Interrupted

Петък вечер.
Прибирам се от купон - с блясък в очите, ритъм в кръвта, леко задъхана, тъкмо подгряла, влизам си вкъщи - тихо.
Имам нужда от музика, отварям YouTube, намирам - Skid Row, Youth Gone Wild. Перфектно - чувствам се точно млада и точно леко щура. Зазяпвам се в размятащите се коси на Себастиан от времето, когато беше красив, разбирам много добре по какъв начин беше секс-символ (макар и не мой); гледам им светлите скъсани дънки и кубинките, с които търчат; много motion blur, енергия, адреналин - слушалките на макс и съм изцяло потопена в оня свят, който вече го няма - но в тоя момент го има и аз съм там.
През лудницата дочувам далечно проплакване. Свалям слушалките - "Маааамооо! Къдее сии?"
Обратно в света, бегом към стаята, влизам тихичко, Деян седи в леглото и плаче насън - смъквам дънки и квото там и се намъквам при него, той успокоен си заспива пак, с ръчичка преметната през шията ми. Пак съм майка.
Половин песен бях... аз. Онова аз, което ми липсва.
Липсвам си на себе си.

Цял уикенд се опитвам да компенсирам тоя прекъснат момент, и не може. То е все така частично, половинчато: ето ти True Belief, идва кулминацията, готвя се мислено да припея на Ник Холмс когато се разлее най-мощния припев... и припявам, със слушалки на ушите и очи, вперени в Деян, който в този момент рисува с флумастер по стола.

Не става така. Ядосвам се все повече и търся все по-тежко. Пусто що си нямам нищо такова в колата да си пусна на връщане от Ботевград, ами Amorphis се яви най-тежкото налично. Пък то сватбена музика, не става - ама поне вокалът реве, не че имам колонки за него.

Настана понеделник, дойдох на работа. Тук има спасение - цял ден тормозя колегите с ранните албуми на Paradise Lost и My Dying Bride, когато бяха тежички още. Не стига.

Ето сега, като написах, ще ми мине.