Филологически наброски - 3

Няма толкова забавно нещо като да изпълниш задача. Едно е да разглеждаш книжка и в нея да видиш хипопотам, друго си е да намериш хипопотама в книжката. Деян просиява целият от гордост и чувство за изпълнена мисия, когато намери предварително поръчана картинка - толкова много, че понякога дори не казва "Ето гооо", ами само се обръща към мен и ме гледа победоносно - виждаш ли, намерил съм го, похвали ме - сякаш сме отвъд посочването, то ни е ясно... :)
Малко по малко започва да се учи да съгласува. Но все още преобладаващите случаи са "ето гоо мамаа", "гуаааамо тита'ка" (голяма шишарка), "нама гооо букитеее" (няма ги обувките). Все повече овладява числото ("маааалки камъчета", "ето гиии доматитеее"), по-труден му е родът.
Обявил е всички за момичета и много трудно почва да проумява, че той и Ради са момчета, за разлика от Калина и Руми, които са момичета. Какво е Руми? Момиче. А какво е Ради? Момиче. А ти какво си? Момиче.
На картинка обаче ги различава и безпогрешно идентифицира момчето от момичето.

Вече го наричаме най-много Деян. Отдавна няма вече "човека". Станал е, значи, човек наистина :) Понякога е "детенцето", "хлапето". Той самият си се нарича Деян.

Умира от кеф да ни гледа с Веселин да се целуваме или прегръщаме. Засиява в такова възхитено умиление, че го усещам как почти затаява дъх да не прекъсне момента, погледът му залепен за нас - не ни изпуска от очи; ухилен до ушите. И най-често идва да се присъедини, веднъж дори си го заяви. Ние демонстрираме: "ето сега мама ще цунка тати. Ето сега тати ще цунка мама." - и той реши да се вмести, като отсече: "Деян!" - и дойде и той да цунка.

Придобили сме помежду си говор, който много силно е инкорпорирал Деянови любими думи и фрази. Например вече няма начин да кажа "ето тука", без да си мисля за него - как сочи нещо или подрежда нещо и сладурския начин, по който старателно изговаря "ето тука". "Пинка" (спинка), "ута тая" (другата стая), "каааййй" (край), нинки (книжки), нунки (костенурки) - последните се бяха поизгубили напоследък, та се питахме един друг - "Абе, къде е втората нунка?" и "А, гледам че и двете нунки се намерили?"

Бяхме го научили, че като е тъмно, се казва "добъ детъф". Обаче нещо май прекалихме с уроците, защото някакси подминахме и сега е на някаква следваща фаза - като почна да го тормозя да каже какво се казва, и какво казваме като е тъмно, той отговаря: "Тъно? Добъден." - с една абсолютно неописуема интонация, която просто се надявам никога да не забравя, защото няма как да я запиша, а е толкова сладурска :)

Искам да помня колкото може повече, ужасявам се като погледна назад и видя колко много неща сме забравили. Как е изглеждал, как се е държал, какво е правил, какво е говорил. Тъжно, някак, всички тези неща, които днес са ежедневие и ги познаваме и са ни мили и близки, само след още няколко месеца ще избледнеят и няма да можем да възстановим днешния Деян в спомените си.

А днешният Деян е един щастлив Деян, защото ял диня :)