Да не се спи при бебето.

Милена няколко пъти се похвали, че Ема си спи сама в детската стая още от прибирането им вкъщи.
Имахме намерение и ние да оставим Деян сам, а да си спим в спалнята.

Ето как не стана.

Първата нощ така или иначе нямаше сън за нас, така че не се брои.
На втората взехме да откапваме, но все още успявахме да залитаме по коридорите, за да го храним и приспиваме.
На третата той нададе кански рев, който не можехме да успокоим с нищо. Опитвахме, опитвахме, и в един момент, докато го вдигах на ръце, видях в креватчето му мравка.
Ясна работата. Гадините плъпнали и за нула време успели да намерят къде спи сладкомиришещото бебе, и са го нахапали.
Полудях, истерясах, скъса ми се сърцето. Тия мравки хапят адски болезнено. Борим се с тях от години, беше пръскано докато бях в родилния дом, и пак бяха успели да плъзнат.

А в спалнята, където ние току-що се бяхме пренесли (сегашната детска стая беше спалня преди), още не се бяха навъдили. И така си взехме детенцето при нас.
Кошчето на количката свърши идеална работа, тъй като си има крачета и директно си го поставихме на пода до спалнята. По това време Деян беше наполовина на сегашните си размери и направо се губеше в кошчето - дори му слагахме едно нагънато на руло одеяло, за да му създаде усещане за уют в това огромно пространство. С други думи, не му пречеше да си спи там.

Няколко дни по-късно проблемът с мравките беше решен по хитър механичен начин - краката на креватчето се слагат в чинийки с вода и така мравките не могат да припарят. Защото не може да се пръска с препарати нали. Толкова малко бебе.

По това време започнаха коликите.
Оттам нататък не можеше и дума да става да го оставяме да спи сам. Първо, той не заспиваше. Ние дремехме на стола до него за да бутаме залъгалката, щом я изпуснеше, и за да поставяме ръце около него, за да му стоплим коремчето, когато се присвиваше. И разбира се, да го взимаме на ръце, ако друго не помогне.
Няма никакъв смисъл - а и в името на какво? - да се разчита на бебефони на този етап. Като те събуди бебефонът, е твърде късно - докато се добереш до бебето, то вече реве, та се къса, разбудило се е напълно и е много по-трудно да го успокоиш отново. Като ти е под ръка и успяваш да реагираш по-бързо, имаш шанс да предотвратиш големия рев и да го успокоиш още докато е в просъница.
Другото лошо на бебефона е, че буди и двама ви - което пък е непрактично, защото има голям смисъл поне единият да спи, докато другият дежури. Редуването на спането е съществено важно за оцеляването в началото.

Така се наложи практиката да се редуваме да спим при Деян една нощ аз, една Веселин; когато баба Зорка идваше, поемаше по 2 нощи и така общо взето добре си разпределяхме седмицата - всеки виждаше по малко сън от време на време и изДеянихме.
Постепенно поех всички нощни смени сама, защото Веселин все пак е на работа и му трябваше поне минимална работоспособност, а аз през деня имах поне теоретичен шанс да поспя час-два. Тогава спях при Деян и оставих Веселин сам в спалнята. В този период наложих зловредния навик да си взимам Деян при мене, когато не можеше да се успокои, и да си го приспивам с гушкане. Така си спяхме заедно на спалнята до сутринта. И точно с това спане се научи постепенно да спи по по-дълго време.

Сега е рахат. Откакто започна да прави големите нощни паузи, аз се пренесох обратно в спалнята и вече сме за пример. Деян сам оттатък, ние големите си големуваме тук, а пък аз се изстрелвам като отряд за скоростно реагиране, като чуя зачатъци на заплакване по бебефона. Сутрешното хранене е почти предвидимо - в интервала между 6:30 и 7:15, така че обикновено успяваме дори да избегнем разреваването.