A day in the life: Мамо, ставай!

Един Деяноден започва рано - между 7 и 7:30, в някои случаи още в 6. След дълга нощ на неваляшене и понякога дори капризи, тоя безбожен час ни сварва неспособни да се помръднем, с единствената мисъл в главата как да прехвърлим топката на другия да се погрижи тоя път: кой се пада по-недоспал и на кого му е вече ред да се заеме.
(Думата "неваляшене", глагол "неваляши се", е производна от ония кукли-неваляшки, дето имахме навремето - клатят се на всички страни, но каквото и да правят, се връщат обратно в изправено положение. Това е горе-долу поведението на Деян през нощта. Той е наследил бащиния си съклет и преди заспиване по 1 час се върти из леглото да си търси удобно място, доста като Сид от Ice Age върху оная скала - сяда, оглежда се, пада в някаква посока, извърта се от гръб на корем или обратно, решава че не му е удобно така и пак сяда- за да падне тоя път в някоя друга посока.)

Набеденият за по-отпочинал бива завлечен от Деян "п'и хола" и е длъжен веднагически и без секунда помайване да пусне:
а) М'авките
б) Слончето и бебето
в) Джунглата
г) (от оня ден) Големите динозавъ'и
Съответно това са A Bug's Life, Ice Age (I), The Jungle Book, и Walking with Dinosaurs / Monsters / etc. - някакви серии на BBC, които са най-новото ни откритие.

По това време навън е още тъмно и като вляза в хола и светна лампата, ми блесва неприятно в очите. Екранът на лаптопа, в който трябва да се облещя, за да пусна съответното желание, ме кара да примижавам и ми насълзява очите.

Докато Деян гледа, е моят шанс да мина през банята. Никой родител на дете с толкова крехък сън не може да си позволи да отиде до тоалетната през нощта - ние сме една зорко вардена порода родители и опитът ни научава от 5 следобед нататък да не поемаме течности.

После приготвям млякото, връчвам го и се пльосвам до Деян да зяпам - не че ми се зяпа, но нямам сили да се движа.

Известно време минава така. Горе-долу докато на Деян му омръзне да гледа, или аз притисната от времето се посъвзема и отида да си направя кафе. Между другото, Деян напоследък много се кефи да ми помага да си правя кафе - отива право при кутията, сваля я на земята, рови рови из нея и по някакви негови си критерии избира коя от всичките 100 идентични капсули да ми донесе. Толкова му е интересно да бъде полезен по тоя начин, че би ме карал да пия по 5 кафета на ден, ако от него зависи.

Следва смяната на памперс и преобличането от пижама и спален чувал в дневните домашни дрехи.
Това е първият конфликт за деня. Моята флегматичност среща неговата кипяща енергия и нищо добро не излиза от тая комбинация. Деян се дърпа и вика "Не, не!", понякога - "Остави ме!" (на бабите пробутва дори: "Остави ме, имам 'абота!"). Бута ми ръцете, изплъзва се по неговия си изтичащ начин (вдига нагоре ръце и се отпуска със свити колене така, че не можеш да го задържиш под мишниците), бяга, започва да подскача по дивана, по гърба ми, по главата ми и при проява на по-голяма упоритост от моя страна, преминава към крути мерки - хапе, бие и краде очила. Аз отпускам ръце и гледам тъпо и безволево, чакам го да се надивее и после посягам пак - докато се мобилизирам достатъчно, че да успея да го прилъжа с разговори, игри и много тактичност.
В зависимост от подхода, това може да отнеме над 1 час. Когато съм на работа, понякога се отказвам и леля Фани го преоблича, като дойде. Ако е уикенд и сме си вкъщи, чакам Веселин да стане, за да му се оплача и да му връча диването. Но ако междувременно пълният от през нощта памперс, под напора на новоизпитото сутрешно мляко вземе че пропусне, тогава няма накъде и преобличането се извършва по спешност. След това упражнение имам нужда от душ, защото съм се препотила 8 пъти; Деян обаче ходи по мене, дърпа ме в някаква посока и не ме пуска. Сутрешният душ е забравен лукс.

Оттам нататък денят преминава под знака на 4 основни дейности: хранене, тоалетна, игра и разходки.