Деян среща Ема

Ема е на 3 годинки и беше у нас с майка си и баща си да посрещаме заедно Нова Година.
Учудващо за мен самата, осъзнах, че имането на дете предопределя в много голяма степен кръга от контакти на възрастните. Преди си мислех, че с кои приятели се събираме зависи само от нас; вече виждам обаче, че в голяма част от случаите родителските двойки с деца се привличат помежду си, докато младежкия тип разнородно смесени компании остават за нас в миналото. Причините са изключително от практическо естество. Не че бездетните ни приятели с нещо са се променили или пък ние сме се променили така, че да не ни задоволява контактът с тях. Просто е толкова, толкова удобно да пуснеш за малко дребосите да вършеят наоколо и да се отпуснеш на дивана, доволен, че детето ти се забавлява неистово да търчи наоколо, но не си ти този, който търчи с него.

Ема отначало се срамуваше. Не казваше думичка и се придържаше плътно до майка си и баща си. Деян пък още като я видя на вратата, щурна от кеф. Толкова се въодушеви, че взе да мята ръце и крака насам натам, и понеже това не му беше достатъчно, хукна обратно в хола да направи тичешком две обиколки около дивана и масата, с развени над главата ръце и крещейки от радост. Като се поразкърши така, се върна към антрето да я обсипва с внимание. Ема доста се притесни от целия този display of affection, а според мен ако всеки път като види момиче реагира така, работата му е спукана и снаха няма да дочакам ;)

Като влезнаха и се настаниха гостите, Деян обиколи де що има из апартамента разхвърляни играчки и книжки и им ги донесе една по една в ръцете. Опитваше се да ги дава на Ема, но тя свенливо се дърпаше и се чудеше къде да си скрие ръцете, та да не й ги тика в тях, при което баща й благородно приемаше Деяновия дар, а Деян, удовлетворен че все пак е връчил нещото, отърчаваше обратно да търси още подаръци.
Като видя, че Ема е недостъпна за момента, се залепи за баща й и не след дълго вече го дърпаше за пръста да му показва разни неща; не се мина и без известно подхвърляне нагоре във въздуха, придружено от невероятен кикот.

Постепенно ледът се пропука и Ема се осмели да се включи в играта - зер татко й щом си играе с Деян, не ще да е толкова опасен нашичкият. И като взеха да се гонят тия деца - еиии, гати кефа. Обикаляха в кръг около дивана и масата, пресрещаха се, изненадваха се, крещяха, смяха се, цирк... Децата са несравнимо по-атрактивни за Деян от нас, колкото и да се стараем да си играем с него.

Както стана тия дни в Мола, където в един магазин за спортни облекла си хареса някакво момченце, хвана го за ръката и взе да го разхожда насам-натам из магазина. Той баткото кротко и отговорно тръгна по Деян, с разрешението на майка си да си поиграе с бебето, а ние с Веселин - по тях, да хвърляме по едно око да не сътворят някоя дивотия. По едно време реших че стига толкова, и казах на момченцето да си каже, като му омръзне. То свенливо си призна, че вече отдавна му е омръзнало, и аз го освободих от нашия издевател. Който от своя страна зърна отнякъде друго момченце с баща си и хукна да се залепи за него.

Все при по-големите деца отива, разбираемо са му интересни - те пък го смятат за глупав и досаден. Родителите им обясняват неща като "ама то бебето не може още да говори!", а децата гледат неразбиращо, какво ще да е това тъпо същество дето не може да говори като света, и какво е седнало да ги занимава. А Деян, греещ от щастие и изпълнен с желание да се хареса, се чуди какво да направи, за да им се докара.

Диването обаче много бие. Като пощурее, почва да удря - като на игра, ама си боли наистина. Скубе ни, дращи ни, щипе, хапе, и налага по главите и лицата. Ние с баща му едва се оправяме да му сменим памперс или там каквото трябва, та какво остава малките деца. Те по-скоро се изненадват, като ги прасне по главата, и се чудят откъде им е дошло и как точно да реагират. В повечето случаи го търпят. Като двете момиченца, които налагаше по главите на сватбата на леля си. Седяха си кротко децата и си играеха, и по едно време го гледам, отива и почва да налага едното по главата. Хукнах да го отмъкна от тях, а другото жаловито рече: "He hurt me too."
Та не знам точно с това нещо как да се оправим. Той по едно време и Ема взе да налага.
Разбира се, караме му се, биваме строги, той естествено не му пука и стигаме до плескане по дупето. Обикновено се хили насреща ни, щото може би сме му смешни, или пък ни игнорира и продължава. Като го плескаме, си мисли че е игра и се разсмива още повече, а ако плеснем по-силно, писва да реве и на нас ни става мъчно.
С бой ли се оправят тия работи, с какво ли, думите очевидно нямат никакво значение тук, но да му разсеем вниманието (както препоръчва д-р Спок) също невинаги работи...
Като отнемем играчка, която сме преценили че е опасна или пък е чужда и трябва да се върне на детето, от което я е взел, истерясва и почва да крещи. Тогава никакво отвличане на вниманието не работи - каквото и да му предложим в замяна, го бута настрани или хвърля яростно на земята, и крещи колкото му глас държи, целият почервенял от ярост. На 3-4 пъти предизвикахме такива изблици на инат досега, и се поуплаших. Ще трябва да се консултираме с книжките по тоя въпрос, очевидно наближаваме гадната възраст на истериите, ината и началото на разглезването.