За тайнството кръщение

Мордред ми е задал много хубав въпрос в коментарите към един по-ранен постинг и аз ще изведа отговора тука, защото често се случва да пояснявам позицията си по въпроса за кръщението, или по-точно - защо съм против да се кръсти Деян.

Мордред пита:

Чакай малко, как така е "необратимо" кръщението?

Или смяташ, че кръщението "прави" нещо, при което окей, необратимо е, но пък иначе се ходи в ада, така че си е хубаво и положително нещо (което всеки отговорен родител загрижен за душата на детето си трябва сам да направи, без съмнение)

Или кръщението "не прави" нищо, при което обратимостта като свойство е неинтересна.

Не разбирам как може да си по средата между двете, това някакъв вид агностицизъм ли е? (Освен ако нямаш предвид посегателството над личността и на детето и на родителя, когато някой прави КАКВОТО И ДА Е с детето ти без разрешение)

Ще се опитам да обясня, засега хаотично, както ми хрумва, а впоследствие може да се постарая и да го формулирам по-добре (ама после, защото сега съм гладна и бързам ;) ).

Краткият отговор е - да, агностицизъм. Но ми се иска да поясня повече.

Възможно е да съм неконсистентна в отношението си към християнството като цяло и кръщението в частност. Темата е доста важна за мен и мнението ми е много силно, макар и позицията ми да се поддава на критика (може би?).


Не смятам, че кръщението "прави" нещо, но го допускам. И при допускането следвам нататък по веригата сякаш че е истина. С това влизам вътре в християнския светоглед (доколкото го познавам) и се опитвам да разсъждавам on its own terms. Roleplay-вам, демек.

In character ми се струва, че на кръщение трябва да подложи сам себе си съзнателен индивид, и това решение трябва да е основано върху вътрешно убеждение и вяра.
Едно малко дете не е осъзнат индивид, способен да вземе такова решение. Но аз като родител не трябва да "извършвам" това върху него, защото причисляването му към общността на вярващите трябва да е акт на свободна воля, която е толкова важна в християнството и аз не мога да не я уважа.

С други думи, смятам че това е валидно не просто за мен, а за всички вярващи християни: не може да кръщаваш дете, или с други думи, да кръстиш дете е неуважение към свободната му воля.

Според мен моментът, в който един пораснал, разумен човек осъзнава нуждата и желанието си да се причисли към общността на вярващите - т.е. нуждата и желанието да се _покръсти_, е много важен в духовното му развитие. Това е ключов момент в живота на човека. Кръщението е много силен ритуал като преживяване и е хубаво той да бъде наистина преживян - тогава, когато му е времето, когато човек е готов за него и го е поискал. Кръщавайки едно малко дете, аз бих му отнела възможността за това силно духовно преживяване по-късно. Защото второ кръщение не се извършва. Поради тоя факт кръщението е необратимо.

Родителите-християни обаче мога да ги разбера: те кръщават децата не "от името" на децата си, а поради собствената си вяра, т.е. заради себе си, от свое име. Правят нещо, което според мен е нередно (доколкото е неуважително към ключови елементи на тая религия), обаче все пак донякъде е приемливо - дотолкова, доколкото е вид мисионерство и самата ти искрена вяра не допуска да допуснеш алтернатива. А ако няма алтернатива, за теб няма друг избор (и пред детето не стои реален друг избор) освен да стане християнин и с други думи ясно е, че пътят е един, а ти просто извършваш стъпката вместо него и на по-ранен етап (щото ако умре междувременно все пак да има шанс да отиде където трябва).

Продължавам да съм in character и все пак бих поспорила с тези родители, защото пътят може и да е един, но човек има право да се отклони от него. Както на Адам и Ева е било дадено правото да ядат от дървото на познанието, и само им е казано, че това не е желателно. Всеки един от нас, във всеки един момент от живота си, може да избере да се отклони от Господ - и ние всъщност непрекъснато го правим. Това отклоняване може да е поради слабата ни воля (мързи ни да живеем според правилата), а може и да е поради гордост (бунт някакъв). Човек има право на своя бунт и на своя протест, и отношението му с Господ си е лично между него и Господ. Може пък после блудният син да стане най-любимият. Всеки има своя път на търсене.

Има един вододел, една граница, която е важно човек да усеща: първо си "отвън" на нещо, а после си "вътре". Важно е да можеш да го преживееш това преминаване. И за да е истинско това преживяване, то трябва първо да се случи по-късно (на осъзната възраст), и второ, трябва да съществува реалната възможност да не го извършиш.
Като кръщаваме дете, ние му отнемаме тази възможност. Ето това е вторият начин, по който кръщението е необратимо.

И сега излизам от парадигмата на християнството и вече гледам отвън (out of character).
Ако бях убеден атеист, за мен щеше да е най-лесно да кръстя Деян с едно махване на ръка, като нещо предвидено да радва бабите и което всъщност няма никакво значение и изобщо не ми пречи.
Но аз не съм убеден атеист, а действително по-скоро не знам :) поради което искам да държа различни опции отворени, доколкото е възможно. Искам те да са отворени за самия Деян, за да усеща, че има избор (а може би и да знае, че има отговорност). Нека му тежи тоя избор... щото то не е лесно да се причислиш към вяра и изобщо да избереш духовния си път, ако подходиш отговорно към въпроса... но няма да го правя вместо него.
Трябва да призная също, че най-важната опция, която според мен трябва да бъде държана отворена, е именно християнската. Ако не беше толкова важно, нямаше да съм толкова категорична и нямаше да отделям толкова мисъл на тоя въпрос с кръщението. Но за другите потенциални възможности ми е все тая (не съм се и замислила какво би означавало да му държа отворена опцията за ислям, за някое езическо вярване, за хиндуизъм или за някой шаманизъм...) - но за християнството ми е важно, поради някакво лично убеждение или по-скоро лична привързаност и уважение, което изпитвам към него. Може би защото ми е най-познато, а може би и защото много рядко виждам истински практикувано християнство около себе си. Дори ми е леко мъчно, че е толкова сведена до битово-ежедневното тая иначе достойна за уважение религия (с всичките ми забележки ;) ) и най-вече колко се е изгубила в стандартната езическа ритуалност, колко по-слаба от нея се е оказала с времето. Сантимент някакъв, ама нали наскоро беше Задушница и се позасили това усещане.


И накрая един disclaimer: Сега като се замисля, ако бях убеден християнин, сигурно все пак щях да постъпя като християнските родители и да го кръстя заради себе си - "от свое име" - доколкото аз съм голям егоист и бих послушала повече собствения си религиозен страх, отколкото аргументите, изказани по-горе. А и в тая ситуация биха се намесили авторитетите на институциите, които в момента не са ми фактор (дори в разсъжденията in character по-горе).