Прибирам се днес след бизнес-обяда, да си почина малко и да се приготвя за бизнес-вечерята (мда, такъв ден е - хем че е неделя) - и Веселин ме посреща с думите - Честит ти проходил син :)
Деянски, значи, се осмелил най-накрая да се пусне от родителския пръст, в който така неистово обичаше да се вкопчва, и подлъган от двете камъчета, които Веселин изобретателно му тикнал в ръчичките, се устремил напред съвсем самостоятелно.
Но това, както обичат да казват в рекламите, не е всичко! :)
То не е като, да кажеш, да направи 2-3 крачки и да спре. Не! Деян очевидно страшно много харесал новото си умение и направил няколко умели обиколки на градинката пред църквата.
После го изведохме заедно, за да го видя и аз (вкъщи още отказва - знае си че у дома си се пълзи... има си традиции човекът) - и последвалите няколко тегела сме ги документирали на филмче с фотоапарата.
Нахилен като репа (а аз - дважди повече, че нали и една гордост ме обзела), Деян кръстосва насам-натам с отвременавремешни леки падания (по-скоро клякания с подпиране на ръце), а аз хем го дебна да го уловя, ако тръгне да пада, хем хвърлям по един поглед към Веселин с камерата - да се позиционираме що-годе айде ако не добре, то поне приемливо в кадъра, хем и се пооглеждам леко така да се уверя дали минувачите оценяват по достойнство истинския подвиг, който извършва моето героично дете!
По това време шефът дойде да ме вземе и трябваше да тръгвам за вечерята, и като се затичах към колата, Деян изглежда го взе за игра и взе да тича след мене :)
Как ми се оставаше да си поиграем още..........
И насмалко да ми стане едно много скофтено и самосъжалително-депресарско как оставям детенцето заради някакви си работни неща, ама си припомних - викам си - чакай малко... това не му е последният ден, в който ходи... това е първият!... :)
То между другото не е и съвсем точно първият, да сме честни. Първите самостоятелни стъпки - навън - ги направи вчера пред магазина - Веселин го придържаше за кръста, а аз срещу него го посрещнах, и той направи няколко крачки.
А вечерта преди това направи в креватчето... ей така несъзнателно - както се държеше за едната пръчка, реши да отиде до другата стена на креватчето, пусна се и отиде до там (2-3 крачки) без да се държи. Още тогава извиках Веселин да го види и двамата повторихме упражнението... с което стана ясно, че ще прохожда вече наш'то гардже. (В противен случай не бихме го пробвали).
Сега като се прибрах, Веселин ме осведоми, че са си прекарали страхотен ден (ето - просто не трябвало да съм тук... само преча на мъжете начи!) и че Деян овършал цялото игрище пред нас, като търчал по него насам - натам. Вероятно няма дете, проходило ходейки. Сигурно всичките прохождат тичайки. Просто не знам какъв е тоя мерак за вървене, ама много ги кефи изглежда :)
Малко по-късно ще приложа и документация, защото то това вече си требе!... :)
Някакси имам усещането за голям постигнат milestone. Други неща не са ме радвали толкова, но това прохождане... че то си е човек вече тоз човек!... Искам да черпя и да е празнично :)
Stay tuned...
неделя, 31 август 2008 г.
събота, 30 август 2008 г.
Снимка
Оставям старата тук:
В новата снимка вдясно на вашите екрани - Деян на язовир Искър през ваканцията, щъка неуморимо :)
В новата снимка вдясно на вашите екрани - Деян на язовир Искър през ваканцията, щъка неуморимо :)
петък, 22 август 2008 г.
Баба ми
Отрицателният пример също е пример. Също е характерообразуващ и може да бъде полезен.
Това е единственото успокоение, което мога да си дам при мисълта, че Деян расте с една личност около себе си, която категорично не приемам като характер, методи, ценности, душевност и т.н. - говоря за баба ми.
Отгледала ни е с брат ми от бебета, това е вярно; някаква благодарност се очаква, някакво уважение към жертвите, които е правила заради нас (хилядократно повтаряното "напуснах си работата за да те гледам" и кой знае още колко други) - непренебрежими, важни, големи неща - но всичко това е плътно покрито от сянката на нейната сенилна видиотеност. Видиотеност имам предвид не в онзи благодушния вид, когато човек не знае вече кой е и седи и се усмихва на всички и е като малко дете; а в онзи, гадния вид, когато един отиващ си от този свят властен човек вижда как всичко се изплъзва от ръцете му и се озлобява все повече и повече, и става все по-разрушителен за околните и за себе си - изпълва се с отрова и не пропуска случай да я блъвне...
Срам ме е да разкажа конкретния случай, който ме е вбесил така. Мен самата ме е срам, заради нея.
Баба ми е човек, който ме излага, излага семейството ми, излага себе си (за което не ми пука); и в крайна сметка е човек, който ми пречи. Тя може да развали отношенията ми с всекиго. Като се почне от начина, по който отскубва Деян от баба му Зорка; по който си иззема количката да го бута сама; всички тези привидно дребни, но много дразнещи неща; мине се през абсолютно недопустимото й натрапване у нас по време, когато леля Фани го гледаше и аз бях забранила да ходи (и съпътстващото й властно държание към добрата ми гледачка); и се стигне до последната й изцепка, извършена по време на гостуването на Милка с Ванко у нас.
Току-що разбирам какво се е случило, какво е казала, чак сега става ясно защо Милка и Иван не дойдоха на рождения ден на Деян - заради това, че са разбрали че ще е в Горна баня - където е баба ми...
Казала е на Милка, че не трябва да води Ванко у нас, защото аз съм се била разстройвала много! И че не трябвало и Деян да го вижда, защото и той се бил разстройвал! Нещо в тая насока...
Глупава, зла жена... Долна жена...
Трябва да кажа всичко това, докато е жива, защото един ден като умре, ще жаля за нея - но сега не мога, сега не приемам това поведение, този човек, който отрови живота на майка ми и би направил всичко възможно, за да отрови и моя, и на брат ми... и на всички, които й позволят.
Не искам Деян да бъде възпитаван от тази жена. Не искам тя да може да му влияе и да му формира мнение за света, ценности, да му предава от собствената си омраза и дребнавост. Искам Деян да стане добър човек...
Това е единственото успокоение, което мога да си дам при мисълта, че Деян расте с една личност около себе си, която категорично не приемам като характер, методи, ценности, душевност и т.н. - говоря за баба ми.
Отгледала ни е с брат ми от бебета, това е вярно; някаква благодарност се очаква, някакво уважение към жертвите, които е правила заради нас (хилядократно повтаряното "напуснах си работата за да те гледам" и кой знае още колко други) - непренебрежими, важни, големи неща - но всичко това е плътно покрито от сянката на нейната сенилна видиотеност. Видиотеност имам предвид не в онзи благодушния вид, когато човек не знае вече кой е и седи и се усмихва на всички и е като малко дете; а в онзи, гадния вид, когато един отиващ си от този свят властен човек вижда как всичко се изплъзва от ръцете му и се озлобява все повече и повече, и става все по-разрушителен за околните и за себе си - изпълва се с отрова и не пропуска случай да я блъвне...
Срам ме е да разкажа конкретния случай, който ме е вбесил така. Мен самата ме е срам, заради нея.
Баба ми е човек, който ме излага, излага семейството ми, излага себе си (за което не ми пука); и в крайна сметка е човек, който ми пречи. Тя може да развали отношенията ми с всекиго. Като се почне от начина, по който отскубва Деян от баба му Зорка; по който си иззема количката да го бута сама; всички тези привидно дребни, но много дразнещи неща; мине се през абсолютно недопустимото й натрапване у нас по време, когато леля Фани го гледаше и аз бях забранила да ходи (и съпътстващото й властно държание към добрата ми гледачка); и се стигне до последната й изцепка, извършена по време на гостуването на Милка с Ванко у нас.
Току-що разбирам какво се е случило, какво е казала, чак сега става ясно защо Милка и Иван не дойдоха на рождения ден на Деян - заради това, че са разбрали че ще е в Горна баня - където е баба ми...
Казала е на Милка, че не трябва да води Ванко у нас, защото аз съм се била разстройвала много! И че не трябвало и Деян да го вижда, защото и той се бил разстройвал! Нещо в тая насока...
Глупава, зла жена... Долна жена...
Трябва да кажа всичко това, докато е жива, защото един ден като умре, ще жаля за нея - но сега не мога, сега не приемам това поведение, този човек, който отрови живота на майка ми и би направил всичко възможно, за да отрови и моя, и на брат ми... и на всички, които й позволят.
Не искам Деян да бъде възпитаван от тази жена. Не искам тя да може да му влияе и да му формира мнение за света, ценности, да му предава от собствената си омраза и дребнавост. Искам Деян да стане добър човек...
вторник, 19 август 2008 г.
Борба
Деян е на Вършец и се е изринал. Червени пъпки като копривна треска, каза баба му, не са релефни, вчера ги имало сутринта, следобед се скрили, вечерта пак се появили. Тази сутрин нямало.
Инструктирахме я да спре банана (това е нововъведението в храните) и да го държи на хладно.
Ама кой знае. Може пък да е шарка?
Може да е щото късал домати? Те са мъхнатички и може да направят алергия. А и ги пръскат със син камък.
Може да е ухапан от насекомо - можело така да реагира организмът.
Кой ти знае...
Аз пък се боря за уикенд с него.
Миналия уикенд, като го изпратихме към Вършец и след тва написах предишния пост, се шматкахме насам-натам и честно казано усещането ми беше едно такова... скучно и безцелно. Като че си пропилявам времето.
Но в неделя следобед се качихме малко на Витоша с едни другари и много ми хареса - там е прохладно и ИМА ШИШАРКИ! :)
И сега много ми се иска да отидем някой уикенд с Деянчик на Витоша.
Щото пък той ужким нали седи в София по 1 седмица, ужким да сме с него, ама ние колко сме с него? Сутрин в полусъзнателен режим докато го нахраним и изчакаме леля Фани да дойде - а тогава хич даже и не ни се седи с него, а предпочитаме да спим - и вечер колкото да дадем млякото, да го изкъпем и да го сложим да спи. Не стига! Бабите го виждат много, ама МНОГО повече от нас! И не е честно :/
Не можем да се доредим...
Ние сега в събота заминаваме на Вършец за да си го вземем, в неделя се връщаме, и аз си правя следните тънки сметки: от понеделник да го гледа леля Фани... ще говоря с нея за цяла седмица (майка ми в петък заминава а преди това има някаква работа); а по-следващата седмица ще го командироваме в Горна баня за няколко дни, и по този начин няма да се налага да пътува през уикенда, и ще си е с нас! :) Ако успея да направя тъй щото да координирам и 3-те баби да се съгласят с тоя пъклен план, ЩЕ ИМАМЕ ЦЯЛ УИКЕНД С ДЕТЕНЦЕ! :)
Ама все пак не мога да не се запитам... не е ли малко абсурдна цялата тая работа?...
Update: Още няма пъпки. Затова пък е кисел :)
Инструктирахме я да спре банана (това е нововъведението в храните) и да го държи на хладно.
Ама кой знае. Може пък да е шарка?
Може да е щото късал домати? Те са мъхнатички и може да направят алергия. А и ги пръскат със син камък.
Може да е ухапан от насекомо - можело така да реагира организмът.
Кой ти знае...
Аз пък се боря за уикенд с него.
Миналия уикенд, като го изпратихме към Вършец и след тва написах предишния пост, се шматкахме насам-натам и честно казано усещането ми беше едно такова... скучно и безцелно. Като че си пропилявам времето.
Но в неделя следобед се качихме малко на Витоша с едни другари и много ми хареса - там е прохладно и ИМА ШИШАРКИ! :)
И сега много ми се иска да отидем някой уикенд с Деянчик на Витоша.
Щото пък той ужким нали седи в София по 1 седмица, ужким да сме с него, ама ние колко сме с него? Сутрин в полусъзнателен режим докато го нахраним и изчакаме леля Фани да дойде - а тогава хич даже и не ни се седи с него, а предпочитаме да спим - и вечер колкото да дадем млякото, да го изкъпем и да го сложим да спи. Не стига! Бабите го виждат много, ама МНОГО повече от нас! И не е честно :/
Не можем да се доредим...
Ние сега в събота заминаваме на Вършец за да си го вземем, в неделя се връщаме, и аз си правя следните тънки сметки: от понеделник да го гледа леля Фани... ще говоря с нея за цяла седмица (майка ми в петък заминава а преди това има някаква работа); а по-следващата седмица ще го командироваме в Горна баня за няколко дни, и по този начин няма да се налага да пътува през уикенда, и ще си е с нас! :) Ако успея да направя тъй щото да координирам и 3-те баби да се съгласят с тоя пъклен план, ЩЕ ИМАМЕ ЦЯЛ УИКЕНД С ДЕТЕНЦЕ! :)
Ама все пак не мога да не се запитам... не е ли малко абсурдна цялата тая работа?...
Update: Още няма пъпки. Затова пък е кисел :)
събота, 16 август 2008 г.
Как прекарах лятната ваканция
Иска ми се да си поплача малко. Ама се удържам. Щото как ще плачем за такива неща, нали.
Както със спането на бебетата принципът е "колкото повече - толкова повече", и с хората и привързаността към тях е така.
Ето от 2 седмици сме си с Деян, лукс който не сме имали от доста време, и току-що ми го отнесоха отново на Вършец. Но докато друг път неговото заминаване е свързано с известно потриване на ръце и "ха сега да видим къде ще купонясваме", в момента просто ми е тъжно. Опустяла ми изглежда къщата без него и безсмислено прибирането ми тук сама, след като непохватно изкачих стълбите към входа, а той беше вече настанен в колата при баба му и дядо му.
Не можах да си го нагушкам и да си взема довиждане, те бързаха да тръгнат за да не пътуват в най-голямата жега и нямаше време за сълзливости. То и без друго жените сме малко склонни да драматизираме такива неща. Някъде беше много добре описано - дали не беше Джером К. Джером, или пък Алан Маршал? - как една жена като излиза, се разделя с децата си с мисълта че може никога повече да не ги види - примерно нещо ще й се случи и децата й ще останат сираци - и си взима с тях сбогом като за последно... такива драматични персони сме според тоя автор (много беше смешен текстът).
Имахме отпуска 1 седмица (септември ще имам още 1) и я оползотворихме много добре. Отидохме за 5 дни на Велинград, където отседнахме в хотел "Рич" (не го препоръчвам - най-гадния 4-звезден хотел в който съм попадала) и се насладихме на разходки из боровата гора, детския кът с люлките, катерушките, пързалките и другите атракции, и пропуснахме да се насладим на детския басейн защото ни хвана шубе от химикалите, които най-вероятно слагат в него.
Деян ходи все по-уверено. Води ни насам-натам, от време на време сменя посоките и ако не вървиш накъдето той е решил, или се опиташ да го възпреш, се сърди. Понякога може даже горко да се разреве, като че кой знае какво е станало, като откажеш да вървиш в определена посока. Това са драмите на новопридобитата независимост (умението да върви), съчетана с нова форма на зависимост (че трябва да се държи за възрастен) - понякога се случва да е въпрос от световна значимост да отиде на точно определено място, само че да не може защото възрастният е решил че натам не е ОК да се ходи; а друг път - когато възрастният е по-кооперативен - наблюдаваме ситуацията "мога да отида навсякъде, само дето нямам ни най-малка представа къде" (в такива случаи почва да се върти в кръг около нас).
Стълбите притежават неустоимо очарование. Може да изкачва и слиза по стълби цял ден. Стига да имаш кръст да го държиш. И не е да може - напротив, хич не умее още, и през половината време виси на ръката ми докато крачетата му се плетат в незнание как точно да стъпят, - ама го влече страшно.
Когато се разхожда, светът е пълен с играчки. По земята е осеяно с най-разнообразни предмети, които могат да бъдат вдигнати и инспектирани. Хубавото на хотела във Велинград беше, че тези предмети бяха предимно цветенца, тревички, камъчета и най-вече - шишарки. О, какво велико чудо на природата е шишарката! Сигурно е създадена само и единствено с цел да забавлява малките деца. Деян беше толкова запленен от шишарките, че прекара няколко полудни в последователно навеждане, вдигане, разглеждане и след това хвърлане за да вземе нова - според нас беше решил да намери най-хубавата шишарка в гората и за тая цел трябваше да огледа всичките една по една - просто за да е сигурен. Като между някои разбира се имаше колебания - хвърля едната, за да вземе другата, само че разглеждайки другата, зърва пак първата на земята... хвърля втората, взима отново първата, но докато я разглежда... и нали. Като блондинка с лист. (Тук мога ли да не възкликна - "Колко ми е умно детето!" - умилено плеснала ръце пред гърдите си... Майките са от най-нелогичните същества в това отношение - направо е изумително какви неща ни се струват умни само защото ги върши нашето дете, а биха ни се стрували безмерно глупави, ако ги вършеше някой друг)
В Овча купел 2 уви няма измежду кои шишарки да избираме най-хубавата, щото кьораво дръвче няма наоколо, да не говорим за такова с шишарки. Тук из квартала можем да избираме измежду различни марки фасове, кучешки купчинки с разнообразни форми и консистенции, всякакви найлончета и смачкани хартийки и други - също толкова интересни, впрочем - предмети на бита. Тук навеждането, за да се вземе нещо за инспекция, най-често е забранено, и на мен ми е тъжно от това (а Деян направо скандали вдига).
Децата на детската площадка действаха направо омагьосващо на Деян. Може би вече съм писала, но както са шарени, мърдат много и крещят, те са идеален обект за наблюдение и той направо се захласва по тях. На мен ми подейства леко плашещо навлизането с такъв кротък мъник като Деян в тяхната територия, представляваща нещо като бойно поле, на което вършееха едни фурии дето не можеш и да ги видиш от motion blur, и отвсякъде очаквах някой или нещо да ни връхлети. Несподелена любов е неговата - с такова възхищение ги гледа, а те не го забелязват изобщо - сякаш не същестува - някакво бебе е това, не могат да си играят с него, следователно не го удостояват и с поглед. Но той и не изисква внимание от тяхна страна, достатъчно му е да ги съзерцава. А светът рядко е устроен по такъв начин, че Деян да е толкова маловажен. Както е известно, сред обществото от мами-татковци, баби-дядовци, та дори и лели-на-пейка-пред-блока, Деян е центърът на вселената. Единствено търчащите деца, които не го и забелязват, се държат сякаш центърът на вселената са те, а не той :)
Изобщо, прекрасно си прекарахме на Велинград, само дето се чудя, при положение че бяхме двамата с Веселин и бяхме почти нон-стоп ангажирани с Деян, как ли издържа баба му, като го гледа по цяла седмица на Вършец съвсем сама. На нас кръстовете ни дадоха фира напълно и окончателно, дотолкова че вече не мога да се наведа за да го изкъпем (прав във ваната взима душ вече) без да се подпра някъде, а дори когато не се навеждам, а седя в удобния стол в офиса, кръстът ме боли в определени положения и трябва да се пренамествам. Май ще трябва да се правят упражнения, ако това с навеждането предстои да продължи още дълго време...
Детския басейн го заменихме с едно дългичко плацикане във ваната и Деян си беше съвсем доволен.
Чудя се други семейства как се организират да отидат някъде заедно с децата. Нали такава ни беше идеята с Мордред и Гимли, а то какво стана - децата са си на напълно различни режими и само се разминаваха - ту едното спи, другото тъкмо се събудило, ту обратното... Та макар че бяхме стая до стая, не се засякохме чак толкова, колкото ни се искаше. Ама и Деян е голяма маймуна, само щъка насам-натам (ние с него) и не спи много. Калинка е много кротичка и може и да си седи миролюбиво в количката, и да си заспива лесно и да спи по-дълго. Абе за момиченце ще се борим другия път, някак по-човеколюбиво дете е момиченцето... Пък ние сме стари, уморени, да не говорим кекави и мързеливи :)
В четвъртък се върнахме и в петък отидохме да си свършим някои работи. Купихме на Деян ново столче за кола - много стабилно изглежда, на непознатата ми досега марка Phil & Ted, препоръчаха го поради много добри показатели за сигурност + незапарващо покритие. То ще му е подарък от бабадядото от моя страна за рождения ден - ама искаха ние да изберем модела, а пък ние се замотахме и затова чак сега.
Като се намирахме в Хиполенд за столчето, се изкушихме да купим и столче за хранене за Вършец, да има как да го хранят по-удобно там щото старото столче за кола го изкарваме от употреба, а на коляно е трудна работа - шава много, диването.
В събота пък отидохме на язовир Искър за една нощувка. Пак стягане и товарене на багаж, пак разтоварване после - направо ми е до гуша вече и се заканих че повече никъде не ща да ходя за по-малко от 10 дни, егати хамалогията. Ама на язовира пък беше страхотно! И се заканих, че ако пак имаме възможност да отидем там, може и през други уикенди да го правим. И сега не знам коя от двете закани ще надделее :)
На язовира има голяма ниско окосена поляна, прекрасен изглед, лодки, камъчета за разглеждане, и дори малки жабчета - Деян хвана едно, ама му го откопчих бързо от пръстите че да не вземе да го утрепе. Щот стиска много.
Там му ударихме пак едни големи разходки, с дядо си се наснимаха едно хубаво, качихме го на лодка, на мотор, а и в ловната хижа беше интересно, с тия препарирани животни по стените - Деян само върти глава и се чуди към кое по-напред да гледа (и казва на всички "бау").
Аз пък понеже не ги разбирам какви са баш животните, и понеже те пък не казват някакви интересни неща, ги сведох всичките в няколко категории и така обявихме сърничките и еленчетата за кончета (със съответното щракане с език, което казват кончетата), дивата котка - за "мацата", дето казва "мяуу" (а то един озъбен хищник, препариран заедно с някаква паднала по гръб птица, току-що уловена очевидно - много зловеща сцена), а всички птици дето не им знам и имената даже, са "пиленцата" и казват "пи пи пи". Само язовеца го оставихме да е "бау". Така да се каже, ако след време Деян има твърде объркани представи кои животни какви са и какво казват, в мене е вината.
В последните дни се е научил да си слага телефона до ухото и да казва "ало". Това е ново.
А иначе и книжки много се кефи да разглежда. Една книжка със селскостопански животни имаме - като я хване, по половин час може да си седи и да си приказва с нея. С нейна помощ съм го научила, че патето казва "па, па"; магарето казва "иии-ооо", а петелът казва "куку" (-ригу е прекалено дълго).
Никога не съм си представяла, че един ден ще уча детето си на тия ненужни глупости :) Но на него изглежда му е интересно, лесно за научаване, а и може удобно да се направи връзката между дума (звук) и картинка. Ще изчакаме с ядрената физика, то е ясно.
Хубава ваканция беше. По-често трябва да се осмеляваме да пътуваме с него. И повече време да имаме заедно.
В петъка - когато купихме столчето - отидохме и внесохме стоп-капарото за апартамента в Младост.
Всички ни съветват да изчакаме - не само hazel - че щял да се спука строителния балон. Очаква се, че жилищата ще поевтинеят и това, което сме решили да купим, ще се окаже твърде скъпо. Най-вероятно е така. Но Деян заслужава да има родители за малко повече време всеки ден. 2 часа - 2 часа. Той си расте и никой никога няма да му върне това пропуснато време. Нито пък на нас.
Както със спането на бебетата принципът е "колкото повече - толкова повече", и с хората и привързаността към тях е така.
Ето от 2 седмици сме си с Деян, лукс който не сме имали от доста време, и току-що ми го отнесоха отново на Вършец. Но докато друг път неговото заминаване е свързано с известно потриване на ръце и "ха сега да видим къде ще купонясваме", в момента просто ми е тъжно. Опустяла ми изглежда къщата без него и безсмислено прибирането ми тук сама, след като непохватно изкачих стълбите към входа, а той беше вече настанен в колата при баба му и дядо му.
Не можах да си го нагушкам и да си взема довиждане, те бързаха да тръгнат за да не пътуват в най-голямата жега и нямаше време за сълзливости. То и без друго жените сме малко склонни да драматизираме такива неща. Някъде беше много добре описано - дали не беше Джером К. Джером, или пък Алан Маршал? - как една жена като излиза, се разделя с децата си с мисълта че може никога повече да не ги види - примерно нещо ще й се случи и децата й ще останат сираци - и си взима с тях сбогом като за последно... такива драматични персони сме според тоя автор (много беше смешен текстът).
Имахме отпуска 1 седмица (септември ще имам още 1) и я оползотворихме много добре. Отидохме за 5 дни на Велинград, където отседнахме в хотел "Рич" (не го препоръчвам - най-гадния 4-звезден хотел в който съм попадала) и се насладихме на разходки из боровата гора, детския кът с люлките, катерушките, пързалките и другите атракции, и пропуснахме да се насладим на детския басейн защото ни хвана шубе от химикалите, които най-вероятно слагат в него.
Деян ходи все по-уверено. Води ни насам-натам, от време на време сменя посоките и ако не вървиш накъдето той е решил, или се опиташ да го възпреш, се сърди. Понякога може даже горко да се разреве, като че кой знае какво е станало, като откажеш да вървиш в определена посока. Това са драмите на новопридобитата независимост (умението да върви), съчетана с нова форма на зависимост (че трябва да се държи за възрастен) - понякога се случва да е въпрос от световна значимост да отиде на точно определено място, само че да не може защото възрастният е решил че натам не е ОК да се ходи; а друг път - когато възрастният е по-кооперативен - наблюдаваме ситуацията "мога да отида навсякъде, само дето нямам ни най-малка представа къде" (в такива случаи почва да се върти в кръг около нас).
Стълбите притежават неустоимо очарование. Може да изкачва и слиза по стълби цял ден. Стига да имаш кръст да го държиш. И не е да може - напротив, хич не умее още, и през половината време виси на ръката ми докато крачетата му се плетат в незнание как точно да стъпят, - ама го влече страшно.
Когато се разхожда, светът е пълен с играчки. По земята е осеяно с най-разнообразни предмети, които могат да бъдат вдигнати и инспектирани. Хубавото на хотела във Велинград беше, че тези предмети бяха предимно цветенца, тревички, камъчета и най-вече - шишарки. О, какво велико чудо на природата е шишарката! Сигурно е създадена само и единствено с цел да забавлява малките деца. Деян беше толкова запленен от шишарките, че прекара няколко полудни в последователно навеждане, вдигане, разглеждане и след това хвърлане за да вземе нова - според нас беше решил да намери най-хубавата шишарка в гората и за тая цел трябваше да огледа всичките една по една - просто за да е сигурен. Като между някои разбира се имаше колебания - хвърля едната, за да вземе другата, само че разглеждайки другата, зърва пак първата на земята... хвърля втората, взима отново първата, но докато я разглежда... и нали. Като блондинка с лист. (Тук мога ли да не възкликна - "Колко ми е умно детето!" - умилено плеснала ръце пред гърдите си... Майките са от най-нелогичните същества в това отношение - направо е изумително какви неща ни се струват умни само защото ги върши нашето дете, а биха ни се стрували безмерно глупави, ако ги вършеше някой друг)
В Овча купел 2 уви няма измежду кои шишарки да избираме най-хубавата, щото кьораво дръвче няма наоколо, да не говорим за такова с шишарки. Тук из квартала можем да избираме измежду различни марки фасове, кучешки купчинки с разнообразни форми и консистенции, всякакви найлончета и смачкани хартийки и други - също толкова интересни, впрочем - предмети на бита. Тук навеждането, за да се вземе нещо за инспекция, най-често е забранено, и на мен ми е тъжно от това (а Деян направо скандали вдига).
Децата на детската площадка действаха направо омагьосващо на Деян. Може би вече съм писала, но както са шарени, мърдат много и крещят, те са идеален обект за наблюдение и той направо се захласва по тях. На мен ми подейства леко плашещо навлизането с такъв кротък мъник като Деян в тяхната територия, представляваща нещо като бойно поле, на което вършееха едни фурии дето не можеш и да ги видиш от motion blur, и отвсякъде очаквах някой или нещо да ни връхлети. Несподелена любов е неговата - с такова възхищение ги гледа, а те не го забелязват изобщо - сякаш не същестува - някакво бебе е това, не могат да си играят с него, следователно не го удостояват и с поглед. Но той и не изисква внимание от тяхна страна, достатъчно му е да ги съзерцава. А светът рядко е устроен по такъв начин, че Деян да е толкова маловажен. Както е известно, сред обществото от мами-татковци, баби-дядовци, та дори и лели-на-пейка-пред-блока, Деян е центърът на вселената. Единствено търчащите деца, които не го и забелязват, се държат сякаш центърът на вселената са те, а не той :)
Изобщо, прекрасно си прекарахме на Велинград, само дето се чудя, при положение че бяхме двамата с Веселин и бяхме почти нон-стоп ангажирани с Деян, как ли издържа баба му, като го гледа по цяла седмица на Вършец съвсем сама. На нас кръстовете ни дадоха фира напълно и окончателно, дотолкова че вече не мога да се наведа за да го изкъпем (прав във ваната взима душ вече) без да се подпра някъде, а дори когато не се навеждам, а седя в удобния стол в офиса, кръстът ме боли в определени положения и трябва да се пренамествам. Май ще трябва да се правят упражнения, ако това с навеждането предстои да продължи още дълго време...
Детския басейн го заменихме с едно дългичко плацикане във ваната и Деян си беше съвсем доволен.
Чудя се други семейства как се организират да отидат някъде заедно с децата. Нали такава ни беше идеята с Мордред и Гимли, а то какво стана - децата са си на напълно различни режими и само се разминаваха - ту едното спи, другото тъкмо се събудило, ту обратното... Та макар че бяхме стая до стая, не се засякохме чак толкова, колкото ни се искаше. Ама и Деян е голяма маймуна, само щъка насам-натам (ние с него) и не спи много. Калинка е много кротичка и може и да си седи миролюбиво в количката, и да си заспива лесно и да спи по-дълго. Абе за момиченце ще се борим другия път, някак по-човеколюбиво дете е момиченцето... Пък ние сме стари, уморени, да не говорим кекави и мързеливи :)
В четвъртък се върнахме и в петък отидохме да си свършим някои работи. Купихме на Деян ново столче за кола - много стабилно изглежда, на непознатата ми досега марка Phil & Ted, препоръчаха го поради много добри показатели за сигурност + незапарващо покритие. То ще му е подарък от бабадядото от моя страна за рождения ден - ама искаха ние да изберем модела, а пък ние се замотахме и затова чак сега.
Като се намирахме в Хиполенд за столчето, се изкушихме да купим и столче за хранене за Вършец, да има как да го хранят по-удобно там щото старото столче за кола го изкарваме от употреба, а на коляно е трудна работа - шава много, диването.
В събота пък отидохме на язовир Искър за една нощувка. Пак стягане и товарене на багаж, пак разтоварване после - направо ми е до гуша вече и се заканих че повече никъде не ща да ходя за по-малко от 10 дни, егати хамалогията. Ама на язовира пък беше страхотно! И се заканих, че ако пак имаме възможност да отидем там, може и през други уикенди да го правим. И сега не знам коя от двете закани ще надделее :)
На язовира има голяма ниско окосена поляна, прекрасен изглед, лодки, камъчета за разглеждане, и дори малки жабчета - Деян хвана едно, ама му го откопчих бързо от пръстите че да не вземе да го утрепе. Щот стиска много.
Там му ударихме пак едни големи разходки, с дядо си се наснимаха едно хубаво, качихме го на лодка, на мотор, а и в ловната хижа беше интересно, с тия препарирани животни по стените - Деян само върти глава и се чуди към кое по-напред да гледа (и казва на всички "бау").
Аз пък понеже не ги разбирам какви са баш животните, и понеже те пък не казват някакви интересни неща, ги сведох всичките в няколко категории и така обявихме сърничките и еленчетата за кончета (със съответното щракане с език, което казват кончетата), дивата котка - за "мацата", дето казва "мяуу" (а то един озъбен хищник, препариран заедно с някаква паднала по гръб птица, току-що уловена очевидно - много зловеща сцена), а всички птици дето не им знам и имената даже, са "пиленцата" и казват "пи пи пи". Само язовеца го оставихме да е "бау". Така да се каже, ако след време Деян има твърде объркани представи кои животни какви са и какво казват, в мене е вината.
В последните дни се е научил да си слага телефона до ухото и да казва "ало". Това е ново.
А иначе и книжки много се кефи да разглежда. Една книжка със селскостопански животни имаме - като я хване, по половин час може да си седи и да си приказва с нея. С нейна помощ съм го научила, че патето казва "па, па"; магарето казва "иии-ооо", а петелът казва "куку" (-ригу е прекалено дълго).
Никога не съм си представяла, че един ден ще уча детето си на тия ненужни глупости :) Но на него изглежда му е интересно, лесно за научаване, а и може удобно да се направи връзката между дума (звук) и картинка. Ще изчакаме с ядрената физика, то е ясно.
Хубава ваканция беше. По-често трябва да се осмеляваме да пътуваме с него. И повече време да имаме заедно.
В петъка - когато купихме столчето - отидохме и внесохме стоп-капарото за апартамента в Младост.
Всички ни съветват да изчакаме - не само hazel - че щял да се спука строителния балон. Очаква се, че жилищата ще поевтинеят и това, което сме решили да купим, ще се окаже твърде скъпо. Най-вероятно е така. Но Деян заслужава да има родители за малко повече време всеки ден. 2 часа - 2 часа. Той си расте и никой никога няма да му върне това пропуснато време. Нито пък на нас.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
