Калина

Преди да се роди Деян, винаги когато на някой познат или приятел му се родеше дете, приемах новината позитивно, но спокойно, без много-много да ангажирам съзнанието си с нея и без да влагам кой знае колко емоции. Да, хубаво нещо, дете, също както и ако беше почнал нова работа или си беше купил къща - щастието на близкия ми предизвикваше у мен доволство, но не бях в състояние да го съпреживея с него. Интересуваща се единствено от себе си, аз си продължавах живота така, както и досега, и още след седмица забравях кога точно се роди бебето, а за някои по-далечни познати дори забравях как са го кръстили. Когато дойдеше време да посетя съответните познати и да видя бебето, не намирах в себе си достатъчно интерес към него, интересуваха ме предимно те самите - как се чувстват и как се справят с новия си начин на живот.

Но днес се роди Калина и всичко е различно. Открих, че тази новина не беше чута от онова егоцентрично същество, което бях, а от някакъв нов човек, когото още не познавам - загрижен, супер-заинтригуван, съпреживяващ всичко, което се случва на новите родители. Несъмнено това се дължи на собствените ми преживявания около раждането на Деян, в които цял ден се ровя в търсене на добри съвети и дори само в търсене на представата, която вече е поизбледняла - как се чувства човек във всеки един момент - при подготовката за операцията, на операционната маса, в реанимацията, излизането от упойка, разговорите с другите току-що родили момичета, с които дори не научихме имената си, но научихме имената на бебетата; раздвижването; очакването кога най-после, кога най-после ще ни доведат бебето да го разгледаме. Очакването на Веселин, който беше до мен във всеки момент, в който беше възможно, и ми липсваше ужасно във всеки момент, в който беше невъзможно. Умората, заедно с превъзбудата, която не ме оставяше да спя повече от 4 часа на нощ, събуждането в 4 АМ в очакване да ми докарат Деян в 6. Режимът на болницата - визитации, кърмене, тоалет. Сестрите и всичките им противоречиви съвети. Телефонните разговори, които ми се сториха милиони и ме уморяваха ужасно; желанието да се изолирам от целия свят - само с Веселин и бебето и никой да не ни закача докато не се освестим.

За пръв път обръщам внимание и отдавам наистина значение на единствената информация, която може да се даде за всяко новородено бебе - ръст 54 см, тегло 3,800 г. Винаги съм се чудила какво толкова значение има и защо хора, които са си доста далечни, си разменят тази информация по повод раждането на бебе. А сега сама попитах, и запомних цифрите, защото виждам смисъл в тях.

Спомням си много добре усещането да си залят от тонове информация на тема раждане, кърмене, грижа за бебето и покупки - толкова много, че не можеш да я смелиш и ти иде да си запушиш ушите и да закрещиш; да си засипан с хиляди добронамерени съвети, така че заради собственото си оцеляване вече автоматично игнорираш тези, които не се отнасят до абсолютно непосредствените проблеми за разрешаване - спомням си го и понеже не искам да го причинявам на друг, съзнателно се въздържам да си натрапвам добронамереността на новите родители. Досега успявам. Едва днес се изкуших да дам два съвета, но наистина такива, които касаеха непосредствената ситуация - пиенето на много вода заради упойката, и ранното и смело раздвижване. Милена ми ги даде на мен и ми бяха полезни, затова ги предадох нататък.

Покрай бременността на Гимли за пръв път разбрах и напиращото желание да дадеш съвет. То не е само в съвета работата. Голяма част от порива е да споделиш собственото си преживяно. Съветите от други майки съдържат преобладаващо информация какво се е случило с тях, с тяхното собствено дете - как е протекло раждането и какво човек е научил от него, как са се закърмили, на какъв режим на хранене и спане е бебето. Човек не толкова съветва другия, колкото като че ли съветва себе си, едно алтернативно свое "аз" в някой друг крачол на времето - "ако сега трябваше да мина през всичко това, с всичко, което вече знам, щях да постъпя така и така - еди-кое си направих правилно, а еди-кое си сгреших..." Многото съвети не са алтруизъм, а знак, че човек обича да слуша себе си и да премисля отново и отново собствения си опит.

И накрая, понеже този постинг е по повод раждането на Калина (ех, това име и ние си бяхме избрали, ако щяхме да имаме момиче! бива ли да са толкова еднакви с нас нейните родители :)) - трябва да има и пожелание. Желая й да е жива и здрава, да е безгрижно дете, да порасне умен, спокоен, уверен и успешен човек, и да има много късмет през целия си живот.

Сега, предполагам, че при това положение ако ние след време имаме второ дете и то е момиче, името Калина отпада за нас (ще мислим Ева вероятно). Но сигурно не е късно да има Калина Ефремова на тоя свят ;) Така де, едва ли може да има мома, по-достойна за нашия левент от дъщерята на Гимли (което си е почти аз) и Мордред! :))