Seoul
На някой сеулчанин му е хрумнало да се възползва от играта на думи и е създал туристическия слоган на Сеул - Soul of Asia. Но душата на тоя град ми убягна на мене, а я търсех през цялото време.
Не че е лошо там. Има много възхтителни неща. Но е широко, високо, гигантско и най-вече, усеща се нецентрализирано. Ново е, няма усещане за история, за натрупани пластове предишни значения. Строителството е ново и добре планирано, жилищните блокове (комплексчета от по 15-20 блока, средно 30-40 етажа всеки) са еднакви, подравнени като по конец; бизнес сградите - изпълнени в общ стил, сякаш построени в рамките на едно десетилетие - а може и така да е, не знам нищо за Корея. Строежи, строежи - в центъра на пъпа на средата на downtown-а се намира прословутия City Hall, където сменяш метрото, където е City Hall Square (сниман по картичките) и Hotel City Hall Plaza - решихме да отидем да я видим тази очевидно важна забележителност и се оказа строеж. На острова със сградата 63 (известна с това, че на летището има брошури за "Сграда 63") - крайбрежен парк по протежението на брега на тази голямата река, Хан. Не малката, за която ще кажа после. Едни изгледи, едни градини, едни алеи, една красота - ум да ти зайде. Отиваме да се разходим на това прелестно място - оказва се строеж. Разкопано, заградено и набучкани фиданки. Същото за Dongdaemun Designer Park and Plaza - още на втората вечер отидохме да проверим футуристичната форма на входната козирка, подстриганите ливадки и шарено светнатите водни площи - и... строеж :) Душата на Сеул се създава в момента. Трябва да се върнем след 3 години, да проверим докъде са стигнали тези многообещаващи проекти, и тогава може би това ще е градът, който очаквахме сега. Днес е миналото.
Че е измислен добре, измислен е. Това си личи навсякъде. Как например 10-милионен град се справя с трафика, без да се превърне в кошмар? Ето как: 6 ленти във всяка посока по обикновените градски улици в центъра. Дълги-дълги пешеходни пътеки ги пресичат на кръстовищата. Самите пешеходни пътеки са разделени на две части и е указано по коя част да минеш - т.е. по идея са двупосочни, та да не се сблъскват тълпите, които пресичат. По-често от пешеходните пътеки са подлезите - а подлезите са шопинг центрове. Центърът на Сеул е цял един подземен град сам по себе си, в който можеш да вървиш с километри по дълги коридори с магазинчета от двете страни, да минеш 3 или 5 станции на метрото пеша, да живееш дори, без да излизаш на повърхността изобщо, защото под земята можеш да извършваш всичко необходимо: да се храниш (гофрети, сандвичи, кафенета, ресторантчета, 7 Eleven и Family Mart), да си купиш дрехи, обувки, аксесоари, електроника, хардуер на старо (много Star Wars усещане е да видиш такова магазинче - занемарено, мръсно и хаотично, и втора ръка хардуер е накамарен покрай витрините на зле скалъпени рафтове), да отидеш до тоалетната, да поседнеш на пейка, да минеш покрай изложба (с много красиви визуализации на строящ се парк, например), и разбира се, да се прекачваш от една линия на друга, докато ги изръшнеш всичките.
Подлезите са досадни - искаш да минеш отсреща, а за тая цел трябва да слезеш 2 нива под земята и после пак да се качиш. Затова пък не ти закриват градската гледка, както надлезите. Над земята си гледаш само пътища и покрай тях - високите сгради с изчистени форми и огледални стъкла. Архитектурата е приятно модерна, но консервативна, твърде подредена - ако не бях на content market, бих казала, че говори за липса на въображение. Не видяхме нито една смело замислена, впечатляващо изпълнена сграда, никоя не се откроява от останалите, няма разчупени форми, няма фантазия, няма експерименти.
Липсата на горни нива (надлези, виадукти) създава усещане за подреденост и чистота на градския пейзаж, а множеството квадратни километри подземна обитаема площ, която се добавя към наземната, отнемат от натовареността на човешкия трафик. Така че и при 10 милиона, не се усещаш притиснат от бързаща тълпа, засмукан от човешки водовъртеж. Движението е спокойно, в пиковите часове метрото идва на 2-3 минути - време, достатъчно целият перон да се запълни с хора, които все пак са на известно разстояние един от друг и малко преди да започнат да се побутват и неволно да се докосват, новият влак пристига. Композиции от сигурно 20 вагона - не знам колко, но когато потегли с рязко увеличаваща се скорост, отнема много дълго време, докато се извърволи целия покрай тебе.
В метрото прекарахме основната част от времето си в Сеул. Да слезем от хълма на Шератон до градската вътрешна кръгова линия (2, зелена) и оттам да се довозим до баш центъра, ни отнемаше поне по час и половина в едната посока. Докато отидем дотам, трябва да се връщаме. Навсякъде можеш да стигнеш с едно прекачване, но това прекачване означава около половин час за трансфер - нагоре, надолу по тия стълби, към станцията на другата линия, пак нагоре, пак надолу... Пътьом огладнееш, ожаднееш, пък се отбиеш да си купиш нещо. Някоя леля прави бухтички с яйцевидна форма и някакъв кремест пълнеж; някакъв чичко тъкмо вади гофретка и трябва да се пробва дали и тази е толкова добра като оная пред Doosan tower, и ако не е, на следващата гофретаджийница - непременно да се пробва пак.
Много е лесно да си купиш дрехи. Едното удобно място са тия катакомби от подлези и метростанции, другото - откритите пазари (Myeong-dong, Namdaemun), но най-вече - масово посещаваните многоетажни шопинг центрове и цели райони от шопинг центрове. Местата, обозначени на картата като интересни за туристите, се оказаха все такива места. Нещо много неправилно си ме представят корейците - мен като турист и интересите ми. Какво, като има 30% намаление в Gap и какво като ето тука е Zara, а там - Adidas? Това да си го потребяват местните - 10 милона души все трябва да са облечени по някаква мода и да са обути, нали, разбирам нуждата от такова изобилие - просто не мисля, че има какво да видя по тези места.
Аз никога не съм била шопинг турист, няма и да бъда надявам се, но и отдавна не съм типът турист, който има нужда само да види и да научи. Обикалянето по забележителности беше до преди някоя и друга година, но се изморих и се препълних и не ме вълнуват вече никакви храмове, дворци, музеи и други видове исторически свидетелства. Особено щото напоследък повече посещавам дестинации, за чиято история и култура не знам нищо и не мога да се развълнувам. Това, което търся, са преживявания, възможността да си свидетел на нещо краткотрайно, което отминава сега и после го няма - събития, спектакли, гледки, усещания - както големи и специални, така и дребни ежедневни нещица. Electronic Fire на кулата N Seoul Tower, разходка покрай малката река - канала - нощем, сърдития готвач, който ни сготви неназовимо ястие направо на масата, на една голяма газова горелка, в пръстен съд; корейката, която, докато чакаше метрото, изваждаше босия си крак от елегантната обувка и той беше целият зачервен и видимо болящ на местата, където я стяга. Всичките млади хора в метрото - преобладаваща възраст около 20-30 и тук-таме някой по-възрастен или баба. Всички до един държат хай-тек устройства в ръце - гледат телевизия или играят игри или слушат музика, на телефони, портативни конзоли, плейъри - квото има. Всички до един с телефоните в ръцете. Дори когато спят.
Модерно облечени и приятни хора са корейците. Спретнати и чистички, елегантни и спортно-елегантни, без да прибягват до непрактичност. Полите и роклите са къси и се носят както със сандали с висок ток, така и с кецове и маратонки, без ни най-малко някой да се притеснява, че равната подметка скъсява силуета. Тесните дънки често са съчетани с токче на босо, което си мислех, че е характерно за рускините. Потници и тениски в комбинация, която прави дори прозрачните дрехи не прекалено разкриващи - носят се поне 2 пласта и общо стават непрозрачни, така че няма да успеете да различите формата на сутиена или къде свършват дънките. Мъжете са предимно с една много типична азиатска прическа, с леко дългичка коса на врата и с дълги бакембарди, малко залюхано едно такова - но почти няма да видите кореец с късо подстригана коса, щръкнала нагоре на клечки, или пък дългокос. Корейките са красиви - високи, стройни, с хубави лица. Спомням си, че в Норвегия споделяхме един апартамент с две корейки и още тогава ми беше направило впечатление, че те са много красиви за разлика от китайките, които по откъслечни впечатления смятам за преобладаващо непривлекателни.
Толкова любезни хора не съм виждала никъде. Имам чувството, че само седят и дебнат някой да почне да изглежда така леко несигурен или пообъркан, или да се застои пред картата на поредната метростанция, та тутакси да му се притекат на помощ и да го ориентират, насочат, посъветват. Една мила жена като разбра къде отиваме, направо тръгна да ни води. Ние решихме, че е в същата посока, но тя, след като ни остави на перона, който ни трябваше, и ни пожела довиждане и приятно прекарване, се обърна и отпраши обратно, а ние гледахме след нея изумени и не можехме да повярваме.
Непременно трябва да споделя, че след като известно време се чудихме къде са им на тия хора децата и майките с колички (не бяхме видели ни едно за 3 дена обикаляне из града), накрая ги видяхме всичките вкупом в споменатата вече сграда 63, където има аквариум. Ние сме големи фенове на аквариуми и бяхме отишли в тая сграда, щото разбрахме че има, както и защото си мислехме, че сградата ще е някаква впечатляваща, щом даже брошури има за нея. Не била нищо особено, но аквариум наистина имаше и то много по-голям отколкото изглеждаше на брошурката, и беше пълно с дечурлига на групи и със семейства с малки деца. И как няма, като се оказа, че освен акула (която Веселин много отдавна не беше виждал и се беше затъжил, той обича да ги гледа най-вече тях), можело да видиш пингвин! Не един, ами 2 вида пингвини - кралски и т.нар. jackass - сигурно гадняр пингвин :) Бяха съвсем съвсем наблизо, ако протегнеш ръка над стъклото, можеш да го пипнеш. Гмуркаха се, изплисквайки много вода, разхождаха се важно-важно, а един беше застанал под табелата с надпис, вероятно, "Не хранете пингвините!", и вдигнал глава нагоре, изглеждаше сякаш я чете - въртеше клюн наляво-надясно и беше много смешен. Много ни липсваше Деян в тоя момент, той така си умира за пимпинк и за нунки и за много, мнооого дибки... Искаше ни се да нагушкаме всичките тия деца около нас, представяйки си, че гушкаме него :)
И продължава много да ни липсва това хлапе. Не е като друг път, когато пак за 1 седмица не го виждаме, ама знаем, че ако искаме, можем да палнем колата и да отидем. И животът си тече нормално междувременно, всяка седмица е като следващата. А сега не е така, виждаме много неща и времето ни се струва много разтеглено, в един ден се побират толкова много гледки, впечатления, информация и преживявания, че сякаш ни няма от незапомнени времена... И искаме вече да си нагушкаме детето!
Другия път сме се заканили да пътуваме с него. Някъде по-наблизо трябва да е, щото тия разстояния едва ние ги издържаме, пък с него ще е още по-кошмарно, но да се отиде на ново място и да се преживяват нови неща не е същото, като непрекъснато си казваш - ех, да беше сега Деян тук да го види това!...
неделя, 5 юли 2009 г.
петък, 26 юни 2009 г.
Камен 2
Бебето Камен известно време задържа състоянието си и после се влоши, от вчера е на командно дишане.
Разбрах, че е нулева кръвна група - каквато е и Деян. Представям си Деян с една тръбичка в ръката, в интензивното при бебето в кувьоза, свързан към него, да му прелива кръв. То не може, но си го представям. Иска ми се Деян да е добър човек, който би се радвал да направи такова нещо за милото бебе, което се бори за живота си. Не изпитвам скрупули от идеята, че съм готова да дам от кръвта на детето си заради чуждото бебе - някакси усещам, че може би е ужасно нещо една майка да каже така, но от друга гледна точка, бебето в момента се нуждае от такава кръв, а Деян ще си направи нова.
Освен това ние много държим Деян да не бъде кръстен освен ако сам не пожелае, но ако бях на мястото на тези родители и Деян беше бебето в кувьоза, сигурно сега щях да водя поп за ръката там, да няма нещо което съм пропуснала да направя - колкото и ирационално да е това поведение, понякога човек не може да контролира суеверието си (това си е чиста проба суеверие, не е вяра).
Готова съм да търгувам - бих обещала да кръстим Деян, ако бебето Камен се оправи. Веселин, като по-здравомислещ, каза твърдо "не" - било ябълки и портокали. Не съм съгласна - такава търговия е типична за езическото мислене на обикновения човек, в това число аз, и е характерна и за хората, определящи себе си като християни. Искам да кажа, нехристиянско е, но какво от това, на мен типично по езически не ми пука да подкупвам християнския бог с такива неща, защото не изключвам съществуването му, и предпочитам да се подсигуря.
Абе какво да кажа, полудели сме, говоря глупости, но това ми е в мислите в момента.
Всеки път, когато таткото се обади да даде нова информация, вдигам със страх какво може да чуя. "Без промяна" минава за добра новина, защото оставя място за надежда.
Утре заминаваме на другия край на света за 10 дни и няма да сме тук, когато и каквото и да се случи през това време.
Бори се, мило бебенце! :'(
Разбрах, че е нулева кръвна група - каквато е и Деян. Представям си Деян с една тръбичка в ръката, в интензивното при бебето в кувьоза, свързан към него, да му прелива кръв. То не може, но си го представям. Иска ми се Деян да е добър човек, който би се радвал да направи такова нещо за милото бебе, което се бори за живота си. Не изпитвам скрупули от идеята, че съм готова да дам от кръвта на детето си заради чуждото бебе - някакси усещам, че може би е ужасно нещо една майка да каже така, но от друга гледна точка, бебето в момента се нуждае от такава кръв, а Деян ще си направи нова.
Освен това ние много държим Деян да не бъде кръстен освен ако сам не пожелае, но ако бях на мястото на тези родители и Деян беше бебето в кувьоза, сигурно сега щях да водя поп за ръката там, да няма нещо което съм пропуснала да направя - колкото и ирационално да е това поведение, понякога човек не може да контролира суеверието си (това си е чиста проба суеверие, не е вяра).
Готова съм да търгувам - бих обещала да кръстим Деян, ако бебето Камен се оправи. Веселин, като по-здравомислещ, каза твърдо "не" - било ябълки и портокали. Не съм съгласна - такава търговия е типична за езическото мислене на обикновения човек, в това число аз, и е характерна и за хората, определящи себе си като християни. Искам да кажа, нехристиянско е, но какво от това, на мен типично по езически не ми пука да подкупвам християнския бог с такива неща, защото не изключвам съществуването му, и предпочитам да се подсигуря.
Абе какво да кажа, полудели сме, говоря глупости, но това ми е в мислите в момента.
Всеки път, когато таткото се обади да даде нова информация, вдигам със страх какво може да чуя. "Без промяна" минава за добра новина, защото оставя място за надежда.
Утре заминаваме на другия край на света за 10 дни и няма да сме тук, когато и каквото и да се случи през това време.
Бори се, мило бебенце! :'(
сряда, 24 юни 2009 г.
Ние, родителите - Година 2
Преди година днешният ден ми се струваше в необозримо далечно бъдеще, а днес се обръщам назад и се питам - какво толкова ни се случи в последната година? Не че нещо, ама миналогодишният постинг беше бая дълъг, и се опасявам да не би сегашният да остане по-назад. Но всъщност има доста какво да се каже.
Във втората година от живота на Деян се роди братовчедка му Ели. Живот и здраве очакваме братовчедския кръг да се разшири и още, но за това - след година :)
Около нас основната промяна е, че си купихме Апартамента на Нашите Мечти. Нашите мечти са скромни и практични и се характеризират предимно с идеята да не пътуваме по час и половина до работа ежедневно. Но и всичко друго на Апартамента му е прекрасно, само малко е тесничък в раменете ама ще свикнем :) По тоя повод се оженихме за една банка и затънахме до гуша и в допълнителни лични дългове. Но това никак не ни гнети, защото само като си представим гледката към Витоша от хола, искаме час по-скоро да се пренесем там. Стартирали сме и процедура по начален ремонт, като ще почнем с банята и още не сме се спрели на Идеалната и Перфектна Във Всяко Едно Отношение комбинация от плочки; не смеем да взимаме решенията и за оборудването за баня - да избереш точния модел мивка изведнъж изглежда плашещо отговорно. Всяко такова нещо има усещане за окончателност, което парализира способността ни да го извършим все някога тоя ремонт. Е, липсата на време си е също така реална както винаги.
Купихме си и кола, тъй както се бяхме заканили. Засега не ни създава проблеми, макар че успяхме да я раздрънкаме доста за 6-те месеца, през които я притежаваме. Прилична колица, малко флегматична ама всичко друго си й е наред.
В пътешественическо отношение реализирахме една Швейцария и няколко Виени. Виените предимно по работа за мен, но преди това - за кеф, на истински туризъм. Веселин самостоятелно се зашмитка по Будапеща и Франкфурт. Освен това отидоха със Здравко на трето море в Анталия. Инициативата и организацията, между другото, бяха изцяло мои. За което много държа да си получавам кредита винаги, щом стане на дума.
Мими се омъжи.
Заведохме Деян на сватба.
Пътувахме с Деян в чужбина.
Деян се вози на самолет.
Горните четири събития са всъщност едно :)
Някои колеги се бракуваха - Косьо и Ира, ей сега в събота - Орлин и Надя (това е за догодина ама ще го забравя кога точно се е падало). Разбира се, бебето Камен.
Не сме изгубили никой близък човек. Изгубихме Миша (доколкото тя не беше наша, но имаше място в сърцата ни).
В работно отношение, фирмата на Веселин беше купена от Crytek и сега той се оказа работник в някаква гигантейша международна фирма, за която преди време не му е и хрумвало да мечтае да работи. Моята пък фирма откри офис във Виена (оттам и мойте ходения за по 1 ден, или както вече съм споменавала - the fastest there-and-back-agains).
Гледахме In treatment (заразителен сериал, сега сме се вдъхновили да се третираме), Dexter, нищо друго интересно на филмовия хоризонт.
В книгите още по-постно.
Ъмм, аз отслабнах с 15 кила. Какво, постижение си е. Настоящото ми тегло е като в първите години откак се събрахме.
Деян беше здрав, изключенията (няколко температури) са пренебрежими. Алергията... бавно и славно... не ми се говори за нея.
Във втората година от живота на Деян се роди братовчедка му Ели. Живот и здраве очакваме братовчедския кръг да се разшири и още, но за това - след година :)
Около нас основната промяна е, че си купихме Апартамента на Нашите Мечти. Нашите мечти са скромни и практични и се характеризират предимно с идеята да не пътуваме по час и половина до работа ежедневно. Но и всичко друго на Апартамента му е прекрасно, само малко е тесничък в раменете ама ще свикнем :) По тоя повод се оженихме за една банка и затънахме до гуша и в допълнителни лични дългове. Но това никак не ни гнети, защото само като си представим гледката към Витоша от хола, искаме час по-скоро да се пренесем там. Стартирали сме и процедура по начален ремонт, като ще почнем с банята и още не сме се спрели на Идеалната и Перфектна Във Всяко Едно Отношение комбинация от плочки; не смеем да взимаме решенията и за оборудването за баня - да избереш точния модел мивка изведнъж изглежда плашещо отговорно. Всяко такова нещо има усещане за окончателност, което парализира способността ни да го извършим все някога тоя ремонт. Е, липсата на време си е също така реална както винаги.
Купихме си и кола, тъй както се бяхме заканили. Засега не ни създава проблеми, макар че успяхме да я раздрънкаме доста за 6-те месеца, през които я притежаваме. Прилична колица, малко флегматична ама всичко друго си й е наред.
В пътешественическо отношение реализирахме една Швейцария и няколко Виени. Виените предимно по работа за мен, но преди това - за кеф, на истински туризъм. Веселин самостоятелно се зашмитка по Будапеща и Франкфурт. Освен това отидоха със Здравко на трето море в Анталия. Инициативата и организацията, между другото, бяха изцяло мои. За което много държа да си получавам кредита винаги, щом стане на дума.
Мими се омъжи.
Заведохме Деян на сватба.
Пътувахме с Деян в чужбина.
Деян се вози на самолет.
Горните четири събития са всъщност едно :)
Някои колеги се бракуваха - Косьо и Ира, ей сега в събота - Орлин и Надя (това е за догодина ама ще го забравя кога точно се е падало). Разбира се, бебето Камен.
Не сме изгубили никой близък човек. Изгубихме Миша (доколкото тя не беше наша, но имаше място в сърцата ни).
В работно отношение, фирмата на Веселин беше купена от Crytek и сега той се оказа работник в някаква гигантейша международна фирма, за която преди време не му е и хрумвало да мечтае да работи. Моята пък фирма откри офис във Виена (оттам и мойте ходения за по 1 ден, или както вече съм споменавала - the fastest there-and-back-agains).
Гледахме In treatment (заразителен сериал, сега сме се вдъхновили да се третираме), Dexter, нищо друго интересно на филмовия хоризонт.
В книгите още по-постно.
Ъмм, аз отслабнах с 15 кила. Какво, постижение си е. Настоящото ми тегло е като в първите години откак се събрахме.
Деян беше здрав, изключенията (няколко температури) са пренебрежими. Алергията... бавно и славно... не ми се говори за нея.
Камен
Всеки момент Деян ще навърши точно 2 годинки.
Но не мога напълно да се зарадвам на рождения ден. В мислите ми е бебето Камен, което е само на 20 дни и е с тежка инфекция, в болница, в кувьоз, на хранене със сонда, на 4 антибиотика, и лекарите казват - надяваме се на него самото, да има достатъчно силен организъм, за да се оправи.
Допреди малко бях с родителите му. Смели хора. От 20 дни са родители, а вече толкова смелост са мобилизирали, толкова са пораснали. Още не са имали време да се опомнят какво им се случва, и вече - това.
Тези от нас, които имат на кого, се молят; останалите просто много силно искаме и се надяваме бебето Камен да се оправи, да се пребори, да успее да се отърве от инфекцията и да е добре. А ужаса за родителите - той ще си им остане завинаги, това е ясно. A parent is born означава и това - вече има много неща, които могат да се объркат. Във всеки един момент животът ти може да се промени напълно. Рискове на всяка крачка, кошмари, от които никой не може да те измъкне, решения, които тежат - и на това отгоре не си компетентен да вземеш. Самообвинения, отговорност, невероятна уязвимост. А само до вчера най-голямата ти житейска дилема е била къде да вечеряме днес, най-голямата драма - 2-те кила, които май си качил.
Мисля си за бебето Камен и преливам от благодарност, че толкова много неща, които са могли да се объркат и при нас, не са се объркали. За всички ужасни неща, които не са ни се случили - благодаря.
Но не мога напълно да се зарадвам на рождения ден. В мислите ми е бебето Камен, което е само на 20 дни и е с тежка инфекция, в болница, в кувьоз, на хранене със сонда, на 4 антибиотика, и лекарите казват - надяваме се на него самото, да има достатъчно силен организъм, за да се оправи.
Допреди малко бях с родителите му. Смели хора. От 20 дни са родители, а вече толкова смелост са мобилизирали, толкова са пораснали. Още не са имали време да се опомнят какво им се случва, и вече - това.
Тези от нас, които имат на кого, се молят; останалите просто много силно искаме и се надяваме бебето Камен да се оправи, да се пребори, да успее да се отърве от инфекцията и да е добре. А ужаса за родителите - той ще си им остане завинаги, това е ясно. A parent is born означава и това - вече има много неща, които могат да се объркат. Във всеки един момент животът ти може да се промени напълно. Рискове на всяка крачка, кошмари, от които никой не може да те измъкне, решения, които тежат - и на това отгоре не си компетентен да вземеш. Самообвинения, отговорност, невероятна уязвимост. А само до вчера най-голямата ти житейска дилема е била къде да вечеряме днес, най-голямата драма - 2-те кила, които май си качил.
Мисля си за бебето Камен и преливам от благодарност, че толкова много неща, които са могли да се объркат и при нас, не са се объркали. За всички ужасни неща, които не са ни се случили - благодаря.
вторник, 23 юни 2009 г.
Малки победи
Вчера имахме прекрасна вечер. Бях си я мислила цял ден как ще я направим и я направихме, и стана.
А именно, голямото ни притеснение от напоследък е все по-големия проблем на Деян с къпането. То като си помислим сега, погледнато назад във времето, тоя проблем си е възникнал постепенно и се е задълбочавал непрекъснато, но в последните седмица - две стигаме до истински истерии. По думите на Веселин, повече от това едно дете не би могло да крещи, дори и ръцете да му режеха. Къпането е за Деян мъчение, от което по-голямо не може да съществува. Навремето беше така само докато миехме косата, но последното ни преживяване беше разтърсващо - самата идея да го доближим до ваната, да го сложим в нея го изпълваше с неистов страх, той се вкопчваше в мене с ръце и крака и пищеше, а аз трябваше силом да го изтръгна от себе си, а Веселин бързо-бързо да полива и да плакне дупето - дори не михме косата тогава...
Като приключи тормоза и го завихме в хавлийка, отне много дълго време, докато се успокои. Хлипаше уплашено, отказваше дори биберонка, говореше с тихо плачливо гласче, през задъхани хлипове - "тати къпе", "не, не". Това никак не е характерно за него, обикновено каквито драми се случват в банята, се забравят тутакси щом излезем оттам.
Та много се ошашавихме.
И вчера предприехме лечебна тактика - обърнахме го на игра и не пристъпихме към никакво къпане. Занесохме едно шарено легенче в банята, насипахме в него играчки и подканихме Деян да си плацика в него. Отначало дори не във ваната - сложихме легенчето върху капака на тоалетната чиния и Деян прав до него, облечен, да си цапоти. Като се заигра така, постепенно го съблякох. Той не че беше кооперативен (напоследък имаме големи драми и при събличането - отказва и се бори срещу), но по-скоро не забеляза какво се случва, защото беше улисан в играта. Като го съблякохме, преместихме легенчето във ваната и той сам поиска да влезе вътре. Пълнихме легенда с нова и нова вода и го изливахме във ваната, докато не се понапълни тя самата - което ни позволи да измием дупето без проблеми. Дадохме го много лежерно - не настояхме за повече.
После си го облякохме, дадохме млякото и той ме инструктира, че "Ето тука двамата пинкаме" и ми направи предложение, на което не мога да откажа - а именно, пльосна се безцеремонно на възглавницата ми на спалнята и ме изкомандва да "лягаме двамата". Гушкахме се, после го убедих някак да ме остави да го пренеса в креватчето му, туширах бързо разрастващото му се недоволство с приказката за трите прасенца (опитвам се да налагам уговорката, че мама разказва приказка само когато Деян е легнал, докато е прав не разказвам - и той май го понаучи това), и накрая го изчаках да заспи, преди да се измъкна.
За къпането с играчките го питахме дали иска "уте пак" и той потвърди, че да, иска. С нетърпение чакам следващите възможности за такива приятни и спокойни вечери и се надявам, че постепенно ще свикне, че водата е добро.
Главата не виждам как скоро ще спре да е проблем - не мога да му обясня как да си я държи, че да не му влиза вода в носа и устата, евентуално мога само да пробвам да го накарам да стиска очи, че то детски детски ама шампоан си е - няма как да не е неприятно, ако попадне в очите.
А именно, голямото ни притеснение от напоследък е все по-големия проблем на Деян с къпането. То като си помислим сега, погледнато назад във времето, тоя проблем си е възникнал постепенно и се е задълбочавал непрекъснато, но в последните седмица - две стигаме до истински истерии. По думите на Веселин, повече от това едно дете не би могло да крещи, дори и ръцете да му режеха. Къпането е за Деян мъчение, от което по-голямо не може да съществува. Навремето беше така само докато миехме косата, но последното ни преживяване беше разтърсващо - самата идея да го доближим до ваната, да го сложим в нея го изпълваше с неистов страх, той се вкопчваше в мене с ръце и крака и пищеше, а аз трябваше силом да го изтръгна от себе си, а Веселин бързо-бързо да полива и да плакне дупето - дори не михме косата тогава...
Като приключи тормоза и го завихме в хавлийка, отне много дълго време, докато се успокои. Хлипаше уплашено, отказваше дори биберонка, говореше с тихо плачливо гласче, през задъхани хлипове - "тати къпе", "не, не". Това никак не е характерно за него, обикновено каквито драми се случват в банята, се забравят тутакси щом излезем оттам.
Та много се ошашавихме.
И вчера предприехме лечебна тактика - обърнахме го на игра и не пристъпихме към никакво къпане. Занесохме едно шарено легенче в банята, насипахме в него играчки и подканихме Деян да си плацика в него. Отначало дори не във ваната - сложихме легенчето върху капака на тоалетната чиния и Деян прав до него, облечен, да си цапоти. Като се заигра така, постепенно го съблякох. Той не че беше кооперативен (напоследък имаме големи драми и при събличането - отказва и се бори срещу), но по-скоро не забеляза какво се случва, защото беше улисан в играта. Като го съблякохме, преместихме легенчето във ваната и той сам поиска да влезе вътре. Пълнихме легенда с нова и нова вода и го изливахме във ваната, докато не се понапълни тя самата - което ни позволи да измием дупето без проблеми. Дадохме го много лежерно - не настояхме за повече.
После си го облякохме, дадохме млякото и той ме инструктира, че "Ето тука двамата пинкаме" и ми направи предложение, на което не мога да откажа - а именно, пльосна се безцеремонно на възглавницата ми на спалнята и ме изкомандва да "лягаме двамата". Гушкахме се, после го убедих някак да ме остави да го пренеса в креватчето му, туширах бързо разрастващото му се недоволство с приказката за трите прасенца (опитвам се да налагам уговорката, че мама разказва приказка само когато Деян е легнал, докато е прав не разказвам - и той май го понаучи това), и накрая го изчаках да заспи, преди да се измъкна.
За къпането с играчките го питахме дали иска "уте пак" и той потвърди, че да, иска. С нетърпение чакам следващите възможности за такива приятни и спокойни вечери и се надявам, че постепенно ще свикне, че водата е добро.
Главата не виждам как скоро ще спре да е проблем - не мога да му обясня как да си я държи, че да не му влиза вода в носа и устата, евентуално мога само да пробвам да го накарам да стиска очи, че то детски детски ама шампоан си е - няма как да не е неприятно, ако попадне в очите.
събота, 20 юни 2009 г.
Приказки
Vesselin iska da mi demonstrira, che Deyan se e nauchil da kazva "patica".
- Deni, kaji na mama "patica"!
Deyan se usmihva samouvereno i mi kazva:
- Gyska!
----
Pyk otskoro nali si razkazvame prikazki. Dnes reshih, che Chervenata shapchica veche e jasna, i reshih da vyveda Trite prasenca. Stigame do momenta, v kojto Golemia Losh Vylk otishyl pri prasenceto, i kakvo kazal? Spored Deyan:
- Chervena shapchice, kyde otivash?
- Deni, kaji na mama "patica"!
Deyan se usmihva samouvereno i mi kazva:
- Gyska!
----
Pyk otskoro nali si razkazvame prikazki. Dnes reshih, che Chervenata shapchica veche e jasna, i reshih da vyveda Trite prasenca. Stigame do momenta, v kojto Golemia Losh Vylk otishyl pri prasenceto, i kakvo kazal? Spored Deyan:
- Chervena shapchice, kyde otivash?
събота, 6 юни 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
