Деветмесечният (от днес) синчец бележи нови постижения в последната седмица.
Вече може да стои прав, като се държи за горната рамка на креватчето. От време на време захапва рамката. Понякога се опитва да я захапе, докато в същото време пружинира нагоре-надолу с крака, и в резултат така се набива в рамката, че се удря и ревва.
Като се умори, изгубва равновесие и пада по гръб, но не се разплаква. Даже ако си там (гледам винаги да съм там) и му се нахилиш като че кой знае какво смешно нещо е станало, се нахилва и той в отговор. От ония усмивки - "абе не знам защо го смяташ за забавно, ама щом казваш, вярвам ти" :)
Другото ново е, че следобедният сън е станал голям тормоз. Уморява се, но категорично отказва да се хоризонтира; в столчето за кола с яко люлеене се получава понякога, а друг път и там не става. Вече няколко пъти се случва да пропуска този сън.
За протокола, режимът му в момента е 4 пъти спане дневно по около 30 минути (понякога 40, в редки случаи повече) - между всяко хранене (а храненията са 5). През нощта спи от 21-21:30 до 07:00. Имаше един хубав период от около 2 седмици, в който спеше до 8 сутринта и дори не се будеше през това време, ама май безвъзвратно отмина. Сега като се събуди още не е озверял от глад, ами си стои в креватчето и си играе - само да има някой да го вдига, като падне по очи и се умори :) Към 7:30 замрънква за храна и го храня.
Не знам в кой момент е нормално да се отбие някоя от дневните дремки. Знам, че колкото повече спи, толкова повече спи :) И освен това, че е хубаво както за него, така и за егоистичните нас, да спи максимално. Но като не ще, не ще ся, не можем да го накараме насила.
С Веселин сме се разпределили вече не с редуване (1 нощ единият, 1 другият), ами си имаме специализации. Той е отговорник по нощните будения (напоследък са зачестили - средно по 5 пъти на нощ), а аз - по сутрешния тоалет и хранене. Опитвам се да си лягам вечер в 23, защото иначе просто няма издържане. Аз и бездруго обичам да спя по 10 часа, ако може, а сега е проблем да си набавя дори елементарно насъщните 8. Веселин пък направо не мога да го мисля.
Разбира се, и сравнение не може да става с първоначалния период от неколкомесечно недоспиване :) Сега сме си царе направо... А и с всяка втора седмица в Ботевград съвсем пък няма от какво да се оплакваме. Да са живи и здрави бабите и дядовците, ей!...
понеделник, 24 март 2008 г.
четвъртък, 20 март 2008 г.
Оранжево детето
Реших да впиша за протокола песните, които пея на Деян.
Топ хитът е "Оранжево небето". Аз на него знам само припева, останалото тананикам с "та-та-ра-та". Любимият момент е когато, в началото на припева, се започва с едно "Оооо - ооооо (- ранжево небето" и т.н.) - на което Деян се ухилва до ушите, защото знае, че следва песничка.
Като по-малък пеех много "Две калинки" и "Пеят, скачат палците". Опитвала съм с "Тихо се сипе първият сняг", но не е толкова вървежна, понеже при нас песничките не са за приспиване, а за развеселяване когато се ядоса или му досади нещо, например че лежи по гръб твърде дълго време докато го преобличам.
"Нани, нани бебе" на мелодията на "Мила моя мамо" беше опитът ми да го приспивам докато беше коликавият период и го разнасях на ръце из апартамента за да спре да плаче. Спомените ми от онзи период не са много ясни. Малко не мога да си представя, че лъчезарното, усмихнато дете, което имам сега, е същото онова все ревящо бебе, което толкова ме изнервяше понякога - добре, че е документирано... защото наистина, забравя се. А макар и да признавам, че имам малко уклон да пиша по-скоро за негативните страни на майчинството, отколкото за радостите, все пак негативните са тези, които се забравят повече и поради това повече подлежат на записване.
Деян обича, докато заспива, да си държи нещо. Обикновено взима одеялцето, вдига си го пред лицето и си покрива с него очите. После си вдига краката нагоре - в най-трудната коремна преса - и се капичва настрани. Много обича, докато ужким заспива, да се обръща по корем. Надига се на ръце (а вече и на колене) и почва да зяпа наоколо, съответно цялата сънливост му се изпарява, а май не схваща много добре защо така не му е много удобно да заспи и изобщо какво е това мъчение, когато човек е толкова изморен. И се размрънква. Същото го прави и нощем, насън. По няколко пъти. Биберонка оправя положението.
Понякога пък обича да си разглежда ръцете. Оня ден като го приспивах в Ботевград (беше много кисел и яко люлеене падна в столчето за кола), отдели сигурно 10 минути да си разглежда ръката, извъртайки дланта си отпред и отзад на равномерни интервали.
Ако е сложен в креватчето да спи, и му подам ръката си, задължително я хваща и започва да си играе с пръстите ми, с часовника, с мартениците.
Особено много обича връвчици от всякакъв вид. Улавя ги и започва да ги върти между пръстите си с такава съсредоточеност, че все едно се кани да върже морски възел. И ги лапа, разбира се.
Понякога така го забавлявам, като ужким му подам нещо, но го дръпна обратно преди да е успял да го хване. Винаги следва голям кикот, но радостта е най-пълна, когато нещото е връвчица и аз му докосна леко с нея отворената длан - гъделичка го. А реакциите му са още твърде бавни, и въпреки че се опитва да се съсредоточи и да сграбчи нещото докато съм му го подала, не успява и фрустрацията го кара да се смее.
В друг случай фрустрацията го нервира - когато се е надигнал успешно на ръце, но в стремежа си да се задвижи нанякъде, се избутва с ръце назад вместо с крака напред (може би защото владее ръцете си по-добре) и така тръгва да се отдалечава от нещото, към което е тръгнал. Намирам го в долния край на креватчето и по корем, след като съм го сложила в горния, по гръб. И си хленчи за биберонката и някой да го обърне по по-човешки начин.
Краката са атракция, когато е седнал в столчето за кола. Освен че си ги вдига и държи, а от време на време и захапва, много обича да си събува чорапите. Те предоставят известно време забавление докато ги измъкне, след което започва да се опитва да си измъкне ританките или чорапогащника, което естествено не му се отдава и той се ядосва по малко.
Докато го храня, протяга ръце към лъжичката в опит да я сграбчи и да си я натика в устата. Това го тушираме като му връчим друга лъжичка, която да служи само за държене. Но понякога все пак успява да натопи пръсти в бурканчето с пюре или в купичката с каша. И стиска толкова здраво, че едва ги отклещвам оттам.
Много обичам да го храня. Все още не ми е омръзнало храненето с лъжичка, напротив, голямо удоволствие ми е :) Радвам се, като яде с удоволствие и апетит; като виждам изграждането на рефлекси - отварянето на устата като поднеса лъжичката, реакцията на вкусното ядене - одобрителното "мммммммммммм" при всяка приета лъжичка. И почти не се клепаме.
Огромно удоволствие му е да скача. Ти само го дръж изправен - той може да си стои на краката, но трябва някой да го подкрепя да не загуби равновесие и да падне - и гледай какво скачане пада. Може да пружинира половин час без прекъсване. Ако го придвижваш леко напред, мести крака един пред друг и ходи - това си го прави още от 6-месечна възраст де.
Обожава Веселин да го качи на конче и да го друса. Е няма такъв празник! Страшен кикот и търси с поглед всички околни да им се покаже.
Продължава си очарованието му от огледала. Все още не мога да разбера дали знае, че това дето вижда е той самият, или си мисли, че е друго бебе. При всички положения е много приятелски настроен. Усмихва се широко и приветливо на отражението си и посяга с ръце, за да го пипне.
В количката седи изправен напред и активно наблюдава какво се случва около него. Понякога се навежда напред, за да захапе предпазната рамка. В колата се държи за дръжката на столчето си за кола и зяпа през прозореца, сякаш е на обиколка из имението си и инспектира.
Понеже вече има 5 зъба (2 отдолу и 3 отгоре), се кефи да си ги скърца - щото може. Усмивката му откак има зъби също е различна понякога - усмихва се със стиснати челюсти и цялата му физиономия се раздърпва настрани.
Плешивината на тила му е почти скрита вече, само ние си я знаем, иначе изобщо не си личи. Скоро ще обрасне съвсем.
Фонтанелата не съм проверявала.
Не обича да пие вода. Но леля Фани му я пробутва някак.
Скоро трябва да го учим да пие от чашка. Не е голям фен, предвид че не обича да пие това дето му предлагам с чашката.
Любимата му храна е тиквата. Умира си за тиква! Поради което трябва да призная, че е почнал леко да оранжевее. Промених му менюто така, че да има максимално големи паузи от тиквата (а то не е лесно, понеже изборът ни на храни продължава да се свежда до 5-6 вида основни неща и техните комбинации: ориз, царевица, картофи, броколи, карфиол, пуйка, и разбира се тиква. А, от тази седмица - и заешко).
Ще видим дали ще се от-оранжеви.
Утре отиваме в Ботевград да си го видим и вдругиден си го караме обратно да си го гледаме ние - тая седмица е наш ред.
Докато ми липсва, мисля за всичките тия неща. И най-вече си представям усмивката му. И наведената главица и голото вратле, когато е седнал и си майстори нещо, съсредоточен.
Топ хитът е "Оранжево небето". Аз на него знам само припева, останалото тананикам с "та-та-ра-та". Любимият момент е когато, в началото на припева, се започва с едно "Оооо - ооооо (- ранжево небето" и т.н.) - на което Деян се ухилва до ушите, защото знае, че следва песничка.
Като по-малък пеех много "Две калинки" и "Пеят, скачат палците". Опитвала съм с "Тихо се сипе първият сняг", но не е толкова вървежна, понеже при нас песничките не са за приспиване, а за развеселяване когато се ядоса или му досади нещо, например че лежи по гръб твърде дълго време докато го преобличам.
"Нани, нани бебе" на мелодията на "Мила моя мамо" беше опитът ми да го приспивам докато беше коликавият период и го разнасях на ръце из апартамента за да спре да плаче. Спомените ми от онзи период не са много ясни. Малко не мога да си представя, че лъчезарното, усмихнато дете, което имам сега, е същото онова все ревящо бебе, което толкова ме изнервяше понякога - добре, че е документирано... защото наистина, забравя се. А макар и да признавам, че имам малко уклон да пиша по-скоро за негативните страни на майчинството, отколкото за радостите, все пак негативните са тези, които се забравят повече и поради това повече подлежат на записване.
Деян обича, докато заспива, да си държи нещо. Обикновено взима одеялцето, вдига си го пред лицето и си покрива с него очите. После си вдига краката нагоре - в най-трудната коремна преса - и се капичва настрани. Много обича, докато ужким заспива, да се обръща по корем. Надига се на ръце (а вече и на колене) и почва да зяпа наоколо, съответно цялата сънливост му се изпарява, а май не схваща много добре защо така не му е много удобно да заспи и изобщо какво е това мъчение, когато човек е толкова изморен. И се размрънква. Същото го прави и нощем, насън. По няколко пъти. Биберонка оправя положението.
Понякога пък обича да си разглежда ръцете. Оня ден като го приспивах в Ботевград (беше много кисел и яко люлеене падна в столчето за кола), отдели сигурно 10 минути да си разглежда ръката, извъртайки дланта си отпред и отзад на равномерни интервали.
Ако е сложен в креватчето да спи, и му подам ръката си, задължително я хваща и започва да си играе с пръстите ми, с часовника, с мартениците.
Особено много обича връвчици от всякакъв вид. Улавя ги и започва да ги върти между пръстите си с такава съсредоточеност, че все едно се кани да върже морски възел. И ги лапа, разбира се.
Понякога така го забавлявам, като ужким му подам нещо, но го дръпна обратно преди да е успял да го хване. Винаги следва голям кикот, но радостта е най-пълна, когато нещото е връвчица и аз му докосна леко с нея отворената длан - гъделичка го. А реакциите му са още твърде бавни, и въпреки че се опитва да се съсредоточи и да сграбчи нещото докато съм му го подала, не успява и фрустрацията го кара да се смее.
В друг случай фрустрацията го нервира - когато се е надигнал успешно на ръце, но в стремежа си да се задвижи нанякъде, се избутва с ръце назад вместо с крака напред (може би защото владее ръцете си по-добре) и така тръгва да се отдалечава от нещото, към което е тръгнал. Намирам го в долния край на креватчето и по корем, след като съм го сложила в горния, по гръб. И си хленчи за биберонката и някой да го обърне по по-човешки начин.
Краката са атракция, когато е седнал в столчето за кола. Освен че си ги вдига и държи, а от време на време и захапва, много обича да си събува чорапите. Те предоставят известно време забавление докато ги измъкне, след което започва да се опитва да си измъкне ританките или чорапогащника, което естествено не му се отдава и той се ядосва по малко.
Докато го храня, протяга ръце към лъжичката в опит да я сграбчи и да си я натика в устата. Това го тушираме като му връчим друга лъжичка, която да служи само за държене. Но понякога все пак успява да натопи пръсти в бурканчето с пюре или в купичката с каша. И стиска толкова здраво, че едва ги отклещвам оттам.
Много обичам да го храня. Все още не ми е омръзнало храненето с лъжичка, напротив, голямо удоволствие ми е :) Радвам се, като яде с удоволствие и апетит; като виждам изграждането на рефлекси - отварянето на устата като поднеса лъжичката, реакцията на вкусното ядене - одобрителното "мммммммммммм" при всяка приета лъжичка. И почти не се клепаме.
Огромно удоволствие му е да скача. Ти само го дръж изправен - той може да си стои на краката, но трябва някой да го подкрепя да не загуби равновесие и да падне - и гледай какво скачане пада. Може да пружинира половин час без прекъсване. Ако го придвижваш леко напред, мести крака един пред друг и ходи - това си го прави още от 6-месечна възраст де.
Обожава Веселин да го качи на конче и да го друса. Е няма такъв празник! Страшен кикот и търси с поглед всички околни да им се покаже.
Продължава си очарованието му от огледала. Все още не мога да разбера дали знае, че това дето вижда е той самият, или си мисли, че е друго бебе. При всички положения е много приятелски настроен. Усмихва се широко и приветливо на отражението си и посяга с ръце, за да го пипне.
В количката седи изправен напред и активно наблюдава какво се случва около него. Понякога се навежда напред, за да захапе предпазната рамка. В колата се държи за дръжката на столчето си за кола и зяпа през прозореца, сякаш е на обиколка из имението си и инспектира.
Понеже вече има 5 зъба (2 отдолу и 3 отгоре), се кефи да си ги скърца - щото може. Усмивката му откак има зъби също е различна понякога - усмихва се със стиснати челюсти и цялата му физиономия се раздърпва настрани.
Плешивината на тила му е почти скрита вече, само ние си я знаем, иначе изобщо не си личи. Скоро ще обрасне съвсем.
Фонтанелата не съм проверявала.
Не обича да пие вода. Но леля Фани му я пробутва някак.
Скоро трябва да го учим да пие от чашка. Не е голям фен, предвид че не обича да пие това дето му предлагам с чашката.
Любимата му храна е тиквата. Умира си за тиква! Поради което трябва да призная, че е почнал леко да оранжевее. Промених му менюто така, че да има максимално големи паузи от тиквата (а то не е лесно, понеже изборът ни на храни продължава да се свежда до 5-6 вида основни неща и техните комбинации: ориз, царевица, картофи, броколи, карфиол, пуйка, и разбира се тиква. А, от тази седмица - и заешко).
Ще видим дали ще се от-оранжеви.
Утре отиваме в Ботевград да си го видим и вдругиден си го караме обратно да си го гледаме ние - тая седмица е наш ред.
Докато ми липсва, мисля за всичките тия неща. И най-вече си представям усмивката му. И наведената главица и голото вратле, когато е седнал и си майстори нещо, съсредоточен.
понеделник, 17 март 2008 г.
За крадците и майките
Отново сме без Деян - оставихме го вчера в Ботевград за седмицата, но утре отиваме да си го видим. Този път ме е обзела сантименталност. На тръгване си го гушках гушках и ми беше много мъчно, че го оставям. Като се върнахме вкъщи, зарових нос в едно негово одеялце и ми беше миличко и близко да ми мирише на него. Деян много хубаво мирише. Всяко бебе мирише хубаво.
Вчера беше безкъсметен ден - минахме през мола да гледаме Акули 3Д, което се оказа непредставимо скучен филм (човек като чуе филм с акули, не може да си представи как може да се направи да е скучно, ама на - можело), и лошото е, че бидейки чиста загуба на време и пари, не можа да компенсира, че ни обраха - докато зяпахме в книжарницата (май), от затворения с цип джоб на Веселиновото яке успяха да ни задигнат цялото богатство, състоящо се от една флашка и едно PSP с чисто нова 4-гигабайтова карта и качен God of War, който Веселин чакаше с нетърпение и тъкмо беше започнал да играе. Имаше и снимки на Деян вътре. Не че ги нямаме другаде, ама сега някакъв гаден крадец ще има властта да изтрие от картата снимките на детенцето ми, и това е обидно по някакъв начин.
Снимките на Деян ми ги крадат още от преди да се роди - сещам се как ми задигнаха чантата в един стол и в нея бяха разпечатките от ехографа от началото на бременността до тогавашния момент. Имах някаква надежда, че когато крадецът види, че е откраднал чанта на бременна жена, може пък да му се смили сърцето и да я върне (всички документи бяха вътре, вкл. визитки - определено беше лесно да бъда намерена), но това не се случи. По-късно имах възможността да се уверя от личен опит за колко маловажна се счита бременността в обществото, когато се наложи да се повозя няколко пъти на маршрутка с достатъчно очевидния си 7-8-9-месечен корем (беше прекалено голям, за да карам - имах чувството, че няма да мога да се процедя между волана и седалката, хихи) и никой не ми направи място да седна - не само това, ами и правостоящи хора, возещи се до мене, се втурваха да заемат преди мен местата, когато се освобождаваха от слизащите. Не ми беше възмутено, нито пък ми развали настроението, не бях и кой знае колко уморена, но у мен остана едно усещане на почуда и неразбиране... Наскоро бях свидетел на същата ситуация в претъпкана маршрутка с возеща се в нея правостояща бременна жена - реакциите бяха същите, по-точно липсата на реакции, и дори когато една друга жена се развика, че някой трябва да стане за да седне бременното момиче, никой от седящите не се помръдна.
Нямах намерение точно сега да пиша за тези неща. За отношението на околните когато забременееш и родиш се каня да споделя от много отдавна, защото много ме впечатлява, само че още не съм си го изяснила и исках да ми се поизбистри малко, преди да подхвана темата.
Всъщност то няма и да ми се изясни, защото отношението е двояко. 90% от возещите се по маршрутките са жени и тяхното безхаберие, като видят бременна жена, ми е необяснимо. В същото време бременността и раждането са инициация, преминаване на праг, който дотогава дори не си представях, че е съществувал. Никога не съм срещала толкова непосредствено, спонтанно приятелско отношение от страна на далечни познати и дори непознати хора, колкото като бях бременна. Всички са толкова доброжелателни, усмихват ми се, радват ми се, умиляват се. Касиерки, фризьорки, продавачки, клиентки; жени, работещи в съседни офиси; майки, седящи на съседна маса в кафето - всички изведнъж са станали страшно приветливи, формалността, че не се познаваме, няма никакво значение, и непринудено отпочват разговори с мен на тема бременност и раждане. Сякаш има една голяма общност - общността на майките - и никой не подозира за нейното съществуване, докато не стане майка. Станах част от тази общност и имам чувството, че се докоснах до натрупвана с хилядолетия позитивна енергия - бях приета топло и радушно и получих разбиране, помощ, подкрепа, усмивки, съпричастност - толкова естествено и толкова безвъзмездно, че съм задължена да ги предам нататък, когато нови майки се присъединяват към... НАС. Старая се да го правя. Не съм забравила как, докато аз не знаех на кой свят съм - първа седмица вкъщи и бебето реве постоянно - Милена, жената на моя шеф, отиде след работа да купи Espumisan L и загряващ компрес и ми ги донесе вкъщи, за да помогне срещу коликите на Деян. Връщам жеста, като взимам такси след работа и отивам при Деси, жената на един колега, да й занеса стерилизатор за шишенца. Очаквам тя да го върне, като помогне някак на следващата нова майка, която, също като нас, не знае, че има нужда от помощ и как да си я поиска.
Обратно към темата за отношението на околните - вече не в контекста на майчинската общност: когато с Веселин излизаме от блока да разхождаме Деян с количката, възрастните вече ни поздравяват като равни - приемат ни сред тях, не сме вече ония хлапета, дето живеят в студентския апартамент с изподрасканите стени, а сме и ние големи, възрастни, отговорни граждани като тях самите. Минали сме от другата страна на барикадата. Оня ден едно младо момиче - да беше тийнейджърка или на 20 най-много - на излизане от входа се размина с мен и понеже изглежда ме разпознава по физиономия, първо каза по инерция "Здрасти!", след което се поправи със засрамена усмивка - "Ъъъ, имам предвид, добър ден!"
Смешна работа, да те приемат толкова сериозно, когато ти самият още не си свикнал да се приемаш сериозно...
Вчера беше безкъсметен ден - минахме през мола да гледаме Акули 3Д, което се оказа непредставимо скучен филм (човек като чуе филм с акули, не може да си представи как може да се направи да е скучно, ама на - можело), и лошото е, че бидейки чиста загуба на време и пари, не можа да компенсира, че ни обраха - докато зяпахме в книжарницата (май), от затворения с цип джоб на Веселиновото яке успяха да ни задигнат цялото богатство, състоящо се от една флашка и едно PSP с чисто нова 4-гигабайтова карта и качен God of War, който Веселин чакаше с нетърпение и тъкмо беше започнал да играе. Имаше и снимки на Деян вътре. Не че ги нямаме другаде, ама сега някакъв гаден крадец ще има властта да изтрие от картата снимките на детенцето ми, и това е обидно по някакъв начин.
Снимките на Деян ми ги крадат още от преди да се роди - сещам се как ми задигнаха чантата в един стол и в нея бяха разпечатките от ехографа от началото на бременността до тогавашния момент. Имах някаква надежда, че когато крадецът види, че е откраднал чанта на бременна жена, може пък да му се смили сърцето и да я върне (всички документи бяха вътре, вкл. визитки - определено беше лесно да бъда намерена), но това не се случи. По-късно имах възможността да се уверя от личен опит за колко маловажна се счита бременността в обществото, когато се наложи да се повозя няколко пъти на маршрутка с достатъчно очевидния си 7-8-9-месечен корем (беше прекалено голям, за да карам - имах чувството, че няма да мога да се процедя между волана и седалката, хихи) и никой не ми направи място да седна - не само това, ами и правостоящи хора, возещи се до мене, се втурваха да заемат преди мен местата, когато се освобождаваха от слизащите. Не ми беше възмутено, нито пък ми развали настроението, не бях и кой знае колко уморена, но у мен остана едно усещане на почуда и неразбиране... Наскоро бях свидетел на същата ситуация в претъпкана маршрутка с возеща се в нея правостояща бременна жена - реакциите бяха същите, по-точно липсата на реакции, и дори когато една друга жена се развика, че някой трябва да стане за да седне бременното момиче, никой от седящите не се помръдна.
Нямах намерение точно сега да пиша за тези неща. За отношението на околните когато забременееш и родиш се каня да споделя от много отдавна, защото много ме впечатлява, само че още не съм си го изяснила и исках да ми се поизбистри малко, преди да подхвана темата.
Всъщност то няма и да ми се изясни, защото отношението е двояко. 90% от возещите се по маршрутките са жени и тяхното безхаберие, като видят бременна жена, ми е необяснимо. В същото време бременността и раждането са инициация, преминаване на праг, който дотогава дори не си представях, че е съществувал. Никога не съм срещала толкова непосредствено, спонтанно приятелско отношение от страна на далечни познати и дори непознати хора, колкото като бях бременна. Всички са толкова доброжелателни, усмихват ми се, радват ми се, умиляват се. Касиерки, фризьорки, продавачки, клиентки; жени, работещи в съседни офиси; майки, седящи на съседна маса в кафето - всички изведнъж са станали страшно приветливи, формалността, че не се познаваме, няма никакво значение, и непринудено отпочват разговори с мен на тема бременност и раждане. Сякаш има една голяма общност - общността на майките - и никой не подозира за нейното съществуване, докато не стане майка. Станах част от тази общност и имам чувството, че се докоснах до натрупвана с хилядолетия позитивна енергия - бях приета топло и радушно и получих разбиране, помощ, подкрепа, усмивки, съпричастност - толкова естествено и толкова безвъзмездно, че съм задължена да ги предам нататък, когато нови майки се присъединяват към... НАС. Старая се да го правя. Не съм забравила как, докато аз не знаех на кой свят съм - първа седмица вкъщи и бебето реве постоянно - Милена, жената на моя шеф, отиде след работа да купи Espumisan L и загряващ компрес и ми ги донесе вкъщи, за да помогне срещу коликите на Деян. Връщам жеста, като взимам такси след работа и отивам при Деси, жената на един колега, да й занеса стерилизатор за шишенца. Очаквам тя да го върне, като помогне някак на следващата нова майка, която, също като нас, не знае, че има нужда от помощ и как да си я поиска.
Обратно към темата за отношението на околните - вече не в контекста на майчинската общност: когато с Веселин излизаме от блока да разхождаме Деян с количката, възрастните вече ни поздравяват като равни - приемат ни сред тях, не сме вече ония хлапета, дето живеят в студентския апартамент с изподрасканите стени, а сме и ние големи, възрастни, отговорни граждани като тях самите. Минали сме от другата страна на барикадата. Оня ден едно младо момиче - да беше тийнейджърка или на 20 най-много - на излизане от входа се размина с мен и понеже изглежда ме разпознава по физиономия, първо каза по инерция "Здрасти!", след което се поправи със засрамена усмивка - "Ъъъ, имам предвид, добър ден!"
Смешна работа, да те приемат толкова сериозно, когато ти самият още не си свикнал да се приемаш сериозно...
понеделник, 10 март 2008 г.
Ботевград
Едва след като прекарахме цял уикенд с Деян в Ботевград, си дадох сметка колко наистина отвратително мръсно е в София.
Седяхме с него и с Веселин в едно кафе на пешеходното площадче в центъра на града - чистичко, светличко, приветливо, има си пейчици, има си фонтанчета, хора щъкат насам-натам - чудно! - и само като си помислих за гнусната Овча купел, ми стана гадно дори да си представя как разхождаме Деян в оня прахоляк, сред носените от вятъра прокъсани найлонови торбички и отрупаните с боклуци смърдящи кофи.
Аз винаги съм си харесвала София. Винаги съм считала за досадно постоянното мрънкане, че било мръсно - на мен никога не ми е пречело, защото съм си свикнала. А и къде ходя аз толкова - предимно съм на закрито: офиса, вкъщи, кръчмите, Арените...
И почти не ме касае какъв е светът "навън" - не извън София, а извън стените, които ме заобикалят почти през цялото време.
Пък и парковете. Чудно място е Южния парк, но за да идем дотам, все пак си трябва да имаме около 3 часа свободни - да отидем, да се разходим и да се върнем. Минимум!
А в Ботевград сме на пъпа на центъра - излизаме и сме в толкова приятно обкръжение, все едно сме в парк - може за час и половина, може за час, може за по-малко. Това позволява и гъвкавост спрямо дневния режим на Деян - хранене, разходка, после се прибира и си спи в креватчето... след което пак може да излезе. В София, дори да отидем в парк, сме вързани да липсваме цял ден и да дреме навън, седнал в количката. Да, мога да го нахраня навън, мога и да му сменя памперса направо в количката (ако е достатъчно топло), но не мога примерно да го измия.
Определено ще дам заден по въпроса с "детето трябва да се гледа при родителите си" и ще започнем да го командироваме за по-често и по-продължително при баба му.
Основен плюс на Ботевград е, че е близо до София. Ще си го взимаме за уикенда да се шляем с него по парковете и да се показваме с него пред света, пък през седмицата да си стои там. Една седмица там, една - тук. Нещо такова... А дори през седмицата, в която е там, може да отидем за една нощ сряда срещу четвъртък да си го видим за малко синковеца, и после обратно на работа. Времето за път до офисите ни е едно и също, независимо дали тръгваме от къщи или от Ботевград.
Седяхме с него и с Веселин в едно кафе на пешеходното площадче в центъра на града - чистичко, светличко, приветливо, има си пейчици, има си фонтанчета, хора щъкат насам-натам - чудно! - и само като си помислих за гнусната Овча купел, ми стана гадно дори да си представя как разхождаме Деян в оня прахоляк, сред носените от вятъра прокъсани найлонови торбички и отрупаните с боклуци смърдящи кофи.
Аз винаги съм си харесвала София. Винаги съм считала за досадно постоянното мрънкане, че било мръсно - на мен никога не ми е пречело, защото съм си свикнала. А и къде ходя аз толкова - предимно съм на закрито: офиса, вкъщи, кръчмите, Арените...
И почти не ме касае какъв е светът "навън" - не извън София, а извън стените, които ме заобикалят почти през цялото време.
Пък и парковете. Чудно място е Южния парк, но за да идем дотам, все пак си трябва да имаме около 3 часа свободни - да отидем, да се разходим и да се върнем. Минимум!
А в Ботевград сме на пъпа на центъра - излизаме и сме в толкова приятно обкръжение, все едно сме в парк - може за час и половина, може за час, може за по-малко. Това позволява и гъвкавост спрямо дневния режим на Деян - хранене, разходка, после се прибира и си спи в креватчето... след което пак може да излезе. В София, дори да отидем в парк, сме вързани да липсваме цял ден и да дреме навън, седнал в количката. Да, мога да го нахраня навън, мога и да му сменя памперса направо в количката (ако е достатъчно топло), но не мога примерно да го измия.
Определено ще дам заден по въпроса с "детето трябва да се гледа при родителите си" и ще започнем да го командироваме за по-често и по-продължително при баба му.
Основен плюс на Ботевград е, че е близо до София. Ще си го взимаме за уикенда да се шляем с него по парковете и да се показваме с него пред света, пък през седмицата да си стои там. Една седмица там, една - тук. Нещо такова... А дори през седмицата, в която е там, може да отидем за една нощ сряда срещу четвъртък да си го видим за малко синковеца, и после обратно на работа. Времето за път до офисите ни е едно и също, независимо дали тръгваме от къщи или от Ботевград.
четвъртък, 6 март 2008 г.
Стара Загора
Успешно се занесохме до Ботевград, оставихме Деян там, след което потеглихме към Стара Загора да видим малко свят - първо съвместно избягване от Деян откак се е родил :)
Насладихме се на хубав хотел, разкошен град (с главна пешеходна улица, прекрасен парк, много магазинчета - всичко необходимо, и чисто, чисто...), беше прекрасно време и на всичкото отгоре празници - Баба Марта и 3 Март. Имаше празнично настроение в града, видяхме си братовчедите, всичко беше топ.
После обратно до Ботевград да си навестим синчето и във вторник сутринта росни-пресни дойдохме на работа.
Оттогава нещо не успяваме да си организираме добре вечерите. Ужким щяхме да го ударим на социален живот, а то се оказа, че няма толкова какво да правим. Като се прибрахме вчера вкъщи, ми беше едно такова празно, пусто, липсва ми детенцето... Никога не съм очаквала, че ще дойде такъв момент :)
На Деянски пък, по сведения от баба му, май му расте пореден зъб... Бил кисел, не щял да яде (отказва с рев), буди се през нощта... Ха! Не е наш проблем :)
Той станал известен из града като "хубавото бебе". Всички много му се радвали и той сияел и се усмихвал на всичко живо. Мамин сладък :))
Абе той сега ми липсва, ама другата седмица ще сме само с гледачка. Ще си наваксаме, че и отгоре.
Вектрата се държа геройски, пък и аз се отраквам като шофьор - досега не бях изминавала толкова дълго разстояние. Като има магистрала е лесна работа :)
Насладихме се на хубав хотел, разкошен град (с главна пешеходна улица, прекрасен парк, много магазинчета - всичко необходимо, и чисто, чисто...), беше прекрасно време и на всичкото отгоре празници - Баба Марта и 3 Март. Имаше празнично настроение в града, видяхме си братовчедите, всичко беше топ.
После обратно до Ботевград да си навестим синчето и във вторник сутринта росни-пресни дойдохме на работа.
Оттогава нещо не успяваме да си организираме добре вечерите. Ужким щяхме да го ударим на социален живот, а то се оказа, че няма толкова какво да правим. Като се прибрахме вчера вкъщи, ми беше едно такова празно, пусто, липсва ми детенцето... Никога не съм очаквала, че ще дойде такъв момент :)
На Деянски пък, по сведения от баба му, май му расте пореден зъб... Бил кисел, не щял да яде (отказва с рев), буди се през нощта... Ха! Не е наш проблем :)
Той станал известен из града като "хубавото бебе". Всички много му се радвали и той сияел и се усмихвал на всичко живо. Мамин сладък :))
Абе той сега ми липсва, ама другата седмица ще сме само с гледачка. Ще си наваксаме, че и отгоре.
Вектрата се държа геройски, пък и аз се отраквам като шофьор - досега не бях изминавала толкова дълго разстояние. Като има магистрала е лесна работа :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
