Токио - Сеул

На пристигане на токийското летище се опитвахме да си припомним какви неща знаем за Япония, без никога да сме се интересували от историята и културата на тази страна, просто ей така, какво ни хрумва. Това пътуване беше организирано в последния момент и не бяхме отделили никакво време за проучване. Но както Корея е почти напълно непозната в България (ние знаехме за нея предимно каквото ни е достигнало от света на компютърните игри: че много играят StarCraft и че по телевизията дават турнири - геймингът се явява мейнстрийм спорт), така за Япония сме дочували доста повече неща и това беше предпоставка за едно по-различно преживяване от корейското.
Манга, сумо, гейша, икебана, бонсай, чаена церемония, суши, претъпкано метро със спящи в него преуморени работници, недостиг на площ, влак-стрела, оригами, хай-тек тоалетни, странно чувство за хумор, j-pop, автомобилите на нашите приятели, самураи, нинджи, хайку, калиграфия, саке, бойни изкуства но не смеем точно да назовем кои, за да не се изложим зловещо :)
Горе-долу това е знанието ни за Япония, като на летището се сетихме за около половината неща, останалите си припомняхме впоследствие. Например в една брошура с организирани екскурзии имаше посещение на завода на Тойота и оттам се сетих, че ама разбира се, това е нещо дето знаем за Япония :) Сборници с хайку видяхме в една книжарница в сектора за англоезични книги, а нинджите ни подсетиха за себе си чрез рекламата на някакъв ресторант, в който обслужващите (салонен управител и сервитьори) били облечени като нинджи.
И така, пристигаме ние, без Lonely Planet в джоба, без Japan for Dummies в главата, изтърсваме се право от подреден и леко скучноват Сеул с неговите прилични и спретнати обитатели.

По пътя от летището към града ни става ясно, че това тука е the real thing. Виадуктите, любимите ми виадукти: като видя 3 пътя да се пресичат един над друг и като се движа на нивото на 6-тия етаж на сградите и гледам директно на хората в прозорците, знам, че съм на правилното място. Банкок ме заплени за пръв път с тая пътна организация, Куала Лумпур ме накара да я очаквам навсякъде, където отида и знам, че е пренаселено, и Сеул ме беше поразочаровал с добре планираното си метро и предимно подземната организация на транспорта. Тук нещата са строени, както е дошло: формите им не са унифицирани, вждаш шантави хрумвания, виждаш недомислици, виждаш как външни тела на климатици и тръби минават по калканите на почти долепените една до друга високи, тесни сгради; виждаш ръжда и нитове по долната страна на виадуктите: да, вече е ясно, че е правилното място, още преди да сме се добрали до центъра с неговата шарения.

Пристигаме и попадаме в лабиринт от отместени едно спрямо друго хоризонтални пространства и множество вертикални нива, свързващи части от тях; объркваме се така, че всички карти, планове и дори 3Д модела на сградата не успяха да ни създадат ясна представа в какво сме се озовали. Изгубваме се по пътя от спирката на автобуса до входа на хотела (15 метра има-няма - сега е мистерия за мен за къде сме хванали първия ден), и с прошляческите си раници на гърба и вече полуразпадналия се куфар на колелца прекосяваме половин шикарски мол, шарим нагоре-надолу с асансьори и ескалатори, въртим вратове и се заглеждаме в табелите, търсейки надписи на латиница, докато накрая намираме на 3-тия етаж входа за хотела, който със специален, умело прикрит асансьор ни води до рецепцията на 5-тия, а оттам трябва да вземем друг асансьор, за да се настаним в стаята си - все съм свикнала да се прекачам от автобус на автобус или от метро на метро, за да си стигна вкъщи, но да сменям 2 асансьора с прекачане не ми се беше случвало.

Хотелът се оказа на пъпа на пъпа - и добре че, щото ако трябваше да губим време да се обучаваме в токийската система за градски транспорт, щеше да настане обърквация.
Имахме 48 часа. Първото, което направихме, след като се настанихме, беше да излезем обратно на улицата и да видим какво, аджеба, има там. Изглеждаше шарено отдалече, но отблизо направо избухна в сетивата ни: гмежта от екстравагантен народ, водовъртежа от цветове и стилове, виковете на продавачите пред магазините с разпродажби, огромните светещи реклами по фасадите на всички сгради, препълнените улички - не можехме да местим очи достатъчно бързо, за да възриемем всичко, което си заслужаваше да бъде възприето, и мозъците ни не са устроени така, че да могат да обработят цялата входяща информация, която постъваше.
Имахме на разположение 48 часа и трябваше да вземем решение: на какво да посветим скъпоструващото ни време?
Още със стъпването ни на улицата извън хотела стана ясно: всичко, което някога сме си мислили, че е Япония, отпада. Няма време за култура и забележителности, нито за обиколка по бързата процедура. Всичко беше твърде голямо. Така навремето като трябваше да пишем дипломни работи, в университета ни научиха, че да стесниш обекта на изследване е ценност, да разширяваш темата си не е предимство, а недостатък - значи, че не знаеш колко по-голямо от теб е това голямо нещо, с което си се заел. Ще да са останали някакви навици оттогава, а пък на Веселин обучение му не требе, той това много добре си го знае защото си е роден умен, така че дори не беше необходимо да го обсъждаме - решението си беше ясно: всичко друго отпада, оставаме в Shibuya и се отдаваме на people-watching :)

За 5 дена в Корея можах да започна да говоря обобщаващо за корейците, малко набързо така, смеличко; но за японците изобщо нищо не мога да кажа. За токийците също не мога. Виж за Шибуянците ще се опитам :) Защото за това кратко време видяхме предимно шибуянци: младежите, които се шмиткат из района, наречен Shibuya. Най-шарения народ, който съм виждала. Най-еклектичната тълпа. Най-смелите решения по отношение на личния стайлинг. Истинска наслада.
Артистични хора са шибуянците. Нещо много интересно: нямам никаква представа дали японките са красиви. Изобщо не видях лицата им, не ги запомних, не им обърнах внимание. Гледах виолетови коси, невъобразимо странни кубинки, чорапи до средата на бедрото (каквито се носеха за кратко в България, когато аз бях 11 клас), къси плисирани поли, дантелени фустички с волани, с мотиви на златисти паяжини, с платформи високи 4 пръста, ботуши до коляното, прозрачни рокли, с клинчета под тях, клинчетата до средата на прасеца, с дантелка в долния край, или чак до долу, но оставящи пръстите и петата открити; ученички с бели ризи и вратовръзки, с мокасини и прилежно вдигнати 3/4 чорапи; ръкавици - с пръсти, без пръсти, с някои пръсти, донякъде на пръстите, дълги до над лакътя, до под лакътя, до средата на предмишницата или само на китката, опънати, набрани, плътни, дантелени, лъскави, с пайети по тях; прокъсани потници и под тях други потници и под тях - трети, на пластове, всичко се показва едно изпод друго, горна пола и долна пола, горна рокля и долна рокля, и това заедно с клинчето, и върху всичко широка прозирна наметка, развяна, и шалче, шарено, примерно...
Невъзможно ми е да го опиша.
Преди да си тръгнем се разхождахме из района по обедно време и нямаше много хора. Веселин предположи, че тъкмо са започнали да се приготвят, за да излязат довечера.
Тук нямаш чувството, че нахлузваш дънките и маратонките и хукваш навън. Ако на входа на Шибуя имаше фейс контрол, нас нямаше да ни пусне вътре поради скучност. Тук всеки се е накиприл и наконтил с огромно внимание, защото стайлингът му, очевидно, има цяла история да разкаже. За съжаление аз не разчитам тези истории - момичета, които ми приличат на goth, може тук да не се възприемат така; в една обява видях формулировката "магазин за субкултури: punk, gothic, cosplay, Lolita..." Лолита очевидно е стил или субкултура, виждаш ги на улицата и разбираш защо, те са като на карнавал, специално облечени, за да персонифицират някакви, де да знам, сигурно манга-героини (или не, това всъщност е cosplay - макар че мангата изобилства с Лолити).
Признавам си, че нищо не разбирам от всичко онова, което ме заобикаляше в последните два дни; трябва да призная обаче и че го харесвам. Приятно ми е около мен да са толкова артистични хората. Интересни са ми, според мен са красиви, и скоростта, с която влизат и после излизат от полезрението ми е много правилна: позволява ми да се насладя естетически на някакъв стайлинг, но не ми позволява да се спра и да го анализирам до детайл, така че да го запомня добре. По тоя начин не виждам недостатъци. Всички са прекрасни. Ходещи произведения на изкуството. Не ми трябват галерии и музеи, дайте ми шибуянки и ме оставете да си зяпам :)

Втория ден пак се разхождахме из района. Попаднахме в някакъв гордо наричащ себе си най-големия магазин за манга (в Токио, в Япония или в света - нямам никаква представа), и почти насила завлякох Веселин вътре, въпреки че и двамата сме отявлени не-фенове на мангата. Еееегати магазина... Повярвах им, че са най-големият :)
Там проведохме разгорещен спор коя кукличка да изберем за подарък на Здравко; накрая стана на моето - сигурно съм извадила по-добрите аргументи, де да знам ;))

Оттам проължихме напред из квартала, докато стигнахме до парка, който си бях набелязала, че може би ще е приятно да видим. Там се озовахме насред някакъв хипарски хепънинг на тема опазване на околната среда, и видяхме, че ония парцаливите в Шибуя не са по същия начин парцаливи като тия парцаливите тука. Различен вид артистична парцаливост и шареност можели да имат хората - важен житейски урок :)
Като прекосихме хипарския панаир с неговите шатрички и сергийки, стигнахме в самия парк, и там видяхме ей такава огромна пеперуда, която ме пупаши! И май сме я снимали, ма да видим кога ще се оправим с подбора на снимките... Голяма - колкото дланта ми! Ужас! Летяща гад.
Като вече бяхме в парка, излязохме от другата му страна, където вече тъкмо да преминем в съседния квартал (там също било известно с шаренията и модерността си), и какво да видим - шинтоистко светилище! И в гайда пише - the best било, не знам в Токио ли, в Япония ли или в света :) Ми като сме тука, рекохме си, дай да го видим, да се отчетем с един храм, те останалите сигурно са същите. Ми, отидохме, отчетохме се. Там попаднахме на 2 сватби. Младоженците - по самурайски облечени (Веселин искрено се възхити на идеята да си отидеш на сватбата по джапанки), а булките - с кимоната и панделките на гърба и онези специални гейшови прически, дето сме виждали по филмите.

Вечерта се отчетохме с Roppongi, което беше разочарование - сигурно защото нямаше шибуянки. Но пък попаднахме в едно от топ3-те места за хранене в Токио, съвсем по случайност. Каза ни го някакъв филипинец, който седеше до нас и ни заприказва, бил от 7 години там и с това заведение сме били ударили кьоравото. Пък ние просто се шмиткахме и се чудехме къде да ядем и това ни вдъхна доверие. В менюто, което се състоеше от различни комбинации по формулата "нашата супа плюс нещо друго", се обясяваше как основателят на заведението прекарал 6 години в проучвания и експерименти как да докара Ултимативния Супен Вкус. И накрая успял :) Признавам му на човека, добра беше супата - но да дойде у нас да опита една пилешка с картофки и фиденце, застроена със сметана - да го питам после.

После смелият ми мъж яде суши в истинска сушеджийница - за мен по-скоро беше атракцията да наблюдавам сръчните движения на готвачите (ок, изказвам се не много коректно за хора които все пак кълцат сурова риба, а не я готвят, но какво, касапите ли да кажа?) Изобилието от местни беше окуражаващо. След дълги увещания се осмелих да опитам едно с варена скарида върху него. Поне се надявам, че беше варена.

Накрая туристическата съвест ни загриза и ние виновно решихме, че ето, утре сутринта вече ще станем рано, за да имаме време преди полета следобед да отидем да разгледаме Императорския дворец. Същото го бяхме решили и в Сеул за последния ден, и трябва да признаем, че при все цялата сила на волята и върховната самодисциплина, с които сме прочути нашир и надлъж, и там не реализирахме този иначе добре звучащ план.

Отлитаме от Токио с усещането, че тук ще имаме какво да правим някой път, когато дойдем поне за месец. Е, хубаво е тогава да сме и по-подготвени.


П.П. Реализирахме добър книжен улов в Roppongi и след прочитането на сборника със стара японска поезия, може би вече имам своя лична врата към Япония.