Монтесори: Деян плаче за мама

Обещаната втора случка от детската градина на Деян.

Вече стана 1 месец, откак Деян посещава градината, като след първата седмица прекара 1 седмица болен вкъщи и с това прекъснахме напредъка по отношение на привикването с непознатата обстановка. Затова периодът на свикване продължи малко по-дълго.
Та случката е от седмицата след прекъсването.
Водя Деян всяка сутрин и по пътя дотам основното, което го вълнува, е нали ще отида да го взема и в колко часа. Задава въпроса по 100 пъти и аз усърдно давам 100 еднакви и еднакво категорични отговора, така че да разсея у него всякакво съмнение: да, ще отида да го взема точно в 6 часа. Понякога пояснявам, че да, това е след като напази децата (думата е негова).
Отиваме поредния ден и сме закъснели, обувам му набързо пантофите и го изшитквам да влезе, с което прекъсваме заниманието на цялата група (нещо, за което съм предупредена че не е добре да се прави и много ме е срам, но въпреки всичкото ми старание закъснителността ми често е по-силна от мен).
Никой не ни се скарва. Деян влиза, ревящ за мама, една учителка скача от кръга, в който са насядали за да си говорят с децата, и идва до вратата да го посрещне; аз високо и отчетливо (за демонстрация пред Деян) й казвам, че ще дойда да го взема в ШЕСТ ЧАСА, тя показва на Деян ръчния си часовник и къде стои 6 часът на него. Деян продължава да реве, аз му казвам чао, той на мене също, учителката го хваща за ръка и влизат обратно двамата. Затваряме врата, аз се отдалечавам, но оставам да подслушвам - да видя кога ще спре да реве.
Съвсем очевидно, работата на цялата група е прекъсната. Сега всички гледат къМ Деян и учителките се опитват едновременно да го посрещнат и накарат да се чувства добре дошъл, но в същото време и това да не отнема прекалено много от времето и вниманието за останалите деца и общото занимание. Поставила съм ги в изключително трудна ситуация, в която, просто поради факта, че не са майка му, те нямат добър начин да успокоят това ревящо дете, което в момента пречи на всички.
Жени (тя си е действаща учителка и обикновено е там) поема водещата роля в овладяването на мини-сътресението, и взима следните решения, в този ред:
1. Приветства Деян с добро утро и го поканва да влезе.
Деян продължава да реве "искам мама".
2. Жени приканва всички деца: Хайде, деца, да кажем заедно на Деян - къде е отишла майка му?
Всички деца отговарят хорово: "На работа!"
Деян продължава да реве.
3. Жени отново приканва децата: "А кога ще дойде да го вземе майката на Деян?"
Всички деца: "В 6 часа!"
Деян продължава да реве.
4. Жени се обръща директно към него - с отчетлив и категоричен, но не каращ се тон:
"Ама ти не искаш да чуеш нашия отговор! Ти плачеш, защото искаш мама да дойде, но отказваш да чуеш това, което ти казваме - значи ти не търсиш отговор. Ти знаеш, че мама ще дойде да те вземе в 6 часа. Мъчно ти е за мама, добре - имаш право да ти е мъчно, на всеки понякога му е мъчно. Седни си ей там на това столче да си помислиш малко за мама и като си готов, ела при нас."
Деян реве "искам мама" и , изглежда, не отива да седне на предложеното столче.
5. Жени прави следващата стъпка:
"Деян, тук не може да се плачи, защото така се пречи на всички - ние си говорим за нещо интересно и не може да стоиш при нас и да плачеш. Ако искаш ела при нас, а ако предпочиташ да продължиш да плачеш, отиди в тоалетната, там е тъмничко и спокойничко и си поплачи там."
Деян продължава да реве и не тръгва към тоалетната.
6. Жени става, хваща го за ръката и го извежда от стаята - идват към тоалетната и застават заедно пред вратата й, Жени я отваря, но не светва лампата вътре:
"Ето, можеш да влезеш тук и да си поплачеш, или пък можеш да дойдеш долу при нас, но без да плачеш - можеш да си избереш, което повече ти харесва."
Деян ревва още по-силно и тръгва да се връща обратно в групата.
7. Жени го спира:
"Не, долу при нас се идва без да се плаче, а ако плачеш - ето тук можеш да плачеш. Ти как искаш да направим?"
Деян отговаря през рев: "Долу искааам!"
Жени: "Не разбрах, какво искаш?"
Деян, с по-малко рев, за да бъде разбран по-ясно - по-скоро с драматично измъчен хленч: "Долу искам."
Жени: "Добре, значи спираш да плачеш и идваш долу при нас, така ли?"
Деян, с последен остатък от хленч в тона: "Да."
Жени го хвана за ръка и го заведе обратно в групата.

В тоя момент, ако имах шапка, щях да я сваля: такова майсторско отиграване не бих могла да си представя - дори теоретично, ако ме попита някой, не бих могла да измисля такъв ход на реакциите и решенията си.
Случката е илюстративна за подхода, който наблюдавам всеки ден, и показва много ясно основните принципи, които водят поведението на учителките:
- уважение към личността / егото на детето;
- гъвкавост на реакциите, съобразяване с конкретната ситуация;
- предоставяне на пространство за изразяване на емоции (в Монтесори детска градина няма да се чуе "Я се стегни и спри да плачеш, нали си мъж - мъжете не плачат!");
- твърдост и увереност в управляването на ситуацията: абсолютно е ясно кой държи юздите и кой определя правилата. Уважението към детето и неговото - в този случай - стресирано поведение не преминава към разглезване, позволяване на всичко и прекрачване на граници.

Сещам се за множество други начини да се реагира, и се опасявам, че ако аз бях на мястото на Жени, щях да избера един от тях - защото ето какво ми хрумва, че може да се направи:
- да изгубя търпение и да се скарам на детето, защото пречи на останалите (с повишен тон да забраня да плаче);
- да го поставя силом да седне на стол или да го закарам силом до тоалетната;
- да го засрамя публично ("мъжете не плачат" или "ревльо такъв");
- да го игнорирам докато млъкне;
- да го накажа с изгонване извън стаята, така че да не го чувам, и да си продължа занятието; след известно време да отида да го пусна обратно срещу обещанието, че няма да плаче.
Има и твърде лесна противоположна крайност: да го обсипя с персонално внимание и докато го успокоявам и дундуркам, да пожертвам занятието на цялата група.

Балансирането между дисциплина и уважение е едно от по-трудните неща за мен като родител. В ежедневния си контакт с Деян по-често залитам в едната или другата посока (понякога скръцвам със зъби или викам, друг път махвам с ръка и оставям да прави каквото си ще). Липсва ми постоянството, волята и отдадеността да се контролирам толкова добре, че да се придържам в онази твърде тясна граница, в която двете неща се засичат. А когато се излезе извън нея, дисциплината не е дисциплина, а малтретиране, и уважението не е уважение, а глезене или разхайтване.
Нюансите са твърде нежни понякога - в ретроспекция и в спокойна обстановка, анализирайки репликите на Жени, осъзнавам дори, че има разлика между директно насоченото "спри да плачеш" (с по-слабия си по интензивност вариант "недей да плачеш"), което е заповед / команда и изисква отсрещния да се подчини; и избрания от Жени израз "тук при нас не се плаче", който със своята безлична форма не е насочен срещу някого конкретно, а е безстрастно-осведомително заявяване на правило, което важи за всички. Човек може да избере да спази правилото, без това да го накара да се чувства, че се е подчинил, и без да усети егото си уязвено.

Оценявам добре също така опита на Жени в началото да ангажира останалите деца с това да отговорят на Деян къде е отишла майка му и кога ще дойде да го вземе: от една страна, това би могло да свърши добра работа пред него, защото на своите равни той би могъл да се довери по-лесно; от друга, ангажирането на групата с общ проблем би могъл да насочи фокуса на всички обратно към общия им разговор, пък дори и темата в него да бъде изместена с нова - например какво правят майките и татковците докато децата са на детска градина, защо се ходи на работа, оттам - какво е това пари и с парите какво може да се купува (а оттам вече - във всевъзможни посоки). Ако Деян не беше толкова силно разстроен, а малко по-малко - например това се случваше 3-4 дни по-късно, т.е. по-напред в постепенното привикване, - може би точно така биха сработили нещата.

Като разказвам тази случка и начина, по който я интерпретирам за себе си, аз не просто искам да похваля конкретната детска градина и поведението на конкретната жена, а искам също така да споделя собствените си ограничения, защото в крайна сметка от всички нас, които сме родители, един твърде малък процент сме истински подготвени теоретично и практически за такова нещо и все се случва да се дъним в едно или друго и после да съжаляваме или да се чудим къде сме сбъркали. А един професионалист в гледането на деца разрешава ситуации, които се случват и на нас през цялото време; аз просто не очаквах да го прави чак толкова добре. Надявах се в детската градина (по принцип, не конкретната) да са в най-добрия случай приемливо-некадърни в подхода си към детето ми, което не познават и което е просто едно от многото за тях; оказва се обаче, че имам много какво да науча за отношението към децата от хората, на които избрах да поверя Деян. Защото са добре подготвени, опитни и интелигентни хора и има случаи, в които се справят по-добре от мен.

Ще продължа да ги наблюдавам внимателно.