Преди да се роди Деян, винаги когато на някой познат или приятел му се родеше дете, приемах новината позитивно, но спокойно, без много-много да ангажирам съзнанието си с нея и без да влагам кой знае колко емоции. Да, хубаво нещо, дете, също както и ако беше почнал нова работа или си беше купил къща - щастието на близкия ми предизвикваше у мен доволство, но не бях в състояние да го съпреживея с него. Интересуваща се единствено от себе си, аз си продължавах живота така, както и досега, и още след седмица забравях кога точно се роди бебето, а за някои по-далечни познати дори забравях как са го кръстили. Когато дойдеше време да посетя съответните познати и да видя бебето, не намирах в себе си достатъчно интерес към него, интересуваха ме предимно те самите - как се чувстват и как се справят с новия си начин на живот.
Но днес се роди Калина и всичко е различно. Открих, че тази новина не беше чута от онова егоцентрично същество, което бях, а от някакъв нов човек, когото още не познавам - загрижен, супер-заинтригуван, съпреживяващ всичко, което се случва на новите родители. Несъмнено това се дължи на собствените ми преживявания около раждането на Деян, в които цял ден се ровя в търсене на добри съвети и дори само в търсене на представата, която вече е поизбледняла - как се чувства човек във всеки един момент - при подготовката за операцията, на операционната маса, в реанимацията, излизането от упойка, разговорите с другите току-що родили момичета, с които дори не научихме имената си, но научихме имената на бебетата; раздвижването; очакването кога най-после, кога най-после ще ни доведат бебето да го разгледаме. Очакването на Веселин, който беше до мен във всеки момент, в който беше възможно, и ми липсваше ужасно във всеки момент, в който беше невъзможно. Умората, заедно с превъзбудата, която не ме оставяше да спя повече от 4 часа на нощ, събуждането в 4 АМ в очакване да ми докарат Деян в 6. Режимът на болницата - визитации, кърмене, тоалет. Сестрите и всичките им противоречиви съвети. Телефонните разговори, които ми се сториха милиони и ме уморяваха ужасно; желанието да се изолирам от целия свят - само с Веселин и бебето и никой да не ни закача докато не се освестим.
За пръв път обръщам внимание и отдавам наистина значение на единствената информация, която може да се даде за всяко новородено бебе - ръст 54 см, тегло 3,800 г. Винаги съм се чудила какво толкова значение има и защо хора, които са си доста далечни, си разменят тази информация по повод раждането на бебе. А сега сама попитах, и запомних цифрите, защото виждам смисъл в тях.
Спомням си много добре усещането да си залят от тонове информация на тема раждане, кърмене, грижа за бебето и покупки - толкова много, че не можеш да я смелиш и ти иде да си запушиш ушите и да закрещиш; да си засипан с хиляди добронамерени съвети, така че заради собственото си оцеляване вече автоматично игнорираш тези, които не се отнасят до абсолютно непосредствените проблеми за разрешаване - спомням си го и понеже не искам да го причинявам на друг, съзнателно се въздържам да си натрапвам добронамереността на новите родители. Досега успявам. Едва днес се изкуших да дам два съвета, но наистина такива, които касаеха непосредствената ситуация - пиенето на много вода заради упойката, и ранното и смело раздвижване. Милена ми ги даде на мен и ми бяха полезни, затова ги предадох нататък.
Покрай бременността на Гимли за пръв път разбрах и напиращото желание да дадеш съвет. То не е само в съвета работата. Голяма част от порива е да споделиш собственото си преживяно. Съветите от други майки съдържат преобладаващо информация какво се е случило с тях, с тяхното собствено дете - как е протекло раждането и какво човек е научил от него, как са се закърмили, на какъв режим на хранене и спане е бебето. Човек не толкова съветва другия, колкото като че ли съветва себе си, едно алтернативно свое "аз" в някой друг крачол на времето - "ако сега трябваше да мина през всичко това, с всичко, което вече знам, щях да постъпя така и така - еди-кое си направих правилно, а еди-кое си сгреших..." Многото съвети не са алтруизъм, а знак, че човек обича да слуша себе си и да премисля отново и отново собствения си опит.
И накрая, понеже този постинг е по повод раждането на Калина (ех, това име и ние си бяхме избрали, ако щяхме да имаме момиче! бива ли да са толкова еднакви с нас нейните родители :)) - трябва да има и пожелание. Желая й да е жива и здрава, да е безгрижно дете, да порасне умен, спокоен, уверен и успешен човек, и да има много късмет през целия си живот.
Сега, предполагам, че при това положение ако ние след време имаме второ дете и то е момиче, името Калина отпада за нас (ще мислим Ева вероятно). Но сигурно не е късно да има Калина Ефремова на тоя свят ;) Така де, едва ли може да има мома, по-достойна за нашия левент от дъщерята на Гимли (което си е почти аз) и Мордред! :))
вторник, 25 септември 2007 г.
четвъртък, 20 септември 2007 г.
Режимът на хранене.
Режимът на хранене на новороденото е това, на което е подчинен целият ден на отглеждащия го.
Затова е много хубаво той да има някаква предвидимост.
Още в родилния дом слагат кърмачетата на режим на хранене през 3 часа и нощна пауза от 6 часа, как го постигат не знам. Може би защото тогава завалийчетата не могат много да се съпротивляват, понеже от жълтеницата само спят и нямат силици за нищо.
Вкъщи, когато жълтеницата премине съвсем, а тамагочито набере сили, настъпва адът поднебесен.
Деян се хранеше първоначално на периоди от между 3 часа и половина и 5 часа, което обезсмисляше всеки опит да му се направи режим. Опитах да наглася нещо като ориентировъчни часове на хранене през 3 часа и 45 минути, на колкото най-често му се случваше да огладнява. Е да ама 24-часовото денонощие не е кратно на 3,45 и това изместваше хубавата предвидимост на този особен режим.
Теоретично има два начина да буташ бебето към верния му час за хранене - да му забавяш храната, като е гладно, или да го будиш от сън, за да го храниш, когато не е гладно.
На практика първият начин е неосъществим. То реве, та се къса, а ти се чудиш как да му отклониш вниманието, за да издържи още половин час - дундуркаш, пееш, забавляваш, буташ залъгалка (то реве през нея), запушваш си ушите, отиваш в другата стая, където също се чува, и моментално се връщаш, защото си е**си идиота да зарежеш бебето да реве, дундуркаш отново, накрая поглеждаш часовника и са минали 5 минути. Изобщо, това не е опция. Да не говорим и че е вредно.
Навремето майка ми ни е забавяла храненията, като ни е давала вода вместо храна. Но ние вода не даваме (тема за отделен пост).
Вторият начин - с буденето - не става по две причини. Първо, като го събудиш, той е сънен и отказва да яде. Суче вяло и в един момент спира и стиска устни и не ще повече. Не можеш да го насилиш да си изяде дажбата, оставяш го да си доспи след като е изял примерно 2/3 от нея, и оттам нататък той се събужда значително преди следващото предвидено от тебе хранене, защото не си е доял и е огладнял.
Второ, бебе в периода на коликите, което е заспало, е такова ангелче с успокоеното си личице и равномерно дишане, че по-скоро ще избодеш очите на някой, който се опита да го приближи, отколкото да го събудиш. Но това не е само на емоционална основа, има си чисто практически мотиви - понеже коликавото бебе докато е будно, реве, неговият сън ти е единственият шанс да : се нахраниш, отидеш до тоалетната, вземеш душ, измиеш и извариш шишета, биберони, помпа, пуснеш пералня, простреш, изгладиш, прибереш дрешките му в скрина, заредиш с нови памперси, пуснеш пералня с ваши дрехи, направиш груба уборка на спалнята, измиеш чиниите от предишната вечер, и т.н. докъдето стигнеш по списъка според спешността на всяка задача. Така че сънят му винаги ти идва малко и буденето е немислимо.
Милена казва - докато бебето спи, спи и ти. Аз все не успявах да намеря време и да спя, при положение че гореизброените задачи са приоритетни, а сумарното време, което Деян прекарваше в сън през деня, беше много малко и не стигаше дори за тях; да не говорим, че спи предимно навън в количката, когато пък аз не мога да свърша нищо. (Той и сега спи малко, та не знам докъде ще го докарам с тоя блог).
Та така и не успях да го сложа на режим, с което се отдалечих с още една крачка от родителя, който мислех, че ще бъда.
Но пък нашта книга казва, че режим на новородено не се налага, че бебето си го налага самичко към третия месец.
Прави се оказаха. В момента имаме нещо като предвидимост на храненията, плюс-минус 20 минути. Което е чудесно, защото храненето на поискване, колкото и да е препоръчително според съвременните теории за гледане на бебе, си е голям хаос.
Затова е много хубаво той да има някаква предвидимост.
Още в родилния дом слагат кърмачетата на режим на хранене през 3 часа и нощна пауза от 6 часа, как го постигат не знам. Може би защото тогава завалийчетата не могат много да се съпротивляват, понеже от жълтеницата само спят и нямат силици за нищо.
Вкъщи, когато жълтеницата премине съвсем, а тамагочито набере сили, настъпва адът поднебесен.
Деян се хранеше първоначално на периоди от между 3 часа и половина и 5 часа, което обезсмисляше всеки опит да му се направи режим. Опитах да наглася нещо като ориентировъчни часове на хранене през 3 часа и 45 минути, на колкото най-често му се случваше да огладнява. Е да ама 24-часовото денонощие не е кратно на 3,45 и това изместваше хубавата предвидимост на този особен режим.
Теоретично има два начина да буташ бебето към верния му час за хранене - да му забавяш храната, като е гладно, или да го будиш от сън, за да го храниш, когато не е гладно.
На практика първият начин е неосъществим. То реве, та се къса, а ти се чудиш как да му отклониш вниманието, за да издържи още половин час - дундуркаш, пееш, забавляваш, буташ залъгалка (то реве през нея), запушваш си ушите, отиваш в другата стая, където също се чува, и моментално се връщаш, защото си е**си идиота да зарежеш бебето да реве, дундуркаш отново, накрая поглеждаш часовника и са минали 5 минути. Изобщо, това не е опция. Да не говорим и че е вредно.
Навремето майка ми ни е забавяла храненията, като ни е давала вода вместо храна. Но ние вода не даваме (тема за отделен пост).
Вторият начин - с буденето - не става по две причини. Първо, като го събудиш, той е сънен и отказва да яде. Суче вяло и в един момент спира и стиска устни и не ще повече. Не можеш да го насилиш да си изяде дажбата, оставяш го да си доспи след като е изял примерно 2/3 от нея, и оттам нататък той се събужда значително преди следващото предвидено от тебе хранене, защото не си е доял и е огладнял.
Второ, бебе в периода на коликите, което е заспало, е такова ангелче с успокоеното си личице и равномерно дишане, че по-скоро ще избодеш очите на някой, който се опита да го приближи, отколкото да го събудиш. Но това не е само на емоционална основа, има си чисто практически мотиви - понеже коликавото бебе докато е будно, реве, неговият сън ти е единственият шанс да : се нахраниш, отидеш до тоалетната, вземеш душ, измиеш и извариш шишета, биберони, помпа, пуснеш пералня, простреш, изгладиш, прибереш дрешките му в скрина, заредиш с нови памперси, пуснеш пералня с ваши дрехи, направиш груба уборка на спалнята, измиеш чиниите от предишната вечер, и т.н. докъдето стигнеш по списъка според спешността на всяка задача. Така че сънят му винаги ти идва малко и буденето е немислимо.
Милена казва - докато бебето спи, спи и ти. Аз все не успявах да намеря време и да спя, при положение че гореизброените задачи са приоритетни, а сумарното време, което Деян прекарваше в сън през деня, беше много малко и не стигаше дори за тях; да не говорим, че спи предимно навън в количката, когато пък аз не мога да свърша нищо. (Той и сега спи малко, та не знам докъде ще го докарам с тоя блог).
Та така и не успях да го сложа на режим, с което се отдалечих с още една крачка от родителя, който мислех, че ще бъда.
Но пък нашта книга казва, че режим на новородено не се налага, че бебето си го налага самичко към третия месец.
Прави се оказаха. В момента имаме нещо като предвидимост на храненията, плюс-минус 20 минути. Което е чудесно, защото храненето на поискване, колкото и да е препоръчително според съвременните теории за гледане на бебе, си е голям хаос.
Да не се спи при бебето.
Милена няколко пъти се похвали, че Ема си спи сама в детската стая още от прибирането им вкъщи.
Имахме намерение и ние да оставим Деян сам, а да си спим в спалнята.
Ето как не стана.
Първата нощ така или иначе нямаше сън за нас, така че не се брои.
На втората взехме да откапваме, но все още успявахме да залитаме по коридорите, за да го храним и приспиваме.
На третата той нададе кански рев, който не можехме да успокоим с нищо. Опитвахме, опитвахме, и в един момент, докато го вдигах на ръце, видях в креватчето му мравка.
Ясна работата. Гадините плъпнали и за нула време успели да намерят къде спи сладкомиришещото бебе, и са го нахапали.
Полудях, истерясах, скъса ми се сърцето. Тия мравки хапят адски болезнено. Борим се с тях от години, беше пръскано докато бях в родилния дом, и пак бяха успели да плъзнат.
А в спалнята, където ние току-що се бяхме пренесли (сегашната детска стая беше спалня преди), още не се бяха навъдили. И така си взехме детенцето при нас.
Кошчето на количката свърши идеална работа, тъй като си има крачета и директно си го поставихме на пода до спалнята. По това време Деян беше наполовина на сегашните си размери и направо се губеше в кошчето - дори му слагахме едно нагънато на руло одеяло, за да му създаде усещане за уют в това огромно пространство. С други думи, не му пречеше да си спи там.
Няколко дни по-късно проблемът с мравките беше решен по хитър механичен начин - краката на креватчето се слагат в чинийки с вода и така мравките не могат да припарят. Защото не може да се пръска с препарати нали. Толкова малко бебе.
По това време започнаха коликите.
Оттам нататък не можеше и дума да става да го оставяме да спи сам. Първо, той не заспиваше. Ние дремехме на стола до него за да бутаме залъгалката, щом я изпуснеше, и за да поставяме ръце около него, за да му стоплим коремчето, когато се присвиваше. И разбира се, да го взимаме на ръце, ако друго не помогне.
Няма никакъв смисъл - а и в името на какво? - да се разчита на бебефони на този етап. Като те събуди бебефонът, е твърде късно - докато се добереш до бебето, то вече реве, та се къса, разбудило се е напълно и е много по-трудно да го успокоиш отново. Като ти е под ръка и успяваш да реагираш по-бързо, имаш шанс да предотвратиш големия рев и да го успокоиш още докато е в просъница.
Другото лошо на бебефона е, че буди и двама ви - което пък е непрактично, защото има голям смисъл поне единият да спи, докато другият дежури. Редуването на спането е съществено важно за оцеляването в началото.
Така се наложи практиката да се редуваме да спим при Деян една нощ аз, една Веселин; когато баба Зорка идваше, поемаше по 2 нощи и така общо взето добре си разпределяхме седмицата - всеки виждаше по малко сън от време на време и изДеянихме.
Постепенно поех всички нощни смени сама, защото Веселин все пак е на работа и му трябваше поне минимална работоспособност, а аз през деня имах поне теоретичен шанс да поспя час-два. Тогава спях при Деян и оставих Веселин сам в спалнята. В този период наложих зловредния навик да си взимам Деян при мене, когато не можеше да се успокои, и да си го приспивам с гушкане. Така си спяхме заедно на спалнята до сутринта. И точно с това спане се научи постепенно да спи по по-дълго време.
Сега е рахат. Откакто започна да прави големите нощни паузи, аз се пренесох обратно в спалнята и вече сме за пример. Деян сам оттатък, ние големите си големуваме тук, а пък аз се изстрелвам като отряд за скоростно реагиране, като чуя зачатъци на заплакване по бебефона. Сутрешното хранене е почти предвидимо - в интервала между 6:30 и 7:15, така че обикновено успяваме дори да избегнем разреваването.
Имахме намерение и ние да оставим Деян сам, а да си спим в спалнята.
Ето как не стана.
Първата нощ така или иначе нямаше сън за нас, така че не се брои.
На втората взехме да откапваме, но все още успявахме да залитаме по коридорите, за да го храним и приспиваме.
На третата той нададе кански рев, който не можехме да успокоим с нищо. Опитвахме, опитвахме, и в един момент, докато го вдигах на ръце, видях в креватчето му мравка.
Ясна работата. Гадините плъпнали и за нула време успели да намерят къде спи сладкомиришещото бебе, и са го нахапали.
Полудях, истерясах, скъса ми се сърцето. Тия мравки хапят адски болезнено. Борим се с тях от години, беше пръскано докато бях в родилния дом, и пак бяха успели да плъзнат.
А в спалнята, където ние току-що се бяхме пренесли (сегашната детска стая беше спалня преди), още не се бяха навъдили. И така си взехме детенцето при нас.
Кошчето на количката свърши идеална работа, тъй като си има крачета и директно си го поставихме на пода до спалнята. По това време Деян беше наполовина на сегашните си размери и направо се губеше в кошчето - дори му слагахме едно нагънато на руло одеяло, за да му създаде усещане за уют в това огромно пространство. С други думи, не му пречеше да си спи там.
Няколко дни по-късно проблемът с мравките беше решен по хитър механичен начин - краката на креватчето се слагат в чинийки с вода и така мравките не могат да припарят. Защото не може да се пръска с препарати нали. Толкова малко бебе.
По това време започнаха коликите.
Оттам нататък не можеше и дума да става да го оставяме да спи сам. Първо, той не заспиваше. Ние дремехме на стола до него за да бутаме залъгалката, щом я изпуснеше, и за да поставяме ръце около него, за да му стоплим коремчето, когато се присвиваше. И разбира се, да го взимаме на ръце, ако друго не помогне.
Няма никакъв смисъл - а и в името на какво? - да се разчита на бебефони на този етап. Като те събуди бебефонът, е твърде късно - докато се добереш до бебето, то вече реве, та се къса, разбудило се е напълно и е много по-трудно да го успокоиш отново. Като ти е под ръка и успяваш да реагираш по-бързо, имаш шанс да предотвратиш големия рев и да го успокоиш още докато е в просъница.
Другото лошо на бебефона е, че буди и двама ви - което пък е непрактично, защото има голям смисъл поне единият да спи, докато другият дежури. Редуването на спането е съществено важно за оцеляването в началото.
Така се наложи практиката да се редуваме да спим при Деян една нощ аз, една Веселин; когато баба Зорка идваше, поемаше по 2 нощи и така общо взето добре си разпределяхме седмицата - всеки виждаше по малко сън от време на време и изДеянихме.
Постепенно поех всички нощни смени сама, защото Веселин все пак е на работа и му трябваше поне минимална работоспособност, а аз през деня имах поне теоретичен шанс да поспя час-два. Тогава спях при Деян и оставих Веселин сам в спалнята. В този период наложих зловредния навик да си взимам Деян при мене, когато не можеше да се успокои, и да си го приспивам с гушкане. Така си спяхме заедно на спалнята до сутринта. И точно с това спане се научи постепенно да спи по по-дълго време.
Сега е рахат. Откакто започна да прави големите нощни паузи, аз се пренесох обратно в спалнята и вече сме за пример. Деян сам оттатък, ние големите си големуваме тук, а пък аз се изстрелвам като отряд за скоростно реагиране, като чуя зачатъци на заплакване по бебефона. Сутрешното хранене е почти предвидимо - в интервала между 6:30 и 7:15, така че обикновено успяваме дори да избегнем разреваването.
събота, 15 септември 2007 г.
Залъгалката. Взимането на ръце. Нощното хранене.
Мислех си, че ще съм строг родител. Ще спазвам график, ще налагам дисциплина от рано, и няма да ми минават глезотии.
Всичко, което е вредно за детето, разбира се, няма да го правя.
Нарушаването на това благо намерение започна още от първия ни ден вкъщи след изписването от родилния дом, когато Веселин търча до детския магазин да купи залъгалка.
Според добронамерените съвети на загрижените за нас хора, залъгалките са голямо зло. Разказват се случаи за различни деца, които до различни възрасти не могли да се отучат от залъгалките и колко травмиращо било отучването както за децата, така и за родителите, които трябвало да изтърпят детските сълзи и тръшкания. Имаше и елемент, че дългата употреба на залъгалка вреди на зъбите. В чисто практически аспект, веднъж щом бебето стане зависимо от залъгалката, родителят автоматично става дежурен по залъгалка - трябва да му я тика обратно, като си я изпусне, защото иначе то реве.
С пълно съзнание, че съветите да не приучваме Деян към залъгалка са напълно основателни, се поддадохме на "леснината" и временно намерихме доста добре работещ начин да го успокояваме и приспиваме.
В периода на коликите залъгалката се оказа незаменима. Върши работа и сега, когато се опитва да си изяде юмруците в подготовка на зъбоникненето. Като дойде време за отвикване, тогава ще му мислим как ще си сърбаме попарата.
От друга страна, пред алтернативата да си намери палеца и да свикне да смуче него, залъгалката ми се вижда за предпочитане. Колкото и да е трудно отказването й, поне е във властта на родителя да го направи. А над палеца нямаш контрол.
Другия добър съвет, който малодушно не послушахме, беше да не взимаме детето на ръце всеки път щом ревне. Щяло да се научи да го дундуркаме и тогава тежко ни и горко.
Самооправдаваме се с научно обоснованото мнение, че бебето не трябва да се оставя да реве. В същото време, дори такова мнение да не съществуваше, пак щяхме да го взимаме на ръце. Бебешкият плач е в състояние да те накара да правиш и по-лоши неща от това.
В резултат Деян като че ли действително малко се поразглези. Днес например (почти на 3 месеца е) в един момент се отчаях, че единственият начин да поспи малко през деня това дете е да го държа на ръце. Колчем се опитах да го оставя да легне, се събуждаше и ревваше. Но това са по-скоро изолирани моменти. В количката на разходка и понякога в столчето за кола вкъщи успява да си заспи. През деня отказва да си спи в собственото легло. Изглежда се е научил, че то е само за нощното спане.
Изобщо, оказа се, че краткосточната задача да се успокои ревящото бебе сега, веднага, така че то да млъкне, има неоспорим приоритет пред дългосрочната задача да направиш всичко по "най-правилния" начин, така че да е най-лесно за теб като родител и най-безпроблемно за детето в здравословен и психологически план.
В началото направих и някакъв плах опит да водя борба за отказване на нощното хранене по съвет на майка ми, педиатърката ми от малка, и на Милена. Не стана. Веселин и бездруго се законтри, че според книгата ни още е рано, и се наложи да чакаме. Към края на втория месец Деян се научи да спи по 6 часа, а към днешна дата спи около 7, така че вече сме бели хора. Но съветниците са успели да реализират това постижение още при прибирането си вкъщи.
Садисти.
Всичко, което е вредно за детето, разбира се, няма да го правя.
Нарушаването на това благо намерение започна още от първия ни ден вкъщи след изписването от родилния дом, когато Веселин търча до детския магазин да купи залъгалка.
Според добронамерените съвети на загрижените за нас хора, залъгалките са голямо зло. Разказват се случаи за различни деца, които до различни възрасти не могли да се отучат от залъгалките и колко травмиращо било отучването както за децата, така и за родителите, които трябвало да изтърпят детските сълзи и тръшкания. Имаше и елемент, че дългата употреба на залъгалка вреди на зъбите. В чисто практически аспект, веднъж щом бебето стане зависимо от залъгалката, родителят автоматично става дежурен по залъгалка - трябва да му я тика обратно, като си я изпусне, защото иначе то реве.
С пълно съзнание, че съветите да не приучваме Деян към залъгалка са напълно основателни, се поддадохме на "леснината" и временно намерихме доста добре работещ начин да го успокояваме и приспиваме.
В периода на коликите залъгалката се оказа незаменима. Върши работа и сега, когато се опитва да си изяде юмруците в подготовка на зъбоникненето. Като дойде време за отвикване, тогава ще му мислим как ще си сърбаме попарата.
От друга страна, пред алтернативата да си намери палеца и да свикне да смуче него, залъгалката ми се вижда за предпочитане. Колкото и да е трудно отказването й, поне е във властта на родителя да го направи. А над палеца нямаш контрол.
Другия добър съвет, който малодушно не послушахме, беше да не взимаме детето на ръце всеки път щом ревне. Щяло да се научи да го дундуркаме и тогава тежко ни и горко.
Самооправдаваме се с научно обоснованото мнение, че бебето не трябва да се оставя да реве. В същото време, дори такова мнение да не съществуваше, пак щяхме да го взимаме на ръце. Бебешкият плач е в състояние да те накара да правиш и по-лоши неща от това.
В резултат Деян като че ли действително малко се поразглези. Днес например (почти на 3 месеца е) в един момент се отчаях, че единственият начин да поспи малко през деня това дете е да го държа на ръце. Колчем се опитах да го оставя да легне, се събуждаше и ревваше. Но това са по-скоро изолирани моменти. В количката на разходка и понякога в столчето за кола вкъщи успява да си заспи. През деня отказва да си спи в собственото легло. Изглежда се е научил, че то е само за нощното спане.
Изобщо, оказа се, че краткосточната задача да се успокои ревящото бебе сега, веднага, така че то да млъкне, има неоспорим приоритет пред дългосрочната задача да направиш всичко по "най-правилния" начин, така че да е най-лесно за теб като родител и най-безпроблемно за детето в здравословен и психологически план.
В началото направих и някакъв плах опит да водя борба за отказване на нощното хранене по съвет на майка ми, педиатърката ми от малка, и на Милена. Не стана. Веселин и бездруго се законтри, че според книгата ни още е рано, и се наложи да чакаме. Към края на втория месец Деян се научи да спи по 6 часа, а към днешна дата спи около 7, така че вече сме бели хора. Но съветниците са успели да реализират това постижение още при прибирането си вкъщи.
Садисти.
Предговор
Деян спи.
Аз имам много работа - подовете са за миене, баните са ужас, и пак са се натрупали биберони на мивката.
Но не може повече да се отлага. Очевидно е, че ако чакам да си свърша всичката работа, никога няма да седна да отпочна този блог. Е го вече почти 3 месеца са. А идеята за него се появи още в родилния дом.
Трябва ми място, където да струпам наблюденията си, свързани с родителството.
Оказа се, че реалността се различава доста от предварителните ми представи, и това ми тежи и напира да бъде отбелязано. Оказа се също така, че изобщо съм имала някакви предварителни представи - за себе си като родител, имам предвид. Не бях се замисляла по въпроса. Мислех, че ще съм някакси начисто. Не било вярно.
В момента идентифицирам редица нагласи, които излизат на повърхността, без да са били някога обмисляни от мен и назовавани експлицитно, и които се оказват грешни.
Родителството ми започна с един низ от самооборвания.
Това ми е интересно.
Намерението ми е да публикувам тук тези наблюдения дотогава, докато имам време и възможност. Вероятно постингите ще са накъсани и често недовършени - моята програма е зависима от Деян, ако той ме прекъсне или ако не преценя добре времето си, прекратявам писането дори да съм насред изречението, и поствам, щото ако го запазя като чернова, знам си, че никога няма да го довърша.
Предвижда се да се върна на работа от Нова година 2008. Това вероятно ще е краят на блога. Може би защото няма да имам време, а може би и защото ще се е изчерпал.
Ако темите ми се изчерпят по-рано, ще го спра и по-рано.
Декларирам също така желанието си да се опитам да пиша само на български. Ще се постарая да избегна българо-английския жаргон, на който съм свикнала. Не е добър навик, но още повече - не е добър пример за дете, което ще трябва да уча да говори.
Аз имам много работа - подовете са за миене, баните са ужас, и пак са се натрупали биберони на мивката.
Но не може повече да се отлага. Очевидно е, че ако чакам да си свърша всичката работа, никога няма да седна да отпочна този блог. Е го вече почти 3 месеца са. А идеята за него се появи още в родилния дом.
Трябва ми място, където да струпам наблюденията си, свързани с родителството.
Оказа се, че реалността се различава доста от предварителните ми представи, и това ми тежи и напира да бъде отбелязано. Оказа се също така, че изобщо съм имала някакви предварителни представи - за себе си като родител, имам предвид. Не бях се замисляла по въпроса. Мислех, че ще съм някакси начисто. Не било вярно.
В момента идентифицирам редица нагласи, които излизат на повърхността, без да са били някога обмисляни от мен и назовавани експлицитно, и които се оказват грешни.
Родителството ми започна с един низ от самооборвания.
Това ми е интересно.
Намерението ми е да публикувам тук тези наблюдения дотогава, докато имам време и възможност. Вероятно постингите ще са накъсани и често недовършени - моята програма е зависима от Деян, ако той ме прекъсне или ако не преценя добре времето си, прекратявам писането дори да съм насред изречението, и поствам, щото ако го запазя като чернова, знам си, че никога няма да го довърша.
Предвижда се да се върна на работа от Нова година 2008. Това вероятно ще е краят на блога. Може би защото няма да имам време, а може би и защото ще се е изчерпал.
Ако темите ми се изчерпят по-рано, ще го спра и по-рано.
Декларирам също така желанието си да се опитам да пиша само на български. Ще се постарая да избегна българо-английския жаргон, на който съм свикнала. Не е добър навик, но още повече - не е добър пример за дете, което ще трябва да уча да говори.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
