Keep flying

Аз съм ужасно надут и самовлюбен човек. Имам се за невероятно умна и си мисля, че знам всичко по-добре от всички.

Не знам откъде произлиза това убеждение. Може би в училище така ни научиха - че сме по-велики от останалите. А може би баба ми създаде легендата за умното Силве, което хвалеше непрекъснато и пред всеки - като всяка баба, която може до припадък да хвали внучето си за досада и отегчение на всички останали, с тая разлика, че аз й вярвах.

За първи път се почувствах не толкова велика (да си кажем направо глупава) в университета. Оказа се, че това, което ми е интересно да уча, било елитна специалност, и колегите ми бяха бест ъф дъ бест - отвсякъде събрани топ умовете. Всички до един (ок, с изключение на един всъщност) със същото това съзнание на най-велики. Само че аз - легенда, а те - наистина.

Втория път получих това прозрение в работата си. След големи вътрешнофирмени промени новият ни шеф, Алексис, ме научи по трудния начин, че съм си въобразила прекалено много. Паднах от високо. И до днес съм благодарна на този човек за всичко, на което ме научи - но най-много за това, че ми натри носа, когато имах нужда.

Но изграденото в детството е много силно и аз продължавам и до днес да имам тенденция да "си вярвам". Добила съм подобна арогантност и в настоящата си работа. Минало е доста време от последното ми сриване със земята и постепенно, постепенно самоувереността ми, която расте като плевел, се увеличи до предишните нива.

За трети път ми се случи вчера.
Имам късмета да попадам все на разбрани и човечни шефове, които вместо да ме уволнят с присмех поради самозабравеност, седят и ми обясняват позицията си. Никога не съм го разбирала настоящия ми шеф, винаги съм се чувствала леко или повече некомфортно от усещането за хаотичност около него и заради неговата непредвидимост, но съм го уважавала неимоверно заради огромната грижа, която полага за нас (и заради куп други неща, които не са ми темата сега). Но вчера ми се отвориха очита и видях, че съм започнала да се държа като хората, които най-много мразя в работата си - като колегата "1", който е арогантен до небесата, но некадърен колкото си иска, и като колегата "2", който е алчен и тъпо-инатлив. Превърнала съм се в една корпоративна кучка, която измерва всичко с цифри и уравнения, ламти за повече и повече и не прощава проявата на слабости у околните.

Имах този голям проект, за който си мислех - нека ми гласуват доверие да го движа изцяло аз, ще ги науча аз тях как се прави и как ще бъде най-добре. Ще направя всичко правилно и то ще е успешно.
Опитвах се да правя всичко по правилата - само че съм избрала грешния комплект правила. Поставих математиката над хората, принципа за справедливост над принципа за човечност, стремежа към точност над представата за общата картина. Целите ми са били напълно погрешни.

Целта да получиш обратно каквото си дал... логична и разбираема, но глупава цел, която, съчетана с грешния подход - с мойта безкомпромисност и нечувствителност към хората - поражда опасността да изгубиш всичко.

Сведох всичко до жизнено необходимата ми измеримост на резултатите - а по какъв друг начин, ако не чрез сметки? Оказа се, че имало друг начин. Как ще разбереш дали си успял, попитах го. "Ами - като още си в бизнеса, като работата върви, като идват проекти и си ги работиш - значи си успял."

Keep flying.

Това било, значи.

Имало такива хора и в реалността. Можело и така да се мисли.

Никога не съм го разбирала изцяло, но сега се опитвам да се пренастроя към тази съвсем нова за мен концепция, и колкото повече се пренастройвам, толкова повече го разбирам.

Той ми е казвал, при различни случаи - Хвърли зад себе си, за да намериш пред себе си. Не бъди алчен, бъди отстъпчив. Важното е за всички да е добре, а не да постигнеш каквото си наумил с цеата на това отсрещния да се чуства прецакан. Да, така е, в някои случаи е несправедливо. Да, така е, вътре сме с този проект. Но не си го слагай на сърце, ето идва новият проект и продължаваме да работим.

Keep flying. Това е целта.
И аз ще се харесвам повече, когато изоставя максимализма и квадратното си мислене и се науча това да ми е достатъчно.

Отново съм благодарна и смирена. Поне за известно време.