1651

Таксиметровите шофьори са една особена порода: приличат си единствено по това колко колоритни, интересни и различни личности са. Откак си купихме Фобията и си карам до работа и обратно, малко ми липсват срещите с тия разнообразни типажи и отрезвяващия досег с тяхната перспектива към живота.
Ето днес например ми се случи да се возя на един много дълъг курс, по време на който научих интересната история за страданията на шофьора ми, които така силно са разтърсили душата му, че отишъл и си направил татуировката, предизвикала любопитството ми (понеже беше изложена на показ под специално запретнатия нагоре ръкав на тениската, и очевидно беше нова, я сметнах за повод за любезна размяна на реплики).
Комбинацията от едрото, грубиянско телосложение на човека, и покъртително сантименталната история, която ми разказа, ме впечатли и трогна. Той започна с такова отчаяние в гласа, такава трагедия се излъчваше от него, че реших, че е изгубил някой близък - дете или поне жена. След 40 минути возене и пълен отчет на коя дата кой на кого се обадил и какво казал той и какво казала Тя, разбрах, че всъщност никой не е умрял, никой не възнамерява да умре и никой не страда от неизлечима болест, ами цялата драма се свежда до някакви пренебрежимо объркани и като че ли изкуствено усложнени взаимоотношения между двама емоционално не особено зрели и интелектуално не особено надарени индивида. Не искам да омаловажавам драмите, които преживяват, но ми е толкова хубаво, че никой не умря в тая история, че за мен тя всъщност имаше хепи енд.
И не знам защо го пиша това тук, но има нещо в цялата случка, което ме кара да продължавам да мисля за нея. Може би начинът, по който тоя човек беше тръгнал на куест за отговори, за съвети, беше толкова затрогващ: искам, казва, да се консултирам с тебе, консултирам се с всички, кажи ми - какво да направя? - Или пък самия факт как сподели с мен, напълно непозната, толкова лични и дълбоко преживявани неща. А може би, че ми напомни за сложността на човешките отношения и колко много знаене има да се знае, за да се оправя с тях човек и да бъде щастлив. Сигурно е адски трудно да се бориш с динамиката на семейните ситуации, когато не разбираш нищо от това, което се случва, и когато евентуално нямаш и добри примери, които да следваш, и компетентни хора, от които да получиш насока.
В рамките на някакво семейство - двойка, двойка с дете, с 2 деца, с брак или без, в разширен вариант - с родителите на единия или другия - вариантите са много, ролите са много и се променят, динамиките са объркващи и подвеждащи, ако не ги разбираш, и подводните камъни са много.
В едно семейство трябва да има много ясна представа, и то споделена, кое как трябва да бъде, за да успяват да си щастливи отделните му членове. Но понеже с тия хора не те събира силата на някакъв договор, породен от свободна воля, тия неща не могат да се сложат на масата и да се дефинират правила. А дори и да можеха, човек много рядко знае толкова много за себе си, че да дефинира такива правила, които да го правят щастлив.
Изобщо, трудно нещо е човек да е щастлив в рамките на някакво семейство.
В училище ни учат на много неща - как да мислим, как да разбираме обществото около нас, историята, науките, изкуството - но кой и кога може да ни научи как да бъдем щастливи? Часовете по психология, може би. Ако е така, нека са повече и структурирани по-добре. Хората не умеят отношенията помежду си... половете не се разбират взаимно, очакванията се сблъскват, никой не разбира какво му се случва и "в какъв филм се е вкарал". Ето, човекът търси изход и понеже не знае, разказва историята си на всички, които вози - консултира се! - белким някой му даде правилното решение, проста и ясна инструкция: какво да направи, за да стане всичко наред.
Защо учим хиляди други неща, а не учим най-важното: да разбираме себе си, тоя до нас, детето си, родителите си...