Завой с ръчна

Едно дете се адаптира към всичко.
Деян ходи общо 4-5 дена на детска градина. Още толкова и щяха да са съвсем престанали сутрешните истерии, плачове, "мамо, не ме води там!", тръшкания, молби, постепенно преминали в хленчове и уплашени неспирни въпроси нали ще отида да го взема, кога точно, и нали няма да го карат да спи (нито да подремне, нито да легне, нито да си почива).
След ден 2, в който бяха най-големите драми (тогава Веселин го води, та аз не бях свидетел), от разказа на Веселин взех решение, че ще го водя аз и ще бъда, както казва Жоро, безмилостна. Минимум време за агония при гардеробчетата (както съветват и по форумите) - просто го пускам там и изчезвам.
На ден 3 реализирах плана и станах свидетел как наистина детето спира да плаче 3 мин след като е прекрачило прага на групата и майка му е изчезнала от зрителното поле.
На ден 4 го направихме още по-бързо - връчих го в ръцете на учителката и си бих камшика. Хленченето престана още преди да съм излязла от преддверието на групата.
Така се случи, че мед.сестрата мина покрай мен и ми се скара заради някакви липсващи, според нея, документи, и заръча да я изчакам пред кабинета й да проверим дали наистина, както казвам, сме й занесли всичко. И отхвърча нанякъде.
Останах да чакам. По едно време групата се застяга да ходи на "музикално", строиха се в коридора, аз се скрих надолу по едни стълби да не ме види Деян, и гледах оттам. Моичкият, строен сред останалите, слуша, изпълнява, гледа стреснато и съвсем очевидно се старае да се впише в непознатата все още обстановка.
Така стана, че почаках още, върнаха се от музикално, застягаха се да излизат навън - пак се прикрих, пак шпионирах - излязоха, Деян в строя, всички деца се втурнаха към площадката за игра, Деян гравитира повече около учителката. Медсестрата прелиташе покрай мен на няколко пъти, но без да ме погледне дори; а аз се изнервях, защото закъснявах за работа, но се възползвах от доброто оправдание (че съм помолена да изчакам), за да остана на вража територия и да пошпионирам още малко какво се случва с детето ми на това място.
Казвам на вража територия, защото получих неодобрителния поглед на всяка минаваща покрай мен детскоградинска персоналничка (не ги знам какви са били) и веднъж дори ми казаха "Не бой се, майче, всичко е наред" - уж успокоителни думи, но аз чух ехидност в тона и възприех дискомфорт от това, че съм там и наблюдавам.

Защо пиша това?
Защото открай време бях категорично убедена, че "държавната детска градина" е едно положително явление в живота на детето и има големи предимства пред "частната" - и това ей така, без да познавам конкретно детско заведение от единия или другия тип, а просто защото ми се струва логично да бъде така.
Ето систематизирано моите разсъждения:
- "Обикновената" детска градина е това, което се случва на всички деца с много малки изключения. Това я прави представителна за обществото и детето ми в нея, значи, ще получи равен шанс с останалите членове на обществото. При "частната" има риск това, което се окаже различно в нея (каквото и да е то - подход, образователен метод, отношение към децата и т.н.) да се яви впоследствие като недостатък, който ще попречи на Деян да се интегрира в "обикновеното" общество.
- В частната детска градина според мен дисциплината не би била толкова строга, защото водени от необходимостта да привличат високи ежемесечни такси от родителите, персоналът там би проявявал към децата по-голяма търпимост и повече би ги глезил.
- В държавната детска градина има мощен гарант за правилността на учебната програма и на хранителния режим, тъй като са установени като стандарт от самата държава, което значи, че са определени от експерти в съответните области и са изпитани в многогодишна практика и върху много деца. За разлика от това, в частната детска градина може би се правят компромиси с качеството на храната и/или не се следи за баланса на диетата, тъй като няма чак такъв контрол; същото се отнася и за образователните методи.

Мислех си всичко това, получавах насърчение от познатите ми родители, че "да, първите дни е така, много плачат ама за една седмица / месец свикват, бъди твърда", и цялостно всичко ми изглеждаше съвсем в реда на нещата (в оня неприятен ред на нещата, де - както е в реда на нещата да се измие наакано дупе и да се увива с мокри чаршафи пищящо дете, като е вдигнало температура 40 градуса).

И после станаха две неща.

Едното е, че някои изказвания на учителките на групата на Деян ми направиха негативно впечатление, ще ги изброя след малко. Обърнах им внимание, но бях готова да не правя от мухата слон, докато не се състоя и Родителска Среща, на която глупостите се накамариха по един вече съвсем категоричен начин и вече не можех да казвам на бялото черно.
Другото е, че междувременно Мордред и Гимли ни разказаха за детската градина, където ще записват Калина: детска градина по метода Монтесори, за който съм чувала, но нищо конкретно не съм знаела до онзи момент и не съм се поинтересувала да прочета, заради гореописаните си убеждения (всъщност по-правилно е да ги нарека предразсъдъци).

За метода Монтесори всеки може да прочете в Интернет, затова няма да го преразказвам. Посветих 3 дни и нощи на четене и мислене: какво е това нещо и то по-добро ли е за Деян, отколкото държавната утвърдена детска градина?
През това време имах следните дребни случки и диалози:
1. С "лелята" на групата: тя първо ми отговори на няколко въпроса една сутрин (относно какво е правил Деян, дали го слагат да спи, дали е плакал и т.н.), след което с голямо неудобство добави, че всъщност тя няма право да ми казва тези неща, защото на лелите е забранено да говорят с родителите и на родителите - с лелите, а за всички неща трябва да говорим само с учителките.
От тази случка научих, че детската градина не само изглежда непрозрачна заради невъзможността на родителя да разбере какво се случва в негово отсъствие - това е нормално; но тя е _нарочно поддържана_ непрозрачна система, в която информацията трябва да бъде подавана премерено и контролирано, т.е. не всички неща е ОК да бъдат разбрани от родителите.
2. С учителката на Деян имах само един по-дълъг (може би 3-минутен) личен разговор - беше като отидох да го взимам следобед, имаше още 2-3 деца на площадката можахме да поговорим.
- Я, - казвам, - на тази катерушка има сметало! Хайде, мамо, да броим, искаш ли?
- (Учителката) Първа група е едно и много.
- (аз) ???
- (тя) В първа група, госпожо, множествата се предават като "едно" и "много".
- Ама той може да брои до 10?
Тя дръпва едно топче на сметалото встрани от останалите и сочи:
- Ето това е "едно" а онова там е "много". Сега само това. А до 10 се учи в предучилищна.
От този разговор научих, че няма значение на едно дете какво му е интересно и колко знае. Никой няма да му каже какво следва след "10", докато не стане на необходимата възраст. Това няма нищо общо с разбираемата времева и чисто практическа невъзможност за "индивидуален подход", когато в групата са 24 деца и 1 учителка; тъй като ситуацията беше такава, че учителката в момента отговаряше за 4 деца, а другите си играеха на пясъчника, тя спокойно можеше да изслуша как Деян би броил до 10 и да му каже "браво", но не го направи, защото то _не е важно_. Тя игнорира конкретното дете заради зададената образователна програма, и всичко, на което мога да разчитам е, че ще си преподава стриктно по детскоградинския учебник през следващите 3 години и няма да пропусне нито урок, нито ще го преподаде по-бързо, нито по-бавно от предписаното от МОН; извън този коловоз обаче, тя ще предпочита да гледа в точка, отколкото да пообщува с някое дете.
3. В същия този разговор с учителката:
- Той вашият е голям философ!
- ???
- Цяла лекция ми изнесе - ама как мама ще го вземе, ама 4 часа, ама не знам си какво си...
Това е казано с тон "похвала".
От тази реплика научих, че когато едно 3-годишно дете може да каже няколко свързани изречения, учителката не вижда това като умение на детето да се изразява, а като досадно отнемане от времето й. Още по-малко мога да очаквам да го поощри допълнително в тази посока - да го предизвика да разкаже нещо, да води разговор с него.

Такива бяха изводите, които си бях направила, но ги обуздавах - внимавах да не им придам твърде голямо значение, защото все пак са откъслечни изказвания...
После дойде родителската среща.
На нея научих, че изводите ми са правилни, и получих материал за още много, много.
Имаше моменти, когато с Веселин се споглеждахме, изумени и без нужда да си обясняваме един на друг какво ни изненадва толкова... Без да сме разменили и една дума, след тая родителска среща знаехме, че това няма да е по-доброто място за Деян.
Описвам толкова изчерпателно, защото един ден Деян може да се поинтересува защо сме взели решението да го пратим в толкова специална детска градина, каквато е Монтесори.
Обобщеният отговор: защото се оказа, че учителките му в детската градина са едни глупави, ограничени, прости хора, на които не може да се разчита нито да му придадат солидна ценностна система, нито да го развият добре в интелектуално отношение.
Примерите:
- Събират пари от родителите - по 50 лв - за да купят играчки, защото няма достатъчно. С тези пари ще се купят "един център за момиченца и един център за момченца. Децата много ги обичат и много хубаво си играят на тях". За поколенията пояснявам: център за момиченца означава пластмасова кухня с готварски уреди, хладилници, пластмасови храни, ютии, перални и прочее домакинско оборудване; център за момченца съм виждала с работен тезгях и инструменти, а мисля че има и на тема автомобили.
- Подканят родителите да донесат играчки - например: "ето погледнете, има само 3-4 кукли за момиченцата, това е абсолютно недостатъчно, карат се за тях, в една група трябва да има поне 7-8 кукли за момиченцата".
- Ще организират заснемане на децата, за да им направят стикери за гардеробчетата със снимка на всяко дете - "и ще са сложени в рамчици - в синьо за момченцата, в червено за момиченцата".
- Употребяват първите 10 минути от безценния 1 час, който имаме, за да ни прочетат написаните на 2 страници Задължения на Родителя (общи приказки, които не мога да цитирам, защото не запомних). Които освен това са забучени долу при входа на корковата дъска и ние всички бихме могли да си ги прочетем сами.
- Употребяват 30 минути от безценния 1 час, който имаме, за да обсъждат с нас (а родителите пък - да възразяват по най-различни начини) необходимостта да се купи за децата water-cooler. Родителите пък стигнаха до извода, че не може просто така да приемат офертата, предложена от директорката, и трябва да съберат още няколко оферти (всеки който познава, откъдето намери и т.н.), които после да подложат на гласуване, като изготвят едни списъци и ги закачат на корковата дъска на групата и всеки родител запише за коя оферта гласува. От подобни криворазбрани демократични процедури, които възпират всяко действие и идея, ми се драйфа - не мога да търпя подобен булшит.
- Майка от групата предлага да закупим 3 вместо необходимите 5 учебни тетрадки за децата, защото 18 лв за учебници за детскоградинска първа група й се вижда прекалено скъпо.
- Учителките й се присмиват. Обясняват, че по никакъв начин МОН не би одобрило подобно нещо и че те това не са си го измислили сами, и я иронизират с непростима насмешка. Не се опитват да обяснят, че, например, системите за преподаване са еди-колко си, останалите са на цени еди-какви си, и те са избрали конкретната поради еди-какви си причини.
- Майка се кара на учителките да научат децата да си преобуват чорапите, за да не стоят децата с мокри чорапи.
- Избираме родителски комитет. По предложение на учителките Председателят трябва да е мъж, защото той ще представя интересите на групата по срещите на които ще се взимат решения засягащи цялата детска градина, и затова е хубаво да е мъж.
По предложение на учителките - "Вие искате ли? Хайде вие да сте." - бива "избран" един солидно изглеждащ баща със сако.
По предложение на учителките за Касиер се разбираме да продължи да бъде майката на детето еди-кое си, която е била Касиер миналата година и в момента не присъства, но сигурно няма да има нищо против, те ще я попитат като я видят.
Една майка се съгласява да бъде Член, защото е задължително да има и трети член на родителския комитет.
Учителките не могат да обяснят какво друго прави родителският комитет, освен дето Касиерът събира парите (въпросните 50 лв за полово-сегрегирани детски центрове, и на ротационен принцип - за нови туби с вода), а Председателят ходи на някакви събрания да решава неща от по-високо ниво, поради което е добре да бъде Мъж.
Един баща попита, по повод на детските центрове: Защо ще ги делите още от малки?
Учителките не разбраха въпроса. Отговориха нещо в смисъл: Ами как защо? За да има и един за момиченцата, и един за момченцата.

След родителската среща имах лична среща с Жени, собственичката на детски центрове Камелини-Монтесори, в Младост, където ще записват Калина.
Жени ми отдели 1 час; отговори изчерпателно и подробно на всичките ми въпроси; разказа ми и допълнителни неща. Не даде знак да иска да приключва разговора, преди аз самата да се изчерпя и да стана да си ходя. Обстановката беше уютна и предразполагаща и аз не бях нежелан посетител там. Видях играчките (т.нар. работни материали), видях изкуството, което са творили децата там, разказа ми за дневния им режим, за темите, които обсъждат, за ценностите, които са важни за тях...

Излязох оттам с крила.

Всичко, което си бях представяла, се беше преобърнало наопаки.
Детската градина не трябваше задължително да е някакъв вид казарма, в която те поомачкват и ти посвиват егото, така че да разбереш, че не си най-важният на света. Това не е, което ще те направи адекватен в обществото утре. Уважението към детското его има много по-голям шанс да изгради здрава психика, която да даде шанс на детето да бъде по-успешно и по-щастливо, понеже е спокойно и уверено в себе си.
Уважението към другите: Жени каза "За нас е важно да приемаме различните такива, каквито са, и да ги уважаваме заради това, което са."
Денят започва с едночасово упражнение-разговор, в което се разискват теми, подадени от децата. Какво по-хубаво от това, едно дете да получи шанса да бъде чуто, да сподели? Как по-добре би се научило да търси отговори на въпросите, които го интересуват? Че това, което детето има да каже, има значение и има пространство и време, в което да бъде споделено и да бъде чуто - това ме грабна. Няма такова нещо в детската градина, там има борба да получиш внимание... Способността да изразяваш емоциите си, да обсъждаш теми в група, да изслушваш събеседника си - безценни умения, необходими цял живот - някой се е сетил да намери начин да ги развива у децата и то точно в периода, когато те се учат на това.
Единичните бройки от играчките (в Монтесори от всяка играчка има по една): предизвикателството да намериш начин да се разбереш с околните - да се договориш за сътрудничество, или да почакаш търпеливо докато другото дете свърши и остави играчката, за да я вземеш ти. Да приемеш чуждата помощ, или пък да кажеш "не" - еднакво валидни варианти. Да се научиш да чуваш "не" и да приемеш отказа за валиден избор на околния - в крайна сметка, да се научиш да уважаваш чуждото пространство и да изискваш уважение към своето.
Индивидуално занимание: детето избира с какво да се занимава, а то се занимава с това, което му е интересно. Свобода на избора, която държи интереса буден, подхранва любопитството, дава отговори тогава, когато детето е дорасло да ги получи - напредване с неговото темпо.
Тази свобода обаче не е анархия. Строги, стриктни правила следят за отговорното поведение спрямо общия дом на децата и спрямо останалите деца и учителките. Задължително се връща играчката там, откъдето е взета. Яде се само на масичката, защото иначе се правят трохи. Почиства се, каквото си нацапал. Не се правят отстъпки в тези правила, но и не се въвеждат чрез викове и някой и друг шамар, както би било по-лесно.
Интелигентни хора!... Хора, които са учили с години, за да станат водещи по системата Монтесори, инвестирали са сериозни средства в обучението си (това е скъпо обучение!), положили са тежки изпити. Това са успешни, реализирани, будни хора, които са се борили за да получат тази работа, а не я работят от немай къде в следствие на куп независещи от тях обстоятелства.


Ето нещата, които преосмислих:

- Частната детска градина не е задължително разглезваща.
- Възможността за индивидуална работа, индивидуален директен контакт с децата, е важна (15 деца с 3 възрастни).
- Образователната система, за която държавата се явява гарант, че е правилна, всъщност е съобразена с усреднените нужди на по-бавно напредващите деца. Аз нямам амбиции да форсирам напредването на Деян по учебния материал, но пък искам да не чака още 3 години, за да му каже някой какво следва след 10.
- Здравословната храна в държавната детска градина включва кренвирши с пюре като основно ястие в четвъртък - толкова за стриктно преценения баланс в диетата. Кетъринга в Монтесори с нищо не е по-лош, затова пък Деян няма да е единственото дете, което яде специално ястие - тъй като в Монтесори яденето винаги има вегетарианска алтернатива, така че децата всъщност ядат различни неща. А самата Жени има опит с предишни деца с АБКМ и е много наясно какви неща могат да се дават и какви - не.

Но всичко това са детайли в сравнение с най-важното. Най-важното, което осъзнах, е следното: Освен че образова детето (учи го на неща) и го социализира (среща го с други деца, с които то се учи да общува), детската градина прави още едно много важно нещо: вменява му ценности. На детето се предават собствените ценности на човека, който се занимава с него. Изборът между конкретната детска градина с конкретните учителки, на които бяхме попаднали, и Жени в Монтесори, просто си се направи сам. Имахме късмета, че учителките ни се оказаха толкова глупави хора, хора със стени в мисленето си, ограничени, но затова пък уверени в правотата си. Такива хора биха откопирали щампата от мозъка си върху всяко едно детско мозъче без никакво усилие.
Всяко възпитание е индоктринация, и аз не искам Деян да бъде въвлечен в полово-сегрегирания им свят, в който човек трябва да не знае много-много и най-доброто, което може да научи, е да бъде послушен.