Keep flying

Аз съм ужасно надут и самовлюбен човек. Имам се за невероятно умна и си мисля, че знам всичко по-добре от всички.

Не знам откъде произлиза това убеждение. Може би в училище така ни научиха - че сме по-велики от останалите. А може би баба ми създаде легендата за умното Силве, което хвалеше непрекъснато и пред всеки - като всяка баба, която може до припадък да хвали внучето си за досада и отегчение на всички останали, с тая разлика, че аз й вярвах.

За първи път се почувствах не толкова велика (да си кажем направо глупава) в университета. Оказа се, че това, което ми е интересно да уча, било елитна специалност, и колегите ми бяха бест ъф дъ бест - отвсякъде събрани топ умовете. Всички до един (ок, с изключение на един всъщност) със същото това съзнание на най-велики. Само че аз - легенда, а те - наистина.

Втория път получих това прозрение в работата си. След големи вътрешнофирмени промени новият ни шеф, Алексис, ме научи по трудния начин, че съм си въобразила прекалено много. Паднах от високо. И до днес съм благодарна на този човек за всичко, на което ме научи - но най-много за това, че ми натри носа, когато имах нужда.

Но изграденото в детството е много силно и аз продължавам и до днес да имам тенденция да "си вярвам". Добила съм подобна арогантност и в настоящата си работа. Минало е доста време от последното ми сриване със земята и постепенно, постепенно самоувереността ми, която расте като плевел, се увеличи до предишните нива.

За трети път ми се случи вчера.
Имам късмета да попадам все на разбрани и човечни шефове, които вместо да ме уволнят с присмех поради самозабравеност, седят и ми обясняват позицията си. Никога не съм го разбирала настоящия ми шеф, винаги съм се чувствала леко или повече некомфортно от усещането за хаотичност около него и заради неговата непредвидимост, но съм го уважавала неимоверно заради огромната грижа, която полага за нас (и заради куп други неща, които не са ми темата сега). Но вчера ми се отвориха очита и видях, че съм започнала да се държа като хората, които най-много мразя в работата си - като колегата "1", който е арогантен до небесата, но некадърен колкото си иска, и като колегата "2", който е алчен и тъпо-инатлив. Превърнала съм се в една корпоративна кучка, която измерва всичко с цифри и уравнения, ламти за повече и повече и не прощава проявата на слабости у околните.

Имах този голям проект, за който си мислех - нека ми гласуват доверие да го движа изцяло аз, ще ги науча аз тях как се прави и как ще бъде най-добре. Ще направя всичко правилно и то ще е успешно.
Опитвах се да правя всичко по правилата - само че съм избрала грешния комплект правила. Поставих математиката над хората, принципа за справедливост над принципа за човечност, стремежа към точност над представата за общата картина. Целите ми са били напълно погрешни.

Целта да получиш обратно каквото си дал... логична и разбираема, но глупава цел, която, съчетана с грешния подход - с мойта безкомпромисност и нечувствителност към хората - поражда опасността да изгубиш всичко.

Сведох всичко до жизнено необходимата ми измеримост на резултатите - а по какъв друг начин, ако не чрез сметки? Оказа се, че имало друг начин. Как ще разбереш дали си успял, попитах го. "Ами - като още си в бизнеса, като работата върви, като идват проекти и си ги работиш - значи си успял."

Keep flying.

Това било, значи.

Имало такива хора и в реалността. Можело и така да се мисли.

Никога не съм го разбирала изцяло, но сега се опитвам да се пренастроя към тази съвсем нова за мен концепция, и колкото повече се пренастройвам, толкова повече го разбирам.

Той ми е казвал, при различни случаи - Хвърли зад себе си, за да намериш пред себе си. Не бъди алчен, бъди отстъпчив. Важното е за всички да е добре, а не да постигнеш каквото си наумил с цеата на това отсрещния да се чуства прецакан. Да, така е, в някои случаи е несправедливо. Да, така е, вътре сме с този проект. Но не си го слагай на сърце, ето идва новият проект и продължаваме да работим.

Keep flying. Това е целта.
И аз ще се харесвам повече, когато изоставя максимализма и квадратното си мислене и се науча това да ми е достатъчно.

Отново съм благодарна и смирена. Поне за известно време.

Червената Шапчица

Каква съм застреляна майка.

Прибирам се вчера, излизаме с Деян на разходка щото сега като е светло докъсно, спокойно можем да останем навън 1 час (аз се прибирам в 19:30) - обиколихме, ходихме на люлките, на кончето, на клатушката в магазина, да видим ибките (които на брой бяха "още една" в аквариума и "мноооого мноооого ибки" умрели във витрината).
После пред блока чинно се оставихме да ни се порадва съседката, дойде си и Тати, и се прибрахме.
И си викам аз - давай сега експедитивно и организирано, не като друг път. Измих на Деян ръцете (той тъкмо откри какъв невероятен фън е да запушиш частично чучура на чешмата), махнахме външната блуза с нейните вече изцяло мокри ръкави, заведох го в спалнята (ммм това е ново, вече не го нося, а го водя) и го преоблякох за сън.
Той много дърпаше към креватчето, където да си легне ("Ето тука. Деян. (Л)яга.") и ме инструктира и аз да сторя същото (посочи моето място на спалнята и изкомандва "Ето тука. Мама. (Л)яга.). Хубаво, дотук добре се разбрахме.
И като трябваше да легна при него, си викам - бе това хлапе оня ден така внимаваше като баба му му разказваше за Червената Шапчица... Я да се пробвам.
И взех да разправям.

Ама аз не съм разказвала приказки от... никога :) И много се бъркам, връщам се назад да се поправям, изобщо ужасен разказвач съм, но Деян слуша много внимателно и ме подсеща. Например:
- Имало едно мааалко момиченце, което се казвало Червената Шапчица. Един ден...
- Гъбки! Гъбки!
- ...отишла в гората да бере гъбки. Ама преди това майка й й дала една кошница и казала: Червена Шапчице, тук съм сложила...
- Баба! Болна!
- ...Червена Шапчице, отиди при твоята баба, защото тя е болна, и й занеси тази кошница, в която съм сложила баааницаааа...
- Питкаааа-м.
- ...питкааа, сиииренцееее...
- Ма(съ)лцеееее-м.
- ...масълцеее и доматите. И тръгнала Червената Шапчица през гората и срещнала кой?"
- Аууууууу!
(и така нататък)

Та разправяме си така измъчено, аз пренагласям приказката според това, което Деян вече е научил и си изисква да чуе отново, и тъкмо стигам до момента, в който Кумчо Вълчо АМ!!! - и изял и Червената Шапчица и понеже преял и му станало тежко-тежко, легнал да поспинка... - и се плесвам по челото - ама че съм Червена Шапчица, сложила съм детето да заспива, пък не съм го нахранила!
И извиках на Тати, който беше на stand-by с мляко в ръка и чакаше да го извикам като е подходящ момент, извадих Деян от креватчето и си го нахраних, той пи жадно, жадно милия, и после си заспа без проблем.

Та такива ми ти едни... То едно е да си забравяш насам-натам чантата, телефоните... а съвсем друго - да сложиш хлапето гладно да спи. Майка-заплес.

А, между другото, новото откритие: Деян заспива по-бързо и по-спокойно вечер, не когато се стараем да му пазим тишина и да се измъкнем от стаята му незабелязано, а напротив, като излезем съвсем явно и продължим да трополим из другите стаи и да си говорим, така че да ни чува че сме там - дори отначало да измрънка, че излизаме, после като ни чуе че сме наоколо, се кротва. И снощи така стана. Откритието е на Веселин.

Филологически наброски - 3

Няма толкова забавно нещо като да изпълниш задача. Едно е да разглеждаш книжка и в нея да видиш хипопотам, друго си е да намериш хипопотама в книжката. Деян просиява целият от гордост и чувство за изпълнена мисия, когато намери предварително поръчана картинка - толкова много, че понякога дори не казва "Ето гооо", ами само се обръща към мен и ме гледа победоносно - виждаш ли, намерил съм го, похвали ме - сякаш сме отвъд посочването, то ни е ясно... :)
Малко по малко започва да се учи да съгласува. Но все още преобладаващите случаи са "ето гоо мамаа", "гуаааамо тита'ка" (голяма шишарка), "нама гооо букитеее" (няма ги обувките). Все повече овладява числото ("маааалки камъчета", "ето гиии доматитеее"), по-труден му е родът.
Обявил е всички за момичета и много трудно почва да проумява, че той и Ради са момчета, за разлика от Калина и Руми, които са момичета. Какво е Руми? Момиче. А какво е Ради? Момиче. А ти какво си? Момиче.
На картинка обаче ги различава и безпогрешно идентифицира момчето от момичето.

Вече го наричаме най-много Деян. Отдавна няма вече "човека". Станал е, значи, човек наистина :) Понякога е "детенцето", "хлапето". Той самият си се нарича Деян.

Умира от кеф да ни гледа с Веселин да се целуваме или прегръщаме. Засиява в такова възхитено умиление, че го усещам как почти затаява дъх да не прекъсне момента, погледът му залепен за нас - не ни изпуска от очи; ухилен до ушите. И най-често идва да се присъедини, веднъж дори си го заяви. Ние демонстрираме: "ето сега мама ще цунка тати. Ето сега тати ще цунка мама." - и той реши да се вмести, като отсече: "Деян!" - и дойде и той да цунка.

Придобили сме помежду си говор, който много силно е инкорпорирал Деянови любими думи и фрази. Например вече няма начин да кажа "ето тука", без да си мисля за него - как сочи нещо или подрежда нещо и сладурския начин, по който старателно изговаря "ето тука". "Пинка" (спинка), "ута тая" (другата стая), "каааййй" (край), нинки (книжки), нунки (костенурки) - последните се бяха поизгубили напоследък, та се питахме един друг - "Абе, къде е втората нунка?" и "А, гледам че и двете нунки се намерили?"

Бяхме го научили, че като е тъмно, се казва "добъ детъф". Обаче нещо май прекалихме с уроците, защото някакси подминахме и сега е на някаква следваща фаза - като почна да го тормозя да каже какво се казва, и какво казваме като е тъмно, той отговаря: "Тъно? Добъден." - с една абсолютно неописуема интонация, която просто се надявам никога да не забравя, защото няма как да я запиша, а е толкова сладурска :)

Искам да помня колкото може повече, ужасявам се като погледна назад и видя колко много неща сме забравили. Как е изглеждал, как се е държал, какво е правил, какво е говорил. Тъжно, някак, всички тези неща, които днес са ежедневие и ги познаваме и са ни мили и близки, само след още няколко месеца ще избледнеят и няма да можем да възстановим днешния Деян в спомените си.

А днешният Деян е един щастлив Деян, защото ял диня :)

Снимка

Старата остава тук:



Деян внимателно излиза от коритото на чешмичката, след като е нахранил каменната даба с оехчета.

Деян в маргаритки - нагледно

Ненагледно.

Итки, тоетки, все там

Деян много обича "Зайченцето бяло", а от него особено много обича да рецитира края му -а именно: "Отишло при Зайка, свойта мила майка" - което в негов вариант по-скоро звучи като "Отио Дайка, тойта миа майка".
Та пристигаме тука първия ден, излизаме на балкона с него, наслаждаваме се на следобедното слънце, и в един момент Деян се провиква - ама така, балкански се провиква: "Тойта миа майкааа!"
С кеф едно такова :)
Ще има след време да се обясняваме със съседите...

А пък той също така много умее да си поиска, каквото си е наумил да си поиска, и особено като е полу-гладен, да се тъпче с бисквитки ("итки").
Споменавала съм за омонимията в неговата реч - че различни думи, като ги произнася, звучат еднакво, но на него не му пречи - той като че ли си ги разпознава.
Та завел го Веселин един ден навън и му обяснил, че тези мъничките бели цветенца са маргаритки. Деян разбрал и дори повторил - итки.
На следващия ден излезли пак навън и Веселин го питал - какви цветенца ще берем сега? Деян помислил помислил, па предположил - Тоетки? (солетки)

А пък майка ми го учила, че той е на баба Диди душичка. И го изпитва после - Какво си ти на баба Диди? Ду-...?
- ...пе!

Деян в маргаритки

Поради присъщата ни разсеяност, понеже не взехме фотоапарата със себе си тия дни като излизахме на разходки, пропуснахме едни от най-прелестните кадри, които Деян щеше да има от началото на живота си до сега. Пропуснахме го ухилен до уши в поляната, осеяна с маргаритки и жълтурчета, да тича към мене, стиснал в юмруче маргаритка; как пристига и ми подава оклюмало глухарче, смачкано от несръчното откъсване, и с усърдие извива глас - "буадааай!"
И също как сяда до дърво и се подпира на дънера му, съвсем като човек :) Как си реди шишарка до шишарка, внимателно и съсредоточено, докато си пее под нос последните куплети на "Зайченцето бяло" или "Антън Тънчо", как сяда върху бордюрчето и размахва крачета, как се надвесва над реката, за да хвърли пръчката и да проследи как отминава по течението, но на "1, 2, 3" все се размисля и не я хвърля :)

Чудно е да се разхожда с човек с детенце някъде, където е чудно да се разхожаш с детенце. Има дворчета с кучета и котки и любезни стопани, които ни пускат да влезем; има каменна жаба в коритото на неработеща чешмичка, и Деян се навежда до нея и се опитва да й пъха орехови черупки в устата, като й казва "буадаай"; невероятно атрактивен пуяк, който от време навреме казва "кольо кольо кольо", а Деян се притиска в крака ми или се вгушва още повече в баща си и шепне "пупаши се", но за нищо на света не иска да се махне оттам и да свали очи от магнетичното животно. Офлю-бофлювци, които се шмугват в храстите докато Деян така и не се престрашава да ги пипне, кокошки с петел, козички с подрънкващи камбанки и Деяновите ликуващи възгласи, като ги види - по няколко пъти на ден откриване на света, на най-изумителното, най-впечатляващо, най-интересно и прелестно нещо на тоя свят.

Та снимки няма, но идилията е пълна и все ми се струва (знам, абсолютно погрешно), че има някои неща - образи, случки, усещания - които не се забравят - като Деян в поляната с маргаритки.