Как прекарах лятната ваканция

Иска ми се да си поплача малко. Ама се удържам. Щото как ще плачем за такива неща, нали.
Както със спането на бебетата принципът е "колкото повече - толкова повече", и с хората и привързаността към тях е така.
Ето от 2 седмици сме си с Деян, лукс който не сме имали от доста време, и току-що ми го отнесоха отново на Вършец. Но докато друг път неговото заминаване е свързано с известно потриване на ръце и "ха сега да видим къде ще купонясваме", в момента просто ми е тъжно. Опустяла ми изглежда къщата без него и безсмислено прибирането ми тук сама, след като непохватно изкачих стълбите към входа, а той беше вече настанен в колата при баба му и дядо му.
Не можах да си го нагушкам и да си взема довиждане, те бързаха да тръгнат за да не пътуват в най-голямата жега и нямаше време за сълзливости. То и без друго жените сме малко склонни да драматизираме такива неща. Някъде беше много добре описано - дали не беше Джером К. Джером, или пък Алан Маршал? - как една жена като излиза, се разделя с децата си с мисълта че може никога повече да не ги види - примерно нещо ще й се случи и децата й ще останат сираци - и си взима с тях сбогом като за последно... такива драматични персони сме според тоя автор (много беше смешен текстът).

Имахме отпуска 1 седмица (септември ще имам още 1) и я оползотворихме много добре. Отидохме за 5 дни на Велинград, където отседнахме в хотел "Рич" (не го препоръчвам - най-гадния 4-звезден хотел в който съм попадала) и се насладихме на разходки из боровата гора, детския кът с люлките, катерушките, пързалките и другите атракции, и пропуснахме да се насладим на детския басейн защото ни хвана шубе от химикалите, които най-вероятно слагат в него.

Деян ходи все по-уверено. Води ни насам-натам, от време на време сменя посоките и ако не вървиш накъдето той е решил, или се опиташ да го възпреш, се сърди. Понякога може даже горко да се разреве, като че кой знае какво е станало, като откажеш да вървиш в определена посока. Това са драмите на новопридобитата независимост (умението да върви), съчетана с нова форма на зависимост (че трябва да се държи за възрастен) - понякога се случва да е въпрос от световна значимост да отиде на точно определено място, само че да не може защото възрастният е решил че натам не е ОК да се ходи; а друг път - когато възрастният е по-кооперативен - наблюдаваме ситуацията "мога да отида навсякъде, само дето нямам ни най-малка представа къде" (в такива случаи почва да се върти в кръг около нас).
Стълбите притежават неустоимо очарование. Може да изкачва и слиза по стълби цял ден. Стига да имаш кръст да го държиш. И не е да може - напротив, хич не умее още, и през половината време виси на ръката ми докато крачетата му се плетат в незнание как точно да стъпят, - ама го влече страшно.

Когато се разхожда, светът е пълен с играчки. По земята е осеяно с най-разнообразни предмети, които могат да бъдат вдигнати и инспектирани. Хубавото на хотела във Велинград беше, че тези предмети бяха предимно цветенца, тревички, камъчета и най-вече - шишарки. О, какво велико чудо на природата е шишарката! Сигурно е създадена само и единствено с цел да забавлява малките деца. Деян беше толкова запленен от шишарките, че прекара няколко полудни в последователно навеждане, вдигане, разглеждане и след това хвърлане за да вземе нова - според нас беше решил да намери най-хубавата шишарка в гората и за тая цел трябваше да огледа всичките една по една - просто за да е сигурен. Като между някои разбира се имаше колебания - хвърля едната, за да вземе другата, само че разглеждайки другата, зърва пак първата на земята... хвърля втората, взима отново първата, но докато я разглежда... и нали. Като блондинка с лист. (Тук мога ли да не възкликна - "Колко ми е умно детето!" - умилено плеснала ръце пред гърдите си... Майките са от най-нелогичните същества в това отношение - направо е изумително какви неща ни се струват умни само защото ги върши нашето дете, а биха ни се стрували безмерно глупави, ако ги вършеше някой друг)

В Овча купел 2 уви няма измежду кои шишарки да избираме най-хубавата, щото кьораво дръвче няма наоколо, да не говорим за такова с шишарки. Тук из квартала можем да избираме измежду различни марки фасове, кучешки купчинки с разнообразни форми и консистенции, всякакви найлончета и смачкани хартийки и други - също толкова интересни, впрочем - предмети на бита. Тук навеждането, за да се вземе нещо за инспекция, най-често е забранено, и на мен ми е тъжно от това (а Деян направо скандали вдига).

Децата на детската площадка действаха направо омагьосващо на Деян. Може би вече съм писала, но както са шарени, мърдат много и крещят, те са идеален обект за наблюдение и той направо се захласва по тях. На мен ми подейства леко плашещо навлизането с такъв кротък мъник като Деян в тяхната територия, представляваща нещо като бойно поле, на което вършееха едни фурии дето не можеш и да ги видиш от motion blur, и отвсякъде очаквах някой или нещо да ни връхлети. Несподелена любов е неговата - с такова възхищение ги гледа, а те не го забелязват изобщо - сякаш не същестува - някакво бебе е това, не могат да си играят с него, следователно не го удостояват и с поглед. Но той и не изисква внимание от тяхна страна, достатъчно му е да ги съзерцава. А светът рядко е устроен по такъв начин, че Деян да е толкова маловажен. Както е известно, сред обществото от мами-татковци, баби-дядовци, та дори и лели-на-пейка-пред-блока, Деян е центърът на вселената. Единствено търчащите деца, които не го и забелязват, се държат сякаш центърът на вселената са те, а не той :)

Изобщо, прекрасно си прекарахме на Велинград, само дето се чудя, при положение че бяхме двамата с Веселин и бяхме почти нон-стоп ангажирани с Деян, как ли издържа баба му, като го гледа по цяла седмица на Вършец съвсем сама. На нас кръстовете ни дадоха фира напълно и окончателно, дотолкова че вече не мога да се наведа за да го изкъпем (прав във ваната взима душ вече) без да се подпра някъде, а дори когато не се навеждам, а седя в удобния стол в офиса, кръстът ме боли в определени положения и трябва да се пренамествам. Май ще трябва да се правят упражнения, ако това с навеждането предстои да продължи още дълго време...

Детския басейн го заменихме с едно дългичко плацикане във ваната и Деян си беше съвсем доволен.

Чудя се други семейства как се организират да отидат някъде заедно с децата. Нали такава ни беше идеята с Мордред и Гимли, а то какво стана - децата са си на напълно различни режими и само се разминаваха - ту едното спи, другото тъкмо се събудило, ту обратното... Та макар че бяхме стая до стая, не се засякохме чак толкова, колкото ни се искаше. Ама и Деян е голяма маймуна, само щъка насам-натам (ние с него) и не спи много. Калинка е много кротичка и може и да си седи миролюбиво в количката, и да си заспива лесно и да спи по-дълго. Абе за момиченце ще се борим другия път, някак по-човеколюбиво дете е момиченцето... Пък ние сме стари, уморени, да не говорим кекави и мързеливи :)

В четвъртък се върнахме и в петък отидохме да си свършим някои работи. Купихме на Деян ново столче за кола - много стабилно изглежда, на непознатата ми досега марка Phil & Ted, препоръчаха го поради много добри показатели за сигурност + незапарващо покритие. То ще му е подарък от бабадядото от моя страна за рождения ден - ама искаха ние да изберем модела, а пък ние се замотахме и затова чак сега.
Като се намирахме в Хиполенд за столчето, се изкушихме да купим и столче за хранене за Вършец, да има как да го хранят по-удобно там щото старото столче за кола го изкарваме от употреба, а на коляно е трудна работа - шава много, диването.

В събота пък отидохме на язовир Искър за една нощувка. Пак стягане и товарене на багаж, пак разтоварване после - направо ми е до гуша вече и се заканих че повече никъде не ща да ходя за по-малко от 10 дни, егати хамалогията. Ама на язовира пък беше страхотно! И се заканих, че ако пак имаме възможност да отидем там, може и през други уикенди да го правим. И сега не знам коя от двете закани ще надделее :)

На язовира има голяма ниско окосена поляна, прекрасен изглед, лодки, камъчета за разглеждане, и дори малки жабчета - Деян хвана едно, ама му го откопчих бързо от пръстите че да не вземе да го утрепе. Щот стиска много.
Там му ударихме пак едни големи разходки, с дядо си се наснимаха едно хубаво, качихме го на лодка, на мотор, а и в ловната хижа беше интересно, с тия препарирани животни по стените - Деян само върти глава и се чуди към кое по-напред да гледа (и казва на всички "бау").
Аз пък понеже не ги разбирам какви са баш животните, и понеже те пък не казват някакви интересни неща, ги сведох всичките в няколко категории и така обявихме сърничките и еленчетата за кончета (със съответното щракане с език, което казват кончетата), дивата котка - за "мацата", дето казва "мяуу" (а то един озъбен хищник, препариран заедно с някаква паднала по гръб птица, току-що уловена очевидно - много зловеща сцена), а всички птици дето не им знам и имената даже, са "пиленцата" и казват "пи пи пи". Само язовеца го оставихме да е "бау". Така да се каже, ако след време Деян има твърде объркани представи кои животни какви са и какво казват, в мене е вината.

В последните дни се е научил да си слага телефона до ухото и да казва "ало". Това е ново.
А иначе и книжки много се кефи да разглежда. Една книжка със селскостопански животни имаме - като я хване, по половин час може да си седи и да си приказва с нея. С нейна помощ съм го научила, че патето казва "па, па"; магарето казва "иии-ооо", а петелът казва "куку" (-ригу е прекалено дълго).

Никога не съм си представяла, че един ден ще уча детето си на тия ненужни глупости :) Но на него изглежда му е интересно, лесно за научаване, а и може удобно да се направи връзката между дума (звук) и картинка. Ще изчакаме с ядрената физика, то е ясно.

Хубава ваканция беше. По-често трябва да се осмеляваме да пътуваме с него. И повече време да имаме заедно.
В петъка - когато купихме столчето - отидохме и внесохме стоп-капарото за апартамента в Младост.
Всички ни съветват да изчакаме - не само hazel - че щял да се спука строителния балон. Очаква се, че жилищата ще поевтинеят и това, което сме решили да купим, ще се окаже твърде скъпо. Най-вероятно е така. Но Деян заслужава да има родители за малко повече време всеки ден. 2 часа - 2 часа. Той си расте и никой никога няма да му върне това пропуснато време. Нито пък на нас.