжката за "Дядо вади ряпа". Обаче Деян почва пак:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето...
И пак, в непрекъснат общ изброителен ритъм:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата...
В тоя момент разбрах, че я "чете" наобратно - разлиства страниците отзад напред. Накрая стигна до само "Дядото за ряпата" и Веселин, развеселен, не се стърпя:
- А! Къде са се разотишли всички?
неделя, 17 октомври 2010 г.
четвъртък, 19 август 2010 г.
Общуване с дете
Ето какво ми хрумна.
Да се общува с дете не че е трудно, но изисква много голяма пренастройка.
Най-лесният начин, по който общуваме с тях, е да ги учим - и сродно с него, да ги поучаваме. Ето това се прави ето така; това животно е енотовидно куче; тази буква е Д; слънце се рисува ето така. Като едни преподаватели, които трябва да предадат знанията си на своите ученици.
Другият начин е да играем. Тук претендираме да сме на тяхното ниво и да сме в обща ситуация, в която сме подчинени на еднакви правила, т.е. идеята в играта е да сме по-равностойни. Обаче не е така, понеже игрите са насочени към тях, предназначени за тях. Ние гейм-дизайнваме в крачка, и редизайнваме, когато установим, че нещо не работи. Участваме като админи, които са влезли за да изпълняват роля.
Това не е много равностойно. Създаваме за тях илюзия, но ние я наблюдаваме и отвън, не й се поддаваме.
Не е лесно да се общува с някой, който не ти е на нивото, като в същото време нито го поучаваш, нито се преструваш.
Та хрумна ми, че общуването с дете изисква много съществена промяна в самите нас.
Изисква да се отървем от представата си за това що е то дете и по какъв начин се очаква то да се забавлява. А тая представа е изграждана в нас толкова години, на колкото сме, и е много дълбоко втъкана. Родителите ни са дизайнвали игри за нас и са ни поучавали, и така ние знаем, че това се прави с децата. Ситуацията ни е позната, само трябва да влезем в отсрещната роля.
Например ето сега като бяхме на морето. Видяхме се с Ичо и Марийка. Хубаво ама Деян вижда Ичо за втори път в съзнателния си живот, отказа да влезе с него в морето, отказа да строят замък, отказа да се пръскат с водни пистолети, и на Ичо идеите му се изчерпаха и го обзе разочарование. На мен ми стана малко смешно, малко мило, и малко тъжно. Смешно защото идеите му бяха толкова малко - човек и не подозира какви задръжки има, колко дълбоко вкопани в съзнанието му, преди да се отпусне и да запее фалшиви песни с детето или да вземе първия попаднал му предмет и да го одушеви и превърне в кукла, с която да проведе цял разговор... или да измисли някаква друга спонтанна щуротия. Аз наистина знам колко е трудно, понеже съм най-неартистичния и фантазийно-задръстен човек, който може да съществува; вероятно на много хора тези неща им идват отвътре, но не и на мен.
Малко мило ми стана, защото Ичо не е виждал дете през живота си - е, да кажем по-скоро, че като голям човек не е общувал с деца по никакъв повод, и за него едно 3-годишно момченце е извънземно. Той няма никаква представа това дете какво може, както прави, какво му е интересно, как да говориш с него. И на мен така децата извън възрастта на Деян ми изглеждат извънземни - например като видим Алика, и аз съм забравила вече Деян какви ги вършеше на нейната възраст - в кой момент бебето разбира играта на "скривам се - показвам се", в кой - да му дрънчиш с нещо шарено, в кой - да му разкажеш нещо или изпееш песен.
Но най-вече тъжно ми стана, защото в разочарованието му видях какви големи очаквания е имал, колко са били стабилни представите му. Ичо беше излъган от Деян, беше се надявал да си прекарат добре заедно, а то не се случи. Как така едно дете отказва да строи замък на пясъка? Защо се дърпа от морето? След няколко опита Ичо като че се оттегли и зае пасивно-наблюдателна позиция.
Та това е, което ми хрумна: че да общуваш с дете е трудно, и че най-трудното в него е да надмогнеш очакванията си. Те са като задника, всеки си ги има. Обаче да разчистиш пространство, в което да можеш да приемеш всяко възможно поведение, желание, интерес, всякакъв вид комуникация, които детето може да предложи - това е тънкостта.
Да се освободиш от очакванията си и да приемеш това, което ти предложи отсрещната страна; да позволиш на детето да бъде себе си, а не да го напъхваш в калъпите си; да наблюдаваш и да приемеш като валидни изразените от него желания и интереси, и да си в състояние да им отговориш достойно.
Родителството ни учи да минимизираме егото си.
Да се общува с дете не че е трудно, но изисква много голяма пренастройка.
Най-лесният начин, по който общуваме с тях, е да ги учим - и сродно с него, да ги поучаваме. Ето това се прави ето така; това животно е енотовидно куче; тази буква е Д; слънце се рисува ето така. Като едни преподаватели, които трябва да предадат знанията си на своите ученици.
Другият начин е да играем. Тук претендираме да сме на тяхното ниво и да сме в обща ситуация, в която сме подчинени на еднакви правила, т.е. идеята в играта е да сме по-равностойни. Обаче не е така, понеже игрите са насочени към тях, предназначени за тях. Ние гейм-дизайнваме в крачка, и редизайнваме, когато установим, че нещо не работи. Участваме като админи, които са влезли за да изпълняват роля.
Това не е много равностойно. Създаваме за тях илюзия, но ние я наблюдаваме и отвън, не й се поддаваме.
Не е лесно да се общува с някой, който не ти е на нивото, като в същото време нито го поучаваш, нито се преструваш.
Та хрумна ми, че общуването с дете изисква много съществена промяна в самите нас.
Изисква да се отървем от представата си за това що е то дете и по какъв начин се очаква то да се забавлява. А тая представа е изграждана в нас толкова години, на колкото сме, и е много дълбоко втъкана. Родителите ни са дизайнвали игри за нас и са ни поучавали, и така ние знаем, че това се прави с децата. Ситуацията ни е позната, само трябва да влезем в отсрещната роля.
Например ето сега като бяхме на морето. Видяхме се с Ичо и Марийка. Хубаво ама Деян вижда Ичо за втори път в съзнателния си живот, отказа да влезе с него в морето, отказа да строят замък, отказа да се пръскат с водни пистолети, и на Ичо идеите му се изчерпаха и го обзе разочарование. На мен ми стана малко смешно, малко мило, и малко тъжно. Смешно защото идеите му бяха толкова малко - човек и не подозира какви задръжки има, колко дълбоко вкопани в съзнанието му, преди да се отпусне и да запее фалшиви песни с детето или да вземе първия попаднал му предмет и да го одушеви и превърне в кукла, с която да проведе цял разговор... или да измисли някаква друга спонтанна щуротия. Аз наистина знам колко е трудно, понеже съм най-неартистичния и фантазийно-задръстен човек, който може да съществува; вероятно на много хора тези неща им идват отвътре, но не и на мен.
Малко мило ми стана, защото Ичо не е виждал дете през живота си - е, да кажем по-скоро, че като голям човек не е общувал с деца по никакъв повод, и за него едно 3-годишно момченце е извънземно. Той няма никаква представа това дете какво може, както прави, какво му е интересно, как да говориш с него. И на мен така децата извън възрастта на Деян ми изглеждат извънземни - например като видим Алика, и аз съм забравила вече Деян какви ги вършеше на нейната възраст - в кой момент бебето разбира играта на "скривам се - показвам се", в кой - да му дрънчиш с нещо шарено, в кой - да му разкажеш нещо или изпееш песен.
Но най-вече тъжно ми стана, защото в разочарованието му видях какви големи очаквания е имал, колко са били стабилни представите му. Ичо беше излъган от Деян, беше се надявал да си прекарат добре заедно, а то не се случи. Как така едно дете отказва да строи замък на пясъка? Защо се дърпа от морето? След няколко опита Ичо като че се оттегли и зае пасивно-наблюдателна позиция.
Та това е, което ми хрумна: че да общуваш с дете е трудно, и че най-трудното в него е да надмогнеш очакванията си. Те са като задника, всеки си ги има. Обаче да разчистиш пространство, в което да можеш да приемеш всяко възможно поведение, желание, интерес, всякакъв вид комуникация, които детето може да предложи - това е тънкостта.
Да се освободиш от очакванията си и да приемеш това, което ти предложи отсрещната страна; да позволиш на детето да бъде себе си, а не да го напъхваш в калъпите си; да наблюдаваш и да приемеш като валидни изразените от него желания и интереси, и да си в състояние да им отговориш достойно.
Родителството ни учи да минимизираме егото си.
петък, 16 юли 2010 г.
Наужким
Аз съм псевдо-българист. Ще рече, никакъв българист не съм, но българският език ми е интересен и приятен, пък съм и филолог, така че сравнително добра подготовка ми се намира.
Та признавам си, че не мога да направя морфологичен анализ на думата наужким.
Ясно, че ще се раздели на на-уж-ким, но какво е това -ким? Като в санким, белким - прилича на падеж... прилича на "начин, по който се извършва; средство, чрез което се извършва" и ми бие на Творителния в руския.
Българистите да кажат, а аз междувременно да споделя за Деян - правим си, значи, една кошничка от пластилин и я пълним с плодове и зеленчуци от пластилин - правим банан, краставица, домати, диня и зелен портокал (идентичен по размери с динята и поради това напълно неотличим от нея, но ние си знаем кое кое е). Сплескваме и една питка и я мушваме и нея.
Пристига баба Фани.
- Бабо Фани, виж! Това е банан, това е домат, това е краставица, а това е питка.
- Ммм, колко вкусно, ще я папкаме ли?
- (възмутено) Ама тя е от пластилин!!!
По подобен начин ме е поправял, че животните не говорят, или пък - "Ама то е играчка!".
Бива, бива да конструираш измислени реалности, но да си знаем, все пак, докъде се простира реалността и откъде натам почва измислицата.
За мен беше изненада, че изобщо държи на тази граница. Че я забелязва и че сам я налага, когато ние - големите, отговорните - говорим като да не отчитаме нейното съществуване.
Правилата, границите, структурата, яснотата са неща, които са важни на малките човеци. Светът е толкова хаотичен, богат и все още предимно необясним, че не можем току-така да нарушаваме дребните неща, които вече разбираме и си обясняваме.
Та признавам си, че не мога да направя морфологичен анализ на думата наужким.
Ясно, че ще се раздели на на-уж-ким, но какво е това -ким? Като в санким, белким - прилича на падеж... прилича на "начин, по който се извършва; средство, чрез което се извършва" и ми бие на Творителния в руския.
Българистите да кажат, а аз междувременно да споделя за Деян - правим си, значи, една кошничка от пластилин и я пълним с плодове и зеленчуци от пластилин - правим банан, краставица, домати, диня и зелен портокал (идентичен по размери с динята и поради това напълно неотличим от нея, но ние си знаем кое кое е). Сплескваме и една питка и я мушваме и нея.
Пристига баба Фани.
- Бабо Фани, виж! Това е банан, това е домат, това е краставица, а това е питка.
- Ммм, колко вкусно, ще я папкаме ли?
- (възмутено) Ама тя е от пластилин!!!
По подобен начин ме е поправял, че животните не говорят, или пък - "Ама то е играчка!".
Бива, бива да конструираш измислени реалности, но да си знаем, все пак, докъде се простира реалността и откъде натам почва измислицата.
За мен беше изненада, че изобщо държи на тази граница. Че я забелязва и че сам я налага, когато ние - големите, отговорните - говорим като да не отчитаме нейното съществуване.
Правилата, границите, структурата, яснотата са неща, които са важни на малките човеци. Светът е толкова хаотичен, богат и все още предимно необясним, че не можем току-така да нарушаваме дребните неща, които вече разбираме и си обясняваме.
четвъртък, 15 юли 2010 г.
Трудната концепция за време
- Кога ще [се случи нещоси]?
- Утре.
- Сега утре ли е?
- Довечера.
- Сега довечера ли е?
Много са му неразбираеми някакви назовани времена, които никога не са "сега", съответно никога не съществуват. Как да разбере човек кога е утре? "Когато се наспинкаме и се събудим." Кога е довечера? "Когато стане тъмно и запалим лампите."
Друг вид относителни понятия са му още по-чудни, и въпреки това се опитва да борави и с тях, за да води адекватен разговор с нас:
- То [представлението] още започнало ли е?
- Не, маменце, не е започнало още.
Той очаква моят отговор да бъде, че "още не е", и го търси с въпроса дали "още е".
- Утре.
- Сега утре ли е?
- Довечера.
- Сега довечера ли е?
Много са му неразбираеми някакви назовани времена, които никога не са "сега", съответно никога не съществуват. Как да разбере човек кога е утре? "Когато се наспинкаме и се събудим." Кога е довечера? "Когато стане тъмно и запалим лампите."
Друг вид относителни понятия са му още по-чудни, и въпреки това се опитва да борави и с тях, за да води адекватен разговор с нас:
- То [представлението] още започнало ли е?
- Не, маменце, не е започнало още.
Той очаква моят отговор да бъде, че "още не е", и го търси с въпроса дали "още е".
понеделник, 12 юли 2010 г.
Резюме
В изтеклата половин година се случиха неща.
А аз имам традиция - досега изпълнена 2 пъти, значи е традиция - на рождения ден на Деян да пиша резюме на изминалата година.
Със сигурност ще пропусна множество важни неща, но ето това, за което се сещам, че непременно трябва да се каже.
1. Алика
Понеже на нея е посветен най-скорошният ми постинг, нейната поява на бял свят не е толкова отдалечена в блоговремето, колкото в реалното време.
В реалното време двамата братовчеди имаха шанса да се запознаят наживо, напук на разстоянията, и това, надявам се един ден да мога да кажа, беше началото на едно прекрасно приятелство :)
2. Илина
Другото важно бебе се роди на Илинден 2009 и към днешна дата вече дори ходи. Деян обича да й подава играчки и освен това среща трудност да произнесе "Илина", та по някаква причина все я произнася "Елина".
Деян веднъж направи знаменития извод, че понеже Алика му е братовчедка, и Илина му е братовчедка, и Елена му е братовчедка - значи "Всички момичета са ми братовчедки!"
3. Алергичният въпрос
Бележим първи и неочакван напредък в това отношение. През февруари направихме изследвания, които показаха ниски нива на всичките алергени: яйчен белтък, краве мляко, ДПМК, куче и плесен - всички със стойност 1, за разлика от преди, когато стойностите бяха 4 и 3 (по скала от 0 до 4).
Докторът отпусна режима, като сега вече пазим Деян само от преките алергени (мляко), но не и от производните (месо). Въведохме пилешкото месо и от време на време даваме по някоя топлиннообработена молекула домат. Сега сме подели въвеждане на козе сирене, обаче Деян не е фен - след първото ядене повече не ще и да чуе, било му горчиво, било му кисело... Обясних му, че то не е горчиво или кисело, а само има миризма, на което той отговори "Искам да се махне миризмата!". Разбираемо желание. Ще пробваме да го топлиннообработим и да го скрием в някоя попара, за да го пробутаме - козето сирене е необходим преходен етап, за да се мине към овче и един ден, живот и здраве, краве.
4. Памперсите
Нямат отказване. Деян отказва да използва гърне, тоалетна, поставка за тоалетна, дърво, леген, кофичка и всякакъв друг не-памперсов начин за цивилизовано облекчаване на физиологичните нужди. Не че не може, напротив - много добре знае кога му се ходи, но просто отказва. При последните 2 къпанета обаче у мен се появи нова надежда: прояви интерес към играта "да улучим канала на ваната". Ще видим дали ще излезе нещо.
5. Учене и игра
Деян учи много, бързо, жадно. С любопитство към всяко нещо. Като празен съд, който копнее да се запълни с информация - каквато и да е, колкото може повече. Запомнил е различни видове динозаври, като диметродон, спинозавър, раптор, трицератопс, диплодок, тиранозавър, стегозавър, птеродактил - общо взето, всички, които знаехме и му казахме. Разпознава нечувани преди от нас животни, като окапи, дик-дик и wombat ;)
Разпознава букви (на мама, на тати, на Деян, на баба Зори, на дядо Пенко, на баба Фани, на дядо Бисер, на баба Руми, на Алика). Някои цифри. Всички цветове. Брои до 14. Пее "Мила моя мамо", "Баба меца от медеца", "Еж беж таралеж" и други подобни. Измисля си мелодии и ги тананика. На пластилина е вманиачен фен, а особено ако и аз съм там и ме използва да правя по-интересни фигурки (щото той засега може да прави само змии).
Разпитва за много неща - стигнали сме етапа с нескончаемата поредица от въпроси "защо".
Не обича много вода, подхожда подозрително към влизане в басейн и много внимава да не се намокри повечко. Затова пък обича да стреля с водния пистолет.
Реденето на пластмасови животни в "посоки" се разби и разнообрази в различни под-форми, от което съм доста доволна. Сега ги събира около някаква обща цел, като например да пият вода, а последно го видях, че ги сортираше по видове ("...да сложа малкото зебърче при мама зебра...").
Няма достатъчно координация за подаване на топка, но има горе-долу за балон (все пак достатъчно слаба, че да го изпуска често и да става весело).
6. Културно-масови мероприятия ;)
Какъв прелестен термин!
Заведохме го на първия в живота му куклен театър ("Слончето с розовите уши", седеше като омагьосан) - в Ателие 313 в Красна поляна, че ни е наблизо. Повторихме опита със Столичния куклен театър, където обаче и костюмите, и постановката (по Р.Киплинг) бяха малко прекомерно артистични и не мисля, че той разбра нещо. Потретихме опита с "Трите прасенца", за чието представление закъсняхме (еми кво да прайш) и двамата с Калина прекараха страхотен ден в съвместна игра на открито в парка.
А точно онзи ден го заведохме и на първия му цирк. Погали истинска игуана и се снима с нея.
А аз имам традиция - досега изпълнена 2 пъти, значи е традиция - на рождения ден на Деян да пиша резюме на изминалата година.
Със сигурност ще пропусна множество важни неща, но ето това, за което се сещам, че непременно трябва да се каже.
1. Алика
Понеже на нея е посветен най-скорошният ми постинг, нейната поява на бял свят не е толкова отдалечена в блоговремето, колкото в реалното време.
В реалното време двамата братовчеди имаха шанса да се запознаят наживо, напук на разстоянията, и това, надявам се един ден да мога да кажа, беше началото на едно прекрасно приятелство :)
2. Илина
Другото важно бебе се роди на Илинден 2009 и към днешна дата вече дори ходи. Деян обича да й подава играчки и освен това среща трудност да произнесе "Илина", та по някаква причина все я произнася "Елина".
Деян веднъж направи знаменития извод, че понеже Алика му е братовчедка, и Илина му е братовчедка, и Елена му е братовчедка - значи "Всички момичета са ми братовчедки!"
3. Алергичният въпрос
Бележим първи и неочакван напредък в това отношение. През февруари направихме изследвания, които показаха ниски нива на всичките алергени: яйчен белтък, краве мляко, ДПМК, куче и плесен - всички със стойност 1, за разлика от преди, когато стойностите бяха 4 и 3 (по скала от 0 до 4).
Докторът отпусна режима, като сега вече пазим Деян само от преките алергени (мляко), но не и от производните (месо). Въведохме пилешкото месо и от време на време даваме по някоя топлиннообработена молекула домат. Сега сме подели въвеждане на козе сирене, обаче Деян не е фен - след първото ядене повече не ще и да чуе, било му горчиво, било му кисело... Обясних му, че то не е горчиво или кисело, а само има миризма, на което той отговори "Искам да се махне миризмата!". Разбираемо желание. Ще пробваме да го топлиннообработим и да го скрием в някоя попара, за да го пробутаме - козето сирене е необходим преходен етап, за да се мине към овче и един ден, живот и здраве, краве.
4. Памперсите
Нямат отказване. Деян отказва да използва гърне, тоалетна, поставка за тоалетна, дърво, леген, кофичка и всякакъв друг не-памперсов начин за цивилизовано облекчаване на физиологичните нужди. Не че не може, напротив - много добре знае кога му се ходи, но просто отказва. При последните 2 къпанета обаче у мен се появи нова надежда: прояви интерес към играта "да улучим канала на ваната". Ще видим дали ще излезе нещо.
5. Учене и игра
Деян учи много, бързо, жадно. С любопитство към всяко нещо. Като празен съд, който копнее да се запълни с информация - каквато и да е, колкото може повече. Запомнил е различни видове динозаври, като диметродон, спинозавър, раптор, трицератопс, диплодок, тиранозавър, стегозавър, птеродактил - общо взето, всички, които знаехме и му казахме. Разпознава нечувани преди от нас животни, като окапи, дик-дик и wombat ;)
Разпознава букви (на мама, на тати, на Деян, на баба Зори, на дядо Пенко, на баба Фани, на дядо Бисер, на баба Руми, на Алика). Някои цифри. Всички цветове. Брои до 14. Пее "Мила моя мамо", "Баба меца от медеца", "Еж беж таралеж" и други подобни. Измисля си мелодии и ги тананика. На пластилина е вманиачен фен, а особено ако и аз съм там и ме използва да правя по-интересни фигурки (щото той засега може да прави само змии).
Разпитва за много неща - стигнали сме етапа с нескончаемата поредица от въпроси "защо".
Не обича много вода, подхожда подозрително към влизане в басейн и много внимава да не се намокри повечко. Затова пък обича да стреля с водния пистолет.
Реденето на пластмасови животни в "посоки" се разби и разнообрази в различни под-форми, от което съм доста доволна. Сега ги събира около някаква обща цел, като например да пият вода, а последно го видях, че ги сортираше по видове ("...да сложа малкото зебърче при мама зебра...").
Няма достатъчно координация за подаване на топка, но има горе-долу за балон (все пак достатъчно слаба, че да го изпуска често и да става весело).
6. Културно-масови мероприятия ;)
Какъв прелестен термин!
Заведохме го на първия в живота му куклен театър ("Слончето с розовите уши", седеше като омагьосан) - в Ателие 313 в Красна поляна, че ни е наблизо. Повторихме опита със Столичния куклен театър, където обаче и костюмите, и постановката (по Р.Киплинг) бяха малко прекомерно артистични и не мисля, че той разбра нещо. Потретихме опита с "Трите прасенца", за чието представление закъсняхме (еми кво да прайш) и двамата с Калина прекараха страхотен ден в съвместна игра на открито в парка.
А точно онзи ден го заведохме и на първия му цирк. Погали истинска игуана и се снима с нея.
Опит за завръщане
Само накратко, понеже пиша от работа и нямам много време.
Исках да обявя, че имам намерение да започна да пиша тук отново.
Всъщност аз никога не съм имала намерение да спирам, но така се получи. Непосредствено след изтичането на 1-месечната ми Деянска януарска отпуска, въртележката на работното ежедневие ме завихри така здраво, че не мога да намирам никакви пролуки, в които да промъкна по няколко изречения в блога.
Мисля си и друго нещо - че ако приемем психотерапевтичното схващане, че за всяко едно действие или бездействие истинските причини се коренят не точно в обстоятелствата, а повече - в изборите, които правим, съответно - приоритетите, които си определяме - то трябва да приема, че в последната половин година просто моят избор не е бил да пиша в блога. Позачудих се защо и търся обяснение във факта, че този блог се роди от конфликта, който имах със себе си като майка - от самото начало той е дефиниран като родителски блог, не бебешки / детски, и основната ми тема е преживяванията на родителя - нещата, които откривам, дилемите, пред които се изправям; какво ми се случва и какво ме вълнува, какви очаквания съм имала за родителството и каква се е оказала реалността според начина, по който аз я преживявам. Та в тая връзка, може би замирането на активността ми отразява замиране на целия тоя конфликт, на вълнуващата, плашеща и озадачаваща новост на родителската роля, която, 3 години по-късно, вече като че ли съм започнала да приемам. (Мда, от бавно схватливите съм). Не без цената на целенасочени усилия, мисля, че най-накрая и вътре в себе си станах майка, някакъв вид - е, далеч от идеална разбира се, но все пак някаква. Ставането на майка не беше за мен автоматично следствие от раждането на дете, то е дълъг и сложен психологически процес, в който беше необходимо цялата ми нагласа към света да се пренастрои. Този процес далеч не е завършен, но пикът му е преминал - съдя по това как вече безрезервно приемам, че Деян има място в живота ми; по това, че като съм с него, не ме гризе онова силно чувство, че би трябвало да съм някъде другаде и да правя нещо друго; по моментите, в които сме заедно и не ми е скучно - както когато изобретих как се правят костенурки от пластилин.
Ще възобновя писането тук под малко по-различна форма, по-скоро като хроника на това, което се случва, и за запазване на моментите, които са твърде скъпи, за да си позволим да ги забравим. Това вече е Деянов блог.
А пролука... ще трябва да се намери.
:)
Исках да обявя, че имам намерение да започна да пиша тук отново.
Всъщност аз никога не съм имала намерение да спирам, но така се получи. Непосредствено след изтичането на 1-месечната ми Деянска януарска отпуска, въртележката на работното ежедневие ме завихри така здраво, че не мога да намирам никакви пролуки, в които да промъкна по няколко изречения в блога.
Мисля си и друго нещо - че ако приемем психотерапевтичното схващане, че за всяко едно действие или бездействие истинските причини се коренят не точно в обстоятелствата, а повече - в изборите, които правим, съответно - приоритетите, които си определяме - то трябва да приема, че в последната половин година просто моят избор не е бил да пиша в блога. Позачудих се защо и търся обяснение във факта, че този блог се роди от конфликта, който имах със себе си като майка - от самото начало той е дефиниран като родителски блог, не бебешки / детски, и основната ми тема е преживяванията на родителя - нещата, които откривам, дилемите, пред които се изправям; какво ми се случва и какво ме вълнува, какви очаквания съм имала за родителството и каква се е оказала реалността според начина, по който аз я преживявам. Та в тая връзка, може би замирането на активността ми отразява замиране на целия тоя конфликт, на вълнуващата, плашеща и озадачаваща новост на родителската роля, която, 3 години по-късно, вече като че ли съм започнала да приемам. (Мда, от бавно схватливите съм). Не без цената на целенасочени усилия, мисля, че най-накрая и вътре в себе си станах майка, някакъв вид - е, далеч от идеална разбира се, но все пак някаква. Ставането на майка не беше за мен автоматично следствие от раждането на дете, то е дълъг и сложен психологически процес, в който беше необходимо цялата ми нагласа към света да се пренастрои. Този процес далеч не е завършен, но пикът му е преминал - съдя по това как вече безрезервно приемам, че Деян има място в живота ми; по това, че като съм с него, не ме гризе онова силно чувство, че би трябвало да съм някъде другаде и да правя нещо друго; по моментите, в които сме заедно и не ми е скучно - както когато изобретих как се правят костенурки от пластилин.
Ще възобновя писането тук под малко по-различна форма, по-скоро като хроника на това, което се случва, и за запазване на моментите, които са твърде скъпи, за да си позволим да ги забравим. Това вече е Деянов блог.
А пролука... ще трябва да се намери.
:)
понеделник, 1 февруари 2010 г.
Dear Alika,
By the time you are able to read this, your English will surely be much stronger than you Bulgarian, so here goes: some random thoughts that I feel like sharing with you.
I want to tell you what is so special about today.
Today you were born. Not "so-and-so-many years ago today"; the real today. You are less than a day old. Come to think of it, yesterday already belongs to the pre-Alikan era, and that's something which will always seem a little shady for you. We all have the feeling that the time before we existed belongs to some distant, shapeless, surreal "past". The world comes into existence when we do, and your world was born today for you. Enjoy it! It's a nice world, and from what I've seen, it's getting better every day. (Like it did today.)
Every moment of our life we make choices that ultimately shape us and define us, and events happen around us that affect us. For you, today is the start of it - today, on the day of your birth, your potential knows no limits. It is amazing just to think about it. Life abounds in opportunities and chances. Seize the ones that make you happy.
Your parents, whom you know so well, have not always been your parents. They became parents today. You probably cannot quite imagine them as non-parents, but that's all they have been so far. Their learning how to parent you starts today.
Enjoy your time with them, and when they make mistakes, cut them some slack - it's because at parenthood they are just babies, less than a day old at the moment.
Your uncle was nobody's uncle yesterday, and I was nobody's aunt. From today on, we are aunt and uncle. I hope we will have the chance to be close with you, so when you are reading this, it doesn't sound like a letter from a stranger.
More importantly, I hope distance and language will not be an obstacle to getting to know your cousin Deyan. For the sake of both of you, I hope we will be able to make it possible for you to spend time together so you can feel comfortable with each other. Cousins are immediate family, and let me tell you from experience that the Efremov cousins in particular are a real treasure.
So there, I had my first conversation with you, little baby!
Welcome to the world, and have a nice life :)
I want to tell you what is so special about today.
Today you were born. Not "so-and-so-many years ago today"; the real today. You are less than a day old. Come to think of it, yesterday already belongs to the pre-Alikan era, and that's something which will always seem a little shady for you. We all have the feeling that the time before we existed belongs to some distant, shapeless, surreal "past". The world comes into existence when we do, and your world was born today for you. Enjoy it! It's a nice world, and from what I've seen, it's getting better every day. (Like it did today.)
Every moment of our life we make choices that ultimately shape us and define us, and events happen around us that affect us. For you, today is the start of it - today, on the day of your birth, your potential knows no limits. It is amazing just to think about it. Life abounds in opportunities and chances. Seize the ones that make you happy.
Your parents, whom you know so well, have not always been your parents. They became parents today. You probably cannot quite imagine them as non-parents, but that's all they have been so far. Their learning how to parent you starts today.
Enjoy your time with them, and when they make mistakes, cut them some slack - it's because at parenthood they are just babies, less than a day old at the moment.
Your uncle was nobody's uncle yesterday, and I was nobody's aunt. From today on, we are aunt and uncle. I hope we will have the chance to be close with you, so when you are reading this, it doesn't sound like a letter from a stranger.
More importantly, I hope distance and language will not be an obstacle to getting to know your cousin Deyan. For the sake of both of you, I hope we will be able to make it possible for you to spend time together so you can feel comfortable with each other. Cousins are immediate family, and let me tell you from experience that the Efremov cousins in particular are a real treasure.
So there, I had my first conversation with you, little baby!
Welcome to the world, and have a nice life :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
